Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (5)

Четвърта глава
„Чистокръвни англичани“ и други лъжи

„Той можеше да е руснак,

французин, турчин и прусак,

италианец даже!

Ала за нищо на света

На Англия от доблестта

Не ще да се откаже!“

Сър Уилям Шенк Гилбърт /1836-1911/, Корабът „Пинафор“^[1]

Бърни Грант — най-колоритният сред чернокожите членове на Парламента в следвоенна Британия, веднъж бил поканен на прием за парламентаристи от Британската общност. В продължение на вече пет години представлявал Тотнъм — нелек район в централен Лондон — и през това време бил успял да си създаде репутация на устатник — и на един от най-невъздържаните членове на Парламента, които апострофират колегите си от място. Кралицата и съпругът й, Единбъргският херцог, обикаляли и се ръкували с гостите. Херцогът първи се озовал пред Грант.

— А вие кой бяхте? — попитал с обичайната си непринуденост херцогът.

— Бърни Грант, член на Парламента — отвърнал гордо Грант.

А на коя държава? — бил отговорът на херцога.

Грант понесъл мъжествено незнанието на херцога, но тази реплика е симптоматична. Макар и иззад високата ограда на Бъкингамския дворец, съпругът на кралицата би могъл от време на време да поглежда през прозореца и да прочита по някой вестник, та да осъзнае, че около шест процента от населението на Англия не принадлежи на бялата раса, и в никакъв смисъл не може да му бъде приписан английски, шотландски или уелски произход. /В интерес на истината такъв произход не може да бъде приписан и на самия Единбъргски херцог: — когато взема за жена принцеса Елизабет, той официално се отказва от претенциите си за трона на Гърция и престава да ползва титлата, унаследена от рода Шлезвиг-Холщайн-Зондербург-Глюксбург/. Но на такова събиране на политици от цялото земно кълбо той явно не е можел да си представи, че страната, която след брака си е приел за своя, може да бъде представяна от чернокож. Можем да си представим как херцогът, чиято способност да изтърси нещо не на място е легендарна, разправя анекдота на изцяло белите обитатели на Бъкингамския дворец, несъмнено доказвайки, че „те всички изглеждат еднакво“.

За своя чест кралицата се справила доста по-добре, когато й представили Грант. Тя започнала първа, обръщайки ловко позициите: „Вие сте Бърни Грант, нали? Гледала съм ви по телевизията“.

Грант, бивш телефонист и голям пожар в профсъюзните среди, влиза в Камарата на общините през 1987 година, след чиракуване в лондонските общини и няколко ловки задкулисни интриги, в резултат на които човекът, който трябвало да наследи сигурното лейбъристко представителство на Тотнъм, остава с пръст в уста. Грант е предопределен да стане обект на омраза от страна на десницата не толкова заради черната си кожа, колкото заради това, че той се идентифицира с чернокожото население. Едно негово изказване обаче ще го преследва до гроба — след бунта на група младежи, повечето от които чернокожи, в Блекуотър Фарм, Грант заявява, че „полицията яла хубав пердах“. Тогава един от полицаите — Кийт Блеклок, загива по ужасен начин, многократно намушкан и сечен до смърт от озверилата тълпа. Тези думи са достатъчни, за да превърнат Бърни Грант в парий за парламентарните среди, а крайно левите убеждения накараха вестник „Сън“ да го нарече „лудия Барни“.

Ако би трябвало от някого да очакваме да бъде въплъщение на понятието „черен британец“, то той трябва да е Бърнард Алекзандър Монтгомъри Грант — второто и третото име родителите му дали в чест на двама прославени маршали на британската армия през Втората световна война. Родителите му винаги го наричали „Монти“. След като става първият чернокож председател на общински съвет във Великобритания, Грант решава да отпразнува пристигането си в парламента по подходящ начин. При едно от първите си участия в официалното откриване на парламентарната сесия — когато парламентаристите обличат своите утвърдени от традицията мантии и слагат смешните си шапки, той се уговорил с други двама чернокожи депутати да сложат традиционно африканско облекло. Когато настанал уреченият час, другите двама, по думите на самия Грант, „ги хванало шубето“, така че той бил единственият мъж-депутат, облечен не с костюм и вратовръзка, а изглеждал зашеметяващ в своето батакари — яркоцветната памучна дреха, обичайна за местното население на Западна Африка. Не би могло да се измисли по-очебийно подчертаване на факта, че във Великобритания съществува вече многорасово общество. Дори и някои от депутатите да го гледали презрително, говорителят, Бърнард Уедърил, очевидно не изпитвал никакви съмнения. Надраскал една бележчица и я пратил на Бърни. На нея пишело: „Браво! Изглеждате чудесно!“ Лейбъристката представителка Бети Буутройд, която наследи поста на Уедърил, не се справила толкова блестящо. Когато била представена на Грант по време на някакъв парламентарен прием, тя си побърборила с него, без изобщо да има представа, че той й е колега, при това представител на същата партия. Когато Шарън, партньорката на Грант, влязла в тоалетната, заварила Бети Буутройд да пуши. „Не разбра с кого разговаря, нали?“ — попитала Шарън. „Разбира се, че го познах, казала Буутройд. Той е бившият представител на Сиера Леоне.“

Присъствието на Бърни Грант в Англия е последица от имперския растеж. Обсъжданата от нас криза на идентичността, от която страдат англичаните, не би съществувала, ако Британската империя не бе изчезнала от лицето на земята. Тук не му е мястото да се отдадем отново на патологичен анализ на имперския дух; британците свикнаха да се обръщат назад към миналото си величие така, както пътникът в пустинята погледнал към двата огромни крака — единствен остатък от гигантската статуя на Озимандий, царя на царете. „Делата мои всички със завист погледнете!“ — гласял надписът на рухналата статуя, а „покрай тая развалина огромна голи пясъци мълчат“.^[2] Наистина, за британците упадъкът на земната слава е стремителен. През 1900-ната година половината регистрирани кораби в открито море принадлежали на Великобритания, а империята контролирала една трета от световната търговия. През 1995 делът й е по-малко от пет процента. Не един крал в Европа се е опитвал да подражава на британския монарх, градейки на свой ред империя — белгийците докопват малкото невзрачни ъгълчета на Африка, които по една или друга причина нито Англия, нито Франция са успели да присъединят. Кайзер Вилхелм Втори се заема да гради флота, чиято амбиция е да съперничи на Кралската флота. Дори през 1935 година Мусолини засипва с дъжд от бомби и сълзотворен газ една почти средновековна армия в Абисиния, преследвайки мечтата си за империя, която според него би дала на Италия приоритет, равен на британския.

Но британската мощ и влияние не се отнасят единствено до завоюваните територии. Англичаните практически създават съвременния свят. „Всички сме родени в свят, създаден от Англия, и светът, в който нашите правнуци ще дочакат достолепна старост, ще бъде английски — също както елинистичният свят е повлиян от Гърция, или по-точно, от Атина“^[3] — така пише един учен. Англичаните развиват футбол, тенис, бокс, ръгби, алпинизъм, ски и конни състезания в сегашния им вид. Традиционната за англичаните Голяма обиколка на Европа и първата организирана туристическа обиколка на Томас Кук са основа на съвременния туризъм. Англичаните построяват първия съвременен луксозен хотел /„Савой“ — с електрическо осветление, шест асансьора и седемдесет спални/. През двайсетте години на миналия век Чарлз Бабидж създава първообраза на компютъра. Шотландец, Джон Логи Беърд, е един от изобретателите на телевизията. Той провеждал експериментите си на таван в Хейстингс, а първата публична демонстрация на телевизор се състояла в Лондон, в Сохо.

Сандвичите, коледните картички, скаутите, пощенските марки, съвременното застрахователно дело и криминалните романи — всичко това е създадено в Англия. Когато италианският писател Луиджи Бардзини се опитва да изрази най-точно доминиращата роля на Британия в областта на културата, той изтъква, че през третото десетилетие на деветнайсети век за цяла Европа погребалното черно става общоприет цвят на мъжкия костюм — за Бардзини това е израз на водещата роля на Англия.^[4] Това е признание не само на политическата и икономическата мощ на една империя, на икономическото превъзходство, осигурено от британската стомана, въглища, парни машини и тъй нататък — то е и признание на добродетелите, които по общо мнение са допринесли за величието на Британската империя — честност, благоразумие, патриотизъм, дисциплина, смелост и достойно отношение към противника.

В по-мрачни мигове англичаните са склонни да мислят, че всичко, което им е останало от миналата слава, са някакви жалки останки — традиционните имена на старите луксозни хотели по света — „Бристъл“, „Кембридж“, „Гран Брьотан“ — международните кодификации на време и място, както и фактът, че английският ще бъде езикът на третото хилядолетие. Но в наши дни понятието „английски стил“ съществува само като условно понятие на модните дефилета; ако видите хора в костюми от туид, шити по поръчка, те със сигурност са заможни германци, натрупали състояния от машиностроителните си заводи. Дори частните училища, които се стремяха към масово производство на английски джентълмени, сега набиват в главите на питомците си, че единственият начин да просъществуваш, е да бъдеш професионалист в един свят, където значение има само личното постижение.

Общо взето, британците се справиха добре с проблемите, произтичащи от рухването на Империята. Те се преклониха пред неизбежното, свиха знамето и си стегнаха багажа, без да вдигат много шум. Но психологическите последици за тях самите са нещо, с което не биха могли да се справят толкова лесно. За англичаните положението би било много по-поносимо, ако имперската идея за тях нямаше толкова изявен морален аспект.

Британската империя е била създадена в резултат на инициативност, алчност, смелост, въвеждане на масовото производство, силна армия, правилна политическа стратегия и увереност в собствените сили. Една технологически напреднала страна със сравнително оскъдна природна даденост има нужда от разширяване на пазарите. Напредъкът в технологиите прави подчинението на така наречените „примитивни“ народи неизбежно. Сцената на последната битка на генерал Гордън^[5] пред укреплението в Хартум, когато храбрият британски гарнизон устоява с последни сили на тълпите езичници, е запечатана завинаги в сърцата на патриотите. Но причината, поради която в продължение на доста време Британия владее света, става всъщност по-ясна по време на битката при Омдурман дванадесет години по-късно. Въпреки че когато стане дума за тази битка, обикновено се пеят хвалебствия за смелата, макар и неуспешна атака на 21 улански полк /в който Уинстън Чърчил е младши офицер/, изходът от битката е решен от шестте картечници „Максим“ на англичаните. Когато дервишите атакували, англичаните просто трябвало да се прицелят добре. Статистиката е категорична: 28 убити англичани срещу 11000 дервиши. „Това не беше сражение, а масова екзекуция, пише един очевидец. Труповете не бяха на купчини — така се казва, но това в действителност никога не се случва; те се стелеха равномерно в продължение на безкрайни акри земя“.^[6]

Не желая да отричам смелостта и енергията на много от строителите на империята. Просто подчертавам, че историята на империализма е съчетание от преследване на личен интерес и напреднали технологии. Но това, което дава самоувереността на Британската империя, е погрешното убеждение, че тя е създадена по морални съображения, че Бог е отредил на англичаните да колонизират тези народи, които не са имали щастието да се родят под британския флаг. Убедеността в собственото превъзходство се превръща почти в религия. Когато Съединените щати анексират Филипините през 1898 година и изглежда, че и те започват да градят империя, Киплинг им прави комплимент, цитирайки страната като една от тези, които са призвани „да поемат бремето на белия човек — да разпратят по света цвета на нацията“, за да „служи“ тя на низшите народи — „полудеца, полудяволи“.^[7]

Империята дава на англичаните възможността да се чувстват благословени от Бога. Колкото повече процъфтявала империята, толкова по-благословени се чувствали те. Към края на деветнайсети век начинът, по който британците /разбирай англичаните/ вършели нещо, бил еталон за останалия свят. Чуждестранните гости на Лондон се зашеметявали от изобилието, което демонстрирал градът, и често смесвали просперитета с моралната мисия. „Това, което е сърцето за физическата структура на човека, това е Англия за политическата и морална организация на Европа“ — така пише един полски емигрант на поробените си сънародници. „Благосъстоянието на Англия е пословично; финансовите й възможности са неограничени; капиталите, притежавани от Англия — били те в банкови инвестиции или вложени във флот и морска търговия, са неизмерими“.^[8] Всичко това карало англичаните да приемат, че изрежданите характеристики са специфично присъщи на английската народност, и че съответно хората от всички останали народи мечтаят единствено да станат англичани или англичанки.

Много преди англичаните да започнат да разширяват владенията си из целия свят, чужденците, озовали се в Англия, коментирали техните особености. Фактът, че са островитяни, неминуемо ги правел по-различни, живеещи встрани от теченията, които определяли събитията в останалата част на Европа; когато един интелектуален тайфун минел през континента, докато стигнел британските острови, той в най-добрия случай се превръщал в лек полъх. Англичаните разчитали сами на себе си и затова имали възможността да се променят по свой избор. Впоследствие се оказали и господари на най-мощната империя в света. Нищо чудно, че са се главозамаяли. Сесил Роудс^[9] е казал, че да се родиш англичанин значи да си спечелил шестицата в житейската лотария. Те започват искрено да вярват, че имат определена свише мисия, която са длъжни да изпълнят. В плен на тази илюзия падали дори личности като Джон Ръскин^[10], които мечтаели за реформи в страната си /Ръскин се опитал и на практика да създаде английско утопично общество, обединявайки гилдия от последователи под кръста на свети Георги/. В една своя лекция, четена в Оксфорд през 1870 година, той казва:

„Пред нас сега се е изправила една съдбовна мисия, най-висшата, възлагана на някой народ, и ние трябва да я приемем или отхвърлим. Като народност ние все още не сме почнали да дегенерираме, имаме примеси на най-чиста нордическа кръв. Ето какво трябва да направи Англия, ако не иска да загине — трябва да установи свои колонии — колкото е възможно по-бързо и повече на брой, и да ги насели с най-достойните и енергични мъже и жени на нацията… чиято първа цел трябва да бъде утвърждаването на английското господство по суша и море.“^[11]

Сесил Роудс стига още по-далеч, заявявайки като очевиден и неоспорим факт „ние сме най-достойният народ на света, с най-възвишени представи за почтеност, справедливост, мир и свобода“. Абсолютно логично следва заключението, което Роузбери прави през 1884 година, а именно че „Британската империя е най-голямата позната светска институция, разпространяваща доброто по света“.^[12] Величествени изявления като цитираните по-горе се отнасят с блажено неведение към няколко прости истини, свързани с имперския проект — особено факта, че империята не е градена в съответствие с някакъв месиански план, а израснала постепенно в резултат на индивидуалните, инициативи на мнозина млади мъже, които избрали този път, за да търсят приключения и да забогатеят.

Освен това, дори младите мъже, градили империята, да са страдали от всевъзможни неоснователни илюзии за собственото си превъзходство, те са ставали жертва на същите физически и психически нужди като младите мъже от всички останали народности. Вярата им — ако са имали такава, — че са „най-достойният народ на света“ — не им е пречела да си свалят панталоните. Служителите на канадската компания „Хъдзънс Бей“ например бързо се научили да се възползват от обичая на местното население да предлага сексуално гостоприемство. Мнозина се сдобили с жени-индианки и дори с цели семейства. Когато им се наложело да се върнат в Англия, те обикновено обезпечавали индианското си семейство, преди да го напуснат.^[13] Сър Джеймс Брук, човекът, който практически сам включва Саравак в границите на Британската империя /като си купува лодка, отива в Саравак и се самопровъзгласява за раджа/ открито заявявал, че има намерение да „смеси расите“. Личният му секретар съвсем открито поддържал любовница-индийка. Той настоявал белите жени да не съпровождат съпрузите си, когато отивали да заемат постовете си в Индия. Колониалната общност в Източна Африка бързо проявила нравите, които станали пословични за нея през трийсетте години на двайсети век. Когато Ричард Майнерцхаген пристига там през 1902 година, той установява, че повечето от другарите му по служба са „отхвърлени от полковете си, затънали в дългове; един пие като смок, друг предпочита млади момчета пред жените и дори не се опитва да прикрие слабостта си. Когато пристигнах, бях удивен и шокиран, защото всички те водеха местните жени, с които живеят, на неделната служба“.^[14]

Някои офицери и войници, изпратени на служба в Ориента, усетили се достатъчно далеч от английското общество, бързо решават, че в тези страни действат други правила. Изпратен да служи в Индия през трийсетте години на деветнадесети век, капитан Едуард Селън бързо установява, че куртизанките на Изтока

„… познават до съвършенство всички изкуства и лукавства на любовта, могат да задоволят всички вкусове, а по лице и фигура са ненадминати в сравнение с останалите жени по света… Невъзможно е да се опише удоволствието, което съм опитвал в прегръдките на тези сирени. Оттогава съм имал англичанки, французойки, германки и полякини от всички обществени прослойки, но те никога, никога не биха могли да издържат сравнението с онези сочни, сладострастни хурии.“^[15]

Най-малкото е трудно да се съпостави това описание на удоволствията, свързани със службата на империята, и убеждението на сър Чарлз Дилк, че съществува естествена „антипатия, която англичаните проявяват към цветнокожите“.

Най-вероятно е станало така, че колкото повече Британската империя се е превръщала от авантюра в правителствена отговорност, толкова по-съзнателно са се опитвали управляващите бюрократи да съхранят „чистокръвните“ англичани. Богатства се трупали в чужбина, но моралът се оценявал у дома. Засилващото се влияние на клонящото към протестантизъм крило на Англиканската църква през деветнайсети век се изразява и в прочистване на обществения живот в сравнение с доста по-разпуснатите нрави на осемнайсети век. Вълната от пуританщина, заляла страната през осемдесетте години на деветнайсети век, отпраща спокойната толерантност от предишните години в историята. През януари 1909 година след скандал, свързан с предполагаема злоупотреба с власт от страна на бял държавен служител, лорд Кру, държавен секретар за колониите, разпространява циркулярно писмо, което става известно като „Морализаторската депеша“, или „Циркуляр за конкубината“. В този меморандум практиката на колониалните офицери да поддържат местни конкубинки бива наречена „сериозно нарушение на морала“. Текстът продължава така:

„… не е възможно, който и да било член на администрацията да допуска подобно поведение, без да се унижи в очите на туземците… негов дълг е дава пример за почтеност на всички, с които има взаимоотношения.“^[16]

Контрастът с подхода на французите към същия въпрос е крещящ. Властите в Париж стигат до извода, че най-лесния и здравословен начин да се справят с тези проблеми в колониите си на Антилите е да окуражават колониалните офицери да сключват временни бракове с местни жени. През 1902 година Директорът на африканския отдел на френското колониално министерство предава препоръките на някой си д-р Баро на младите мъже, на които им предстои служба в тропиците. Ако не се чувствали способни да прекарат две години в безбрачие, най-добре било да си вземат жена от местните. Такова решение предпазвало френските офицери от „алкохолизма и сексуалните ексцеси, които за съжаление са толкова често срещани в страните с топъл климат“. Туземната съпруга имала допълнителното предимство, че предизвиквала по-голямо доверие у белия си съпруг — местните мъже спирали да се опасяват, че той може да открадне някоя от техните жени. Някои от съображенията били и политически: „Не бива да забравяме, че повечето от договорите, които сме подписвали с непреки главатари, са били скрепявани с брак на бял офицер и някоя от дъщерите на главатаря.“ Никъде няма и намек, че става дума за постоянен съюз. /„Преди завръщане във Франция младата дама бива отпратена обратно при семейството си с подходящ подарък, който й осигурява възможността да си вземе нов съпруг.“/ Имало, разбира се, и предсказуеми последици от такива бракове. Френското правителство субсидирало две училища специално за нуждите на деца със смесена кръв, съзнавайки, както казва мъдрият доктор, че с разпространяването на мулатите най-лесно ще укрепим галското влияние в Карибския басейн.^[17]

Лорд Кру, който през свободното си време се занимавал с отглеждане и селекция на късороги говеда, несъмнено би окачествил горните съвети като още едно доказателство за моралния упадък на французите. Вярно е, че в Индия, най-голямата британска колония, се развила англо-индийска общност на хора със смесена кръв, и тъкмо тя била възприемана като буфер между колонизаторите и местното население. Но общо взето британският елит оправдавал съществуването на империята, приемайки целите й за нещо като религиозна мисия. През 1912 година сър Хю Сесил обобщава британската мисия в световен мащаб така: „да се заеме с управлението на многочислени, нецивилизовани народности и да ги издигне постепенно до по-високо жизнено равнище.“^[18] Очевидното решение на тази задача било съпругите да придружават мъжете си, когато те трябвало да заминат в най-отдалечените краища на империята. „Може би всъщност бялата жена е причина за краха на империите“ — пише един австралиец, очевидец на събитията в Нова Гвинея.^[19]

По това време англичаните вече са непоправимо заразени от убеждението, че са богоизбрани. Както пише Огдън Наш^[20]:

„Към англичанин погледнеш ли в очите с въпрос

Уж много скромен, веднага вири нос —

Защото едно знае всеки англичанин —

Че е член на клуб «Божи избраник».“

Доказателствата за тяхното превъзходство ги заобикаляли отвсякъде. Британската империя била най-мощната на света — и управлявана от Англия. Следователно англичаните превъзхождали другите народи. Ако не бяха принадлежали към такъв затворен клуб за богоизбрани, ако нуждата да градят империя не беше толкова тясно преплетена с английските идеали, може би щеше да им е по-лесно да приемат принизения статус на страната в световен мащаб. Докато при това положение рухването на империята сякаш показа, че на този свят няма място нито за англичани, нито за англичанки.

Майкъл Уортън, който пише за вестник „Дейли Телеграф“ под псевдонима „Питър Симпъл“^[21], седи в дневната на своята къща в Бъкингамшър, а отвън вятърът люлее клоните на буковете. Той основава своята колонка преди четиридесет години, и все още изпраща всяка седмица текста си на вестника. Уортън подозира, при това открито, че редакцията поддържа тази колонка като привлекателна старина, в името на все по-оредяващите и застаряващи читатели, които помнят Англия от времето, когато беше съвсем различна. Колонката упорито се появява със своята странна смесица от новини, коментари и измислици, забутана в някое ъгълче на вестника, също като ексцентричен стар роднина, приютен от наследилата имението млада двойка. Уортън напоследък няма ясна представа каква е публиката на колонката му, ако изобщо има публика. Една от секретарките в модернистичния обелиск в лондонските докове, където сега се помещава вестникът, му препраща случайни читателски писма. „Повечето са налудничави послания от хора, които са си въобразили, че искам да се върнат телесните наказания и смъртната присъда. И всички мразят ирландците.“

Този тип фанатици, които пишат такива писма, долавят в „Питър Симпъл“ сродна душа. Представата му за Англия е един народ, който хленчи искрено като загубено дете. Една от типичните му жалби гласи така:

„През последните петдесет години /народът на Англия/ видя как всичко, което е типично английско, бива потискано и осмивано. Видяхме как страната ни е залята от заразата, извираща от американските бордеи — примитивни забавления, попмузика от и за дегенерати, феминизъм, политически коректно поведение.

Видяхме разрухата на приличието, обуславящо нашите нрави и обичаи. Видяхме как сексуалните отклонения биват възхвалявани и едва ли не препоръчвани в рамките на държавната политика. Видяхме как емигранти колонизират цели територии от страната ни, и ни бе забранено да говорим свободно за последиците.

Всичко това народът на Англия понесе, страдайки мълчаливо. Ако някой реши да проговори сега, то е отлагал прекалено дълго. В миналото действително са се случвали и чудеса, но все пак доста рядко“.^[22]

Видян в плът и кръв, този конник от Апокалипсиса се оказва по-скоро объркан, отколкото гневен — един кротък и благовъзпитан човек. Когато се срещнахме, го попитах какво му е мнението за мулти-културното общество.

— Мултикултурно общество ли? Политици, епископи и какви ли не още постоянно говорят за него пред англичаните, но за тях то всъщност не означава нищо. То е безсмислица, идея, която ни беше наложена насила, но която всъщност никой не е възприел. Англичаните са търпеливи и толерантни, и затова, предполагам, се стигна дотук.

Тъкмо в този момент големият му, ослепял от старост лабрадор, влезе в стаята и се блъсна в покрития с бродирана покривчица телевизор.

Представата на този Питър Симпъл за Англия се покрива по същество с представата на сър Артър Брайънт, най-популярният английски историк-националист на двайсети век. /Цялостното му творчество възлиза на повече от четиридесет заглавия, продадени в около два милиона тираж/. От представата на Брайънт за една Англия, населена от провинциални благородници, свещеници, селски старейшини и селяни с пасторален вид и нрави, които се наливат със сайдер и кожата им е бяла като сирене, има само една стъпка до извода, че приемането на емигранти с друг цвят на кожата е в основата си погрешна стъпка. Самият Брайънт признава приноса на европейските емигранти към развитието на английската култура. Но те, разбира се, са не по-малко бели от коренното население на Англия. Масовото нахлуване на цветнокожи емигранти е нещо съвсем различно. През март 1962 година Брайънт уведомява читателите на „Илъстрейтид Лондон Нюз“, че „притокът на мъже и жени от друга раса, подчертано различна по лицево-черепна структура и пигментация, както и по вярвания и обичаи, би бил крайно нежелателен“.^[23]

Малцина от влиятелните личности във Великобритания обръщаха особено внимание на Артър Брайънт. Всяка есен конференцията на консервативната партия бе заливана от настоявалия на представителите на различните графства, в които се твърдеше, че Нещо Трябва Да Бъде Направено, за да се спре емигрантската вълна. И всеки път висшите йерархически кръгове обсъждаха настояванията и впоследствие ги игнорираха. През 1963 и 1968 година въпросните висши кръгове бяха принудени да направят отстъпки и публично да обещаят ограничение на притока от емигранти. През 1968 това обещание бе предизвикано от прочутата реч на Инок Пауъл, в която той прогнозира апокалипсис: „Когато погледна напред, изпълват ме тежки предчувствия. Също както онзи прочут римлянин, виждам Тибър да прелива от кръв“.^[24] Дори алюзията с „Енеидата“ да не е била забелязана от повечето му слушатели, тази прочута „реч за реките от кръв“ предизвика скандал и обрече Пауъл на политическа изолация — нещо, което неговите последователи определиха като проявление на слабоумната либерална конспирация да се игнорира действителността.

Само глупак може да твърди, че до ден-днешен значителна част от населението на Англия не споделя убеждението на Инок Пауъл, че допускането на голям приток на представители на чужди култури е било грешка. Според техния начин на мислене емигрантската вълна е причина за упадъка на страната. Въпреки това расовите взаимоотношения и отношенията между отделните общности във Великобритания далеч не са лоши. Въпреки добитата независимост на отечеството им, двата милиона ирландски поданици, които живеят в Обединеното кралство, си запазиха правото да гласуват в него — привилегия, която ирландското правителство не връща на англичаните вече седемдесет години. Много ирландски поданици се сражаваха в британски военни части по време на Втората световна война — катаклизъм, който демонстративно „неутралното“ ирландско правителство окачествява изискано като „Кризата“. Но, разбира се, когато хората говорят за расови взаимоотношения, те далеч нямат предвид ирландците. В края на краищата, ирландците са бели, а това, което безпокои Брайънт и Пауъл, и всички техни последователи, е пристигането на хора с друг цвят на кожата.

За едно нещо те несъмнено са прави — когато говорят за внезапната поява на проблема. През 1911 година населението на Великобритания, произхождащо от Южна Азия и Карибите, наброява само 80 000 души, при това повечето от тях живеят в няколко определени пристанища и градове. Двадесет години по-късно населението, отговарящо на същото определение, наброява милион и половина. След още четиридесет години преброяването през 1991 определя населението, принадлежащо към националните малцинства, като наброяващо повече от три милиона. Същинска експлозия. Освен това емигрантите не са разпределени по територията на цялото Обединено кралство, а проявяват тенденция да се съсредоточават в Англия — на територията на Англия етническите малцинства представляват повече от шест процента от цялото население. В сравнение с това количество може да се каже, че в Шотландия и Уелс малцинствени групировки практически няма. Повече от две трети от етническите малцинства във Великобритания са съсредоточени в Югоизточна Англия и Уест Мидлъндс /средния запад на страната/. Части от градове като Лондон, Лестър и Бирмингам видимо нямат вече нищо общо с онази Англия от представите на Брайънт. По тези места мултикултурната общност е много повече от тема за епископски проповеди и политически речи. Тя е факт от живота, в който Англиканската църква бива изместени от джамии и храмове, а старите квартални бакалнички отстъпват място на арабски месари и магазини, в които се продават индийски сарита. В Спитълфийлдс, в Източен Лондон, там, където се установяват хугенотите-емигранти в края на седемнайсети и началото на осемнайсети век, и основават тъкачници за коприна, сега мнозинството от населението произхожда от Бангладеш. В някои части на Брадфърд повече от половината население е от Пакистан. И все пак тези градски квартали не са превзети докрай от азиатци, африканци и индуси. Има само три общини в цяла Англия, където само един на всеки пет жители е бял /най-висок процент цветнокожо население има Норткоут Уорд в Ийлинг, Западен Лондон — 90%/.^[25] Но никъде в Англия не се е стигнало до нива̀та в Съединените щати, където цели градски квартали са изцяло с чернокожо население.

Законите за придобиване на поданство също са относително либерални: всеки, роден на територията на Великобритания от законно пребиваващи там родители, има правото да стане британски поданик. За сравнение можем да посочим Германия — в началото на 1997 година там живеят 7.2 милиона емигранти, т.е. девет процента от населението. Но тези, които се опитват да узаконят положението си, установяват, че е необходимо да са пребивавали на територията на страната минимум петнадесет години, преди изобщо да имат право да подадат молба за поданство, и трябва да минат още години, преди да го придобият. Причината е там, че германските държавници са се вкопчили в представата, че действат от името на „един народ“, и че принадлежността към германската нация е въпрос на кръв — и то дълго след като Хитлер опорочава тази идея. Семейството ти може да живее от поколения в Казахстан, но ако фамилното ви име е Шмид или Мюлер, веднага получаваш немски паспорт^[26]: поданството е генетично определено.

Най-общо казано, англичаните могат да се гордеят с постигнатото в областта на расовите взаимоотношения. Внезапното нарастване на притока от емигранти в големи мащаби не бе нещо добре обмислено и, без да искам да омаловажа проблемите, които все още могат да възникнат в общностите с присъствие на етнически малцинства, твърдя, че напрежението би могло да бъде много по-високо. За това спомогнаха най-различни фактори. Силното присъствие на регионалните акценти в английския език, както и съхранената локална идентичност означава, че след още едно поколение никой няма да може да определи при разговор по телефона какъв е цветът на кожата на събеседника му — ще знае само, че той е от Ливърпул, от остров Ман или Бирмингам. Експанзивната младежка култура на Англия се отличава с пълен далтонизъм по отношение на цвета на кожата. Помогна донякъде и типично английската чувствителност. Робърт Тейлър, сега прочут и преуспяващ фотограф, си спомня ясно колко бил развълнуван, когато в детските му години го поканили да пее в хора на Хиърфордската катедрала. Един ден, когато хористите минавали през пасажите около катедралата, отнякъде се появила съпругата на епископа, която тичала подир малко черно кученце и викала: „Ела тук, Самбо“.^[27] Жената вдигнала очи и веднага забелязала единственото чернокожо момченце в хора. „О, извинявайте!“— измънкала тя смутено.

За отбелязване е обаче, че докато често можете да се запознаете с хора, които се самоопределят като „чернокож британец“, или „бенгалски британец“, трудно ще срещнете някой, който ще се представи като „цветнокож англичанин“. Споменатият вече Бърни Грант се нарича „британец“, защото „понятието включва и други потискани народности, като уелсците и шотландците. Ако се опитам да се нарека англичанин, думата ще ми заседне в гърлото“. Други пък биха ви казали, че като емигранти нямат проблеми да се чувстват британци, но за да се имат за англичани, би трябвало да са родени в страната — този възглед споделят не само чернокожите емигранти и азиатците, но и мнозина от белите преселници в Англия. Понятието „британец“ изглежда е всеобхватно — както можеш да си британец, и същевременно шотландец или уелсец, можеш да си едновременно британец и сомалиец, или британец с произход от Бангладеш.

Разбира се, расовите предразсъдъци продължават да съществуват. Но впечатляващото у мнозина от емигрантите е преливащият им оптимизъм по отношение на новата им родина. Той не се изразява само в това, че много малко от тях имат намерение някога да се върнат в страната, която са напуснали, но и в това, че повечето оценяват новото, което са намерили в Англия. Когато през януари 1998 година „Дейли Телеграф“ решава да проведе проучване как се адаптират емигрантите, отговорите на анкетата са учудващо положителни. Д-р Заки Бадауи, председател на съвета на имамите и настоятелствата на джамиите, счита, че няма друго място на света, където един мюсюлманин би се чувствал така добре: това, което по неговите думи обичал най-много в новото си отечество, било склонността на англичаните да се присмиват сами на себе си. Суриндер Гйл, бакалин в Оксфорд, оценява високо факта, че полицията остава неподкупна. Аби Розентал, музиковед, напуснал Германия, твърди, че качества като честност и дискретност правят Англия „далеч по-цивилизована държава от тази, която напуснах“. Омния Мазук, педиатър в Ливърпул, заявява, че е „прекрасно да живееш в държава, където те оценяват по заслуги и няма професии, резервирани за мъже“. Хари Шукла, преподавател по хинди, напуснал Кения през 1973 година, казва, че макар и обществата в по-голямата част на Европа да са многонационални, нито една друга страна не е постигнала такава степен на интеграция на националните култури като Англия.^[28]

Колко далеч от всичко това е светът на Питър Симпъл! Подозирам, че повечето му читатели дори не познават азиатци или африканци — като изключим собственика на магазинчето на ъгъла и някой и друг автобусен кондуктор. Те са били готови да приемат азиатците и африканците, пристигащи в Англия, за да вършат работата, която никой англичанин не искал да върши. Но не са очаквали, че те ще бъдат толкова много, нито пък че ще донесат със себе си своята култура. Те сякаш са очаквали хора, които не са англичани само защото по една или друга причина не са родени в Англия.

Тяхното отношение, макар че не го съзнават, не е толкова далеч от концепцията на Бърни Грант за „британеца“. Дълбоко залегналото в тяхното съзнание убеждение е, че англичанинът и англичанката са „родени свободни“ в едно свободно общество. Придобилият поданство може да е „британец“, но това е нещо съвсем различно. Това, което ги дразни най-много, е, че някои неща вече не е редно да се правят и едно от тях да се изразяват съмнения по отношение на мултикултурното общество. Такива мнения вече се споделят под сурдинка по ъглите или остават прерогатив на татуирани биячи с високи кожени обувки. Категорично може да се каже, че триумфира толерантността на управляващия елит, който се е стремял да извади дискриминацията извън закона. Отпивайки от своя калвадос в центъра на Лондон, писателят Саймън Рейвън се отдава на типично английски сплин^[29] по въпроса: „Крайно неанглийско е да кажеш, че някои неща не бива да бъдат казвани. Свободата на мненията е съществена част от интелектуалния живот в тази страна. Когато следвах в Кембридж, имахме двама-трима чернокожи — все принцове и тям подобни. Но те бяха джентълмени. Общо взето, англичаните посрещнаха с радост чернокожите, но с не по-малка радост биха ги изпратили.“

Последното изречение все едно е извадено от колонката на Питър Симпъл. И все пак има нещо загадъчно в неприязънта на Майкъл Уортън към тази нова Англия, която се оформи постепенно през половината век, откак той пише своите дописки. Защото този привидно чистокръвен англичанин си има една мрачна тайна — Уортън всъщност е половин германец, при това потомък и на евреи, преуспели в търговията с вълна в Брадфърд. Такъв е случаят с повечето от тези, които демонстративно подчертават принадлежността си към английската народност. Бащата на журналиста Перегрин Уърстърн, чиито дописки за „Сънди Телеграф“ през осемдесетте години гръмотевично огласяваха опасност за чистотата на Англия, се радва на името генерал Кох де Горенд. Що се отнася до Стивън Фрай, който изгради актьорската си кариера около ролята на типичния английски камериер, безсмъртния Джийвс, той е наполовина унгарски евреин. Фамилното име на „най-английския“ сред популярните поети, Джон Бетйеман^[30], е немско-холандско; родът на „типично английския“ архитект Лутйенс^[31] произхожда от Шлезвиг-Холхцайн. Много от консерваторите, които викаха най-високо, че трябва да защитим Англия от зависимо положение в Европейския съюз, произхождат от емигрантски семейства — например Майкъл Хауърд и Майкъл Портильо. Музиката към текста, който е мото на настоящата глава, е писана от сър Артър Съливан, чиято майка произхожда от стар италиански род.

Което, направо казано, ще рече, че чувствата в песента на У. С. Гилбърт отговарят на истината, когато става дума за устояване на изкушението да принадлежиш на други народи. Защото да бъдеш англичанин наистина Е въпрос на личен избор.