Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mémoires d’Hadrien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
marieta_gv (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Мемоарите на Адриан

Френска. Първо издание

Превод от френски: Нели Захариева

Рецензент: Донка Меламед

Редактор: Лилия Сталева

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Радослава Маринович

 

Marguerite Yourcenar

Mémoires d’Hadrien

© Librairie Pion, 1951

 

Превод © Нели Захариева

Предговор © Богдан Богданов

 

Народна култура, София, 1983

 

Ч 840–3

 

Литературна група ХЛ 04 9536622411/5637-283-83

 

Дадена за набор май 1983 г.

Подписана за печат юли 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 16,25

Издателски коли 16,17

УИК 17,11

 

Цена 1,97 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Tellus stabilita[1]

 

В живота ми беше настъпил ред, но не и в империята. Наследеният от мен свят приличаше на човек в разцвета на силите си и все още здрав, въпреки че окото на лекаря започваше да долавя едва забележими признаци на изхабяване, човек, минал наскоро през изпитанията на тежка болест. Преговорите бяха подновени, този път открито; навсякъде разгласих, че самият Траян ме е натоварил с тях преди смъртта си. Теглих черта на опасните за нас завоевания: не само Месопотамия, където не бихме могли да се задържим, но и твърде далечната и капризна Армения, която запазих само като васална държава. Трудностите, поради които мирните преговори биха се проточили с години, ако заинтересованите страни можеха да извлекат някаква полза от това, бяха преодолени с посредничеството на търговеца Опрамоас, ползуващ се с доверието на сатрапите. Постарах се да вложа в преговорите същата жар, с която някои влизат в боя, и наложих подписването на мира. Впрочем моят партньор го желаеше поне толкова, колкото и аз: партите мислеха само как отново да отворят търговските си пътища между Индия и нас. Няколко месеца след голямата криза с радост видях нови редици от кервани по бреговете на Оронт. Оазисите започваха да се населяват с търговци, които коментираха последните новини край огньовете и всяка сутрин заедно с предназначените за непознати страни стоки се зареждаха с много наши мисли, думи, обичаи, които постепенно щяха да завладеят света по-сигурно от бойните легиони. Обращението на златото, движението на идеите, така неусетно като протичането на живителния въздух в артериите, се възобновяваха в голямото тяло на света; пулсът на земята започваше да бие отново.

Бунтовната треска стихваше на свой ред. В Египет тя беше толкова силна, че се наложи спешно организиране на селска милиция в очакване на подкрепленията ни. Незабавно натоварих моя другар Марций Турбон да възстанови реда, което той направи с мъдра непреклонност. Но редът по улиците не ме задоволяваше напълно; искаше ми се, ако е възможно, да го възстановя или по-скоро да го възцаря за първи път в умовете. Едноседмичния си престой в Пелусий употребих изцяло за да постигна равновесие между вечно непримиримите гърци и евреи. Не видях нищо от това, което исках да видя: нито бреговете на Нил, нито Александрийския музей, нито статуите в храмовете; едва намерих време да посветя на приятни блудства една нощ в Канопа. Прекарах шест безкрайни дни във врящия казан на съда, защитен от жегата с дълги завеси от тънки летви, които плющяха от вятъра. Нощем огромни комари кръжаха около лампите. Опитах се да докажа на гърците, че невинаги са най-мъдрите, на евреите — че съвсем не са най-непорочните. Сатиричните песни, с които елините от низшите слоеве преследваха своите врагове, бяха почти толкова глупави, колкото и жалките проклятия на еврейските квартали. Двете раси, живеещи рамо до рамо от векове насам, никога не бяха проявили желание да се опознаят, нито имаха приличието да се понасят взаимно. Изтощените тъжители, които напускаха местата си късно през нощта, ме намираха на масата ми призори, все още зает със сортиране на сметта от лъжливи показания; прободените с кама трупове, които ми предлагаха като веществени доказателства, често биваха труповете на болни, починали в леглата си и откраднати от специалистите по балсамиране. Въпреки това всеки миг на затишие беше победа, нетрайна като всяка победа, а всеки решен спор — прецедент, залог за бъдещето. Нямаше значение, че постигнатото споразумение е само външно, наложено и вероятно временно: знаех, че както доброто, така и злото са въпрос на навик, че временното може да продължи дълго, че външното прониква вътре и че с течение на времето маската се превръща в лице. След, като омразата, глупостта и безумието могат да имат трайни последици, не виждах защо да не бъде така и със здравия разум, правдата и добронамереността. Мирът по границите беше нищо, ако не можех да убедя еврейския вехтошар и гръцкия месар да съжителствуват в мир.

Мирът беше моята цел, но съвсем не моят идол: не бих казал дори идеал, тъй като и тази дума е твърде отдалечена от действителността. Смятах да се откажа напълно от завоюваните земи, като изоставя Дакия, и щях да го направя, ако можех да скъсам решително с политиката на моя предшественик, но беше по-добре да използувам възможно най-разумно наследените придобивки, регистрирани вече от историята. Първият управител на новосъздадената провинция — прекрасният Юлий Бае — беше загинал на своя пост (както щях да загина и самият аз през оная година, прекарана по сарматските граници), сразен от неблагодарната задача да умиротворява неуморно една привидно покорена страна. Наредих да бъде тържествено погребан в Рим, почест, на която обикновено само императорите имат право; почитта, която отдадох на този добър, неволно пожертвуван служител, представляваше моят последен и негласен протест срещу завоевателната ни политика: вече не бях длъжен да я разобличавам, след като имах власт да я прекратя. Затова пък в Мавритания, където приближените на Лузий Квиет подстрекаваха към размирици, беше необходима военна намеса, но моето присъствие там не беше наложително в този момент. Същото ставаше и в Британия, където каледонците се бяха възползували от изтеглянето на войските ни поради войната в Азия и бяха унищожили малкото останали погранични гарнизони. Натоварих Юлий Север да вземе най-спешни мерки, тъй като, преди да предприема подобно далечно пътуване, трябваше да сложа ред в държавните дела. Държах много да приключа сам с войната против сарматите, чийто изход не беше още решен, и този път да хвърля в нея необходимия брой отряди, за да сложа най-сетне край на щетите, които ни нанасяха. И в този случай както винаги отказах да се подчиня на определена система. Приемах войната като път към мира само ако преговорите се окажеха недостатъчни, подобно на лекаря, който прибягва до изгаряне, след като е изпробвал билките. Всичко е толкова сложно в човешките дела, че и моето мирно царуване ще има своите периоди на война, както в живота на един велик военачалник настъпват периоди на мир независимо от желанието му.

Преди да се отправя на север за окончателното уреждане на сарматския конфликт, се срещнах повторно с Квиет. Киренейският палач продължаваше да бъде опасен за нас. Първото нещо, което направих следователно, беше да разпусна неговите отряди от нумидийски съгледвачи; оставаше му мястото в Сената, постът му в редовната армия и огромно владение от пясъци на запад, което можеше да използува според желанието си било като трамплин, било като убежище. Той ме покани на лов в горските дебри на Мизия и скрои умело една злополука, в която при по-малко късмет и физическа ловкост от моя страна положително щях да се простя с живота. По-добре беше да не показвам никакво съмнение, да бъда търпелив и да изчакам. Не след дълго в Долна Мизия, в момента, в който капитулацията на сарматските вождове ми позволяваше да считам за предстоящо завръщането си в Италия, научих от разменените между мен и бившия ми настойник шифровани писма, че Квиет се завърнал прибързано в Рим и се съюзил с Палма. Враговете ни засилваха позициите си, прегрупираха силите си. Никаква безопасност не беше възможна, докато тези двама мъже бяха против нас. Писах на Атиан да действува незабавно. Старият човек порази враговете ни като мълния. Той превиши нарежданията ми и ме отърва наведнъж от всичките ми отявлени врагове. В един и същи ден с няколко часа разлика в Бая бил екзекутиран Целс, Палма — във вилата си в Терацина, а Нигрин — във Фавенция, на прага на лятната си къща. Квиет загинал на път след тайна среща със съучастниците си, на стъпалото на колесницата, с която се завръщал в града. Вълна от ужас заля Рим. Остарелият ми шурей Сервиан, който привидно се беше примирил с моя успех, но жадно дебнеше бъдещите ми грешки, вероятно е изпитал такава радост в този момент, че тя без съмнение е била най-голямата наслада в целия му живот. Зловещите слухове, които се носеха по мой адрес, се потвърждаваха.

Научих тези новини на борда на кораба на път за Италия. Те ме потресоха. Човек винаги е доволен, когато се отърве от враговете си, но моят настойник беше проявил старческо безразличие към далечните последствия от своята постъпка: той просто бе забравил, че аз именно щях да живея с отгласа от тези убийства в продължение на повече от двайсет години. Мислех си за смъртните присъди на Октавиан, завинаги опетнили паметта на Август, за първите престъпления на Нерон, последвани от толкова други. Спомнях си също за последните години от царуването на Домициан, посредствен, но не по-лош от други човек, на когото страхът, който сам изпитваше и който всяваше у другите, бе отнел постепенно човешкия образ и той бе умрял в двореца си като подгонен в гората звяр. Моят обществен живот вече не ми принадлежеше: първият ред от надписа съдържаше няколко дълбоко врязани думи, които никога нямаше да мога да залича. Сенатът, това огромно, но слабо тяло, което се изпълваше със сили, щом се почувствува заплашено, никога нямаше да забрави, че четирима излезли от неговите редици мъже бяха екзекутирани набързо по моя заповед; така трима заговорници и един жесток грубиян щяха да се превърнат в мъченици. Незабавно известих на Атиан, че е необходимо да ме посрещне в Брундизий, за да ми даде отчет за делата си.

Той ме чакаше близо до пристанището, в една от стаите на странноприемницата, обърната на изток, където някога умря Вергилий. Посрещна ме на прага, накуцвайки; страдаше от пристъп на подагра. След като останахме сами, избухнах в упреци: исках моето царуване да бъде умерено и да служи за пример, а то започваше с четири екзекуции, от които само едната беше наложителна и които лекомислено бяха пренебрегнали да облекат в законна форма. Впоследствие щях да бъда упрекван още повече за тази злоупотреба с властта, тъй като щях да се опитам да бъда милостив, съвестен и справедлив. Щяха да си послужат с тези убийства, за да докажат, че мнимите ми добродетели не са нищо друго освен поредица от маски, и да ми съчинят легенда на най-обикновен тиранин, която може би ще ме преследва до края на Историята. Признах опасенията си: не мислех, че съм лишен от жестокост или от който и да е друг човешки порок — споделях общоприетото мнение, че едно престъпление води до друго, че звяр, вкусил веднъж човешка кръв… Старият приятел, чиято преданост винаги ми се е струвала сигурна, вече си позволяваше волности, възползувайки се от грешки, които си въобразяваше, че е забелязал у мене; под предлог, че ми служи, беше уредил личните си сметки с Нигрин и Палма. Така осуетяваше мирното ми дело и ми подготвяше най-мрачно завръщане в Рим.

Старият човек поиска разрешение да седне и постави на ниско столче бинтования си крак. Не преставайки да говоря, хвърлих една завивка върху болния му крайник. Той ме остави да се изкажа с усмивката на учител, доволен, че ученикът му се справя нелошо с трудния урок. Когато свърших, спокойно ме попита какви са били намеренията ми спрямо враговете на режима. Ако беше необходимо, можехме да докажем, че четиримата мъже са заговорничили срещу живота ми; във всеки случай в техен интерес е било да го направят. Всяко преминаване от една власт към друга влече след себе си подобни чистки; той се бе нагърбил с тази, за да запази неопетнени моите ръце. Ако общественото мнение искаше жертва, нямаше нищо по-лесно от това да му отнема поста на преториански префект. Беше предвидил тази мярка и сам ме съветваше да я приложа. Ако трябваше още нещо, за да си възвърна доверието на Сената, би одобрил решението ми да бъде отстранен временно от Рим или даже изпратен в изгнание.

Атиан винаги е бил настойникът, комуто изпросваш пари, съветникът в трудните дни, верният помощник, но едва сега за първи път се взирах в неговото грижливо избръснато лице, в деформираните му ръце, спокойно опрени на дръжката на абаносовия бастун. Много добре познавах различните страни от живота му на преуспял човек: жена му, която той обичаше и чието здраве непрекъснато се нуждаеше от грижи, омъжените му дъщери и децата им, за които хранеше амбиции, подобни на своите — скромни, но упорити; слабостта му към изисканите ястия, силното му влечение към гръцките камеи и младите танцьорки. Той ме бе поставил над всички тези неща и от тридесет години насам първата му грижа беше да ме закриля, а после — да ми служи. Тази обикновена преданост на човек към човек ми се струваше изумителна, непонятна, тъй като лично аз бях поставял над себе си само идеите, начинанията или в най-добрия случай — собственото си бъдеще. Никой не е достоен за подобна преданост и аз все още не мога да си я обясня. Последвах съвета му и той изгуби длъжността си. Тънката му усмивка ми показа, че беше очаквал да приема думите му буквално. Знаеше отлично, че никаква неуместна загриженост към стария приятел няма да ми попречи да взема най-разумното решение; този ловък политик не би желал да постъпя другояче. Не бива да преувеличаваме размерите на неговата немилост: след като изчезна за няколко месеца, успях да го върна отново в Сената. Това беше най-голямата почест, която можех да окажа на този член от коннишкото съсловие. Прекара старините си като богат римски благородник, ползуващ се с влияние, което се дължеше на прекрасното познаване на обществените дела и на големите римски семейства. Често съм бивал негов гост във вилата му на Албанските хълмове. Както и да е, също като Александър в навечерието на битка, така и аз бях послушал страха си преди завръщането ми в Рим: случва ми се да броя Атиан между жертвите си.

 

 

Атиан беше видял правилно нещата: чистото злато на уважението щеше да бъде твърде меко без известен примес от страхопочитание. С убийството на четиримата консулари стана същото както в историята с подправеното завещание: честните и добродетелни граждани не повярваха, че съм замесен в тях, а циниците, въпреки че предполагаха най-лошото, още повече ми се възхищаваха. Рим се успокои, щом стана ясно, че гневът ми спира дотук; радостта и облекчението, което изпитаха всички, бързо изличи спомена за мъртвите. Чудеха се на великодушието ми, считаха го за съзнателно, желано и предпочитано пред една необузданост, която би ми се удала със същата лекота; хвалеха скромността ми, защото вярваха, че е преднамерена. Траян беше притежавал по-голямата част от скромните човешки добродетели, но моите изненадваха повече; малко оставаше да видят в тях някаква изтънчена проява на порочност. Бях същият човек, но това, което бяха презирали в миналото, сега минаваше за възвишено: изключителната ми учтивост, в която простите умове виждаха израз на малодушие или дори на подлост, сега изглеждаше в очите им като гладката и лъскава ножница на силата. Превъзнасяха до небето моето търпение с просителите, честите ми посещения във военните болници и дружеското ми отношение към завърналите се по домовете си ветерани. По същия начин се бях отнасял през целия си живот със слугите и хората от моите чифлици. Всеки от нас има повече добродетели, отколкото се предполага, но единствено успехът ги разкрива в пълната им светлина може би защото точно тогава от нас се очаква да престанем да ги проявяваме. Хората признават най-голямата си слабост, когато се учудват, че един владетел на света не е глупаво безгрижен, високомерен или жесток.

Бях се отказал от всички титли. Още през първия месец от царуването ми Сенатът без мое знание ме беше окичил с дълга поредица от почетни звания, които обвиват като шал с ресни вратовете на някои императори. Дакийски, Партски, Германски: Траян харесваше тези красиви войнствени имена, напомнящи цимбалите и тъпаните на партските отряди. У него те предизвикваха възпоминания и отгласи; мен само дразнеха или оглушаваха. Сложих край на всичко това. Временно отклоних и прекрасната титла Баща на Отечеството. Август я бе приел едва в края на живота си, а аз още не се считах достоен за нея. Така постъпих и с триумфалните почести: щеше да бъде смешно да ги приема в името на война, за която имах само една заслуга — че я бях приключил. Тези, които видяха скромност в отказа ми, се заблуждаваха, както и онези, които ме упрекваха във високомерие. Моята цел беше не толкова да въздействувам върху околните, а по-скоро да извлека полза за себе си. Исках авторитетът ми да бъде личен, неделим от мен, непосредствено измерим в бърз ум, сила или осъществени действия. Титлите, ако изобщо дойдеха, щяха да дойдат по-късно — други титли, свидетелство за по-съкровени победи, на които не смеех да се надявам още. В момента ми предстоеше да извърша още много, за да стана или да бъда във възможно най-висша степен Адриан.

Обвиняват ме, че не обичам достатъчно Рим. А колко красив беше през двете години, в които Държавата и аз се изпитвахме взаимно, градът с тесни улички, със задръстени от хора форуми и тухли с цвят на остаряла плът. След Ориента и Гърция Рим изглеждаше някак странен, нещо, което един римлянин, роден и израснал в града, не би могъл да усети. Привиквах отново с влажните му и пропити със сажди зими, с африканските му жеги, разхлаждани от водопадите на Тибур и езерата на Алба, както и с почти селското му население, питаещо провинциална привързаност към седемте му хълма. Амбицията, жаждата за печалба и превратностите на завоеванията и робството постепенно довеждаха тук представителите на всички човешки раси — от татуирания африканец и косматия германец до тънкия грък и тлъстия ориенталец. Започнах да се отърсвам от прекалената си чувствителност: посещавах обществените бани в часовете на най-голяма навалица; научих се да понасям игрите, в които доскоро виждах само жестоко разхищение. Не бях променил мнението си: все така ненавиждах тези кланета, в които животното е обречено предварително; постепенно обаче започнах да долавям обредното им значение и въздействието на трагично пречистване, което те упражняваха над непросветената тълпа; искаше ми се тези тържества да се равняват на Траяновите по блясък, но в тях да има повече изкуство и ред. Заставях се да изпитвам удоволствие от точните удари на гладиаторите при условие все пак, че никой не е принуден да упражнява насила този занаят. Свиквах да преговарям с тълпата от трибуната на Цирка посредством херолдите, да я карам да замълчи, като й засвидетелствувам уважение, което тя стократно ми връщаше, и да й разрешавам само онова, на което тя с право се надяваше, както и никога да не отказвам нещо, без да давам обяснение за отказа си. Не вземах книгите си в императорската ложа като теб: да покажеш, че пренебрегваш удоволствията на другите, е обидно за тях. Ако зрелището ме отвращаваше, усилието, което полагах, за да го изтърпя, беше по-поучително за мен, отколкото мислите на Епиктет.

Моралът е въпрос на лично споразумение; благоприличието е обществено дело; винаги съм смятал, че моралната разпуснатост е проява на лош вкус. Забраних смесените бани, повод за почти непрестанни сбивания, и наредих да претопят в полза на държавната хазна колосалния сребърен сервиз, изработен по поръчка за чревоугодника Вителий. Нашите първи Цезари си бяха спечелили неприятната слава на присвоители на чужди наследства: за мен стана правило да не приемам нито за Държавата, нито за себе си никакво имущество, върху което можеха да предявят права преките наследници. Постарах се да намаля огромния брой роби в императорския дом и най-вече тяхната дързост, която ги караше да се смятат равни на най-добрите римски граждани, а понякога дори да всяват страх у тях; веднъж един от слугите ми се обърна твърде безочливо към един сенатор: заповядах да го накажат с плесници. Толкова ненавиждах разпуснатостта, че заповядах да набият с камшик насред Цирка няколко прахосници, потънали до гуша в дългове. Пак в името на реда настоявах на публични места да се носят тогата и туниката, дрехи, неудобни като всичко свързано с почестите и които самият аз обличах единствено в Рим. Посрещах приятелите си прав; стоях прав и по време на аудиенциите в знак на несъгласие с нехайната легнала или седяща поза. Намалих неприличния брой коли, които задръстват улиците ни — лукс, който сам се обезсмисля, тъй като пешеходецът винаги печели преднина пред сто залепени една за друга коли, пъплещи по завоите на Свещения път. Когато правех частно посещение, възприех навика да влизам с носилката направо в домовете, като спестявах на домакина неприятното задължение да ме чака или изпраща навън в слънчевия пек или под злия римски вятър.

Отново бях при своите: винаги съм изпитвал известна нежност към сестра си Полина и дори Сервиан ми изглеждаше не така противен, както в миналото. Моята тъща Матидия се беше завърнала от Ориента заедно с първите признаци на някакво смъртоносно заболяване: за да я разсея от страданията й, организирах скромни празненства, на които тази наивна като девойка матрона се опиваше от една-единствена чаша вино. Отсъствието на жена ми, която се беше оттеглила на село в пристъп на лошо настроение, не нарушаваше с нищо тези семейни забавления. От всички човешки същества вероятно тя е лицето, на което съм успял да се харесам най-малко: истина е, че почти не съм си дал труд да го постигна. Посещавах скромната къща, в която вдовицата на бившия император се отдаваше на зрялата наслада на книгите и съзерцанието. Там отново намирах ведрото мълчание на Плотина. Беше се оттеглила без шум; тази градина, тези светли стаи всеки ден все повече се превръщаха в обиталище на муза, в храм на вече обожествената императрица. Тя все така изискваше много от приятелството, но изискванията й винаги биваха разумни.

Виждах пак приятелите си и изпитвах приятно удоволствие да общувам отново с тях след дългата раздяла, отново да подлагам на преценка и сам да бъда преценяван. Някогашният ми другар по удоволствия и литературни занимания Виктор Воконий бе починал; заех се да напиша надгробното слово; предизвиках усмивки, когато между другите добродетели на покойника споменах и неговата непорочност. Собствените му поеми опровергаваха това, а така също и присъствието на траурното тържество на русокосия Тестилис, когото Виктор наричаше някога своя „прекрасен мъчител“. Моето лицемерие не беше толкова голямо, колкото изглеждаше: всяко изтънчено удоволствие ми се струваше непорочно. Подредих Рим като дом, чийто господар би могъл да го напусне, без отсъствието му да се почувствува: новите ми сътрудници показаха на какво са способни, а довчерашните врагове се събираха на вечеря в Двореца заедно с приятелите от трудните времена. На масата Нераций Приск нахвърляше проектите си за ново законодателство; архитектът Аполодор ни разясняваше чертежите си; Цейоний Комод, изключително богат патриций от етруски произход, в чиито вени течеше почти кралска кръв, добър познавач на вина и на хора, ми помагаше да изработя следващите си ходове пред Сената.

Неговият син, Луций Цейоний, едва осемнадесетгодишен по това време, развеселяваше със своята лъчезарна прелест на млад принц нашите събирания, които исках да бъдат делови. Още тогава проявяваше някои странни и очарователни наклонности: страст да приготовлява редки ястия за приятелите си, изискан вкус към украсите с цветя, лудо увлечение по хазартните игри и по преобличането в женски дрехи. Марциал беше неговият Вергилий: рецитираше сладострастните му стихове с възхитително безсрамие. Дадох му известни обещания, които много ме затрудниха впоследствие; този млад танцуващ фавън запълни шест месеца от живота ми.

В течение на следващите години толкова пъти се разделях и отново срещнах Луций, че се опасявам да не запазя образ, съставен от множество наложени един върху друг спомени, който в крайна сметка не ще отговаря на никой момент от краткото му съществуване. Дръзкият съдник на римската мода, начеващият оратор, който скромно търси стилови образци и иска мнението ми за някой труден пасаж, младият и неспокоен офицер, подръпващ рядката си брадичка, болният, разтърсван от агонията, над когото бдях до последното дихание, се появиха по-късно. Образът на юношата Луций се таи в най-интимните гънки на спомена: лице и тяло с бледорозов цвят на алабастър, точно копие на любовна епиграма от Калимах или на няколко прости и ясни стиха от поета Стратон.

И все пак бързах да напусна Рим. Досега моите предшественици бяха отсъствували от града само по време на война: за мен големите начинания, мирната дейност и самият живот започваха извън стените на града.

Оставаше ми да изпълня едно задължение: да организирам триумфа на Траян, за който бе мечтал в последните дни от живота си. Триумфалните почести прилягат само на мъртвите. Приживе винаги ще се намери някой да припомни слабостите ни, както бяха упрекнали Цезар заради неговата плешивост и любовните му похождения. Мъртвите имат право на подобно освещаване в смъртта, на няколкото часа шумно великолепие преди векове слава или хилядолетия забрава. Те не са изложени на превратностите на съдбата и даже пораженията им придобиват величието на победи. Последният триумф на Траян съвсем не увенчаваше неговата повече или по-малко съмнителна победа над партите, а достойното за уважение усилие, каквото представляваше целият му живот. Бяхме се събрали да почетем най-добрия римски император след стария Август, най-упорития в труда, най-почтения, най-малко несправедливия. Дори недостатъците му не бяха нищо друго освен онези особености, които позволяват да открием съвършената прилика на мраморния бюст с оригинала. Душата на императора се издигаше към небето по неподвижната спирала на Траяновата колона. Вторият ми баща се превръщаше в бог: той беше заел мястото си сред множеството превъплъщения на безсмъртния Марс, които разтърсват и обновяват света от век на век. Прав на балкона на Двореца, преценявах какво ме отличава от него; подготвях се за по-миролюбиви цели. Започвах да мечтая за олимпийска власт.

 

 

Рим не е вече само в Рим: занапред градът трябва или да загине, или да бъде равен на половината от света. Неговите покриви, тераси и къщи, позлатени в розово от залязващото слънце, вече не са предвидливо опасани с крепостни стени като по времето на царете ни; аз възобнових голяма част от тези стени край германските гори и британските степи. Всеки път, когато от завоя на някой слънчев път съм зървал отдалече гръцки акропол сред съвършения като цвят град, свързан с него като цветно венче със своето стебло, съм чувствувал, че това несравнимо цвете е ограничено от собственото си съвършенство, че е разцъфнало в определена точка от пространството, в определен миг от вечността. Единствената му възможност за разпространение, както при растенията, е неговото семе — семето на идеите, с които Гърция оплоди света. По-тежък, по-безформен, по-разлят в равнината край своята река, Рим се насочваше към по-пространно развитие: градът бе станал Държава. Бих искал тази Държава да се разрасне още повече и да се превърне в ред на света, в ред на нещата. Добродетелите, достатъчни за малкия град на седемте хълма, трябваше да станат по-гъвкави, по-разнообразни, за да подхождат на цялата земя. Рим, който пръв се осмелих да нарека „вечен“, щеше все повече да заприличва на богините-майки от азиатските религии: прародителка на младостта и на жътвите, притиснала до гръдта си лъвове и пчелни кошери. Ала всяко човешко творение, което се стреми към вечността, трябва да се пригоди към променливия ритъм на великите природни явления, да бъде в съзвучие със звездното време. Нашият Рим не е пасторалното селище от времето на стария Евандър, оплоден с бъдеще, което отчасти е вече минало; грабителският Рим от времето на Републиката изигра ролята си, а безумната столица на първите Цезари сама се стреми към разум; Рим ще бъде многократно друг и аз трудно си представям бъдещите му лица, за чието изграждане ще съм допринесъл и аз. Когато посещавах древните свещени градове, отживели времето си и без настояща стойност за човечеството, си обещах да спестя на своя Рим вкаменената съдба на Тива, Вавилон или Тир. Рим няма да остане скован в собственото си тяло; градът ще бъде символ на думите държава, гражданство, република — залог за по-сигурно безсмъртие. В още нецивилизованите страни, по бреговете на Рейн, на Дунав или на Батавското море всяко село, защитено с ограда от дървени колове, ми напомняше тръстиковата колиба и купчината тор, където, преситени от вълче мляко, отраснаха римските ни близнаци: тези бъдещи метрополии щяха да бъдат копие на Рим. Над физическите тела на нациите и расите, над бедствията на историята и географията, над разнородните изисквания на боговете или на предците ние завинаги ще наложим, но без нищо да разрушаваме, единството на човешкото поведение и емпиризма на един мъдър опит. Рим ще продължи да живее и в най-малкия град, където длъжностни лица полагат усилия да проверяват теглилките на търговците, да чистят и осветяват улиците, да се противопоставят на безредието, нехайството, страха, неправдата и да тълкуват разумно законите. Рим ще загине заедно с последния град на света. Humanitas, Felicitas, Libertas[2] — тези красиви думи, изписани върху монетите на моето царуване, не са били измислени от мен. Който и да е гръцки философ и почти всеки образован римлянин си представя света като мен. Изправен пред един прекалено суров и поради това несправедлив закон, чух Траян да възкликва веднъж, че неговото приложение вече не съответствува на духа на времето. Може би щях да бъда първият, подчинил съзнателно всичките си действия на духа на времето, което нямаше да бъде вече само мъглява мечта на философа или неясен стремеж на добър владетел. Благодарих на боговете, задето ми бяха позволили да живея в епоха, когато отредената ми задача е да преустроя умело един свят, а не да изтръгна от хаоса една още безформена материя или да легна върху труп, за да се опитам да го възкреся. Щастлив бях, че миналото ни е достатъчно дълго, за да ни предложи примери, и не така тежко, че да ни смаже под товара си; че нашето техническо развитие е напреднало до степен, която улеснява хигиенизирането на градовете и благоденствието на народите, но не е доведено до крайност, която би заплашила да обремени човека с безполезни придобивки; че нашите изкуства, подобни на натежали от обилен дар дървета, все още са годни да родят прекрасни плодове. Радвах се, че нашите достойни за уважение и неопределени религии, изчистени от всякаква непримиримост или жестока обредност, ни свързват тайно с най-древните мечти на човека и земята, без да ни запретяват едно светско обяснение на фактите, както и едно рационално схващане за човешкото поведение. Най-сетне беше ми приятно, че думите Хуманност, Свобода и Щастие все още не са изгубили стойността си от нелепа употреба.

Виждам едно-единствено възражение срещу всяко усилие за подобряване на човешката участ: че може би хората не са достойни за него. Но то може да бъде отхвърлено лесно: докато мечтата на Калигула остане неосъществима и целият човешки род не бъде сведен до една-единствена, подложена на сеч глава, наш дълг е да търпим човечеството, да го държим в известни граници и да го използуваме за целите си; естествено ще бъде в наш интерес, ако му служим. Моят подход почиваше на редица дългогодишни наблюдения над самия мен: всяко ясно обяснение винаги ме е убеждавало, всяка учтивост ме е покорявала, а всяко щастие почти винаги ме е правело мъдър. И само с половин ухо слушах добронамерените хора, които казват, че щастието изнервя, че свободата размеква и че човещината покварява онези, към които се прилага. Възможно е да е така: но при обичайното състояние на нещата в този свят тава означава да откажеш да нахраниш прилично един изгладнял човек от страх, че би могъл да страда от преяждане след години. Дори да бъде облекчена, доколкото е възможно, безполезната зависимост и да бъдат избягнати ненужните нещастия, пак ще остане нещо, което да държи в готовност геройските добродетели на човека — дългата поредица от действителни злини, смъртта, старостта, неизличимите болести, несподелената любов, отхвърленото или измамено приятелство, посредствеността на един живот, по-скромен от плановете ни и по-сив от бляновете ни — всички злочестини, причинени от божествената същност на нещата.

Длъжен съм да призная, че не вярвам много в законите. Прекалено сурови ли са, биват нарушавани с основание. Ако пък са прекалено сложни, човешката находчивост винаги намира начин да се промъкне между брънките на тази неустойчива и слаба мрежа. Зачитането на древните закони съответствува на най-дълбокото човешко милосърдие, но то може да служи и за оправдание на съдийската инертност. Най-старите закони са част от същата диващина, която се стремят да изправят; най-достойните са също резултат на насилие. Повечето от наказателните ни закони се прилагат, може би за щастие, само към малка част от виновниците; гражданските ни закони никога не ще бъдат достатъчно гъвкави, за да се приспособят към огромното и променливо разнообразие от факти. Законите се изменят по-бавно от нравите; опасни, когато изостават от тях, те са двойно по-страшни, когато си наумят да ги изпреварят. Въпреки всичко сред множеството рисковани нововъведения или отживяла времето си практика тук-там се открояват, както в медицината, няколко полезни формулировки. Гръцките философи ни научиха да познаваме малко по-добре човешката природа; от няколко поколения насам нашите най-добри законодатели работят от позициите на здравия разум. Аз самият осъществих някои частични реформи, които са единствено трайни. Всеки прекалено често нарушаван закон е лош: дълг на законодателя е да го отмени или промени от страх, че незачитането на този недобре обмислен закон може да се прехвърли и върху други, по-справедливи разпоредби. Поставих си разумната цел да премахна излишните закони и да обнародвам с твърдост малък брой мъдри решения. Стори ми се, че е дошло време да се преоценят всички стари предписания в интерес на човечеството.

Веднъж посетих сам една полуизоставена мина в Испания, в околностите на Тарагона. Един роб, чийто дълъг живот почти напълно бе преминал в подземните галерии, се нахвърли върху мен с нож в ръка. Съвсем логично той си отмъщаваше на императора за своето четиридесет и три годишно робство. Обезоръжих го лесно, предадох го в ръцете на моя лекар и гневът му премина; той се преобрази в това, което беше в действителност — не по-малко разумен от всеки друг човек и по-предан от много хора. Виновникът, когото приложеният безмилостно закон би осъдил на незабавна смърт, стана мой полезен служител. Повечето хора приличат на този роб: те са само прекалено поробени; дългите им периоди на затъпяване са прекъсвани от колкото внезапни, толкова и безплодни бунтове. Исках да проверя дали една правилно насочвана свобода не би извлякла от човека повече и се удивлявам, че никой владетел не е бил изкушен от подобен опит. Този осъден на работа в мините варварин стана за мен символ на всичките ни роби, на всички варвари. Не ми се струваше невъзможно да се отнасяме с тях така, както се бях отнесъл с този човек, да ги обезвреждаме с много доброта, стига първо да разберат, че ръката, която ги обезоръжава, е силна. Досегашната гибел на някои народи се дължи на тяхната липса на великодушие: Спарта би живяла по-дълго, ако беше заинтересувала илотите си с проблема за своето бъдеще; един хубав ден Атлас престава да подпира небето и неговият бунт разтърсва земята. Бих искал да отложа или да избягна, доколкото е възможно, момента, в който варварите отвън и робите отвътре ще се нахвърлят върху света, чиито облаги не са предназначени за тях, от които се иска да го почитат от разстояние или да му служат в подчинение. Държах и най-онеправданото от всички създания — робът, който чисти градските помийни ями, изгладнелият варварин, който обикаля край границите ни, да има интерес от просъществуването на Рим.

Съмнявам се, че цялата световна философия ще успее да премахне робството: ще промени най-много названието му. Способен съм да си представя и по-лоши форми на робство от нашата, тъй като биха били по-коварни: било ако успеем да превърнем хората в глупави и доволни машини, които се смятат свободни, когато в същност са зависими, било ако развием у тях, с изключение на развлеченията и човешките удоволствия, такава настървена любов към труда, каквато е страстта към война у варварските раси. Пред това робство на духа или на човешкото въображение аз все пак предпочитам сегашното робство. Както и да е, ужасното състояние на даден човек, поставен под зависимостта на друг, се нуждае от старателно уреждане със закон. Следях робът да не бъде вече безименна стока, продавана без оглед на семейните връзки, които си е създал, презряна вещ, чието свидетелство се приема от съдиите само след изтезания, вместо да бъде взето под клетва. Забраних да бъде принуждаван да упражнява опасни или срамни занаяти, да бъде продаван на съдържатели на публични домове или на гладиаторски школи. Нека подобни професии упражняват тези, които ги харесват: резултатът ще бъде само по-добър. В чифлиците, където управителите злоупотребяват с робския труд, замених, доколкото бе възможно, роба със свободни колони. Сборниците ни с анекдоти са пълни с истории за чревоугодници, които хвърлят слугите си на рибите, но скандалните и лесно наказуеми престъпления са нищо в сравнение с хилядите банални и чудовищни деяния, извършвани ежедневно от почтени хора със закоравели сърца, които никой не мисли да безпокои. Протестираха, когато изгоних от Рим една богата и високо уважавана патрицианка, която се отнасяше нечовешки с остарелите си роби: и най-незначителният неблагодарник, който пренебрегва немощните си родители, възмущава повече обществената съвест, но аз почти не виждам разлика между тези две прояви на безчовечност.

Положението на жените се определя от странни обичаи: те са едновременно зависими и закриляни, слаби и всевластни, прекалено презирани и твърде много почитани. В този хаос от противоречиви нрави социалната практика се покрива с природната и пак не е лесно да ги различиш една от друга. Това объркано състояние на нещата е навсякъде по-устойчиво, отколкото изглежда: в общи линии жените желаят да бъдат такива, което са; те или се противопоставят на промяната, или я използуват за едни и същи свои цели. Днешната свобода на жените, по-голяма или поне по-явна, отколкото в миналото, не е нищо друго освен една от проявите на по-лекия живот през епохите на разцвет; обаче нито принципите, нито някогашните предразсъдъци са сериозно накърнени. Искрени или не, официалните хвалебствия и надгробните надписи продължават да приписват на нашите матрони същите добродетели — сръчност, целомъдрие и нравственост, които изискваха от тях по време на Републиката. Действителните или предполагаеми промени в същност с нищо не са изменили вековната разпуснатост на нравите сред простолюдието, нито лицемерната добродетелност на по-висшите слоеве и единствено времето ще докаже тяхната трайност. Слабостта на жените и на робите се дължи на законния им статут; в замяна на това силата им се проявява в дребните неща, където упражняваната от тях власт е едва ли не безгранична. Рядко съм срещал домове, в които да не господствуват жените; виждал съм и такива, където господари бяха било икономът или готвачът, било някой освободен роб. В парично отношение те биват обвързани по закон с известна форма на зависимост; на практика обаче във всяко дюкянче на Субура обикновено продавачката на птици или на плодове важничи по господарски зад тезгяха. Съпругата на Атиан управляваше семейното състояние с възхитителната дарба на делови мъж. Би следвало законите да се различават възможно най-малко от практиката: дадох на жените по-голяма свобода да разполагат със своето имущество, да завещават или да наследяват. Настоявах никоя девойка да не бъде омъжвана без нейно съгласие: законното изнасилване е толкова противно, колкото и всяко друго. Женитбата е най-голямото дело в живота им и е справедливо да става само според желанието им.

Известна част от злините ни се дължи на факта, че прекалено много хора са или безсъвестно богати, или безнадеждно бедни. За щастие в наше време между тези две крайности сякаш се установява някакво равновесие: колосалните богатства на императори и освободени роби принадлежат на миналото — Трималхион и Нерон са мъртви. И все пак има да се направи още много по пътя на едно разумно преустройство на световното стопанство. Идвайки на власт, аз се отказах от доброволните данъци, плащани на императора от градовете, които не са нищо друго освен прикрит грабеж. Съветвам те да направиш същото. Пълното опрощаване на частните дългове към Държавата беше по-опасна мярка, ала тя беше необходима, за да се започне на чисто след десетте военни години. От един век насам нашите пари се бяха обезценили застрашително, а вечността на Рим се измерва с разменната стойност на златните ни монети: наш дълг е да им възвърнем тяхната ценност и тежест, превърнати в блага. Земите ни се обработват без всякакъв ред: единствено такива облагодетелствувани области като Египет, Африка или Тоскана, заедно с някои други, са успели да създадат свои селски общности, вещи в отглеждането на жито или лозя. Една от грижите ми беше да подкрепя тази класа и да взема оттам опитни хора, за да наставляват по-примитивното, по-неуко и по-изостанало селско население. Сложих край на скандалното изоставяне на обработваеми земи от страна на някои едри собственици, които нехаят за общественото благоденствие: отсега нататък всяка нива, необработена в продължение на пет години, принадлежи на този, който се заеме да я разработи. Положението е почти същото и в мините. Повечето от богаташите ни правят огромни дарения на Държавата, на обществените институции и на императора. Много от тях постъпват така от интерес, други — от добродетелност и в крайна сметка почти всички печелят от това. Бих искал щедростта им да вземе други форми, да не бъде показно подаяние, да ги науча да увеличават разумно имотите си в полза на обществото, а не както досега — да обогатяват наследниците си. С подобна цел поех ръководството на императорските имения в собствените си ръце: никой няма право да се отнася със земята като скъперник с гърне жълтици.

Понякога нашите търговци са най-добрите ни географи, астрономи и най-учените ни естествоизпитатели. Банкерите ни са измежду най-тънките познавачи на човешката природа. Използувах познанията на тези хора и с цялата си енергия се борех срещу възможностите за злоупотреба. Подкрепата, оказана на притежателите на кораби, удесетори търговията ни с чужди народи; успях също да подсиля, без много разходи, скъпо струващата императорска флота: що се отнася до вноса от Ориента и от Африка, Италия е остров и зависи от доставчиците на жито, за да се прехранва, откакто не е в състояние да задоволява сама нуждите си; единственото средство да се предотвратят опасностите, които крие това положение, е да се отнасяме като с държавни служители към тези търговци, без които не можем, и да ги следим отблизо. През последните години старите ни провинции са постигнали благоденствие, което би могло да бъде увеличено още повече, но е важно то да ползува всички, а не само банката на Херод Атик или дребния спекулант, който си присвоява цялата реколта от зехтин на някое гръцко село. Никой закон не е прекалено суров, ако позволява да се намали броят на посредниците, от които гъмжат градовете ни — долнопробна и тлъста паплач, сплетничеща във всички кръчми, облакътена на всеки тезгях, готова да провали всяко начинание, от което не може да извлече незабавна изгода. Правилното разпределение на държавните хамбари способствува да се спре скандалното повишаване на цените по време на недоимък, но аз разчитах преди всичко на организацията на самите производители, на галските лозари, на рибарите от Евксинския Понт, чийто оскъден залък се ограбва от вносителите на хайвер и солена риба, които се угояват за сметка на техния опасен труд. Един от най-хубавите ми дни бе денят в който убедих група моряци от Архипелага да се съюзят в сдружение и да преговарят направо с градските продавачи на риба. Никога не съм се чувствувал по-полезен като управник.

Твърде често мирът не е нищо друго за войската освен период на шумно безделие между две сражения: редуването на бездействие с безредие е алтернативата на поредната ни подготовка за война и след това — самата война. Скъсах с тази практика: непрестанните ми посещения на предните ни постове бяха едно от многобройните средства за поддържане на мирновременната войска в състояние на полезна активност. Навсякъде, в равнинен или планински терен, край гора или сред пустиня, легионите ни разполагат нашироко или съсредоточават по един и същи начин своите лагери, маневрените си полета, казармите, построени в Кьолн, за да устоят на снега, или в Ламбеза — против пясъчните бури, лавките, чиято излишна стока бях заповядал да разпродадат, офицерската постройка, украсена със статуята на императора. Но това еднообразие е само привидно: взаимозаменимите лагери съдържат различната всеки път тълпа на помощните части; всички раси влагат във войската своите добродетели и характерно оръжие, своя гений на пехотинци, на конници или на стрелци. Тук откривах в суров вид онова разнообразие в единството, което се стремях да постигна като император. Разреших на войниците да използуват своя национален боен вик и да дават заповеди на родния си език; утвърдих съюза на наши ветерани с жени от варварските племена и се погрижих да бъдат признати за законни техните деца. Така се стараех да смекча суровия лагерен живот и да се отнасям към тези прости хора като към хора. С риск да ги направя по-малко подвижни, настоявах да се настаняват трайно на оня къс земя, който се задължаваха да бранят; не се поколебах да създам регионални войскови части. Надявах се, че ще възстановя, в мащабите на цялата империя, нещо равностойно на милицията от времето на ранната Република, когато всеки мъж е защищавал своята нива и своето стопанство. Усилията ми бяха насочени най-вече към развиване на техническата ефикасност на легионите: възнамерявах да си послужа с тези военни ядра като с лост на цивилизацията ни, като клин, достатъчно здрав, за да навлезе постепенно там, където по-слабите оръдия на цивилния живот биха се изхабили. Войската се превръщаше в съединителна черта между обитателите на горите, степите и блатата и изискания градски жител, в първоначално училище за варвари, школа за издръжливост и отговорност за начетения грък или младия конник, привикнал с охолствата на римския живот. Бях запознат лично както с трудностите, така и с леките страни и хитростите на този живот. Премахнах привилегиите; забраних прекалено честите отпуски на офицерите и наредих да изхвърлят от лагерите залите за пиршества, постройките за удоволствия и скъпите градини. Тези безполезни сгради бяха превърнати в болници или в приюти за ветерани. Набирахме войниците си прекалено млади и ги държахме до късна възраст, което ни струваше скъпо и в същото време беше жестоко. Промених всичко това. Императорската дисциплина е длъжна да даде своя принос за хуманния напредък на нашия век.

Ние сме държавни служители, а не цезари. Една тъжителка, която отказах да изслушам докрай един ден, възкликна, че ако не ми стига време да чуя молбата й, няма да имам време и да управлявам. Извиненията, които й поднесох, не бяха формални. И все пак времето не стига: колкото повече се разраства империята, толкова повече различните аспекти на властта се съсредоточават като че ли само в ръцете на държавния глава; налага се този претоварен човек да прехвърли върху други част от своите задължения, а умението му ще се състои в това все повече да се обгражда с доверени хора. Голямото престъпление на Клавдий или на Нерон е, че от леност бяха позволили на бивши или настоящи роби да обсебят функциите на техни довереници, съветници или представители. Известна част от живота и от пътешествията ми премина в подбор на ръководители за новата администрация, в обучението им, във възможно най-изкусното съчетаване на способностите с длъжностите, в разкриването на полезни възможности за дейност на средната класа, от която зависят държавните дела. Добре виждам опасността, която крие тази цивилна армия: тя се състои в две думи — затъване в рутината. Подобен механизъм, изграден за векове напред, ще се разстрои, ако бъде занемарен; дълг на неговия господар е да регулира непрестанно движението му, да предвиди или предотврати износването му. Опитът показва, че независимо от безкрайното старание, с което избираме приемниците си, посредствените императори винаги ще бъдат повече от останалите и че във всеки век царува най-малко един безумец. По време на криза добре организираните канцеларии ще продължат да се занимават с основното и да осигуряват нерядко дългото междуцарствие между двама мъдри владетели. Някои императори влачат след себе си неизброими редици от вързани за шията варвари — безкрайно шествие от победени. Елитът от държавни служители, които се заех да обуча, е също част от моята свита. Благодарение на членовете на императорския съвет можах да отсъствувам от Рим в продължение на дълги години и да се връщам обратно само за кратко. Кореспондирах с тях посредством най-бързите куриери, а в случай на опасност — чрез сигналните кули. На свой ред те също обучиха полезни помощници. Тяхната компетентност е мое дело; добре организираната им дейност ми даде възможност да използувам силите си другаде. Това ще ми позволи да се оттегля спокойно и в смъртта.

От двадесет години царуване прекарах дванадесет без постоянно местожителство. Живял съм последователно в дворци на азиатски търговци, в тихи гръцки къщи, в красиви вили с бани и отопление на римски жители от Галия, а също в колиби и в селски хижи. Ала пред всички тях предпочитах леката палатка, това устройство от платно и въжета. Корабите не бяха по-малко разнообразни от земните ми домове: имах собствен, съоръжен с гимнастически салон и библиотека, но твърде много се боях от заседналия живот, за да се привържа към което и да било жилище, било то и подвижно. Намирах еднакво подходящи и увеселителната лодка на сирийския милионер, и бойните кораби на нашата флота, а така също и каика на гръцкия рибар. Единственият разкош беше бързината и всичко, което я улеснява — най-добрите коне, най-удобните коли, най-леките багажи, най-подходящите за даден климат дрехи и лични вещи. Ала най-голямото богатство беше преди всичко отличното ми физическо състояние: един принудителен преход от двадесет левги беше нищо, а една безсънна нощ — само покана за размисъл. Малко хора обичат дългите пътувания, това непрекъснато нарушаване на всичките ни навици, тези безкрайни удари, нанесени на предразсъдъците ни. Стараех се да нямам никакви предразсъдъци и да си създавам малко навици. Ценях удобството на меките легла, а така също допира и дъха на голата земя, грапавините на всяка частица от земния кръг. Бях свикнал с всякакъв вид храни — и с британския булгур и с африканските дини. Един ден ми се наложи да вкуся ястие от полуразложен дивеч, който е истинска наслада за някои германски племена: повърнах го, но опитът бе осъществен. Въпреки твърдите си предпочитания в любовта и в този случай се боях от установените навици. Свитата ми, която се свеждаше само до най-необходимото или до най-прекрасното, твърде малко ме отделяше от околния свят; особено внимавах да бъда свободен в движенията си, а достъпът до мен да бъде лесен. Провинциите, тези обширни административни единици, чиито емблеми бях избрал лично (Британия върху своя каменен трон или Дакия с нейния ятаган), за мен бяха съставени от гори, под чиято сянка бях почивал, от кладенци, от които бях пил, от отделни срещнати по нощувките хора, от познати и понякога обичани лица. Познавах всяка миля от пътищата ни, може би най-хубавият подарък, направен на света от Рим. Но незабравимият миг беше, когато пътят стигаше до някой планински склон и ние се изкачвахме над пропастите, от скала на скала, за да присъствуваме на зората от върха на някой алпийски или пиренейски хребет.

Само няколко души бяха обиколили земята преди мен: Питагор, Платон, дузина мъдреци и не малък брой авантюристи. За пръв път пътникът бе едновременно и господар, напълно свободен да гледа, да преобразува и да създава. В това се състоеше моето щастие и аз съзнавах, че вероятно щяха да минат векове, преди да се повтори отново сполучливото съчетание между една длъжност, една личност и един свят. Тогава именно проумях предимството да си нов човек, при това сам и едва женен, без деца и почти без предци, Одисей без друга Итака освен тази, която носи в себе си. На това място трябва да направя признание, което не съм правил никому досега: никога не съм имал чувството, че принадлежа напълно на някое място, дори не на любимата си Атина, дори не на Рим. Навсякъде чужденец, никъде не се чувствувах истински сам. Странствувайки, упражнявах различните занаяти, от които се състои професията на императора: връщах се към военния живот като към дреха, станала твърде удобна от дълга употреба. Започвах отново да говоря с лекота лагерния език, този обезобразен под натиска на варварските езици латински, изпъстрен с обичайните ругатни и простовати шеги; свиквах отново с неудобното снаряжение по време на маневрите, с промяната на равновесие в цялото тяло, предизвикана от носенето на тежкия щит с лявата ръка. Където и да отидех, по-неприятни бяха безкрайните ми задължения на сметководител — било да се проверят сметките на азиатските провинции, било на някое малко британско селище, задлъжняло поради изграждането на нови градски бани. Вече говорих за длъжността си като съдия. Идваха ми наум и сравнения с други професии: мислех за пътуващия лекар, който лекува хората от къща на къща, за служителя от общинските служби по поддържане, извикан за поправка на пътя или да запои някоя тръба, за надзирателя, който тича от единия край на кораба до другия, за да насърчава гребците, използувайки възможно най-рядко своя бич. А днес от терасата на вилата наблюдавам как робите кастрят дърветата или плевят лехите и си мисля най-вече за мъдрата и непрестанна дейност на градинаря.

Различните специалисти, които водех със себе си при своите обиколки, не ми причиняваха много грижи: тяхната страст към пътешествия беше равна на моята. Имах по-скоро неприятности с литературните си сътрудници. Неизбежният Флегон има недостатъците на стара жена, но той е единственият ми секретар, който оцеля след толкова работа и все още е при мен. Поетът Флор, комуто предложих да води кореспонденцията ми на латински, разтръби навсякъде, че не би искал да бъде дори цезар, ако трябва да понася скитския студ и британските дъждове. Дългите преходи пеша също не му допадаха. От своя страна аз охотно го оставях да се наслаждава на прелестите на римския литературен живот, на кръчмите, където всяка вечер се срещаха, за да си разменят все същите остроумия и по братски да бъдат изхапвани от същите комари. Бях назначил Светоний за куратор на архивите, което му осигури достъп до тайните документи, от които се нуждаеше за своите биографии на цезарите. Човек трудно можеше да си представи този способен мъж, наречен така успешно Транквил, извън четирите стени на библиотеката: той остана в Рим и беше един от приближените на жена ми, член на кръга от недоволни консерватори, които се събираха у нея, за да критикуват начина, по който е устроен светът. Тази група не ми допадаше много: освободих от длъжност Транквил и той се оттегли в къщичката си на Сабинските хълмове, за да размишлява на спокойствие върху пороците на Тиберий. За известно време мой секретар на гръцки беше Фаворин от Арл: това джудже с писклив глас не беше лишено от интелигентност. Беше един от най-неискрените хора, които съм срещал; често спорехме, но неговата начетеност ме очароваше. Забавляваше ме ипохондрията му, поради която полагаше такива грижи за здравето си, каквито влюбеният за любимата жена. Неговият индийски слуга му приготвяше ориз, доставян от Ориента доста скъпо; за нещастие този екзотичен готвач говореше зле гръцки и твърде малко други езици: нищо не научих от него за чудесата на родната му страна. Фаворин се гордееше, че е извършил три редки неща в живота си: гал — бе усвоил по-добре от всеки елинската култура; от ниско потекло — непрестанно се караше с императора и ни най-малко не бе пострадал от това — особеност, чиято заслуга впрочем беше само моя; импотентен — не преставаше да плаща глоби за прелюбодеяние. Истина е, че неговите провинциални обожателки му създаваха неприятности, от които го отървавах не един път. Накрая той ми омръзна и Евдемон зае мястото му. В общи линии бях невероятно добре обслужван. Уважението на малобройната група от приятели и служители надживя, само боговете знаят как, суровата интимност на пътешествията; ако това е възможно, тяхната дискретност беше по-учудваща от предаността им. Бъдещите светониевци не ще могат да съберат много анекдоти за мен. Аз самият съм разкрил това, което широката публика знае за живота ми. Приятелите ми запазиха както политическите, така и другите ми тайни: справедливо е да отбележа, че и аз често им отвръщах със същото.

Да строиш, означава да сътрудничиш със земята, да положиш човешки отпечатък върху един пейзаж, който завинаги ще бъде променен; това означава също да дадеш своя принос в бавното преобразуване, каквото представлява животът на градовете. Какви усилия и грижи да намериш най-точното местоположение на даден мост или чешма, да придадеш на планинския път най-удачната крива, която е едновременно и най-късата… Разширяването на пътя за Мегара променяше основно скалистия скиронски пейзаж; двете хиляди стадии павиран път, съоръжен с резервоари и военни постове, свързващи Антиноя с Червено море, заменяха опасностите на пустинята с ерата на сигурността. Всички доходи на петстотин азиатски града едва стигнаха, за да се построи система от водопроводи в Троада, акведуктът в Картаген сякаш изкупваше жестокостите на Пуническите войни. Да се издигнат укрепления, беше в крайна сметка същото, каквото бе построяването на диги: целта беше да се намери мястото, където един бряг или империя могат да бъдат защитени, онази точка, която ще задържи, спре или отблъсне пристъпа на вълните или нападението на варварите. Да се прокопаят пристанища, означаваше да се оплоди красотата на заливите. Да се основат библиотеки, беше все едно да се изградят обществени хранилища и да се натрупат резерви за духовната зима, която щеше да настъпи независимо от волята ми; виждах го по известни признаци. Възстанових много разрушения: в този случай да строиш означава да сътрудничиш с изминалото време, да проникнеш или видоизмениш духа му, да му послужиш за връзка с едно по-далечно бъдеще, под камъка да откриеш тайната на извора. Животът ни е кратък: ние не преставаме да говорим за вековете, които предхождат или които ще последват нашия, сякаш са ни напълно чужди, а аз се докосвах до тях чрез своята игра с камъка. Стените, които укрепвам, са още топли от допира на изчезналите тела; ръце, които не съществуват още, ще милват тези колони. Колкото повече размишлявах над смъртта си и най-вече над нечия друга, толкова повече се стараех да прибавя към нашия живот тези почти неразрушими продължения. В Рим предпочитах да използувам вечната тухла, която много бавно се връща към земята, от която е родена, и чието едва забележимо слягане или разпадане се извършва така, че постройката все още има вид на планински масив даже след като видимо е престанала да бъде крепост, цирк или гробница. В Гърция и Азия си служех с местния мрамор, прекрасен материал, който, веднъж издялан, остава верен на човешкото измерение, така че планът на целия храм се съдържа във всеки отломък от колона. Архитектурата е богата на по-разнообразни възможности, отколкото ни карат да мислим четирите стила на Витрувий; нашите мраморни блокове и музикални тонове са извор на безкрайни съчетания. За строежа на Пантеона се обърнах към старата Етрурия на гадателите и харуспексите; напротив, светилището на Венера издига под слънцето закръглените си йонийски форми, с изобилие от бели и розови колони около богинята от плът, която роди расата на цезарите. Атинският Олимпейон трябваше да бъде точният противовес на Партенона, да се разгръща в равнината така, както последният се извисява на хълма, първият — величествен, вторият — съвършен: стихията — на колене пред покоя; великолепието — в подножието на красотата. Олтарите и храмовете в памет на Антиной бяха вълшебна обител, паметници на тайнственото преминаване от живота в смъртта, светилища на непреодолима скръб и щастие, място за молитви и срещи с отвъдното: тук се отдавах на безпределната си мъка. Гробницата ми на брега на Тибър възпроизвежда в гигантски размери древните гробници от Апиевия път, но самите й пропорции я видоизменят и напомнят за Ктесифонт, за Вавилон, за терасите и кулите, чрез които се стремим да се приближим до звездите. Лобно място, Египет предложи плановете на обелиските и алеите със сфинксове за гробницата, която натрапва на един донякъде враждебно настроен Рим паметта на непрежалимия ми другар. Вилата беше гробница на странствуванията ми, последен лагер на скитника, и макар от мрамор — равностойна на палатките и шатрите на азиатските принцове. Почти всичко, до което се домогва нашият вкус, е било сторено вече в света на формите; аз се обърнах към този на цветовете: ясписът — зелен като морските дълбини, порфирът — зърнест като плът, базалтът и мрачният обсидиан. Наситеното червено на завесите се украсяваше с все по-сложни везби; мозайките на пода или на стените никога не биваха достатъчно златисти, нито достатъчно бели или тъмни. Всеки камък представляваше удивителното осъществяване на едно желание, спомен, понякога дори предизвикателство. Всяка постройка беше планът на един блян.

Плотинополис, Андринопол, Антиноя, Адрианотера… Размножих във възможно най-висша степен тези човешки кошери. Водопроводчикът и зидарят, инженерът и архитектът ръководеха раждането на градовете; тази дейност изисква също известни дарби на магьосник. В един свят, наполовина завладян все още от гори, пустини и необработени равнини, колко прекрасна е гледката на град с павирани улици и храмове, посветени на един или друг бог, обществени бани и отходни места, бръснарница, в която собственикът разисква последните римски новини с клиентите си, дюкянче на сладкар, на продавач на сандали или може би на книги, фирма на лекар или театър, в който от време на време се играе по някоя пиеса от Теренций. Нашите преситени граждани се оплакват от еднообразието на градовете ни: те страдат, че навсякъде срещат все същата императорска статуя и същите водопроводни инсталации. Грешат, тъй като красотата на Ним се различава от тази на Арл. Но самото еднообразие, когато се среща в три континента, успокоява пътника като вида на крайпътните камъни; и най-обикновените ни градове притежават славата на спокойно място за почивка, на подслон, на военен пост. Градът, с неговото местоположение, с построеното от човешката ръка, може би еднообразен, но с еднообразието на препълнените с мед клетки на восъчна пита, място за срещи и обмен, където селяните идват, за да продават стоката си и се застояват със зяпнали уста пред рисунките на някой портик… Моите градове са рожба на срещи; срещата ми с къс земя, на замислите ми на император със събитията от личния ми живот. Плотинополис е плод на нуждата да установя нови селскостопански представителства в Тракия, а също и на нежното ми желание да почета паметта на Плотина. Адрианотера е предназначен да служи за търговски пункт на горските работници от Мала Азия: за мен той бе най-напред лятно убежище, пълна с дивеч гора, ловен павилион от издялани трупи в подножието на хълма, наречен на бога Атис, пенлив поток, в който се къпехме всяка сутрин. Адрианопол в Епир вдъхва живот на старо градско селище в центъра на обедняла провинция: той изникна след посещението ми в прорицалището на Додона. Андринопол, град на селяни и войници, стратегически център на границата с варварските области, е населен с ветерани от сарматските войни; лично познавам силата и слабостите на тези мъже, имената им, броя на прослужените години и на раните им. Антиноя, най-скъпият за мен град, роден на мястото на нещастието, е притиснат върху тясна ивица безплодна почва, между реката и скалата. Затова още повече държах да го обогатя с други възможности — търговията с Индия, речния транспорт — и да му придам изискания чар на гръцка метрополия. Няма място на земята, което желая да виждам по-рядко, както няма друго, за което да съм положил повече грижи. Този град представлява безкраен низ от колони. Аз съм в писмена връзка с Фидус Аквила, неговия управител, по повод на пропилеите на храма и статуите на триумфалната арка; избрах имената на отделните му квартали и деми — явни и тайни символи, пълно и вярно отражение на спомените ми. Лично начертах плана на коринтските колони край брега, които съответствуват на стройните редици от палми. Хиляди пъти съм обхождал мислено почти съвършения четириъгълник, пресечен от успоредни улици, разделен на две половини от триумфалния път, който води от един гръцки театър до един гроб.

Ние сме затрупани със статуи, преситени от ваяни или рисувани великолепия, но това изобилие е измамно, тъй като възпроизвеждаме неуморно няколко десетки шедьоври, които не бихме били способни да създадем вече. Като всички останали и аз наредих да направят за Вилата копие на Хермафродита и Кентавъра, на Ниобида и Венера. Искаше ми се да живея възможно най-много сред тази музика от форми. Насърчавах търсенията в миналото, стремежа към един изкусен архаизъм, който да преоткрива значението на изчезналите замисли и техники. Изпробвах разни варианти; опитах например да претворя в червен мрамор голата фигура от бял мрамор на Марсий и така да го върна в света на рисуваните тела. Или пък да копирам в светлите тонове на пароския мрамор чернозърнестите египетски статуи, да превърна идола в привидение. Нашето изкуство е съвършено, тоест завършено, но съвършенството му се поддава на толкова вариации, колкото и красивият глас: от нас зависи да играем на изкусната игра, която ще ни доближи или отдалечи от веднъж за винаги намереното решение, ще ни позволи да отидем до предела на простотата или на разточителството, да затворим множество нови построения във вътрешността на тази красива сфера. Предимство е да имаш хиляди примери за сравнение зад себе си, да си свободен да продължиш умно традицията на Скопас или да се противопоставиш с наслада на Праксител. Моят допир с варварските изкуства ме убеди, че всяка човешка раса се ограничава с известни сюжети, с няколко от множеството възможни стилове; от своя страна всяка епоха прави някакъв подбор между възможностите, с които разполага всяка раса. В Египет съм виждал огромни статуи на божества и царе; по китките на сарматските пленници съм намирал гривни, които повтарят до безкрай все същия препускащ кон и все същите взаимоизяждащи се змии. Ала нашето изкуство (имам предвид гръцкото изкуство) е избрало да се придържа към човешкото изображение. Ние единствени съумяхме да покажем скритата сила и пъргавината в едно неподвижно тяло; единствени ние направихме от едно гладко чело символ на мъдрия размисъл. Аз съм като нашите ваятели: човешкото ме задоволява; в него намирам всичко, включително и вечността. Моята любима гора се побира изцяло в образа на кентавъра, а диханието на бурята се чувствува най-добре в издутия воал на някоя морска богиня. Природните тела и свещените символи имат стойност само ако са наситени с човешки представи: фалическата и злокобна борова шишарка, басейнът с гълъби, който напомня за следобедна дрямка край извора, грифонът, който отнася любимия към небето.

Изкуството на портрета не ме интересуваше много. Нашите римски портрети имат само историческа стойност: копия, белязани с точния брой бръчки или единствена брадавица, маска на модели, с които разсеяно се разминаваме в живота и които забравяме веднага след смъртта им. Противно на нас гърците до такава степен са били влюбени в човешкото съвършенство, че твърде малко са се замисляли върху разнообразието на човешките лица. Хвърлях само бегъл поглед към собственото си изображение — това обгоряло от слънцето лице, неестествено бяло от мрамора, тези широко отворени очи, тези тънки и все пак месести устни, потрепващи от вътрешно напрежение. Но нечий друг образ ме е занимавал много повече. Щом завладя съзнанието ми, изкуството престана да бъде излишен разкош и се превърна в източник на сила, в своеобразен съюзник. Наложих този образ на света: днес съществуват повече портрети на юношата, отколкото на който и да е именит човек, на която и да е царица. Най-напред пожелах да увековеча чрез изкуството на ваятелите последователните форми на една променяща се красота; след това изкуството стана вълшебна дейност, годна да съживи спомена за едно изгубено лице. Струва ми се, че колосалните статуи са единственият начин да изразим истинските размери, които придава любовта на обичаните от нас; исках фигурите с образа му да бъдат огромни като гледано съвсем отблизо лице, високи и тържествени като виденията и халюцинациите на кошмара, тежки като спомена за него. Изисквах най-съвършена изработка, нещо повече — абсолютно съвършенство, накратко — бога, какъвто е за онези, които са обичали, всяко създание, починало на двадесетгодишна възраст; изисквах също и точната прилика, познатото присъствие и всяка особеност на това лице, по-скъпа от самата красота. Колко разговори бяха нужни, за да се запази плътната линия на веждите, на леко издутите устни… Безнадеждно разчитах на безсмъртието на камъка и на непреходността на бронза, за да увековечат тленното или вече станало на прах тяло, и настоявах ежедневно намазваният със смес от масла и киселини мрамор да придобие лъскавината и нежността на млада плът. Навсякъде срещах неповторимото му лице: смесвах всичко — божествата, половете и безсмъртните символи, мъжествената горска Диана с печалния Бакхус, якия Хермес от гимнастическите игрища с двуликия бог, който спи, опрял глава на ръката си, в позата на клюмнал цвят. Установих до каква степен може да прилича на мъжествената Атина един замислен младеж. Моите ваятели бяха малко объркани; най-посредствените изпадаха често в сладникавост или в превзетост, но всички повече или по-малко бяха съпричастни с моя блян. Има статуи и рисунки на живия младеж, които отразяват безпределния и изменчив пейзаж между петнадесетата и двадесетата година: сериозен профил на послушно дете; статуята, в която коринтски скулптор е дръзнал да предаде нехайната стойка на младежа, който издува корем, прибирайки рамене, с ръка на ханша, сякаш наблюдава игра на зарове на близкия уличен ъгъл. Има и такава статуя, в която Папиас от Афродизия е изваял беззащитно голо тяло, крехко и свежо като нарцис. Под мое ръководство Аристей създаде младата, горда и властна глава от малко грапав камък… Съществуват и посмъртни портрети, в които смъртта, е оставила следа — едри лица със знаещи устни, заключили тайни, които не са вече мои, защото не са тайните на живота. Има и барелеф, където кариецът Антониан е придал божествена грация на облечения в сурова коприна гроздоберач и на преданата кучешка муцуна, опряна о голия крак. И онази почти непоносима маска, творба на киренайски скулптор, в която насладата и болката се сливат и сблъскват в същото лице като две вълни, които се разбиват в една и съща скала. И малките евтини глинени статуетки, които послужиха за разпространение на императорския девиз: Tellus stabilita — геният на умиротворената земя, изобразяващ полегнал младеж, който държи плодове и цветя. Trahit sua quemque voluptas[3]. Всеки следва своя път: всеки има своя цел или своя амбиция, свое най-съкровено желание и свой най-светъл идеал. Моят идеал се съдържаше в думата красота, така трудна за определяне въпреки неопровержимото свидетелство на нашите сетива и най-вече на очите. Чувствувах се отговорен за красотата на света. Исках градовете да бъдат великолепни, просторни, напоявани от бистри води, населени с хора, чието тяло не е осакатено нито от белезите на нищетата или робството, нито от затлъстяването на парвенюшкото охолство; желаех учениците да рецитират правилно смислени уроци, а жените домакини да притежават изпълнени с майчино достойнство и могъщо спокойствие движения; гимнастическите салони да се посещават от младежи, които не са невежи в игрите и изкуствата, овощните градини да носят най-сладки плодове, а нивите — най-богати жътви. Исках славният и величав римски Мир да се простре над всички — неусетен и все пак действителен като музиката на небесното движение; исках и най-скромният пътник да може да обикаля от страна в страна, от континент на континент, без обидни формалности, без опасности, навсякъде сигурен в минимум от законност и култура; желаех нашите войници да продължават своя извечен военен танц по границите; всичко да действува безпогрешно — и работилниците, и храмовете; красиви кораби да браздят морето, а пътищата ни да бъдат посещавани постоянно от коли; исках най-сетне и танцьорите, и философите да имат своето място в един добре уреден свят. В същност ние щяхме да се доближаваме по-често до този скромен идеал, ако му посвещавахме поне част от усилията, които изразходваме за жестоки и необмислени деяния. Една щастлива случайност ми позволи да го осъществя отчасти през последната четвърт от настоящия век. Арион от Никомедия, един от най-блестящите умове на нашето време, често ми припомня хубавите стихове, в които старият Терпандър е определил само с три думи идеала на спартанците, съвършения начин на живот, за който бе мечтала Лакедемония, без никога да го постигне: Сила, Правда, Музи. Силата е основата, дисциплина, без която няма красота, твърдост, без която няма справедливост. Правдата е равновесие между отделните части на цялото, съвкупност от хармонични пропорции, която не бива да бъде опорочена от никаква крайност. Силата и правдата не са нищо друго освен добре настроен инструмент в ръцете на Музите. Всяка нищета, всяка грубост трябваше да бъдат забранени като обидни за красивото тяло на човечеството. Всяка неправда беше фалшива нота, която трябваше да бъде избягната в съзвучието на сферите.

 

 

Възстановяването или изграждането на лагери и укрепления, прокарването на нови или поправката на стари пътища ме задържаха близо година в Германия; нови бастиони, издигнати по протежение на седемдесет левги, подсилиха рейнската ни граница. Тази страна на лозя и буйни реки не криеше никакви изненади за мен: тук попаднах по следите на младия трибун, който донесе на Траян новината за идването му на власт. Отвъд последната ни крепост от борови трупи пред мен отново се разстилаше същият скучен и черен хоризонт, същият затворен за нас свят, откакто легионите на Август непредпазливо нападнаха тези земи — океан от дървета, хранилище на руси, светлокожи хора. Когато задачата ми по реорганизирането бе приключена, се спуснах по протежение на белгийските и батавските равнини чак до устието на Рейн. Северният пейзаж се състоеше от прорязани от остра растителност самотни дюни; построените на колове къщи на пристана Новиомагус бяха долепени о корабите, закотвени пред техния праг; по покривите бяха накацали морски птици. Обичах тези тъжни места, които изглеждаха отблъскващи в очите на моите помощници, навъсеното небе и калните води на реките, проправящи си път през една безформена и лишена от топлина земя, чиято глина не бе докосната от никое божество.

Плоскодънна лодка ме отведе до Британския остров. Вятърът многократно ни изтласкваше към брега, който бяхме напуснали: това трудно плаване ме дари с няколко удивителни свободни часа. Огромни облаци извираха от оловното море, замърсено от пясък и преобръщано безспир в леглото си. В миналото, при даките и сарматите, бях съзерцавал с благоговение богинята Земя, а тук за пръв път се сблъсквах с един Нептун, по-хаотичен от нашия, с един безкраен воден свят. В Плутарх бях чел една легенда за мореплаватели, в която се говореше за остров, разположен в съседните на Северно море земи, където, според преданието, преди много векове победоносните Олимпийци прокудили победените Титани. Тези величави пленници на скалите и вълните, вечно шибани от неуморния океан, неспособни да заспят, но непрестанно унесени в мечти, ще продължат да противопоставят на олимпийския ред своята необузданост, отчаяние и завинаги умъртвени пориви. В този зареян зад пределите на света мит още веднъж откривах потвърждение на философските теории, които бях възприел като свои: през краткото си съществуване всеки от нас е принуден да избира постоянно между неуморната надежда и мъдрото примирение, между насладата от хаоса и удоволствието от порядъка, между Титана и Олимпиеца. Да избере между тях или да успее да ги помири един с друг някой ден.

Гражданските реформи, извършени в Британия, са част от административното ми дело, за което говорих другаде. Важното тук е, че аз съм първият император, настанил се мирно на този остров, разположен на пределите с познатия ни свят, където единствен Клавдий се бе осмелил да надникне за няколко дни в качеството си на главнокомандуващ. По мое желание за цяла една зима Лондиниум стана действителният център на света, каквато бе по необходимост преди това Антиохия по време на войната ни срещу партите. Така всяко пътуване отместваше центъра на тежестта на властта, като я поставяше временно ту на брега на Рейн, ту на брега на Темза, и ми позволяваше да преценя добрите и лошите страни на подобно императорско седалище. Този престой в Британия ме накара да разгледам възможността за една държава или Атлантически свят, чийто център би бил Западът. Подобни разсъждения бяха лишени от практическа стойност: те обаче престават да бъдат абсурдни, щом като авторът им си определи едно достатъчно далечно бъдеще за осъществяване на своите проекти.

Само три месеца преди моето пристигане Шестият победоносен легион беше преместен на британска територия. Той заместваше злополучния Девети легион, разгромен от каледонците по време на размириците в Британия, които бяха неприятна последица от похода ни срещу партите. Две мерки бяха наложителни, за да се предотврати друго подобно бедствие. Нашата войска бе подсилена чрез създаването на помощни части от местното население: в Еборакум от върха на един зелен хълм за пръв път наблюдавах маневрите на новообразуваната британска армия. В същото време изграждането на стена, разделяща острова на две в най-тясната му част, послужи за защита на плодородните и развити южни области срещу нападенията на северните племена. Лично направих проверка на значителна част от строителството, извършвано едновременно по насип, дълъг осемдесет левги: този ограничен участък, свързващ двата бряга, ми даваше възможност да изпробвам една отбранителна система, която би могла да се приложи навсякъде другаде впоследствие. Това чисто военно съоръжение създаваше условия за мир още сега и съдействуваше за благоденствието в тази част на Британия; никнеха нови села и към границите ни започнаха да прииждат нови заселници. Изкопчиите от легиона бяха подпомагани в задачата си от местните жители; за много от тези планинци — довчерашни наши врагове — изграждането на стената беше първото неоспоримо доказателство за закрилническата мощ на Рим, а заплатата им — първите римски монети, които минаваха през ръцете им. Тази крепостна стена се превърна в символ на моя отказ от завоевателната ни политика: в подножието на най-северния бастион построих храм на бога Термин.

Всичко ме очароваше в тази дъждовна страна: ивиците от мъгла по планинските склонове, езерата — обиталища на нимфи, по-чудновати и от нашите, тъжните й жители със сиви очи. Имах за водач млад трибун от британските помощни части: този рус бог беше научил латински, сричаше на гръцки и правеше плахи опити да съчинява любовни стихове на този език. През една студена есенна нощ ми послужи като преводач при срещата ми с една гадателка. Седяхме в задимената колиба на келтски дървар и топлехме краката си, обути в широки панталони от груба вълна, когато видяхме, че към нас пристъпва мокра от дъжда старица, с разчорлени от вятъра коси, дива и потайна като горско животно. Тя се нахвърли върху овесените питки, които се печаха в огнището. Моят водач успя да я придума и тя се съгласи да изследва бъдещето ми в димните спирали, внезапно блесналите искри и крехката плетеница от тлеещи съчки и пепел. В тях видя строящи се градове и радостни тълпи, а също опожарени селища и тъжни върволици от победени, които опровергаваха мирните ми мечти; младо и нежно лице, което взе за женски образ и в което отказах да повярвам; бял призрак, а може би само статуя — още по-необяснима, отколкото призрака за тази жителка на горската пустош. И след неопределен брой години — моята смърт, която можех да предвидя и без нейна помощ.

Благоденствуваща Галия и охолна Испания ме задържаха много по-малко, отколкото Британия. Нарбонска Галия ми напомняше Гърция, която беше нароила чак дотук изисканите си училища по реторика и своите портици под чистото небе. Спрях за малко в Ним, за да изготвя плана на базиликата, посветена на Плотина и предназначена да бъде неин храм един ден. Семейни спомени свързваха императрицата с този град и правеха още по-скъп за мен сухия и слънчев пейзаж.

Междувременно бунтовете в Мавритания все още не стихваха. Съкратих престоя си в Испания, като дори пропуснах, по пътя между Кордова и морето, да спра за малко в Италика, града на моето детство и на дедите ми. Отплувах за Африка от Кадис.

Красивите татуирани воини от Атласките планини продължаваха да безпокоят крайбрежните африкански градове. Само за няколко дни преживях един нумидийски вариант на сарматските сражения; видях покорените едно след друго племена, подчинението на гордите им вождове, паднали ничком в пустинята сред безредието от жени, вързопи и наклякали животни. Ала пясъкът заместваше снега.

Щеше да ми бъде приятно да прекарам поне веднъж пролетта в Рим, да навестя започнатата Вила, да се върна към капризните ласки на Луций и приятелството на Плотина. Но престоят ми в града беше почти незабавно прекъснат от тревожни слухове за война. Мирът с партите беше сключен само преди три години, а по Ефрат вече започваха да избухват сериозни инциденти. Заминах незабавно за Ориента.

 

 

Реших да уредя пограничните размирици не с баналното изпращане на войски. Уговориха ми лична среща с Хозрой. Водех със себе си императорската дъщеря, пленена като дете по времето, когато Траян завладя Вавилон, и която държахме като заложница в Рим. Тя беше слабичка девойка с огромни очи. Беше важно пътуването да се извърши без забавяне, а нейното присъствие, както и това на придружаващите я жени доста ме затрудни. Групата забулени жени прекоси Сирийската пустиня, люшкайки се на гърба на камилите под балдахини с плътно затворени завеси. Вечер, когато спирахме да нощуваме, изпращах човек да попита дали принцесата не се нуждае от нещо.

Спрях за един час в Ликия, за да склоня търговеца Опрамоас, който вече беше доказал качествата си на посредник, да ме придружи в Партия. Липсата на време му попречи да ме приеме с обичайния разкош. Този инак разглезен от богатството мъж беше чудесен спътник, привикнал на всички изненади на пустинята.

Срещата трябваше да се състои на левия бряг на Ефрат, недалеч от Дура. Прекосихме реката със сал. Войници от партската императорска стража в златни ризници, чиито коне блестяха не по-малко от самите тях, образуваха ослепителна линия на брега на реката. Неразделният от мен Флегон беше твърде блед. Придружаващите ме офицери също изпитваха известен страх; срещата можеше да се окаже клопка. Опрамоас, свикнал да надушва азиатския въздух, се чувствуваше като у дома си; той гледаше с доверие на тази смесица от безмълвие и врява, покой и внезапен галоп, на цялото това великолепие, разстлано над пустинята като килим върху пясъка. Що се отнася до мен, чудесно беше, че не изпитвах никакво безпокойство: подобно на Цезар в неговата лодка, така и аз бях поверил съдбата си на дъсчения сал. Дадох доказателство за доверието си, като веднага предадох партската принцеса на баща й, вместо да я задържа в нашия лагер до завръщането си. Обещах също да върна златния трон на аршакската династия, заграбен в миналото от Траян, който не ни беше нужен и на който ориенталското суеверие придаваше голяма стойност.

Блясъкът на срещите с Хозрой беше само външен. В същност нищо не ги различаваше от преговорите между двама съседи, които се стремят да уредят по приятелски начин спора си във връзка с граничната межда. Имах работа с изискан варварин, говорещ гръцки, ни най-малко глупав и не непременно по-лукав от мен, но все пак твърде колеблив, така че в последна сметка изглеждаше несигурен. Моят обучен ум ми помагаше да улавям неговата изплъзваща се мисъл: седнал срещу императора на партите, свикнах да предугаждам, а не след дълго и да насочвам отговорите му; влязох в играта му и си представих, че съм Хозрой, водещ преговори с Адриан. Ненавиждам безполезните спорове, при които всеки предварително знае дали ще отстъпи, или не: истината в сделките ми харесва най-вече като средство да се опростят нещата и да се приключат по-бързо. Партите се страхуваха от нас; ние също се бояхме от тях и войната щеше да произлезе от сблъсъка на взаимните ни опасения. Сатрапите ни подтикваха към нея от лични съображения: бързо си дадох сметка, че също като мен Хозрой имаше споите Квиет и Палма. Фарасман, най-непокорният от тези полунезависими принцове, завладели пограничните области, беше по-опасен от нас за Партската империя. Обвиниха ме, че съм подкупил това обкръжение от злонамерени и продажни владетели: парите не бяха отишли напразно. Бях твърде уверен в превъзходството на нашите сили, за да се измъчвам от глупаво честолюбие: бях готов на всякакви празни отстъпки, засягащи само престижа, но на никакви други. Най-трудното беше да убедя Хозрой, че ако давах малко обещания, то беше, защото възнамерявах да ги изпълня. И той ми повярва или се престори, че ми вярва. Договорът, сключен по време на това посещение, е още в сила: от петнадесет години насам нито ние, нито те са нарушили установения по границите мир. Разчитам на теб това състояние на нещата да продължи и след смъртта ми.

Една вечер, по време на тържеството, което Хозрой даваше в моя чест в императорската палатка, забелязах сред жените и пажовете с дълги мигли един гол, измършавял и съвършено неподвижен мъж, чиито широко отворени очи сякаш не виждаха безпорядъка от отрупани с меса подноси, акробати и танцьорки. Заговорих го с помощта на преводача си: той не благоволи да отговори. Беше някакъв мъдрец. Учениците му се оказаха по-разговорливи: набожните скитници идваха от Индия, а техният учител принадлежеше на могъщата каста на брамините. Научих, че неговите размишления са го довели до заключението, че цялата вселена, е изтъкана само от илюзии и грешки: за него въздържанието, отричането от земните блага и смъртта бяха единственият начин на бягство от променливото течение на нещата — от което се оставяше да бъде носен нашият Хераклит, — единственият път да стигне, извън: пределите на сетивния свят, до сферата на истински божественото, до неподвижния и пуст небосвод, за който беше мечтал и Платон. Въпреки неумението на преводачите отгатвах, че известни схващания, изразени по-просто и по-категорично от индуса, не са съвсем чужди на някои наши философи. Браминът беше стигнал до такова състояние, при което нищо освен тялото му не го делеше от неосезаемия, безплътен и безлик бог, с когото жадуваше да се слее; беше решил да се изгори жив на другия ден. Хозрой ме покани на това тържество. Беше издигната клада от ароматно дърво, индусът се хвърли в нея и изчезна без стон. Учениците му не проявиха никакъв признак на печал: за тях тази церемония не беше траурна.

Същата нощ дълго мислих за случилото се. Лежах на килим от скъпа вълна, в палатка, украсена с тежки й преливащи от цветове тъкани. Един паж разтриваше краката ми. Отвън до слуха ми достигаха редките шумове на азиатската нощ: шепотът на робите пред вратата ми, лекото шумолене на палма, хъркането на Опрамоас зад завесите, ударите с копито на спънат кон, и по-далече, от женската част на лагера — тъжните звуци на песен. Браминът бе презрял всичко това. Опиянен от жажда за самоунищожение, той се беше отдал на пламъците, както любовникът потъва в мекото легло. Беше се отрекъл от вещите, от хората и накрая от собственото си аз, беше ги отмахнал от себе си като дрехи, които скриват от него онова единствено присъствие, незримия и пуст център, който предпочиташе пред всичко.

Чувствувах се различен, готов за друг вид избор. Въздържанието, отричането от земните блага не ми бяха напълно чужди: бях се увлякъл по тези теории, както става почти винаги, когато бях на двадесет години. Бях още по-млад, когато един приятел ме заведе в Рим да видя стария Епиктет в колибата му в Субура малко преди да бъда изпратен в изгнание от Домициан. Бившият роб, комуто някога жесток господар беше счупил крака, без да изтръгне от него нито стон, мършавият старец, търпеливо понасящ мъките на бъбречната болест, ми приличаше на човек, който се радва на почти божествена свобода. Съзерцавах с възхищение патериците, сламеника, глинената лампа, дървената лъжица и пръстената паница — простите средства на това целомъдрено съществуване. Епиктет се беше отказал от твърде много неща, а аз бързо си бях дал сметка, че за мен няма нищо по-опасно и по-лесно от отричането. Много по-логичен, индусът отричаше самия живот. Можех да науча много от тези безкомпромисни фанатици при условие, че видоизменя първоначалното значение на предлагания ми урок. Тези мъдреци се опитваха да открият своя бог отвъд пределите на океана от форми, да го сведат до нещо единствено, недостижимо и безплътно, от което той самият се бе отрекъл в деня, в който се бе превърнал във вселена. Виждах по друг начин отношенията си с божественото. Представях си, че му съдействувам в усилията да поучава и управлява света, да го развива и умножава неговите разклонения и продължения. Аз бях един от сегментите на колелото, едно от свойствата на неповторимата сила, вложена в многообразието на нещата, орел и телец, човек и лебед, фалос и мозък едновременно, Протей, който е също така Юпитер.

Приблизително по това време започнах да се чувствувам бог. Не ме разбирай криво: бях все още и повече от всякога същият човек, този, когото земята хранеше с плодове и живите си твари и който й връщаше остатъците от храната си, който при всяко завъртване на звездите се отпускаше в съня и биваше обзет от лудо безпокойство, когато прекалено дълго беше лишен от сгряващото присъствие на любовта. Моята сила, физическото и умственото ми здраве бяха поддържани грижливо с помощта на чисто човешки упражнения. Но какво да кажа, освен че всичко това бе изживяно по божествен начин? Смелите опити на младостта, с присъщото й нетърпение да се възползува от отлитащите дни, бяха приключени. На четиридесет и четири години бях търпелив, уверен в себе си, толкова съвършен, колкото позволяваше природата ми, вечен. Разбери ме добре: тук става дума за едно чисто умозрително схващане, а безумието, ако трябва да го назова с тази дума, дойде по-късно. Бях бог просто защото бях човек. Божествените титли, с които гърците ме удостоиха впоследствие, само дадоха гласност на онова, което отдавна бях установил сам. Мисля, че бих могъл да се чувствувам бог дори в затворите на Домициан или на дъното на минна шахта. Ако имам дързостта да твърдя това, то е, защото това чувство не е нещо изключително и не е ни най-малко неповторимо. Други преди мене са го изпитвали и ще го изпитват в бъдеще.

Вече казах, че моите титли едва ли прибавяха нещо към тази учудваща увереност: нещо повече, тя се потвърждаваше от най-простите ми и ежедневни дейности на император. Ако Юпитер е мозъкът на света, тогава човекът, натоварен да организира и управлява човешките дела, може с основание да се счита като част от този всемогъщ мозък. С право или не, човечеството винаги си е представяло своя бог като Провидение; за известна част от човешкия род моята функция на император ме задължаваше да бъда въплъщение на това провидение. Колкото повече се засилва Държавата, като затяга в гъстата си и ледена мрежа човечеството, толкова повече расте стремежът на хората да издигнат на другия край на огромната верига обожавания образ на някакъв закрилник. Със или без моето желание източното население на империята ме почиташе като божество. Дори на Запад, в Рим, където официално ни обявяват за богове едва след смъртта ни, простолюдието, в своята неосъзната набожност, все по-охотно ни обожествява още приживе. Неотдавна признателните парти издигнаха храмове в чест на римския император, който беше наложил и запазил мира; имах светилище дори във Вологезия, в сърцето на този необятен и чужд свят. В тези прояви на обожание далеч не виждах опасност от главозамайване или злоупотреба с властта за този, който ги приема. Тук откривах по-скоро спирачка, задължението да се придържам към един вечен модел, да прибавя към човешките си възможности частица най-висша мъдрост. Да бъдеш бог, в крайна сметка изисква повече добродетели, отколкото да бъдеш император.

Бях посветен в Елевсина година и половина по-късно. В известен смисъл пребиваването ми при Хозрой бележеше повратна точка в моя живот. Вместо да се върна в Рим, бях решил да посветя няколко години на гръцките и източните провинции на империята: Атина все повече се превръщаше в мое отечество, мой притегателен център. Държах много да се понравя на гърците и да усвоя във възможно най-висока степен елинската култура. Моето посвещаване, макар и донякъде предизвикано от политически съображения, беше изключително религиозно преживяване за мен. Внушителните обреди представят символично събитията на, човешкия живот, но символът отива по-далеч от действието и обяснява всяка наша постъпка с помощта на вечното движение. Посвещението в Елевсина трябва да се запази в тайна; впрочем опасността да бъде разгласено е малка, тъй като по своята същност то е неизразимо. Формулирането с думи би се свело до най-баналните истини; в това именно се крие неговата дълбочина. По-висшите степени, с които бях удостоен по-късно по време на разговорите ми с хиерофанта, не прибавиха нищо към първоначалното вълнение, изпитвано от всички до най-невежия от поклонниците, който участвува в обредните очищения и пие от свещения извор. Неблагозвучието се превръщаше в хармония; за миг бях стъпил на друга планета и съзерцавах отдалеч, но и отблизо, човешкото и божествено шествие, в което имах своето място, този свят, в който все още съществува мъка, но вече няма място, за заблуди. Неясните очертания на човешката участ, в които и най-необученото око открива толкова много несъвършенства, сега блестяха като рисунки на небето.

Тук е мястото да спомена за една привичка, която през целия ми живот ме е водила по пътища не толкова тайни както в Елевсина, но в същност — успоредни на тях: имам пред вид изучаването на звездите. Винаги съм бил приятел на астрономите и клиент на астролозите. Науката на последните е несигурна, погрешна в подробностите и може би вярна като цяло. Щом като човекът, частица от вселената, е подчинен на същите закони, които управляват небето, не е абсурдно да търсим именно там горе предначертанията на нашия живот, както и безликите сили, които участвуват в нашите успехи или грешки. Не пропусках никоя есенна нощ да поздравя съзвездието Водолей на юг, небесния Виночерпец, раздаващ блага, под чийто знак съм роден. Не забравях да проследя всяка поява на Юпитер и на Венера, които направляват живота ми, нито да измеря влиянието на опасния Сатурн. Но ако това странно отражение на човешкото върху небесния свод често ме е занимавало в часовете на бдение, още повече ме интересуваха небесната математика и абстрактните теории, които пораждат тези огромни пламтящи тела. Бях склонен да вярвам, заедно с някои от най-дръзките ни мислители, че и земята участвува в нощния и дневен кръговрат, чието човешко подобие са свещените процесии в Елевсина. В свят, където всичко е само вихър от сили, кипеж на атоми, едновременно и горе, и долу, по края и в центъра, аз трудно си представях съществуването на едно застинало кълбо, мъртва точка, която да не е подвижна в същото време. Понякога изчисленията на Хипарх Александрийски за прецесията на равноденствието ме занимаваха дълго нощем: в тях намирах под формата на доказателства, а не на измислици или символи, същата елевсинска загадка за вечния кръговрат. В наши дни Класът на Девата не е вече на онова място на картата, посочено от Хипарх, но това отклонение е резултат от един цикъл и потвърждава хипотезите на астронома. Бавно и неизбежно това небе ще бъде отново същото, което е било по времето на Хипарх, и пак ще бъде такова, каквото е по времето на Адриан. Хаосът се превръщаше в порядък, а промяната беше съставна част от план, който астрономът беше способен да прозре предварително; тук човешкият ум проявяваше своето участие в мирозданието чрез създаване на точни теореми, както в Елевсина — чрез обредни викове и танци. Човекът, който съзерцава звездите, както и самите звезди неизбежно се придвижват към своя край, отбелязан някъде на небосвода. Ала всеки миг от това движение е кратък отдих, отправна точка, част от крива, здрава като златна верига. Всяка стъпка ни връща отново към същата точка, която ни изглежда като център на всичко само защото случайно сме били там.

Любопитството ми към небесните тела не ме е напуснало от детските ми години, когато Марулин ми показваше съзвездията нощем. По време на принудителните лагерни бдения често наблюдавах лунния бяг в облачното небе на варварите; по-късно в светлите нощи на Атика слушах обясненията на астронома Терон Родоски за неговата система на света или легнал на палубата на кораба сред Егейско море, гледах бавното люлеене на мачтата, чието движение отиваше от червеното око на Телеца до звездите на Плеядата, от Пегас до съзвездието Лебед: отговорих възможно най-добре на наивните и сериозни въпроси на младежа, който съзерцаваше заедно с мен това небе. Тук, във Вилата, построих обсерватория, но сега болестта ми пречи да изкачвам стъпалата й. Веднъж в живота си направих нещо повече: принесох цяла една нощ в жертва на съзвездията. Това стана след посещението ми при Хозрой, на път през Сирийската пустиня. Легнал по гръб, с широко отворени очи, забравил за няколко часа всичките си човешки грижи, аз се отдадох от вечерта до зори на този свят от пламък и кристал. Това беше най-хубавото от всичките ми пътешествия. Голямата звезда от съзвездието Лира, полярна звезда за онези, които ще живеят, когато от десетки хиляди години нас няма да ни има, блестеше над главата ми. Близнаците проблясваха слабо на фона на залязващото слънце; Змията бягаше пред Стрелеца; Орелът се издигаше към зенита с разтворени криле, а под него се виждаше онова още неименувано съзвездие, на което по-късно дадох най-скъпото за мен име. Нощта, която никога не е съвсем черна, както мислят онези, които живеят и спят по домовете си, стана по-тъмна, след това по-светла. Огньовете, оставени да горят заради чакалите, угаснаха; купчината жар ми напомни за моя дядо, прав сред лозето си, за неговите пророчества, станали вече настояще и които не след дълго време щяха да бъдат минало. Опитвал съм да се слея с божественото по много начини; изпитал съм не едно опиянение; някои от тях — мъчителни, други — неизказано приятни. Екстазът на сирийската нощ бе необикновено прозрение. Небесното движение се запечата в съзнанието ми с такава точност, каквато никое частично наблюдение не би ми дало възможност да постигна. В момента, в който ти пиша, зная точно кои звезди минават тук в Тибур, над тавана ми, украсен с мраморна мазилка и скъпи рисунки, и някъде далеч над един гроб. Няколко години по-късно смъртта щеше да стане постоянен обект на съзерцание, мисъл, на която посвещавах всичките си духовни сили, непогълнати от държавните дела. А който мисли за смъртта, мисли също за тайнствения свят, където може би отиваме след нея. След толкова размишления и понякога осъдителни опити аз все още не зная какво става зад тази черна завеса. Но сирийската нощ представлява моят съзнателен дял безсмъртие.

Бележки

[1] Укрепена земя (лат.). — Б.пр.

[2] Хуманност, Щастие, Свобода (лат.). — Б.пр.

[3] Всеки следва своето влечение (лат.). — Б.пр.