Маргьорит Юрсенар
Мемоарите на Адриан (6)

Бележки по историята на написването на „Мемоарите на Адриан“

НА Г.Ф.

Тази книга е била замислена, след това изцяло или отчасти написана в различни варианти между 1924 и 1929 година, между двадесетата и двадесет и петата ми годишна възраст. Всички тези ръкописи бяха унищожени и заслужаваха съдбата си.

* * *

В един том от кореспонденцията на Флобер, твърде много четен и подчертаван от мен към 1927 година, открих незабравимата фраза: „Когато вече нямаше богове, а Христос все още не се беше появил, имаше такъв неповторим миг в историята, от Цицерон до Марк Аврелий, когато човекът беше сам.“ Щях да прекарам голяма част от живота си в опити да дам определение, а след това и да обрисувам този самотен, но свързан с всичко човек.

* * *

Започнах работа по романа в 1934 година; дълги проучвания; петнадесетина написани страници, сметнати за окончателни; много пъти започван и изоставян проект между 1934 и 1937 година.

* * *

Дълго време си представях труда като серия от диалози, в които биха звучали всички гласове от онова време. Каквото и да правех обаче, подробностите вземаха връх над общото, а отделните части заплашваха равновесието на цялото; гласът на Адриан се губеше сред останалите викове. Не успявах да организирам този свят като видян и чут от един човек.

* * *

Единствената фраза, която остана след редакцията от 1934 година: „Започвам да забелязвам очертанията на моята смърт.“ Подобно на художник, който, застанал пред даден пейзаж, непрестанно мести статива си ту надясно, ту наляво, най-сетне бях намерила най-сполучливата отправна точка за книгата си.

* * *

Да вземеш един известен и завършен живот, утвърден от Историята (доколкото това изобщо е възможно), така че да обхванеш с един поглед цялата му траектория; нещо повече — да избереш момента, в който човекът, преживял това съществование, го премисля, анализира и е способен да го подложи на преценка. Да направиш така, че и той, и ние да гледаме на живота му от същите позиции.

* * *

Утрини във Вила Адриана; множество вечери, прекарани в малките кафенета около Олимпейона; непрекъснати пътешествия по гръцките морета; пътища в Мала Азия. За да мога да използувам собствените си спомени, те трябваше да се отдалечат от мене толкова, колкото е далечен вторият век.

* * *

Опити с времето: 18 дни, 18 месеца, 18 години. 18 века. Неподвижен живот на статуите, които, като главата на Мандрагонския Антиной от Лувъра, продължават да живеят вътре в това „мъртво време“ Същият проблем, изразен в човешки поколения; две дузини костеливи човешки ръце, ръцете на около двадесет и пет старци, биха били достатъчни, за да се установи непрекъсната връзка между Адриан и нас.

* * *

През един пръв престой в САЩ от 1937 година прочетох някои неща в библиотеката на Йейлския университет във връзка с тази книга; написах посещението при лекаря и откъса върху отказването от телесните упражнения. Преработени, тези фрагменти се съдържат в настоящото издание.

* * *

Във всеки случай тогава бях прекалено млада. Има книги, до които човек не бива да се домогва, преди да е навършил четиридесетте. Преди тази възраст има опасност да не разпознаеш наличието на големите естествени граници, които разделят както хората, така и вековете — това безкрайно разнообразие от човешки същества, или обратното — да придадеш твърде голямо значение на обикновените административни деления, на митническите канцеларии или на стражевите будки. Необходими ми бяха години, за да се науча да измервам точното разстояние между императора и мен.

* * *

Преставам да работя над книгата (с изключение на няколко дни в Париж) между 1937 и 1939 година.

* * *

Попадам на едно споменаване за Т. Е. Лорънс, чийто път съвпада с този на Адриан в Мала Азия. Но на заден план при Адриан се виждат атинските хълмове, а не пустинята. Колкото повече мислех: за тези двама души, толкова повече приключението на човека, който отрича (най-вече себе си), ме караше да желая да представя чрез образа на Адриан зрителната точка на този, който не се отказва от опита, или отказва едно, за да приеме друго. От само себе си се разбира впрочем, че аскетизмът на единия и хедонизмът на другия са взаимозаменяеми в много отношения.

* * *

През октомври 1939 година ръкописът беше оставен в Европа заедно с по-голямата част от предварителните бележки; все пак отнесох в САЩ няколкото записки, направени в Йейл, една карта на Римската империя след смъртта на Траян, която разхождах от години със себе си, както и профила на Антиной, купен от Археологическия музей във Флоренция през 1926 година, на който той е млад, сериозен и миловиден.

* * *

Проектът беше изоставен между 1939 и 1948 година. Понякога мислех за него с обезсърчение, почти с безразличие, като за нещо невъзможно, а също и с известно чувство на срам, че съм дръзнала подобно нещо.

* * *

Загъване в отчаянието на писателя, който не пише.

* * *

В най-мрачните часове на безнадеждност и апатия отивах да видя отново в хубавия Хартофордски музей (Кънектикът) едно римско платно от Каналето — кафеникавозлатистия Пантеон на фона на синьото небе на късен летен следобед. Всеки път излизах оттам разведрена и успокоена.

* * *

Към 1941 година открих случайно в един магазинна бои в Ню Йорк четири графики от Пиранезе, които купихме с Г. На една от тях — изглед от Вила Адриана, — непозната за мен дотогава, фигурира олтарът в Канопа, от който са били заимствувани през XVII век изображението на Антиной в египетски стил и базалтовите статуи на жриците, които могат да се видят във Ватикана днес. Кръгла структура, пропукана като череп, през чиито отвори висят валма от рядка растителност, подобна на кичури от коса. Тук геният на Пиранезе, в който има нещо от този на медиума, е предал елемента на халюцинация, на нестихващата скръб по спомена, трагичната архитектура на един вътрешен свят. В продължение на много години гледах тази рисунка почти всеки ден, без обаче да мисля за някогашното си начинание, от което си въобразявах, че съм се отказала. Такива са странните пътища на това, което наричаме забрава.

* * *

През пролетта на 1947 година, подреждайки разни документи, изгорих бележките от Йейл: те изглеждаха окончателно ненужни.

* * *

Въпреки това името на Адриан се появява в едно есе върху гръцкия мит, написано през 1943 година и публикувано от Роже Кайоа в „Les lettres françaises“ в Буенос Айрес. В 1945 година образът на удавения и сякаш понесен от течението на забвението Антиной излиза наяве в едно още неиздадено есе „Химн за свободната душа“, написано в навечерието на тежко заболяване:

* * *

Да не забравям, че всичко, което разказвам тук, е изопачено от онова, което не казвам; тези бележки обхващат само един пропуск. Не става дума за онова, което съм правила през тези трудни години, нито за мислите, за работата, за притесненията и страховете, нито за радостите, нито за огромното влияние на външните събития и за постоянното изпитване на характера о пробния камък на фактите. Премълчавам и изпитанията на болестта и други, по-тайни, които тя влече след себе си, както и непрестанното присъствие или стремеж към любовта.

* * *

Все едно, може би беше необходим точно този разрив, тази „духовна нощ’’, която толкова много от нас изживяха по онова време, всеки посвоему, често по много по-трагичен и краен начин от мен, за да се заставя да направя опит да скъся не само разстоянието, което ме делеше от Адриан, но най-вече това, което ме делеше от самата мен.

* * *

Полза от всичко, което правиш за себе си, без предварително да си мислил за изгодата. По време на годините, прекарани в чужбина, продължих да чета древните автори: томовете с червена или зелена корица на изданията Льоб-Хайнеман станаха мое отечество. Един от най-добрите начини да пресъздадеш мисълта на даден човек е да възстановиш библиотеката му. Предварително и без да си давам ясно сметка за това, в продължение на дълги години се опитвах да запълня рафтовете на Тибурската библиотека. Оставаше ми само да си представя подутите ръце на един болен върху разгънатите свитъци.

* * *

Да претворя отвътре това, което археолозите от XIX век са направили отвън.

* * *

През декември 1948 година получих от Швейцария сандък със семейни документи и стари писма, който бях депозирала по време на войната там. Седнах пред огъня, за да се справя с тази ужасна и сякаш посмъртна инвентаризация; така прекарах много вечери сама. Развързвах пакетите писма и преди да ги унищожа, препрочитах набързо кореспонденцията си със забравени от мен хора, които също ме бяха забравили, някои от тях — живи, други — мъртви. Една част от тези изписани листа бяха по-стари от моето поколение и даже имената не ми говореха нищо. Машинално хвърлях в огъня тази размяна на мъртви мисли с разни изчезнали Мари, Франсоа и Пол. Разгънах четири или пет написани на машина листове, чиято хартия беше пожълтяла. Прочетох обръщението: «Скъпи Марк…» Марк… За кой ли приятел, любовник или далечен роднина ставаше дума? Не си спомнях това име. Нужни ми бяха няколко минути, за да осъзная, че в случая Марк означава Марк Аврелий и че държах в ръцете си откъс от изгубения ръкопис. От този миг не можех да мисля за нищо друго, освен да напиша отново и на всяка цена тази книга.

* * *

Същата нощ отворих два тома от върнатите ми обратно книги, останки от разпръсната библиотека. Това бяха Дион Касий в красивото издание на Анри Етиен и един том от посредственото издание на «Historia Augusta» — двата основни източника за живота на Адриан, купени по времето, когато възнамерявах да напиша тази книга. Всичко, което светът и аз бяхме преживели междувременно, обогатяваше отколешните хроники и хвърляше друга светлина и други сенки върху живота на властника. Преди в него виждах най-вече начетения мъж, пътешественика, поета и любовника; нищо от това не отпадаше, но сега за пръв път виждах как измежду всички тези образи се очертава с пределна яснота най-официалният и едновременно най-потайният — образът на императора. Фактът, че беше живял в един разпадащ се свят, ме караше, да оценя значението на владетеля.

* * *

Нравеше ми се да изграждам непрестанно образа на този човек, който е бил почти мъдър.

* * *

Една-единствена друга историческа фигура ме е привличала с почти същото постоянство: Омар Хаям, поет-астроном. Обаче животът на Хаям е живот на съзерцател — на абсолютния съзерцател: светът на действието му е бил прекалено чужд. Впрочем не познавам Персия, нито езика й.

* * *

Невъзможност също така да взема за централна фигура някой женски образ, примерно да направя от Плотина основната ос на моя разказ. Животът на жените е твърде органичен или прекалено таен. Ако една жена разказва собствения си живот, първият упрек срещу нея ще бъде, че не е истинска жена. И без това е доста трудно да сложиш известна истина в думите на един мъж.

* * *

Тръгнах за Таос, в Ново Мексико. Отнасях със себе си топче бяла хартия, за да започна отново тази книга — плувец, който се хвърля във водата, без да е сигурен, че ще стигне до отсрещния бряг. Между Ню Йорк и Чикаго до късна нощ работих, затворена в спалния вагон като в подземна гробница. И целия следващ ден — в ресторанта на една чикагска гара, където чаках задържан от снежна буря влак. После отново — до зори в наблюдателния вагон на експреса за Санта Фе, заобиколена от черните върхове на Колорадските планини и вечните рисунки на звездите.“ Така на един дъх бяха написани пасажите върху храненето, любовта, съня и познаването на човешката природа. Не си спомням да съм имала по-пламенен ден, нито по-проникновени нощи.

* * *

Не се спирам подробно на трите години проучвания, които интересуват само специалистите, а също и на изработването на метод, почиващ на експлоатацията, който би интересувал само безумците. Но тази дума е твърде близка до романтизма: нека говорим по-скоро за една постоянна съпричастност, възможно най-проницателна, с онова, което е било.

* * *

С един крак в науката, с другия — в магията, или по-точно и без метафора — в онази „магия по симпатичен път“, която се състои в мислено пренасяне в нечия същност.

* * *

Облик на един глас. Ако реших да напиша тези „Мемоари на Адриан“ в първо лице, то е, за да мога да мина без всякакво посредничество, включително без моето собствено. Така Адриан можеше да говори с повече твърдост и проницателност за собствения си живот от самата мен.

* * *

Онези, които поставят историческия роман в отделна категория, забравят, че с помощта на съвременни средства романът само тълкува известен брой факти от миналото, осъзнати или не, лични или чужди спомени, изтъкани от същата материя като историята. Подобно на „Война и мир“ творчеството на Пруст е възстановяване на едно изгубено минало. Истина е, че историческият роман от 1830 година клони към мелодрамата и приключенския фейлетон, но не повече, отколкото прекрасната „Графиня Де Ланже“ или изумителната история на „Златоокото момиче“. Флобер описва най-старателно двореца на Хамилкар с помощта на стотици дребни подробности; по същия начин постъпва и с Йонвил. В наше време историческият роман или това, което за удобство наричаме така, не може да бъде друго освен потапяне в едно преоткрито време, т.е. овладяване на един вътрешен мир.

* * *

Самото време няма нищо общо с всичко това. Винаги съм се учудвала, че съвременниците ми, които мислят, че са покорили и преобразили пространството; не знаят, че човек може да скъси разстоянието между вековете по свое желание.

* * *

Всички и всичко ни се изплъзва, даже собственото ни битие. Бащиният ми живот ми е по-неизвестен от живота на Адриан. Ако трябваше да го опиша, собственото ми съществование щеше да бъде възстановено отвън, мъчително, като нечий чужд живот; щях да се обърна към писмата, към чуждата памет, за да си изясня тези неясни спомени. И пак ще бъдат само порутени стени и петна от сенки. Що се отнася до живота на Адриан, трябва да направя така, че пропуските в моя текст да съвпадат с онова, което би могъл да забрави самият той.

* * *

Което не означава, както често се твърди, че историческата правда е винаги и във всяко отношение неуловима. И тази правда е подобна на всички останали: човек се лъже „повече или по-малко“.

* * *

Правилата на играта: да научиш всичко, всичко да прочетеш, да се осведомиш за всичко и едновременно с това да приспособиш към собствените си цели „Упражненията“ на Игнаций Лойола или метода на индийския аскет, който до пълно изтощение и в продължение на дълги години се опитва да види мислено с по-голяма точност образа, който създава под затворените си клепачи. Да проследиш сред хиляди фишове актуалността на фактите; да се постараеш да върнеш живата подвижност и гъвкавост на каменните лица. Ако два текста, две твърдения или две идеи се противопоставят, да се потрудиш по-скоро да ги помириш един с друг, а не да ги унищожиш един чрез друг; да видиш в тях две различни страни, две последователни състояния на същия факт, една убедителна действителност, защото е сложна, човешка — тъй като е многообразна. Да се тренираш да четеш един текст от II век с очите, душата и възприятията на II век; да го потопиш в изходния разтвор на съвременните факти; да отстраниш, ако е възможно, всички идеи и чувства, натрупани на последователни пластове между тези хора и нас. И все пак да си послужиш предпазливо и само след подготвителни проучвания с възможностите за сравняване или съпоставяне, с различните възгледи, наложени от толкова много векове или събития, които ни делят от даден текст, факт или личност; да ги използуваш малко или повече като отправни точки по обратния път към един определен миг от времето. Да не позволиш на собствената си сянка да падне върху образа, да забраниш на дъха си да замъгли повърхността на огледалото; да вземеш само най-трайното и най-същественото от нашите душевни вълнения или мисловни операции като допирна точка с хората, които също като нас са яли маслини, пили вино, омазвали пръстите си с мед, борили са се срещу острия вятър и поройния дъжд, търсили са през лятото сянката на някой явор и също като нас са любили, мислили, остарявали и умирали.

* * *

Много пъти се отнасях до лекари с молба да изяснят диагнозата на Адриановото заболяване въз основа на кратките пасажи в хрониките, които се отнасят до него. В последна сметка те не са много различни от клиничните описания за смъртта на Балзак.

* * *

Да използувам най-добре началото на едно сърдечно заболяване, с цел да го разбера.

* * *

„Какво е Хекуба за него?“ — се пита Хамлет в присъствието на пътуващия актьор, който ридае над Хекуба. И ето, Хамлет е принуден да признае, че този актьор, който пролива истински сълзи, е успял да установи с тази покойница от преди три хиляди години по-дълбока връзка, отколкото има той самият с току-що погребания си баща, чието нещастие не го е проникнало напълно, така че да бъде в състояние да отмъсти незабавно за него.

* * *

Човешката същност и структура почти не се променят. Няма нищо по-трайно от извивката на един глезен, мястото на дадено сухожилие или формата на палеца. Има обаче епохи, в които обувката деформира крака по-малко. Във века, за който говоря, ние сме все още твърде близо до волната истина на голия крак.

* * *

Приписвайки на Адриан известно ясновидство, аз се придържах към правдоподобното, доколкото предвижданията му оставаха най-общи. Безпристрастният съдник на човешките дела обикновено греши твърде малко, що се отнася до бъдещия ход на събитията; и обратното, той трупа грешка върху грешка, когато се опита да предвижда техния точен път, подробности и повратни моменти… В общи линии ние отказваме да видим очертанията на бъдещите епохи в настоящето само поради нашето тщеславие, грубо невежество или малодушие. В областта на физиката или на всеобщата физиология свободните мъдреци от древността са мислили като нас: те също са предвиждали смъртта на човека и края на земното кълбо. Плутарх и Марк Аврелий са знаели, че боговете и цивилизациите живеят и умират. Ние не сме единствените, които гледат в лицето неумолимото бъдеще.

* * *

Тази прозорливост, която приписвах на Адриан, беше само начин да изтъкна почти фаустовския елемент в персонажа, такъв, какъвто го виждаме например в „Сибилинските песни“, в писанията на Елий Аристид или в портрета на стария Адриан, чийто автор е Фронтон. С основание или не, съвременниците му приписвали на умиращия император свръхчовешки способности.

* * *

Ако този човек не беше запазил световния мир и обновил икономиката на Империята, неговото лично щастие или нещастие биха ме вълнували по-малко.

* * *

Човек никога не посвещава достатъчно време на увлекателната дейност по съпоставяне на различните текстове. Поемата върху ловния трофей от Теспиа, посветена от Адриан на бога на Любовта и на Небесната Венера „на хълмовете на Хеликон, край извора на Нарцис“, е от есента на 124 година; по същото време императорът е минал през Мантинея, където, според Павзаний, възстановил гроба на Епаминонд и заповядал да издълбаят поема върху него. Днес надписът от Мантинея е загубен, но постъпката на Адриан вероятно придобива целия си смисъл, ако я свържем с един пасаж от Плутарховите „Морална“, където той казва, че Епаминонд бил погребан на това място между двама млади другари, убити заедно с него. Ако приемем, че срещата между Антиной и императора датира от престоя в Мала Азия от 123–124 година, във всеки случай най-правдоподобната и най-добре потвърдена от находките на иконографията дата, тези две поеми ще бъдат част от това, което бихме могли да наречем „цикъла на Антиной“ — вдъхновени и двете от същата Гърция на геройската любов, която Адриан припомня след смъртта на Антиной, сравнявайки младежа с Патрокъл.

* * *

Известен брой личности, чийто характер бих искала да развия по-подробно: Плотина, Сабина, Ариан, Светоний. Но Адриан е могъл да ги види само отстрани, частично. Самият Антиной може да бъде описан само пречупен през спомените на императора, т.е. с пристрастна старателност и някои грешки.

* * *

Всичко, което може да се каже за темперамента на Антиной, е отразено и в най-незначителното от изображенията му. „Eager and impassionated tenderness, sullen effeminacy“^[1]: С прекрасната чистосърдечност на поетите Шели казва в шест думи основното, докато изкуствоведите и историците от XIX век или са се впускали в добродетелни декларации, или във фалшиво и най-общо идеализиране на неговия образ.

* * *

Портрети на Антиной: те изобилствуват — от най-прекрасния до посредствения. Независимо от различията, дължащи се на изкуството на ваятелите или на възрастта на модела, на разликите между изображенията, създадени по живия модел, или онези, изпълнени в памет на мъртвия, всички вълнуват с невероятния реализъм на това лице, което разпознаваш веднага въпреки разнообразните му интерпретации, с този единствен в древността пример на превъплъщение и размножаване чрез камъка на един лик, който не е на държавник или философ, а е просто образът на един обичан човек. Измежду тези изображения най-известни са двете най-красиви: те са и единствените; които ни съобщават името на скулптура. Първото е барелеф, подписан от Антониан от Афродизия, открит преди петдесетина години в земите на един агрономичен институт, Fundi Rustici, и се намира в неговата зала на административния съвет. Тъй като никой римски екскурзовод не отбелязва наличието му в този и без това задръстен от статуи град, туристите не го знаят. Творбата на Антониан е била издялана от италиански мрамор; следователно тя положително е била изпълнена в Италия и без съмнение в Рим от този настанен от дълго време в Града скулптор или доведен от Адриан през някое от пътуванията му. Тя се отличава с изключителна изящност. Лозови клонки ограждат с най-фин рисунък младото и леко наклонено лице: гледайки го, човек неминуемо мисли за преходността на човешкия живот, за уханната атмосфера на есенните вечери. Тази работа носи отпечатъка на годините, прекарани в една изба през последната война: белотата на мрамора е изчезнала временно зад пръстенокафеникавите петна; три пръста от лявата ръка са счупени. Ето как боговете страдат от безумието на хората.

(Бележка от 1958 година. Горните редове са били публикувани за пръв път преди 6 години; междувременно барелефът от Антониан е бил купен от римския банкер Артуро Озио, странна личност, която би възбудила интереса на Стендал или Балзак. Към този красив предмет Озио проявява същата любов и внимание, каквото изпитва към оставените на свобода животни от имението си, намиращо се край Рим, и към хилядите дървета, които е посадил в земите си в Орбетело. Рядка добродетел: „Италианците мразят дърветата“, казваше Стендал в 1828 година, а какво ли би казал днес, когато римските спекуланти унищожават с впръскване на гореща вода прекрасните и твърде закриляни от градските разпоредби пинии, които им пречат да строят своите човешки мравуняци? Рядък лукс: колко богати хора населяват горите и ливадите си с животни на свобода не заради удоволствието от лова, а само заради това да създадат някакъв своеобразен прекрасен земен рай? Любовта към древните статуи, тези едри и тихи неодушевени предмети, едновременно дълговечни и крехки, се среща също почти толкова рядко у колекционерите на нашата бурна и несигурна в бъдещето епоха. Следвайки съветите на експертите, новият притежател на барелефа от Антониан го е подложил на най-старателно и внимателно почистване на ръка; бавното и леко търкане с върха на пръстите е премахнало следите от ръжда и мухъл от мрамора, връщайки на камъка неговия мек блясък на алабастър и слонова кост.)

Вторият от тези шедьоври е прочутият сардоникс, известен под името „Гема Марлборо“, тъй като е принадлежал на тази днес разпръсната семейна колекция; красивият камък с врязано изображение изглеждаше загубен или безследно изчезнал от повече от тридесет години. През 1952 година, през месец януари, при една публична продажба в Лондон камъкът излезе отново наяве; сигурният вкус на големия колекционер Джорджо Санджорджи го върна в Рим. Дължа на неговата отзивчивост, че можах да видя и държа в ръцете си тази неповторима творба. Непълен надпис, за който с основание се смята, че принадлежи на Антониан от Афродизия, се чете на ръба. Артистът с такова майсторство е затворил съвършения профил в тясното пространство на гемата, че този къс камък се превръща в свидетелство за едно голямо изгубено изкуство в същата степен, в каквато дадена статуя или барелеф. Пропорциите на творбата ни карат да забравим размерите й. Във византийската епоха обратната страна на този шедьовър е била излята в обвивка от най-чисто злато. Така е минавал от един неизвестен колекционер към друг, стигайки до Венеция, където наличието му е отбелязано в една голяма колекция през XVII век; Гавин Хамилтън, прочутият антиквар, купил гемата и я занесъл в Англия, откъдето днес тя се връща на изходния си пункт, т.е. в Рим. От всички оцелели вещи, намиращи се на земята днес, това е единствената, за която може да се предполага с известна сигурност, че често е била държана от самия Адриан.

* * *

Трябва да се заровиш в най-затънтените кътчета на сюжета, за да откриеш най-обикновени неща, но които са от най-общ литературен интерес. Едва когато изучавах образа на Флегон, секретаря на Адриан, научих, че на тази забравена личност дължим първата и една от най-хубавите измежду всички истории с призраци, мрачната и чувствена „Коринтска годеница“, от която са черпили вдъхновение Гьоте и Анатол Франс за своята „Коринтска сватба“. Впрочем Флегон е записал по същия начин и със същото безразборно любопитство всичко, което надхвърля границите на човешкия разум, като разни абсурдни истории за чудовища с две глави и за хермафродити, които раждат. Такава е била темата на разговори на императорската трапеза, поне в някои дни.

* * *

Тези, които биха предпочели Дневника на Адриан пред Мемоарите му, забравят, че човекът на действието рядко води дневник: той се обръща към спомените си почти винаги по-късно, в някой период на бездействие, записва ги и най-често се удивлява на — своя живот.

* * *

При липса на всякакъв друг документ писмото на Ариан до император Адриан във връзка с плаването по Черно море би било достатъчно, за да пресъздаде фигурата на императора в най-общите й линии: щателна точност на държавника, който иска да узнае всичко; интерес към мирновременните и военни дела; вкус към добре изработените статуи, които приличат на модела; страст към поемите и легендите от миналото. А също и обществото, рядко във всички епохи, което ще изчезне напълно след Марк Аврелий и в което просветеният администратор все още се обръща към владетеля като към приятел, колкото и да са тънки нюансите между почитта и уважението. Това писмо съдържа всичко: прочувствена носталгия към идеалите на древна Гърция; дискретен намек за изгубената любов и за мистичната утеха; търсена от останалия, жив; непрестанния стремеж към неизвестни страни и варварски области. Почти романтичното описание на пустите области, населени с морски птици, извиква представата за прекрасната ваза, открита във Вила Адриана, намираща се в Музея на Термите днес, където ято чапли разперва криле и се готви да отлети сред снежната самота на белия мрамор.

* * *

Бележка от 1949 година. Колкото повече се стремя да създам по-точен портрет, толкова повече се отдалечавам от книгата и от човека, които биха могли да се харесат на публиката. Ще разберат единствено някои ценители на човешката участ.

В наше време романът поглъща всички останали литературни форми; човек е почти принуден да го използува. Това изследване на жизнената съдба на един мъж, който се е наричал Адриан, би било трагедия в XVII век и есе по време на Възраждането.

* * *

Тази книга е синтез на огромно произведение, създадено единствено за мен. Бях възприела навика да записвам всяка нощ и почти машинално резултата от дългите видения, призовани от мен, благодарение на които се настанявах в интимния мир на едно отколешно време. И най-незначителните думи и жестове, и най-незабележимите нюанси бяха записвани; сцени, които се свеждат до два реда в настоящата книга, минаваха пред погледа ми в най-големи подробности като на забавена лента. Прибавени едни към други, тези особени отчети биха представлявали том от няколко хиляди страници. Но аз изгарях всяка сутрин резултата от нощния си труд. По такъв начин се родиха доста голям брой мъгляви размишления и няколко непристойни описания.

* * *

Страстно привързаният към истината или поне към точността човек обикновено е способен да забележи, подобно на Пилат, че истината не е абсолютна. Така примесени с най-категоричните твърдения, ние намираме и колебания, и отстъпления, и отклонения, които не биха били присъщи на по-конвенционален ум. Случвало ми се е да почувствувам даже, че в някои моменти, впрочем редки, императорът лъже. Тогава го оставях да лъже като всички нас.

* * *

Грубо невежество от страна на тези, които казват: „Адриан, това сте Вие.“ Може би също толкова голямо невежество проявяват и онези, които се учудват, че избраният сюжет е така отдалечен и чужд за нас. Магьосникът, който си порязва палеца, когато призовава сенките, знае, че те ще се подчинят на неговия зов само защото смучат собствената му кръв. Той знае също, или най-малкото би следвало да знае, че гласовете, които чува, са по-мъдри и по-достойни за внимание от собствените му викове.

* * *

Твърде бързо си дадох сметка, че описвам живота на един велик човек. Оттук — и повече уважение към истината, повече внимание, и от моя страна — повече мълчание.

* * *

В известен смисъл всеки разказан живот служи за пример; човек пише, за да обори или защити един светоглед, да даде определение на собствения си метод. Не по-малко вярно е, че почти всеки биограф се оказва недостоен за ролята си било чрез идеализиране или принизяване на всяка цена на своя сюжет, било чрез грубо преувеличаване или съзнателно пропускане на определена подробност; така измисленият човек измества онзи, когото бихме могли да разберем. Никога да не изпускаме от погледа си профила на един човешки живот, който, каквото и да казват, не се състои от една хоризонтална и две перпендикулярни прави, а по-скоро от три лъкатушни, проточени до безкрая линии, които непрестанно се доближават и вечно се отдалечават една от друга: това, което един човек е мислил, че е, това, което е искал да бъде, и това, което е бил.

* * *

Каквото и да прави човек, той винаги възстановява посвоему даден паметник. Но и то не е малко, ако се използува само истински камък.

* * *

Всяко създание, преминало през изпитанията на човешкия живот, това съм аз.

* * *

Вторият век ме интересува, защото за твърде дълго време е бил един от последните векове на свободни хора. Що се отнася до нас, ние сме може би вече твърде далеч от подобна епоха.

* * *

На 26 декември 1950 година, през една ледена вечер на брега на Атлантическия океан в почти полярната тишина на острова Маунт Дезърт в САЩ аз се опитах да изживея горещината и задуха на един юлски ден от 138 година в Байи, тежестта на чаршафа върху отеклите и уморени крака, едва доловимия шепот на морето без приливи и отливи, достигащ на моменти до ухото на мъжа, завладян от шумовете на собствената си агония. Опитах се да стигна до последната глътка вода, до последното прилошаване, до последния зародил се в съзнанието образ. Сега на императора му остава само да умре.

* * *

Тази книга не е посветена никому. Би могла да бъде на Г.Ф. и щеше да бъде, ако не беше някак неприлично да сложа лично посвещение начело на труд, от който държах да отстраня личността си. Но и най-дългото посвещение си остава твърде непълен и банален начин, за да почетеш едно толкова необикновено приятелство. Когато се опитвам да дам определение на това благо, на което се радвам от години, си казвам, че подобна привилегия, колкото и да е рядка, все пак не може да е единствена; в несигурното начинание, каквото е успешното завършване на дадена книга, или в живота на някой щастлив писател вероятно съществува, може би на заден план, някой, който не се примирява с неточната или слаба фраза, оставена от умора; някой, който заедно с нас ще препрочете за двадесети път, ако е нужно, дадена спорна страница; някой, който вместо нас взима от рафтовете на библиотеката дебелите томове, където бихме намерили полезното сведение, и упорито продължава да търси дори тогава, когато умората ни е накарала да се откажем и ги затворим; някой, който ни подкрепя, одобрява, а понякога ни оборва; някой, който споделя с еднаква жар с нас и радостите на изкуството, и тези на живота, чиито дела не са никога скучни и никога лесни; някой, който не е нито сянката, нито отражението, нито дори допълнението ни, а той самият; някой, който ни оставя да бъдем божествено свободни, като ни заставя да бъдем напълно това, което сме. Hosps Comesque.^[2]

* * *

През декември 1951 година научих за неотдавнашната смърт на немския историк Вилхелм Вебер, а през април 1952 година — на учения Пол Грендор, чиито трудове ми помогнаха много. Тези дни разговарях с двама души, Г.Б. и Ж.Ф., които са познавали в Рим графика Пиер Гюсман по времето, когато със страст екипирал различните части от Вилата. Чувство, че принадлежиш на един вид Gensi Aelia, че си част от многобройните секретари на великия човек, че си член на императорската гвардия от хуманисти и поети, които се сменят на стража около един велик спомен. Така през вековете се създава кръг от умове, обладани от еднакви чувства и проблеми (същото е без съмнение и със специалистите по живота на Наполеон, с ценителите на Данте и т.н.).

* * *

Разните Блазий и Вадий съществуват и днес и дори техният дебел братовчед Базил е още жив. Веднъж и само веднъж ми се е случило да се окажа пред тази смесица от обиди и вулгарни шеги, от осакатени или изкусно обезобразени цитати, целещи да вложат в нашите фрази някоя нелепост, която те не съдържат, пред коварни аргументи, подкрепени от твърдения, едновременно много общи и твърде категорични, така че лесно да спечелят доверието на читателя, уважаващ човека с дипломи, но който няма нито време, нито желание да проверява източниците лично. Това е характерно за определен вид и тип хора, за щастие твърде редки. Напротив, каква добронамереност проявяват толкова много учени от нашата епоха на крайна специализация, като се има пред вид, че те биха могли да отрекат изцяло всеки литературен опит за възстановяване на миналото, което прилича на вмешателство в собствената им област… Твърде много от тях любезно си направиха труда да коригират някоя грешка в излязлата вече книга, да потвърдят някоя подробност, да подкрепят дадена хипотеза или да улеснят някое ново проучване и не мога да не изкажа тук приятелските си благодарности на тези доброволни сътрудници. Всяка преиздадена книга дължи нещо на честните хора, които са я прочели.

* * *

Да създадеш най-доброто, на което си способен. Да го преработиш. Да усъвършенствуваш още повече и почти недоловимо и поправеното. „Аз поправям себе си, казваме Йейтс, като преработвам произведенията си.“

* * *

Вчера във Вилата мислех за всички онези съществования, безмълвни и потайни като живота на зверовете, несъзнателни като този на растенията, които са се изредили на това място от Адриан до нас — цигани от времето на Пиранезе, крадци на старини, просяци, козари, селяни, настанили се както са могли в някой кът на развалините. Край една маслинова горичка, в един древен и едва разчистен коридор, Г. и аз се озовахме внезапно пред тръстиковото легло на овчар, някакво подобие на закачалка за дрехи, забита между два блока от римска мазилка и още топлата пепел на огън. Усещане за скромна интимност, почти подобно на това, което човек изпитва в Лувъра след неговото затваряне, когато сгъваемите легла на пазачите изникват сред статуите.

* * *

(1958 година. Никаква промяна не се налага в предхождащите редове; закачалката за дрехи на овчаря е още там, без леглото му. Г. и аз отново поседяхме сред виолетките и тревата на Темпейската долина в този свещен момент от годината, когато всичко се възражда независимо от заплахите, които създават за света и за самите нас съвременниците ни. Вилата обаче е претърпяла коварна промяна. Непълна наистина — човек не променя така бързо един архитектурен ансамбъл, рушен и постепенно оформян през вековете. Поради рядко срещана в Италия грешка опасни „разхубавявания“ са придружили наложителните възстановителни работи. Маслинови дървета са били отсечени, за да се отвори място за обширен паркинг и за една постройка — магазин и бюфет едновременно, от типа на срещаните по панаирите, която превръща благородното усамотение на „Стоа Пойкиле“ в градски площад; циментова чешма утолява жаждата на посетителите през отвора на ненужна гипсова маска, имитация на древна скулптура; друга подобна, още по-ненужна фигура украсява една от стените на големия басейн, днес пълен с цяла флотилия от патици. Направили са копия, също от гипс, на твърде банални гръко-римски градински статуи, намерени тук през последните разкопки и които не заслужават нито тази прекалена чест, нито тази недостойна съдба; копията от този грозен, мек и заедно с това раздут материал, разположени малко наслуки върху пиедестали, придават на тъжния Канопа вид на студиен декор, предназначен за филм за живота на Цезарите. Няма нищо по-крехко от равновесието на красивите места. Нашите приумици при тълкуването на текстовете не накърняват целостта им и те надживяват коментарите ни; обаче и най-незначителната и произволна реставрация, наложена на камъка, и най-късият асфалтов път, пресичащ дадена поляна, където тревата е расла на воля от векове, извършват непоправимото завинаги. Красотата изчезва, а с нея си отива и автентичността.)

* * *

Места, в които си избрал да живееш, невидими домове, които си си изградил извън времето. Живях в Тибур и може би ще умра там, както Адриан в острова на Ахил.

* * *

Не. Посетих Вилата още веднъж — нейните постройки, изградени за уют и отдих, останки от един възможно най-малко императорски разкош, лишен от всякакъв блясък, създаден от богат познавач, опитал се да обедини насладата от изкуствата с радостите на селския живот; в Пантеона потърсих точното място, където бе паднал слънчевият лъч през една утрин на 21 април; по дългите коридори на Мавзолея извървях траурния път, така често изминаван от Хабрий, Целер и Диотим, приятели от последните дни. Но вече престанах да усещам непосредственото присъствие на тези хора, актуалността на тези факти; те си остават близки за мен и все пак отживели времето си, такива, каквито са ни повече, ни по-малко спомените от собствения ми живот. Нашето общуване с другите има граници; то се прекъсва, щом сме получили удовлетворение, възприели поуката, направили услугата, завършили делото. Казала съм онова, което съм била способна да кажа; научила съм, което съм могла да науча. Сега ни предстоят други дела.