Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (11)

Десета глава
Запознайте се с госпожата

„Противно на разпространеното убеждение,

англичанките не спят с нощници от туид“.

Хърмайъни Гинголд, „Сатърди Ривю“, 1955 г.

Не се среща често човек, на когото са присаждали част от задника. Въпросният мъж е на петдесетина години, с широка челюст, леко оплешивял, в тъмен костюм на тънки линии и качествено изработени обувки. Накратко, образец на честен и достоен британец. Гордее се, че честната му дума е равностойна на подписана полица. През деня ръководи търговска банка. Вечерно време обича да го бият до кръв. Манията му е позната под названието „lе vice anglais“^[1].

Присаждането на задни части, заради което е платил към хиляда лири стерлинги на един специалист по пластична хирургия от „Харли Стрийт“, станало наложително, след като цял живот е понасял телесни наказания. Като аркадите на челото на боксьор, раната може да се отваря наново определен брой пъти, след това вече не може да зарасне и трябва да се присажда нова кожа. Първоначално го е бил баща му, още когато е бил малко момче. Когато навършил пет години, била наложена възбрана на целувките между баща и син, защото това изглеждало женствено. Телесното наказание трябвало да се приема „мъжки“, така че, когато наказвали момчето с бой, от него се очаквало да не проявява никаква емоция. Ако успеел да понесе боя, без да се разплаче, получавал похвала от баща си. През последвалите десет години „върху задника ми се упражняваха цели седемнадесет души — родители, гувернантка, учители и по-големите ученици“. Той разказва тези неща без помен от самосъжаление, дори се усмихва на спомена. На този етап побоят, основното възпитателно средство на английската образователна система, е нямал сексуален подтекст. Бил е само част от едно възпитание, чиято цел била да изпълни изискванията на Фийлдинговия скуайър Браун и да превърне сина му Том в „смел, честен, услужлив англичанин, джентълмен и християнин“.^[2]

Чак когато младият мъж постъпил в университета, спомените за побоищата, понасяни в детството и юношеските години, се превърнали в материал за сексуални фантазии. Четял Суинбърн^[3], „Фани Хил^[4]“ и „Историята на О“^[5], но установил, че английските момичета не проявяват желание да угодят на пристрастията му. Бракът също не помогнал, жена му ни най-малко не се възбуждала от представата, че го бие с бастун. Лекувал се при трима различни психиатри, за да се отърве от манията си. Накрая третия го посъветвал, че ще е по-добре да използва парите си, за да намира дискретни начини да задоволява сексуалните си пристрастия, отколкото да прекара целия си живот, разяждан от чувство за вина. Жена му, с която води напълно нормален семеен живот и му е родила четири деца, е дала съгласието си да задоволява наклонностите си извън дома, при едно условие — никой, и най-вече децата, да не виждат задника му, когато по него има пресни белези.

Така животът му се разделил на половини. През по-голямата част от времето живеел като стълб на обществото, създавал деца, които после били изпращани в същите скъпи училища, където на времето го съдирали от бой, а през това време той обикалял света като британски банкер — образец на почтеност. Нощем намирал жени — за предпочитане чернокожи и мускулести, — които го биели срещу определено заплащане. По време на едно пътуване до Ню Йорк попаднал в процъфтяващите там садомазохистични среди, запознал се с други, които обичали да бият или да понасят удари. Открил, че върховно удоволствие му доставя не просто да го бият, а да го бият публично. Оттогава директорът на търговска банка задоволява наклонностите си колкото е възможно по-често сред групи приятели с подобни предпочитания или в клубове, където среща непознати, споделящи вкусовете му.

Трудно е човек да схване такова натрапчиво пристрастие. За страничния наблюдател нищо не подкрепя твърдението на един средновековен посетител на Англия, който пише, че „англичаните са тъжни, когато се наслаждават“. Тази натрапчива мания не е уникална за англичаните — Русо признава в своите „Изповеди“, че обичал да го пердашат, но тъй или иначе, е позната като „lе vice anglais“. Влезте в коя да е телефонна кабина в центъра на Лондон и веднага ще видите срещу себе си половин дузина визитни картички на проститутки, които предлагат садомазохистични услуги. Един холандски търговец на порнографски материали казал веднъж на писателя Пол Ферис, че „боят с пръчки е английски специалитет. Казват, че в Англия чукането не е позволено, позволен е само боят“^[6] Тази тема е позната отдавна — на третото платно от поредицата картини на Хогарт^[7], озаглавени „Възходът на уличницата“, в стаята на проститутката Мол на стената е окачен бастун. Много от литературата на тази тема, излизала под заглавия от рода на „Любов под камшиците“, е английска. През деветнайсети век имало цели публични домове, които предлагали само телесни наказания на клиентите си. Англичаните дори изобретили машина, с помощта, на която можели да се налагат няколко души едновременно.

Тази склонност нерядко е озадачавала чужденците. Някои предполагат, че тези пристрастия са наследство от англосаксонците, други — на прекалено големите количества месо, които ядат англичаните. Според общоприетото мнение тази наклонност се среща най-често сред представителите на едрата буржоазия, и е била придобивана от момчетата в ужасните викториански интернати, където боят с пръчки е основна възпитателна мярка. „Къде са инструментите за наслада?“, пита мъжът любовницата си във „Виртуозът“ на Томас Шадуел. „Толкова привикнах към тях, когато учех в «Уестминстър», че така и не можах да се откажа… Не ме щади. Обичам много да ме бият.“^[8] /Доктор Бъзби, директор на училището към Уестминстърското абатство през седемнайсети век, бил считан „от жертвите си за най-големия майстор на пръчката, който някога се е раждал в Англия“^[9] Другият голям принос на същото училище към този спорт, е, че сред неговите питомци се числи и Джон Клелънд, авторът на „Фани Хил“ — тъкмо тази книга с описаните телесни наказания, е допринесла много за затвърждаване на мнението, че англичаните обичат да ги пердашат/. Сигурно е, че авторите на викториански порнографски разкази, в които се описват телесни наказания, се подписват с псевдоними от рода на „Старо момче“ или „Итънски ученик“ — което предполага, че разказите са писани от и за мъже, които са били бити като малки в училище. Изглежда, че има редовни сбирки на любителите на телесните наказания, на които всички се обличали в специално ушити подобия на училищни униформи, в така наречената „Академия Муър“ — английски клуб за фетишисти, който се намира в Хиърфорд.

Бях достатъчно наивен да предположа, че става дума просто за игра, в която жените се правят, че нанасят болезнени удари, а жертвата си представя, че е непослушен ученик. Но банкерът разсея заблудата ми: „Ако няма болка, работата е безсмислена; със същия успех можеш да удряш канапето“.

Попитах го смята ли, че тази натрапчивост се дължи на боя, който е понасял в детските си години.

„Ами това беше най-приемливото обяснение, което ми дадоха психиатрите. Когато татко ме биеше, държеше извънредно много дори да не трепвам. Ако успеех, ме хвалеше. Според психиатрите съм започвал да свързвам болката с получаване на любов и уважение. Що се отнася до телесните наказания в училищата, вярно е, че английските мазохисти предпочитат да ги бият с пръчки, което е било обичайно в английските училища, докато шотландците предпочитат боя с каиш, което пък се е практикувало в училищата в Шотландия.“

Би било глупаво да се твърди, че „английският порок“ е широко разпространен сред англичаните. Това не отговаря на истината. Нито пък, въпреки названието си, е разпространен предимно сред англичаните. „Любителите“ твърдят, че е по-популярен в северноевропейските, протестантски страни, отколкото в южните, където населението е с преобладаващо католическо вероизповедание. Но двусмислието на идеята — че наказанието е и награда, че болката е удоволствие — е в съзвучие с английското лицемерие. Човек би могъл да предположи, че след забраната на телесното наказание популярността на тези занимания е намаляла. Нищо подобно — те се разпространяват. „Срещам хора от всички слоеве на обществото — един от тези, с които се чувствам най-близък, е шофьор на автобус. Има и много жени. Не знам какво става в дипломатическите среди, но две жени на посланици, щом се върнат в Лондон, веднага ми се обаждат да се видим, за да ги напердаша.“

 

 

В романа на Кингсли Еймис, „Момиче като теб“ има една сцена, в която героинята Джени се пренася в непознат град, където е назначена за учителка. Действието се развива в края на петдесетте години. Заговаря я някакъв млад мъж. „Лицето му имаше израза, който тя бе свикнала да вижда у мъжете, които я заговаряха — дори ако бяха стари“. Той започва с невинния въпрос дали тя не е французойка. Но е сбъркал адреса. Опитът е убедил Джени, че намеренията на мъжете, които я питат да не е французойка — или италианка, испанка или португалка — са изцяло непочтени.

„Тя си спомняше онзи случай на пазарния площад в родния й град. Заговори я един млад мъж и след като разбра, че тя не е проститутка, се извини: «Ужасно съжалявам, помислих ви за французойка». Какво ли би било наистина да живееш във Франция“?^[10]

Франция и „чужбина“ изобщо са центърът на забранените удоволствия, местата, където човек отива, за да си купи „неприлични“ книги /„Одисей“ на Джойс е издаден за първи път в Париж/ или да води разпуснат живот. Книгата на Кингсли Еймис е издадена през 1960 година. През същата година, тридесет години след първото издание на континента, в Англия излиза нецензурираният вариант на „Любовникът на лейди Чатърли“. /По време на последвалия съдебен процес за публикуване на сквернословия прокурорът Мървин Грифит-Джоунс задава следния паметен въпрос: „Бихте ли желали жена ви или прислужниците да прочетат тази книга?“/. Представата на англичаните за Франция като място на непрестанни полови сношения има дълбоки корени в миналото. „За французите казват, че разбират от любов и как да правят любов по-добре от който и да било друг народ на света“, пише Лорънс Стърн^[11] преди два века, и същото мнение упорито съществува до днес. През лятото на 1997 година списание „Пийпъл“ излиза с четиристранично фолио, озаглавено „Френски тайни за забранен секс“, в който са поместени „специално за списанието“ откъси от забранено четиво, подписани от някоя си „Мис Огромен бюст“ /„Огромният бюст“ издава английското авторство на текста: англичаните са побъркани на тема големи гърди, доказателството са снимките на момичета в оскъдно облекло на трета страница в долнопробните вестници/. Освен полезни съвети от рода на това, че „Коленичила жена не може да стимулира клитора си, защото трябва да се подпира само на една ръка и ще падне“, материалът е повод за многобройни снимки на момичета по чорапи и жартиери. И с „френско бельо“.

Това съсредоточаване върху чуждата сексуалност прикрива малките мръсни тайни в отношенията между половете в „почтеното общество“. През деветнайсети век образователните институции произвеждали предполагаемо „съвършени“ англичани и англичанки. Те насаждат у двата пола напълно различни очаквания от живота. Момчетата и момичетата растат и се възпитават отделно, и дори след брака, обществото изисква от тях да водят отделен, свой живот, неравни до смъртта. Героят на английските клубове — солиден, лишен от въображение индивид, който постоянно пуши лула и винаги си поръчва сливов пудинг за десерт — неизменно се чувства притеснен в обществото на жени, защото е възпитаван изцяло в мъжка среда. При наличието на такава дълбока пропаст между двата пола, разделението в обществения живот неминуемо се е пренесло и в интимния.

Трудно е да се повярва в невероятното лицемерие на някои англичани, които са държали морални проповеди, а тайно са се отдавали на разврат. Индустриалната революция създава големите градове, където можело лесно да ти се разминат неща, които биха били неосъществими в тесните, подредени провинциални общности. Още през 1793 било изчислено, че само в Лондон има 50 000 проститутки. Четиридесет години по-късно друг изследовател на нравите прави списък на социалния им произход:

„… шапкарки, шивачки, майсторки на сламени шапки, работнички в кожарски ателиета, плетачки, момичета, които бродират на гергеф, работнички в обущарници, прислужнички в евтини шивачници, в сладкарници, продавачки на пури и в магазини за модни стоки и базари, много домашни прислужнички, всички те често посещават театри, панаири, танцувални салони, където, както на всички такива места в големите градове, нравите са много разпуснати. Невъзможно е да се изчисли броя на жените от различните слоеве на обществото, които проституират тайно и по свой избор.“^[12]

Проститутките често били обличани от съдържателната на публичния дом, която пращала хора да ги следят по улиците, за да не избягат с дрехите.

През 1859 година полицията е регистрирала 2828 публични домове в Лондон — цифрата според медицинското списание „Ланцет“ е наполовина по-ниска от действителната, като се има предвид, че по улиците работели около 80 000 проститутки. Те практикували занаята си предимно около Хеймаркет, където на много витрини висели табелки „стаи под наем“. Когато Фьодор Достоевски се разхождал привечер из Хеймаркет, установявал, че около него има цели тълпи от проститутки — стари и млади, привлекателни /Достоевски считал, че „няма на света по-красиви жени от англичанките“/ и грозни.

„Улиците едва поемат цялата тази вряща, блъскаща се тълпа /пише Достоевски/. Тротоарите не са достатъчно, затова хората се движат навсякъде. Цялата тази човешка маса търси печалба и се предлага всекиму с безсрамен цинизъм. Блестящи, скъпи дрехи редом с парцали; невероятни контрасти на възрастта — тук има всичко… В Хеймаркет видях майки, които водеха тук малките си дъщери, за да ги обучават на занаята. Момиченца на не повече от дванадесет години те хващат за ръка и те молят да тръгнеш с тях. Спомням си как веднъж сред цялата тази тълпа видях малко момиченце, около шестгодишно, облечено в дрипи, мръсно, босо, с хлътнали страни; била е бита жестоко, защото синините се виждаха през дупките на парцаливите й дрехи… но най-много ме потресе безнадеждното отчаяние, ужасната мъка, изписана по лицето на това мъничко човешко същество. Неестествено и ужасно мъчително ми се стори отпечатъкът на зло и страдание върху това детско личице. Върнах се и й дадох шест пенса. Тя взе малката сребърна монета, погледна ме с учудване и дива уплаха, и внезапно хукна да бяга, колкото я държаха нозете. Очевидно се боеше да не си взема парите обратно“.^[13]

Картината е мъчителна. Защитниците на викториански Лондон по онова време най-големият град на света — могат да изтъкнат, че престоят на Достоевски е бил краткотраен, и затова описанието му може би е разработка на ограничена база от факти. Но Иполит Тен, френският професор по философия, описва подобни сцени, видени по време на пребиваването му в Лондон през шейсетте години на деветнайсети век.

„Спомням си най-вече вечерите по Странд и Хеймаркет, където не можеш да изминеш сто ярда, без да се сблъскаш с двайсет проститутки; някои опитват да си изпросят чаша джин, други казват; «За да си платя наема, мистър». Това не е картина на разврат, а на ужасна, отчаяна мизерия. На човек му става тежко и болно, като види тази трагична процесия по внушителните улици на града. Струваше ми се, че гледам шествие на мъртви жени. Това е истинска гнойна язва, най-ужасната язва в английския обществен организъм.“^[14]

В други европейски страни е било възможно куртизанките да добият относителна почтеност; в обществото е имало определено място за „креватния занаят“. Но във викторианска Англия всичко е било невероятно мизерно — отчасти поради опитите да не се признае съществуването на такава професия, отчасти защото тук отношенията между мъже и жени са били представени във възможно най-грубия вид на обикновена сделка. Проститутката не присъства в обществената структура — единствено портфейлите на клиентите придават реалност на битието й. Тен счита, че „това, което остава, е само посредствен и груб израз на похот“.^[15]

Картината е била толкова крещяща, че не е ясно как англичаните са могли да се затварят очите пред нея. Но те са предпочитали да игнорират такива неприятни факти, освен когато някой войнстващ журналист, като например У. Т. Стед от „Пал Мал Газет“ не успеел да ги натрапи на вниманието им. През осемдесетте години на XIX в. Стед купува едно тринайсетгодишно момиче, Илайза Армстронг, и го отвежда на сигурно място в Париж. С нейните показания Стед доказва съществуването на търговия, предназначена да задоволява склонността на англичаните да дефлорират девственици. Изводът, че „Лондон, или по-скоро търговците на бели робини, осигуряват най-големия пазар на човешка плът в света“, е послужил за аргумент, когато през 1885 година границата на пълнолетието е определена на шестнайсет години. Има много подобни публикации във вестниците отпреди Първата световна война, но макар да се считало за прието, че мъжете имат своите апетити, англичанките си остават чисти и непорочни като розов цвят. Голямата опасност следователно не дебнела у дома, а идела от чуждестранните търговци на бели робини. Типична е статията в „Нюз ъв дъ Уърлд“, озаглавена: „Продадени момичета, обречени на позорна съдба. Лондон център на ужасна търговия“. Статията помества сведения, дадени от един полицейски комисар, за това как чуждестранни импресарии наемат момичета, амбицирани да станат актриси, и после ги продават в публични домове.

Само че истинската деградация не идвала от Франция, а била у дома. Размерите на тази търговия са намалели от времето на горната публикация. Но мизерното, жалко лице на английската проституция, картичките в стотиците телефонни кабини, мъждукащите фенери над ожулените врати в Сохо, над които има надраскани надписи: „Модели — качете се на горния етаж“, премръзналите деца по ъглите в Бирмингам, проститутките, които чакат клиенти в „служебните си коли“ край тротоарите — всичко това показва колко малко са се променили нещата. Проституцията си остава груба, цинична сделка между относително властните и относително безвластните, а мръсотията, опасността и болестите са ежедневните й спътници. Контрастът с други европейски култури, където професията е узаконена, публичните домове са официално регистрирани и под контрола на закона, е крещящ. Но въвеждането на такава система в Англия би означавало да се признае, че този вид търговия съществува.

 

 

На 7 април 1832 година Джоузеф Томпсън, фермер от Къмбърланд, тръгва на пазар в Карлайл. Отиването на този пазар било за него нещо обичайно — единствената разлика този път била, че не отивал да продава или купува добитък. Имал намерение да се отърве от жена си.

Двамата били женени от три години, но бракът не вървял и решили да се разделят. Томпсън се придържал към широко разпространеното убеждение, че всякакви законни връзки помежду им биха били разтрогнати, ако успее да пласира жена си на публичен търг. Точно в дванайсет на обяд, той я сложил да седне на един голям дъбов стол насред пазарния площад, и ако цитираме „Енюъл реджистър“^[16], се заел с безкомпромисно предлагане на стоката:

„Господа, предлагам на вниманието ви моята съпруга, Мери Ан Томпсън, по баща Уилямс, която смятам да продам на този, който предложи най-добра цена. Господа, желанието да се разделим навеки е не само мое, но и нейно. За мен тя винаги е била същинска змия. Взех я за своя утеха и опора на дома ми, но тя се превърна в мой мъчител, в семейно проклятие, напаст през нощта и дявол през деня. Господа, говоря чистата истина и всяка дума се откъсва от сърцето ми — дано Бог ни опази от проклети и леконравни жени! Избягвайте ги, както бихте избягвали бясно куче, разярен лъв, зареден пистолет, холерна зараза, вулкана Етна или всяко друго страховито природно явление“.

Малко вероятно е, че тази внушителна реклама не е пропъдила и последния кандидат-купувач, но след това той се заема да изрежда положителните черти на Ан:

„Тя може да чете романи и да дои крави; смее се и плаче със същата лекота, с която вие изпивате чаша бира, когато сте жадни; може да бие масло и да се кара на прислужницата; може да пее песните на Муур, сама си шие джувките и шапките; не умее да прави ром, джин или уиски, но умее да ги пие, затова и различава добро от лошо питие. Затова я предлагам, с всички нейни несъвършенства, срещу началната сума от петдесет шилинга.“

Тази умишлено откровена оценка на стоката явно не е накарала участниците в търга да се избият да предлагат цени, и след един час Томпсън приел офертата на някакъв мъж на име Хенри Миърс, който давал двайсет шилинга. Томпсън поискал от Миърс да добави и своето нюфаундлендско куче, и сделката била сключена. „Разделили се в много добро настроение — Миърс и жената тръгнали на една страна, Томпсън и кучето — на друга“.^[17]

 

 

Освен ако Джоузеф Томпсън не е бил забележително красноречив за фермер, историята очевидно е разкрасена. Явно е била и необичайно събитие — защо иначе „Енюъл реджистър“ ще се разпростира надълго и нашироко по въпроса? Но случаят не е безпрецедентен. Традицията мъжете да си продават жените най-вероятно датира още от времето на англосаксонските кралства, и дори тогава е удивлявала други народи. Но дори през 1884 година все още е имало мъже, които са постъпвали така: през декември същата година един репортер на „Ол Иър Раунд“ съобщава за двадесет такива случая, цитирайки имена и цифри. Цените варират между двадесет и пет гвинеи и половин пинт бира, и едно пени и една топла вечеря. Най-прочутата история с продаване на съпруга е описана от Томас Харди в „Кметът на Кастърбридж“, издадена през 1886 година — сълзливата история на Майкъл Хенчард, който се напива и продава жената и детето си на един моряк.

Купуването и продаването на жени е един от най-крещящите примери за неравностойното положение на мъжете и жените в някои слоеве на английското общество. Хората постъпвали така, защото били убедени, че постигат желаната цел много по-бързо и по-евтино, отколкото ако прибегнат към развод. Ако продажбата е била извършена законно и пред свидетели, купуването на жена от мъжа й имало същата юридическа стойност, както и брачната церемония. На някои места купувачът дори трябвало да плаща данък върху цената, която е платил за жена си, също като за закупен добитък. Този обичай е основан на средновековното твърдение, че жените поначало са по-нисши същества от мъжете; както обясняват законодателите, ако Бог бе искал да направи жените равни или по-висши от мъжете, не би направил Ева от реброто, а от главата на Адам. Естествена последица била узаконеното насилие над жените. Имало специални дървени столчета, вързани на дълъг прът, в които връзвали и топели в реките свадливите жени /за последен път такова наказание било изпълнено в Лиоминстър през 1809 година/, а публичният бой с пръчки е бил нещо обичайно, документирано в средновековни ръкописи и резбованите изображения по църковните столове.

Потискането на жените не е нещо типично за англичаните. То е естествена последица от много фактори — значението на бойните умения, законите за наследството, неравностойното разпределение на богатствата, представите за възпитаване на децата и семейния живот — които били еднакви в по-голямата част на Европа. По-изобретателните жени съумявали да намерят вратичка в бариерите, които едно изцяло мъжко общество издигало пред тях. Това се доказва от големия брой жени, които ръководели самостоятелно големи стопанства в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век. Още през шестнайсети век някои сведения на чужденци, посетили Англия, доказват дори по-доброто положение на жените в английското общество в сравнение с това в други европейски държави. Емануел Ван Метерен, който пристига за първи път в Англия през 1575 година, забелязва, че:

„… жените са изцяло зависими от мъжете си… и все пак не ги държат толкова строго, колкото в Испания и на други места. Разрешават им да излизат от къщи и са им поверили управлението на къщата и домакинството. Обличат се добре, обичат да си почиват и обикновено оставят грижите за домакинството и черната работа на прислугата. На всички празненства и банкети им се оказват най-високи почести; те седят в горния край на масата, и прислугата сервира първо на тях… Затова наричат Англия: Ад за конете, чистилище за слугите и рай за омъжените жени“.^[18]

Проблемът бил в секса. Както в повечето управлявани от мъжете общества, жените били жертви на неконтролирани сексуални желания. Мъжете определяли правилата. Ако мъжът страдал от полова слабост, виновна за това била жената. В пластичните изображения на Седемте смъртни гряха Похотта била представена като жена, оттам и популярното схващане, че единствено непорочната жена е добра. Самоуверените в сексуално отношение жени създавали само неприятности. Единственото доказателство, че такива жени са съществували, е негативно — фактът, че толкова инстанции са считали за нужно да се изказват против тях. През 1620 година крал Джеймс I заповядва на кентърбърийския епископ да нареди на подчинените си духовници „да проповядват против наглостта на някои жени, които носят широкополи шапки, и отрязват косите си или дори ги остригват съвсем ниско“. Следователно е имало жени, които са били склонни да пренебрегват установените правила. Поне в това отношение нямало никаква разлика в мненията на роялисти и парламентаристи: след обезглавяването на крал Чарлз I, сина на Джеймс I, и установяването на английската република под ръководството на Кромуел, пуританите продължили преследванията на свободомислещите жени. След Реставрацията на монархията нищо не се променя. Хора като епископ Джеръми Тейлър държат проповеди за непорочността, „която въздига душата и й дарява ангелски живот“.

Тук-там се срещал по някой по-просветен мъж, който намирал сили да възрази против възмутителните закони, като философа Джон Стюарт Мил, когато се оженил за една вдовица, която му била любовница в продължение на много години преди това. Но гласът му бил глас в пустиня. Чак през 1870 година парламентът признава правото на жените да управляват собственото си имущество — в първия Закон за собствеността на омъжените жени. Не че в обществото на викторианска Англия, която усъвършенствала по такъв начин идеала за англичанина, не е имало място за жени Просто това място е било много точно регламентирано.

Когато викторианските учени започнали да правят списък с имената на хората, на които страната дължала своето величие — двадесет и двата тома на „Национален биографичен справочник“, се оказало, че сборникът включва предимно биографиите на мъже. От 28 000 личности, чийто списък започва от корените на британската история и свършва до 1900-ната година, в списъка фигурират само 1000 жени. Съставителят, Сидни Лий, пишел, че „Със съжаление отбелязвам, че трябва да мине още много време, преди жените да привлекат вниманието на биографите на нацията“.^[19] Съществуват две възможни обяснения на този факт. Едното е, че жените действително са играли много незначителна роля в историята на Англия. Другото е, че съставителите са проявили тъпота и късогледство по отношение на техните заслуги. Разбира се, първото издание на „Справочника“ излиза в апогея на британската имперска мощ, заедно с много други паметници на англосаксонските постижения — от Голямото изложение през 1851 година, изграждането на Ройъл Албърт Хол, националната портретна галерия и галерията „Тейт“, основаването на Националния тръст, „Оксфордският речник на английския език“, музеят „Виктория и Албърт“, естественоисторическият музей и музеят на науката, както и голямото, единадесето поред издание на „Енциклопедия Британика“, и „Кембриджка история на английската литература“. Общественият живот принадлежал на мъжете.

През стоте години, изминали от първата поява на двадесет и двата тома на „Националния биографичен справочник“, периодично излизат допълнения, в които се включват и некролози на наскоро починали стълбове на нацията. В тях се забелязва леко покачване на присъствието на жените. В първото издание участието на жените възлиза на 3,5%. В допълненията с биографии на светли умове на нацията, починали през периода 1986–1990 година, едно на всеки десет имена принадлежи на жена. По това време издателство „Оксфорд Юнивърсити прес“ — се заема с проект за второ преработено издание за посрещане на новото хилядолетие. В атмосферата на политическа коректност, характерна за деветдесетте години, беше извънредно важно да се изтъкне ролята на жените в националната история. След петгодишно проучване редакторите успяват да подберат още 2000 женски имена. Това утроява броя на жените, чието дело е получило признание — но процентът си остава минимален в сравнение с цялото.

В първото си издание „Справочникът“ не отбелязва постиженията на жени, защото съставителите не са знаели къде да ги открият. В една епоха, когато жените са били изключени практически от всички сфери на обществения живот, не може да се очаква да има изтъкнати жени — политици. Офицерският състав на армията и флотът е бил изцяло мъжки, свещениците — също само мъже — строго надзиравали раздаването на преподавателски места в прочутите университети. Ако жените трябвало да намерят приложение на способностите си, им оставало образованието, благотворителната и мисионерската дейност, можели са да бъдат икономки на пансиони и хотели, и в редки случаи писателки и художнички, но дори в тези случаи повечето жени считали за по-разумно да издават произведенията си под мъжки имена.

Винаги е имало жени, които се оказвали повече от годни да надмогнат ограниченията. В крайна сметка начело на викторианското общество е стояла кралица, а сред големия разцвет на империята митоманите се обръщали назад към историята, за да направят сравнение с друг един златен век на Англия — царуването на Елизабет I. /Разбира се, дори самата Елизабет, когато говорела пред войските си, събрани в Тилбъри, за да предотвратят испанското нашествие, казва: „Знам, че имам слабото тяло на жена, но нося сърцето и смелостта на крал, при това крал на Англия“./ На Англия никога не са й липсвали достойни жени, като започнем от Боадицея^[20] и Хилда^[21], абатисата на Уитби, и стигнем до Флорънс Найтингейл и Маргарет Тачър. Тъкмо жените опазват английската култура от катастрофалното нашествие на нормалите — защото се омъжват за нашествениците, и от новото си положение покровителстват писатели, съхранили старите писмени традиции. В дните, когато английската икономика се гради на търговията с вълна, предачките на вълна са сърцето на английския просперитет. И, разбира се, винаги е имало жени, отхвърлили сексуалната усмирителна риза — едни от очевидните примери са лейди Карълайн Лам, Клеър Клеърмонт и лейди Оксфорд, три от любовниците на лорд Байрън.

Елизабет Фрай има много повече заслуги за подобряване на живота на затворниците през деветнадесети век от който и да било мъж — неин съвременник. Неуморните и крайно практични кампании на Октейвия Хил за подобряване на жизнените условия в бедните квартали на викторианските градове били пример за подражание из цяла Европа. Хенриета Барнет, съпруга на викарий от бедняшкия Ийст Енд, основава предградието-градина Хемпстед, като успява да прокара парламентарна наредба за узаконяването му, да купи земята и да започне строителство върху нея. Това дава повод на лорд Аскуит да я нарече „неофициална настойница на всички деца в държавата“. Можем да продължим с още много имена. Но проблемът с тези жени е там, че те са били ограничени в определени сфери на дейност — такива, които били възприемани като относително безопасни проекции на домакинските им задължения. Мисията на Флорънс Найтингейл във военните болници по време на Кримската война е последица на един апел, появил се в „Таймс“: „Нима няма дъщери на Англия, готови да извършат едно милостиво дело в този час на върховна нужда?“ Мажете да заложите и последното си пени, че ако по това време мис Найтингейл бе станала вече съпруга на някой зачитащ традициите викторианец, щеше да си остане у дома.

Общо взето, това е мястото, където англичаните държали да виждат жените си. Почтеното общество с всички негови ограничения може да е изобретение от викторианския период, но има многобройни доказателства, че разделението на света на мъжки и женски сфери започва много по-рано. Сигурно е, че още по време на управлението на хановерската династия английските мъже от изисканото общество се чувствали много по-добре в мъжка, отколкото в дамска компания. Сезар дьо Сосюр, французин, посетил по това време Англия, бил озадачен от английския обичай да пропъждат жените от трапезата след вечеря. Той си го обяснява с това, че „те предпочитат хазарта и пиенето пред женската компания“.^[22] Затова пък самият дьо Сосюр намира англичанките за нежни, сърдечни и страстни, защото „за разлика от мъжете те не презират чужденците; не се държат студено с тях и понякога ги предпочитат пред своите сънародници“. Друг французин, Жозеф Фиеве, който мразел абсолютно всичко, свързано с Англия, е особено възмутен от отношението на англичаните към жените:

„Англичаните пропъждат жените от масата след вечеря, за да могат да пият на спокойствие. Често се случва в единайсет часа вечерта да не са мръднали от масата, а през това време жените се скъсват от прозявки в гостната на горния етаж. Случва се дори домакинът в един дом, където жената е поканила гости, да ги остави и да отиде в кръчмата, където ще пие, ще разговаря с приятели и ще играе комар до насита“.^[23]

Такива лоши маниери били допустими поради предположението, че жените не могат да имат стойностно мнение по въпроси, които не засягат къщата и домакинството. Йерархичната идея е ясна: жените стават от масата, когато мъжете се готвят да разговарят за неща, от които те нищо не разбират — политика, бизнес и война. Както казва лорд Честърфийлд: „Когато се разговаря с жените, трябва да се има предвид, че те са по-нископоставени от мъжете и по-високопоставени от децата.“

За това, че мъжете са говорели по такъв начин за жените, има две възможни обяснения. Или наистина са вярвали, че жените са по-низши същества; или са съзнавали с неудобство колко несправедливо е да се отрича пълноправното присъствие на жените в обществото, съзнавали са и че това положение не може да продължи до безкрайност, и са си търсили някакви оправдания. Колкото по-силни ставали предизвикателствата, толкова по-яростни ставали проповедите за семейството като крайъгълен камък на едно стабилно и добре организирано общество, и за съпругата и майката като душа на семейството. „Не може да има съмнение, че домът е основната сфера на дейност за жената“ — така започва една проповед от началото на деветнайсети век.^[24] Елизабет Сандфорд подчертава, че има „нещо неженствено в независимостта на жената. Това е отиване против природните закони и затова предизвиква възмущение. Истински разумната жена осъзнава своята зависимост; тя прави най-доброто, което може, но разбира своята малоценност“.^[25] Говорим за буржоазията, която във викторианска Англия се оформя като най-важната социална прослойка. По това време се разпространява възгледът, че работещите жени са явление от едно „варварско общество“. Следователно, ако един мъж е държал на положението си в обществото, не трябвало да допуска жена му да ходи на работа. /Вследствие на нуждата да се съхранява привидния просперитет на семейството само с една заплата мъжът и бащата трябвало да работи все повече и по-дълго, за да печели необходимите средства за издръжка на семейството — и затова се превръща постепенно в отчуждения, студен образ от карикатурите/.

Тъкмо защото убеждението, че мъжете и жените живеят в напълно различни светове, е било така непоклатимо, реформаторските закони от 1832 и 1867 година, които разширяват правото на глас за мъжете, не предвиждат никакво даване на подобни права на жените. Считало се, че съзнанието на мъжа функционира практично, в съответствие с едно системно образование, докато женското съзнание е бъркотия от интуиции. Следователно изразът „образована жена“ бил съставен от две взаимоизключващи се понятия; образование можело да се получи само при отсъствие на инстинктивния метод на разсъждение, присъщ на жените. От практична гледна точка да наливаш в ума на една жена гръцки и латински означавало да заемаш ценно пространство, което би трябвало да бъде посветено на готвене, кърпене и пазаруване. В „Пънч“ е бил публикуван портретът на съвършената „малка женичка“:

„Тя следи внимателно ръкавиците на баща й да нямат дупки. Много я бива да прави овесена каша, пилешка супа, говежди бульон, пудинг от тапиока, бяло вино със суроватка, и всички други домакински деликатеси, които могат да привдигнат един болник… Никога не си измисля извинения, а всяка вечер чете съвестно на глас на баща си, и не прескача нито ред… Няма никаква представа от разни бунтарски изказвания, и не е чувала нищо за «мисията на жената». Учила е как се ръководи домакинство и смята добре. Проверява седмичните сметки, и не се притеснява да ходи на пазар до месарницата в съботен ден.“^[26]

При положение че мъжете са производители, а жените — само консуматори, ако домът е убежище от външния свят, то „Ангелът на семейното огнище“ добива ореол на святост. Към средата на деветнайсети век жените били приемани като средство за пречистване на индустриалното общество. „Куортърли Ривю“ съветва: „Нека нашата страна се възползва от средството, което Бог е дал в ръцете ни… Да излеем в потока от гнилост чистия, здравословен дезинфектант на английската женственост“.^[27] Нищо чудно, че феминистките интерпретации на историята винаги са съдържали протест срещу калъпа, в който идеализираната представа за женственост е натиквала жените. Мисис Рочестър, лудата, чиято сянка блуждае в „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте, е считана за метафоричен образ на тяхното положение. „Лудата на тавана“ е образ, чрез който „жената-писателка изразява собственото си пламенно желание да се изтръгне от жилищата на мъжете и от техния начин на писане“.^[28] Какво пък, и това е възможно.

Но тази идеализирана представа за женственост се оказва изключително упорита. Образът, изигран от Силия Джонсън, в „Случайна среща“, със сигурност е кроен по същия калъп. През трийсетте години на двайсети век Джан Стрътър публикува в „Таймс“ поредица описания на простите радости на домашния живот, подписвани от „Мисис Минивър“. Мисис Минивър пише за заниманията на децата си — две момчета и едно момиче, за професията на съпруга си, за гувернантката, камериерката и готвачката, за извънградското жилище на семейството в Кент. Тя описва един свят, в който проблемите се свеждат единствено до спукани тръби, болни домашни животни и това, че съпругът заспал след вечеря и вестникът го захлупил. Когато епопеята на мисис Минивър беше екранизирана, с Гриър Гарсън в главната роля, в сценария се включват нацистки заговори и разказ за героизма на мъжа й при Дюнкерк. Тя става въплъщение на куража, проявен от английската жена по време на войната. Разпространява се дори доста невероятното твърдение, че Чърчил бил казал, че този филм бил допринесъл за победата повече, отколкото цяла флотилия бойни кораби.^[29]

Подобреният социален статут на жените в Англия ни най-малко не се дължи на управляващите класи, които така гордо твърдят, че защитават най-доброто в английската култура. Ако е вярно това, което твърдят аполозите на индустрията, свързана с културното наследство, че селският дом бил върховото културно постижение на английския начин на живот, то ролята на англичанката в този дом е повече от ясна. Тя е прислужничка или готвачка, или в най-добрия случай ръководи прислужничките и готвачките. Когато Херман Мутезиус разказва на своите немски читатели за английския дом, му се налага да обясни защо в него има доста повече прислужници, отколкото в дома на германеца. Като изключим по-високия стандарт на физически комфорт в английския дом и по-тясната специализация на прислугата, се цитира и фактът, че „домакинята само ръководи домакинската работа, без да участва активно в нея. Господарката в един английски дом не стъпва в кухнята, а и готвачката много би се раздразнила, ако го направи. Когато е готова с нарежданията си, просто вика прислужниците при себе си“^[30] Нека не забравяме, че бестселърът на мисис Бийтън, издаден за първи път през 1861 година и насочен към бързо разрастващата се буржоазия, се нарича „Управление на домакинството“.

Все още можете да срещнете внучките на мисис Минивър. За противоотрова на убеждението, че Англия се е променила, може да се предложи едно отиване на пазар в „Харви Никълс“^[31] в работен ден, да обядвате в „Дафни’с“ или в „Бибендум“, или дори само да разгледате усмихнатите лица по снимките в светското списание „Дженифър’с Дайъри“. Надписите под снимките в това списание подсказват, че когато една жена се омъжи, тя губи не само моминското, но и собственото си име. И тъй, сред дамите, които виждаме да се забавляват на благотворителни балове, изискани приеми в чест на пълнолетието на нечия дъщеря, светски сватби и обеди, давани в чест на някоя благородна кауза, забелязваме мисис Хуго Форд, мисис Стивън Рийв-Тъкър, мисис Дейвид Халъм-Пийл и лейди Чарлз Спенсър-Чърчил. В надписа под една снимка Вирджиния Ботъмли, по това време министър от кабинета и съветник на премиер-министъра, е наречена „мисис Питър Ботъмли“. Несъмнено в този свят най-известната жена-политик в историята, Маргарет Тачър, би била наречена „мисис Денис Тачър“.

Може вече да не ги считат за движимо имущество, но всички тези здрави и здравословно хранени жени принадлежат на един свят, който героинята на Силия Джонсън би разпознала веднага. В средата, от която произхожда например покойната принцеса Даяна, все още се счита, че образованието на момичетата едва ли си струва труда. В края на краищата тя, една жена с чудесен интелект, завършва училище единствено с грамота за най-добре отгледан хамстер. Има нещо много показателно в това отношение към образованието. През трийсетте години френският писател Емил Камертс прави опит да анализира опита си от двадесет години, прекарани в Англия. Той вече е забелязал, че английските училища и колежи „играят по-голяма роля в английския обществен живот, отколкото която и да било значима образователна институция е играла в обществения живот на останалите европейски страни… те съумяват да развият и съхранят един определен вид характер и един идеал за служба на отечеството, без които Англия никога не би станала това, което е днес“.^[32] Камертс е бил англофил. Някой по-радикален критик би коментирал „идеала за служба на отечеството“, чийто плод е Породата, с доста по-унищожителни определения. Що се отнася до общата философия на образованието, то тя има сериозно влияние върху жените. Съгласно нея се прави неразривна връзка между тяло и дух — mens sana in corpore sano^[33], — а този идеал има предимно мъжествени характеристики. През 1872 година У. Търли изрично свързва мъжествеността с просперитета на нацията. В списание „Дарк Блу“ той сипе гръмотевични критики, съгласно които „един народ, който се състои от хилави, женствени книжни плъхове, надали ще може успешно да съхрани своите свободи“^[34]

На жени, които се осмелявали да вярват в необходимостта от своето образование, се присмивали или пък се отнасяли покровителствено към тях, или и двете заедно. Първите „учени жени“ /с подигравателното прозвище „сини чорапи“^[35]/ може да са се движили в средите на мъже като доктор Джонсън или Едмънд Бърк, но Сидни Смит^[36] ги съветва да не парадират с учеността си /„Чорапите може да са сини, но полата трябва да е достатъчно дълга, за да ги покрива“/. Четейки сведенията за тези пионери на женското образование от осемнайсети век, като че ли виждаме флотилия от платноходки, разпиляна по бурно море, които изпращат отчаяни сигнали една към друга, за да си вдъхват кураж в борбата със стихията. Лейди Мери Уъртли Монтегю пише от Италия на една своя приятелка: „честно казано, никъде другаде по света към нашия пол не се отнасят с такова презрение, както в Англия“. Нищо чудно, че докато толкова мъже изтъкват себе си и своето отечество като въплъщение на най-висшите постижения на цивилизацията, много жени, като пламенната поклонничка на Френската революция Мери Уулстънкрафт^[37], се възприемат не толкова като англичанки, колкото като част от една по-широка човешка общност.

Средностатистическият представител на едрата или дребна английска буржоазия нямал такива притеснения. Нали културата принадлежала на мъжете. Но англичаните държали да запазят и образованието за себе си. Джон Ръскин, чиято идеализация на женския пол е толкова крайна, че според някои не могъл да консумира брака си, защото установил, че жена му има естествено окосмяване на венериния хълм, смятал, че на жената й стига да знае толкова, „колкото е необходимо, за да може да участва в насладите на мъжа си“.^[38] Тъй или иначе, жените имали по-малки черепи от мъжете, следователно и мозъците им били по-малки. И тъй като запасите им от енергия били ограничени, физическото натоварване в резултат на менструация, нарастването на гърдите и раждането означавало, че не им остават сили за умствена дейност. Имало дори теоретици, които заявявали, че след като менструацията изтощава толкова организма, усилията за получаване на образование можели да причинят стерилитет на женския организъм. Като изключим всичко останало, образованите жени можели да отнемат работни места от мъжете, което пък щяло да отпрати повече от тях в колониите, следователно много жени щели да останат стари моми; така че, ако жените искали да създадат семейства, не бивало да претендират за по-добро образование.

Трудно е да се повярва, но едва след 1869 година, когато Емили Дейвис основава в Кембридж девическия колеж „Гъртън“, университетските власти гласували дали жените трябва да бъдат допускани до изпити за научни степени. Тогава „Таймс“ публикува разписанията на влаковете до Кембридж, за да могат живущите в Лондон възпитаници на Кембридж да отидат да гласуват против предложението. Пълноправно членство в преподавателското тяло на университета жените получават едва през 1948 година. Също както по-общия предразсъдък по отношение на „интелектуалците“, така и дискриминацията на жените в образователната система е била по-тежка в Англия, отколкото на други места: от жените-пионери в областта на медицината, София Лекс-Блейк успяла да завърши само защото отишла да следва в Единбърг, Елизабет Гарет Андерсън завършва медицина в Париж, Елизабет Блекуел^[39] — в Съединените щати.

Най-общо казано, институциите са били градени от мъже и за мъже — и това се насаждало още от най-ранно детство. Когато се основава подобна на бойскаутите организация за момичетата — една поредица, излизала в списанието на организацията под заглавие „Дружеството Касълстоун“, улавя верния тон. Годината е 1918 и момичетата се канят да основат свое скаутско дружество. Сексуалните аспирации са очевидни: „Ужасно им завиждам. Дружествата на момичетата са много хубави, но е съвсем друго, когато те обстрелват торпедоносци и трябва да залавяш шпиони“. После друго момиче коментира с възторжена въздишка новата униформа: „Виж колко много джобове, каза Елси радостно, все едно че сме момчета“.^[40]

Има ли нещо чудно в гнева, зародил се у духовните дъщери на Мери Уулстънкрафт? През 1938 година Вирджиния Уулф анализира патриотизма в „Три гвинеи“, и решава, че като жена няма много поводи да изпитва благодарност към отечеството си. Представяйки си един разговор между брат и сестра в навечерието на мобилизацията, тя решава, че:

Тя надали ще намери причина да помоли брат си да се сражава, за да защити „тяхната“ страна. „Нашата страна, ще каже тя, през по-голямата част от историческото си развитие се е отнасяла към нас като към роби, отнела ми е правото на образование и на собственост. «Нашата» страна ще престане да ме счита за своя дъщеря, ако се омъжа за чужденец. «Нашата» страна ми отнема правото да се защитавам сама и ме принуждава да плащам ежегодно големи суми на други хора, които да ме защитават, и въпреки това е толкова негодна да ме защити, че се налага да пишат по стените инструкции за поведение по време на въздушно нападение. Затова, ако държиш да се сражаваш, за да защитаваш мен, или «нашата» страна, нека си изясним трезво и разумно насаме, че всъщност ще се сражаваш, за да задоволиш инстинкта на пола си, който аз не мога да споделя; за да опазиш печалби, в които аз нямам дял и надали някога ще имам; но не и за да задоволиш моите инстинкти, за да защитаваш мен или моята страна. Защото — би казала отхвърлената, — като жена, аз всъщност нямам своя страна“.^[41]

Строгото йерархическо разделение на половете е последица от изобретяването на Съвършения англичанин. Също както той трябва да бъде честен, почтен, смел и несломим, така и тя трябва да бъде несломима, добра майка, покорна и непорочна. Удивително е колко бързо са се вкоренили принципите на Почтеното общество. Показателна е разликата в отношението към Афра Бен, писателка от седемнайсети век. Афра Бен, възхвалявана от Вирджиния Уулф като първата жена, която се е издържала с перото си, е автор на поредица пиеси и поеми за неуспешни бракове и тъжните им последици. По време на цялата си кариера тя е трябвало да посреща укори /от мъже-критици/, че в произведенията й се отделя прекалено внимание на чувствените преживявания. Такива упреци никога не биха били отправени към мъж /нейните писания са съвсем умерени в сравнение с тези на съвременника й Джон Рочестър/. Но истинското предизвикателство към Афра Бен било отправено след смъртта й. През 1826 година сър Уолтър Скот изпраща екземпляр от нейния роман „Ороноко“, историята на един африкански роб, на своята леля. След време, когато отишъл да я посети, лелята му върнала книгата и го посъветвала да я изгори. Била непристойна. Но дори самата леля съзнавала, че в действията й има известна непоследователност. „Не е ли странно, отбелязала тя, че аз, жена на осемдесет и повече години, се срамувам да чета тази книга, дори когато съм сама, след като преди шестдесет години съм чувала да я четат на глас пред многобройни слушатели, и то в най-изисканото лондонско общество?“ Коментарът на Скот е, че „това, разбира се, се дължи на усъвършенстването на вкуса и чувството за почтеност на нацията“.^[42]

Но Почтеното общество започва да се разпада със същата бързина, с която се е установило. Доктор Актън, същият, който обяснявал на викторианска Англия, че мастурбацията създава „раздразнителни инвалиди“, препоръчвал на брачните двойки да нямат сексуални контакти по-често от веднъж седмично или дори на десет дни. Той отбелязва, че „повечето жени /за тяхно щастие/ не са особено обезпокоявани от сексуални пориви… По правило една скромна жена рядко търси сексуално удовлетворение за самата себе си. Тя се оставя на прегръдките на съпруга си предимно за да задоволи него и, ако не бе стремежът към майчинство, би се чувствала облекчена, ако той не я притеснява с желанията си“.^[43] Очевидно е имало глад за по-достоверна информация, защото още през 1918 година, само двадесет години след последното издание на книгата на доктор Актън, Мари Стоупс издава първия официален сексуален наръчник „Брачна любов“. За периода между март и декември същата година книгата претърпява пет издания. В средата на двайсетте години от нея са продадени половин милион екземпляра.

По време на Първата световна война женски патрули обикаляли улиците и следели за непозволени сексуални контакти между войници и техните приятелки. През трийсетте години обаче сексът в обществените паркове добил такова разпространение, че една френска учителка била ужасена. Одет Кьон стига до извода, че англичанките „определено страдат от сексуален глад“ защото средният англичанин бил толкова скучен любовник; той никога не отделял време за ухажване на жената, преди да я вкара в леглото си. „За англичаните физическата любов не е забавление, а физическа функция… Моите възражения към английските мъже са, че те никога не отделят достатъчно време и внимание на сексуалния акт, поради което той се превръща в нещо плоско, престояло и скучно като техните студени пудинги от бъбречета“.^[44] Донякъде е права — за разлика от французите, англичаните никога не са считали прелъстяването за вид изкуство.

Двадесети век напредва и Почтеното общество се разпада все по-бързо, така че от него сега са останали само тук-там някакви кариатиди, последни останки, подобни на облечените в драпирани туники женски фигури, поддържали фронтона на отдавна изчезнал римски храм. Промените са се осъществявали със забележителна бързина. Иполит Тен бил убеден, че омъжените англичанки са почти без изключение верни на съпрузите си, но още през 1918 година броят на разводите надхвърля 1000 годишно — като повечето разведени двойки произхождат от средите на едрата и дребна буржоазия. Сега процентът на разводите в Англия е най-висок за целия Европейски съюз.^[45] В края на деветдесетте години една четвърт от неомъжените жени между 18 и 49 години съжителстват с мъже. Британците имат най-много самотни родители в Европа. На никого не му прави впечатление, че един търговец на порнография, Пол Реймънд, е един от най-богатите хора в страната и се движи сред херцози и графове.

През 1995 година разводите във Великобритания възлизат на 170 000, като за Англия средната стойност на е 13,4 на 1000 /по-висока отколкото същата в Уелс, Шотландия или Северна Ирландия/.

Нито една от тези тенденции не е уникална за Англия; разпадането на семейства, нарастването на броя на незаконните съжителства, търпимостта към порнографията са явления, които се отнасят до цялата западна цивилизация. Някои от причините за тези промени са повече от ясни. Двете световни войни, във втората, от която биват избивани умишлено цивилни граждани, ускоряват рухването на йерархичните бариери между мъже и жени. Приносът на жените за нормалното функциониране на обществото по време на войните, трудът им във фабриките за амуниции, в селското стопанство и прякото им участие във военните действия правят невъзможно съхраняването на ролята на мисис Минивър като ангел-пазител на семейното огнище. Нарасналите възможности за образование на жените, развитието на феминизма и утвърждаването на равнопоставеността на жените не позволяват на мъжете да поддържат вярата си в остарялата, мъжка представа за английския характер. Освен това масовата употреба на контрацептиви освобождава жените от постоянния страх от забременяване.

Разбира се, старите стереотипи съществуват и дават повод за здравословен смях. Винаги е по-лесно да си измисляш това-онова, вместо да се опитваш да разбереш какво действително става около теб. Това е и причината на феноменалния успех на забавните анализи на Бил Брайсън. Когато пристига за първи път в Англия през 1971 година, му прави впечатление разликата между женските списания в Англия и в родния му северноамерикански Среден Запад:

Статиите в списанията, които четяха майка ми и сестрите ми, неизменно се отнасяха до секс и самозадоволяване. Заглавията им звучаха приблизително така: „Диета за постигане на многократен оргазъм“, „Секс на работното място — как да го осъществим?“, „Таити — новото средище на сексуалните удоволствия“ и „Подходящо място за секс ли са изчезващите гори на Амазония?“ Заглавията в британските женски списания говорят за доста по-скромни аспирации. Те пък звучат горе-долу така: „Как сами да си изплетем блуза и жилетка“, „Как да пестим пари от копчета“, „Изплетете сами тази икономична торбичка за сапун“, както и „Дойде лятото — сезонът на майонезата.“^[46]

Дори да е било така, нещата отдавна са се променили. Най-популярните женски списания във Великобритания се занимават предимно със секс, сексуални проблеми, сексуално здраве и сексуална етика.

Това, че старият модел на отношенията между мъже и жени е рухнал по-стремително в Англия, отколкото в другите европейски страни, подсказва, че в английската формула е имало нещо напълно неприложимо в края на двайсети век. Може би, след като вече са се убедили в провала на империята, за която са били измислени тези образци, англичаните са изгубили интерес и към самите поведенчески модели. Също както Породата и аматьорският спорт вече не вършат работа като еталон за мъжко поведение, така и старите модели, които мъжете са се опитвали да натрапят на жените, се оказват излишни. Също както авторитетът на нацията спадна в международен мащаб, така и вътре в страната спадна авторитетът на хората, които би трябвало да поддържат старите морални норми. За отбелязване е, че двамата най-прочути морализатори в страната, кентърбърийският епископ Козмо Ланг, и основателят на Би Би Си Джон Райт, не са англичани, а шотландци. На мястото на несломимата добродетел на Тревър Хауърд и крехката женственост на Силия Джонсън идва най-жизнената младежка култура на света.

Освен първенството в областта на музиката и модата, англичаните имат най-висок процент на сексуална активност у подрастващото поколение в напредналите страни. Осемдесет и шест процента от неомъжените жени на деветнайсет годишна възраст са сексуално активни. В това отношение на второ място са Съединените щати със 75 процента.^[47] По-малко от един процент от момичетата се омъжват девствени. В тази Англия, която израсна от руините на империята, кариера се прави по-лесно въз основа на собствените възможности, отколкото с връзки и зачитане на общоприетите норми. Въпреки че в това отношение има да се измине още дълъг път, в Англия жените добиват все по-изявена равнопоставеност в обществения живот.