В навечерието на празника на свети Георги през 1993 година тогавашният британски премиер-министър Джон Мейджър трябваше да произнесе трудна реч. С нея трябваше да убеди своята партия да му повери защитата на интересите на страната в преговорите с Европейския съюз. Партийната дисциплина и без това вече се рушеше, и все по-гласовитата крайнодясна фракция отказваше да приеме уверенията му. Проблематичните отношения на Великобритания с останалата част от Европа разцепиха партията от върховете на кабинета до най-последната местна организация — и колкото по-далеч бяха местните организации от центъра на партията, толкова по-антиевропейска беше настройката й. В рамките на четири години в парламентарната партийна група се водеше открита война на тази тема. Докато парламентаристите се караха и заяждаха, консервативното правителство започна да губи популярност, докато накрая загуби и изборите през 1997 година.

Мейджър беше доловил това развитие. Собственото му отношение към Европа беше неубедително в сравнение с това на противниците му от крайнодясната фракция — защото докато те си служеха с лесни за съчиняване и силно въздействащи лозунги, отношението на Мейджър беше по същество прагматично, без ясни идеологически позиции. Вярата му в националния суверенитет на държавите и в голямото значение на свободната търговия не се отличаваше особено от убежденията на останалите му съпартийци. Но той не желаеше да очерня останалата част от Европейския съюз, чиито лидери познаваше и уважаваше. Как трябваше да постъпи? Този съвсем типичен англичанин беше почтен човек, от когото можеше да се очаква инстинктивно разбиране на тревогите на народа „му“. Но все пак бе прекарал дълги години в затворения политически кръг на Уестминстър. Освен това не се отличаваше с бляскави ораторски способности. Един репортер, след като го бе видял как се качва на трибуната по време на предизборната кампания през 1992 година с намерение да произнесе патетична реч, бе казал, че Мейджър приличал на „разгневен лапнишаран, който се опитва да върне дефектен тостер в магазин на Уулуърт“.^[1]

Очевидно беше какво ще е съдържанието на по-голямата част от речта. Трябваше да има изреждане на постиженията на правителството, обичайното търсене на кредит от електората, дребните пазарлъци на политическия опортюнизъм. Щяха да последват ред глупости от рода на това, че правителството се стремяло да бъде в „сърцето на Европа“ след като поведението му по-скоро го пращаше някъде в апандисита на континента. После идваше ред на гаранциите, че участието на Великобритания в съюза по никакъв начин не застрашава суверенитета на страната. А след това трябваше да се намекне и по-грубо, че държавата всъщност няма друга алтернатива. Но за финал му трябваше някакъв образ на сигурността на Британия, който да остане в съзнанието на аудиторията. Въпросното заключение се оказа странна словесна картина. „След още петдесет години, заяви Мейджър, Британия пак ще бъде същата — с дългите сенки на дърветата върху нивята, греяната бира, потъналите в зеленина предградия, любителите на кучета и на конни състезания и — както казваше Джордж Оруел — старите моми на велосипеди, които отиват да се причестят в мъглата на ранното утро“.^[2]

Откъде му беше дошло на ум всичко това? За кой край на Великобритания говореше премиер-министърът? Къде беше видял такъв спокоен, архаичен начин на живот? За последен път през двайсетте години премиер-министър се бе разливал в лирични отстъпления за греяна бира и усмихнати млекарки. Стенли Болдуин бе заявил, че говори не като „човек от улицата, а като човек от пътечката между нивята — много по-простичък човек, при когото новите идеи отскачат от бронята на традицията“. /Когато Стенли Болдуин е избран за лидер на Консервативната партия през 1923 година, той заявил, че тъкмо се канел да си отиде у дома в Устършър и да започне да гледа прасета/. Въпреки че дядо му е бил шотландец, а баба му — от Уелс, Болдуин винаги се е представял за чистокръвен англичанин. С провинциалните си маниери /добре заучени според градските сноби/, с лулата от черешово дърво и костюма от туид, Болдуин привлича хората, представяйки се за типичен солиден, богобоязлив чифликчия /още един театрален трик — той всъщност е бил наследник на голям металургичен концерн, и семейството му никога не бе притежавало земя, освен тази, върху която са били построени заводите.

„За мен Англия е провинцията и провинцията е Англия — казва Болдуин в една типична за него реч. — Когато се запитам какво имам предвид, когато кажа Англия, когато съм в чужбина и мисля за Англия, тогава Англия идва при мен посредством сетивата ми — чувствам я със слуха и зрението си, долавям уханието й… Звуците на Англия, ударите на чука по наковалнята в селската ковачница, викът на дърдавеца в росна утрин, свистенето на косата, точена на брус, образът на селянина, който води впрегнатите в ралото животни по хълма — всичко това е образът на Англия, откакто Англия съществува… вечното лице на Англия“.^[3]

Това вече е чиста фантазия. В нито един от тези образи и звуци няма нищо вечно. Косата още по онова време е била изместена от сенокосачки. Настъплението на двигателите с вътрешно горене оставя на обеднелите ковачи едно-единствено занимание — да подковават понитата на децата на богатите бизнесмени, откупуващи фермите от селяните, пропъдени от земите си. По времето, когато Болдуин произнася тази реч, населението на Англия вече седемдесет години е в по-голямата си част урбанизирано. По-голямата част от англичаните могат да различат вика на дърдавеца толкова, колкото и да четат санскрит. А когато Джон Мейджър решава да произнесе своята реч в духа на Болдуин, дърдавецът се явява в Англия само като рядък летен гост — тъй като интензификацията на земеделието е разрушила естествената му среда на живот. Мейджър малко видоизменя идиличната картина, включвайки в нея не само провинцията, а и прелестните предградия — но предградия, „потънали в зеленина“, уютни убежища от шума на големия град.

Речта се оказа манна небесна за сатириците, които се вкопчиха в тази допотопна образност с презрението на столичани. За тях тя беше доказателство, че премиер-министърът все повече губи връзка с действителността. Когато попитах Джон Мейджър защо, за Бога, е избрал тези болдуиновски метафори, ми стана ясно, че споменът за него е още болезнен, макар и три години по-късно. Беше убеден, че са го разбрали погрешно /типично за него беше допълнението „може би по моя вина“/. Той виждаше нещата така — беше прибегнал до „поетични цитати, за греяна бира и стари моми, които отиват да се причестяват“, „за да илюстрирам някои характерни черти на страната ни, които никога няма да изчезнат, независимо от задълбочаването на отношенията ни с Европа. Грубо казано, посланието ми беше: французите и германците няма да ни превземат, както се опасяват някои хора!“

Необходимо е да се поддържа илюзията, че политиците си пишат сами речите /въпреки че убеждението на Мейджър, че е ползвал „поетични цитати“, го издава/. Но фактът си е факт — напук на целия присмех в печата, речта имаше ефект. Аудиторията на Джон Мейджър разпозна картината на Англия, която той нарисува. Защо?

Нещо странно се случва с възприятията на англичаните — с начина, по който възприемат страната, в която живеят. Мейджър можеше да бъде сравнен с човек, който пуска ведро в дълбок кладенец, за да го изтегли пълно с вода. В „колективното несъзнателно“, откъдето Мейджър почерпи своята образност, съществува една друга Англия. Това не е страната, която англичаните обитават в действителност, а страната, в която си въобразяват, че живеят. Този образ се пресича със заобикалящата ги действителност в определени точки, но си остава идеален, подобен на „другата земя“ от патриотичния химн на Спринг-Райс: „и тя върви по пътища на кротост и на мир“. Станало е така, че англичаните са се превърнали в изгнаници в собствената си Страна. Към тази идилична Аркадия^[4] те се отнасят като към неизчерпаем източник на положителни емоции.

Образът на Англия, който англичаните носят в своето колективно подсъзнание е толкова удивително силен, защото представлява своеобразно убежище. Критикът Реймънд Уилямс бе писал веднъж, че провинциалната романтика се корени в мисленето на имперските изгнаници — идеален образ, роден в съзнанието на някой англичанин, газещ из австралийските или южноафрикански храсталаци в служба на кралицата:

„Покоят на потъналата в зеленина провинция контрастира рязко с тропическия задух или сушата, които ги заобикалят в действителност; те имат нужда от това чувство на общност, на обща принадлежност към тази идеална картина, за да го противопоставят на действителната си изолация в една чужда държава и на напрежението, което неминуемо произтича от позициите им на колониалисти. Птиците, дърветата и реките на Англия; местното население — което говори на родния ти език — това са действителните или въображаеми условия на много мечти за бъдещето. Родината се превръща в място, където отиваш, след като се пенсионираш“.^[5]

По времето, когато Джон Мейджър произнася въпросната си реч, тази идея се прилага не само към отвъдморските жертви на английската туристическа пропаганда, но и към милиони англичани, живеещи в предградията, които продължават да мечтаят как един ден ще се върнат в Страната на Загубеното Доволство.

Този идеален образ добива по-голяма сила в тежки времена. През Първата световна война към фронта заминават влакови композиции, натъпкани с войници от индустриалните градове из цяла Великобритания. Близките им пращат от дома картички със снимки на църкви, поля и градини, и най-вече села. „За това се сражавате“ е неписаното послание на всяка картичка. В защитата на този идиличен „дом“ има нещо много по-благородно от веенето на знамена. Сър Артър Куилър-Коуч, чиято невероятно популярна антология „Оксфордски сборник с английска поезия“ е присъствала в не една войнишка мешка на Западния фронт^[6], твърди, че английският патриотизъм се опира на духа на „веселата стара Англия“. Не е в стила на англичаните, казва той, да отговарят на „Deutschland ueber alles“ с „Rule Britannia“^[7]. Невъзмутимо пренебрегвайки факта, че за повечето англичани провинцията е място, от което предците им са се измъкнали, и за което имат съвсем смътни представи, Куилър заявява, че редниците в окопите мислели „за някое зелено кътче, където е преминала младостта им, в Дърбипгър или Йоркшър, в Шропшир, Кент или Девън — там, където животът тече бавно, където има време да сееш и време да жънеш“.^[8] Има и други подобни изявления — от съставителя на издадената през 1917 година специално за войници антология „Старата родина: за обич и прослава на Англия“ /колко типично е това, че в заглавието се говори за Англия, а не за Британия/. Съставителят изразява убеждението си, че от окопите войниците ще могат „да видят в мислите си родното село“.

Когато избухва Първата световна война, британският флот е най-мощният в света, а войската се радва на бойна слава, завоювана във всички краища на света — германски войници разказват, че са били изправени пред масиран картечен огън, а в действителност това са били само добре обучените стрелци на Британския експедиционен корпус. Британците никога не изпращат на фронта „селска войска“, подобно на останалите европейци. Когато Кичънър^[9] установява, че ще има нужда от значително по-многобройна войска, той я набира предимно от средите на градския пролетариат. Въпреки това тази войска често е представяна като състояща се от орачи, овчари и градинари — такъв състав й е придавал своеобразно морално предназначение.

Най-прочутото пресъздаване на тази идея е сонетът „Войникът“ на Рупърт Брук. Самият Брук е живо въплъщение на представата за английския герой — красив, атлетичен, чувствителен, но смел, или ако си послужим с думите на Хенри Джеймс, мъж „към когото боговете са отпратили най-сияйните си усмивки“. Най-прочутият от неговите сонети от фронта е писан в края на 1914 година, когато отива доброволец в Кралския флот:

Умра ли, едно за мен помнете само:

Че има шепа пръст из чуждите поля

В която Англия завинаги остава.

В таз полска пръст ще спи и моята прах —

Прахта на тяло, вдъхнало в Англия живот,

На този, който крачеше по пътищата нейни,

Обичаше английските цветя и въздуха на Англия уханен,

Благословен от нейните води и слънце.

Това сърце пропъдило е злото,

Пулсира на вселената с духа

На Бога връща туй, което Англия му даде,

Картини, звуци и мечти щастливи,

Приятелския смях и топлотата,

Покоя под английското небе.

Сонетът е посрещнат с всеобщо и незабавно признание. В него се сливат най-ярките представи за принадлежност към английския народ — домът, добротата, красивата природа — всичко това изолирано и защитено така, както самите англичани обичат да го виждат. Идеята контрастира жестоко с ужасната смърт на поета от отравяне на кръвта в един френски корабен лазарет край Дарданелите. Моментът има и своята символична значимост. В края на 1914 г. 80% от Британския експедиционен корпус — почти 3000 офицери и 55 000 войници — загиват в битката при Ипр. По същото време друг поет, Чарлз Сорли, пише: „Англия — призлява ми само от звука на тази дума“. След като размерът на човешките загуби и невзрачността на победата са ясно осъзнати, приповдигнатите пасторали започват да звучат кухо. Мечтите за възвишени герои, загиващи в защита на една страна, осеяна с диви розови храсти край междуселските пътища, отстъпват място на много по-мрачни представи — в стиховете на Уилфред Оуен и Зигфрид Сасун. Писателите, продължили да пишат след войната — Елиът, Грейвз, Хъксли и всички останали — имат много по-мрачни представи за човечеството от гореспоменатия идеал за възвишени герои.

И все пак в съзнанието на англичаните по някакъв начин оцелява идеята, че душата на Англия е въплътена в провинцията. Сборникът със стихове от Хаусман „Шропширско момче“, първоначално издаден от самия него, достига 21 000 тираж. Скоро цялата страна ахка над неговите „спомени за сини хълмове“. Писатели като X. Масингъм — роден и израснал гражданин, който се преселва в Чилтърнските хълмове — публикуват книга след книга /в неговия случай са четиридесет заглавия/ с които убеждават англичаните, че индустриалната революция е „унищожила истинската Англия“ и че „селото ни дава хляба наш насъщен, то е незаменимата основа на националното благосъстояние“.^[10] Хора, които би трябвало да са наясно с действителното положение на нещата, като сър Филип Гибс например, един от петимата военни кореспонденти, официално акредитирани към Британския експедиционен корпус през 1915 година, скоро се връщат отново към тази земеделска страна на чудесата. Въпреки че е роден и израснал в Лондон, Гибс започва есето си „Англия говори“, писано в чест на сребърния юбилей на крал Джордж V през 1935 година, така: „Англия е все така красива, ако избягаш от рева на движението в големия град и от раните, които индустриализацията е нанесла по тялото й… Струва ми се, че цялата тази модернизация си остава много повърхностна. Искам да кажа, тя още не е засегнала душата на Англия, не е отровила съзнанието на англичаните“.^[11]

Влезете ли в коя да е антикварна книжарница, веднага ще забележите с какъв ентусиазъм читателите — повечето от които, разбира се, жители на предградията — се вкопчват в идеята, че съвременния свят, в който живеят, е равносилен на отрова, че истинската Англия е „там, далеч“. През 1930 година по английските пътища има един милион автомобили. Пазарът е залян от същински порой от книги, славословещи английската природа и английската провинция, като място, за което може да се мечтае, но и което трябва да се посети. „Лицето на Британия“ на Батсфорд се радва на феноменален успех. Артър Мий, основател на „Детски вестник“ и „Детска енциклопедия“, издава четиридесет и един тома с описания на „Кралска Англия“. Компанията „Шел Ойл“ кани поета Джон Бетйемън да редактира сериите пътеводители „Шел“ за английските графства. Поради съзнанието, че урбанизацията поглъща постепенно тихата провинция, през 1926 година е основан Съветът за съхранение на английската провинция, чието основно занимание е да възпира строежа на шосета. С абсолютно противоположна цел през 1935 година е основана Асоциацията на пътешествениците, която провежда кръстоносен поход за защита на правата на гражданите да се разхождат, из която си искат извънградска част на Англия. Туристите могат да си осигурят евтино подслон и храна с помощта на Младежката асоциация за туристическо настаняване, основана през 1930 година — само след пет години членовете й наброяват 50 000 души.

Тези, които не проявявали слабост към раниците, шортите и туристическите обувки, можели да четат разказите за чужди пътувания. Много популярната книга на X. В. Мортън „В търсене на Англия“ е издадена през 1927 година; идеята за нея му идва, когато лежал болен в Палестина, убеден, че умира от менингит. Очевидно не е намирал нищо странно в това, че когато мислел за Англия, напълно убеден, че никога няма да я види отново, не си представял кубето на катедралата „Сейнт Пол’с“, или града, в който прекарал младежките си години, а села, църковни камбанарии, къщурки със сламени покриви, от чиито комини се издига дим, ухаещ на дърво, и се вие нагоре към чистото небе. Дж. Б. Пристли, роден и израснал в промишления град Брадфорд, кръстосал през 1933 година страна в даймлера си, за да напише след това „Пътуване из Англия“. Макар да признава, че за да се опази онази Англия „с катедрали, манастири, провинциални ханове и имения, селски свещеници и дребни земевладелци“, е необходимо да се изтребят девет десети от съществуващото население, той не пропуска да изкаже мнението си, че „почти всички англичани в сърцето си са провинциални благородници“.

Керванът си върви, затвърждавайки все повече убеждението на англичаните, че „Англия е провинцията и провинцията е Англия“. През 1932 година Английското общество за народни песни се слива с подобното дружество за народни танци, за да се съхранява по-добре фолклорното наследство. Композиторът Едуард Елгар винаги е представян как черпи вдъхновението си от някаква мистична сила, укрита в Малвърнските хълмове и Устършър. Селото се превръща в парадигма на английския начин на живот: заглавието на книгата на Хенри Уорън, писана през 1940 година с цел повдигане духа на населението, „Англия е село“, казва всичко от ясно по-ясно. „Силата на Англия все още се крие в нейните поля и селца, и дори всички механизирани армии да се съберат, за да ги прегазят, в края на краищата те остават непобедими. Селото си остава най-хубавата част на Англия.“^[12] В последния роман на Вирджиния Уулф, „Между действията“ действието се развива в едно село, където практически нищо не се е променило през последните сто години: „Каквото е важало за 1833, важеше и през 1939 година. Нямаше нито едно новопостроена къща; селото не се бе превърнало в град. Най-забележителната сграда си оставаше «Лудостта на Хогбен»; по равната, разделена на ниви земя се забелязваше само една промяна; тракторите като че ли постепенно започваха да изместват ралото.“^[13] В целия роман никъде не се споменава името на селото — няма и нужда, достатъчно е това, че то се намира „в сърцето на Англия“. Първият роман на Агата Кристи с участието на мис Марпъл, „Убийство в дома на викария“, издаден през 1930 година, дори има приложени карти на измисленото село, в което един пенсиониран полковник е открит мъртъв в кабинета на викария. В изобилието на криминални романи от трийсетте години, в които жертвите са пенсионирани полковници, а действието се развива в някое живописно селце, битува една съвсем конкретна представа за английско село. То се намира в Централните графства и в него има „църква и селски хан — много удобен за инспектора от Скотланд Ярд и помощника му, защото могат да отседнат там, разследвайки поредицата убийства“.^[14]

Така че по времето, когато на хоризонта се задават буреносните облаци на следващата световна война, представата за Англия като голяма градина е изникнала отново — не толкова като многогодишно цвете, колкото като изключително жилав бурен. Синовете на оцелелите от ужаса на окопите отново тръгват на война, пеейки:

„Ще има Англия, додето

край хълма розите растат,

камбани бият под небето,

из нивите се вие път…“

Достатъчно е да се цитират няколко радиопредавания от войната, за да докажем правотата на това твърдение. На Великден 1943 година Питър Скот, естествоизпитател и син на героя на Империята, застигнат от бялата смърт в Антарктика^[15], говори по Би Би Си. При избухването на войната Скот се записва в доброволческите резерви на Кралския флот и служи на разрушител и в анти-инвазионните патрули по западното крайбрежие. „За повечето от нас, казва той, Англия означава определен провинциален пейзаж, определена картина от английската провинция. Когато прекараш много време в открито море, тъкмо това съчетание от полета, крайпътни розови храсти и горички, което е толкова типично за Англия, добива ново значение“. Той си спомня как се е чувствал, когато, патрулирайки на кораба, гледал към английския брат.

„Спомням си как гледах на зазоряване към черните очертания на Стар Пойнт на север и внезапно започнах да мисля за Англия по съвсем различен начин — една застрашена Англия, която изведнъж ми се стори по-истинска и по-дружелюбна, защото беше в беда. Мислех за пейзажа на Девън, който се простираше зад тази черна скална верига; за дивите мочурища и назъбените хълмове по-навътре, а тук, съвсем близо до брега, за тесните, продълговати долини със стръмни склонове, потънали в зеленина, мислех за дивите патици и примкарите, които отглеждат малките си в тръстиките край Слаптън Лий. Това беше страната, която бяхме твърдо решени да защитаваме срещу нашествениците.“^[16]

Очевидно Скот не намира нищо странно в това, че иска да защитава долините и междуселските пътища, оградени с живи плетища от розови храсти, а хитлеровите бомби валят като градушка върху градовете и големите пристанища.

Два месеца преди това Джон Бетйемън също говори по Би Би Си и разказва как, докато се е водела Битката за Британия, отишъл в едно село в Кент, където Женската асоциация организирала конкурс за най-добре подредена маса.

„От небето падаха бомби и самолети; трещяха оръдия и шрапнелите фучаха практически около нас. «Съжалявам, че не присъстват всички — извини се председателката на местното дружество. — Разбирате ли, някои от нашите членки дежуриха цяла нощ, но все пак мисля, че успяхме да направим хубава изложба.» Така си и беше — разглеждах рогозките, вазите и саксиите с цветя, зелените клонки, влачещи се между солници и гърненца с горчица, и благодарях на Бога за това несломимо спокойствие“.

Бетйемън казва по-нататък:

„За мен Англия е Англиканската църква, ексцентричните енорийски свещеници, мъждукащите петромаксови лампи в църквите, женските дружества, спретнатите селски ханчета, споровете за прибирането на люцерната пред църковния олтар, шумът на сенокосачките в неделния следобед, местният вестник, местните аукциони, поезията на Тенисън, Краб^[17], Харди и Матю Арнълд^[18], местните таланти, селските концерти, вечерното ходене на кино, разклонените железопътни линии, портите на полските огради, на които се облягаш и гледаш далеч над нивята; за вас може би е нещо друго, което ще се стори странно на мен, както моята представа на вас, нещо свързано с Улвърхамптън или добрия стар Суиндън, или което и да е мястото, където живеете. Но то е също толкова важно. И знам едно — тази Англия, в която се надявам да се прибера, не се различава много от тази, в която искате да живеете вие. Ако тя беше този оживен, функционален мравуняк от стъкло и стомана, в която поклонниците на плоските покриви и правите пътища искат да я превърнат, как бихме да я обичаме така, както я обичаме?“^[19]

Е, поне е допускал възможността хората да живеят в Улвърхамптън или „добрия стар Суиндън“, но крайъгълните камъни на идеята му за Англия са спокойствие, простота и провинциални занимания. През половината век, който ни дели от датата на това предаване, „привържениците на плоските покриви и правите пътища“ са успели да изблъскат маниерната привързаност към старото на заден план. Истинските унищожители на онази Англия от представите на Бетйемън не са пилотите от Луфтвафе, а градските архитекти, счетоводителите, произнесли смъртни присъди над междуселските теснолинейки, страхливите политици, преклонили се пред строителите на супермаркети и напористите предприемачи, които искат да строят, където им хрумне. През деветдесетте години на двайсети век, съгласно сведения на Съвета за защита на английската провинция, шосетата в Британия покриват площ, равна на графство Лестършър, а паркингите се простират на площ, два пъти по-голяма от тази, заемана от Бирмингам. Вследствие на това англичаните се убедиха още по-твърдо, че където и да е Англия, тя няма нищо общо с това, което виждат около себе си.

Предлагам ви една забавна игра. Застанете насред главната улица на някое живописно селце в Съри, от тези, в които си купуват къщи борсовите посредници, и се вгледайте в тълпите, които са тръгнали на пазар някоя неделна утрин. Бройте минувачите и обръщайте внимание какъв е всеки седми. От статистическа гледна точка той трябва да е член на Националния тръст за съхранение на историческото наследство и природните забележителности. Удивителен е фактът, че всеки седми жител на това богато графство, бил той мияч на прозорци, полицай, пенсионер, престъпник или луд, е член на тази организация, която се стреми да съхрани миналото.

Нормално е този статистически феномен да бъде изчислен в Съри. Графство Съри, където под път и над път ще видите провинциални имения от епохата на крал Едуард с фасади с декоративни греди, които струват половин милион лири стерлинги, добре поддържани игрища за голф, и безкрайно количество депутати от консервативната партия. Това „едно на седем“ не може да бъде представителна средна стойност за цялото население на Англия, защото съхраняването на миналото е хоби на богатите. Бедните се грижат по-скоро да си осигурят добро бъдеще. Ключът към популярността на Националния тръст в Съри е в това, че членовете му се чувстват като членове на някакъв клуб, като че ли, ако не участват в Националния тръст, социалният им живот някак обеднява. Същата формула функционира добре и в Западен Съсекс, където процентът на членовете е един на десет жители, и дори на север от Съри, в Чешър, където в по-богатите селища процентът е приблизително същият.

Националният тръст е изминал дълъг път от основаването си през 1895 година. Тогава работата му е била да защитава онези живописни кътчета в провинцията, които не са били необходими на провинциалните благородници за спортните им занимания. Идеята била да се създадат „приемни на открито“ за бедните, където да могат да се спасяват, макар и за малко от лошия въздух на викторианските градове. По този начин тръстът осигурявал и закрила на някои части от стара Англия, които Томас Харди представя в романите си като живи разкъсани за нуждите на механизацията. Това е част от настроенията на епохата — от една страна, страната се намира в апогея на индустриалното си величие, но от друга хвърля меланхоличен поглед през рамо към изчезващата „истинска“ Англия. Списание „Кънтри лайф“, основано две години по-късно, говори с любов за къщите в провинцията; успехът му е толкова голям, че основателят му Едуард Хъдзън успява да направи това, за което мечтаят напразно поколения читатели на списанието — след като си купува едно след друго няколко провинциални имения, накрая заживява в замъка Линдисфарн. Английското музикално възраждане, водено от композитори като Едуард Елгар, Ралф Воън Уилямс и Фредерик Дилиъс, включва преоткриването на музиката от шестнайсети и седемнайсети век и /независимо от забележителната формулировка на Елгар: „Аз съм народната музика“/ интегриране на фолклорни мотиви. Що се отнася до архитектурата, то павилионът на Великобритания на Парижкото изложение през 1900-ната година, дело на Едуин Лутйенс, е точно копие на провинциална къща от седемнайсети век, а в самата Англия покрай всички шосета епидемично се разпространяват фасади, украсени с фалшиви греди в стила на епохата на Тюдорите.

По времето, когато е основан Националният тръст, темата за унищожението на „старата Англия“ вече присъства отдавна. През 1822 година виконт дьо Шатобриан, по онова време посланик на Франция в Лондон, пише за „меланхоличната отпадналост“, която го обземала, когато мислел за отиващата си Англия отпреди епохата на индустриализацията.

„Днес долините й са потънали в пушека на фабричните комини и дима от заводите, пътищата са се превърнали в железопътни линии, там, където са крачели Шекспир и Милтън, пухтят парни локомотиви. Дори тези гнезда на познанието, Оксфорд и Кембридж, постепенно добиват изоставен вид; тъжен вид имат сега колежите и готическите параклиси, вече полупразни, а в манастирските галерии, край средновековните надгробни камъни, се търкалят занемарени мраморни паметници от древна Гърция — руини, съхранявани в руини“.^[20]

Съхранявайки руините, Националният тръст подхранва убеждението, че най-лошото тепърва предстои. Разбира се, милионите посетители на исторически паркове и замъци просто прекарват спокойно и непретенциозно свободния си ден, и обикновено след това пият чай някъде и отиват да се поразходят. Но какво все пак ни казва феноменалният успех на организация като Националния тръст за мисловната нагласа на англичанина? Първо, трябва да приемем, че англичаните имат силно развит усет за своята история. Той може да не почива на особено обширна, точна или правилна информация /удивително голям е броят на хората, които не са съвсем сигурни колко точно жени е имал Хенри VIII/, но е силно емоционален и представлява всъщност един от факторите, които превръщат народа в това, което е. Успехът на Националния тръст е израз на този усет, както и голямата популярност на евтините исторически романи, както и любовта към Шекспир и дълбоко вкорененият скептицизъм към политическите лидери на останалите европейски държави.

Второ, това е доказателство за дълбок консерватизъм. Традиционно във всеки английски дом има едно помещение — килер, мазе, таван или гараж, претъпкано с какво ли не — от праисторически детски колички до изостанали ролки тапети с десен, който е бил на мода преди двадесет години, стари електроинсталации в кутиите, в които са били купени отдавна развалени електрически уреди. Всички тези вещи се пазят, защото „може някога да потрябват“. В действителност на техните толкова прагматични и разумни собственици сърце не им дава да се разделят с тях. През 1930 година, след като е прекарал двадесет години от живота си сред англичани, Емил Камертс стига до извода, че този навик е показателен за тяхното отношение към живота: „За тях настоящето не е строго очертана демаркационна линия между два различни свята, а лека мъгла, през която спокойно минават напред и назад… Те пътуват през времето, а всъщност и през пространството, влачейки със себе си огромно количество ненужен багаж“.^[21]

Има нещо вярно в думите му. Как иначе да си обясним оцеляването до ден-днешен на напълно ненужни неща — перуките на юристите, мечите калпаци на кралската гвардия, наследствените места в Камарата на лордовете, щуротии от рода на Смяната на караула и ежегодното маркиране на кралските лебеди, и архаично звучащи държавни постове като Канцлер на херцогство Ланкастър или Пазител на Петте Пристанища? В края на краищата тази болест прихваща всекиго — хора, които на млади години повеждат битка за модернизация, накрая започват да мечтаят за място в Камарата на лордовете.

На трето място, разбира се, трябва да се изтъкне манията на англичаните за класова принадлежност и страстта им да си пъхат носа навсякъде. Част от привлекателността на дома на Чърчил в Чартуел, който привлича 160 000 посетители, и на резиденцията на лорд Астор в Клайвдън, посещавана от 140 000 души годишно, е възможността да видиш как са живели другите и да се опиташ да се почувстваш на тяхно място. Херцогинята на Девъншър особено цени следния удивен коментар, записан в книгата на посетители в Чатсуърт, тяхното провинциално имение в Дърбишър: „Видях херцога в градината. Изглеждаше напълно нормален“.

В големите имения персоналът е бил значително по-многоброен от семейството на собствениците. Но колко от туристите, които посещават тези имения, се опитват да си представят, че са слугинчета в кухнята, които помагат на готвачката и камериерките, или да влязат в ролята на трети прислужник или дванайсети помощник на градинаря?

Успехът на Националния тръст ни казва и още нещо за англичаните. Десет години след основаването му членската маса не надхвърля 500 души. Дори по време на Златния му юбилей през 1945, членски внос плащат 800 души. А на стогодишнината, отпразнувана през 1995 година, членовете са два милиона: стикерите със самодоволния текст „Аз съм един на милион“, които раздаваха на членовете само седем години преди това, сега изглеждат направо скромни. Разрастването му не спира дотук. След още две години броят на членовете е нараснал с още половин милион. Нито една подобна организация по света не може да се похвали с такъв успех: дори най-популярните исторически домове, отворени за посетители в лишени от история държави като Съединените щати приемат само няколко десетки хиляди посетители. Броят на посетителите в обектите, собственост на Националния тръст на територията на Англия и Уелс, надхвърля десет милиона. Този феноменален успех може би доказва увеличението на популацията от възрастни хора със свободно време, както и изобщо увеличаването на свободното време на населението. Но той все пак показва още нещо типично за англичаните. Не е възможно експлозивното нарастване на членството в Националния тръст случайно да съвпада така точно с изострянето на несигурността в националната идентичност.

Английският провинциален дом се превръща в метафоричен израз на състоянието на страната. По този въпрос могат да бъдат цитирани два текста. Единият са елегантно написаните военновременни дневници на Джеймс Лийс-Милн, в които той разказва пътуванията си из Англия от едно фамилно имение до друго. Във въпросните имения ексцентрични старци, лутащи се из мразовитите зали, му сервират отвратителна храна. В замяна на това той, в качеството си на секретар на Комитета за провинциалните имения към Националния тръст, изслушва молбите им за помощ в света, който според техните очаквания ще възникне след края на войната — най-преуспелите успяват да продадат на Тръста именията си, като в сделката се предвижда правото им да продължат да живеят в тях. Вторият текст е „Завръщане в Брайдсхед“ на Ивлин Уо, чиято огромна популярност и като книга, и като телевизионен филм през осемдесетте години, доказва магнетичното въздействие на аристокрацията върху простолюдието, както и силата на гореспоменатата метафора от хоросан и тухли. Повествованието в книгата се води от Чарлз Райдър, който по време на войната е разквартируван в красивото голямо имение, което някога е очаровало въображението му; на моменти текстът звучи като оплакване на отминала любов.

Независимо от големия успех на „Брайдсхед“, дори на самия Ивлин Уо донякъде му опротивява тази некрофилска мания към великолепието на миналото. Той се съгласява в предговора си към изданието от 1959 година, че това са „венцехваления, произнасяни над празен ковчег“.^[22] Бил е прав. Вярно е, че над 1000 големи провинциални къщи са били разрушени в периода от 1875 до 1975 година, все пак в Англия остават над 1500 големи имения. Ако се замислим по-сериозно, можем да си зададем въпроса какво общо има тъй или иначе упадъкът на големите провинциални имения с останалата част от населението. Ако този упадък доказва нещо, то той би трябвало да доказва неспособността на висшите класи да се справят с данъците, депресията на селскостопанския пазар, загубата на цяло поколение по време на Първата световна война, а често и тяхната безпомощност. Изключителната популярност на Националния тръст доказва противоречивите импулси, които движат англичаните. От една страна, това е триумф на свободата на личността. Какъв по-ярък пример може да се даде за тържеството на обикновения човек над поземлената аристокрация от факта, че техните някогашни домове сега са притежание на милиони граждани, които могат свободно да ги посещават? Но от друга страна, отношението на англичаните към тези Идеални домове е израз на почит към феодализма.

Ако трябва да отгатнете къде се намират въпросните рози, камбани и междуселски пътища, тоест къде е мястото, където винаги ще има Англия, много бързо можете да откриете местата, където такива неща не съществуват. Моментално отпадат места като Нортъмбърланд и Йоркшър, където нивите са оградени с каменни зидове, и освен това в повечето случаи са пълни с овце. Като си помисли човек, изключва цялата територия на север от мислената линия, която свързва река Севърн с река Трент. Защото тази въображаема Англия е не само провинциална, тя не е и северна, а подчертано южна.

На пръв поглед това изглежда странно, защото, за разлика от места като Йоркшър и Нортъмбърланд, границите между графствата в Южна Англия почти не съществуват. Кой знае — и най-вече кой се интересува — къде свършва Хемпшър и започва Бъркшър? Но всеки уважаващ себе си йоркширец знае кои градове влизат в границите на родното му графство и кои имат нещастието да са извън тези светли предели.

И все пак северняците не успяха да се превърнат в нещо повече от парадигма на самите себе си — като го видиш, същински йоркширец, или тайнски селянин, или плюскач на ливърпулска яхния. Богатството на съвременна Англия се основава на индустриалната революция — защо тогава градове като Престън, Болтън и Блекбърн, родили трима такива гении на тъкачните станове като Ричард Аркрайт, Семюъл Кромптън и Джеймс Харгрийвс, по някакъв начин остават извън границите на въображаемите селения на англичаните?

Някои от причините са чисто практически. Първо, те имат сериозния недостатък, че се намират далеч от Лондон — мястото, което дава тон на модата. Второ, няма последователна имагинерна картина на Севера, която да се противопостави на южняшката идилия; като понятие Северна Англия съществува само като антоним на Южна Англия. Обитателите на Южна Англия пък са считани за превзети, затлъстели, и най-вече „мекушави“. Югът е пълен с графства, пазарни градове и села, които съществуват от векове — тук съперничествата и омразите отдавна са се изпарили. Северът се отличава с присъствието на няколко индустриални градове-държави, датиращи предимно от деветнайсети век. Манчестър и Ливърпул може да са само на тридесет мили един от друг, но имат съвсем ясно изразени характерни черти. Манчестър е протестантски център на тежката промишленост, Ливърпул — по-скоро католически пристанищен град. Единият е по-агресивен търговски и фабричен център, другият носи по-меката, веселяшка атмосфера на пристанищата. Манчестър може да бъде сравняван по-скоро с Лийдс или Шефийлд — неговите търговски съперници от другата страна на Пенините, както и Ливърпул — с Нюкасъл. Дори жителите на двата града говорят с различен акцент. Положителните черти на английския характер — толерантност, индивидуалност, чувство за хумор — са много по-ясно изразени у тях, отколкото, да кажем, у жителите на Уинчестър или Солзбъри. В известен смисъл тъкмо Манчестър и Ливърпул са истински хранилища на английския дух. Но поради изострените локални съперничества, те биват възприемани като два самостоятелни града, които съперничат помежду си и се отнасят предизвикателно към лигавите южняци.

Друга причина, която можем да открием при по-задълбочено търсене, е, че след като дават ход на индустриалната революция, англичаните изпитват нужда от духовна контрареволюция. Нека си припомним само стиховете, родили се в ума на Уърдсуърт^[23], докато седял на покрива на пощенската карета, трополяща с копелетата си по Уестминстърския мост на път към Доувър през 1802 година:

„Нищо по-прекрасно няма на земята.

Без душа е онзи, който отминава

Гледка тъй неотразимо величава:

Като дреха този град сега намята

Утринната прелест — проснат сред полята,

Сонм от баржи, кули, храмове изгрява

Под небето с блясък, който озарява

Въздуха бездимен с трепкаща позлата“.^[24]

„Въздуха бездимен“? Тези редове не биха могли да бъдат написани шестдесет години по-късно — по това време летните сесии на Парламента били отменени поради нетърпимата воня, която се носела откъм Темза. По времето, когато Уърдсуърт прекосява Темза по Уестминстърския мост, Лондон е най-големият град в Европа, скоро ще стане четири пъти по-голям от Виена и шест пъти по-голям от Берлин. Но все още е можел да развълнува сърцето на поета-романтик. Поради стремителното преселение на жителите на провинцията в големите градове, столицата и останалите големи градски центрове се разрастват със зашеметяващи темпове. През 1801 само една четвърт от населението на Англия е можело да бъде определено като градско. В средата на деветнайсети век Англия вече е първата държава в историята на света, чието население живее предимно в градове. Емиграцията от Шотландия и Ирландия и невероятните темпове на възпроизводство на населението водят до там, че ако жителите на страната през 1801 година са наброявали девет милиона, през 1851 са вече осемнадесет, а през 1911 са се удвоили още веднъж.

Градовете се разрастват некрасиво, развитието им се води от чисто функционални съображения. В резултат Англия може да се похвали с едни от най-забележително грозните градове в Европа. Те започват да никнат като заразни брадавици. Когато кралица Виктория се възкачва на престола през 1837 година, само пет града в Англия и Уелс /освен Лондон/ имат население, възлизащо на повече от 100 000 души /тридесет години по-рано не е имало нито един такъв град/. През 1891 в Англия има двадесет и три такива града и процесът на урбанизация може да се счита за необратим.^[25] Тъкмо един англичанин, Томас де Куинси, първи забелязва червеникавото оцветяване на небето над индустриалните градове — нов феномен, дължащ се на промишленото замърсяване. В някои от най-големите градове — Манчестър, Лийдс или Бирмингам — местните индустриалци, след като са натрупали цели състояния, решават да вложат малка част от тях в паянтовите къщурки, струпани около заводите им. Когато Джоузеф Чембърлейн става кмет на Бирмингам през 1873 година, той разрушава бордеите, по време на неговия мандат общината поема ръководството на газовата и водоснабдителна компании, както и организирането на отходната канализация. В резултат санитарните условия и здравето на населението се подобряват, но и в Бирмингам, както на всички останали подобни места, присъствието на някоя картинна галерия или библиотека в градския център само подчертавали непрогледната грозота на всичко наоколо.

Хърбърт Уелс, роден в Бромли, графство Кент, в къща, на чийто партерен етаж се намирал едва кретащият железарски магазин на баща му, пише: „Само защото този процес е продължил около сто години, а не е бил концентриран в няколко седмици, историята не осъзнава колко нещастия са били понасяни, какво осакатяване, съсипване и деформация на човешки живот се дължи на жилищното строителство през деветнайсети век“.^[26] Фридрих Енгелс, чийто баща се възползва добре от индустриалната революция и основава текстилна фабрика в Манчестър, обикаля северните градове, след което написва „Условия на живот на работническата класа в Англия“. Книгата рисува картина на почернели от фабричен дом сгради, улици, потънали в боклуци и изпражнения, вмирисани реки и жилища, бъкащи от паразити. Коуктън, градът, описан от Дикенс в „Тежки времена“, чийто прототип е Престън в Ланкашър — „има боядисания образ на дивак“, „един канал с черни води тече през него“, над безбройните фабрични комини се вият „безкрайни димни серпантини“, а реката „тече моравочервена и мирише лошо на някаква боя“. Кой би избрал този адски пейзаж за символ на Англия? Ами жителите на тези градове?

„В града имаше няколко големи улици, които много си приличаха, и много тесни улички, които си приличаха още повече. Те бяха населени с хора, които също много си приличаха, излизаха от къщи и се прибираха по едно и също време, трополяха по един и същи начин по уличния калдъръм, те вършеха една и съща работа, за тях дните не се различаваха един от друг, не правеха разлика между вчера, днес и утре, нито пък между миналата и настоящата година.“^[27]

Има ли нещо чудно в това, че англичаните не желаят да поставят такива градове в сърцето на своята въображаема Англия?

Вместо това те се обръщат към „истинската“ провинция — неосквернена, облъхвана от чист ветрец, обитавана от здрави и стройни занаятчии, недокоснати от градската мръсотия. Най-добрите примери откриваме в очарователните книги на Ричард Джеферис. Този най-английски сред английските писатели, син на дребен фермер, постига първия си голям успех през 1878 година пълната с подробни и силно идеализирани описания книга „Лесничеят у дома“. Книгата започва така:

„Къщичката на лесничея е закътана в една долинка, една тясна вдлъбнатина сред гористите склонове, скрита под мощните разклонения на един кестен. Клоните на дървото сега са голи, но през лятото над къщичката се издига внушителната му корона от зелени листа“.^[28] Друга негова много популярна книга е „Дивият живот в едно южно графство“. Джеферис води разказа от голите възвишения на Уилтшър, описва човешкия и животински свят в заобикалящия го край, предлагайки на своите читатели картина на една Англия, в която животът се ръководи от смяната на сезоните и други относителни стойности. За сравнение, в романа му „След Лондон“ /1885/ представя една столица, превърната в отровно блато, обитавано от жестоки, деформирани джуджета.

Джеферис ляга тежко болен още съвсем млад и умира на тридесет и осем години. През последните две години от живота си той диктува есета на жена си, за да се издържа. Един от мнозината повлияни от творчеството на Джеферис е Едуард Томас, „случайно роден в Лондон“, в Ламбет, през март 1878 година. Много от ваканциите в детските си години той прекарва в онзи постепенно изчезващ Уилтшър, който Джеферис се е опитал да съхрани в книгите си. Едуард Томас принадлежи към една писателска школа, която описва все по-усилващото се усещане за загуба на принадлежност у населението на Англия — други писатели от тази школа са Томас Харди и У. Х. Хъдзън. Новата Англия е Англия на предградията, обитавани от объркани и апатични новопроизведени граждани, изтръгнати от корените си. Както много други, и Томас загива в Първата световна война, убит при Арас през 1917 година. Когато приятелят му Уолтър де ла Map издава посмъртно през 1920 г. неговите „Събрани стихотворения“, той пише просто: „Ако една дума бе достатъчна да обясни всичко, тази дума би била «Англия». Когато Едуард Томас загина във Фландрия, се разби на късчета едно огледало, огледало от толкова чист кристал, че никъде не можем да намерим по-чисто и нежно отражение на Англия, отколкото в неговите стихове“. Разбира се, в тези стихове се отразява не Англия, а част от нея. Англия на Томас, Англия с меките очертания на хълмове, със селските морави и пътищата, оградени с плетища от диви рози, е това, което самият той нарича Южните графства. На въпроса какво разбира под този израз, той отговаря, че това е територията на юг от реките Темза и Севърн и на изток от Ексмур: това са Кент, Съсекс, Съри, Хемпшър, Бъркшър, Уилтшър, Дорсет и част от Съмърсет.^[29] Това всъщност е сърцевината на Англия. С времето понятието се разширява и включва още графства, Оксфордшър например, достигайки на север чак до любимия на А. Хаусман Шропшир.

Насред тази пасторална идилия зее една внушителна дупка и тя е Лондон. Бордеите му не са по-лоши от тези на другите големи градове, но бодат очите, защото се намират в столицата на империята. Един след друг чуждестранните гости говорят с възхищение за великолепието на града и са потресени от мизерията на обратната му страна. Фьодор Достоевски напуска Лондон с букет от противоречиви впечатления. Той е зашеметен от величието на града, от преливащата му енергия, от общинското благоустройство и същевременно отвратен от пиянството, проституцията и мръсотията, с които се е сблъскал на същото това място. Той записва впечатленията си под заглавието „Ваал“, намек за фалшивите божества, които управляват града. Той счита, че „в Лондон вече не можете да видите населението. Това, което виждате всъщност, е една загуба на чувствителност, едно примирение, което бива окуражавано и системно нараства“.^[30] В съботните вечери Достоевски вижда кръчми, в които „всички са пияни, но пиянството им е лишено от удоволствие, мрачно и тежко“. „Меланхолията никога не напуска англичаните“, пише той. Нежните английски души са съгласни с него: Джон Ръскин пише за „големия мръсен Лондон“, Уилям Морис го нарича „отвратителен“.

Тези настроения съвпадат с общата идея, че големите градове отнемат човечността на хората. Но Лондон е бил и си остава изключение. Повече от всякога в наши дни, когато вече не е център на световна империя, този град си остава феноменален. Столицата на Англия и Великобритания все повече се превръща в град, който не принадлежи на определена страна, а на целия свят. Лондон е център на международни организации, а най-печелившата дейност, която се развива в него, търговията с пари, пулсира в ритъм с един международен поток, който не познава граници. В останалата си част той потвърждава убеждението на англичаните, че „истинската“ Англия е някъде другаде. Когато искат да кажат добра дума за Лондон, англичаните го наричат „сбор от много села“ — определение, което донякъде обяснява хаотичния му чар, но никога не би било произнесено от истински горд гражданин. Лондончани нямат нищо против строежа на мемориали като Трафалгар Скуеър^[31], но и през ум не им минава да построят цялостно и последователно планиран, удобен град.

След като създава града на новото време, английският финансов елит се стъписва ужасено пред творението си и отказва да има нещо общо с него. „Откъснете хората от родните им места — казва лорд Уолсингъм на X. Райдър Хагард, авторът на «Рудниците на цар Соломон» — изсмучете здравето и силата им, заселвайки ги в градове — такива, каквито природата никога не би замислила като естествени обиталища на човека, и упадъкът на страната е само въпрос на време. В това отношение, както и в много други, би трябвало да си вземем поука от историята на древния Рим“.^[32] Вместо да имат вземане-даване с тези озверели, обезличени орди, образованите висши класи елегантно се оттеглят. Когато Гюстав Доре търсел вдъхновение за илюстрациите си на Дантевия „Ад“, представата му за преизподнята била вдъхновена от един английски град, а теорията, че урбанизацията и промишлеността разяждат човешкия дух, минава като червена нишка през късновикторианската литература, както и литературата от началото на двадесети век. Томас де Куинси пише в „Английската пощенска кола“^[33], издадена през 1849 година, за „мрачния, мръсен и шумен Бирмингам“. На всеки съвестен общинар като Джоузеф Чембърлейн, опитващ се да развие нещо като гражданска гордост, се падат хиляди, на които им стига да натрупат пари и да се измъкнат.

Натрапва се сравнението с Франция, която има късмета да се индустриализира по-късно от Великобритания и следователно може да се учи от нейните грешки. Затова французите съумяват да строят градове, които се отличават с централно планиране, както и с чувство на гражданска гордост у обитателите им. Нещо повече, Френската революция насажда у гражданите дълбоко вкоренена мнителност по отношение на провинцията поради предполагаемите роялистки симпатии на жителите й; новата, републиканска Франция признава селските си корени, но е подчертано и целенасочено урбанистична. В Англия също разделението между консерватизма на селото и радикалните идеи, породени в града, има политическо измерение. В Манчестър започва агитацията на Лигата против законите за зърнопроизводството, за по-реални цени на житото. Бирмингам отхранва фракцията на либералите. Независимата лейбъристка партия е основана в Брадфорд. Като изключим няколкото зелени оазиса, обитавани от заможните, Манчестър, Брадфорд и Нюкасъл се превръщат в места, където стига да закачиш червена розетка на някое магаре, за да го изберат в парламента.

Действително интересен е въпросът защо върху тази изключително солидна основа не израсна нова представа за Англия? В края на краищата, не само че по-голямата част от населението живее в градове, но тя притежава в лицето на Лейбъристката партия и солиден фокус, в който може да централизира амбициите си. Това, че те така и не успяха да измислят алтернатива на розовите храсти около входната врата, сламения покрив и зелената морава, се дължи на комбинация от фактори. Като начало имаме факта, че социализмът по същество е интернационален: в социалистическите идеи новият Йерусалим е град, където хора от цял свят ще живеят рамо до рамо в братска солидарност. Съществува допълнителното неудобство, че много голяма част от лидерите на лейбъристката партия по произход са от Шотландия и Уелс, и парламентарното мнозинство на партията се дължи на широко представените в Уестминстър територии с келтско население — затова и тя винаги е била повече „британска“, отколкото „английска“. На трето място идва политическото разделение на страната — консерваторите държат провинцията в централните графства, докато градовете са бастиони на лейбъристите — това означава, че тези, чийто бизнес процъфтява, рано или късно се преселват в територии с друг политически уклон. По този начин се установява фаталната зависимост между политическа принадлежност и социални амбиции. На четвърто е фактът, че много от ранните привърженици на идеалистическите политически течения — от Морис^[34] нататък — са яростни противници на градовете и промишлеността. На пето място, много са лидерите на лейбъристкото движение — като започнем с Харълд Уилсън и неговата вила на островите Сили и Джеймс Калахан с фермата в Съсекс — които съвсем очевидно се стремяха да се измъкнат от големия град.

Тези, които нямат възможност да се измъкнат оттам — тоест по-голямата част от електората на лейбъристите — са осъдени да живеят в жилища, струпани набързо преди цял век от строители-спекуланти, за посрещане на нуждите на манифактурните предприятия. Единствената разлика е, че днес много от тези предприятия вече не съществуват. Социализмът в големите градове сякаш е изчерпал по-голямата част от енергията си в опити само да облекчи последиците от развитието на капитализма. „Социализмът на газопровода и канализацията“ — усилията на градските власти да осигурят отопление, светлина и добри санитарни условия на градското население, безспорно имат благородна цел. Но в същността си това е стремеж да се подобри нещо съществуващо, а не да се измисли нещо ново. Същото важи за масираната следвоенна програма за разчистване на бордеите, която в крайна сметка се изразява в преселване на хората от залепените на калкан къщурки в евтино построени многоетажни сгради.

Градовете имат своите привърженици, които виждат в тяхната енергия, в промишлеността, гарите, трамвайните линии и големите паметници нещо, внушаващо страхопочитание. Но дори на социалистите им е трудно да се убедят, че сърцето на тяхната страна бие в града. Догато Х. В. Мортън отива в Лийдс, за да пише материал за „Дейли Херълд“, препечатан по-късно и разпространяван като памфлет от лейбъристите през 1933 година, той отбелязва мрачна „честно казано, целият Лийдс би трябвало да бъде изравнен със земята и изграден отново… Той е плод на големите търговски удари през деветнайсети век, когато никой не се е интересувал от нищо друго, освен от печалба и експлоатация… Лийдс е голяма, мръсна, стара спестовна касичка.“^[35] Д. Х. Лорънс^[36], след като се завръща в миньорските райони на Нотингамшър, където е минало детството му, стига до извода, че „… истинската трагедия на Англия, така, както аз я виждам, е грозотата. Природата е прекрасна, но съградената от човешки ръце част на Англия е толкова отблъскваща… Голямото престъпление на богаташите и индустриалците, извършено през цветущата викторианска епоха, е, че са осъдили работниците да живеят в грозота, грозота и пак грозота; посредственост, безформена грозна жизнена среда, грозни идеали, грозна религия, грозна надежда, грозна любов, грозни дрехи, грозни мебели, грозни къщи, грозни взаимоотношения между работници и работодатели… В английския характер така и не се развиват положителните черти на градския жител, гражданското съзнание. Сиена е малка, но е истински град, чиито жители са тясно свързани с него. Нотингам е голям, разпрострял се широко град, с население от почти един милион души, но не представлява нищо повече от едно аморфно струпване на човешки същества. Нотингам не съществува — в смисъла, в който съществува Сиена. Англичанинът като гражданин е глупаво недоразвит. Това се дължи отчасти на номера с «малката къщичка», отчасти на примирението с безнадеждно жалката среда, в която живее… Англичаните са предимно граждани това е неминуемият резултат на индустриализацията. Но те не знаят как се строи град, как се мисли и живее в град. Всички те мислят като жители на предградията, пълни е къщички в псевдоселски стил, и нито един от тях не знае какво означава да бъдеш наистина гражданин“.^[37]

Презрителният тон е не по-малко на място днес, отколкото по времето, когато Лорънс е писал тези редове. До днес фасадите на новите супермаркети в предградията се украсяват с декоративни греди. Достатъчно е да посетите някой от дузините панаири на занаятите, които се провеждат всяко лято, за да добиете представа колко дълбоко е вкоренена тази вяра в псевдоселския начин на живот. Посетителите са предимно родители, баби и дядовци. Тийнейджърите, разбира се, блестят с отсъствието си. Хората наблюдават с учтив интерес демонстрации как се гради къща от измазан с глина плет, как се зида стена от каменни плочи без хоросан, зяпат как тъкачи и грънчари работят под августовското слънце. Но влязат ли под тентите, се хващат за портфейлите. Тук атавистичният порив ги принуждава да се редят на опашка, за да си купуват дървени табелки за вратата на спалнята, върху които е пирографирано името им, надписи от ковано желязо с имената на къщите им /„Самотна къщичка“, „Убежището на Милър“, „Лешников подслон“/, керамични ключове за лампа, украсени с орнаменти, миниатюрни дървени макети на селца, включващи кръчма, църква и селски площад. Бог да ни е на помощ, купуват дори ръчно изработени покривки за тоалетни чинии.

Какво изразява този порив? Някакво вътрешно убеждение, че огромният пояс от предградия, застилащ южна Англия, всъщност изобщо не е техният дом.

Как тогава е въздействала пресъздадената от Джон Мейджър провинциална идилия на малцината, които действително живеят сред нея? Реших, че дорсетският град Бюминстър, с къщите си от сметаненобял варовик, с малките магазинчета, площада в центъра и забележителната църковна камбанария с шестнадесет кулички, е съвсем подходящо място да започна проучванията си. Градът е останал практически непроменен от времето на Томас Харди /той е прототипът на Еминстър от романите му, чието действие се развива в Уесекс/. Седях на балкона на една селска къща, високо над града, през един от онези великолепни дни на късното лято, когато английската природа сякаш си отдъхва след горещия ден, а полята и хълмовете почиват, потънали в пищна зеленина. Пеперуди танцуваха над цветята в градината, високо в небето лениво се виеха лешояди. Синкавата мараня все още не бе вдигнала от долината и върхът на Бюминстърската камбанария минаваше през нея като молив през лист за рисуване. Ако Джон Мейджър бе имал предвид някое конкретно място, то сигурно бе тъкмо това, квинтесенцията на представата за Южните графства.

Седнала на балкона на къщата си, Джорджия Лангтън наблюдава прекрасната панорама с чаша чай в ръка. Тя е хубава, сивокоса жена на петдесет и четири години, съзнаваща напълно, че като заможна вдовица е една от малцината привилегировани, които могат да си позволят да живеят сред това идеално въплъщение на Англия. От ливадата зад къщата се носи блеенето на овцете от нейното стадо. Надолу по хълма клоните на буковите дървета шумолят от вечерния ветрец. И тъй, как са реагирали тя и съседите й на въпросната реч на Джон Мейджър?

— Умряхме от смях. Отдавна не се бяхме смели така.

— Защо?

„Защото това е туристическа пропаганда. Чиста илюзия. Фермерите тук могат да живеят само благодарение на държавните субсидии. А знаете ли кой плаща, за да продължат да съществуват те? Вие, данъкоплатците. А тъй като фермерите не могат да ползват и половината работна ръка, от която са имали нужда някога, селскостопанските работници са принудени да напуснат селата. Къщите им се продават — неремонтирани — за стотици хиляди лири стерлинги. Което ще рече, че родените на село хора просто не могат вече да си позволят да живеят на село. Те си отиват и идват други хора. Новодошлите започват да се оплакват от калта, от непавираните улици и липсата на улично осветление. И скоро селото се превръща в обикновено предградие. Цялата страна вече е едно огромно предградие.“

Ако са честни, повечето провинциални жители ще се съгласят с нея; там, където се е съхранила част от английското село, тя има само декоративни функции. На североизток от Бюминстър, при Кранбоурн Чеиз, се намира мястото, където група ексцентрични романтици, привърженици на завръщането към природата, се опитаха да осъществят на практика представата си за Англия като някаква добила плът и кръв мечта. По време на една екскурзия през 1924 година композиторът Балфур Гардинър попада на фермата „Гор“, западнала част от едно старо дорсетско имение. Преди Първата световна война Гардинър, заедно с Пърси Грейнджър, Норман О’Нийл, Роджър Куилтър и Сирил Скот, е част от така наречената „Франкфуртска група“ композитори, които имат голям принос за съвременната английска музика. Но след войната той установява, че интересът към романтичните му произведения рязко е спаднал и публиката се ориентира към по-строг стил на композиране. Като син на заможен лондонски търговец, той може да си позволи жеста да се откаже от композирането. По същите причини той разполага с необходимите средства да купи фермата, където заедно с племенника си Ралф Гардинър /„английски патриот“ от австрийско-еврейско-скандинавски произход/ основава комуна, чиято цел е завръщане към природата. Идеята му е да приложи на практика непоследователните призиви на Д. Х. Лорънс за бягство от ужасите на индустриализацията. /„Трябва да намерим някакво място на тази земя, което ще бъде нашият вход към подземния свят, нещо като Делфийския оракул“, казва писателят в едно свое писмо до Гардинър/.^[38] Групата на Гардинър се основава на принципи, много близки до чувствата, с които посрещаме новото хилядолетие: вяра в органичното земеделие, малките общности с автономно управление, както и в благотворната сила на народните обичаи. За удивление на местните жители, през лятото във фермата разпъват същински палатков лагер, където под знамето с кръста на Свети Георги, млади хора пеят английски народни песни и танцуват „морис“, след което ги пращат да садят дървета.

Сега е останала само обвивката на тази идея. Гардинър се е борил срещу смъртта на селото така, както е считал за най-добре. Купил земя, прилагал на практика „органичното земеделство“, посадил четири и половина милиона дървета за повдигане на водното равнище и окуражавал местното население да проявява интерес към историята на народа си и към съвременната демокрация. Много от идеите на Гардинър са, меко казано, странни — като вярата в пречистващата сила на народните танци например, — но оставеното от него наследство съществува — в Дружеството за чистота на почвите, и в горите, които съгласно неговите планове действително спасяват Кранбоурн Чейз от опасността да се превърне в суха, опоскана от овце пустош. Но и това, че този ексцентрик посвещава живота си на идеята, не възпира упадъка. За Ролф Гардинър са работели тридесет души. Синът му, известният диригент Джон Елиът Гардинър, все още прекарва времето, когато се раждат теленцата и агънцата, и когато се прибира реколтата, във ферма „Гор“. Но сега там работят само двама души, и единият от тях трябва да живее в жилищен комплекс в близкия град, защото няма къде другаде.

Сълзливите словесни картини на английското село са част от пропагандната идея за Англия — добър пример са произведенията на Артър Брайънт, автор на патриотични романи като „Английска сага“ и „Сред сребърното море“.^[39] Но силата на тези митове е толкова голяма, че през февруари 1996 година Съветът за защита на английската провинция /само името му е малко променено от основаването му преди близо седемдесет години/ успява да убеди тримата водачи на парламентарни групи да подпишат заедно едно писмо до вестник „Таймс“. Този съвместен апел не беше безпрецедентен: Тони Блеър, Джон Мейджър и Пади Ашдаун съзнателно повтарят примера на Стенли Болдуин, Ремзи Макдоналд и Лойд Джордж, които също подписват заедно писмо до същия вестник на 8 май 1929 година — в защита на природата срещу нерегулираното строителство. Версията от 1996 година съдържа пак такива баналности /„пълна увереност, че необходимото строителство може и трябва да бъде направлявано под съвестен и постоянен контрол…“ и т.н, и т.н./ и, разбира се, не ангажира никого с нищо. Никой нито за миг не се е съмнявал в значимостта на повдигнатия въпрос — през периода от 1978 до 1990 година 20 процента от крайпътните живи плетове, 10 процента от сухо градените стени от каменни плочи, 10 процента от езерцата и към 14 процента от растителните видове са изчезнали.^[40] Несъмнено ще се окаже, че и второто писмо не е постигнало нищо — апелът от 1929 бил последван от същинска строителна експлозия из зелените поля на южна Англия.

Безлично съставено от бюрократи, писмото няма стойност поради съдържанието си, а само поради факта, че и тримата водачи на парламентарни групи са счели за необходимо да го подпишат. Можете ли да си ги представите да подписват съвместен апел за съхраняване на английските градове? Но маниакалното убеждение на англичанина, че единствената „истинска“ Англия е някаква своеобразна версия на фантазиите на Артър Брайънт за пеещи млекарки, е опасно по няколко причини. Първо, то работи срещу себе си — убеждението, че единственото „подходящо“ жилище за един англичанин е къща с двор и достъп до последните остатъци от провинциален начин на живот, в крайна сметка ще превърне цяла Англия в едно огромно предградие. Второ, благодарение на него никой не върши нищо за подобряване на условията, при които живее мнозинството от населението. И трето, то автоматично изключва по-голямата част от населението от идеалната представа за собствената им страна.

Нищо от казаното дотук не може да отрече изключителното очарование на английската природа. Кой би могъл да устои дори само на забележителните имена на английските села? Висок Великден, Нова радост, Сънлива морава, На пръсти, Як пердах, Полето на нимфите, Коледно пасбище, Сомлисбърски задници, Бъкландски Вси Светни, и тъй нататък, същински справочник на мечтите. Нещо повече, пейзажът на Англия е и пейзаж на нейното културно наследство. Чилтърнските възвишения са „Прекрасните планини“ на Джон Бъниън, „Народното поле“ на Лангланд^[41] се пада точно под Хиърфордшърския фар, Дорсет по право принадлежи на Томас Харди, Съсекс на Киплинг, претенциите на Джордж Хърбърт^[42] към Уилтшър са също толкова основателни, колкото тези на Уърдсуърт към Езерния район, Хемпшър е на Джейн Остин, а мочурищата на западен Йоркшър си остават на Емили Бронте.

Това е чарът на дребните неща — страната почти няма точка от релефа си, която да претендира за някакъв световен рекорд. Англия е място с грижливо поддържана красота — и пътят сред нивята, и малката къщурка, и житните поля са част от пейзаж, оформен с труда на поколения. Привлекателността му е разпределена на ниви и акри. „Всичко е премерено, смесено, пъстро, и преминава незабележимо едно в друго — малки рекички, малки равнини… малки хълмове, малки планини… нито замък, нито затвор, а просто приличен дом“, както пише Уилям Морис, свързвайки отново природата с тази най-английска от всички идеи.^[43] Провинцията представлява поредица от малки, но живописни пейзажи. И това вече е единственото, което все още съществува в Южна Англия. За разлика от Франция, където селската култура просъществува в двадесети век, в Англия тя отмира още когато селскостопанските работници се превърнали в придатък към нивите, към житото или кравите на господаря — те вече не се прибирали в собствените си малки имоти, а в къщичките, където били настанени от господаря и най-доброто, на което можели да се надяват, било около тях да има достатъчно място, в което да гледат две-три кокошки. Истинският селски живот е изчезнал отдавна, заместен от живот в предградия — за фермерите не по-малко отколкото за хората, които живеят в предградията, а работят в града, защото земеделието също е бизнес.

Върху малкия брой незастроени части от Англия се оказва постоянен натиск поради убеждението, че единственият достоен начин на живот за англичанина е да се сдобие със свое лично ъгълче от Аркадия. Апартаментът е или за богатите, които го ползват по време на престоите си в големия град, или място, където натикват бедняците — в големи, безлични блокове. Очакванията на бедните и богатите са различни, но амбицията им е една и съща — да имат къща с градина. Не всеки англичанин може да живее в замък, но затова пък всички държат да имат свой крепостен ров и свой подвижен мост. Има ли друго място на света, където можеш да чуеш хората да заявяват най-сериозно, че живеенето в апартаменти става причина за размирици? Натискът, упражняван в резултат върху малкото незастроена земя, е най-тежък в останките от Южните графства, възпети от Едуард Томас. Джордж Уолдън, който се отказа от мястото си в камарата на общините през 1997 година, защото се убеди, че присъствайки в парламента като бройка за парламентарна група, си пропилява живота, беше представител на Бъкингам. „Вярвайте ми, казва той, вече няма такова нещо като живот на село. Останала е толкова малка част от истинското село, че то вече се превръща в спомен.“ Хората, които сега живеят в тези пасторални предградия, не са селяни и не проявяват симпатия и разбиране към малцината истински селяни. Ако например се планира разширение на местната кръчма, което би оживило бизнеса, или се търси разрешение да се престроят изоставени селски къщи в евтини жилища, статистиката от общинските съвети по цялата страна показва едно и също разцепление. Коренните обитатели на селото поддържат тези нововъведения, защото искат кръчмата да просъществува и децата и внуците им да имат къде да живеят, докато новите преселници се борят със зъби и нокти срещу нововъведенията, защото искат да съхранят мястото такова, каквото е било, когато са пристигнали тук, и да съхранят първоначалната стойност на закупената собственост. Със себе си те донасят и градските предразсъдъци. Колонката с писма на читатели в „Дейли Телеграф“ отразява тази промяна. Докато преди в нея човек можеше да открие всичко: от коментари на нечии лоши маниери до най-добрия начин за почистване на зеленясали медни съдове, редакторът, който се занимава с читателските писма, Дейвид Туистън-Дейвис, ми каза, че „най-забележителното са все по-големият брои писма с възмутени изказвания на капитан Еди-кой си против лова“.

Повечето англичани са напуснали провинцията, прокудени от едрите земевладелци, обсебили общински земи, от ограничаването на правата на обикновените хора, или защото са искали да преуспеят. Тези, които сега могат да си позволят да се завърнат, са привилегировано малцинство. Ако Англия не иска окончателно да се превърне в едно огромно предградие, може би нарушавано тук-там от няколко национални резервата, в страната трябва да се развие изкуството на градския живот. Но като че ли хората тук са неспособни да разпознаят възможностите, които им се предлагат. От тази гледна точка най-скорошната катастрофа, сполетяла Англия, са разрушенията на големите градове от бомбардировките — проблемът обаче не е дотолкова в загубите, колкото в това, което изникна на тяхно място. Когато нападенията на „Луфтвафе“ дадоха на англичаните възможността да построят градовете си наново и по-красиво, те просто възпроизведоха по-лоши варианти на това, което бе съществувало преди. Немските градове, изравнени със земята от бомбардировките на съюзниците, израснаха отново, по-красиви и удобни, благодарение на плана „Маршъл“.

Ако сравним неспособността на англичаните да създават градове, в които да е приятно да се живее, с холандския проект, съгласно който от морето около Амстердам бе изтръгната достатъчно земя, за да се построят 28 000 жилища, направо ни се завива свят. И този проект — най-амбициозният по рода си от седемнайсети век до наши дни — е дело на англоиндиец, отраснал в Ийлинг, Западен Лондон. Руан Аливухаре напуснал Англия, защото, както казва той самият:

„Влюбих се в Амстердам, а и не мога да търпя постоянно да ме оплюват в Лийдс… Докато живеех в Англия, никога нямаше да мога да върша това, което върша тук. Тук ни наричат «Steden Bouwers», градостроители — ние сме тези, които оформят градския пейзаж. Такива хора в Англия просто няма — в това се убеждавам всеки път, когато се прибера в Лондон“.^[44]

Правотата му може да се докаже само с една обиколка на градските центрове в Англия. Такава обиколка би доказала също, че новото застрояване на английските градове е било поверено на глупави, късогледи, а понякога и корумпирани общински съветници, подпомагани в делото си от третостепенни архитекти и строители, чиято единствена цел е била да забогатеят на всяка цена. Ако някому е нужно доказателство за презрението на англичанина към градския начин на живот, то съществува — от бетон и стомана.

Което ни довежда до третата и най-пагубна от последиците на убеждението, че „истинската“ Англия е богатата южна провинция. Такава постановка изключва мнозинството от населението на Англия. Страната, която тези хора виждат около себе си, се състои от редици къщи с почернели покриви, коли, бетон и тук-там по някой парк. Най-доброто, на което те могат да се надяват, е някаква въображаема асоциация със страната на греяната бира и старите моми, които отиват с велосипед да се причестят — но цената на тази картина е усещане за изолация и убеждението, че „Англия“ е нещо, което е изчезнало преди години.

Периодично в „Таймс“ се получават читателски писма, които изтъкват, че Англия /за разлика от Великобритания/ няма национален химн, но се нуждае от такъв. Съществуват най-много четири популярни английски песни, през чийто текст може да изгази средностатистическият англичанин /тая работа с химните си е за мъже/. Три от въпросните песни имат политическо съдържание — националният химн, който всъщност представлява декларация за лоялност към монарха, „Rule Britannia“ /„Владей, Британийо“/ — поостаряла и малко притесняваща възхвала на имперската експанзия /„Когато Британия бе първа, по Божия повеля…“/ и „Страна на слава и надежда“ — още една декларация от славните дни на империята, в която се изтъква вменената свише мисия на Британия да ръководи света. В трите изредени дотук песни става всъщност дума за Британия. Но четвъртата, „Йерусалим“ на Уилям Блейк, е нещо коренно различно.

Блейк е бил убеден последовател на Емануел Сведенборг, чиито фантастични предсказания са преведени на английски през 1778 година от Томас Хартли. От шейсетте души, участвали в първоначалната подписка за установяване на църквата на Сведенборг в Лондон с цел пропагандиране на шарлатанската му теология, под тринайсети номер се е записал Уилям Блейк, а под четиринайсети — жена му. Както е известно, по-късно тя се оплаквала така: „Толкова рядко виждам господин Блейк напоследък. Той е все в Рая“. Сведенборг обяснявал на английските си последователи, че е посещавал невидимия свят на духа, който според неговите описания е организиран удивително подобно на нашия. Ангелите например „живеят в подредени едно до друго жилища, разпределени също като нашите в градове, улици, площади и алеи. Имах щастието да вървя по тях, да оглеждам всичко около себе си, да влизам в къщите и всичко това в напълно будно състояние“.^[45] В този идеализиран град-градина Сведенборг бил уведомен, че Страшният съд вече се бил състоял, и то през 1757 година, и че всяко земно общество е копие на рая в умален мащаб. Съществувал специален рай, в който се допускали единствено англичани.

Може би ексцентричният гений на неговия последовател Блейк би могъл да се появи единствено в спецификата на една островна култура. Най-прочутото произведение на Блейк е кратко /състои се само от шестнадесет стиха/ и започва с въпрос:

„А тез нозе дали в древни времена

са бродели на Англия в зелените полета?

Агнецът в неземна светлина

Земята ни обрече на небето“.

Това е намек за легендата, че Иисус е посещавал Англия през юношеството си, която няма и помен от потвърждение. Музиката за „Йерусалим“ е написана през 1916 година — когато страната е имала нужда от всякаква морална подкрепа. „Йерусалим“ е най-добре познатата песен, очевидно английска, песен, която се пее на сватби и погребения, в училища и на сбирки на женските дружества. Тя, разбира се, подхранва задължителния предразсъдък към градския живот. Защото в следващите стихове Блейк пита:

„Нима Йерусалим ще бъде изграден

сред фабриките — дело сатанинско?“

Този въпрос като че ли намеква за възможно национално спасение, но контрастът между зелените полета и фабриките — дело сатанинско отново залага на старата пропагандна тема. „Йерусалим“ е една по-мистична версия на английския афоризъм, че „Човек е по-близо до Бога, когато се намира в градина“.

Това вбесява тези англичани, включително и свещениците, които са избрали градския начин на живот. „Песента е направо опасна. Тя затвърждава вярата, че Господ не може да има нищо общо с отвратителната градска жизнена среда“, избухна каноник Доналд Грей, когато го попитах дали „Йерусалим“ не би бил подходящ английски национален химн. Като човек, който предпочита тротоарите пред селските пътеки, той намира начина, по който англичаните обръщат гръб на града, за озадачаващ и потискащ. „Като народ ние просто нямаме отношение към градския начин на живот. Всеобщата идея е да се изтръгнат колкото е възможно повече пари от промишлеността и търговията, за да може после с тях да се наслаждаваме на прелестите на селския живот“.

Не може да се твърди, че английските градове не са съумели да родят своите герои на урбанистичната култура. През традицията на мюзикхоловете и техните звезди Джордж Формби и Грейси Фийлдс, до „Бийтълс“ и поколенията техни последователи, или звездите на футболното игрище — от Стенли Матюс до Пол Гаскойн, израстват градски величия /всички изредени дотук по някакво съвпадение не произхождат от Южните графства/. Поради произхода им, поради това, че акцентът им подчертава този произход, те всички стават герои на работническата класа и си остават такива, дори когато вече са милионери. Но уникалното е, че сред западноевропейските народи единствено англичаните, и то тези, които дават тон на социалния и интелектуалния живот, не успяха да създадат идеален тип на градски жител. Действието в романите на писатели като Мартин Еймис^[46], Питър Акройд^[47] и Джулиън Барнс^[48] се развива в града, но с тонове се продават само историческите романи. Висшите класи може да са загубили политическата си власт, но те все още дават тон в обществото и формират стремежите на амбициозните хора. Затова когато един преуспяващ бизнесмен направи първите си десет милиона лири, той започва да прелиства страниците на списание „Кънтри лайф“, търсейки провинциално имение, което да купи. Няма нищо подчертано опасно в това — човек би могъл дори да каже, че страстното желание на социалните кариеристи да имат провинциални имения е един от малкото шансове на провинциалната природа да оцелее. Само че тази система вече не функционира. Речта на Джон Мейджър беше всъщност доста предпазливо формулирана, но правенето на разлика между въображаемата и истинската Англия вече не върши работа, защото не отразява живота на мнозинството от населението.

А сега е време да проучим откъде са се взели всъщност тези любители на традициите, „идеалният англичанин“ и „идеалната англичанка“.

Бележки

[1] Дейв Хил, „Out for the Count“, стр.37. — Б.авт. ↑

[2] Реч на Джон Мейджър за Европа пред парламентарната група на консервативната партия, 22 април 1993 г. — Б.авт. ↑

[3] Стенли Болдуин, реч пред ежегодната официална вечеря на Кралското общество „Свети Георги“, 6 май 1924 г. Думите на Болдуин прозвучали толкова медоточиво и убедително, че в „Пънч“ веднага се появила карикатурна серия, според която последният истински англичанин си бил жив и здрав, и живеел в Бюдли, Уустършър, родното място на Болдуин. — Б.авт. ↑

[4] По името на област в древна Гърция, често представяна като пасторален рай в гръко-римската буколическа поезия; идеализирана местност, чиито жители се наслаждават на прости удоволствия и пасторална невинност и спокойствие. — Б.пр. ↑

[5] Реймънд Уилямс, „The Country and the City“, стр.281-282. — Б.авт. ↑

[6] Според Пол Фъсъл в „The Great War and Modem Memory“, антологията „… има забележително място по време на войната. Имало е малцина сред по-високопоставените личности, които не са били убедени, че най-великата съвременна литература е английската и които не са чувствали предизвиканото от това съзнание задоволство“. — Б.авт. ↑

[7] „Владей, Британийо“ — прочута песен по стихове на шотландския поет Джеймс Томпсън и музика на Томас Арне, възпяваща британската морска мощ. — Б.пр. ↑

[8] Артър Куилър-Коуч, „Studies in Literature“, стр.300-301. — Б.авт. ↑

[9] лорд Кичънър (1850–1916) — британски фелдмаршал, висш администратор в отвъдморските територии на империята, завоювал Судан. Главнокомандващ на войските по време на Бурската война и министър на външните работи в началото на Първата световна война. — Б.пр. ↑

[10] Х. Дж. Масингъм, „Chiitem Country“, стр.27. — Б.авт. ↑

[11] Филип Гибс, „England Speaks“, стр.3-4. — Б.авт. ↑

[12] С. Хенри Уорън, „England is a Village“, стр.9. — Б.авт. ↑

[13] Вирджиния Уулф, „Between the Acts“, стр.42. „The English Eliot“ на Стийв Елис ме наведе на идеята за това, което той нарича „метонимична стратегия“, как селото се превръща в модел за английския начин на живот. — Б.авт. ↑

[14] Колин Уотсън, „Snobbery with Violence“,стр.169-170. — Б.авт. ↑

[15] става дума за Робърт Скот (1868–1912) — британски морски офицер и изследовател, съперник на Амундсен, водач на прочутата злополучна експедиция към Южния полюс, по време на която загива. — Б.пр. ↑

[16] Цитирано в „On Living in an Old Country“, стр.83-84. — Б.авт. ↑

[17] Джордж Краб (1754–1832) — английски поет, чиито произведения се отличават с реалистичното пресъздаване на ежедневния живот. — Б.пр. ↑

[18] Матю Арнълд (1822–1888) — викториански поет, литературен и социален критик, застъпник на класицизма. Творчеството му е изпълнено със сантиментален песимизъм и носталгия по миналото. — Б.пр. ↑

[19] Джон Бетйеман, „Coming Home“, предаване на Би Би Си на 25 февруари 1943 г., препечатано в „Listener“, 11 март 1943 г., „Oh to be in England…“. — Б.авт. ↑

[20] виконт дьо Шатобриан, „Memoirs d’Outre-tombe“ 1848–50, цитирано в „Best of Enemies“, стр.179. — Б.авт. ↑

[21] Емил Камертс, „Discoveries in England“, стр.92. — Б.авт. ↑

[22] Ивлин Уо, „Brideshead Revisited“, изд. 1959 г. предговор, стр.8. — Б.авт. ↑

[23] Уилям Уърдсуърт (1770–1850) — един от основоположниците на романтизма в англ. поезия, поет-лауреат на Англия. — Б.пр. ↑

[24] „Съчинено на Уестминстърския мост“ — превод Ал. Шурбанов. — Б.пр. ↑

[25] Аза Бригс, „Victorian Cities“, стр.57. — Б.авт. ↑

[26] X. Дж. Уелс, „Experiment in Autobiography“, том I, стр.277. — Б.авт. ↑

[27] Чарлз Дикенс, „Hard Times“, глава 5. — Б.авт. ↑

[28] Ричард Джеферис, „The Gamekeeper at Home“, стр.1. — Б.авт. ↑

[29] Едуард Томас, „The South Country“, стр.1. — Б.авт. ↑

[30] Фьодор Достоевски, „Summer Impressions“, стр.61. — Б.авт. ↑

[31] В центъра на Трафалгар Скуеър се издига 56-метровата колона, издигната в чест на адмирал Нелсън, увенчана с 5-метровата му статуя. На четирите ъгъла на пиедестала са разположени фигурите на четири лъва. — Б.пр. ↑

[32] Цитирано в „А Farmer’s Year“ от X. Райдър Хагард, стр.466. Векът е белязан с уроците на Либън от „Залез и упадък на Римската империя“. В „The Discovery of Rural England“ /в „Englishness, Politics and Culture“ 1880-1920/, Алън Хокинс твърди, че тази бележка заедно с други подобни коментари на лорд Милнър, направени през 1911 г., били доказателство за съществуване на съзнателен опит за изграждане на представа за Англия, почиваща върху неща от рода на Добрата кралица Бес, майски дървета и веселата стара Англия. — Б.авт. ↑

[33] Томас де Куинси, „The English Mail Coach“, стр.74 /издание от 1913 г./. — Б.авт. ↑

[34] Уиляи Морис (1834–1896) — англ. поет, занимавал се й с приложни изкуства. Прочут с проектите си за мебели, десени за тъкани и произведения от цветно стъкло. Участник в т.нар. Социалдемократическа федерация, проповядвал идеите на ранния социализъм. — Б.пр. ↑

[35] Д. Х. Лорънс (1885–1930) — англ. писател, автор на романи, разкази, поезия, пиеси, есета и пътеписи. Особено популярен със скандалния за времето си роман „Любовникът на лейди Чатърли“. — Б.пр. ↑

[36] Х. В. Мортън, „What I Saw in the Slums“, стр.37-39. — Б.авт. ↑

[37] Д. Х. Лорънс, „Nottingham and the Mining Country“. — Б.авт. ↑

[38] Цитирано в „The Village That Died for England“ от Патрик Райт, стр.150. — Б.авт. ↑

[39] Артър Брайънт, „Protestant Island“, стр.39. — Б.авт. ↑

[40] Преглед на провинцията, 1990, министерство на околната среда. — Б.авт. ↑

[41] Уилям Лангланд (1330–1400) — предполагаем автор на един от най-забележителните образци на алитеративната поезия на средноанглийски език „Пайърс Плауман“ — алегорично произведение на религиозни теми. — Б.пр. ↑

[42] Джордж Хърбърт (1593–1633) — англ. религиозен поет, в произведенията си засяга теми от областта на метафизиката. — Б.пр. ↑

[43] Уилям Морис, „The Lesser Arts, Collected Works“, том 22, стр.17. — Б.авт. ↑

[44] Интервю, „Waterland“, в „Гардиън“, 15 април 1997 г. — Б.авт. ↑

[45] Емануел Сведенборг, „А Treatise Concerning Heaven and Hell“, стр.81. — Б.авт. ↑

[46] Мартин Еймис (1949) — писател и критик, известен със слабостта си към гротескното и оригиналния си литературен стил; син на Кингсли Еймис. — Б.пр. ↑

[47] Питър Акройд (1949) — писател, критик, биограф и учен, чиито романи се отличават с нетрадиционен поглед към историята. — Б.пр. ↑

[48] Джулиън Барнс (1946) — популярен британски телевизионен критик, автор на оригинални интелектуални романи. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеръми Паксман Англичаните — портрет на един народ (9)

Метаданни

Данни

Англичаните — портрет на един народ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма главаВинаги е имало Англия

Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (9)

Осма глава
Винаги е имало Англия