Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mémoires d’Hadrien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
marieta_gv (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Мемоарите на Адриан

Френска. Първо издание

Превод от френски: Нели Захариева

Рецензент: Донка Меламед

Редактор: Лилия Сталева

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Радослава Маринович

 

Marguerite Yourcenar

Mémoires d’Hadrien

© Librairie Pion, 1951

 

Превод © Нели Захариева

Предговор © Богдан Богданов

 

Народна култура, София, 1983

 

Ч 840–3

 

Литературна група ХЛ 04 9536622411/5637-283-83

 

Дадена за набор май 1983 г.

Подписана за печат юли 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 16,25

Издателски коли 16,17

УИК 17,11

 

Цена 1,97 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Saeculum aureum[1]

 

Лятото, последвало срещата ми с Хозрой, премина в Мала Азия: отбих се във Витиния, за да проверя лично как върви изсичането на държавните гори. В Никомедия, светъл, уреден и просветен град, се настаних у прокуратора на провинцията Гней Помпей Прокул, в бившия дворец на цар Никомед, изпълнен с любовните спомени на младия Юлий Цезар. Морският вятър на Пропонтида освежаваше мрачните му прохладни зали. Човек с добър вкус, Прокул организира литературни четения в моя чест. Временно пребиваващи софисти, групи от студенти и любители на художественото слово се събираха в градините, на брега на извор, посветен на бога Пан. От време на време слуга потапяше в него голяма делва от пореста глина; и най-кристалните стихове не издържаха сравнението с бистрите му води.

Една вечер четохме доста неразбираема творба от Ликофрон, когото харесвам заради дръзките съпоставяния на звуци, намеци и образи, заради сложната му система от отражения и отгласи. Застанал настрана от другите, един юноша следеше трудните строфи едновременно разсеяно и замислено и аз веднага си представих овчар сред горските дебри, бегло заслушан в неясния вик на птица. Не беше взел със себе си нито таблички, нито стило. Седнал на ръба на басейна, докосваше с пръсти красивата и гладка водна повърхност. Научих, че баща му е заемал скромна длъжност в управлението на императорските имения; оставен съвсем млад на грижите на своя дядо, бил изпратен да учи при един бивш гост на родителите си, собственик на кораби в Никомедия, който изглеждал богат в очите на бедното семейство.

Задържах го, след като всички си бяха отишли. Беше едва образован, невеж почти във всичко, разсъдлив и доверчив. Познавах Клаудиополис, родния му град: успях да го накарам да говори за бащината си къща край обширните борови гори, които снабдяват корабите ни с мачти, за храма на бога Атис на хълма, чиято пронизителна музика обичаше, за красивите коне и странните богове на родината си. Малко дрезгавият му глас произнасяше гръцките думи с азиатски акцент. Внезапно, осъзнавайки, че го слушат или може би гледат, той се смути, почервеня и изпадна в упорито мълчание, с което свикнах по-късно. Известна близост се зароди помежду ни. Впоследствие ме придружи във всичките ми странствувания и това бе началото на няколко приказни години.

Антиной беше грък: проследих историята на тази стара и неизвестна фамилия чак до епохата на първите аркадски заселници по бреговете на Пропонтида. Но Азия бе оказала своето въздействие върху неговата малко буйна кръв, така както капката мед прави по-мътно, но по-уханно чистото вино. В него откривах суеверията, присъщи на привържениците на Аполоний, верноподаническата преданост на ориенталец към Великия Цар. Присъствието му беше изключително безмълвно: следваше ме като животно или домашен дух. Подобно на младо куче, притежаваше неизчерпаеми способности за игра й леност, необузданост и доверчивост. Тази красива хрътка, жадна за ласки и покорство, легна върху живота ми. Възхищавах се на неговото почти високомерно безразличие към всичко, което не е собствената му наслада или култ: то заместваше у него безкористността, скрупулите, всички строги и придобити добродетели. Бях очарован от суровата му нежност и от мрачната му преданост, в която влагаше цялото си същество. И все пак това подчинение не беше сляпо; тъй често сведените в знак на съгласие или на мечтание клепачи понякога се повдигаха; най-внимателният поглед на света се взираше в мен; чувствувах, че ме съди, но така, както вярващият съди своя бог: грубостта ми, моите изблици на недоверие (имах такива по-късно) бяха понасяни търпеливо и съсредоточено. Един-единствен път съм бил абсолютен господар, и то над едно-единствено създание.

Ако още не съм казал нищо за толкова безспорната му красота, това съвсем не се обяснява с въздържаността, присъща на напълно покорения мъж. Ала образът, към който се стремим отчаяно, ни убягва: това е само за миг… Виждам сведена глава под тъмни коси, очи, които изглеждат полегати поради дългите мигли, широко лице на младеж в покой. Нежното тяло се променяше непрекъснато, подобно на растение, и някои от тези промени се дължат на времето. Момчето се измени: то порасна. Достатъчна беше една седмица на безделие, за да се отпусне напълно; само един следобед на лов възвръщаше атлетическата му твърдост и пъргавина. Един час, прекаран на слънце, придаваше на ясминовия му тен цвят на пчелен мед. Възпълните му крака на млад жребец се издължиха; лицето му изгуби нежната си детска закръгленост, бузите му леко се вдлъбнаха под изпъкналите скули; издутият торс на млад бегач на дълги разстояния придоби гладката и лъскава извивка на гръдта на вакханка. Нацупените устни издаваха вече горчива пламенност, тъжна преситеност. В действителност това лице се променяше така, сякаш лично го ваех ден и нощ.

Когато се обръщам към тези години, имам чувството, че се връщам към Златния Век. Всичко беше просто: някогашните усилия бяха възнаградени с почти божествена лекота. Пътуването беше игра — познато, умело подготвено и овладяно удоволствие. Непрестанната работа бе само друг вид наслаждение. Животът ми, в който всичко идваше късно — и властта, и щастието, придобиваше великолепието на зенита, слънчевия блясък на ранния следобед, когато всичко плува в позлата — предметите на стаята и полегналото до нас тяло. В задоволената страст има нещо невинно, тя е почти толкова уязвима, колкото всяка друга страст: красотата на останалото човечество се свеждаше до зрелище и преставаше да бъде дивечът, който бях преследвал. Това приключение, започнало банално, обогатяваше, но и опростяваше съществуването ми; бъдещето не означаваше почти нищо; престанах да задавам въпроси на оракулите, а звездите бяха само великолепни рисунки по небесния свод. Никога не се бях любувал с подобна наслада на бледия изгрев над далечните острови, на прохладните пещери, посветени на нимфите и посещавани от прелетни птици, на тежкия полет на пъдпъдъците по здрач. Препрочетох поетите: някои ми се сториха по-добри от преди, повечето — по-лоши. Самият аз написах стихове, които изглеждаха по-задоволителни от обикновено.

Бяхме във Витиния, сред море от дървета и гори от корков дъб и бор; там имаше ловен павилион с галерии от дървени решетки, където, завладян от безгрижието на родната земя, разпилявайки на всички страни своите стрели, меча и златния си пояс, младежът се търкаляше по кожените дивани заедно с кучетата. Равнините бяха събрали топлината на дългото лято; пара се издигаше от поляните по бреговете на Сангариос, където препускаха стада от необяздени коне; призори слизахме да се окъпем в реката, газейки из високите, мокри от нощната роса треви под небе, от което висеше тънкият лунен сърп, емблема на Витиния. Тази страна бе обсипана с добрини и дори взе моето име.

Зимата ни връхлетя в Синопе; при студ, който напомняше скитския, открих тържествено строителните работи по разширяване на пристанището, предприето по мое нареждане от моряците на нашата флота. По пътя за Византия първенците палеха в селата огромни огньове, край които се топлеше охраната ми. Преплуването на Босфора в една снежна буря бе прекрасно. След това препускахме на коне през тракийските гори, докато буйният вятър нахълтваше между гънките на плащовете ни, а дъждът не преставаше да барабани по листата на дърветата и по покрива на палатката; спряхме в лагера на строителите, където върху меката пръст скоро щеше да се издигне Андринопол с неговите стени и кули, сред овациите на ветераните от дакийските войни. Същата пролет едно посещение на дунавските гарнизони ме отведе в цветущото днес селище Сармизегетуза; сега витинският юноша носеше на китката си гривна на цар Децебал. Завръщането в Гърция стана през северния път: дълго се застоях в напоената от буйни води Темпейска долина, след това — в слънчевата Евбея, и накрая — в Атика с цвят на розово вино. Почти не стъпих в Атина; в Елевсина, по време на посвещението ми в Мистериите, прекарах три дни и три нощи заедно с тълпата поклонници, дошли тук за същите празненства: единствената предпазна мярка, която взех, беше забраната да се носят ножове.

Заведох Антиной в Аркадия, родина на дедите му: горите бяха все така непроходими като по времето на древните ловци на вълци. Понякога конник подплашваше усойница с камшика си; по каменистите хълмове слънцето жареше като сред лято; опрян на някоя скала, младежът дремеше с глава на гърдите, с едва докосвани от вятъра коси — същински спящ посред бял ден Ендимион. Един див заек, опитомен с голям труд от младия ловец, беше разкъсан от кучетата: това беше единствената нещастна случка през инак безоблачните дни. Жителите на Мантинея откриха, че имат неизвестни дотогава родствени връзки с фамилията от витински колони: градът, в който младежът щеше да има свои храмове по-късно, бе разкрасен и отрупан с дарове от мен. Древното светилище на Нептун, потънало в развалини днес, беше толкова почитано, че неговият достъп бе забранен за когото и да било: по-стари от човешкия род тайнствени обреди се извършваха зад вечно затворените му врати. Построих нов, много по-обширен храм, сред който старата постройка изглежда като костилка в сърцето на плод. По пътя, недалеч от Мантинея, наредих да възстановят гробницата, където падналият в бой Епаминонд почива ведно с младия си другар, загинал редом с него: издигнах колона, на която бе издълбана поема, предназначена да обезсмърти спомена за тази епоха, в която, гледано от разстояние, всичко е било сякаш благородно и естествено — и нежността, и славата, и смъртта. В Ахая Истмийските игри бяха чествувани с невиждан от най-древни времена блясък; възобновявайки тези големи елински празници, аз се надявах да направя от Гърция отново жива сила. Ловът ни отведе в долината на Хеликон, позлатена от късните есенни багри; спряхме да починем край извора на Нарцис, в близост със светилището на Любовта: на златен пирон в стената на храма окачихме кожата на млада мечка, трофей, който поднесохме на този най-мъдър от всички богове.

Лодката, която търговецът Ерастос от Ефес ми бе заел, за да преплуваме Архипелага, хвърли котва във Фалеронския залив: настаних се в Атина като човек, който се връща у дома си. Дръзнах да се докосна до тази красота, опитах се да превърна прекрасния град в град на съвършенството. След дълъг период на упадък Атина се разрастваше и се заселваше с нови жители за пръв път: удвоих размерите й; планирах нов град на брега на Илис — града на Адриан, редом с този на Тезей. Всичко трябваше да се преустрои или да се изгради отново. Шест века по-рано строежът на големия храм, посветен на Зевс Олимпийски, бил изоставен веднага след започването му. Строителите ми се заловиха за работа и Атина отново позна такава трескава дейност, каквато не бе изживявала от времето на Перикъл. Довършвах онова, което един от Селевкидите напразно се бе опитвал да направи; възстановявах щетите от грабежите на нашия Сула. Надзираването на строителните работи се нуждаеше от ежедневни посещения сред лабиринт от машини, сложна система от скрипци, полуизправени колони и небрежно струпани под синьото небе бели мраморни блокове. В това имаше нещо от радостното оживление на корабостроителниците: възстановеният кораб вдигаше котва на път към бъдещето. Вечер строителството отстъпваше място на музиката, тази незрима архитектура. Упражнявал съм повече или по-малко всички изкуства, но с изкуството на звуците съм се занимавал с най-голямо постоянство и то е единственото, в което съм придобил известно съвършенство. В Рим скривах това свое увлечение; в Атина можех дискретно да му се посветя. Музикантите се събираха в двора, където растеше самотен кипарис, край една статуя на Хермес. Бяха само шест или седем души; оркестър от флейти и лири, към които се присъединяваше понякога един виртуоз на цитра. Най-често свирех на голяма напречна флейта. Изпълнявахме стари, почти забравени мелодии, а също и нови, съчинени в моя чест. Харесвах мъжествената строгост на дорийските напеви, но не мразех и чувствените и страстни мелодии, нито патетичните и внезапни прекъсвания на ритъма, които сериозните хора, чиято добродетел се състои в това да се плашат от всичко, отхвърлят, тъй като всявали смут в чувствата и сърцата. През струните съзирах профила на младия си другар, сериозен и погълнат от своята партия, както и пръстите му, които старателно пробягваха по опънатите корди.

Тази чудесна зима беше богата на приятелски срещи; състоятелният Атик, чиято банка финансираше моето строителство (не без известна изгода за себе си), ме покани в градините си в Кефисия, където живееше заобиколен с двор от оратори и модни писатели; синът му, младият Херод, бе увлекателен и изискан събеседник; той стана неизбежен сътрапезник на атинските ми угощения. Беше се отърсил от стеснителността, която го бе сковала в мое присъствие по времето, когато атинската младеж го бе изпратила на сарматската граница, за да ми поднесе нейните поздравления по случай идването ми на власт, а растящата му суетност ми изглеждаше невинен недостатък днес. Ораторът Полемон, велик син на Лаодикия, съперник на Херод по красноречие и най-вече по богатство, ме омая с азиатския си стил, плавен и пищен като вълните на Пактол: този ловък майстор на словото живееше, както говореше — с блясък. Обаче най-ценната от всички срещи беше срещата с Ариан от Никомедия — най-добрия ми приятел. По-млад от мен с дванайсет години, вече бе започнал военната си и политическата кариера, в която продължава да се отличава и да служи и до днес. Голямата му опитност в държавните дела, познанията му в областта на ездата, лова и всички телесни упражнения го поставяха несравнимо по-високо от обикновените съчинители на фрази. На млади години бе станал жертва на една от онези необикновени душевни страсти, без които може би не са възможни нито истинската мъдрост, нито истинското величие: бе прекарал две години в Никополис, в Епир, в малката неотоплена и гола стая, където бавно умирал Епиктет; бил си поставил за цел да събере и запише дума по дума последните слова на стария и болен философ. Този период на ентусиазъм бе наложил своя отпечатък върху него: бе усвоил удивителни нравствени принципи и своеобразно целомъдрие. Водеше таен, неподозиран от никого живот на строги лишения. Но продължителното практикуване на стоицизма не го беше сковало в позата на фалшив мъдрец; беше твърде умен, за да не си даде сметка, че има нещо общо между крайностите в любовта и добродетелността и че достойнството им се заключава в тяхната рядкост, в същността им на неповторим шедьовър, на прекрасна самозабрава. Занапред негов образец бяха ведрото здравомислие и съвършена почтеност на Ксенофонт. Пишеше история на своята страна Витиния. Бях поставил под личната си власт тази провинция, която дълго време бе лошо управлявана от проконсули; той ми даде съвети относно плановете ми за реформи. Този ревностен читател на диалозите на Сократ се отнасяше с нежна почтителност към моя любимец; добре познаваше богатия източник на героизъм, преданост и често на мъдрост, от който черпеше Гърция, за да възвеличае привързаността между двама другари. Двамата витинци говореха на мек йонийски диалект с почти Омирови окончания; по-късно склоних Ариан да го използува в своите творби.

По това време Атина имаше своя философ на въздържанието: Демонакс водеше достойно за пример, но весело съществуване в една колиба в Колона. Не беше Сократ: не притежаваше нито тънкия му ум, нито неговата пламенност, но аз все пак харесвах присмехулното му добродушие. Комичният актьор Аристомен, който с увлечение изпълняваше стари атически комедии, беше също един от добросърдечните ми приятели. Наричах го „моята гръцка яребица“: нисък, тлъст, весел като птичка или като дете, той познаваше по-добре от всеки друг някогашните обреди, поезия и готварски рецепти. Дълго време ме забавляваше и поучаваше едновременно. По същото време философът Хабрий, най-непорочният от всички хора, последовател на Платон и отчасти на Орфей, се привърза към Антиной с кучешка вярност, която по-късно пренесе върху мен. Единадесет години дворцов живот не са го променили: той е все същото наивно и набожно създание, отдаден на сънищата си, сляп за сплетните и глух за слуховете. Понякога ми досажда, но само смъртта ще ни раздели.

Връзките ми със стоика Ефрат бяха по-краткотрайни. Беше се оттеглил в Атина след блестящия си успех в Рим. Взех го при себе си като четец, обаче страданията, които му причиняваше от дълго време насам един абсцес на черния дроб, както и последвалото отпадане на силите го убедиха, че животът не му предлага вече нищо, което си струва труда да бъде изживяно.

Поиска разрешение да напусне службата си при мен, като се самоубие. Никога не съм бил противник на доброволната раздяла с живота; дори я бях разглеждал като възможен изход по време на кризата, предшествувала смъртта на Траян. Проблемът за самоубийството, който упорито ме преследва оттогава, ми се струваше лесен за решаване в онзи момент. Ефрат получи исканото позволение; предадох му го чрез моя млад витинец, може би защото аз самият бих искал да получа съдбоносния отговор от ръцете на такъв вестител. Същата вечер философът се яви в двореца и разговорът по нищо не се отличаваше от предишните ни беседи; самоуби се на следващия ден. Много пъти разговаряхме за това събитие, а младежът остана натъжен няколко дни. Това красиво чувствено създание гледаше с ужас на смъртта, а аз дори не забелязвах, че мисълта му е вече твърде заета с нея. Колкото до мен, не разбирах напълно как може да бъде напуснат доброволно един свят, който ми се струваше красив въпреки всичките му злини, без да бъдат изчерпани докрай и последните възможности за размисъл, за съприкосновение, за нечий поглед. Твърде много съм се променил оттогава насам.

Годините се смесват и образуват в паметта ми една-единствена картина, в която се тълпят събитията и пътуванията от няколко сезона. Разкошно обзаведената лодка на търговеца Ерастос от Ефес насочи своя нос към Ориента, след това — на юг, и накрая — към Италия, която все повече олицетворяваше Запада за мен. Спирахме два пъти в Родос; посетихме ослепително белия Делос най-напред през една априлска утрин и повторно — под пълната луна на лятното слънцестоене; лошото време край бреговете на Епир ми даде възможност да продължа престоя си в Додона. В Сицилия се забавихме няколко дни в Сиракуза, за да изследваме загадката на нейните извори Аретуза и Циана — прекрасни нимфи от синева. Там си спомних за Лициний Сура, държавника, посветил свободното си време някога на изучаването на приказните свойства на водата. Бях чувал за изумителните багри на зората, отразени в Йонийско море, наблюдавано от върха на Етна. Реших да се изкачим дотам; от пояса на лозята преминахме към лавата и след това към снеговете. Юношата се катереше по стръмните склонове с пъргава стъпка, а учените, които ме придружаваха, яздеха мулета. На върха бе построен заслон, за да ни даде възможност да дочакаме зората. Тя дойде: безкрайна дъга се простря от единия до другия край на хоризонта; необикновени огньове пламнаха по ледовете на върха; пред погледа ни се откриваше земната и морска шир чак до видимата Африка и до Гърция, която само отгатвахме. Това бе един от върховните мигове в живота ми. Не липсваше нищо, нито позлатеният ръб на облаците, нито орлите, нито виночерпецът на безсмъртието.

Безоблачни дни, слънцестоене на моя живот… Далеч съм от мисълта да преувеличавам някогашното си щастие; напротив, трябва по-скоро да се боря срещу обезличаването му, ала даже споменът за него е прекалено ярък за мен днес. По-искрен от повечето хора, признавам без заобикалки скритите причини за своето щастие; струва ми се, че спокойствието, така благотворно за работа и умствени занимания, е една от най-прекрасните последици от любовта. Учудвам се, че тези преходни радости, толкова рядко съвършени в течение на един човешки живот, под каквато и форма да сме ги търсили или получили, се посрещат с такова недоверие от мнимите мъдреци, които се страхуват от привикването към тях или от извращенията им, вместо да се боят от тяхното отсъствие или загуба, и които, вместо да възвисят или вселят ред в душите си, прекарват времето си в изтезание на своята плът. По това време полагах същото старание да укрепвам щастието си, да му се наслаждавам и да го преценявам, с каквото винаги съм се отнасял и към най-незначителните си постъпки; какво е самият любовен акт в същност, ако не миг на страстно внимание от страна на тялото ни? Всяко щастие е шедьовър: най-малката грешка го разстройва, най-лекото колебание го помрачава, най-обикновената несръчност го лишава от очарованието му, а най-незначителната глупост го загрозява. Моето щастие не е отговорно за нито едно от неблагоразумията, които по-късно го разбиха, а постъпките ми бяха смислени, докато се ръководеха от него. Все още вярвам, че един по-мъдър от мен човек би могъл да бъде щастлив до последния си ден.

Известно време след това, във Фригия, на границата, където Гърция се прелива в Азия, получих най-ясна и пълна представа за моето щастие. Бяхме на лагер в пуста и дива местност — лобното място на Алкивиад, станал жертва на сатрапски интриги. Бях наредил да поставят на изоставения от векове гроб статуя от пароски мрамор с изображението на този човек — един от най-обичаните синове на Гърция. Бях дал и нареждане всяка година да се чествуват възпоменателни обреди на това място; жителите от съседното село се присъединиха към свитата ми за първата подобна церемония; принесоха в жертва млад бик, а част от месото му бе заделено за вечерното пиршество. Импровизирахме конни надбягвания в степта и танци, в които Антиной взе участие с присъщата си необуздана грация; по-късно, седнал край тлеещия огън, отметнал назад красивата си и силна глава, той пя. Обичам да седя край мъртвите, за да измеря собствената си величина: същата вечер сравних живота си с живота на великия остарял любител на насладите, който бе загинал, пронизан от стрели на това място, бранен от младия си другар и оплакван от една атинска куртизанка. Като юноша нямах претенцията да постигна славата на младия Алкивиад, но многообразието на моя темперамент беше равно на неговия и дори го надминаваше. Бях се наслаждавал колкото него, бях размишлявал повече и работил много повече; също като него бях познал необикновеното щастие да бъда обичан. Алкивиад бе съблазнил всички и всичко, включително историята, и все пак той остави след себе си грамади от мъртви атиняни, захвърлени в кариерите на Сиракуза, разклатено отечество и безразсъдно осакатени от собствените му ръце статуи на богове край пътищата. Бях властвувал над безкрайно по-обширен свят от този, в който бе живял атинянинът; бях запазил мира; бях съоръжил света като красив кораб, готов да предприеме плаване, което щеше да трае векове; бях се борил с всички сили да насърчавам чувството за божествено у човека, без да жертвувам човешкото. Щастието бе моята отплата.

 

 

Отново бях в Рим. Вече не бях принуден да се съобразявам, да успокоявам, да се харесвам. Делото на моя принципат се утвърждаваше; храмът на Янус, чиито врати се отварят при война, стоеше затворен; начинанията ми носеха вече своя плод; благоденствието на провинциите се чувствуваше и в метрополията. Този път не отказах титлата „Баща на Отечеството“, която ми бяха предложили в момента на идването ми на власт.

Плотина не беше вече между живите. През един от предишните ми престои в града бях видял за последен път тази жена с уморена усмивка — моя майка според официалната терминология и която в същност беше много повече за мен — единствената ми приятелка. Сега от нея беше останала само малка урна, положена под Траяновата колона. Лично присъствувах на церемониите по обожествяването й и противно на императорския обичай носих траур в продължение на девет дни. Ала смъртта не променяше нищо в близостта ни, която от много години насам не се нуждаеше от присъствие; императрицата оставаше това, което винаги е била за мен — дух и мисъл, слята в едно с моята.

Някои от големите строителни работи бяха на привършване: възстановеният Колизей, очистен от спомените за Нерон, които още спохождаха това място, вече не бе увенчан с образа на този император, а с огромна статуя на слънцето — цар Хелиос, намек за фамилното ми име Елий. Оставаха довършителните работи по строежа на храма, посветен на Венера и на Рома, издигнат на мястото на позорната Златна къща, където Нерон бе излагал на показ лошия си вкус и незаконно придобитото си богатство. Roma, Amor: богинята на Вечния град се отъждествяваше за пръв път с Майката на Любовта — вдъхновителка на всяка радост. Това бе един от замислите на моя живот. По този начин римското могъщество придобиваше свещен и космически характер, умиротворяващата и водеща роля, която мечтаех да му отредя. Понякога ми се случваше да свързвам починалата императрица с мъдрата и божествена съветничка Венера.

Все повече ми се струваше, че всички божества се сливат тайнствено в едно цяло — безкрайно разнообразие от излъчвания, еднакви прояви на една и съща сила: дори противоречията им не бяха нищо друго освен израз на тяхното единство. Идеята за изграждането на храм на Всички Богове, или Пантеон, ме привличаше неудържимо. Бях избрал и местоположението му върху останките от стари обществени бани, подарени на римския народ от Агрипа — зетя на Август. Нищо не бе останало от старата постройка освен един портик и мраморна плоча с посвещение към римляните: същата бе отново грижливо поставена на фронтона на новия храм. За мен не беше важно дали името ми ще фигурира върху паметника, в който бе вградена моята мисъл. За сметка на това нравеше ми се фактът, че надпис по-стар от столетие свързва храма с началото на империята, с мирното царуване на Август. Обичах да се чувствувам преди всичко продължител, дори когато извършвах нововъведения. Освен с Траян и Нерва, станали официално мои баща и дядо, чувствувах се свързан и с толкова обруганите от Светоний дванайсет Цезари, с далновидността на Тиберий, без жестокостта му, с начетеността на Клавдий, без малодушието му, със слабостта на Нерон към изкуствата, очистена от всякаква глупава суетност, с добрината на Тит, без неговата безличност, с пестеливостта на Веспасиан, без смешното му скъперничество — все примери, които си поставих за задача да следвам. Тези владетели бяха играли своята роля в човешките дела; занапред мой дълг беше да избера измежду техните онези, които заслужават продължение, да затвърдя най-добрите, да подобря най-лошите до деня, в който други мъже, повече или по-малко способни от мен, но със същото чувство за отговорност, ще се нагърбят да сторят същото по отношение на моето дело.

Освещаването на храма на Венера и Рома приличаше на триумф и бе чествувано с надбягвания с колесници, публични зрелища и раздаване на подправки и благоухания. Двадесет и четирите слона, които бяха пренесли огромните блокове за строежа, спестявайки този принудителен труд на робите, заеха място в процесията, сами подобни на живи каменни блокове. Избраната за празненството дата беше годишнината от създаването на Рим, осмият ден след априлските иди на 892-рата година от основаването на Града. Римската пролет не е била никога по-мека, по-буйна и по-синя. Същия ден, с внушителна и някак приглушена тържественост, се състоя освещаването на храма в самия Пантеон. Лично бях нанесъл някои поправки в прекалено скромния план на архитекта Аполодор. Използувах гръцкото изкуство само като украса, като изящна добавка, а за основната структура на сградата се обърнах към най-ранната и славна епоха на Рим, както и към кръглите храмове на древна Етрурия. Исках това светилище на Всички Богове да възпроизвежда формата на земното кълбо и на звездния свод, на кълбото, което съдържа семената на вечния огън, на кухата сфера, която обема всичко. С подобна форма бяха и най-древните колиби, където пушекът на най-старите човешки огнища бе излитал през разположеното на върха отверстие. Куполът на храма, построен от твърд и лек вулканичен камък, който сякаш все още споделяше възходящото движение на пламъците, се съобщаваше с небесната вис през голям отвор на върха, който разкриваше ту синьото, ту черно небе. Едновременно открит и потаен, този храм бе устроен като слънчев часовник. Часовете щяха да обиколят в кръг по грижливо излъсканите от гръцките майстори квадрати на тавана; слънчевият диск щеше да виси от него като златен щит; дъждът щеше да образува бляскаво петно по каменната настилка; молитвата щеше да полети като дим към онова празно пространство, където поставяме боговете. За мен този празник бе един от миговете, в които всичко се слива в едно цяло. Бях на дъното на този кладенец, изпълнен с дневна светлина, а редом с мен стояха прави сановниците на моя принципат, материалът, от който се състоеше вече наполовина изградената ми съдба на зрял мъж. Различавах строгия и мрачен Марций Турбон — мой предан служител; навъсения и достопочтен Сервиан, чиито критики, изричани на все по-тих глас, едва стигаха до ушите ми; царствено елегантния Луций Цейоний; и малко по-настрана от тях — в бледия полумрак, който така подхожда на божествените видения — замечтаното лице на младия грък, в когото бях въплътил съдбата си. Жена ми, която също присъствуваше, бе току-що получила титлата императрица.

Отдавна предпочитах разказите за любовните приключения и свади между боговете пред несръчните философски коментари върху божествената им същност; приемах да бъда земното изображение на бога Юпитер, дважди бог, тъй като е и човек, опора на света, въплъщение на правдата и на реда, любовник на Ганимед и на Европа, нехаен съпруг на неприятната Юнона. Склонен да виждам всичко в светли тонове този ден, сравнявах императрицата с тази богиня, в чест на която бях посветил златен паун, украсен със скъпоценни камъни по време на едно неотдавнашно посещение в Аргос. Бих могъл да се освободя от тази необичана жена чрез развод; да бях обикновен гражданин, щях да го направя без колебание. Ала тя почти не ми пречеше и нищо в поведението й не би оправдало подобна публична обида. Като млада съпруга моите изневери я засягаха едва ли не по същия начин, по който вуйчо й се дразнеше от дълговете ми. Днес бе свидетелка на проявите на страст, която обещаваше да бъде трайна, и сякаш не си даваше сметка за това. Като много жени не особено чувствителни към любовта, тя едва ли разбираше властта й; това невежество изключваше както снизхождението, така и ревността. Вълнуваше се единствено когато биваха застрашени титлите й или материалната й сигурност, но случаят не бе такъв. Нищо не бе останало от моминския й чар, който ме бе привлякъл за кратко време в миналото: тази преждевременно остаряла испанка беше целомъдрена и коравосърдечна. Поради природната си студенина не бе имала любовници и аз й бях благодарен за това; харесвах достойнството, с което носеше воалите си на матрона, напомнящи траурните воали на вдовица. Доволен бях, че профил на императрица украсява римските монети, чийто надпис на обратната страна бе посветен ту на целомъдрието, ту на покоя. Случваше ми се да мисля за символичния брак, сключен между върховната жрица и хиерофанта през нощта на елевсинските празненства, брак, който не е съюз, нито дори съприкосновение, а обред, осветен като такъв.

През нощта, последвала тържествата, наблюдавах от една тераса пламтящия Рим. Тези радостни огньове не се различаваха много от пожарите на Нерон и бяха почти толкова страшни. Рим — казан и пещ едновременно, врящ метал, чук и наковалня, видимо доказателство за промените и повторенията в историята, едно от местата на този свят, където човечеството ще е живяло най-бурно. Големият пожар в Троя, откъдето един беглец се бе спасил заедно със стария си баща, невръстния си син и домашните си богове, завършваше с огромните празнични клади днес. А мисълта за бъдещите пожари ме изпълваше със свещен ужас. Струваше ми се, че милионите минали, настоящи и бъдещи съществувания, новопостроените сгради, родени от стари постройки, които щяха да бъдат последвани от други в бъдеще, прииждаха на вълни през вековете и сякаш случайно тази вечер същите огромни вълни се разбиваха именно в моите крака. Премълчавам миговете на екстаз, когато императорският пурпур — свещена дреха, която носех толкова рядко — обгръщаше раменете на създанието, което все повече олицетворяваше моя Гений: харесвах контраста между тъмночервения цвят и бледия загар на една шия, но най-много ми се искаше да принудя моята Съдба и моето Щастие — облачни и несигурни понятия — да се превъплътят в тази толкова земна форма и да придобият топлината и успокояващата тежест на плътта. Здравите стени на Палатинския дворец, който обитавах така малко, но който току-що бях преустроил, се поклащаха като лодка; разтворените завеси, през които нахлуваше римската нощ, бяха в същност драпериите на кабината от задната палуба, а виковете на тълпата — воят на вятъра между въжетата. Огромната подводна скала, едва забележима в мрачината, беше здравата основа на моята гробница, която започваше да се издига на брега на Тибър. Тя не ми вдъхваше страх, нито съжаление, нито напразни размисли за преходността на човешкия живот.

 

 

Постепенно обликът на нещата се промени. От повече от две години ходът на времето се измерваше с развитието на един юноша, който се осъзнава, възмъжава и се издига към своя зенит: дълбокият глас свикваше да дава заповеди на водачите и уредниците на лова; крачката на бегача се удължаваше; ездачът овладяваше по-изкусно коня; ученикът от Клаудиополис, наизустил дълги откъси от Омир, се увличаше страстно по любовната и трудноразбираема поезия, захласваше се по известни пасажи от Платон. Младият овчар се превръщаше в млад патриций. Това вече не бе юношата, който скача от коня си на почивките, за да ми поднесе изворна вода в шепите си: сега дарителят познаваше огромната стойност на своите дарове. По време на лова, организиран в именията на Луций в Тоскана, с удоволствие смесвах неповторимото му лице с важните и угрижени лица на висшите сановници, с острия профил на ориенталците, с грубите муцуни на варварските водачи на кучета, като принуждавах любимия да играе трудната роля на приятел. В Рим около тази млада глава се заплетоха интриги, низки страсти се разиграха с цел да спечелят влиянието му или да го заменят с друго. Погълнат от една-единствена мисъл, осемнадесетгодишният юноша съумя да пренебрегне или отхвърли всички домогвания; притежаваше такова безразличие, на което можеха да завидят и най-мъдрите. Но красивите му устни придобиха горчива гънка, която ваятелите отбелязаха по-късно.

Тук предлагам на моралистите повод за лесна победа над мен. Моите съдници се готвят да открият в сполетялото ме нещастие последиците от безпътица или резултата от крайност: още по-трудно ми е да им противореча, тъй като не виждам в какво се състои безпътицата или крайността. Опитвам се да сведа престъплението си, ако изобщо има такова, до истинската му величина: казвам си, че самоубийството не е нещо рядко и че да умреш на двадесет години е нещо банално. Смъртта на Антиной е проблем и злочестина единствено за мен. Възможно е това нещастие да е било неделимо от прекомерната радост или опитност, от които не съм могъл да лиша нито себе си, нито своя другар в опасността. Постепенно дори угризенията ми се превръщаха в своего рода горестно притежание, начин да убедя себе си, че съм бил тъжният господар на съдбата му докрай. Съзнавам, че трябва да взема пред вид и решението на красивия чужденец, какъвто въпреки всичко си остава всяко любимо същество. Поемайки върху себе си цялата вина, аз свеждам младото му лице до размерите на восъчна статуетка, която първо съм моделирал, а след това съм смачкал между пръстите си. Нямам право да подценявам своеобразен шедьовър, какъвто беше неговият край. Не бива да отнемам на юношата заслугата за собствената му смърт.

От само себе си се разбира, че не осъждам баналното физическо привличане, което обуславяше любовните ми предпочитания. Подобна страст неведнъж бе завладявала живота ми; досега тези чести сърдечни преживявания не ми бяха стрували нищо друго освен незначителен брой клетви, лъжи и страдания. Краткотрайното ми увлечение по Луций ме бе въвлякло само в няколко леснопоправими безразсъдни постъпки. Нищо не пречеше да бъде същото и с тази последна обич; нищо освен нейната неповторимост, която я отличаваше от останалите. Навикът без друго щеше да ни отведе до безславния, но безопасен край, който животът поднася на онези, които се примиряват с безболезненото и постепенно изхабяване на чувствата. Страстта можеше да се превърне в приятелство, както смятат моралистите, или в по-често срещаното безразличие. Младежът можеше да се отдръпне от мен в момента, когато връзката ни започнеше да ми тежи; други чувствени навици или същите, ала под други форми, можеха да запълнят живота му; бъдещето можеше да му предложи ни по-добра, ни по-лоша от много други женитба, пост в провинциалната администрация или управлението на някое селско имение във Витиния; или пък — апатия, достъп до дворцовия живот от положението на някоя второстепенна длъжност, а в най-лошия случай — кариерата на детрониран фаворит, превърнал се в доверено лице или посредник. Мъдростта, ако разбирам нещо от тези неща, се състои в това да не пренебрегваш никоя от случайностите, които са самият живот, стига само да се постараеш да избегнеш най-зловредните. Ала нито юношата, нито аз бяхме мъдри.

Не бях чакал появата, на Антиной, за да се почувствувам бог, но успехът умножаваше условията за главозамайване; сякаш сезоните се бяха наговорили с поетите и музикантите от свитата ми, за да превърнат живота ни в непрекъснат олимпийски празник. Пристигането ми в Картаген съвпадна с края на петгодишна суша; под пороен дъжд ликуваща тълпа приветствува в мое лице благодетеля, даряващ небесни добрини; след това големите строежи в Африка бяха само начин за насочването на тази небесна щедрост. Известно време преди това, през един престой в Сардиния, буря ни принуди да потърсим подслон в една селска колиба; Антиной помогна на домакина ни да опече няколко парчета риба тон върху жарта, а аз се чувствувах Зевс на посещение у Филемон заедно с Хермес. Младежът, подвил крака върху леглото, не беше друг, а същият този Хермес, развързващ сандалите си; той беше и Бакхус, който откъсва грозд и отпива вместо мен от чашата с розово вино; заякналите от опъването на тетивата пръсти бяха пръстите на Ерос. Сред толкова много превъплъщения и чудеса често забравях човешката личност, юношата, който напразно се опитваше да научи латински, молеше инженера Декриан да му дава уроци по математика, за да се откаже от тях след това, и който при най-лекия упрек се усамотяваше сърдит на носа на кораба, зареял поглед в морската шир.

Пътуването из Африка завърши в новите квартали на Ламбеза под палещите лъчи на юлското слънце; моят спътник надяна военната туника и ризница с детинска радост; в продължение на няколко дни бях както голият Марс с шлем на глава, участвуващ във военните упражнения, така и атлетическият Херкулес, опиянен от чувството за още младата си сила. Въпреки жегите и продължителните изкопни работи, извършени преди пристигането ми, войската, както и всичко останало, действуваше с божествена лекота: би било немислимо да принудиш даден бегач на допълнителен скок с препятствия или да заставиш даден ездач да изпълни нови фигури, без да навредиш на успеха на самите маневри, без някъде да нарушиш точното равновесие на силите, в което се състои красотата им. Наложи се да направя само една забележка на офицерите по повод на едва уловима грешка — група оставени без прикритие коне по време на учебното нападение в открито поле; инак моят префект Корнелиан ме задоволи във всяко отношение. Разумен ред управляваше тези маси от хора и впрегнати животни, от варварски жени, заобиколени от здрави деца, които се тълпяха край палатката, за да ми целунат ръка. Това не бе израз на робско подчинение; необузданата им енергия бе вложена в поддържане на моята програма за безопасност; нищо не бе пожалено и нищо не бе пренебрегнато. Възнамерявах да помоля Ариан да напише съчинение по тактика, което да бъде безупречно и точно като добре сложено тяло.

В Атина, три месеца по-късно, освещаването на Олимпейона бе повод за чествуването на празненства, които напомняха римските тържества, но това, което беше станало на земята в Рим, тук се извършваше едва ли не в небето. В късния следобед на златната есен заех мястото си под портика, проектиран според свръхчовешките размери на Зевс; мраморният храм, издигнат на мястото, където Девкалион видял края на потопа, изглеждаше безтегловен и сякаш се носеше като плътен бял облак; обредната ми дреха беше в тон с вечерните багри по близката Химет. Бях натоварил Полемон с речта по освещаването. Тук именно бях удостоен от гърците с онези божествени титли, които бяха едновременно извор на слава и най-съкровена цел на жизненото ми дело: Евергет, Олимпийски, Епифан, Господар на всичко. И най-красивата и най-трудно заслужената от всички тези титли: Йонийски, Филелин. У Полемон имаше нещо от умението на актьора, а играта на големия артист нерядко е израз на вълнение, споделяно от цял един народ, от цял един век. Той вдигна очи към небето, съсредоточи се, преди да започне речта си, сякаш поемаше в себе си всички дарове, събрани в този миг от вечността. Бях сътрудничил с различните епохи, със самия гръцки живот; господството, което упражнявах, беше не толкова власт, колкото загадъчна сила, по-висша от човека, но действена само посредством човешката личност; брачният съюз между Рим и Атина бе сключен; миналото беше носител на бъдеще; Гърция се впускаше в открито море като кораб след дълъг престой, който отново усеща попътен вятър в платната си. В този миг сърцето ми се сви от внезапна тъга: казах си, че думи като завършек и съвършенство съдържат в себе си думата край: може би бях само предоставил нова плячка на Всепоглъщащото време.

След това влязохме във вътрешността на храма, където все още се суетяха ваятелите: огромната, недовършена статуя на Зевс от злато и слонова кост светлееше в полумрака; в подножието на скелето, в плетена кошница лежеше огромният питон, който бях заповядал да донесат от Индия, за да бъде осветен в това гръцко светилище. Божественото животно — пълзящ символ на Земния дух, открай време бе свързано с голото младежко тяло, което олицетворява императорския Гений. Антиной, който все повече навлизаше в тази роля, сам нахрани чудовището с дажбата му от синигерчетата с пречупени крила. След което, вдигайки, ръце, се отдаде на молитва. Знаех, че се моли за мен, обръщайки се единствено към мен, но не бях достатъчно бог, за да отгатна смисъла на молитвата му, нито да зная дали ще бъде удовлетворена един ден. Напуснахме с облекчение тишината и бледосиния полумрак, за да се озовем в атинските улици със запалени лампи, сред познатата тълпа и виковете на прашната вечер. Младежкият образ, който скоро щеше да украси толкова много монети от гръцкия свят, бе приятелско присъствие за тия хора, своеобразна поличба.

Не бях влюбен по-малко; обичах все повече. Но бремето на любовта, подобно на нежно положена върху гърдите ръка, постепенно ставаше все по-тежко. Отново се появиха случайните любовници: спомням си например един умен и коравосърдечен младеж, който ме придружи през един престой в Милет и от когото се отказах. Спомням си и една вечер в Сарди, където поетът Стратон ни води от бордей на бордей, наобиколени от съмнителните ни завоевания. Същият Стратон, който бе предпочел относителната свобода на азиатските кръчми пред моя двор, бе изискан присмехулник и доказваше със страст, че нищо няма смисъл освен удоволствието, може би за да се оправдае, че в негово име бе пожертвувал всичко останало. Имаше и такава нощ в Смирна, когато принудих любимия да изтърпи присъствието на една куртизанка. Представата му за любовта беше строга, тъй като бе насочена към едно-единствено човешко същество; беше отвратен до погнуса. След това постепенно свикна с тези неща. Подобни напразни опити от моя страна се обясняват донякъде със склонността ми към разврат; към това се прибавяше и надеждата за създаване на нов вид интимност, в която другарят по удоволствие нямаше да престане да бъде и любим, и приятел едновременно; съществуваше може би и желанието да поучиш другия, да го накараш да забрави младостта си, като му натрапиш собствения си опит; а може би и непризнатото намерение да го принизиш до нивото на баналните наслаждения, които не те обвързват с нищо.

В нуждата, която изпитвах, да порицавам мнителната му нежност, която заплашваше да завладее живота ми, имаше известен страх. По време на едно пътуване в Троада посетихме долината на Скамандър под зелено, натежало от бедствия небе: наводнението, чиито разрушения бях дошъл да установя на място, превръщаше в островчета древните надгробни могили. Намерих няколко свободни мига, за да се помоля на гроба на Хектор, а Антиной отиде да помечтае над гроба на Патрокъл. Не съумях да отгатна съперника на Ахиловия другар в младия фавън, който ме придружаваше: обърнах на смях разказите за страстна вярност, които изобилствуват най-вече в книгите; красивото обидено създание почервеня до кръв. Откровеността беше все повече единствената добродетел, която си налагах да спазвам: давах си сметка, че геройските черти, с които гърците са увенчавали привързаността на един зрял мъж към по-младия му другар, бяха само лицемерни преструвки за нас. По-чувствителен към римските предразсъдъци, отколкото предполагах, спомнях си, че последните допускат удоволствието, но считат любовта за срамна мания; отново бях обзет от бясното желание да не бъда изключително зависим от никое живо същество. Гневях се от недостатъци, присъщи на младостта и следователно неотлъчни от моя избор; най-сетне в тази напълно различна страст се сблъсквах отново с онова, което ме бе дразнило у римските ми метреси: благовонията, тоалетите, бездушния лукс на накитите, които отново бяха извоювали място в живота ми. В помраченото му сърце се бяха загнездили почти неоправдани страхове; безпокоеше се, че скоро навършва деветнадесет години. Опасни прищевки и гневни пристъпи разтърсваха къдриците на Медуза по упоритото чело и често се сменяха с тъга, която приличаше на изумление, на все по-отчаяна нежност. Случвало ми се е да го ударя и никога не ще забравя ужасения му поглед. Но оскърбеният идол си оставяше идол и изкупителните жертвоприношения се подновяваха.

Всички свещени Мистерии на Азия подсилваха този любовен хаос с пронизителната си музика. Времето на Елевсина бе отдавна отминало. Посвещаването в тайните и загадъчни култове — повече търпяна, отколкото позволена практика, на която законодателят в мен гледаше с недоверие — подхождаше на този миг в живота, когато танцът завършва със световъртеж, а песента — с вик. На остров Самотраки бях посветен в древните и непристойни, но свещени като плътта и кръвта Кабирски мистерии; преситените от мляко змии в пещерата на Трофоний се увиваха около краката ми; Тракийските празненства в чест на Орфей бяха повод за необуздани обреди на побратимяване. Държавникът, забранил всички форми на осакатяване под страх от най-строго наказание, се съгласи да присъствува на оргиите в чест на сирийската богиня Кибела: бях свидетел на вихрени, кървави танци; вцепенен като младо козле в присъствието на влечуго, младият ми другар с ужас съзерцаваше тези мъже, които бяха избрали да дадат такъв окончателен и може би още по-жесток от смъртта отговор на повелите на възрастта и на пола. Но върхът на кошмара бе постигнат по време на триседмичния ни престой в Палмира, у арабския търговец Мелес Агрипа, където живеехме сред варварско великолепие. Един ден, след като бяхме пили, Мелес, висш служител на култа към Митра и който се отнасяше доста несериозно към култовите си задължения, предложи на Антиной да вземе участие в едно кръвно кръщение. Младежът знаеше, че аз също се бях подложил на подобна церемония някога, и прие с жар. Не сметнах за необходимо да се противопоставя на тази прищявка, чието осъществяване изисква само минимално очистване и въздържание. Приех да бъда поръчител заедно с Марк Улпий Касторас, моя секретар на арабски език. Слязохме в свещената пещера в уречения час и витинецът легна, за да получи кървавото обливане. Ала когато от ямата се подаде обагреното му в червено тяло, сплъстената от полепнала кал коса, лицето, опръскано с петна, които не биваше да се измиват и които сами трябваше да се изличат, гърлото ми се сви от погнуса и ужас пред тези съмнителни подземни култове. Няколко дни след това забраних на войските, лагеруващи в Емеза, достъпа до мрачното светилище на Митра.

Не липсваха поличби: подобно на Марк Антоний преди последното му сражение и аз чух да отзвучават в нощта тръбите на божествените ми закрилници, които се отдалечаваха от мен… Чувах ги, без да им обръщам внимание. Увереността ми беше тази на ездача, сигурен, че талисманът му ще го предпази от всякакво падане. Под мое покровителство в Самосата се състоя среща на някои по-малки източни царе; по време на един планински излет самият цар на Осроена, Абгар, ме въведе в изкуството на лова със соколи; хайки, устроени като театрално представление, подкараха към пурпурните мрежи цели стада от антилопи; Антиной напрягаше всичките си сили, за да задържи устрема на двойка пантери, които теглеха тежките си златни нашийници. Бяха сключени спогодби под фасадата на всички тези великолепия; преговорите бяха неизменно благоприятни за мен; все още бях играчът, който печели при всяка партия. Прекарахме зимата в същия дворец в Антиохия, където се бях обърнал към гадателите някога с молба да осветлят бъдещето ми. Ала занапред бъдещето не можеше да ми донесе нищо или поне нищо, което би могло да мине за дар. Моят гроздобер бе приключил; сладкото вино на живота изпълваше бъчвите. Истина е, че бях престанал да ръководя собствената си съдба, а грижливо изградените в миналото принципи ми изглеждаха само като първата степен от всяко човешко призвание днес; те приличаха на онези вериги, които си налага да носи танцьорът с цел да скочи по-високо в мига, в който се раздели с тях. Продължавах да бъда строг в известни отношения: все така забранявах да се сервира вино преди второто нощно бдение: сякаш още виждах пред очите си треперещата ръка на Траян върху същите маси от полирано дърво. Но има и други форми на опиянение. Никаква сянка не помрачаваше дните ми — нито смъртта, нито поражението, нито по-неусетната душевна безпътица, в която изпадаш самоволно, нито старостта, която въпреки всичко щеше да настъпи. И все пак бързах, като че ли всеки преживян час беше едновременно най-красивият и последният.

Честите ми посещения в Мала Азия ме бяха сближили с малка група учени, сериозно отдадени на магическите изкуства. Всяка епоха се отличава със своите дръзновения: отвратени от една философия, която все повече започваше да прилича на ученическа декламация, най-добрите умове на нашия век се опитваха да изследват забранените за човека граници. В Тир Филон от Библос ми бе разкрил известна част от загадките на древната финикийска магия; той ме последва в Антиохия. Тук Нумений предлагаше една доста плаха интерпретация на Платоновите митове за същността на душата, която би отвела далеч един по-дързък от неговия ум. Учениците му викаха духове, но и това беше игра като всяка друга. Необикновени фигури, сякаш излезли от самата сърцевина на сънищата ми, се появиха в дима от благовонни масла, заиграха пред очите ми и се стопиха; в мен остана само чувството за известна прилика с познато и живо лице. Всичко беше може би номер на фокусник, но в случая фокусникът си знаеше занаята. Отново се залових с изучаване на анатомия, започнато на млади години, но не с цел да размишлявам спокойно над строежа на човешкото тяло. Този път любопитството ми бе насочено към онези междинни полета, където се сливат духът и плътта, където мечтите са отглас от действителността, а понякога дори я изпреварват, където животът и смъртта разменят своите символи и маски. Моят лекар Хермоген не одобряваше тези опити; независимо от това ми представи неколцина свои събратя, които работеха в тази област. Заедно се опитвахме да определим точното местоположение на душата, да открием връзките й с тялото и да измерим времето, което й е нужно, за да го напусне. Няколко животни бяха пожертвувани в името на тези изследвания. Хирургът Сатир ме заведе в клиниката си, за да присъствувам на човешката агония. Разсъждавахме заедно: е ли душата само върховно и сетно проявление на тялото, крехко доказателство за мъката и удоволствието на нашето съществуване? Или обратно, не е ли по-древна от тялото, чийто образ е приела и което й служи, макар и несъвършено, като временно убежище? Възможно ли е да бъде върната отново в плътта, за да се осъществи между двете тясното сливане или горене, което наричаме живот? Ако душите притежават собствена индивидуалност, биха ли могли да се разменят, да преминават от един човек в друг, също както двама влюбени разменят резен плод или глътка вино чрез целувката? Всеки философ променя мнението си по тези въпроси двадесет пъти в годината; моят скептицизъм се бореше със стремежа ми да узная повече, а моят възторг мереше сили с иронията. Вече се бях убедил, че нашият разум възприема само нищожна част от фактите: все повече ме привличаше мъглявият свят на усещанията — тъмна нощ, в която проблясват и се въртят ослепителни слънца. По същото време Флегон, който беше любител на случки с привидения, ни разказа една вечер историята на Коринтската годеница, за чиято достоверност отговаряше. Разказът, в който благодарение на любовта една душа се бе върнала отново на земята и временно се бе вселила в плътта, развълнува всички ни, но в различна степен. Неколцина решиха да направят подобен опит: Сатир се постара да извика духа на своя учител Аспазий, с когото бе сключил едно от онези споразумения (обикновено неизпълнени), според които този, който умре пръв, обещава да държи в течение живия. Антиной също ми даде подобно обещание, към което се отнесох доста леко, тъй като нямах никакво основание да мисля, че юношата няма да ме надживее. Филон пожела да извика духа на покойната си жена. Позволих да бъдат произнесени имената на родителите ми, но някакъв свян ми попречи да извикам духа на Плотина. Нито един от опитите не сполучи. Въпреки това необикновени врати се бяха разтворили пред нас.

Малко преди да напуснем Антиохия, отидох да извърша жертвоприношение на връх Касий както някога. Изкачването стана през нощта: както на Етна взех със себе си само малък брой приятели с издръжливи крака. Моята цел беше не само да извърша изкупителен обред в това най-свято от всички светилища; исках отново да видя изгрева отвисоко — ежедневното чудо, което никога не съм могъл да съзерцавам без едва сдържан вик на радост. Огряло върха, слънцето позлатява медните украси на храма, облените в светлина лица сияят, докато азиатските равнини и морето са все още потънали в мрак; в продължение на няколко мига молещият се на този връх единствен се радва на зората. Всичко бе готово за жертвоприношението, изкачихме се най-напред на коне, след това пеша по-опасните пътеки, обрасли с жълтуга и сакъзови дървета, които се познават по миризмата нощем. Въздухът беше тежък; тук пролетта е гореща, както лятото по други места. За пръв път се задъхах при изкачване и за миг трябваше да се подпра на рамото на любимия. Бурята, която предсказваше от известно време Хермоген (а той разбира от метеорология), се разрази на стотина крачки от върха. Свещенослужителите излязоха да ни посрещнат под блясъка на светкавиците; малката група от мокри до кости хора се струпа около готовия за жертвоприношение олтар. Тъкмо щяхме да започнем, когато удари мълния и уби едновременно и жертвоприносителя, и жертвата. След като първият миг на ужас премина, с присъщото за лекаря любопитство Хермоген се наведе над поразената от мълнията двойка; Хабрий и върховният жрец извикаха от възхищение: човекът и сърната — жертва на божествения меч, се сливаха с вечността на моя Гений: тези два живота бяха отнети в замяна на моя, те бяха негово продължение. Вкопчил се в ръката ми, Антиной се тресеше, но не от страх, както си помислих тогава, а под въздействието на една мисъл, която проумях по-късно. В своя страх от деградиране, т.е. от остаряване, това създание вероятно отдавна си бе дало обет да умре при първия признак на упадък или даже преди това. Днес стигам до заключението, че това обещание, което много от нас са си давали, без да го изпълнят, се е зародило твърде отдавна у него, по време на пребиваването ни в Никомедия и на срещата край извора. То обясняваше неговото безгрижие, жаждата му за наслади, тъгата и пълното му безразличие към бъдещето. Важно бе още краят му да не прилича на бунт и да не съдържа и най-малка следа от недоволство. Мълнията на връх Касий му сочеше възможния изход; смъртта можеше да се превърне в последна услуга, последен дар — единствения, който му оставаше. Блясъкът на зората бе нищо в сравнение с усмивката, която засия по развълнуваното му лице. Известно време след това отново видях същата усмивка, но по-потайна и по-двусмислена: вечеряхме и Полемон, който се занимаваше с хиромантия, пожела да разгледа ръката на младежа — тази длан, в която с уплаха бях видял учудващо много падащи звезди. Антиной отдръпна ръката си нежно и почти свенливо. Държеше да запази в тайна играта си заедно с тайната на своята смърт.

 

 

Направихме кратък престой в Ерусалим. На място проучих плана на новия град, който исках да построя на местоположението на еврейското селище, разрушено от Тит. Доброто управление на Юдея и развитието на търговията с Ориента се нуждаеха от създаването на голяма метрополия на това пътно средище. Предвидих обичайната структура на римска столица: Елия Капитолина щеше да има своите храмове, пазари, обществени бани и светилище на римската Венера. Новото ми увлечение към нежните и любовни култове ме накара да избера една пещера на връх Мория като най-удобна за чествуване на култа към Адонис. Проектите ми предизвикаха възмущение сред юдейското население: тези бедняци предпочитаха своите развалини пред един голям град, който щеше да им предложи всякакви възможности за печалба, за наука и за удоволствие. Работниците, които направиха първите копки в полусрутените стени, бяха едва ли не нападнати от тълпата. Това не можеше да ме спре: Фидус Аквила, който не след дълго щеше да прояви организаторския си гений при изграждането на Антиноя, се залови за работа в Ерусалим. Отказвах да видя бързото разрастване на омразата върху купищата развалини. Един месец след това пристигнахме в Пелусий. Там се погрижих да бъде възстановен гробът на Помпей. Колкото повече затъвах в източните дела, толкова повече се възхищавах от политическия гений на победения противник на великия Юлий. Понякога ми се струваше, че Помпей, който се бе опитал да сложи ред в объркания азиатски свят, бе работил сякаш по-успешно за Рим, отколкото самият Цезар. Тези възстановителни начинания бяха един от последните ми жертвени дарове към покойниците от историята: скоро щях да бъда принуден да се погрижа за нови гробове.

Пристигането ни в Александрия бе лишено от тържественост. Триумфалното посрещане бе отложено до идването на императрицата. Бяха убедили жена ми, която пътуваше малко, да прекара зимата под мекия египетски климат; ненапълно оздравял от упорита кашлица, Луций трябваше да изпробва същото лечение. Цяла флотилия от лодки се подготвяше за пътуване по Нил, чиято програма включваше редица официални посещения, празненства и угощения, които обещаваха да бъдат толкова изтощителни, колкото и цял сезон в Палатинския дворец. Лично бях организирал всичко това: разкошът и блясъкът на един двор не бяха без политическа стойност в тази древна, привикнала на царско великолепие страна.

Ето защо още повече ми се искаше да посветя на лов няколкото дни, които оставаха до пристигането на гостите. В Палмира Мелес Агрипа беше организирал хайки в пустинята, но не бяхме отишли достатъчно навътре, за да срещнем лъвове. Две години преди това Африка ми беше дала възможност да участвувам в няколко чудесни лова на големи хищници; твърде млад и неопитен тогава, Антиной не бе получил разрешение да бъде в първите места. За него изпитвах страх, какъвто не съм изпитвал за себе си. Отстъпвайки както винаги, обещах му, че ще има главната роля в този лов на лъвове. Отминало бе времето, когато се отнасях като с дете към него, а освен това бях горд с младата му сила.

Потеглихме за оазиса Амон, на няколко дни път от Александрия, същия оазис, където някога Александър бе научил от устата на жреците тайната на божествения си произход. Местните жители бяха забелязали присъствието на един особено опасен хищник по тия места, който неведнъж бил нападал хора. Вечерта край лагерния огън весело сравнявахме бъдещите си подвизи с тези на Херкулес. Обаче първите дни не ни донесоха нищо друго освен няколко газели. Тогава двамата решихме да заемем позиция близо до едно песъчливо и потънало в тръстика блато. Смяташе се, че лъвът идва да пие вода тук на свечеряване. Негрите имаха за задача да го насочат към нас с крясъци и шум от раковини и цимбали; останалата част от нашия ескорт бе останала на известно разстояние зад нас. Беше душно и спокойно; дори не беше необходимо да се замисляме за посоката на вятъра. Вероятно десетият час от деня бе току-що минал, тъй като Антиной привлече вниманието ми върху все още широко отворените червени водни лилии върху езерната повърхност. Царственият звяр се появи внезапно сред шум от прегазена тръстика, обърна към нас красивата си страшна глава — едно от най-божествените лица, които може да приеме опасността. Бях зад Антиной и нямах никакво време да задържа юношата, който пришпори коня си непредпазливо, хвърли умело, но твърде отблизо пиката си, след това и двете си копия. Пронизан в шията, хищникът се сгромоляса, удряйки земята с опашката си; пясъкът, който вдигаше, ни пречеше да различим нещо друго освен една ревяща и неясна маса; накрая лъвът се изправи, напрегна сили и се нахвърли върху коня и обезоръжения ездач. Бях предвидил този риск; за щастие конят на Антиной не трепна: животните бяха дресирани превъзходно за този вид игри. Застанах между лъва и коня, излагайки на опасност дясната си страна; бях свикнал с подобни упражнения и не ми беше много трудно да довърша смъртноранения звяр. Той се свлече за втори път; главата му се зарови в тинята и струйка черна кръв потече към водата. Огромната котка с цвят на пустиня, мед и слънце издъхна по-величествено от човешко същество. Антиной скочи от покрития с пяна кон, който още трепереше; придружителите ни се присъединиха към нас, а негрите повлякоха към лагера огромната мъртва жертва.

Устроихме нещо като угощение; легнал по корем пред меден поднос, Антиной ни подаваше със собствените си ръце парчета опечено в жарта агнешко месо. Пихме палмово вино в негова чест. Възбуждението му се усилваше като песен. Може би преувеличаваше значението на оказаната му помощ, забравяйки, че бих сторил същото за който и да е ловец в опасност; въпреки това и двамата чувствувахме, че сме навлезли в геройския свят, където влюбените умират един за друг. Признателността и гордостта се редуваха в радостта му като строфите на ода. Черните извършиха чудеса: още същата вечер одраната кожа се поклащаше под звездното небе, опъната между два кола пред входа на палатката ми. Въпреки ароматите, с които я бяха намазали, дивата й миризма ни преследваше през цялата нощ. На следващия ден хапнахме малко плодове и напуснахме лагера; на тръгване видяхме в един ров останките от онова, което беше царят на животните предния ден — кървав скелет, нападнат от рояк мухи.

Върнахме се в Александрия няколко дни след това. Поетът Панкрат организира в моя чест празненство в Музея; в музикалната зала беше събрана колекция от редки и ценни инструменти: древни дорийски лири, по-тежки и по-опростени от нашите, редом с извити персийски и египетски цитри; имаше също и фригийски свирки, чийто звук напомня гласа на евнусите, както и нежни индийски флейти, чието име не познавам. Един етиопец дълго барабани на африкански тамтами. Една жена свири на триъгълна арфа с тъжен звук; студената й красота би могла да ме съблазни, ако не бях решил да опростя живота си, свеждайки го до най-същественото. Любимият ми музикант Мезомед от Крит изпълни поемата си „Сфинксът“ със съпровод от музика на воден орган; творбата му беше смущаваща, заплетена и неуловима като разпиляван от вятъра пясък. Концертната зала гледаше към вътрешен двор; там имаше басейн с водни лилии, които лежаха разтворени под яростното слънце на късния августовски следобед. В една от паузите Панкрат настоя да се насладим отблизо на тези редки, червени като кръв цветя, които цъфтят едва в края на лятото. Веднага разпознахме нашите огненочервени лилии от оазиса Амон; Панкрат се вдъхнови от представата за ранения и издъхващ сред цветята хищник. Предложи ми да пресъздаде в стихове ловната случка: в поемата водните лилии щяха да бъдат обагрени от кръвта на лъва. Идеята не беше нова; въпреки това възложих поръчката. Този Панкрат — отличен дворцов поет — съчини още същата вечер няколко приятни стиха в чест на Антиной: в тях розата, хиацинтът и змийското мляко бяха пренебрегнати за сметка на пурпурните венчета, които щяха да носят името на любимия занапред. Наредиха на един роб да влезе в басейна и да набере букет от тези цветя. Привикнал на почести, младежът прие тържествено тези восъчноподобни цветове с меки, виещи се стъбла; когато настъпи нощта, чашките им се затвориха като клепачи.

 

 

Междувременно пристигна императрицата. Дългото пътуване я бе изтощило: тя ставаше все по-неиздръжлива, без да престане да бъде сурова. Политическите й връзки вече не ми създаваха грижи както по времето, когато необмислено бе насърчавала Светоний; сега се обграждаше само от безобидни писателки. Настоящата й довереница, някоя си Юлия Балбила, съчиняваше доста добре стихове на гръцки. Императрицата и свитата й се разположиха в Лицея, откъдето излизаха рядко. В замяна на това Луций беше жаден за удоволствия, както винаги, включително и за тези на ума и на очите.

На двадесет и шест годишна възраст той не бе загубил нищо от изумителната си красота, заради която биваше акламиран по улиците от римската младеж. Беше все така невъзможен, ироничен и весел. Някогашните му капризи се превръщаха в мании; не тръгваше никъде без главния си готвач; даже на кораба градинарите му подреждаха изумителни лехи от редки цветя; навсякъде мъкнеше леглото си, чийто модел бе нарисувал сам — четири дюшека, натъпкани с четири различни вида ароматични растения, върху които спеше, обграден като с възглавници от младите си метреси. Пажовете му, гримирани, напудрени и преоблечени като зефирите и Амур, изпълняваха най-старателно нерядко жестоките му прищевки; трябваше да се намеся, за да предотвратя гладната смърт на младия Борей, от чието тънко тяло се възхищаваше. Това беше по-скоро досадно, отколкото забавно. Заедно посетихме всичко, което може да се посети в Александрия: Фара, Мавзолея на Александър и този на Марк Антоний, където Клеопатра завинаги тържествува над Октавия, без да забравяме храмовете, работилниците, предприятията и даже предградието на майсторите по балсамиране на тела. От един добър ваятел купих цяла серия от Венери, Диани и Хермеси за родния си град Италика, който исках да модернизирам и украся. Жрецът на храма, посветен на Серапис, ми подари сервиз от стъкло с опалов цвят; изпратих го на Сервиан, с когото се стараех да поддържам сносни отношения от уважение към сестра си Полина. По време на тези доста отегчителни обиколки се оформиха плановете за големите строежи тук.

В Александрия религията е толкова многообразна, колкото и търговията, затова и качеството на стоката е по-съмнително. Християнството се отличава с изобилие от секти, което е най-малкото ненужно. Двама шарлатани, Валентин и Базилд, заговорничеха един срещу друг под зоркото око на римската полиция. Цялата измет на египетското население се възползуваше от всяко обредно тържество, за да се нахвърли с тояги върху чужденците; смъртта на бика Апис предизвика повече смутове в Александрия, отколкото наследяването на императорската власт в Рим. Тук по-знатните хора сменят боговете си, както другаде човек сменя лекаря си и с почти същия успех. Но златото е техният единствен идол: никъде другаде не бях срещал по-безсрамни просители. Почти навсякъде в града огромни надписи славословеха благодеянията ми, но отказът ми да освободя населението от налог, който напълно бе в състояние да заплати, не след дълго настрои враждебно към мен тази паплач. Двамата младежи, които ме придружаваха, биваха оскърбявани много пъти; упрекваха Луций заради разкоша му, който наистина беше извънмерен; Антиной — заради тъмния му произход, по повод на който се носеха невероятни слухове; и двамата — заради предполагаемото им влияние върху мен. Последното твърдение будеше смях: Луций преценяваше обществените дела с учудваща проницателност, но нямаше никакво политическо влияние, а Антиной дори не се опитваше да има такова. Младият патриций, който познаваше света, само се присмя на тези обиди, ала Антиной страдаше.

Подстрекавани от юдейските си съотечественици, египетските евреи правеха всичко възможно, за да изострят и без това тежкото положение. Ерусалимската синагога ми изпрати най-уважавания от своите свещенослужители: Акиба, почти деветдесетгодишен старец, който не знаеше гръцки, беше натоварен да ме убеди да се откажа от проектите си в Ерусалим, които бяха на път да се осъществят. С помощта на преводачи проведох няколко срещи с него, но те не бяха нищо друго освен повод за монолог от негова страна. След по-малко от час бях способен да определя най-точно неговата мисъл, ако не да я приема; той не направи същото усилие що се отнася до моята. Този фанатик дори не си представяше, че може да се разсъждава от други позиции освен от неговите; предлагах на презрения му народ място сред другите народи в римската общност; чрез устата на Акиба Ерусалим ми съобщаваше волята си да остане докрай крепост на една раса и на един бог, изолирани от останалото човечество. Тези налудничави мисли бяха изразени с досадна изисканост; наложи ми се да изслушам дълга поредица от съображения, умело извлечени едно от друго и доказващи превъзходството на Израел. Едва след седмица този толкова упорит посланик си даде сметка, че се бе излъгал в пресмятанията си, и ми съобщи, че си заминава. Мразя поражението, включително и чуждото; то ме вълнува особено много, когато победеният е старец. Невежеството на Акиба, отказът му да приеме всичко, което бе извън неговите свещени книги и неговия народ, му придаваха някаква тесногръда невинност. Трудно ми беше да се разчувствувам над съдбата на този фанатик. Сякаш дълголетието го бе лишило от всякаква гъвкавост: измършавялото му тяло и изсушеният му ум притежаваха жилавата твърдост на скакалец. Изглежда, бе умрял по-късно като герой за делото на своя народ или по-точно за своя закон: всеки от нас се посвещава на собствените си богове.

Развлеченията в Александрия започваха да се изчерпват, Флегон, който познаваше всяка местна забележителност, сводница или известен хермафродит — предложи да ни заведе при една гадателка. Тази посредница между нашия и невидимия свят живееше в Канола. Една нощ се озовахме при нея с лодка, плувайки по мудните води на канала. Пътуването беше тягостно. Както обикновено между двамата младежи цареше глуха враждебност: близостта, на която ги заставях, още повече увеличаваше взаимната им неприязън. Луций скриваше своята под формата на иронична снизходителност, а моят млад грък се затваряше в един от пристъпите си на мрачно настроение. Самият аз бях твърде уморен; няколко дни преди това, на връщане от една разходка в най-големия пек, ми бе прилошало леко, но единствени Антиной и черният ми слуга Евфорион бяха свидетели на това. Бяха се разтревожили извънредно много, но ги принудих да мълчат за случилото се.

Канопа има вид на театрален декор: къщата на гадателката се намираше в най-мръсната част на този град на удоволствията. Слязохме от лодката на един полуразрушен кей. Вещицата ни чакаше в къщата си сред съмнителните атрибути на своя занаят. Изглеждаше опитна; у нея нямаше нищо от театралните заклинателни; тя дори не беше стара.

Предсказанията й бяха зловещи. От известно време насам оракулите ми предвещаваха само най-различни неприятности, политически смутове, дворцови интриги и тежки болести. Днес вярвам, че чисто човешки влияния упражняваха натиск върху тези дошли отвъд гласове, понякога за да ме предупредят, а по-често за да ме изплашат. В тях действителното състояние на част от Ориента беше изразено по-ясно, отколкото в докладите на нашите проконсули. Посрещах спокойно въображаемите разкрития, тъй като уважението ми към невидимия свят не отиваше дотам, че да повярвам на тези божествени брътвежи. Преди десет години, малко след като бях станал император, заповядах да затворят оракула в Дафне, край Антиохия, който ми бе предрекъл властта, от страх, че може да каже същото на първия срещнат претендент. Въпреки това винаги е неприятно да ти предсказват тъжни неща.

След като направи всичко, за да ни разтревожи, гадателката ни предложи услугите си: едно от онези жертвоприношения, станали специалност на египетските заклинатели, което би било достатъчно да уреди по приятелски отношенията ми със съдбата. Беглите ми контакти с финикийската магия ме бяха научили вече, че ужасът от тази забранена практика се дължи повече на онова, което скриват от нас, отколкото на това, което ни показват: ако не знаеше за отвращението ми към жертвоприношението на хора, вероятно щеше да ме посъветва да пожертвувам някой роб. Задоволи се да говори за домашно животно.

Доколкото бе възможно, жертвата трябваше да ми принадлежи; и дума не можеше да става за куче, тъй като според египетското суеверие това животно е нечисто; най-подходяща би била птица, но аз не пътувам придружен от птичарник. Моят млад повелител предложи сокола си. Условията щяха да бъдат изпълнени: бях му дал красивата птица, след като самият аз я бях получил от царя на Осроена. Юношата го хранеше от ръката си; това беше едно от редките неща, които му принадлежаха и към които се бе привързал. Най-напред отказах; той твърдо настоя; разбрах, че придава изключително значение на този дар, и приех от нежност. След като получи най-подробни наставления, куриерът ми Менекрат отиде да вземе птицата от апартаментите ни в Серапейона. Дори при най-бърз галоп отиването и връщането щеше да отнеме повече от два часа. И дума не можеше да става да ги прекараме в нечистата дупка на гадателката, а Луций се оплакваше от влагата в лодката. Флегон намери изход от положението: настанихме се възможно най-добре у една сводница, след като изгонихме персонала на дома; Луций реши да поспи; аз се възползувах от този промеждутък, за да издиктувам няколко бързи писма; Антиной се излегна в краката ми. Перото на Флегон скърцаше под светлината на лампата. Настъпваше последният час от нощното бдение, когато Менекрат донесе забулената птица заедно с ръкавицата и веригата.

Върнахме се пак при вълшебницата. Антиной свали качулката от главата на сокола, дълго милва сънливата и дива главица и го даде на гадателката, която започна поредица от магически заклинания. Омагьосана, птицата заспа отново. Беше важно жертвата да не се противи, така че смъртта да изглежда доброволна. Намазано според обреда с мед и розова есенция, безжизненото тяло на сокола бе положено в дъното на съд, пълен с нилска вода; удавената птица се уподобяваше на Озирис, понесен от речното течение; земните години на птицата се прибавяха към моите; малкото слънчево създание се сливаше с Гения на човека, в чието име бе принесена в жертва; невидимият Гений би могъл да ми се явява и да ми служи под тази форма занапред. Последваха продължителни манипулации, които не бяха по-интересни, отколкото приготвянето на някоя гозба. Луций се прозяваше. Церемонията повтаряше изцяло човешко погребение: каденето с благовония и псалмопеенето се проточиха до зори. Магьосницата затвори птицата в ковчеже, пълно с аромати, и в наше присъствие го зарови в изоставено гробище край канала. След което приклекна под едно дърво, за да преброи внимателно златните монети — възнаграждението, което й заплати Флегон.

Върнахме се обратно с лодката. Духаше особено студен вятър. Седнал до мен, Луций придърпваше памучната бродирана завивка с върха на дългите си пръсти; от учтивост продължавахме да разменяме по някоя и друга дума, отнасяща се до римските дела и скандали. Легнал в дъното на лодката, Антиной бе опрял глава о коленете ми; правеше се на заспал, за да не участвува в разговора, от който бе изключен. Ръката ми галеше главата му, ровеше се в косите му. Така и в най-празните или най-мрачни мигове на живота си имах чувството, че оставам в допир с великите природни явления — с гъстите гори, с мускулестия гръб на пантерите, с равномерното дихание на изворите. Ала никоя милувка не стига до душата. Слънцето блестеше, когато пристигнахме в Серапейона; уличните продавачи на дини хвалеха стоката си. Спах до часа за съвещанието на Местния съвет, на който присъствувах. По-късно узнах, че Антиной се възползувал от отсъствието ми и склонил Хабрий да го придружи в Канопа. Беше се върнал при магьосницата.

 

 

Ден първи от месец Атир, година втора от двеста двадесет и шестата Олимпиада… Това е годишнината от смъртта на Озирис, бога на човешката агония: от три дни насам жални ридания огласяха всички села край реката. Римските ми гости, по-малко привикнали от мен на тайнствата на Ориента, проявяваха известно любопитство към церемониите на този толкова различен народ. Мен само уморяваха и дразнеха. Лодката ми бе закотвена на известно разстояние от останалите, далеч от всяко населено място; близо до брега се издигаше полуизоставен фараонов храм с неговия колегиум от жреци; не можех да се избавя напълно от шумните вопли.

Луций ме бе поканил на вечеря в своята лодка предната вечер. Бях там на залез-слънце. Антиной отказа да ме придружи. Оставих го пред задната кабина, изтегнат върху неговата лъвска кожа и увлечен в игра на ашици с Хабрий. Само половин час по-късно, след настъпването на нощта, променил решението си и заповядал да му докарат лодка и с помощта на един-единствен гребец преплавал срещу течението значителното разстояние, което ни отделяше от другите. Появата му в палатката, където се даваше вечерята, пресече аплодисментите, предизвикани от гърченията на една танцьорка. Беше се пременил в дълга сирийска дреха, тънка като ципа на плод, цялата обсипана с цветя и химери. За да му бъде по-удобно при гребането, бе махнал десния си ръкав: капки пот трептяха по гладката му гръд. Луций му подхвърли венец от цветя, който той сръчно улови; пресилената му веселост, едва подкрепена от чаша гръцко вино, не му изневери нито за миг. Прибрахме се заедно в моята лодка с шест гребци, изпратени от язвителното „лека нощ“ на Луций. Неестествената веселост не го напусна. Призори случайно докоснах леденото му от сълзи лице. Попитах го раздразнен за причината на този плач; отговори ми смирено, като се оправдаваше с умората си. Приех тази лъжа и отново заспах. Истинската си агония изживя в това легло край мен.

Току-що бе пристигнал куриерът от Рим; денят премина в четене и отговаряне на писма. Както обикновено Антиной сновеше мълчаливо из помещението: не знам в кой миг излезе от живота ми тази красива хрътка. Към дванадесетия час от деня при мен влезе развълнуван Хабрий. Противно на всички правила младежът напуснал лодката, без да уточни целта и продължителността на отсъствието си: най-малко два часа бяха минали от изчезването му. Хабрий си припомняше някои странни, произнесени предния ден фрази, както и една заръка за мен, направена същата сутрин. Изложи ми своите опасения. Спуснахме се бързо на брега. Старият педагог се отправи инстинктивно към един разположен на брега параклис — малка усамотена сграда, част от постройките на храма, която бяха посетили заедно с Антиной. Върху един жертвеник тлееше още топлата пепел на жертвоприношение. Хабрий зарови пръсти в нея и извади почти невредим кичур коса.

Не ни оставаше друго, освен да претърсим брега. Цяла серия от басейни, които вероятно бяха служили за свещени обреди в миналото, бяха свързани с малък залив: в падащия полумрак Хабрий забеляза сгъната дреха и чифт сандали на ръба на най-крайния басейн. Слязох по хлъзгавите стъпала: вече затънал в речната тиня, на дъното лежеше Антиной. С помощта на Хабрий успях да вдигна тялото, което внезапно бе натежало като камък. Хабрий доведе няколко лодкари, които набързо направиха носилка от платна. Извикан спешно, Хермоген само установи смъртта. Покорното доскоро тяло отказваше да бъде сгрято и съживено. Пренесохме го на лодката. Всичко се сгромолясваше; сякаш всичко угасна. Зевс Олимпийски, Господарят на всичко, Спасителят на света рухнаха и на тяхно място не остана нищо освен един посивял мъж, ридаещ върху палубата на една лодка.

Минаха два дни, преди да ме склонят да помисля за погребението. Жертвените обреди, с които бе обградил смъртта си Антиной, ни сочеха пътя, който трябваше да следваме: часът и денят на неговия край ненапразно съвпадаха с тези, в които се спуска в гроба си Озирис. Отидох при специалистите по балсамиране на тела на отсрещния бряг, в Хермополис. Вече бях видял как работят колегите им в Александрия и знаех на какви оскърбления щях да подложа това тяло. Но огънят също е страшен, като изгаря и превръща в пепел обичаната плът; страшна е и земята, където изгниват покойниците. Пътуването беше кратко; сгушен в един ъгъл на задната кабина, Евфорион припяваше на нисък глас погребална африканска мелодия и сякаш тази приглушена и дрезгава песен беше собственото ми стенание. Пренесохме трупа в обилно измито с вода помещение, което ми напомни клиниката на Сатир; помогнах на мъжа, който щеше да излее маската, да намаже с масла лицето, преди да наложи восъка. Всички метафори придобиваха конкретен смисъл: държах в ръцете си сърцето на любимия. Когато се разделих с него, изпразненото от вътрешностите си тяло беше само материал в ръцете на балсамьора, първото състояние на ужасен шедьовър, скъпоценна субстанция, обработена със сол и благовонна смирна, която никога вече нямаше да бъде докосната от въздух и слънце.

На връщане посетих храма, близо до който се бе извършило жертвоприношението, и говорих със свещенослужителите. Възстановеното им светилище щеше да стане място за поклонение на цял Египет; обогатен и по-многоброен, занапред колегиумът от жреци щеше да се посвети в служба на моя бог. Даже в миговете на най-голяма непрозорливост не съм се съмнявал в божествената същност на младежа. Гърция и Азия щяха да го почитат според нашия обичай с игри, с танци и обредни дарове, положени в краката на бяла и гола статуя. Египет, който бе свидетел на агонията му, също щеше да има дял в церемонията по обожествяването — най-мрачната, най-тайнствената, най-тежката; тази страна щеше да играе завинаги ролята на пазител на балсамираното тяло. В течение на векове жреци с обръснати глави щяха да пеят молитви с неговото име, без стойност за тях, но което бе символ на всичко за мен. Всяка година свещена лодка щеше да разхожда изображението му по реката; през първия ден от Атир оплаквачи щяха да посещават брега, на който бях стъпвал и аз. Всеки час е подчинен на своя непосредствен дълг, на една повеля, която стои над другите: повелята на този миг беше да браня срещу смъртта малкото, което ми бе останало. По мое нареждане Флегон беше свикал на брега архитектите и инженерите от свитата ми; възбуден, но с ясно съзнание аз ги накарах да ме следват по каменистите хълмове; обясних им плана си, разположението на градската стена, дълга четиридесет и пет стадия; отбелязах върху пясъка мястото на триумфалната арка и на гробницата. Антиноя щеше да се роди тук, на това място — един напълно гръцки град в тази злополучна страна, крепост, която щеше да всява страхопочитание сред еритрейските скитнически племена, нов пазар по пътя за Индия, победа над смъртта. Александър бе чествувал погребението на Хефестион с разрушения и масови кланета. Считах, че е по-уместно да издигнеш град в памет на любимия, където култът към него ще бъде завинаги част от ежедневието, а името му ще бъде споменавано по време на вечерните разговори, когато младежите си подхвърлят венци от цветя в часа на угощенията… Колебаех се само в едно отношение: струваше ми се невъзможно да изоставя тялото му на чужда земя. Подобно на пътник, който не е сигурен къде ще спре да нощува и запазва стая в няколко странноприемници едновременно, така и аз наредих да му се построи паметник на брега на Тибър, недалеч от моята гробница; мислех си също за египетските олтари, построени във Вилата сякаш на шега и които внезапно се оказваха трагично полезни. Определихме деня на погребението, което щеше да се състои след двата месеца, потребни на балсамьорите. Натоварих Мезомед със съчиняването на траурните хорове. Върнах се на лодката късно през нощта; Хермоген ми приготви сънотворна настойка.

 

 

Пътуването по реката продължаваше, но сега плувах по водите на Стикс. В лагерите за пленници край Дунава бях видял в миналото как налягали до стената нещастници удрят постоянно о нея главите си с диво, безумно и едновременно плавно движение, повтаряйки безкрайно едно и също име. В подземията на Колизея ми бяха показали лъвове, които умираха от бавна смърт, защото им бяха отнели кучето, с което бяха свикнали да живеят. Опитвах се да събера мислите си: Антиной бе мъртъв. Като дете бях ридал над разкъсания от птиците труп на Марулин, подобно на обезумяло животно в нощта. Баща ми бе починал, но дванадесетгодишното сираче бе забелязало единствено безредието в дома, майчиния си плач и собствения си страх; не бях узнал нищо за предсмъртния ужас на човека, който си беше отишъл. Майка ми бе починала много по-късно, по време на мисията ми в Панония; не си спомням точната дата. Траян беше само един болен, който трябваше да бъде принуден да направи завещание. Не бях присъствувал на смъртта на Плотина. Атиан бе починал също, но той беше старец. През войната срещу даките бях загубил другари, които смятах, че обичам пламенно; но тогава бяхме млади и животът и смъртта бяха еднакво упойващи и леки. Антиной бе мъртъв. Припомням си често повтаряни банални изрази като „умира се на всяка възраст“, „тези, които умират млади, са любимци на боговете“. Аз самият бях участвувал в тази позорна злоупотреба с думи; бях казвал „умирам за сън“, „умирам от скука“. Бях употребявал думите агония, траур и загуба. Антиной бе мъртъв.

Любовта — най-мъдрият от боговете… Но любовта не беше отговорна за нехайството, за грубостите, за безразличието, преплетено със страстта, подобно на пясъка, примесен с речното злато, за дебелашкото заслепение на прекалено щастливия, но стареещ мъж. Нима съм могъл да бъда така глупаво самодоволен? Антиной бе мъртъв.

Вместо да обичам прекалено, както вероятно тръбеше в Рим Сервиан, не бях обичал юношата така, че да го принудя да живее. В качеството си на посветен в култа на Орфей Хабрий считаше самоубийството за престъпление и наблягаше на жертвения характер на смъртта му; самият аз изпитвах някаква зловеща радост при мисълта, че тази смърт ми бе поднесена в дар. Ала единствен аз бях в състояние да измеря колко горчивина се таи в дъното на всяка нежност, каква степен на отчаяние се крие зад себеотрицанието, каква омраза е втъкана в любовта. Едно оскърбено създание бе хвърлило в лицето ми това доказателство за всеотдайност; от страх да не изгуби всичко, юношата бе намерил това средство, за да ме привърже завинаги към себе си. Ако се е надявал, че саможертвата му ще бъде закрила за мен, вероятно се е считал обичан твърде малко, щом не бе разбрал, че най-голямото нещастие беше да го загубя.

Най-сетне сълзите ми секнаха: сановниците, които идваха при мен, вече нямаше защо да отвръщат очи от лицето ми, като че ли беше непристойно да плачеш. Посещенията на образцови имения и напоителни канали се възобновиха; беше ми все едно по какъв начин използувам времето си. Хиляди нелепи слухове плъзнаха навсякъде по повод на сполетялото ме нещастие; за мой срам дори в лодките, които ме придружаваха, се разказваха жестоки истории; оставях ги да говорят, тъй като истината не беше от тези, с които можеш да се похвалиш. И най-злостните лъжи бяха верни посвоему; обвиняваха ме, че съм принесъл в жертва Антиной, и в известен смисъл бях сторил точно това. Хермоген, който ми донасяше всеотдайно всеки нов слух, ми предаде няколко послания от императрицата; тя се държа благоприлично; повечето хора са такива пред лицето на смъртта. Това съчувствие почиваше на известно недоразумение: приемаха да ме съжаляват при условие, че се утеша бързо. Лично аз вярвах, че съм малко по-спокоен и почти ме досрамяваше от това. Още не знаех, че скръбта крие загадъчни лабиринти, сред които щях да се лутам още дълго.

Стараеха се да ме развличат. Няколко дни след пристигането си в Тива научих, че императрицата и свитата й ходили два пъти до колосалната статуя на Мемнон с надежда, че ще чуят тайнствения шум, издаван от камъка призори — прочуто явление, на което желаеха да присъствуват всички пътници. Очакваното чудо не бе станало; представяха си от суеверие, че то ще се състои в мое присъствие. Съгласих се да придружа жените на следващия ден; всички средства бяха добре дошли, щом можеха да скъсят безкрайните есенни нощи. Същата сутрин, към единадесетия час от деня, Евфорион влезе при мене, за да засили пламъка на лампата и да ми помогне да се облека. Излязох на палубата; още съвсем черното небе бе в същност бронзовото небе от Омировите поеми, безразлично към хорските радости и неволи. Бяха минали повече от двадесет дни, откакто се бе случило нещастието. Заех мястото си в малката лодка; краткото пътуване не мина без женски викове и уплаха.

Слязохме на брега недалеч от Колоса. Бледорозова ивица се проточи на изток; започваше още един ден. Загадъчният шум се чу три пъти. Той прилича на звука, който се чува при скъсване на силно опъната тетива. Неизчерпаемата Юлия Балбила роди начаса цяла поредица от поеми. Жените предприеха обиколка на храмовете; придружих ги за малко покрай покритите с еднообразни йероглифи стени. Бях отегчен от еднаквите гигантски фигури на седнали в редица царе, опрели пред себе си дълги и плоски стъпала, от безжизнените каменни блокове, в които няма нищо от това, което е за нас животът, нито болка, нито сладка наслада, нито движението, което освобождава крайниците, нито разума, който осмисля света около една сведена глава. Жреците, които ме развеждаха, изглеждаха почти толкова зле осведомени, колкото и аз самият за тези изчезнали съществования; от време на време възникваше спор около някое име. Смътно се знаеше, че всеки от тези монарси бе наследил царства, властвувал над народи, родил своя наследник: нищо друго не бе останало. Неизвестните династии водеха началото си преди Рим, преди Атина, преди деня, в който под стените на Троя бе загинал Ахил, преди астрономическия цикъл от пет хиляди години, изчислен от Менон по поръчение на Юлий Цезар. Освободих жреците, тъй като се чувствувах уморен; преди да се кача отново на лодката, спрях да почина под сянката на Колоса. Краката му бяха нашарени до колене с гръцки надписи, издълбани от посетители: имена, дати и дори една молитва. Някой си Сервий Свавис, някой си Евмен бяха стояли на същото това място шест века преди мен, а някой си Панион беше посетил Тива само преди шест месеца… Преди шест месеца… Хрумна ми една мисъл, прищявка, която не бях имал от дете, когато пишех името си по кестените в испанското ни имение: императорът, който не желаеше да увековечи имената и титлите си върху построените от него паметници, извади меча си и издълба няколко гръцки букви върху твърдия камък — умалителната и интимна форма на своето име ΑΔΡΙΑΝΟ. Още една преграда срещу времето: име, сбор от човешки живот, чиито неизброими съставки не ще пресметне никой, белег, оставен от един залутан сред безкрая от векове човек. Внезапно осъзнах, че бяхме в двадесет и седмия ден от месец Атир и в петия ден преди нашите декемврийски календи. Днес бе рожденият ден на Антиной: ако юношата беше жив, щеше да навърши двадесет години.

Прибрах се на лодката; набързо затворената рана се бе разтворила отново; виках, забил лице във възглавницата, която пъхна под главата ми Евфорион. Този труп и аз плавахме безцелно, понесени от две противоположни течения на времето. Ден пети преди декемврийските календи, ден първи от месец Атир: с всеки отлитащ миг тялото му затъваше все по-дълбоко в смъртта. Опитах се да изкача отново хлъзгавия наклон и със собствените си нокти да изровя от земята паметния мъртъв ден. Седнал срещу входа, Флегон си спомняше светлината, която дразнела този ден очите му при всяко отмятане на завесата поради честото влизане и излизане в задната кабина на лодката. Като човек, обвинен в престъпление, напрегнах паметта си, за да възстановя какво бях правил всеки час от този ден: диктувах писма, отговор на сената в Ефес; на коя ли поредица от думи съответствуваше агонията му? Сякаш сам виждах огъването на мостчето под забързаната му крачка, пустия бряг, каменната настилка; ножа, който отрязва кичур от слепоочието; наведеното тяло; крака, който се прегъва, за да позволи на ръката да развърже сандала; неповторимия начин да разтваря устните си, затваряйки очи. Беше добър плувец и вероятно ще му е била потребна отчаяна решителност, за да се остави да бъде погълнат от черната тиня. Мислено се опитвах да стигна до този поврат, през който ще минем всички, когато сърцето спира, мозъкът угасва и дробовете престават да вдишват живота. И аз ще преживея подобно сътресение; ще умра един ден. Но всяка агония е различна; усилията ми да си представя неговата не бяха друго освен голо умозрение, тъй като бе умрял сам.

Съпротивлявах се, борех се срещу мъката като срещу гангрена. Припомнях си случаи на упорство и лъжи; казвах си, че и той щеше да се измени, да затлъстее, да остарее. Напразни усилия: както добросъвестният занаятчия безуспешно се старае да копира един шедьовър, така и аз с ожесточение изисквах от паметта си една безсмислена точност, а въображението ми пресъздаваше висока и заоблена като щит гръд. Понякога споменът бликваше сам; вълна от нежност ме заливаше; отново виждах овощна градина в Тибур и юношата, събиращ есенни плодове в запретнатите поли на туниката си вместо в кошница. Бях загубил едновременно всичко — и другаря на нощните наслади, и младежа, седнал на петите си, за да помогне на Евфорион да нагласи гънките на тогата ми. Ако трябва да се вярва на жреците, неговата сянка страдаше също; тя тъжеше по топлото убежище на тялото и навестяваше, стенейки, познатите места, далечна и едновременно близка, но твърде слаба в момента, за да ми подскаже своето присъствие. Ако това беше вярно, глухотата ми беше по-страшна от самата смърт. Но нима се бях постарал да разбера живия, който ридаеше до мен в оная паметна утрин? Една вечер Хабрий ме извика, за да ми покаже една звезда от съзвездието Орел, едва видима дотогава; тя блестеше като скъпоценен камък и пулсираше като сърце. Избрах я за негова звезда, негов знак. Всяка нощ до пълно изтощение проследявах нейния път; открих необикновени фигури в тази част на небето. Помислиха, че съм полудял, но това ми беше безразлично.

Смъртта е грозна, ала такъв е и животът. Всичко приличаше на гавра. Основаването на Антиноя беше само жалка игра: още един град, убежище на контрабандисти, на официални грабители, на проституция, на безредие, на страхливци, които оплакват мъртъвците си, преди да ги забравят. Обожествяването беше напразно: публичните почести щяха да послужат само като повод да превърнат името му в посмъртен обект на низости или присмех, на алчни желания или скандал, една от онези изродени легенди, които задръстват и най-скритите кътчета на историята. Не беше ли собствената ми скръб своеобразна проява на порочност, на вулгарно блудство: аз оставах този, който се възползува, който изпробва, който се наслаждава; любимият ми бе подарил дори смъртта си. Човекът, комуто бяха отнели всичко, оплакваше себе си. Мислите се блъскаха една о друга; думите нямаха смисъл; гласовете жужаха като скакалци в пустиня или мухи върху купчина смет; нашите лодки, с издути като гръдта на гълъб платна, бяха извор на интриги и лъжи; глупост се четеше по човешките чела. Смъртта се чувствуваше навсякъде под формата на упадък или на гниене; тя беше и в червивия плод, и в едва забележимо продрания ръб на завесата, в мършата на брега, в циреите по лицето, в следите от тояга по гърба на гребеца. Ръцете ми изглеждаха винаги малко мръсни. По време на банята, протягайки на робите крака за бръснене, с отвращение наблюдавах здравото си тяло, този сякаш несломим механизъм, който храносмилаше, крачеше, успяваше да спи и рано или късно щеше отново да се върне към плътските наслади. Понасях само присъствието на неколцина служители, които си спомняха за мъртвия; те го бяха обичали посвоему. Скръбта ми намираше отглас в малко наивната тъга на един от масажистите ми или на стария негър, натоварен да се грижи за лампите. Но тяхната мъка не им пречеше да се смеят тихо помежду си, разхождайки се на хладина по брега. Една сутрин, както бях облакътен на парапета, видях един роб, който кормеше пиле в кухненското отделение — едно от хилядите, отглеждани в мръсните люпилни на Египет; той изтръгна с ръка лепкавия куп вътрешности и ги хвърли във водата. Едва успях да отвърна очи от гледката, и повърнах. По време на престоя ни във Фила, на празненствата, организирани в наша чест от управителя, едно тригодишно, черно като катран дете, син на нубийския вратар, се промъкна в галериите на първия етаж, за да погледа танците, и падна от тази височина. Направиха всичко възможно да скрият неприятната случка от нас; вратарят сдържаше риданията си, за да не смущава гостите на своя господар; изведоха го през кухнята заедно с трупа: въпреки това успях да съзра раменете му, които се свиваха и отпускаха конвулсивно като под ударите на бич. Имах чувството, че поемам бремето на тази бащина скръб, както поемах мъката на Херкулес, Александър и Платон, оплакващи мъртвите си другари. Изпратих няколко златни монети на нещастника; човек не може да направи нищо повече. Видях го два дни подир това; беше изтегнат на прага и блажено се пощеше на слънце.

Отвсякъде заприиждаха послания; Панкрат ми изпрати най-сетне завършената си поема — посредствено съчинение в омировски хекзаметри, но името, което се повтаряше почти във всеки стих, го правеше по-вълнуващо за мен, отколкото много шедьоври. Нумений ми изпрати едно „Утешение“, написано според всички правила; четох го цяла нощ; в него не липсваше нито една от общоприетите за случая баналности. Неустойчивите теории, изградени от човека като защита срещу смъртта, изразяват две тенденции: първата представя смъртта като неизбежно зло; напомня ни, че нито красотата, нито младостта, нито любовта могат да избягнат разложението; тя ни доказва, че животът и съпътствуващите го беди са по-ужасни от самата смърт и че е по-добре да умреш, отколкото да остарееш. Служат си с тези истини, за да ни склонят към примирение, а те най-често са оправдание на отчаянието. Вторият вид аргументи противоречат на първия, но нашите философи не са чак дотам придирчиви; тук вече не става дума да се примириш със смъртта, а да я отречеш. Единствено душата била важна; самонадеяно приемаха като факт безсмъртието на тази абстрактна същност, за която не сме чули да съществува извън тялото и чиято реалност не са си дали труда да докажат. Не бях толкова уверен в това: щом усмивката, погледът, гласът, тези едва доловими реалности преставаха да съществуват, защо не и душата? Не мислех, че тя е непременно по-нематериална, отколкото, да речем, телесната топлина. Пренебрегваха мъртвеца, от когото бе отлетяла душата, обаче той беше единственото нещо, което ми бе останало, единственото доказателство, че живият юноша бе съществувал. Смята се, че безсмъртието на човешкия род изкупва всяка индивидуална смърт: съвсем не ме утешаваше мисълта, че цели поколения витинци ще се раждат до края на вековете по бреговете на Сангариос. Говореха за слава — красива дума, която изпълва сърцето, и се опитваха да установят между нея и безсмъртието някакво измамно единство, като че ли следата, която оставя след себе си даден човек, е равносилна на неговото присъствие. Показваха ми лъчезарен бог вместо трупа му: аз самият бях създал този бог и му вярвах посвоему, но и най-завидната посмъртна съдба сред звездните сфери не можеше да изкупи краткия му живот; богът не можеше да замени живото създание, което бях загубил. Възмущаваше ме упорството, с което пренебрегват фактите в полза на хипотезите, както и нежеланието да признаят, че бляновете са само блянове. Другояче разбирах дълга си на жив човек. Смъртта щеше да бъде напразна, ако нямах смелостта да я гледам в лицето, да помня тази действителност от мраз, мълчание, съсирена кръв и безжизнени крайници, които човек така бързо потулва с пръст и лицемерие; предпочитах сам да напипвам пътя си в тъмното, без помощта на тази слаба светлина. Чувствувах, че започват да се дразнят от продължителната ми скръб; впрочем възмущаваше ги повече силата й, отколкото нейната причина. Ако се бях отдал на същата печал поради смъртта на брат или син, пак щяха да ме упрекват, че плача като жена. Паметта на повечето хора прилича на занемарено гробище, където почиват без почести покойниците, които са престанали да обичат. Всяка продължителна скръб е упрек срещу тяхната къса памет.

Лодките ни отведоха до мястото край реката, където започваше да израства Антиноя. Бяхме по-малобройни от преди: Луций, с когото почти не се бях виждал, бе отпътувал за Рим, където младата му жена бе току-що родила момче. Неговото заминаване ме отърва от множество любопитни натрапници. Строителните работи изменяха линията на брега; сред купчините разчистена пръст вече се очертаваха бъдещите основи на сградите; но не можах да разпозная с точност мястото на жертвоприношението. Балсамьорите ми предадоха резултата от своя труд: положихме тесния ковчег от кедрово дърво в саркофаг от порфир и го изправихме в най-скритата зала на храма. Приближих се със свито сърце до покойника. Изглеждаше като натъкмен за представление; твърдият египетски клаф покриваше косите му. Пристегнатите му с ленти крака представляваха дълъг бял вързоп, но профилът на младия сокол не беше променен; познах сянката, която хвърляха миглите върху боядисаното му лице. Преди да завършат обвиването на ръцете, пожелаха да се възхитя на позлатените му нокти. След това започнаха молебствията; чрез устата на жреците покойникът заявяваше, че е бил винаги искрен, неизменно целомъдрен, милостив и справедлив, хвалеше се с добродетели, които, ако ги бе притежавал, щяха завинаги да го поставят извън живите. Горчив мирис на тамян изпълваше помещението; стори ми се, че виждам усмивка на устните му през облака дим и сякаш красивото му, но неподвижно лице трептеше. Присъствувах на тайнствените заклинания, с които жреците целят да заставят душата на покойника да въплъти частица от себе си в статуите, които завинаги ще запазят спомена за нея; имаше и други, още по-странни заръки. Когато церемонията свърши, покриха лицето му със златната маска, излята по восъчния калъп; тя прилепна плътно о чертите му. Твърде скоро красивата и неразрушима повърхност щеше да погълне в себе си нейния блясък и топлина и тя завинаги щеше да почива в херметично затворения саркофаг — бездушен символ на безсмъртието. На гърдите му положиха китка от акациев цвят. Десетина мъже поставиха на мястото му тежкия капак. Аз още се колебаех за точното местоположение на гроба. Спомних си, че заповядвайки тържества за обожествяването му, придружени навсякъде с траурни чествувания, сечене на монети и издигане на статуи на обществените места, бях изключил Рим: боях се да не увелича враждебността, с която повече или по-малко се отнасят към всеки любимец-чужденец. Казах си, че няма да бъда винаги там, за да закрилям гроба му. Паметникът, предвиден, пред вратите на Антиноя, също ми изглеждаше твърде открит и несигурен. Последвах съвета на жреците. Те ми посочиха на около три левги от града, сред склоновете на арабските планини, една от пещерите, предназначени за гробница на египетските царе в миналото. Двойка волове изтегли по стръмнината тежкия саркофаг. Спуснаха го на дъното на един от тези кладенци с помощта на въжета и го опряха до една стена на скалата. Синът на Клаудиополис слизаше в гроба като фараон, като Птолемей. Оставихме го сам. Той навлизаше в безкрайната вечност, където няма въздух, нито светлина, нито сезони и в сравнение с която всеки живот изглежда кратък; бе достигнал тази неизменност и може би покой. Хиляди векове, които все още се съдържаха в плътното лоно на времето, щяха да преминат над този гроб, без да го върнат към живот, но така също без нищо да прибавят към смъртта му, без да отрекат факта, че е бил. Хермоген ме хвана за ръка и ми помогна да изляза на открито; едва ли не с радост се озовах на повърхността, под студеното синьо небе, между два блока червеникава скала. Останалата част от пътя бе кратка. От Александрия императрицата отплава за Рим.

Бележки

[1] Златен век (лат.). — Б.пр.