Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mémoires d’Hadrien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
marieta_gv (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Маргьорит Юрсенар. Мемоарите на Адриан

Френска. Първо издание

Превод от френски: Нели Захариева

Рецензент: Донка Меламед

Редактор: Лилия Сталева

Художник: Владимир Боев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Радослава Маринович

 

Marguerite Yourcenar

Mémoires d’Hadrien

© Librairie Pion, 1951

 

Превод © Нели Захариева

Предговор © Богдан Богданов

 

Народна култура, София, 1983

 

Ч 840–3

 

Литературна група ХЛ 04 9536622411/5637-283-83

 

Дадена за набор май 1983 г.

Подписана за печат юли 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 16,25

Издателски коли 16,17

УИК 17,11

 

Цена 1,97 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Г. Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Animula vagula, blandula,

Hospes comesque corporis,

Quæ nunc abibis in loca

Pallidula, rigida, nudula,

Nec, ut soles, dabis iocos…

P. AElius Hadrianus, Imp.[1]

Animula vagula, blandula[2]

 

Скъпи Марк,

Тази сутрин слязох при моя лекар Хермоген, който неотдавна се завърна във Вилата от едно доста дълго пътуване из Азия. Прегледът трябваше да се извърши на гладен стомах: бяхме се уговорили да се срещнем в ранните часове на деня. Легнах на едно ложе, след като свалих плаща и туниката си. Спестявам ти подробностите, които биха били еднакво неприятни и за теб, и за мен, както и описанието на тялото на един застаряващ мъж, който се готви да умре от воднянка. Ще ти кажа само, че кашлях, дишах и задържах дъха си според указанията на Хермоген, разтревожен, без да иска, от бързия напредък на болестта и готов да упрекне за това младия Йолас, който ме лекуваше в негово отсъствие. Трудно е да останеш император в присъствието на лекар, както е трудно да запазиш достойнството си на човек. Окото на лекаря виждаше в мен само куп вътрешности, тъжна смес от лимфа и кръв. Тази сутрин за пръв път ми мина през ум, че тялото ми, този верен другар и сигурен приятел, когото познавах по-добре от душата си, не е нищо друго освен коварно чудовище, което в крайна сметка ще разкъса господаря си. Но стига… Обичам тялото си; то ми служи добре и във всеки случай не ми се зловидят необходимите грижи. Но вече не разчитам като Хермоген на чудодейните свойства на билките, нито на точно дозираните минерални соли, заради които ходи чак в Ориента. Този инак така умен човек ми наговори всякакви неясни утешителни думи, прекалено банални, за да заблудят когото и да било. Той знае колко ненавиждам този вид измама, но ненапразно е упражнявал професията си повече от тридесет години. Прощавам на добрия си служител опита му да скрие от мен смъртта ми. Хермоген е учен, той е дори мъдър, а по честност превъзхожда всеки обикновен придворен лекар. Завидна съдба: ще бъда най-добре лекуваният от всички болни. Никой обаче не може да прекрачи предначертаните граници; подутите ми крака вече не ме държат по време на дългите римски тържества; задушавам се; и съм на шейсет години.

Нека това не те заблуждава: още не съм толкова слаб, че да се поддам на кошмарите на страха, почти толкова нелепи, колкото и илюзиите на надеждата, но много по-мъчителни. Ако трябва да се самозалъгвам, предпочитам да вярвам в хубавото; не ще загубя нищо повече, а ще страдам по-малко. Не е задължително близкият ми край да настъпи веднага и аз все още си лягам всяка нощ с надеждата, че ще дочакам утрото. Отсам непреодолимите граници, за които споменах преди малко, аз още мога да отстоявам стъпка по стъпка своите позиции и дори да си възвърна няколко педи от изгубеното. Все пак съм стигнал възрастта, в която за всеки човек животът е едно прието поражение. Да се каже, че дните ми са преброени, не означава нищо; така е било открай време; така е за всички ни. Но неведението ни за мястото, времето и начина, което ни пречи да различим ясно целта, към която вървим неуморно, намалява за мен, колкото повече напредва смъртоносното ми заболяване. Първият срещнат може да умре всеки миг, но болният знае, че след десет години няма да е жив. В моя случай неизвестността е въпрос на месеци, а не на години. Изгледите да загина от удар с кама в сърцето или при падане от кон намаляват все повече; да умра от чума, изглежда невероятно, а проказата или ракът са, струва ми се, напълно изключени. Вече не съм изложен на опасността да падна по границите, повален от каледонска брадва или пронизан от стрела на парт; бурите не успяха да се възползуват от благоприятните случаи, а гадателят, който ми предсказа, че няма да се удавя, изглежда, е бил прав. Ще умра в Тибур, в Рим или най-много в Неапол и една сърдечна криза ще свърши тази работа.

Дали ще бъда отнесен от десетата или от стотната криза? В това е целият въпрос. Както пътникът, плаващ между островите на Архипелага, вижда светлите изпарения да се вдигат привечер и постепенно да разбулват брега, така и аз започвам да различавам очертанията на моята смърт.

Известни периоди от живота ми заприличват все повече на празните зали на твърде просторен дворец, който обеднелият собственик вече не обитава изцяло. Престанах да ходя на лов: ако никой друг освен мен не нарушаваше тяхната съзерцателност и игрите им, сърните от етруските планини биха били напълно спокойни. С горската Диана съм поддържал винаги пламенните и непостоянни отношения на мъж с любима. Като юноша ловът на глигани ми даде за първи път възможността да се сблъскам с властта и опасността. Отдавах се със страст на тези занимания и крайностите ми предизвикваха укорите на Траян. Разсичането на дивеча всред една горска поляна в Испания беше първата ми среща със смъртта, с храбростта, със състраданието към живите същества и трагичното удоволствие от мъчението им. Като зрял мъж ловът ме отморяваше от многото тайни борби с противници, твърде хитри или твърде глупави, твърде слаби или твърде силни за мен. Справедливият двубой между човешкия ум и прозорливостта на дивия звяр изглеждаше необикновено честен в сравнение със засадите на хората. Като император ловните излети в Тоскана ми помогнаха да преценя смелостта и достойнствата на висши държавни служители; така избрах или отхвърлих не един сановник. По-късно във Витиния, в Кападокия превърнах големите хайки в празници, в есенни тържества всред горите на Азия. Другарят на последните ми ловни подвизи умря млад и влечението ми към тези бурни удоволствия твърде намаля след смъртта му. Но дори и тук, в Тибур, внезапното пръхтене на елен сред шумака е достатъчно, за да събуди в мен един инстинкт, по-стар от всички други, благодарение на които се чувствувам едновременно и гепард, и император. Кой знае? Може би щадях човешката кръв само защото твърде много бях проливал кръвта на дивите зверове, които понякога тайно предпочитах пред хората. Както и да е, техният образ ме спохожда по-често и аз с мъка се въздържам от безкрайните ловни разкази, които биха поставили на изпитание търпението на моите гости. Наистина споменът за деня, в който бях осиновен, има своя чар, но и споменът за убитите в Мавритания лъвове също не му отстъпва.

Да се откажа от ездата, беше по-мъчителна жертва: дивият звяр е само враг, а конят — приятел. Ако ми бяха дали възможност да избера съдбата си, щях да пожелая да бъда кентавър. Отношенията ми с Бористен бяха математически ясни: той ми се подчиняваше като на свой мозък, а не като на свой господар. Случвало ли се е да постигна същото с някой човек? Една толкова пълна власт крие, както всяка власт, опасност от грешки за този, който я упражнява, но удоволствието да изпробвам невъзможното при скок с препятствие беше твърде голямо, за да съжалявам за някое изкълчено рамо или счупено ребро. За коня ми имаха значение не множеството приблизителни понятия за титла, сан и име, които усложняват човешкото приятелство, а единствено точното тегло на моето тяло. Той участвуваше наравно с мен в поривите ми; знаеше точно и може би по-добре от самия мен момента, в който силата и волята ми се разминаваха. Но аз не налагам на наследника на Бористен товара на един болен мъж с омекнали мускули, твърде немощен, за да възседне коня си без чужда помощ. В този момент адютантът ми Целер го тренира по пътя за Пренесте. Целият ми досегашен опит по бърза езда ми помага да споделя удоволствието на конника и на животното, да изпитам усещанията на устремения в галоп мъж през някой ветровит и слънчев ден. Когато Целер слиза от коня, и аз заедно с него влизам в допир със земята. Същото е и с плуването: отказал съм се от него, но продължавам да участвувам в насладата, която изпитва галеният от водата плувец. Бягането, дори на най-къси разстояния, би било за мен днес толкова невъзможно, колкото и за някоя тежка статуя, един каменен Цезар например. Спомням си обаче как тичах в детството си по сухите хълмове на Испания, как играех със самия себе си, задъхвайки се до краен предел, уверен, че отличното сърце и здравите дробове ще възстановят равновесието; и към най-обикновения атлет, трениращ бягане на дълги разстояния, аз проявявам разбиране, което само с разума си не бих постигнал. Така от всяко притежавано в миналото умение извличам познание, което донякъде ме обезщетява за изгубените удоволствия. Вярвах и в хубавите си мигове още вярвам, че е възможно да споделяме живота на другите по този начин, и тази съпричастност вероятно е една от най-трайните форми на безсмъртието. Имало е мигове, когато това разбиране се е опитвало да надхвърли човешкото и от плувеца се е пренасяло върху вълната. Но тук, по липса на точни данни, аз навлизам в света на мечтите и техните метаморфози.

Преяждането е римски порок, но за мен удоволствието беше да се храня умерено. Хермоген не намери какво да промени в моя начин на хранене освен може би нетърпението, което ме караше да се нахвърлям върху първото попаднало пред очите ми ястие, където и да е и по което и да е време, като че ли незабавно трябваше да задоволя изискванията на глада си. От само себе си се разбира, че всеки богат човек би бил непочтен, ако се хвали, че не преяжда, когато в действителност познава единствено доброволното лишение или го е изпитал само временно като някое повече или по-малко вълнуващо преживяване по време на война или на път. Да се натъпчат до пръсване на празник, това винаги е било стремежът, радостта и естествената гордост на бедните. Харесвах миризмата на печено месо и стърженето на казаните по време на войнишките веселби, искаше ми се те (или това, което в лагера минаваше за пиршества) да бъдат такива, каквито винаги би трябвало да бъдат — радостна и грубовата отмора, награда за лишенията през делничните дни. Доста добре понасях миризмата на пържено по площадите по време на Сатурналиите, но гуляите в Рим ме изпълваха с такова отвращение и досада, че ако по време на някоя експедиция или военен поход ме заплашваше смърт, за утеха си казвах, че поне никога повече няма да вечерям. Ще ме обидиш, ако ме вземеш за обикновен аскет: едно действие, което извършваме два или три пъти на ден и чиято цел е да поддържа живота ни, положително заслужава цялото ни внимание. Да изядеш един плод, това означава да приемеш в себе си едно красиво, живо, макар и чуждо тяло, което земята е отгледала и облагодетелствувала като нас; това значи да извършиш жертвоприношение, при което предпочиташ себе си пред неодушевеното. Никога не съм хапвал от войнишкия хляб, без да се възхитя от начина, по който тази тежка и грубовата смес се превръща в кръв, в топлина и може би в смелост. Ах, защо моят ум, дори в най-добрата си форма, притежава само една малка част от преработващите способности на тялото?

По време на дългите официални пиршества в Рим често съм се замислял за сравнително неотдавнашния произход на благосъстоянието ни, за народа ни от пестеливи селяни и прости войници, отраснали с чесън и ечемик, които благодарение на нашите завоевания откриват внезапно сложните ястия на азиатската кухня, за да се нахвърлят върху тях с алчността на изгладнели селяни. Нашите римляни се тъпчат с пъдпъдъци, обливат се със сосове, отравят се от подправки. Един Апиций например се гордее с изобилието от сладки, кисели, тежки или изискани блюда, които се редуват с елегантна последователност на банкетите му; добре щеше да бъде, ако всяко от тези ястия се поднасяше поне отделно и се приемаше на гладно, погълнато с любов от някой познавач с неотслабващ апетит. Поднасяни с ежедневно разточителство и липса на ред, те образуват в устата и стомаха на хранещия се човек отвратителна смес, в която миризмите, вкусовете и отделните вещества губят собствената си стойност и прелестната си същност. В миналото бедният Луций се забавляваше да ми приготвя редки ястия; неговите пастети от фазан, в които умело съчетаваше шунка и подправки, бяха доказателство за едно точно толкова прецизно изкуство, каквито са музиката и рисуването; аз все пак съжалявах за неподправената плът на красивата птица. Гърците ни превъзхождаха в това отношение: тяхното вино с вкус на смола, хлябът, поръсен със сусам, рибите, печени на скара на самия морски бряг, неравномерно почернели от огъня, с полепнали като подправки пясъчни зрънца, задоволяваха глада направо, без да усложняват излишно тази най-проста човешка радост. Дори в най-долнопробната кръчма на Егина или Фалерон храната беше толкова прясна, че въпреки мръсните ръце на прислужника изглеждаше божествено чиста; скромна, но достатъчна, тя като че ли съдържаше във възможно най-сбита форма частица безсмъртие. Вечер след лова печенето на месото придобиваше също характер на тайнство, което ни връщаше назад в зората на човечеството. Виното ни посвещава във вулканичните тайни на почвата, в скритите минерални богатства: чаша самоско вино, изпита на обед в слънчев ден или, напротив, през някоя зимна вечер, когато умората ти помага да почувствуваш направо в стомаха топлата й струя, нейното парещо и осезаемо разливане в артериите, създава усещане за нещо свещено, понякога твърде силно за човешкия разум; вече не го изпитвам в този чист вид даже в най-добрите римски изби, а педантизмът на големите познавачи на вина ме отегчава. Водата, която благоговейно пием с шепа или направо от извора, влива в нас най-съкровената сол на земята ведно с небесния дъжд. Ала за болен като мен днес водата е наслада, на която трябва да се радвам с мярка. Няма значение: дори в агонията ще напрегна сили да усетя върху устните си простата й свежест, примесена с горчивия вкус на последните настойки.

Направих известен опит да се откажа от месото, когато посещавах философските школи, където подхожда да изпробваш поне веднъж в живота си всеки начин на поведение; по-късно, в Азия, видях как индийските гимнософисти отвръщаха очи от димящите агнета и от късовете газела, които се поднасяха в палатката на Хозрой. С младежката си строгост тя намираше тази практика за привлекателна, но тя изисква по-сложни грижи, отколкото самото чревоугодничество; тя твърде много ни отделя от обикновените хора в една почти винаги публична изява, която минава най-често под знака на протокола или на приятелството. Предпочитам цял живот да се храня с тлъсти гъски и токачки, отколкото всеки път да бъда обвиняван от гостите си в показен аскетизъм. Дъвчейки сухи плодове или бавно отпивайки от чашата си, едва съм успявал да скрия от сътрапезниците си, че изкусните сладкарски произведения на моите готвачи са предназначени повече за тях, отколкото за мен, или че интересът ми към тези ястия се изчерпва преди техния. Един владетел не разполага със свободата, която притежава философът — той не може да си позволи да бъде различен в твърде много отношения, а боговете знаят колко много бяха чертите, които ме отличаваха от останалите хора, дори да се ласкаех от мисълта, че голяма част от тях остават незабелязани. Що се отнася до религиозните скрупули на гимнософиста, до неговото отвращение от кървавите меса, бих се трогнал повече, ако не си задавах въпроса има ли съществена разлика между страданието на окосената трева и това на закланите овце и дали ужасът ни от убитите животни не се дължи на факта, че нашата чувствителност е от същото естество. В някои моменти от живота ми, например по време на обредните пости или на религиозните посвещения, аз познах предимствата, както и опасностите за духа, от различните видове въздържание или даже от доброволното гладуване, от онези състояния, близки до замайването, когато вече олекналото тяло навлиза в свят, за който не е пригодено и който вещае безплътния хлад на смъртта. В други моменти тези опити ми помогнаха да се позабавлявам с мисълта за постепенното самоубийство, за гладната смърт, каквато беше смъртта на някои философи, своеобразен вид извратеност, при който се стига до пълно изчерпване, на човешката същност. Никога не бих искал да възприема изцяло определена система, нито от скрупули да се лиша от правото да се натъпча с наденици, ако случайно имам такова желание или ако това е единствената достъпна храна.

Циниците и моралистите единодушно поставят любовните наслади сред така наречените низши удоволствия, между удоволствието от яденето и пиенето, твърдейки в същото време, че човек може да мине и без тях, тъй като са по-малко необходими. Очаквам всичко от страна на моралиста, но се учудвам, че циникът прави тази грешка. Допускам, че и едните, и другите се страхуват от пагубните си страсти, като ту се съпротивяват срещу тях, ту им се отдават, опитвайки се да принизят удоволствието си, за да намалят неговата почти страшна власт, на която не са способни да устоят, както и странната му загадъчност, пред която се чувствуват изгубени. Ще повярвам в това приобщаване на любовта към чисто физическите радости (ако предположим, че съществуват такива) в деня, в който видя някой чревоугодник да хълца от наслаждение пред любимото си блюдо, както влюбеният на рамото на обичаната жена. От всичките ни игри единствено любовната игра е способна да разтърси душата, тя е единствената, в която играчът неизбежно се отдава на безумието на плътта. Не е задължително да изгубиш разсъдъка си при пиене, но влюбеният, който запазва самообладание, не се подчинява докрай на божеството си. Във всички случаи освен в любовта въздържанието или прекаляването засягат само отделната личност: всяка чувствена изява ни изправя пред Другия, като ни обвързва с изискванията и тегобите на избора (освен в случая на Диоген, чиито лишения и разумен компромис говорят сами по себе си). Не познавам друг избор, на който се решаваме от по-прости и по-неизбежни подбуди, при който избраният обект се измерва по-точно с абсолютната величина на любовните наслади и където любителят на истината има повече възможности да проникне в сърцевината на човешката личност. Освободен от всичко както в смъртта, по-смирен, отколкото след поражение или при молитва, аз с удивление виждам как всеки път изграждаме сложната мрежа от откази, отговорности, жертви, жалки признания и несръчни лъжи, страстни компромиси между своето удоволствие и това на Другия, толкова много връзки, които не можем да разкъсаме и които въпреки всичко така бързо се разпадат. Загадъчната игра, която от любовта към едно тяло води до любовта към една личност, ми се е струвала твърде красива, щом съм й посветил част от живота си. Думите заблуждават, тъй като понятието удоволствие изразява противоречиви състояния и означава едновременно топлота, нежност, физическа близост, а така също насилие, агония и вик. Кратката непристойна фраза на Посейдоний за триенето между две частици плът, която ти преписваше в ученическата си тетрадка с прилежанието на добър ученик, не дава определение на явлението любов, също както докоснатата с пръст струна не дава представа за чудото на звуците. Тази фраза оскърбява не толкова чувствата, колкото самата плът, това устройство от мускули, кръв и кожа, този червен облак, чиято душа е светкавицата.

Признавам, че разумът бива поразен от чудото на любовта, от необикновената обсебваща страст, поради която същата плът, обект на нехайни, когато е собственото ни тяло, което се стараем само да чистим, храним и ако е възможно, да предпазваме от страдания, може да ни вдъхне такава жажда за милувки само защото обладава индивидуалност, различна от нашата, и защото въплъщава известни черти на красотата, по повод на които и най-добрите съдници не са единодушни. В този случай човешката логика е безсилна, също както е безсилна пред тайнството на Мистериите. Народната традиция не се е излъгала, виждайки в любовта един вид посвещение, една от пресечните точки между съкровеното и свещеното. Плътското преживяване може да се сравни с Мистериите и по това, че първият опит въздействува на непосветения като едва ли не страшен обред, възмутително отдалечен от привичните ни дейности като съня, храненето и пиенето, повод за присмех, срам или дори ужас. Подобно на танца на менадите или делириума на корибантите, любовта ни пренася в един различен свят, чийто достъп ни е забранен по друго време и където преставаме да се ориентираме, щом угасне страстта и ни напусне насладата. Прикован към любимото тяло като разпънатия на своя кръст, аз узнах някои тайни за живота, които вече избледняват в паметта ми по силата на същия закон, според който оздравелият престава да разбира потайните истини на болестта, освободеният затворник забравя изтезанията, а изтрезнелият победител — славата.

Понякога съм мечтал да създам система на човешките познания, основана на еротичното — теория на съприкосновението, в която загадъчното и достойното у Другия ще представляват за моето „аз“ опорна точка в един различен свят. Според тази философия чувствената наслада ще бъде един по-пълен и по-специализиран подход към Другия, допълнителен способ за опознаване на онова, което не е собственото ни „аз“. Даже когато чувствеността отсъствува при срещите ни с другите, пак именно чрез допира се ражда или умира нашето вълнение: противната ръка на старицата, която ми поднася своята просба, потното чело на агонизиращия ми баща, измитата от мен рана на войника. И най-интелектуалните, и най-неутралните човешки отношения се осъществяват чрез тази система от телесни знаци: внезапно прояснения поглед на трибуна, комуто обясняват някаква маневра в деня преди битката, безличния поздрав на подчинения, замръзнал в чинна стойка при нашето появяване, дружелюбния поздрав на роба, комуто благодаря за донесеното блюдо, или ценителската усмивка на стария приятел, комуто подарявам гръцка камея. При повечето хора и най-леките, и най-повърхностните контакти са достатъчни, за да задоволят или дори да презадоволят нашето желание. Ако пък тези контакти се засилят и се умножат около една-единствена личност, докато я обгърнат изцяло, ако всяка частичка от нечие тяло се изпълни със същите вълнуващи символи както чертите на лицето, ако едно-единствено същество, вместо да ни вдъхва в най-добрия случай раздразнение, удоволствие или досада, ни завладява като музика или ни измъчва като нерешен проблем, ако от периферията мине в центъра на нашия свят и най-сетне ни стане по-необходимо от самите нас, ето че се извършва удивителното чудо, в което аз виждам по-скоро завладяване на плътта от страна на духа, а не само проста игра на плътта.

Подобни възгледи за любовта биха могли да ме доведат до кариерата на прелъстител. Ако не съм я осъществил, то е, защото без съмнение съм правил нещо друго, ако и да не е по-добро. По липса на талант подобна кариера изисква усилия и дори хитрости, за които не се чувствувах призван. Уморяваха ме все същите клопки и вечните ходове, които не отиваха по-далече от самата победа. Техниката на големия прелъстител изисква лекота и безразличие при преминаването от един обект към друг, които не са ми присъщи; във всеки случай мен напускаха по-често, отколкото обратното; никога не съм могъл да проумея как е възможно да се наситиш на някого. Стремежът да измерим точно богатствата, които всяка нова любов ни носи, да я гледаме как се променя и може би как остарява се съчетава зле с големия брой завоевания. Някога вярвах, че чувството ми за красота ще замести добродетелите и ще ме предпази от най-долни изкушения. Заблуждавал съм се. Поклонникът на красотата успява да я открие навсякъде, подобно на златна жилка в най-неблагородните пластове. Боравейки с тези несъвършени замърсени или изпотрошени шедьоври, той изпитва удоволствието на познавача, който единствен колекционира керамични вази, считани за най-прости. Една сериозна пречка за човека с вкус е високото обществено положение, криещо опасността от ласкателство и измама, присъщи на всяка почти абсолютна власт. Мисълта, че някой е способен да се преструва, макар и най-малко, пред мен, може да ме накара да го съжалявам, презирам или мразя. Страдал съм от тези неблагоприятни страни на съдбата си, както беднякът страда от своята нищета. За малко щях да повярвам в илюзията, че се харесвам, когато в същност зная, че се налагам. Но отвращението или може би глупостта започват именно от този момент.

Най-сетне пред добре известните хитрости на прелъстителството човек би предпочел простите истини на разврата, ако и тук не господствуваше лъжата. Готов съм да приема по принцип, че проституцията е изкуство като масажа или бръснарството, но вече не се чувствувам добре и при бръснарите, и при масажистите. Няма нищо по-противно от нашите съучастници. Многозначителният поглед на кръчмаря, който ми предлага най-хубавото си вино, лишавайки от него някой друг, още като млад ми беше достатъчен, за да ме отврати от забавленията в Рим. Неприятно ми е, когато някой мисли, че е способен да отгатне желанията ми, да ги предвиди и да се приспособи механично към моя предполагаем избор. Жалкото и обезобразено отражение на собственото ми „аз“, което някой човешки мозък ми предлага в подобни моменти, е в състояние да ме, накара да предпочета тъжните последици от аскетизма. Ако легендата не преувеличава нищо за крайностите на Нерон или за перверзните домогвания на Тиберий, то вероятно чувствеността на тези големи потребители на любовни наслади е била съвсем притъпена, щом са прибягвали до такива сложни средства, а презрението им към себеподобните — твърде силно, та равнодушно са понасяли да бъдат осмивани или използувани. И ако все пак почти съм се отказал от прекалено машиналните форми на удоволствие или не съм отишъл много далече в това отношение, дължа го повече на щастливата си звезда, отколкото на неустойчивата си добродетелност. Остарявайки, бих могъл отново да изпадна в подобни слабости, така както човек се поддава на умората или на хаоса. Болестта и сравнително близката смърт ще ме предпазят от еднообразното повторение на същите движения, подобни на провлаченото рецитиране на наизустен урок.

От всички блаженства, които ме напускат постепенно, сънят е едно от най-ценните, но и най-общодостъпните. Човек, който спи малко и зле, опрян на множество възглавници, разполага с много време за размишления върху тази особена наслада. Признавам, че най-съвършеният сън е почти задължително допълнение към любовта — взаимна отмора, отразена в две тела. Но това, което ме вълнува в случая, е специфичната загадка на съня сам за себе си, неизбежното потъване всяка нощ на голия, самотен и безпомощен човек в океан, където всичко се мени — цветове, плътност, даже ритъмът на дишането — и където срещаме мъртвите. Това, което ни успокоява след съня, е, че човек излиза от него, при това непроменен, защото някаква странна забрана ни пречи да вземем със себе си точния спомен на сънищата си. Друго, което също ни успокоява, е, че сънят лекува умората, макар и временно, по най-ефикасния начин — просто като преставаме да съществуваме. И тук, както и в други случаи, удоволствието и умението се състоят в това да се отдадеш съзнателно на блажената забрава, да приемеш да бъдеш по-слаб, по-тежък, по-лек и по-неясен, отколкото си. По-нататък пак ще се върна на изумителния свят на сънищата. Сега предпочитам да говоря за случаите на същинския сън и същинското пробуждане, които граничат със смъртта и възкръсването. Опитвам се да възстановя точното усещане на внезапно оборилия ме юношески сън, когато заспивах съвсем облечен над книгите, пренесен изведнъж от математиката или правото в един пълноценен и здрав сън, така изпълнен с неупотребена енергия, че през затворените си клепачи усещах, така да се каже, самото съществуване в най-чистия му вид. Спомням си внезапното задрямване направо върху голата земя сред гората след уморителен лов, когато се събуждах от лаенето на стъпилите върху гърдите ми кучета. Изчезването в съня беше толкова пълно, та всеки път си мислех, че ще се събудя друг човек, и бивах огорчен и учуден от съвършения механизъм, който ме връщаше от толкова далече в тази малка частица от човечеството, която бях самият аз. Какво представляват онези особености, на които държим така много, щом не значат нищо за спящия, освободен от тях? За секунди, преди отново да вляза неохотно в тялото на Адриан, аз успявах да се насладя почти съзнателно на онзи лишен от плът човек, на онова съществование без минало.

От друга страна, на болестта и възрастта също са присъщи чудеса: те получават от съня други форми на блаженство. Преди около една година, след крайно изтощителен ден в Рим, изпитах такава отмора, при която изчерпването на силите предизвиква същите чудеса или по-точно други, различни от чудесата, които вършеха безкрайните резерви от сили в миналото. Вече твърде рядко отивам до града и се старая да свършвам възможно най-много работа. Този ден беше неприятно претрупан: имах заседание в Сената, последвано от заседание в съда и от безконечен спор с един от квесторите; накрая присъствувах на религиозна церемония, която не можеше да се съкрати, при все че валеше дъжд. Самият аз бях обединил и сгъстил тези различни дейности, за да оставя възможно най-малко време за досадни просби и ласкателства. Завръщането на кон беше една от последните ми разходки от този вид. Прибрах се във Вилата отвратен, болен, беше ми студено, както е студено на човек, чиято кръв се оттегля и вече не тече по вените. Целер и Хабрий се засуетиха около мен, но и вниманието може да бъде уморително, дори когато е искрено. След като се оттеглих, погълнах няколко лъжици топла каша, която приготвих сам, съвсем не от мнителност, както може да си помисли човек, а защото по този начин си позволявах удоволствието да остана самичък. Легнах си, но сънят бягаше далеч от мен, както здравето, младостта и силата. Заспал съм. Пясъчният часовник ми показа, че бях спал едва час. На моята възраст кратките мигове на пълен унес са равни на съня, който някога траеше половин завъртване на звездите; сега времето ми се измерва с много по-малки единици. Но и един час беше достатъчен, за да се извърши скромното и удивително чудо; топлината на кръвта ми сгряваше ръцете; сърцето и болите ми дробове отново заработваха с желание; животът потичаше като не много обилен, но надежден поток. За кратко време сънят беше заличил умората от добродетелната ми дейност със същата безпристрастност, с каквато би го сторил и за пороците ми, защото божествената същност на великия лечител се състои в това, че благотворното му действие над спящия се извършва, без да се съобразява с него, така както лечебната вода съвсем не се интересува кой пие от извора.

И ако мислим толкова малко за едно явление, което поглъща поне една трета от живота ни, то е, защото е нужна известна скромност, за да оценим добрините му. Гай Калигула и справедливият Аристид са равни в съня; аз самият се отърсвам от безсмислените си и важни привилегии и по нищо не се различавам от негъра пазач, който спи на прага на стаята ми. Какво представлява безсънието освен своенравното упорство на съзнанието ни да произвежда мисли, поредица от съждения, силогизми и чисто негови определения, нежеланието му да отстъпи мястото си на божественото безсмислие на затворените очи или на мъдрото безумие на сънищата? Този, който не спи, а от няколко месеца насам имам твърде много поводи да изпробвам това състояние върху себе си, повече или по-малко съзнателно отказва да се довери на потока на нещата. Събрат на смъртта… Исократ се е заблуждавал и неговата фраза не е нищо друго освен риторичен ефект. Започвам да опознавам смъртта; тя крие други тайни, още по-чужди на човешката ни участ. Ала тайните на отсъствието и частичната забрава са така преплетени и така дълбоки, че ясно чувствуваме как някъде тези два потока, белият и черният, се сливат в едно. Никога не съм наблюдавал с удоволствие съня на обичаните от мен хора; почиваха си от мен, зная, и някак ми се изплъзваха. Всеки човек се срамува от лицето си, белязано от съня. Колко пъти, станал рано, за да работя или чета, ми се е случвало да подреждам сам смачканите възглавници, разхвърляните завивки, тези почти неприлични следи от срещите ни с небитието, доказателство, че всяка нощ преставаме да съществуваме.

 

 

Постепенно писмото, което започнах, за да те осведомя за влошаването на моето състояние, се превърна в отмора за мен. Вече нямам нужните сили да се занимавам дълго с държавните дела и това писмо представлява писменият размисъл на болен, който разговаря със спомените си. Сега си поставям по-висока цел: имам намерение да ти разкажа живота си. Вярно е, че миналата година написах официален отчет за дейността си, а секретарят ми Флегон постави името си начело на този документ. В него съм лъгал възможно най-малко. Въпреки това държавният интерес и благоприличието ме принудиха да преправя някои факти. Истината, която искам да изложа тук, не е особено скандална или е такава дотолкова, доколкото всяка истина може да предизвика скандал. Не очаквам да разбереш нещо с твоите седемнайсет години. Държа обаче да те поуча и може би дори да те шокирам. Избраните от самия мен наставници ти дадоха строгото, контролирано и може би прекалено щадящо възпитание, от което в крайна сметка очаквам много за самия теб и за Държавата. В замяна тук ти предлагам един разказ, лишен от предразсъдъци и отвлечени принципи, почиващ на опита на един-единствен човек, и това съм аз. Не знам още до какви заключения ще ме доведе моят разказ. Разчитам на този преглед на фактите, за да определя мястото си, да извърша преценка на делата си или най-малкото да се опозная по-добре, преди да умра.

Като всеки друг и аз разполагам само с три начина за преценка на човешкото съществование: изучаването на собственото „аз“ — най-трудният, най-опасният, но и най-плодотворният метод; наблюдението над хората, които най-често успяват да скрият от нас тайните си или правят всичко, за да ни накарат да повярваме, че имат такива; книгите със своеобразните грешки в зрителната точка, които възникват между редовете. Прочел съм почти всичко, написано от нашите историци, поети и дори разказвачи, въпреки че последните са известни като лекомислени, и им дължа може би повече информация, отколкото съм събрал от твърде разнообразните ситуации на собствения си живот. Писаното слово ме научи да се вслушвам в човешкия глас, така както величествената неподвижност на статуите ме научи да ценя жестовете. От друга страна, по-късно животът внесе своето осветление върху книгите.

Книгите обаче лъжат, дори най-правдивите. По липса на думи и изрази, в които биха могли да вместят живота, най-бездарните представят само жалко и бледо подобие от него. Някои автори, като Лукан, го утежняват и отрупват с неприсъща нему тържественост; други пък, като Петроний, го правят по-лек, превръщат го в куха и подскачаща топка, която без усилие запращаш и поемаш в една безтегловна вселена. Поетите ни пренасят в по-просторен и по-красив свят, по-пламенен и по-нежен от този, който ни е отреден, и затова именно различен, но почти необитаем на практика. За да могат да я изучат в чист вид, философите подлагат действителността на приблизително същите преобразования, които огънят или чукът нанасят на телата: нищо от това, което сме знаели за човека или за събитието, не изглежда да оставя в тези кристали или тази пепел. Историците ни предлагат прекалено завършени системи за миналото, с поредици от причини и следствия, твърде точни и ясни, за да са били напълно верни някога; те прекрояват покорната и мъртва материя и аз зная, че дори Плутарх напразно ще се домогва до Александър. Авторите на еротични разкази приличат на месари, които окачват на тезгяха ценени от мухите късове месо. Трудно бих се примирил със свят без книги, но действителността не е в тях, защото не се помества цялата.

Непосредственото наблюдение над хората е още по-непълноценен метод, задоволяващ се най-често с долнопробни изводи, които подхранват човешкото зложелателство. Сан, обществено положение, всякакви случайности стесняват зрителното поле на изследователя на човешкия род: моят роб има напълно различни от моите възможности за наблюдение; но и неговите, и моите са еднакво ограничени. Старият Евфорион ми подава от двадесет години насам гъбата и шишето с масло, но моето познание за него се изчерпва със службата му при мен, а неговото за мен — с моята баня, и всеки опит да научим повече ни се струва, както на императора, така и на роба, неуместно любопитство. Едва ли не всичко, което знаем за другите, е от втора ръка. Ако някой случайно се изповядва, той защищава своята кауза; оправдателната му реч е готова предварително. Ако го наблюдаваме, той не е сам. Упреквали са ме, че обичам да чета докладите на римската полиция; в тях непрестанно откривам поводи за изненада; приятели или заподозрени, непознати или близки, тези хора ме учудват; техните безумства служат за оправдание на моите. Не ми омръзва да сравнявам облечения с голия човек. Но тези така наивни и обстоятелствени доклади се прибавят към купчината досиета, без ни най-малко да ми помогнат при издаването на окончателната присъда. Това, че строгият на вид сановник е извършил престъпление, никак не ми позволява да го опозная по-добре. Изправен съм пред две явления вместо едно: впечатлението от сановника и престъплението му.

Колкото до наблюдението над собственото ми „аз“, правя го по принуда, макар и само за да бъда в мир с индивида, с когото ще бъда принуден да живея до последния си ден, но едно съжителство, траяло близо шейсет години, все още крие не малко опасности от грешки. И най-дълбокото познание на собственото ми „аз“ е мъгляво, интуитивно, неизразимо и потайно като съучастничество. При един по-безпристрастен поглед то е сковано и сухо като теориите за числата, които мога да разработя: напрягам целия си ум, за да погледна отдалеч и отвисоко живота си — и тогава той се превръща в нечий друг живот. Но тези два пътя на познание са трудни и изискват: първият — да проникнеш в себе си, а вторият — да излезеш от собственото си „аз“. По инерция и аз като всеки човек се стремя да ги заменя с най-баналните средства — една представа за живота ми, частично видоизменена от представата, която общественото мнение си съставя за него, готови преценки, т.е. неточни преценки, прилични на предварителна кройка, към която несръчен шивач се мъчи да пригоди нашето парче плат. Неравностойни средства; повече или по-малко изхабени оръдия; но не притежавам други: именно с тяхна помощ изграждам, доколкото мога, представата си за своята човешка орис.

Когато се вглеждам в живота си, откривам ужасен, че няма определен облик. Животът на героите, този, за който ни разказват, е ясен; той е устремен като стрела право към целта. Повечето хора с охота свеждат живота си до една формула, нерядко израз на самохвалство или оплакване, доста често на протест; паметта им услужливо им измисля едно обяснимо и ясно съществование. Очертанията на моя живот са по-смътни. Както често се случва, това, което го характеризира най-точно, е може би онова, което не съм бил: добър войник, но не велик военачалник, любител на изкуството, но не артист, за какъвто се смяташе преди смъртта си Нерон, способен на престъпления, но съвсем не обременен с тях. Случва ми се да мисля, че великите хора се отличават именно с изключителното място, което заемат, и техният подвиг е в това, да го запазят през целия си живот. Те представляват нашите полюси, пълната ни противоположност. Заемал съм последователно всякакви крайни позиции, но не съм се задържал на тях; животът винаги ме е изтласквал оттам. Въпреки това не мога да се похваля като някой добродетелен орач или носач, не съм имал умерено съществуване.

Подобно на планински пейзаж, дните на моя живот изглеждат съставени от различни, безразборно струпани материали. В него виждам природата си — самата тя разнородна, образувана от равни части инстинкт и култура. Тук-таме се открояват гранитните върхове на неизбежното; навсякъде наоколо — отломките от сривовете на случайността. Старая се да огледам живота си с цел да открия неговия замисъл, проследявайки било оловна, било златна жилка или течението на подводна река, но този измамлив замисъл не е нищо друго освен заблуда на паметта. От време на време като че ли разпознавам пръста на съдбата в някоя среща, предзнаменование или определена поредица от събития, но твърде много пътища не водят никъде и твърде много суми не дават общ сбор. В това разнообразие и това безредие долавям присъствието на една личност, но нейният образ изглежда едва ли не винаги наложен от обстоятелствата; чертите й са размазани като отражение върху вода. Не съм от тези, които твърдят, че делата им не приличат на тях. Делата трябва да ни приличат, тъй като са единственото мерило за нас, единственият начин да оставим следа в спомена на другите или даже в собствената си памет; защото може би разликата между мъртвия и живия човек се състои именно в невъзможността да продължава да се изразява и да се променя чрез делата си. Но между мен и делата, от които съм изграден, съществува трудно определимо отстояние. Доказателство за това е, че непрестанно изпитвам нужда да ги подлагам на преценка, да ги обяснявам, да давам сам на себе си сметка за тях. Някои от краткотрайните ми начинания са вероятно незначителни, но дори дейности, простиращи се върху целия живот, не означават много повече. В момента, когато пиша това, мисля например, че едва ли е важен фактът, че съм бил император.

Впрочем три четвърти от живота ми не се поддават на определение чрез делата; голям дял от прищевките, желанията и намеренията ми остават мъгляви и неуловими като призрак. Останалото, осезаемата, претворена във факти дейност, едва ли е по-отчетливо, а поредицата от събития са объркани като сънищата. Имам своя хронология, несъвместима с тази, която се позовава на основаването на Рим или на ерата на Олимпиадите. Петнадесет години във войската са по-кратки, отколкото една утрин в Атина; има хора, с които съм общувал цял живот, но които не ще разпозная в ада. И пространствените представи се застъпват: Египет и Темпейската долина са съвсем близо, и аз невинаги съм в Тибур, когато се намирам там. Понякога собственият ми живот изглежда банален до такава степен, че не заслужава да бъде описан, нито дори съзерцаван по-дълго, и съвсем не е по-значителен, дори в собствените ми очи, от живота на първия срещнат. Друг път ми се струва неповторим и затова именно без стойност, безполезен, защото е невъзможно да бъде сведен до жизнения опит на останалите хора. Нищо не обяснява моя живот: пороците и добродетелите ми съвсем не са достатъчни за това; щастието ми разкрива повече неща; но непоследователно, с временни прекъсвания и най-вече без приемлива причина. Човешкият разум отказва да приеме, че е рожба на случайността, преходно дело на съдба, която не ръководи никакъв бог, а още по-малко самият той. Една част от всеки живот, дори най-малко достойният за изучаване, се прекарва в търсене на неговия смисъл и начало, на корените му. Моето безсилие да ги открия понякога ме е карало да клоня към свръхестествените обяснения и да търся в окултните бълнувания отговора, който здравият разум не можеше да ми даде. Когато сложните изчисления се окажат по-грешни и самите философи нямат да ни кажат нищо повече, оправдано е да се обърнем към волното чуруликане на птиците или да потърсим упование в далечните звезди.

 

 

Varius multiplex multiformis[3]

 

Дядо ми Марулин вярваше в звездите. Този висок, изпит и пожълтял от годините старец ме удостояваше със същата степен на безмълвна привързаност, без нежности и външна изява, каквато проявяваше към своя добитък, нивите и сбирките си от паднали от небето камъни. Беше потомък на стар род, чиито прадеди се бяха заселили в Испания още по времето на Сципионите, и трети пореден сенатор в семейството ни, което се числеше към коннишкото съсловие преди това. Беше взел скромно участие в обществените дела по времето на Тит. Този провинциалист не знаеше гръцки и говореше латински с груб испански акцент, който наследих и който предизвикваше насмешка по-късно. Не беше съвсем необразован; след неговата смърт намерихме в дома му ракла, пълна с математически уреди и книги, недокоснати от двадесет години. Притежаваше полунаучни, полуселски познания, смесица от закостенели предразсъдъци и древна мъдрост, характерни за стария Катон. Но през целия си живот Катон е бил човекът на римския Сенат и на войната срещу Картаген, истински представител на суровия републикански Рим. Почти непроницаемата твърдост на Марулин се коренеше в по-далечни и по-стари времена. Той бе човек на племето, въплъщение на свещен и едва ли не страшен свят, чиито следи откривах понякога у етруските ни гадатели. Ходеше винаги гологлав; аз също за което бивах упрекван по-късно; жилавите му крака не се нуждаеха от сандали. С делничните си дрехи едва се различаваше от старите просяци или от клечащите на припек умислени изполичари. Смятаха го за магьосник и селяните се стараеха да избягват погледа му. Имаше необикновена власт над животните. Виждал съм как старата му глава се доближава предпазливо и приятелски до гнездо с усойници или как възлестите му пръсти изпълняват подобие на танц пред някой гущер. Нощем ме водеше да наблюдаваме лятното небе от върха на някой пуст хълм. Обикновено заспивах сред браздите, уморен от броенето на метеори. Той оставаше седнал, с вдигната глава, като едва забележимо се извърташе заедно със звездите. Вероятно беше запознат със системите на Филолай и на Хипарх или с тази на Аристарх от Самос, която по-късно предпочитах, но тези теории не го интересуваха вече. За него звездите бяха пламтящи точки, предмети като камъните и ленивите насекоми, от които също извличаше предзнаменования, съставни части на вълшебна вселена, която съчетаваше в едно волята на боговете, влиянието на демоните и човешката участ. Беше съставил хороскопа ми. Една нощ дойде при мен, разтърси ме, за да ме събуди, и ми съобщи, че ще бъда владетел на света, със същия леко сърдит лаконизъм, с който би предсказал предстоящата добра реколта на хората от чифлика си. След което, обзет от съмнение, взе главня от огъня от лозови съчки, оставен да ни топли през студените часове на нощта, приближи я до ръката ми и прочете в пълничката ми детска длан (бях на единадесет години) и аз не зная какво потвърждение на изписаните по небето знаци. За него светът беше едно цяло; ръката потвърждаваше звездните знамения. Тази вест ме развълнува по-малко, отколкото би могло да се помисли: децата не се учудват на нищо. Мисля, че после той забрави собственото си предсказание, с присъщото за напредналата възраст безразличие към настоящи и бъдещи събития. Една сутрин го намериха в кестеновата горичка край имението ни, вече изстинал и изкълван от грабливите птици. Беше се опитал да ми предаде изкуството си преди своята смърт, но без успех; природната ми любознателност се насочваше непосредствено към заключенията, без да се обременява със сложните и някак противни подробности на неговата наука. Ала увлечението ми към някои опасни експерименти определено ми остана оттогава.

Баща ми, Елий Афер Адриан, беше преизпълнен с добродетели мъж. Животът му бе преминал безславно на разни длъжности, а гласът му никога не бе значел нещо в Сената. Противно на обичайната практика неговата служба на управител в Африка не му беше донесла богатство. У нас, в испанската муниципия Италика, силите му се изчерпваха в непрекъснато уреждане на местните конфликти. Беше неамбициозен, мрачен и подобно на много хора, които постепенно се обезличават с годините, беше започнал да влага маниакално старание и в най-дребните неща, до които свеждаше и себе си. Аз също преминах през достойните за уважение изкушения на прекалената старателност и добросъвестност. Жизненият опит бе развил у баща ми изключително недоверие към хората, което се прояви и към мен още като дете. Успехите ми, ако би бил техен свидетел, ни най-малко нямаше да го заслепят; семейната гордост бе прекалено голяма, за да допусне, че и аз бих могъл да допринеса нещо за нея. Бях на дванайсет години, когато този преуморен човек ни напусна завинаги. Майка ми остана вдовица до края на живота си; не я видях никога повече след деня, в който потеглих за Рим, повикан от своя настойник. Запомнил съм издълженото й лице на испанка, излъчващо тъжна доброта, спомен, подсилен от восъчния й бюст от Стената на предците. Тази безупречна матрона имаше присъщите за жените от Кадис малки, обути в тесни сандали крака, а лекото люлеене в походката й напомняше танцьорките от този крак.

Често съм разсъждавал върху грешката, която допускаме, предполагайки, че една личност или семейство непременно споделят идеите или събитията на века, в който живеят. Отзвукът от римските интриги едва стигаше до родителите ми в отдалечения испански край, въпреки че по времето на бунта срещу Нерон дядо ми беше предложил гостоприемството си на Галба за една нощ. Живеехме със спомена за някой си Фабий Адриан, изгорен жив от картагенците при обсадата на Утика за друг Фабий — злополучен воин, преследвал Митридат по пътищата на Мала Азия — тъмни герои на лишени от блясък архиви. Баща ми не знаеше почти нищо за писателите от своето време: Лукан и Сенека му бяха неизвестни, въпреки че произхождаха от Испания като нас. Прачичо ми Елий, образован човек, се задоволяваше с четивото на най-известните автори от времето на Август. Пренебрежението към съвременната мода им спестяваше много грешки във вкуса; то ги бе предпазило от всякаква риторична високопарност. Елинофилството и Ориентът бяха също неизвестни или преценявани отдалече с навъсена строгост; мисля, че в целия полуостров нямаше нито една-единствена хубава гръцка статуя. Пестеливостта вървеше ръка за ръка с богатството, известна селска простоватост — с едва ли не пресилена тържественост. Сестра ми Полина беше сериозна, мълчалива и навъсена; омъжи се млада за старец. Бяхме абсолютно почтени, а към робите — сурови. Към нищо не проявявахме любопитство; стараехме се да мислим така, както подобава на римски граждани. Съдено ми бе да пропилея всички тези добродетели, ако това бяха наистина добродетели.

Според официалното схващане един римски император трябва да се роди в Рим, но аз съм роден в Италика; именно към тази суха, но плодородна страна прибавих по-късно толкова много области от света. В това схващане има нещо хубаво: то доказва, че решенията на ума и на волята стоят над обстоятелствата. Истинското родно място е там, където за пръв път сме отправили разумен поглед към себе си; първото ми отечество бяха книгите и в по-малка степен — училището. Испанските училища бяха повлияни от провинциалната атмосфера. Училището на Теренций Скавър в Рим преподаваше посредствено поетите и философите, но то твърде добре подготвяше за превратностите на човешкото съществуване; преподавателите упражняваха такъв гнет над учениците си, какъвто бих се срамувал да наложа над себеподобните си; затворен в тесните граници на своите знания, всеки от тях презираше колегите си, които също така ограничено знаеха нещо друго. Тези педанти пресилваха от словесни битки. Споровете за старшинство, интригите и клеветите ме приучиха към онова, с което щях да се сблъскам по-късно във всички общества, в които щях да живея, но към това тук се прибавяше и детската жестокост. Въпреки всичко обичах някои от учителите си, както и странни интимни и двусмислени отношения, съществуващи между преподаватели и ученици, обичах и песента на сирените, звучаща в нечий старчески глас, който за пръв път ви разкрива един шедьовър или ви изяснява нова идея. Впрочем най-великият прелъстител съвсем не е Алкивиад, а Сократ.

Методите на преподавателите по граматика и реторика са може би по-малко нелепи, отколкото смятах по времето, когато бях подложен на тях. Със своята смесица от логични правила и произволна употреба граматиката предлага на младия ум предварително усещане за онова, което науките за човешкото поведение, правото и моралът ще му поднесат по-късно, за онези системи, в които е узаконен инстинктивният човешки опит. Що се отнася до упражненията по реторика, където последователно бяхме ту Ксеркс, ту Темистокъл, Октавиан или Марк Антоний, те ме опияняваха; чувствувах се Протей. Те ме научиха да прониквам последователно в мисълта на всеки човек, да разбирам, че всеки решава, живее и умира според собствените си закони. Четенето на поетите ме разтърси още повече: не съм сигурен, че откритието на любовта е непременно по-прекрасно, отколкото откритието на поезията. Тя ме преобрази: посвещаването в смъртта едва ли ще ме въведе по-далече в един различен свят, отколкото един залез от Вергилий. По-късно предпочитах суровия Ений, така близък до свещените корени на расата ни, горчивата мъдрост на Лукреций или — пред щедрата волност на Омир — умерената пестеливост на Хезиод. Особено ми допадаха най-непроницаемите и трудни поети, които принуждаваха мисълта ми на най-изтощителна гимнастика, най-съвременните или най-старите, тези, които откриваха нови пътища пред мен или ми помагаха да намеря отново изгубените. По същото време в поезията обичах най-много онова, което непосредствено въздействува на чувствата, гладкия метал на Хораций, Овидий с неговата мекота на човешка плът. Скавър ме хвърли в отчаяние, уверявайки ме, че никога не ще бъда нищо друго освен посредствен поет: липсвали ми дарбата и прилежанието. Дълго вярвах, че е сгрешил, и все още пазя някъде под ключ една-две любовни стихосбирки, най-често подражание на Катул. Ала отсега нататък почти не ме вълнува дали собствените ми творения са достойни за внимание, или не.

Ще бъда признателен до края на живота си на Скавър, задето ме накара да уча гръцки отрано. Бях още дете, когато за пръв път се опитах да чертая със стило буквите на тази непозната азбука: това бе за мен откриване на нови светове, начало на странствуванията ми и на усещането за един колкото обмислен, толкова и неосъзнат избор, както при любовта. Обичах този език заради гъвкавостта му на здраво тяло, богатия му речник, в който всяка дума отразява непосредствената и разнообразна връзка с действителността, а също и за това, че почти всичко най-добро, казано от хората, е било изречено на гръцки. Зная, че съществуват и други езици: те са или закостенели, или тепърва ще се родят. Египетските свещенослужители ми показаха своите древни символи — по-скоро знаци, отколкото думи — прастари опити за класификация на света и на нещата, гробовен език на мъртва раса. По време на Юдейската война равинът Йешуа ми разясни буквалния смисъл на някои текстове от този език на фанатици, така обсебени от своя бог, че са пренебрегнали човешкото. Във войската се запознах с езика на келтските помощни части и особено си спомням някои от песните… Обаче варварските говори са ценни най-вече като резерв за човешката реч, а вероятно и заради това, което ще изразяват един ден. Напротив, гръцкият език е оставил зад себе си цели съкровища от човешки и държавен опит. От йонийските тирани до атинските демагози, от целомъдрената суровост на Агезилай до изстъпленията на Дионисий или на Деметрий, от измяната на Демарат до лоялността на Филопимен, всичко, което всеки от нас би могъл да направи, за да навреди на ближните си или да им служи, е било поне веднъж извършено от грък. Същото е и с личния ни избор: от цинизма до идеализма, от скептицизма на Пирон до свещените блянове на Питагор, нашите откази или съгласия не са нещо ново; и добродетелите, и пороците ни имат гръцки образци. Нищо не може да се сравни с красотата на някой латински надгробен или оброчен надпис: издълбаните върху камъка думи обобщават с безпристрастно величие всичко, което трябва да знае за нас светът. Управлявах империята на латински; надгробният ми надпис ще бъде изписан на латински по стените на мавзолея ми и край Тибър, но ще съм живял и мислил на гръцки.

Бях на шестнайсет години: връщах се след временен престой в Седмия легион, разположен по това време сред Пиренеите, в една дива област на отсамна Испания, твърде различна от южната част на полуострова, където бях израснал. Моят настойник, Ацилий Атиан, счете за разумно да ме възнагради за няколкото месеца суров живот и ожесточено ловуване, като продължа образованието си. Мъдро прие да бъде убеден от Скавър да ме изпрати в Атина при софиста Исей, блестящ мъж, най-вече надарен с рядък импровизаторски талант. Атина незабавно ме покори; непохватният ученик, плахият юноша за пръв път се наслаждаваше на свежия и въздух, на бързите разговори, на разходките през дългите розови вечери, на несравнимата лекота на дискусиите и развлеченията. Занимавах се последователно с математика и изкуство, успоредно правех проучвания; в Атина имах също възможност да следвам курса по медицина на Леотихид. Професията на лекар би ми допаднала; нейните принципи не се отличават съществено от духа, в който се опитах да упражня занаята си на император. Обикнах страстно тази твърде близка до нас и поради това неточна наука, предмет на увлечения и грешки, но непрестанно усъвършенствувана благодарение на непосредствения си контакт с голото човешко тяло. Леотихид възприемаше нещата от най-положителната им страна: беше изработил чудесна система за наместване на счупени кости. Често се разхождахме край морето вечер: този универсален учен се интересуваше от строежа на раковините и от състава на морската тиня. Липсваха му възможности да прави опити; съжаляваше за лабораториите и дисекционните зали на Александрийския музеи, който бе посещавал като млад, за сблъсъка на мнения и за изобретателната състезателност на колегите си. С хладния си ум той ме научи да предпочитам нещата пред думите, да се пазя от готовите постановки, по-скоро да наблюдавам, отколкото да съдя. Този язвителен грък ме научи на методичност.

Въпреки легендите, които се носят за мен, твърде малко съм обичал младостта, собствената — по-малко от всяка друга. Сама по себе си тази толкова прехвалена младост ми се е струвала най-недодяланият период от живота — неясен, неуловим, уязвим и безформен. От само себе си разбира, че открих известен брой прекрасни изключения от това правило, две или три от които възхитителни, а сред тях ти, Марк, бе най-чистото. Що се отнася до мен, на двадесет години бях почти същият, какъвто съм днес, но без нужното постоянство. Всичко в мен не беше лошо, но можеше да бъде: доброто или най-доброто съжителствуваше с най-лошото. Не мога да мисля без срам за невежеството си по отношение на света, който смятах, че познавам, за нетърпението си, за лекомислените си амбиции и за грубата си ненаситност. Дали да си призная истината? В Атина, сред този живот на учение, където удоволствията имаха своето дължимо място, аз копнеех не за самия Рим, но за атмосферата на мястото, където непрестанно се решаваха и пререшаваха световните дела, за шума на скрипците и предавателните колела в механизма на властта. Царуването на Домициан беше вече към края си; братовчед ми Траян, който се бе покрил със слава на рейнските граници, се превръщаше в народен герой; испанският род пущаше корени в Рим. В сравнение с този свят на непосредственото действие любимата ми гръцка провинция изглеждаше заспала сред праха на отживели времето си идеи, а политическата пасивност на елините ми приличаше на долна проява на бягство. Моята жажда за власт и за пари, която често е първата проява на жаждата ни за власт, а също и за слава, ако трябва да дадем това хубаво и пламенно име на нетърпението си да се прочуем, беше неоспорима. Към това се прибавяше и смътното усещане, че макар и по-назад в много отношения, Рим печели предимство с това, че изисква от гражданите си, или поне от сенатското или коннишкото съсловие, да участвуват във важните държавни дела. Бях стигнал до такова състояние, при което чувствувах, че и най-баналният спор за вноса на египетско жито би ми дал повече знания за държавата, отколкото цялата „Държава“ на Платон. Няколко години преди това, още като млад римлянин, привикнал на военната дисциплина, забелязах, че разбирам по-добре от учителите си войниците на Леонид и атлетите на Пиндар. Напуснах сухата и слънчева Атина заради града, където покрити с тежки тоги мъже се борят срещу февруарския вятър, където разкошът и развратът са лишени от привлекателност, но където и най-незначителните решения засягат съдбата на част от света и където един млад и не много глупав, ала любознателен провинциалист, вярващ, че се подчинява само на най-груби амбиции, щеше постепенно да ги загуби ведно с осъществяването им, да научи да се мери с хората и нещата, да заповядва и — което в крайна сметка може би не е така маловажно — да бъде полезен.

Всичко не беше дотам добро в издигането на добродетелната средна класа, която заемаше изгодни позиции с оглед на предстоящата смяна на режима: политическата честност печелеше битката с помощта на твърде съмнителни средства. Предоставяйки цялата административна власт в ръцете на свои приближени, Сенатът допринасяше още повече за изолирането на доведения до безизходица Домициан, новите хора, с които ме свързваха роднински връзки, може би не бяха много различни от онези, на чието място щяха да дойдат; бяха най-вече по-малко покварени от властта. Провинциалните ми братовчеди и племенници се надяваха поне на някои по-низши служби, а от тях се искаше да изпълняват честно задълженията си. Аз също получих своя дял: бях назначен за съдия по наследствените дела. От този скромен пост наблюдавах последните схватки от смъртоносния двубой между Домициан и Рим. Императорът бе загубил всякаква опора в града, където се задържаше само с цената на многобройни екзекуции, които ускоряваха края му; цялата армия кроеше планове за смъртта му. Не разбрах много нещо от тази битка, по-съдбоносна от битките на цирковата арена; към притиснатия до стената тиранин изпитвах само високомерното презрение на ученика на философите, какъвто бях тогава. Следвайки съветите на Атиан, изпълнявах задълженията си, без много да се занимавам с политика.

Тази година на труд почти не се различаваше от годините на учение: не познавах правото; в съда имах щастието да бъда колега на Нераций Приск, който се съгласи да ме обучава и който остана мой правен съветник и приятел до края на живота си. Той принадлежеше към онези редки умове, които, познавайки дадена специалност из основи, я виждат, тъй да се каже, отвътре, от една недостижима за непосветените гледна точка, но запазват заедно с това чувството за относителната й стойност всред общия ред на нещата и я измерват с човешка мярка. По-вещ в практиката на закона от всичките си съвременници, той никога не се колебаеше пред полезните нововъведения. Благодарение на него по-късно успях да проведа известни реформи. Налагаше се да помисля и за друго. Бях запазил провинциалното си произношение и първата ми реч в съда предизвика буря от смях. Възползувах се от връзките си с актьори, което възмути семейството ми: уроците по дикция бяха в продължение на дни и месеци най-тежкото, но и най-приятното ми задължение. Те бяха и най-добре пазената от всичките ми тайни. Дори развратът се превръщаше в учение през тези трудни години: опитвах се да бъда в крак със златната римска младеж, но никога не успях напълно. С малодушието, свойствено за тази възраст, чиято чисто физическа смелост се изразходва другаде, аз само наполовина имах доверие в себе си; надявайки се, че ще заприличам на другите, потисках или насилвах своята природа.

Не ме обичаха много. Впрочем нямаше и защо. Известни мои черти, например любовта ми към изкуството, които минаваха незабелязани у атинския ученик и които щяха да бъдат повече или по-малко приети от всички у императора, бяха пречка за офицера и сановника в първите му стъпки към властта. Моето елинофилство, което ту демонстрирах, ту скривах непохватно, предизвикваше насмешка. В Сената ме наричаха гръцкият студент. Това сложи началото на моята легенда — променливо и загадъчно отражение, съставено наполовина от постъпките ни, наполовина от онова, което мисли за тях простолюдието. Безсрамни тъжители ми изпращаха жените си, ако знаеха за връзката ми с нечия сенаторска съпруга, синовете си, когато безразсъдно излагах на показ увлечението си по някой млад мим. Изпитвах удоволствие да смущавам с безразличието си тези хора. Най-жалки бяха тези, които, за да ми се понравят, разговаряха с мен за литература. Тактиката, която изработих на тези посредствени длъжности ми послужи по-късно при императорските ми аудиенции: да се отдадеш напълно на всеки за краткото време на аудиенцията, да заличиш от света всичко, за да оставиш за момента само този банкер, ветеран или вдовица; да отдадеш на тези затворени в тесните рамки на своето съсловие най-различни хора цялата учтивост и внимание, които в най-хубавите митове подаряваш на себе си, да видиш как същите хора почти неизбежно се възползуват от твоето благоразположение, за да се надуят като жабата от баснята, и накрая сериозно да посветиш малко от мислите си на техния проблем или дело. Също както в кабинета на лекаря пред мен се разпалваше ужасът на стари омрази, проказата на лъжите. Мъже срещу жени, бащи срещу деца, отделни родове срещу всички: малкото уважение, което изпитвах към семейната институция, не можа да устои на това. Не презирам хората. Ако беше така, нямаше да имам никакво право, нито основание да се опитвам да ги управлявам. Знам, че са суетни, невежи, алчни, неспокойни и способни на всичко, за да успеят, за да се издигнат дори само в собствените си очи или просто за да си спестят страданието. Зная, че съм като тях, поне на моменти, или бих могъл да бъда като тях. Разликите, които забелязвам между другите и мен, са твърде незначителни, за да натежат в крайната равносметка. Старая се поведението ми да бъде еднакво отдалечено и от хладното превъзходство на философа, и от наглостта на един Цезар например. И най-пропадналите хора имат нещо светло в себе си: този убиец свири прилично на флейта; надзирателят, който раздира с бич тялото на роба, е може би добър син, а този глупак би разделил с мен и последния си залък хляб. Малко са онези, които не бихме могли да поучим удачно. Голямата ни грешка е, че се опитваме да постигнем от всеки точно тези добродетели, които той няма, и че пропускаме да развиваме онези, които притежава. За стремежа към тези частични добродетели тук ще изложа онова; което по-рано казах със страст за стремежа към красотата. Познавал съм безкрайно по-благородни и по-съвършени от мен хора, като баща ти Антонин; общувал съм с не малко герои и даже с няколко мъдреци. Повечето хора са непостоянни както в доброто, така и в злото, недоверието им, повече или по-малко враждебното им безразличие се огъва прекалено бързо, почти неприлично, и се превръща твърде лесно в признателност, в уважение, впрочем може би също така краткотрайни; дори егоизмът им може да бъде насочен към полезни цели, винаги се учудвам, че не съм бил мразен от повече хора; имал съм само двама или трима ожесточени врагове, за което, както винаги, бях отговорен отчасти. Някои са ме обичали; същите са ми дали много повече, отколкото съм имал право да изисквам от тях или дори да се надявам — смъртта си, а понякога и живота си. И божеството, което носят в себе си, често се разкрива при смъртта им.

Чувствувам, че има едно-единствено нещо, в което превъзхождам повечето хора; аз съм едновременно и по-свободен, и по-обвързан, отколкото се осмеляват да бъдат те. Почти всички недооценяват както истинската си свобода, така и действителната си зависимост. Проклинат оковите си, а понякога, изглежда, се гордеят с тях. От друга страна, времето им минава в суетни волности; те дори не са способни да си изковат макар и най-леките вериги. Що се отнася до мен, стремил съм се повече към свободата, отколкото към властта, към властта — само защото отчасти гарантира свободата. Това, от което се интересувах, не бе философията на свободния човек (всички, които се опитваха да правят това, ме отегчаваха), но един вид техника: исках да намеря пресечната точка, в която волята ни се слива със съдбата, където дисциплината подпомага човешката природа, вместо да я ограничава. Бих искал да разбереш, че тук не става дума за непреклонната воля на стоика, чиято власт преувеличаваш, нито за някакъв абстрактен избор или отрицание, които биха били обида към условията на нашия богат и безкраен, съставен от предмети и тела свят. Мечтаех за по-съкровена съпричастност или за по-гъвкава добронамереност. За мен животът бе кон, чиито движения стават твои, но след като си го дресирал възможно най-добре. В последна сметка, тъй като всичко е бавно и неусетно решение на духа, който увлича след себе си тялото, аз се стараех да достигна постепенно до едно почти абсолютно състояние на свобода или зависимост. Физическите упражнения ми бяха полезни в това отношение; диалектиката също не ми вредеше. Най-напред се стремях към простата свобода на незаетите мигове. Всеки добре организиран живот има своите и който не е способен да си ги осигури, не умее да живее. Отидох още по-далече: открих едновременната свобода, при която две действия или две състояния са възможни в едно и също време. По примера на Цезар се научих както да диктувам много текстове едновременно, така и да говоря, четейки. Изнамерих такъв начин на живот, при който и най-тежката задача можеше да бъде изпълнена отлично, без да ме ангажира изцяло; в същност понякога съм дръзвал да си поставя за цел да отхвърля самото понятие за физическа умора. В други случаи практикувах метода на редуваща се свобода: вълненията, мислите и заниманията ми трябваше да могат да бъдат преустановени всеки миг и отново подновени; увереността, че мога да ги изгоня или повикам като роби, им отнемаше всяка възможност да ме тиранизират, а на мен — всякакво чувство за зависимост. Постигнах нещо повече: организирах целия си ден около една любима идея, с която не се разделях; всичко, което би могло да ме обезсърчат или да ме отвлече от нея — начинания или работа от друг характер, незначителни приказки, хилядите ежедневни случки, — се опираше на моята идея като лозница около колона. Друг път правех точно обратното — раздробявах до безкрайност: всяка мисъл, всеки факт биваха разчленени и разделени на значителен брой по-малки и по-лесни за овладяване мисли или факти. Трудните за вземане решения се разпадаха на рояк по-малки решения, вземани едно след друго, всяко едно водещо до следващото, станали по този начин неизбежни и лесни.

Ала най-силно се стараех да постигна свободата на доброволното подчинение — най-трудната от всички. Желаех състоянието, в което се намирах; в годините на моята зависимост подчинението ми губеше всичко недостойно и обидно, щом успеех да го приема като полезно упражнение. Избирах онова, което имах, като единствено се заставях да го притежавам напълно и да му се наслаждавам възможно най-добре. Изпълнявах без усилие и най-досадните задължения, щом решех, че ми допадат. Ако нещо ме отвращаваше, превръщах го в обект на изследване; умело се насилвах да извличам повод за радост от него. Изправен пред непредвидени или почти безизходни обстоятелства, пред засада или морска буря, след като вземех всички мерки в полза на придружаващите ме, аз се стараех да посрещна с радост случая, да се насладя на изненадата, която ми носи, и тогава засадата или бурята се вместваха без сътресение в собствените ми планове или мечти. Даже сред най-голямата си злочестина усещах мига, в който изчерпването на силите ми намаляваше част от нейния ужас и аз се сливах с нея, като приемах да я понеса. Ако един ден ми се наложи да изтърпя мъчения (а болестта без съмнение непременно ще ме подложи на подобни изпитания), не съм сигурен дали бих проявил дълго самообладанието на един Тразеа, но се надявам да намеря сили да се примиря поне с воплите си. И така, с известна смесица от въздържаност и дързост, от умело съчетани примирение и бунт, от крайни изисквания и разумни отстъпки, успях най-сетне да се приема такъв, какъвто съм.

 

 

Ако бе продължил прекалено дълго, този живот в Рим щеше положително да ме озлоби, поквари или похаби. Спаси ме завръщането ми във войската. Тя също изисква компромиси, но те са по-лесни. Отиването във войската означаваше пътешествие и аз заминах опиянен от радост. Бях издигнат за трибун във Втория помощен легион; прекарах няколко дъждовни есенни месеца по бреговете на Горни Дунав, в компанията на един-единствен другар — неотдавна излязъл том от Плутарх. През ноември бях прехвърлен в Петия македонски легион, разположен по това време при устието на същата река (все още е там), на границите с Долна Мизия. Снегът, който беше затрупал пътищата, ми попречи да пътувам по суша. Взех кораба в Пола; пътем едва успях да посетя отново Атина, където щях да живея за дълго по-късно. Известието за убийството на Домициан, получено няколко дни след пристигането ми в лагера, не учуди никого и зарадва всички. Траян бе осиновен от Нерва почти веднага след това. Напредналата възраст на новия император превръщаше въпроса за приемствеността на властта във въпрос на месеци: известно беше, че братовчед ми си бе поставил за цел да въвлече Рим в нова завоевателна политика, така че прегрупирването на войските и постепенното затягане на дисциплината, което започваше да се извършва, държеше армията в трескаво очакване. Дунавските легиони действуваха с точността на току-що смазана военна машина; те по нищо не приличаха на познатите ми заспали испански гарнизони; нещо още по-важно — вниманието на армията вече не бе насочено към дворцовите кавги, а към външните работи на империята; нашите войскови части вече не се свеждаха до банда от ликтори, готови да приветствуват или да убиват безразборно. Най-умните офицери се опитваха да различат някакъв общ замисъл в преустройствата, в които сами участвуваха, да предвидят бъдещето, а не само своите перспективи. Впрочем твърде много глупави коментари се разменяха на този пръв етап от развитието на събитията, а вечер по масите се чертаеха колкото произволни, толкова и нелепи стратегически планове. Римският патриотизъм, непоколебимата вяра в добрините на нашето господство и в мисията на Рим да управлява народите се проявяваха у тези професионалисти на военното дело в такива груби форми, с каквито не бях още свикнал. В пограничните области, там именно, където би било наложително да проявим умение, макар и временно, за да спечелим приятелството на някои скитнически вождове, войникът напълно изместваше държавника; ангарията и изземването на храни бяха повод за злоупотреби, които не изненадваха никого. Благодарение на вечните раздори между варварските племена положението на североизток бе възможно най-благоприятно: съмнявам се, че последвалите войни са подобрили състоянието на нещата там. Граничните произшествия ни причиняваха слаби загуби, които бяха обезпокоителни само защото бяха непрекъснати; нека признаем обаче, че постоянното напрежение съдействуваше поне за разпалване на военния дух. Аз бях убеден, че с по-малко загуби и повече умствено усилие от наша страна щяхме да подчиним на волята си някои от тези вождове и да спечелим на своя страна останалите; реших да се посветя най-вече на последната, пренебрегвана от всички задачи.

Към това ме подтикваше увлечението ми към всичко чуждоземно: обичах да общувам с варварите. Огромната страна, разположена между устията на Дунав и на Бористен, триъгълник, чиито две страни бях пребродил, е една от най-изумителните области на света, поне за нас, родените по бреговете на Вътрешното море и привикнали на светлите и сухи южни пейзажи, на хълмовете и на полуостровите. Там обожаваха богинята Земя, както тук почитаме богинята Рома, и аз нямам пред вид Церера, а едно по-древно божество, по-старо и от първата жътва. Нашата гръцка или латинска земя, здраво стъпила на скални основи, притежава непосредствената красота на мъжка снага; земята на скитите приличаше на пищното и закръглено тяло на легнала жена. Тук равнината се сливаше с небето. Не преставах да се възхищавам на чудото на реките; за тях тази необятна и пуста земя не бе нищо друго освен склон или корито. Нашите реки са къси и човек никога не се чувствува отдалечен от извора им. А огромният поток, който свършваше своя път тук, сред плетеница от устия, влачеше тинята на един непознат континент заедно с ледовете на безлюдни области. Студът по високите испански плата не отстъпва на никой друг, но едва тук за първи път се сблъсках с истинската зима, която се появява само за кратко по нашите земи. Тук тя трае дълги месеци, а по на север човек си я представя вечна, без начало и без край. Вечерта след пристигането ми в лагера Дунавът представляваше необятен път от червен, а след това от син лед, набразден от подводни течения, чиито следи бяха така дълбоки, сякаш бяха оставени от колесници. От студа се предпазвахме с помощта на кожи. Присъствието на този безлик, почти абстрактен враг предизвикваше чувство на неописуема възбуда и прилив на енергия у мен. Борехме се за запазване на топлината, както другаде за поддържане на духа. В някои дни снегът заличаваше и без това едва забележимите неравности в степта; препускахме в свят на чисто пространство и на чисти атоми. Ледът придаваше прозрачност и едновременно с това небесна твърдост и на най-обикновените и най-крехките неща. Всяка пречупена тръстика се превръщаше в кристална флейта. На залез-слънце кавказкият ми водач Асар пробиваше леда, за да напои конете ни. Впрочем конете бяха една от най-полезните ни връзки с варварите: някакво подобие на приятелство се изграждаше на основата на пазарлъци, безкрайни разговори и взаимното уважение поради някой ездачески подвиг. Вечер лагерните огньове осветяваха необикновените подскоци на танцьорите с тънка снага и екстравагантните им златни гривни.

Напролет, когато топенето на ледовете ми позволяваше да проникна по-далече във вътрешните области на страната, често се случваше да обърна гръб на южния хоризонт, скриващ познатите морета и острови, както и на западния, там, където слънцето залязва над Рим, и да мечтая да потъна още по-навътре в степите или оттатък Кавказките предпланини, на север, до най-отдалечената точка на Азия. Какви климати, каква фауна, какви ли човешки раси и империи щях да открия, толкова неизвестни за нас, колкото и ние за тях? Може би ни познаваха най-много благодарение на някои стоки, достигнали до тях посредством дълга верига от търговци и толкова редки за тях, колкото индийският пипер и кехлибарът от прибалтийските области за нас. В Одесос един завърнал се след дългогодишно странствуване търговец ми подари зелен, полупрозрачен камък, който минавал за свещен в някакво огромно царство, чиито гранични области бе обиколил; но сляп и глух за всичко освен за своята печалба, този човек не бе забелязал нито нравите, нито боговете на тази страна. Необикновеният минерал ми подействува като паднал от небето камък, като звезда от друг свят. Ние все още не познаваме добре очертанията на земята и аз ме мога да проумея как се примиряваме с подобно невежество. Завиждам на онези, които ще успеят да обходят двеста и петдесетте хиляди гръцки стадии, така добре пресметнати от Ератостен, и чиято обиколка ще ни върне към изходната ни точка. Представях си, че просто решавам да вървя нататък по следата, която вече заместваше пътищата ни. Забавлявах се с тази мисъл… Да бъда сам, без имущество, без влияние, без нито едно от преимуществата на дадена култура и да попадна сред нови хора и неизпитани обстоятелства… От само себе си се разбира, че това бе само мечта, най-кратката от всички. Измислената от мен свобода съществуваше само отдалече; твърде бързо щях отново да си създам това, от което щях да се отрека. Нещо повече — навсякъде щях да бъда римлянин далеч от Рим. Своеобразна пъпна връв ме свързваше с този град. По това време като трибун се чувствувах още по-неразривно слят с империята, отколкото съм като император, по същата причина, поради която костта на китката ни по-малко свободна, отколкото мозъкът. Независимо от всичко изживях тази чудовищна мечта, от която мъдрите ми, затворени в своите латински земи прадеди биха настръхнали от ужас, а това, че я бях приютил за миг в себе си, ме прави завинаги различен от тях.

 

 

Траян се намираше начело на войските ни в Долна Германия; дунавският гарнизон ме изпрати там, за да поднеса поздравленията му на новия наследник на империята. Бяхме спрели да нощуваме в Галия, на три дни път от Кьолн, когато се получи известието за смъртта на Нерва. Изкуши ме мисълта да изпреваря императорската поща и лично да занеса на братовчед си новината за идването му на власт. Потеглих в галоп и пътувах, без да спирам никъде освен в Трир при шурея ми Сервиан, който живееше там в качеството си на управител. Вечеряхме заедно. Слабата глава на Сервиан бе размътена от императорски мечти. Този двуличен човек, който се стремеше да ми навреди или най-малкото да ми попречи да се харесам, реши да ме надхитри, като изпрати свой куриер до Траян. Два часа по-късно бях нападнат при брода на една река; нападателите ни раниха моя ординарец и убиха конете ни. Ние обаче успяхме да заловим един от тях, бивш роб на моя шурей, който призна всичко. Сервиан би следвало да си даде сметка, че не може да попречи така лесно на един решен да продължи пътя си човек освен с цената на убийство, за което не му достигаше смелост. Бях принуден да извървя пеша десетина мили, преди да срещна един селянин, който ми продаде коня си. Пристигнах в Кьолн същата вечер, изпреварвайки с няколко левги куриера на Сервиан. Това приключение се увенча с успех, затова и бях приет още по-радушно от войската. Императорът ме задържа при себе си в качеството ми на трибун във Втория легион, наречен Верният.

Прие новината за идването си на власт с възхитително самообладание. Отдавна го очакваше и то с нищо не променяше плановете му. Оставаше такъв, какъвто винаги е бил, какъвто щеше да бъде до смъртта си — военачалник; но неговото достойнство се състоеше в това, че благодарение на своето чисто военно схващане за дисциплината си бе създал точна идея за онова, което се нарича държавен ред. Поне в началото всичко се подчиняваше на тази идея — и военните му планове, и завоевателските му намерения. Император-воин, но съвсем не воин-император. Не промени нищо в начина си на живот; в скромността му нямаше нито предвзетост, нито високомерие. Докато армията ликуваше, той приемаше новата си отговорност като част от ежедневието, изразявайки простодушно задоволството си пред своите близки.

Не му вдъхвах особено доверие. Беше ми братовчед, по-възрастен от мен с двадесет и четири години, и след смъртта на баща ми — един от двамата ми настойници. Изпълняваше семейните си задължения с провинциална сериозност; беше готов да направи невъзможното, за да ме издигне, ако се окажех достоен, както и да бъде по-строг, отколкото към всеки друг, ако проявях некадърност. Към младежките ми лудории се отнасяше с възмущение, което не бе съвсем неоправдано, но което се среща само от страна на семейството; впрочем дълговете ми го дразнеха много повече, отколкото нередовният ми живот. Други мои черти също го безпокояха: слабо образован, той изпитваше трогателно уважение към философи и учени, но едно е да се възхищаваш отдалеч на великите философи, а съвсем друго — да държиш край себе си един прекалено запознат с литература млад офицер. Като не знаеше какви са принципите и задръжките ми, считаше, че съм лишен от тях в следователно — безпомощен спрямо себе си. За моя чест никога не допуснах грешката да пренебрегна служебните си задължения. Името ми на добър офицер го успокояваше, но за него си оставах само млад надежден трибун, който следва да бъде наблюдаван отблизо.

Едно събитие в частния ми живот едва не ме провали наскоро след това. Бях покорен от едно красиво лице. Привързах се страстно към един младеж, на когото императорът също бе хвърлил око. Приключението бе и преживяно като такова. Някой си Гал, секретар на Траян, който отдавна считаше за свое задължение да му дава подробен отчет за дълговете ми, ни издаде на императора. Гневът му беше безграничен; това бе неприятно изпитание за мен. Някои приятели, между които Ацилий Атиан, направиха всичко възможно, за да смекчат упоритото му и доста смешно озлобление. Най-сетне той отстъпи пред молбите им и сдобряването ни, най-напред твърде неискрено и от двете страни, беше по-унизително за мен, отколкото гневните сцени преди това. Признавам, че запазих безмерна омраза към този Гал. Доста години след това бе осъден за фалшификация на официални документи и това бе най-сладкото отмъщение за мен.

Първият поход срещу даките започна през следващата година. И по вътрешно убеждение, и по политически съображения винаги съм бил противник на войната, но нямаше да бъда нищо повече от обикновен човек, ако големите начинания на Траян не бяха заразили и мен. Гледани най-общо и от разстояние, тези военни години са измежду най-щастливите в живота ми. Началото бе тежко или поне ми се стори така. Заемах само второстепенни длъжности, тъй като не си бях възвърнал напълно благоразположението на Траян. Обаче познавах страната и знаех, че съм полезен. Почти несъзнателно, от зима на зима, от лагер на лагер и от битка на битка, в мен нарастваше чувството на съпротива към политиката на императора; ала по това време нямах нито правото, нито задължението да изразя гласно възраженията си; впрочем никой не би ме послушал. Мястото ми бе малко или повече настрани — в петата или десетата редица, затова и познавах по-добре войниците си и споделях с тях живота им. Все още притежавах известна свобода на действие или по-точно известна независимост по отношение на самото действие, което трудно можеш да си позволиш, когато си на власт и си преминал тридесетте. Имах особени предимства пред останалите: любовта ми към тази сурова страна, увлечението ми към всички доброволни и временни форми на лишения и ограничения. Вероятно бях единственият млад офицер, който не тъгува по Рим. Колкото повече се проточваше войната сред калта и снега, толкова повече изпъкваше силата на моя характер.

Там изживях период на изключителна възторженост, дължаща се отчасти на влиянието на малка група офицери от моето обкръжение, които се бяха завърнали от далечните азиатски гарнизони заедно с вярата си в странни богове. Култът към Митра, по-малко разпространен тогава, отколкото след походите ни срещу партите, ме завладя за известно време с изискванията на строгия си аскетизъм, който изпъваше волята като лък с непрестанното напомняне за смъртта, желязото и кръвта и който въздигаше до всемирен символ суровото ежедневие на войнишкия ни живот. Нищо не би следвало да бъде по-несъвместимо със зараждащите се у мен схващания за войната, но варварските обреди, които създават връзки на живот и на смърт между съмишлениците им, ласкаеха най-съкровените въжделения на младежа, нетърпелив по отношение на настоящето, неуверен в бъдещето и именно затова готов да повярва в божествата. Бях посветен в една кула от тръстика и дърво на брега на Дунава, с поръчител бойният ми другар Марций Турбон. Спомням си, че тежкият агонизиращ бик едва не продъни пода от летви, под който се намирах, за да получа кървавото обливане. Впоследствие разсъждавах над опасностите, които биха могли да представляват за една държава със слаба власт подобни полутайни общества и накрая ги подложих на преследване, но въпреки това признавам, че изправени срещу врага, привържениците им придобиват едва ли не свръхестествени сили. Всеки от нас вярваше, че се изтръгва от тесните граници на своята човешка участ, и се чувствуваше едновременно и враг, и той самият, отъждествен с божеството, за което не се знае дали умира като звяр, или убива като човек. Тези фантастични блянове, които понякога ме плашат днес, не се различаваха много от теориите на Хераклит за тъждествеността на лъка и прицелната точка. Тогава ми помагаха да понасям живота. Победата и поражението бяха преплетени, размесени като различните лъчи на един и същи слънчев ден. Дакийските пехотинци, които тъпчех под копитата на коня си, сарматските конници, повалени по-късно в схватки, при които изправените ни коне взаимно се хапеха по гърдите, всички те биваха убивани от мен толкова по-лесно, колкото повече се чувствувах равен на тях. Изоставено на бойното поле, разголеното ми тяло едва ли щеше да се различава много от тяхното. Последният удар на меча би бил същият и за тях, и за мен. Тук ти доверявам някои необичайни разсъждения, които са измежду най-съкровените в живота ми, заедно със странното опиянение, което не изпитах под такава форма никога вече.

Редица смели постъпки, които биха минали, незабелязани, ако бяха извършени от прост войник, ми спечелиха известност в Рим и слава във войската. Впрочем повечето от така наречените ми подвизи не бяха друго освен излишно перчене; днес в тях виждам със срам, примесен с онази почти свещена екзалтация, за която стана дума преди малко, недостойното си желание да се харесам на всяка цена и да привлека вниманието върху себе си. Така например един есенен ден прекосих на кон придошлия от дъждовете Дунав с тежкото снаряжение на батавски войник. Ако това е военен подвиг, то конят ми имаше повече заслуга за него, отколкото аз. Ала това време на героични лудории ме научи да правя разлика между многообразните прояви на смелостта. Бих искал да притежавам храброст, която да бъде винаги хладнокръвна, безразлична, лишена от всякаква физическа възбуда и невъзмутима като спокойствието на боговете. Не се лаская от мисълта, че съм го постигнал. Несполучливото подобие на това качество, до което прибягвах по-късно в най-лошите си дни, не бе нищо друго освен цинично безгрижие към живота, а в най-добрите — моето чувство за дълг, с което се вкопчвах с всичките си сили. Но твърде бързо, стига опасността да траеше по-дълго, и цинизмът, и чувството за дълг отстъпваха пред една безразсъдна дързост — своеобразен оргазъм на неразривно слят със своята съдба човек. На тогавашната ми възраст това упойващо безстрашие не ме напускаше. Един очарован от живота човек не мисли за смъртта; тя не съществува и той я отрича с всеки свой жест. Ако се срещне с нея, това вероятно става, без да го осъзнае; за него тя е само удар или спазма. Усмихвам се горчиво и си казвам, че днес от две мисли едната е посветена на собствения ми край, сякаш изхабеното ми тяло се нуждае от толкова много уговорки, за да се реши на неизбежното. За сметка на това по онова време един младеж, който щеше да загуби много, ако не бе живял няколко години повече, всеки ден с лека ръка излагаше на опасност бъдещето си.

Всичко казано дотук би могло лесно да се представи като историята на прекалено образован войник, който се оправдава заради своята начетеност. Но тези опростени предположения са погрешни. Различни личности взимаха последователно връх у мен, но никоя за дълго, а сваленият тиранин бързо си възвръщаше властта. Така в мен намираха подслон безукорният и фанатично дисциплиниран офицер, който весело споделя с хората си военните лишения; тъжният мечтател по божественото; любовникът, готов на всичко за миг шемет; високомерният млад лейтенант, който се оттегля в палатката си, разучава картите на светлината на лампата и не скрива от своите близки презрението си към начина, по който е устроен светът; най-сетне бъдещият държавник. Нека не забравяме долния угодник, който приемаше да се напие на императорската трапеза само за да се понрави: младежа, който решава отвисоко всички проблеми със смешна самоувереност; лекомисления и остроумен събеседник, способен да загуби един добър приятел заради някоя духовитост; войника, изпълняващ с машинална точност презряното си гладиаторско дело. Нека споменем също и това отсъствуващо лице, без име и без място в историята и което съм също аз, проста играчка на събитията, ни повече, ни по-малко тяло, легнало на походно легло, разсейвано от някоя миризма, галено от полъха на вятъра или заслушано във вечното жужене на пчелите. Постепенно обаче едно новодошло лице — директор на трупа или постановчик, влизаше в ролята си. Познавах имената на актьорите си; определях кога е най-подходящо да се явят или напуснат сцената; прекъсвах ненужните реплики и все повече избягвах изтърканите ефекти. Накрая се научих да не злоупотребявам с монолога. С течение на времето моите постановки изградиха характера ми.

Военните ми успехи биха могли да предизвикат неприязън у един не толкова велик човек, колкото Траян. Обаче храбростта беше единственият език, който той разбираше непосредствено и чиито слова попадат право в сърцето му. Най-сетне успя да види в мое лице свой помощник, почти син, и нищо от това, което се случи по-късно, не можа да ни раздели напълно. От коя страна известни зародили се в мен възражения към неговите идеи бяха временно потиснати или забравени пред възхитителния талант, който проявяваше като пълководец. Винаги съм обичал да се наслаждавам на работата на големия специалист. В своята област императорът притежаваше ненадминато умение и майсторство. Начело на най-славния от всички легиони, наречен на името на Минерва, получих за задача да унищожа последните неприятелски прикрития в областта на Железните врати. След обсадата на крепостта Сармизегетуза влязохме с императора в подземната зала, където съветниците на цар Децебал току-що се бяха отровили по време на последното си угощение; императорът ме натовари да запаля странната купчина от мъртъвци. Същата вечер, сред възвишенията на бойното поле, той сложи на ръката ми диамантения пръстен, наследен от Нерва и който беше станал повече или по-малко залог за приемствеността на властта. Заспах доволен тази нощ.

 

 

Моята изгряваща популярност озари втория ми престой в Рим с чувството за радостно блаженство, което щях да изпитам в много по-силна степен по-късно, през най-щастливите си години. Траян ми беше дал два милиона сестерции, за да ги раздам на народа; те естествено не бяха достатъчни, но занапред разполагах сам със значителното си състояние и паричните проблеми вече не ме вълнуваха. Почти се бях отърсил от позорния си страх, че мога да не се харесам. Един белег от рана на брадичката ми послужи като повод да нося късата брада, характерна за гръцките философи. В облеклото си влагах простота, която доведох до крайност като император; времето на гривните и парфюмите бе отминало. А че тази простота криеше известна поза, не е толкова важно. Постепенно свиквах да се лишавам заради самото лишение, както и с контраста, който, харесвах по-късно, между сбирката от скъпоценни камъни и голите ръце на колекционера. За да не се отклонявам от въпроса за облеклото, ще разкажа една случка, от която извлякоха знамения, станала по времето на моята служба като народен трибун. През един ужасно лош ден, когато трябваше да говоря на публично място, изгубих наметалото си от дебела галска вълна. Принуден да произнеса речта си по тога, чиито гънки събираха дъжда като капчук, не преставах да бърша с ръка челото си, за да се запазя от пороя, който пълнеше очите ми. Да хванеш хрема в Рим, е привилегия на император, тъй като, каквото и да е времето, той няма право да носи нищо върху тогата си: от този ден нататък уличните продавачки и търговци на дини повярваха в щастливата ми звезда.

Често говорим за мечтите на младите, като съвсем забравяме тяхната пресметливост. Тя също е мечта и не по-малко безумна от самите мечти. Аз не бях единственият, който си правеше сметки по време на тези римски празници: цялата армия се надпреварваше в гонитба за почести. Влязох доста весело в ролята си на амбициозен политик, която никога не съм играл дълго и убедено, а още по-малко без да изпитвам нужда от непрестанната подкрепа на суфльор. Приех да изпълнявам най-съвестно и благоразумно досадната длъжност куратор на сенатските архиви и можах да извърша всякакви полезни услуги. Лаконичният стил на императора бе прекрасен за войската, но недостатъчен за Рим; императрицата, чиито литературни интереси бяха близки до моите, го убеди да ми повери изготвянето на речите си. Това бе първата от добрите услуги на Плотина. Справих се успешно, толкова повече, че имах известна практика в подобен вид съдействие. В трудното начало на кариерата си често бях писал речите на някои лишени от идеи и неспособни да съчинят и една фраза сенатори, които накрая започваха да вярват, че те самите са авторите им. Работейки за Траян, изпитвах абсолютно същото удоволствие, което ми доставяха упражненията по реторика през моето юношество; сам в стаята си, изпробвах пред огледалото ефекта от своето красноречие и се чувствувах император. В действителност учех се да бъда такъв; известни дързости, на които не мислех, че съм способен, ставаха нещо лесно. Щом някой друг поемаше отговорността за тях. Простата, но насечена и поради това неясна мисъл на императора ми стана близка; ласкаех се, че я познавам по-добре от самия него. Забавлявах се да подражавам на военния стил на предводителя и да го чувам как произнася пред Сената онези сякаш типично негови фрази, които бях отговорен аз. Когато се случеше да пази стаята бивах натоварен лично да прочета речите, които той дори не си даваше труд да прегледа, и безупречното им произнасяне правеше чест на уроците, получени от мен при трагическия актьор Олимп.

Тези полутайни услуги ми спечелиха приятелството и даже доверието на императора, въпреки че старата неприязън между нас не бе изчезнала напълно. Тя временно бе отстъпила място на удоволствието, което изпитва застаряващият владетел, виждайки как един младеж от собствената му кръв започва кариера, която той малко наивно смята за продължение на своята. Може би сегашното му въодушевление бе бликнало толкова високо на бойното поле в Сармизегетуза само защото преди това бе преминало през множество наслоени пластове от недоверие. Все още мисля, че в случая имаше нещо повече от неизкоренимата враждебност, основана на мъчително постигнати помирения, на различие в характерите или просто на обичайното мислене на един застаряващ мъж. Императорът мразеше инстинктивно подчинените, без които не можеше да мине. Би ме разбрал по-добре, ако проявявах старание, но и допусках пропуски в службата си; а аз му се струвах едва ли не подозрителен с професионалната си безупречност. Това стана очевидно, когато, считайки, че е от полза за кариерата ми, императрицата реши да ме ожени за дъщерята на една Траянова племенница. Той се противопостави твърдо на този проект, мотивирайки се с липсата на семейни добродетели у мен, с твърде младата възраст на девойката и дори със старите ми истории за дългове. Императрицата не отстъпи; самият аз проявих упорство; на тая възраст Сабина не беше съвсем лишена от чар. Този брак, търпян благодарение на почти непрекъснатото ми отсъствие, се превърна в такъв източник на раздразнение и неприятности впоследствие, че едва си го спомням като победа на един амбициозен двадесет и осем годишен младеж.

Бях повече от всякога член на императорското семейство и повече или по-малко принуден да живея в него. Всичко ме отблъскваше в тази среда с изключение на красивото лице на Плотина. Испанските братовчеди и натрапниците от провинцията бяха многобройни на императорската трапеза; те бяха същите, които срещах по-късно на угощенията на жена ми през редките си престои в Рим, и не бих казал, че ги намирах остарели, тъй като още по онова време те всички имаха вид на столетници. Излъчваха вяла мъдрост и закостеняло благоразумие. Императорът бе прекарал почти целия си живот във войската и познаваше Рим несравнимо по-зле от мен. Проявяваше похвално старание да се заобиколи с най-добрите му представители или поне с онези, които му бяха посочени като такива. Официалното му обкръжение се състоеше от възхитително предани и почтени хора, но с ограничена култура, чиято повърхностна философия не стигаше до дъното на нещата. Никога не ми се е нравила превзетата любезност на Плиний, а в безкрайната принципност на Тацит виждах типичния за един реакционен републиканец мироглед, останал непроменен от смъртта на Цезар. Неофициалният кръг на императора беше противно вулгарен и този факт поне временно ме избави от опасността да се забъркам в нови интриги. Независимо от това проявявах нужната учтивост към всички тези толкова разнообразни хора. Бях почтителен към едни, гъвкав пред други, разгулен при нужда, хитър, но не прекалено. Това непостоянство ми бе необходимо; бях многолик по сметка и непоследователен за забавление. Ходех по опънато въже. Нуждаех се не само от уроците на актьор, а и на акробат.

 

 

По същото време бях упрекнат в прелюбодеяние с няколко патрицианки. Две или три от тези толкова критикувани връзки продължиха почти до началото на моя принципат. Лесно податливият на разгул Рим никога не е одобрявал особено любовните истории на своите владетели. Марк Антоний и Тит го бяха изпитали на собствения си гръб. Моите любовни преживелици бяха по-скромни и аз не си представям при нашите нрави как един мъж, когото куртизанките винаги са отвращавали, а бракът вече отегчаваше до смърт, би могъл да опознае другояче многоликия женски свят. Враговете ми, начело с ужасния ми шурей, старият Сервиан, чиито тридесет години старшинство му позволяваха да обедини срещу мен старанията на педагог и на шпионин, твърдяха, че амбицията и любопитството имали по-голям дял в любовните ми приключения, отколкото самата любов, и че близостта ми със съпругите постепенно ме въвеждала в политическите тайни на съпрузите, че изповедите на метресите ми имали за мен стойността на полицейските доклади, които с удоволствие четях по-късно. Истина е, че всяка по-дълготрайна връзка водеше почти неизбежно до приятелството с някой тлъст или хилав, надут или стеснителен и почти винаги сляп съпруг, но обикновено това ми донасяше малко удоволствие и още по-малко изгода. Трябва дори да призная, че някои недискретни разкази на любовниците ми, чути в леглото, събуждаха в последна сметка съчувствието ми към тези така осмивани и зле разбрани съпрузи. Приятни, когато жените бяха опитни, любовните ми връзки ставаха вълнуващи, когато биваха красиви. За мен това бе общуване с изкуствата; влизах в допир с интимния свят на статуите; опознавах отблизо Венера от Книдос или Леда, тръпнеща под тежестта на лебеда. Намирах се в света на Тибул и на Проперций: нежна тъга, едва престорена и натрапчива като фригийска мелодия жар, целувки по тайни стълбища, развети по гръдта воали, раздяла призори и венци от цветя, оставени пред нечий праг.

Не знаех почти нищо за тези жени; малкото от своя живот, което ми посвещаваха, се побираше спокойно между две полуотворени врати; струваше ми се, че любовта им, за която непрестанно говореха, е лека като венец, моден накит или скъпо и крехко украшение; подозирах, че страстта им бе премяна, която слагаха заедно с червилото и огърлиците си. Собственият ми живот им изглеждаше не по-малко потаен; съвсем и не желаеха да го опознаят, предпочитайки да си го представят напълно погрешно. Накрая все пак разбирах, че правилата на играта налагат тези вечни преструвки, крайната разточителност в признанията и в оплакванията, ту престореното, ту прикривано удоволствие, съгласуваните като танцови фигури срещи. Дори в кавгите от мен се искаше да изрека предварително очакваната реплика, докато неутешимата красавица кършеше ръце като на сцена.

Често съм мислел, че страстно влюбените мъже се привързват поне толкова към храма и символите на своя култ, колкото към самото божество: те се наслаждават на къносаните в червено нокти, на натритата с парфюми кожа, на хилядите хитрости, които подчертават красотата, а понякога изцяло я създават. Тези изтънчени идоли се различаваха във всяко отношение от едрите жени на варварите, както и от нашите тромави и навъсени селянки; те се раждаха от позлатените колони на големия град, от пълните с багрилки казани на бояджиите или от топлите изпарения на баните, подобно на Венера от недрата на гръцкото море. Едва ли биха могли да бъдат отделени от трепетната нежност на антиохийските вечери или от трескавото оживление на римските утрини, от известните имена, които носеха, от разкоша, сред който последната им прищявка беше да се показват голи, но никога без накит. Бих желал нещо повече: да видя човешкото създание само със себе си, без маска, такова, каквото се налага да бъде понякога в страданието, след смъртта на първородна рожба или пред първата бръчка в огледалото. Когато един мъж чете, разсъждава или пресмята, той принадлежи на човешкия род и няма пол, а в най-добрите мигове от живота си той се издига даже над човешкото. За моите любовници бе чест да мислят само като жени: интелектът или душата, които търсех, и този път не бяха нищо друго освен приятно ухание.

Вероятно имаше нещо повече от това: скрит зад някоя завеса като комедиен герой, който изчаква благоприятния момент, дебнех с интерес шумовете на непознатия дом, особения звук на женските брътвежи, нечий изблик на гняв или смях, интимните шушукания, всичко, което затихваше, щом станеше известно, че съм там. Децата, постоянната грижа за облеклото и паричните затруднения, които скриваха от мен, отново придобиваха значение в мое отсъствие; дори така осмиваният съпруг ставаше първенствуващ и може би любим. Сравнявах любовниците си с неприветливите лица на пестеливите и амбициозни жени от собственото ми семейство, непрестанно заети с проверка на домашните сметки или с грижа за бюстовете на нашите предци; питах се дали тези студени матрони не прегръщат и те своите любовници под някоя беседка в градината и дали моите леснодостъпни красавици не чакаха само да ги напусна, за да подновят свадата си с икономката на дома. Опитвах се, доколкото е възможно, да обединя в едно цяло тези две лица на женския мир.

Миналата година, малко след заговора, който струва живота на Сервиан, една от бившите ми любовници си направи труд да дойде до Вилата, за да изобличи един от зетьовете си. Не взех под внимание обвинението, което можеше да бъде плод както на омразата й, така и на желанието й да ми угоди. Разговорът обаче ме интересуваше: както някога в съда по наследствени дела, ставаше дума единствено за завещания, за тъмни машинации между роднини, за неочаквани или нещастни бракове. И в тоя случай се сблъсквах с ограничения свят на жените, с грубото им практично чувство, със сивия им кръгозор, щом не е озаряван от любовта. Резкият й тон и някак противната й лоялност ми напомниха досадната Сабина. Чертите на моята посетителка изглеждаха сплескани и размазани, сякаш разрушителната ръка на времето беше минала многократно върху мека восъчна маска; онова, което бях взел за красота на времето, никога не е било друго освен крехкия цвят на младостта. Но притворството господствуваше още: набръчканото й лице продължаваше да играе непохватно с усмивката. Чувствените спомени, ако изобщо е имало такива, напълно се бяха изличили в паметта ми; останала бе само размяната на любезни фрази с едно създание, белязано като мен от болестта или възрастта, и същата леко раздразнена благосклонност, която бих проявил към някоя стара испанска братовчедка или далечна роднина, дошла от Нарбона.

Напразно се стремя да уловя мимолетния спомен — валма от дим, преливащи с багрите на дъгата мехурчета на детска игра. Колко лесно се забравя всичко… Толкова много неща са се случили от времето на тези леки увлечения, че дори не мога да разпозная вкуса им; харесва ми най-вече да отричам, че съм могъл да страдам заради тях някога. И все пак измежду любовниците ми има поне една, която съм обичал нежно. Беше едновременно и по-изтънчена, и по-твърда, по-нежна и по-сурова от другите: тънкото й закръглено тяло напомняше тръстика. Винаги съм се възхищавал от красивите коси, тази копринена и гъвкава част на тялото, но косите на повечето наши жени представляват кули или лабиринт, ладия или гнездо на пепелянки. Нейната беше само това, което бих искал да бъдат всички коси — грозд или разтворено крило. Легнала по гръб, склонила към мен малката си горда глава, говореше с възхитително безсрамие за любовните си преживявания. Обичах буйната й страст и всеотдайност в любовната прегръдка, капризния й вкус и яростта, с която разкъсваше душата си. Знаех, че има цели дузини любовници и сама не беше сигурна в техния брой. А аз бях само минувач, който не държи на верността и. Беше се влюбила в един танцьор на име Батил, толкова красив, че всички безумства заради него бяха оправдани предварително. Ридаейки, шепнеше името му в прегръдките ми, а моето одобрение й вдъхваше смелост. Често ни се случваше да се смеем до захлас. Умря млада на един нездравословен остров, където бе заточена от семейството си след шумен развод. Мога само да се радвам, че свърши така, тъй като се страхуваше от старостта, но това е чувство, което никога не изпитваме към онези, които истински сме обичали. Непрекъснато имаше нужда от много пари. Един ден ми поиска назаем сто хиляди сестерции, които й занесох на следващия ден. Тя седна на пода — малка изящна фигурка на играчка на ашици, — изпразни кесията върху мраморната настилка и започна да разпределя на купчинки лъскавата камара от монети. Знаех, че за нея, както за повечето прахосници, каквито сме всички, тези златни монети не бяха звонковите пари, украсени с изображението на Цезар, а магическа материя, лично нейни парични знаци, изсечени с образа на една химера, с лика на танцьора Батил. Не съществувах в този миг. Тя беше сама. Едва ли не погрозняла, бърчейки чело с възхитително нехайство към красотата си, не преставаше да прави на пръсти някакви сложни пресмятания с ученически израз на лицето. Никога не ме бе очаровала толкова.

 

 

Новината за сарматските набези пристигна в Рим по време на Траяновия триумф в чест на победата му над даките. Дълго отлаганите празненства продължаваха от осем дни насам. В продължение на цяла година от Африка и Азия пристигаха дивите животни, предназначени за масово клане на арената; унищожаването на дванадесетте хиляди диви зверове и систематичното убийство на десет хиляди гладиатори превръщаха Рим в тъжно средище на смъртта. Същата вечер се намирах на терасата в дома на Атиан, с Марций Турбон и нашия домакин. Осветеният град беше страшен с шумното веселие на тълпата: тежката война, на която Марций и самият аз бяхме посветили четири години от младостта си, се превръщаше в повод за пиянски празник на простолюдието, извратен триумф от втора ръка. Не беше уместно да се съобщава на народа, че прехвалените ни победи не са окончателни и че нов неприятел се е насочил към границите ни. Погълнат от азиатските си планове, императорът вече не проявяваше особен интерес към положението на североизток и предпочиташе да вярва, че е уредено веднъж за винаги. Първата война срещу сарматите бе представена като обикновена наказателна акция. Бях изпратен там с титлата управител на Панония и с пълномощията на главнокомандуващ войските ни.

Тя продължи единадесет месеца и бе жестока. Още съм убеден, че разгромяването на даките беше повече или по-малко оправдано: никой държавен глава се понася охотно наличието на организиран и настанен пред собствените му врати враг. Обаче унищожаването на царството на Децебал беше създало празнина в тази област, където именно се бяха втурнали сарматите. Неизвестно откъде появили се орди опустошаваха разорената от продължителни войни страна, опожарена и превърната в пепел от нас, където недостатъчните ни сили нямаше на какво да се опрат; тези шайки гъмжаха като червеи в трупа на дакийските ни победи. Неотдавнашните ни успехи бяха подкопали дисциплината; в предните ни постове виждах нещо от дебелашкото безгрижие на римските празненства. Гибелно изолирани в една област, чийто единствено добре познат участък беше бившата ни граница, някои трибуни проявяваха безразсъдно лековерие пред опасността; за да продължават да побеждават, те разчитаха на въоръжението ни, което от ден на ден намаляваше следствие на загуби и изхабяване, както и на подкрепления, на които не се надявах, уверен, че занапред всичките ни резерви ще бъдат съсредоточени в Азия.

Възникваше и друга опасност: четири години официални реквизиции бяха разорили селата от вътрешността на страната; още след първите ни дакийски походи виждах как за всяко стадо от говеда или овце, които тържествено отнемахме от неприятеля, многобройни стада от добитък биваха изтръгвани насила от цивилното население. Ако това състояние на нещата продължеше, нямаше да е далеч моментът, в който, уморено от тегобите на военната ни машина, селското население щеше да предпочете в крайна сметка варварите пред нас. Войнишките грабежи представляваха друг, може би по-маловажен, но по-явен проблем. Бях твърде популярен и не се страхувах да наложа и най-тежките ограничения на войските ни; въведох стил на строга нравственост, който сам прилагах; въздигнах в култ Императорската дисциплина, а по-късно успях да я въведа сред цялата армия. Върнах в Рим невъздържаните и амбициозни офицери, които усложняваха задачата ми; за сметка на това извиках военни техници, които ни липсваха. Налагаше се да възстановим отбранителните си съоръжения, които, главозамаяни от неотдавнашните победи, бяхме особено много занемарили; окончателно изоставих онези, чието поддържане щеше да струва прекалено скъпо. Цивилните ни администратори, удобно настанени всред безредието, което съпътствува всяка война, се издигаха постепенно до положение на полунезависими вождове, способни на всякакви издевателства над поданиците ни и на всякакви предателства спрямо нас. В тази обстановка ясно виждах заплахата от разцепления или бунтове, които щяха да настъпят в недалечно бъдеще. Не мисля, че бихме могли да избегнем тези бедствия, както не можем да избегнем смъртта, но от нас зависи да ги отдалечим с няколко века. Изгоних некадърните служители и наредих да екзекутират най-зловредните. Открих, че мога да бъда безмилостен.

Мъглива есен и студена зима последваха влажното лято. Наложи се да прибягна до медицинските си познания най-напред за да лекувам себе си. Животът по границите постепенно ме принизяваше до нивото на сармат: късата ми брада на гръцки философ се превръщаше в брада на варварски вожд. Отново видях всичко, което до погнуса бях виждал по време на дакийските походи. Неприятелят изгаряше живи пленниците; ние започнахме да убиваме нашите по липса на транспорт, който да ги откара до римските или азиатските пазари за роби. По коловете на дъсчените огради стърчаха забучени отрязаните глави на врага. Неприятелят подлагаше на изтезания своите заложници; много от приятелите ми загинаха по този начин. Един от тях пропълзя до лагера ни с окървавените си нозе; беше толкова обезобразен, че никога след това не можах да си припомня предишното му лице. Зимата също взе своите жертви: конници, приковани сред леда или отвлечени от придошлата река, раздирани от кашлица болни, които стенеха тихо в палатките, премръзнали крайници на ранените. Прекрасни хора с добра воля се обединиха около мен; малкият, здраво сплотен отряд, който ръководех, притежаваше най-висшата добродетел, единствената, която все още понасям — твърдата решимост да бъдеш полезен. Един сарматски дезертьор, станал мой преводач, рискува живота си, като се завърна сред своя народ с цел да подбуди бунтове или предателства; съумях да се споразумея с това племе: занапред неговите мъже щяха да се бият на предните ни линии, прикривайки нашите бойци. Няколко дръзки, непредпазливи сами по себе си, но умело подготвени акции доказаха на неприятеля безсмислието на една война срещу Рим. Един от сарматските вождове последва примера на Децебал: намерихме го мъртъв в една плъстена палатка заедно с удушените му жени и един ужасен вързоп, който съдържаше децата им. Този ден отвращението ми към безполезните разхищения се разпростря и върху избитите варвари; съжалявах за загиналите, които биха могли да бъдат асимилирани от Рим и използувани един ден като съюзници срещу още по-диви орди. Разгромените ни нападатели изчезнаха, както се бяха появили — в незнайната област, откъдето безсъмнено щяха да ни връхлетят други бури. Войната не бе приключила. Бях принуден да я подновя и завърша няколко месеца след идването си на власт. Макар и временно, редът се бе възцарил на тази граница. Върнах се в Рим отрупан с почести. Ала бях остарял.

 

 

Първият ми консулат бе също година на поход — една подмолна, но непрекъсната борба в полза на мира. Не бях сам в тази битка. Една промяна, успоредна на промяната в моите схващания, бе станала преди завръщането ми с Лициний Сура, Атиан и Турбон, като че ли въпреки строгата цензура, на която сам подлагах кореспонденцията си, приятелите ми ме бяха разбрали, изпреварили или последвали в моите намерения. В миналото превратностите в собствената ми съдба ме затрудняваха най-вече заради тях; страховете или безпокойствата, които бих понасял с леко сърце, ако бях сам, се превръщаха в непоносим товар, щом бивах принуден да ги крия от приятелското им съчувствие или да ги признавам пред тях; сърдех им се, че в своята привързаност се тревожат за мен повече от мен самия, че никога не виждат под външното ми вълнение по-спокойния човек, за когото нищо не е докрай важно и който следователно може да превъзмогне всичко. Занапред нямаше да имам време да мисля за себе си, нито да се откажа от интереса към себе си. Личността ми отиваше на заден план именно защото моето мнение започваше да тежи. В момента беше важно някой да се противопостави на завоевателната ни политика, да предвиди последиците и края й и да се подготви, ако е възможно, да поправи допуснатите грешки.

Службата по границите ми бе показала онази страна на победата, която не е изобразена на Траяновата колона. Връщането ми към гражданската администрация ми позволи да събера срещу военната партия досие, по-уличаващо, отколкото всички доказателства, натрупани през войната. Ръководният персонал на легионите и цялата преторианска гвардия се състоят изключително от италийци, а далечните войни изчерпваха резервите на една и без това бедна откъм население страна. Онези, които не загиваха, бяха не по-малко загубени за същинското ни отечество, тъй като биваха заселвани насила в новозавладените земи. Дори в провинцията системата на набиране на войници бе причина за сериозни размирици по това време. Малко по-късно предприех пътуване до Испания, за да извърша проверка на работата в медните мини на семейството ми, и се убедих, че войната внася безредие във всички области на стопанството; окончателно се уверих в основателността на протестите от страна на деловите среди в Рим, които посещавах. Не бях толкова наивен, за да смятам, че би зависело винаги от нас да избегнем всички войни; искаше ми се да водим само отбранителни; мечтаех за армия, тренирана в опазване на реда по границите — по-малко обширни, ако е необходимо, но по-сигурни. Всяко ново разрастване на огромния имперски организъм ми приличаше на болестен израстък, рак или оток на воднянка, който неизбежно щеше да причини смъртта ни.

Нито един от тези възгледи не би могъл да бъде изложен пред императора. Той беше стигнал до този момент в живота, различен за всеки от нас, когато човек се отдава на злия си дух или на своя гений и следва тайнствения закон, който му повелява да се самоунищожи или да надмине себе си. В общи линии делото на неговия принципат бе достойно за възхищение, но мирните начинания, към които умело го бяха насочвали най-добрите му съветници, великите проекти на архитектите и законодателите на неговото царуване винаги бяха значели по-малко за него, отколкото една-единствена военна победа. Бясно желание за разточителство бе завладяло този така благородно пестелив човек, когато ставаше дума за личните му нужди. Златото на варварите, изтръгнато от дунавското корито, както и петстотинте хиляди златни кюлчета на цар Децебал бяха стигнали да покрият направените на народа дарения, възнагражденията на военните, от които и аз получих своя дял, безсмисления разкош на цирковите игри, както и началните разходи, необходими за грандиозните начинания в Азия. Това зловредно богатство създаваше илюзии относно истинското състояние на финансите ни. Онова, което идваше от войната, отново се връщаше там.

Междувременно почина Лициний Сура. Той беше най-свободомислещият от личните съветници на императора. За нас смъртта му беше равнозначна на изгубена битка. Винаги бе проявявал бащинска загриженост към мен; от няколко година насам малкото сили, пощадени от болестта, му запрещаваха продължителните усилия за задоволяване на личните амбиции; те обаче му бяха достатъчни, за да се постави в услуга на човека, чиито разбирания му се струваха благоразумни. Завоюването на Арабия бе предприето въпреки съветите му; ако бе живял, той единствен би могъл да спести на Държавата изтощенията и колосалните разходи на войната срещу партите. Този разяждан от треска човек прекарваше безсънните си нощи да разисква с мен планове, които изчерпваха последните му сили, но чийто успех за него беше много по-важен, отколкото няколко допълнителни мига съществуване. Край постелята му изживях предварително, до най-малката административна подробност, някои бъдещи етапи на моето царуване. Критиките на умиращия щадяха императора, но той чувствуваше, че отнася със себе си малкото останала в режима мъдрост. Ако бе живял няколко години повече, известни заобиколни ходове, които белязаха идването ми на власт, щяха да ми бъдат спестени вероятно; той щеше да успее да убеди императора да ме осинови по-рано, при това — открито. Последните думи на този държавник, който ми завещаваше своята мисия, бяха миг от поемането на императорската власт.

Ако групата на съмишлениците ми растеше, същото ставаше и с враговете ми. Най-опасният ми противник беше Лузий Квиет, римлянин с арабска кръв, чиито нумидийски ескадрони бяха изиграли решаваща роля във втория поход срещу даките и който яростно подстрекаваше към война в Азия. Ненавиждах всичко у него: варварския му разкош, претенциозно разветите му бели воали, пристегнати със златна връв, наглия му и лицемерен поглед, невъобразимата му жестокост към победените и подчинените. Водачите на военната партия се самоунищожаваха в братоубийствени борби, но онези, които оцеляваха, още повече засилваха позициите си в режима и аз бях двойно повече изложен на подозрителността на Палма или на омразата на Целс. За щастие собствената ми позиция беше почти непревземаема. Гражданската власт лежеше все повече на плещите ми, откакто императорът се беше отдал изключително на военните си планове. Приятелите ми, единствените, които биха могли да ме изместят благодарение на способностите си или на познаването си на обществените дела, с благородна скромност предпочитаха мен пред себе си. Нераций Приск, който се ползуваше с доверието на императора, все по-умишлено се затваряше в своята специалност на юрист. Атиан устройваше живота си така, че да ми бъде полезен; радвах се на негласното одобрение на Плотина. Една година преди войната бях повишен в длъжността управител на Сирия, а по-късно станах и военен легат. Натоварен да надзиравам и организирам военните ни бази, аз се превръщах в един от командните лостове на начинание, което считах за безразсъдно. Поколебах се известно време, след което приех. Да откажа, означаваше да си отрежа пътя към властта в момент, когато тя повече от всякога бе жизненоважна за мен. Това означаваше също да се лиша сам от единствената възможност да се боря за по-умерена политика.

През няколкото години, предхождащи голямата криза, взех решение, което накара враговете ми да ме сметнат веднъж за винаги за лекомислен, което отчасти беше неговата цел, както и да пресече пътя на евентуална атака. Отидох да прекарам няколко месеца в Гърция. Поне привидно това пътуване нямаше нищо общо с политиката. Беше разходка за удоволствие и учение: върнах се с няколко гравирани купи и книги, които разделих с Плотина. Там получих официалната почест, която приех с най-чиста радост: бях назначен за архонт на Атина. Позволих си няколко месеца на труд и приятни наслади, на пролетни разходки по обсипаните с анемони хълмове, на приятелско общуване с голия мрамор. В Херонея, където бях отишъл да се поклоня пред древните двойки приятели от Свещения батальон, гостувах за два дни на Плутарх. Аз също бях имал своя Свещен батальон, но както обикновено собственият ми живот ме вълнуваше по-малко от историята. Ходих на лов в Аркадия; молих се в Делфи. В Спарта, на брега на Еврота, овчари ме научиха една много стара мелодия за кавал — странна като песен на птица. Близо до Мегара присъствувах на селска сватба, която продължи цяла нощ; другарите ми и аз самият се осмелихме да се присъединим към танцьорите, което строгите римски нрави биха ни запретили.

Следите от нашите престъпления личаха навсякъде: разрушените от Мумии коринтски стени, светилищата, където местата на статуите стояха празни поради грабежа, организиран по времето на позорния престой на Нерон в тая страна. Обедняла, Гърция живееше в атмосфера на чаровен унес, на трезва изтънченост и на мъдри наслади. Тук нищо не се бе променило от времето, когато ученикът на Исей за пръв път бе вдъхнал миризмата на топъл мед, сол и смола; в същност нищо не се бе променило от векове насам. Пясъкът по спортните площадки бе все така светъл, както в миналото; Фидий и Сократ не ги посещаваха вече, но младежите, които се упражняваха тук, продължаваха да приличат на прелестния Хармид. Понякога ми се струваше, че гръцкият дух не бе довел до абсолютен завършек предпоставките на собствения си гений: жътвата предстоеше да се извърши; узрелите на слънце и вече отрязани класове бяха малко нещо в сравнение с елевсинската надежда на семето, посято в тази плодородна почва. Даже у дивите ни сарматски врагове бях намирал вази с чисти линии, огледало, украсено с образа на Аполон, гръцки отблясъци като блед слънчев лъч върху снега. Мечтаех за възможността да елинизирам варварите, да пренеса атинската цивилизация в Рим и безболезнено да наложа на света единствената култура, която се бе изтръгнала от чудовищното, безформеното и неподвижното, бе открила определение на метода и теория на политиката и красотата. Лекото пренебрежение от страна на гърците, което не преставах да чувствувам и сред най-пламенните почести, не ме обиждаше, тъй като го намирах естествено. Каквито и добродетели да ме отличаваха от тях, знаех, че винаги ще бъда по-малко хитър от някой егински моряк и по-малко мъдър от някоя билкопродавачка на агората. Приемах без раздразнение едва високомерната любезност на тази горда раса; признавах на цял един народ преимуществата, които винаги твърде охотно бях признавал на обичаните от мен. За да имат време да продължат и завършат делото си, гърците се нуждаеха от няколко века мир, от спокойни занимания и умерени свободи, възможни само в мирно време. Гърция разчиташе да бъдем нейни закрилници, след като се смятаме нейни господари. Обещах си да бдя над беззащитния бог.

 

 

Заемах поста си на управител в Сирия от една година насам, когато в Антиохия пристигна Траян. Идваше да провери подготовката за похода срещу Армения, който според плана му трябваше да предшествува нападението срещу партите. Плотина го придружаваше както обикновено, заедно с племенницата му Матидия, снизходителната ми тъща, която от години го следваше по лагерите в качеството си на икономка. Старите ми врагове Целс, Палма и Нигрин все още заседаваха в Съвета и имаха надмощие в главното командуване. Всички тези хора се натъпкаха в двореца, очаквайки началото на военните действия. Дворцовите интриги се подновиха с пълна сила. Всеки залагаше, преди да бъде хвърлен зарът на войната.

Войската ни потегли почти веднага на север. Заедно с нея се оттегли и многобройната тълпа от висши служители, кариеристи и безделници. Императорът и свитата му спрели за няколко дни в Комагена за празненства, които отсега имаха характер на триумф; събрани в Сатала, по-незначителните източни царе се надпреварвали да засвидетелствуват верността си към Траян, на която не бих разчитал много в бъдеще, ако бях на негово място. Начело на предните ни постове, опасният ми съперник, Лузий Квиет, завзел бреговете на езерото Ван по време на една дълга военна разходка; изоставена от партите, северната част на Месопотамия била присъединена без трудности; царят на Осроена, Абгар, се признал за победен в Едеса. Императорът се завърна в Антиохия, за да прекара зимата тук, отлагайки за пролетта нападението срещу същинската партска империя и твърдо решен да не приема никакво предложение за мир. Всичко се бе развило според предвижданията му. Радостта, с която се отдаваше на това така дълго отлагано приключение, беше възвърнала младостта на този шестдесет и четири годишен мъж.

Моите предвиждания оставаха мрачни. Еврейското и арабското население бяха все по-враждебно настроени към войната; едрите провинциални собственици се дразнеха, задето трябваше да покриват разходите, причинени от престоя на войската ни, а градовете понасяха зле облагането с нови данъци. Веднага след завръщането на императора първата катастрофа стана предвестник на всички останали: през една декемврийска нощ само за няколко секунди земетресение превърна в развалини една четвърт от Антиохия. Контузен от паднала върху него греда, Траян геройски продължи да се грижи за ранените; няколко души от най-близкото му обкръжение също загинаха. Сирийското население незабавно потърси виновниците за това бедствие: пренебрегвайки макар и за пръв път принципите си на търпимост, императорът допусна грешка, като разреши убийството на група християни. Лично аз изпитвам твърде малко съчувствие към тази секта, обаче гледката на пребити с тояга старци и на изтезавани деца допринесе още повече за раздухване на недоволството и направи още по-противна тази злополучна зима. Липсваха средства за незабавното възстановяване на щетите от земетресението; хиляди хора без покрив нощуваха по площадите.

Проверките ми разкриваха наличието на глухо недоволство и стаена ненавист, която висшите държавни сановници, задръстили двореца, дори не подозираха. И сред пепелищата императорът не прекъсваше подготовката за следващия поход: цяла гора бе употребена за построяването на подвижни и понтонни мостове за преминаването на Тигър. С радост бе приел поредица от нови титли, присъдени му от Сената; бързаше да приключи с Ориента, за да чествува триумфа си в Рим. И най-малкото забавяне отприщваше гнева му, който го разтърсваше като пристъп на треска.

Човекът, който сновеше нетърпеливо из огромните зали на някогашния дворец на Селевкидите, украсен лично от мен (каква досада!) с хвалебствени надписи и дакийски трофеи в негова чест, не беше същият, който ме бе посрещнал в лагера край Кьолн преди близо двадесет години. Дори добродетелите му бяха остарели. Грубоватата му веселост, която скриваше действителната му доброта някога, сега не беше нищо друго освен най-банален навик; решителността му се бе превърнала в твърдоглавие, а склонността му към непосредственото и практичното — в пълен отказ от мислене. Нежното уважение, което изпитваше към императрицата, и заядливата привързаност, която засвидетелствуваше на племенницата си Матидия, се превръщаха в старческа зависимост от тези жени, на чиито съвети все повече и повече се съпротивляваше. Чернодробните му кризи тревожеха лекаря Критон; той самият не се и замисляше за тях. Удоволствията му винаги са били лишени от изисканост, но нивото им спадаше още повече с възрастта. Не беше особено важно, че едва приключил работния си ден, императорът се отдаваше на войнишки оргии в компанията на младежи, които намираше приятни или красиви. Много по-страшно бе това, че понасяше зле виното, с което злоупотребяваше, и че дворът му, състоящ се от все по-посредствени служители, подбрани и насъсквани от освободени роби със съмнителни намерения, присъствуваше на всичките ни разговори и ги предаваше на противниците ми. Денем виждах императора само на събранията на главното командуване, посветени на уточняване на военните планове, където нито веднъж не можах да изразя свободно мнението си. В останалото време избягваше да бъде насаме с мен. Този не много интелигентен човек черпеше множество плоски хитрости от виното. Някогашната му мнителност бе изчезнала: настояваше да се присъединявам към удоволствията му; шумът, смеховете и най-безсолните младежки шеги бяха винаги добре дошъл повод, за да ми даде да разбера, че моментът не е подходящ за сериозни дела; дебнеше мига, в който една последна глътка щеше да ме лиши от ясно съзнание. Всичко се въртеше около мен в тази зала, където главите на дивите бикове от варварските трофеи сякаш ми се надсмиваха в лицето. Делвите с вино се редуваха с делви с вино; пиянска песен или наглият и очарователен смях на някой пак се понасяше тук и там; опрял на масата все по-треперещата си ръка, затворен в едно може би полупресторено пиянство, залутан далеч от всичко по пътищата на Азия, императорът потъваше в тежко мечтание…

За нещастие неговите мечти бяха красиви. Те бяха същите, които ме бяха подтикнали да се откажа от всичко някога и да тръгна по северните пътища към Азия, отвъд Кавказ. Тази магия, на която се поддаваше като омаян остарелият император, Александър я бе изпитал преди него; той почти бе осъществил същите мечти и заради тях бе загинал на тридесет години. Ала най-сериозната опасност на тези величави планове си оставаше привидната им разумност: както винаги практически съображения за оправдание на абсурда и за подтикване към невъзможното изобилствуваха. Източният проблем ни тежеше от векове насам и изглеждаше естествено да бъде решен веднъж за винаги. Търговията ни със стоки от Индия и загадъчната Страна на коприната зависеше изцяло от еврейските търговци и арабските износители, които имаха привилегията да преминават през пристанищата и пътищата на партите. Ако можехме да унищожим необятната и с променливи граници империя на аршакските конници, щяхме да имаме непосредствен достъп до тези богати краища на света; най-сетне обединена, Азия нямаше да бъде друго освен една от многото римски провинции. Александрийското пристанище в Египет беше единственият ни излаз към Индия, който не зависеше от благоволението на партите; там също непрекъснато се сблъсквахме с исканията и бунтовете на еврейските общности. Успехът на Траяновия поход щеше да ни позволи да не се съобразяваме с този несигурен град. Ала доводи от подобен характер никога не са ме убеждавали. Щях да бъда по-доволен от сключването на разумни търговски спогодби и вече съзирах възможността да намаля ролята на Александрия, създавайки втора гръцка метрополия в съседство с Червено море, което сторих по-късно с основаването на Антиноя. Започвах да опознавам сложния азиатски свят. Обикновените планове за пълно изтребление, сполучили в Дакия, оставаха неприложими в тази многолика страна, чието съществуване имаше дълбоки корени и от която впрочем зависеше богатството на останалия свят. Отвъд Ефрат за нас започваше страната на опасностите и миражите, на пясъците, в които затъваш, и на пътищата, които свършват, без да доведат доникъде. И най-малката несполука щеше да предизвика разклащане на престижа ни, последвано от множество други катастрофи; въпросът беше не само да победим, но да побеждаваме непрекъснато, а силите ни щяха да се изчерпят в подобно начинание. И преди бяхме правили такъв опит: представях си с ужас главата на Крас, подхвърляна като топка от ръка на ръка по време на едно представление на „Вакханките“ от Еврипид, което един повърхностно запознат с елинизма варварин беше дал в деня на победата си над нас. Траян мечтаеше да отмъсти за миналото ни поражение, а аз — най-вече как да предотвратя то да се повтори. Предвиждах доста точно бъдещето, в крайна сметка нещо напълно възможно, когато си запознат с известен брой елементи от настоящето: няколко незначителни победи щяха да увлекат още по-напред армиите ни, безразсъдно изтеглени от други граници; умиращият император щеше да се покрие със слава, но ние, останалите живи, щяхме да се нагърбим с решаването на всички проблеми и с лекуването на нанесените рани.

Цезар е бил прав да предпочете да бъде пръв на село вместо втори в Рим. Не от амбиция или пустославие, а защото заемащият второто място може да избира само между опасностите на подчинението или на бунта, или на още по-страшните опасности на компромиса. Дори не бях втори в Рим. Тръгвайки на този рискован поход, императорът все още не беше посочил своя наследник, а всяка крачка напред увеличаваше изгледите за успех на военачалниците от главното командуване. Сега този леко наивен човек ми се струваше по-сложен от самия мен. Успокояваше ме единствено грубото му държане: навъсеният император се отнасяше към мен като със син. В други моменти очаквах да бъда изместен от Палма или премахнат от Квиет, щом станеше възможно да минат и без услугите ми. Нямах никаква власт: дори не успях да издействувам аудиенция за влиятелните членове на антиохийския Синедрион, които също като нас се страхуваха от подготвяните от еврейски подстрекатели бунтове срещу властта и които биха информирали Траян за подмолните действия на събратята си по вяра. Моят приятел Латиний Александър, потомък на един от най-старите родове в Мала Азия, чието име и богатство имаха голяма тежест, също не бе послушан. Изпратеният във Витиния преди четири години Плиний бе починал там, без да има време да осведоми императора за точното състояние на духовете и на финансите — при условие, че неизлечимият му оптимизъм би му позволил това. Тайните доклади на ликийския търговец Опрамоас, добре запознат с азиатските въпроси, бяха посрещани с присмех от Палма. Освободените роби се възползуваха от сутрешното неразположение, с което завършваха обикновено пиянските вечери, за да ме отстранят от императорската спалня: ординарецът на императора, на име Федим, честен, но ограничен и настроен срещу мен човек, на два пъти отказа да ме пусне при него. За сметка на това една вечер моят враг, консуларят Целс, се затвори с Траян на таен разговор, който продължи часове, и аз реших, че съм загубен. Потърсих съюзници, където бе възможно; подкупих със злато бивши роби, които с радост бих осъдил на каторжен труд; галих отвратителни къдрави глави. Диамантът на Нерва не излъчваше никакъв блясък вече.

В този момент се появи най-мъдрият от добрите ми духове — Плотина. Познавах императрицата от близо двадесет години. Бяхме от същата среда и имахме приблизително еднаква възраст. Бях свидетел как спокойно понася едно почти толкова угнетено съществуване, каквото беше и моето, но по-лишено от бъдеще. Беше ме подкрепяла в трудните ми мигове, сякаш без да си дава сметка за това. Ала нейното присъствие ми стана повече от насъщно през тежките дни в Антиохия, както по-късно нейното уважение, на което се радвах до смъртта й. Свикнах с тази фигура, облечена в бели дрехи, толкова прости като на която и да е жена, с мълчанието й, с отмерената й реч, която винаги се свеждаше само до отговори, и то възможно най-ясни. Видът й с нищо не нарушаваше хармонията на този по-древен от всички римски великолепия дворец: тази дъщеря на парвенюта беше достойна за Селевкидите. Мислехме еднакво почти винаги. И двамата обичахме да обогатяваме, а след това да разголваме душите си, да изпробваме силата на духа си във всякакви изпитания. Тя имаше склонност към епикурейската философия, това тясно, но чисто ложе, върху което и моята мисъл си почиваше понякога. Загадката на боговете, която ме терзаеше, не я измъчваше; не споделяше и страстното ми увлечение по човешкото тяло. Беше непорочна поради отвращение от лекодостъпното, щедра — по-скоро по разум, отколкото по природа, умерено мнителна, ала готова да приеме всичко от приятел, дори неизбежните му грешки. Приятелството беше избор, на който посвещаваше цялото си същество; отдаваше му се докрай, така както аз се отдавах само в любовта. Познаваше ме по-добре от всеки друг; позволих й да види в мен това, което грижливо скривах от останалите — никому неизвестни прояви на подлост например. Иска ми се да вярвам, че от своя страна и тя не е скрила почти нищо от мен. Плътската близост, която никога не е съществувала между нас, бе заменена от връзката между две тясно преплетени души.

Нашият съюз не се нуждаеше от признания, обяснения и недомлъвки; фактите бяха достатъчни. А тя ги виждаше по-добре от мен. Под тежките плитки, наложени от модата, гладкото й чело бе чело на съдник. В паметта й се врязваше отпечатъкът от най-незначителните неща; никога не й се случваше, както ставаше с мен, да се колебае прекалено дълго или да взима прибързани решения. Само с един поглед разкриваше и най-тайните ми противници; преценяваше привържениците ми с далновидно хладнокръвие. В същност бяхме съучастници, но и най-опитното ухо едва ли би могло да долови и най-леката следа от тайно споразумение между нас. Никога не допусна грубата грешка да се оплаква от императора пред мен, нито по-малко грубата — да го оправдава или ласкае. Колкото до мен, лоялността ми не бе подложена на съмнение. Току-що пристигналият от Рим Атиан се присъединяваше към разговорите ни, които траеха цяла нощ понякога, но сякаш нищо не уморяваше тази невъзмутима и крехка жена. Беше успяла да издействува от императора да назначи бившия ми настойник за свой личен съветник, отстранявайки по този начин моя враг Целс. Мнителността на Траян или невъзможността да намери мой заместник в тила щеше да ме задържи в Антиохия: разчитах на приятелите си да ме осведомяват за всичко, което щяха да премълчават бюлетините. В случай на злополука щяха да съумеят да обединят около името ми една част от преданите на мен легиони. Враговете ми щяха да бъдат принудени да се съобразяват с присъствието на болния от подагра старец, който заминаваше само за да ми бъде полезен, и на жената, способна да си наложи продължителната издръжливост на войника.

Видях ги да потеглят: императорът на кон — решителен и възхитително спокоен, покорната група жени в носилки, преторианската гвардия заедно с нумидийските съгледвачи на страшния Лузий Квиет. Войската, която беше прекарала зимата по бреговете на Ефрат, се задвижи с пристигането на своя военачалник: походът срещу партите наистина започваше. Първите новини бяха превъзходни. Вавилон бе завладян, реката Тигър — прекосена, а Ктесифонт бе паднал. Както винаги нищо не устояваше пред удивителното умение на този човек. Арабският владетел Харацен се обяви за наш поданик, откривайки по този начин цялото течение на Тигър за римската флота: императорът потегли за пристанището Харакс в най-отдалечения край на Персийския залив. Той най-сетне се докосваше до приказните брегове. Моето безпокойство не беше изчезнало, но го потулях като престъпление; да си прав твърде рано, е равносилно на грешка. Нещо повече, съмнявах се в преценката си; бях виновен за долното недоверие, което ни пречи да признаем величието на човека, когото познаваме прекалено добре. Бях забравил, че някои хора са способни да отместват границите на съдбата и да променят хода на историята. Бях богохулствувал срещу гения на императора. Разяждах се от тревога на своя пост. Нима щях да бъда изключен от играта, ако се случеше невъзможното? И тъй като всичко е по-лесно от здравия разум, изпитвах желание да нахлузя ризницата от сарматските войни и да използувам влиянието на Плотина, за да бъда върнат във войската. Завиждах и на последния войник за прашните азиатски пътища, за сблъсъка с покритите с броня персийски воини. Този път Сенатът гласува на императора правото да чествува не един, а поредица от триумфи, които щяха да продължат до края на живота му. Аз самият направих дължимото: заповядах да се организират празненства и отидох да извърша жертвоприношение на връх Касий.

Внезапно пожарът, който тлееше в Ориента, избухна навсякъде едновременно. Еврейските търговци отказаха да платят данъците си в Селевкия; Кирена се разбунтува незабавно и ориенталското население изби гръцкото; пътищата, по които превозваха египетско жито до войските ни, бяха прекъснати от шайки йерусалимски зелоти; в Кипър гръцките и римските жители бяха изловени от еврейската паплач, която ги принуди да се изтребят взаимно в гладиаторски борби. Успях да запазя реда в Сирия, но забелязвах пламъчета в очите на седналите пред синагогите просяци, негласни подигравки по дебелите устни на водачите на камили — омраза, която впрочем не заслужавахме. Още от началото евреите и арабите бяха обединили усилията си срещу войната, която заплашваше да разори търговията им; Израел се възползуваше от това положение, за да се нахвърли върху света, от който неговата религиозна ярост, странните му обреди и непримиримостта на неговия бог го бяха изключили. Набързо завърналият се във Вавилон император изпрати Квиет да накаже разбунтувалите се градове: големите елински метрополии в Ориента — Кирена, Едеса и Селевкия — бяха опожарени като възмездие за предателствата, замислени по време на нощувките на керваните или подготвени в еврейските квартали. По-късно, посещавайки същите градове, които трябваше да възстановя, минах под разрушените колонади и между редиците изпотрошени статуи. Императорът Хозрой, който бе подкупил бунтовниците, веднага взе нападателна позиция; Абгар въстана и завзе опожарената Едеса; арменските ни съюзници, които се ползуваха с доверието на Траян, подадоха ръка за помощ на сатрапите. Неочаквано императорът се оказа в центъра на огромно бойно поле, принуден да се отбранява от всички страни.

Той загуби цяла зима при обсадата на Хатра — почти непристъпна, разположена сред пустинята крепост, която коства хиляди жертви на войската ни. Упорството на императора беше все повече и повече проява на личната му храброст; този болен човек здраво се бе вкопчил в идеята си. От Плотина узнах, че въпреки един нелек предупредителен пристъп на парализа Траян упорито отказвал да назове своя наследник. Ако този подражател на Александър на свой ред умреше от треска или от невъздържание в някой нездравословен азиатски край, войната срещу външния неприятел щеше да се усложни с гражданска война; борба на живот и на смърт щеше да избухне между моите привърженици и приближените на Целс или Палма. Внезапно новините почти напълно секнаха; тънката нишка, която ме свързваше с императора, се крепеше единствено на нумидийските банди на най-злия ми враг. Това бе времето, когато за пръв път помолих моя лекар да отбележи с червено мастило върху гърдите ми мястото на сърцето: ако се случеше най-лошото, не държах да падна жив в ръцете на Лузий Квиет. Трудната задача по умиротворяване на островите и съседните области се прибавяше към другите ми задължения, но изтощителният труд през деня се понасяше лесно в сравнение с дългите безсънни нощи. Всички проблеми на империята ме бяха налегнали наведнъж, но собственият ми проблем тежеше най-много. Стремях се към властта. Желаех я, за да наложа замислите си, да изпробвам силите си и да възстановя мира. Желаех я най-вече за да осъществя собственото си аз, преди да умра.

Скоро щях да стана на четиридесет години. Ако се случеше да загина в този миг, от мен щеше да остане само име сред поредицата висши сановници и гръцки надпис в чест на атинския архонт. Оттогава насам винаги когато съм бил свидетел на смъртта на някой, стигнал средата на жизнения си път и чиито успехи или несполуки са били като че ли точно претеглени от обществото, съм си спомнял, че на същата възраст аз самият съществувах само в собствените си очи и в очите на неколцина приятели, които вероятно са се съмнявали в способностите ми, както аз самият се съмнявах в себе си. Разбрах, че малцина намират смисъла на живота си преди смъртта, и преценявах с по-голяма снизходителност прекъснатото им дело. Натрапчивата мисъл за един несправедливо ограбен живот парализираше съзнанието ми в една точка, приковаваше го като в гноен абсцес. С моята жажда за власт ставаше същото, което става в любовта и което пречи на влюбения да яде, да спи, да мисли или дори да люби, преди да бъдат изпълнени известни обреди. И най-срочните задачи ми изглеждаха безсмислени, щом нямах свободата да вземам решения, засягащи бъдещето; имах нужда да бъда уверен, че ще царувам, за да си възвърна желанието да бъда полезен. Дворецът в Антиохия, където няколко години по-късно щях да живея в щастие, близко до полуда, сега бе само затвор за мен — затвор на осъден на смърт. Изпратих тайни пратеници до оракулите, до Юпитер Амон в Касталия и до Зевс Долихен. Наредих да доведат гадатели; стигнах дотам, че измъкнах от антиохийските тъмници един осъден да бъде разпънат престъпник и заповядах на един магьосник да му пререже гърлото в мое присъствие с надежда, че душата му, разкъсвана между живота и смъртта, ще ми разкрие бъдещето. Нещастникът спечели, защото се отърва от продължителна агония, но поставените въпроси останаха без отговор. Нощем обикалях двореца от една бойница до друга, от балкон на балкон, залите с напукани от земетресението стени, като чертаех тук-там по плочите на пода астрологически изчисления, обърнал поглед към трептящите звезди. Но не другаде, а на земята трябваше да търся знаците на бъдещето.

Най-сетне императорът вдигна обсадата на Харта и реши да мине отсам реката Ефрат, която изобщо не бе трябвало да прекосява. Знойната жега и преследващите ни партски стрелци направиха още по-злополучно горчивото завръщане. През една гореща майска вечер излязох да посрещна пред стените на града, на брега на Оронт, малката, изтощена от трески, умора и тревоги група: болния император, Атиан и жените. Траян настояваше да измине на кон разстоянието до двореца; едва се държеше прав; този изключително жизнен човек изглеждаше по-променен от всеки друг пред близката смърт. Критон и Матидия му помогнаха да изкачи стъпалата, отведоха го да легне и останаха край леглото му. Атиан и Плотина ми разказаха онези случки от похода, които не бяха намерили място в кратките им послания. Един от разказите им до такава степен ме развълнува, че завинаги остана сред личните ми спомени и собствените ми символи. Едва пристигнал в Харакс, умореният император приседнал край мудните вълни на Персийския залив. По това време все още не се съмнявал в победата, но за пръв път бил потиснат от необятността на света, от възрастта, от границите, в които сме затворени всички. Едри сълзи се стичали по набръчканото лице на човека, когото всички смятаха неспособен да заплаче. Предводителят, който, начело с римския орел, бе стигнал до неизследвани дотогава брегове, разбрал, че никога не ще заплува по така жадуваното море: Индия, Бактрия, загадъчният Ориент, от който се бе опиянявал отдалеч, щял да си остане само име и блян. Лошите вести го принудили да потегли обратно още на следващия ден. Всеки път, когато на мой ред съдбата ми е казвала „не“, си спомнях сълзите, пролети една нощ край този далечен бряг от един стар мъж, който може би за пръв път се бе срещнал лице в лице с живота си.

Качих се при императора на следващата сутрин. Чувствувах се настроен синовно, братски. Този мъж, който винаги се бе гордял, че живее и мисли като който и да е войник от войската си, завършваше живота си в пълна самота: изпънат върху леглото, не преставаше да гради велики планове, от които никой не се интересуваше вече. Както винаги сухият му и рязък тон не разкрасяваше мисълта му; изричайки с мъка думите, той ми говори за триумфа, който го очаква в Рим. Отричаше поражението, както отричаше смъртта. Два дни след това получи втори удар. Моите тайни и тревожни разговори с Атиан и Плотина се подновиха. Прозорливата императрица беше току-що издигнала стария ми приятел до всемогъщата длъжност преториански префект, поставяйки под наша власт императорската гвардия. За щастие Матидия, която не напускаше спалнята на болния, беше изцяло на наша страна; впрочем тази обикновена и нежна жена беше като восък в ръцете на Плотина. Въпреки всичко никой от нас не смееше да напомни на императора, че въпросът за наследника му продължава да бъде висящ. Възможно е като Александър да бе решил да не посочва сам своя приемник или пък имаше само нему известни ангажименти към партията на Квиет. Или просто отказваше да допусне близкия си край: срещат се семейства, в които по същите причини упорити старци умират, без да оставят завещание. За тях не е толкова важно да запазят до края съкровищата (или империята си), които вцепенените им пръсти са почти изтървали, колкото да не преминат твърде рано в посмъртното състояние на този, който не може да взема вече решения, нито да причинява изненади, нито да заплашва, нито да прави обещания на живите. Съжалявах го: бяхме твърде различни, за да очаква, че в мое лице ще намери послушен продължител на делото си, предварително обречен на същите методи и същите грешки, този, когото повечето от хората, упражнявали абсолютна власт, отчаяно търсят на смъртното си легло. Но заобикалящият го свят бе пуст: там нямаше други държавници. Бях единственият, когото можеше да вземе, без да изневери на своя дълг на добър сановник и велик владетел: привикнал да прави оценка на служебните заслуги на своите подчинени, той бе почти принуден да ме приеме за свой наследник. Впрочем това беше прекрасно основание да ме мрази. Постепенно здравето му се подобри достатъчно, за да му позволи да напусне стаята. Говореше за нов поход и сам не си вярваше. Лекарят му Критон смяташе, че летните горещини са вредни за него, и най-сетне успя да го убеди да отпътува за Рим. В навечерието на своето заминаване ме извика на борда на кораба, който трябваше да го отведе в Италия, и ме назначи главнокомандуващ войските ни на свое място. Не отиде по-далеч от това. Но главното не бе още извършено.

Противно на получените заповеди, предприех незабавно тайни преговори за мир с Хозрой. Залагах на факта, че вероятно нямаше да се наложи да давам сметка за действията си пред императора. След по-малко от десет дни бях събуден от един пратеник посред нощ: веднага разпознах един от доверените хора на Плотина. Носеше ми две писма. Едното — официалното — ми съобщаваше, че неспособен да понесе морското вълнение, Траян бил свален в Селинунт, в Киликия, където лежал тежко болен в дома на някакъв търговец. Второто писмо — тайното — ми съобщаваше за неговата смърт, която Плотина обещаваше да не оповестява колкото е възможно по-дълго, давайки ми по този начин преимуществото пръв да науча новината. Незабавно заминах за Селинунт, след като взех всички необходими мерки, за да си осигуря верността на сирийските гарнизони. Едва-що бях потеглил, и втори куриер ми донесе официалното известие за смъртта на императора. Завещанието, в което ме посочваше за свой наследник, било току-що изпратено за Рим в сигурни ръце. Всичко, което от десет години насам бе трескаво мечтано, подготвяно, разисквано или премълчавано, се свеждаше до послание от два реда, написано на гръцки с дребен женски почерк, но с твърда ръка. Атиан, който ме чакаше на кея в Селинунт, пръв ме поздрави с титлата император.

Тук именно, в промеждутъка между свалянето на болния от кораба и смъртта му, се случват цяла поредица от събития, които не можах да възстановя никога след това, въпреки че съдбата ми бе изградена върху тях. Няколкото дни, прекарани от Атиан и жените в къщата на търговеца, определиха завинаги жизнения ми път, но и с тях ще стане това, което стана по-късно с един следобед край Нил, за който също не ще узная нищо повече точно защото за мен бе важно да зная всичко за него. Последният римски зяпльо има свое мнение за тези епизоди от живота ми и само аз съм най-зле осведомен от всички в това отношение. Враговете ми обвиниха Плотина, че се е възползувала от агонията на императора и е принудила умиращия да напише няколкото думи, с които ми завещаваше властта. Още по-долнопробни клеветници описваха леглото със завеси, мъжделивата светлина на лампата и лекаря Критон, диктуващ последната воля на Траян с глас, който наподобява гласа на починалия. Изтъкваха, че ординарецът Федим, който ме мразеше и чието мълчание не могло да бъде купено от приятелите ми, починал тъкмо навреме от лоша треска един ден след господаря си. В тези пълни с насилие и сплетни картини имаше нещо, което поразява въображението на простолюдието, включително и моето. Ласкаех се от мисълта, че шепа почтени хора са могли да извършат престъпление заради мен и че предаността на императрицата я е отвела така далече. Тя познаваше опасностите, на които се излага Държавата заради едно невзето решение; почитам я твърде много и вярвам, че би допуснала да извърши измама при нужда, ако мъдростта, здравият разум, общественият интерес и приятелството я подтикнат към подобно деяние. Оттогава много пъти съм държал в ръцете си така яростно оспорвания от противниците ми документ: не съм в състояние да се произнеса „за“ или „против“ автентичността на тази последна диктовка на един болен. Естествено предпочитам да вярвам, че преди смъртта си, жертвувайки личните си предразсъдъци, самият Траян доброволно е завещал империята на човека, когото в крайна сметка е оценил като най-достоен. Длъжен съм да призная обаче, че в този случай за мен бе по-важна целта, а не средствата: главното е дали успелият да вземе властта е доказал впоследствие, че е заслужил да я упражнява.

Тялото на императора бе изгорено на брега малко след пристигането ми преди тържественото погребение, което щеше да бъде извършено в Рим. Почти никой не присъствува на простата церемония, която се състоя призори и бе последният епизод от продължителните семейни грижи, с които жените обграждаха личността на Траян. Матидия плачеше с горещи сълзи; трептенето на въздуха около кладата размазваше чертите на Плотина. Спокойна, сдържана, отслабнала от треската, тя си оставаше както винаги съвършено непроницаема. Атиан и Критон следяха изгарянето да стане както подобава. Лекият дим се разнесе в прозрачния въздух на ранната утрин. Никой от приятелите ми не отвори дума за събитията през дните, предшествували смъртта на императора. Очевидно бяха се наговорили да мълчат и аз реших да не задавам опасни въпроси.

Още същия ден вдовицата на императора и близките й заминаха за Рим. Завърнах се в Антиохия, придружен от радостните възгласи на легионите по целия път. Изключително спокойствие ме бе завладяло: амбицията и страхът изглеждаха като отколешен кошмар. Каквото и да се бе случило, бях решен да се боря докрай за императорската власт, но осиновителният акт опростяваше всичко. Собственият ми живот вече не ме занимаваше: отново можех да мисля за останалото човечество.

Бележки

[1]

Нежна, блуждаеща душица,

спътница и гостенка на моето тяло,

днес ти отиваш сред мрачните,

сурови и голи селения

и не ще правиш повече обичайните си шеги.

П. Елий Адриан, Имп.

(лат.). — Б.пр.

Стихотворна епитафия, написана от император Адриан за самия себе си. — Б. NomaD.

[2] Нежна, блуждаеща душица (лат.). — Б.пр.

[3] Различни, променливи, многообразни (лат.). — Б.пр.