Джеръми Паксман
Англичаните — портрет на един народ (6)

Пета глава
Ние — малцината щастливци

„Англичаните са най-щастливи,

когато им кажеш, че с тях е свършено.“

Артър Мъри, „Тапицерът“, 1758 г.

Ако да бъдеш англичанин е въпрос на състояние на духа, то въпросът, който трябва да зададем, е какво според тях самите ги прави това, което са. Започнах проучванията си с едно пътуване до Челтнъм и посещение на редакцията на едно от най-демодираните списания в страната.

Когато през 1967 година беше основано списание „Тази Англия“, чийто рекламен текст гласи „Освежаващо като чаша чай!“, редакцията обяви амбицията си всеки негов брой „да бъде въплъщение на истинския дух на Англия“. Вземайки името си от лиричния монолог на умиращия Джон от Гонт от Шекспировия „Ричард II“, /„… тоз край благословен, таз честна пръст, това велико кралство, тази наша прекрасна Англия, таз родна майка и дойка на почитани крале…“/, списанието изискано формулира амбицията си да бъде „прямо, благотворно и приятно за четене“^[1]. Текстовете често се възползваха от класическото сравнение „преди един век… но сега…“, имаше изобилие от илюстрации в стила на Норман Рокуел^[2], както и такива обещания: „Надяваме се, че ще харесате романа, който сме избрали да издаваме в подлистници — една история отпреди Първата световна война за отракан лондончанин на име Едуардс, който разказва спомените си от времето, когато е работил като градинар!“

Тази учудващо неагресивна линия осигурява на списанието забележителен търговски успех — всеки брой, излизащ на два месеца, се продава в четвъртмилионен тираж. Тридесет години по-късно всеки брой на „Тази Англия“ все още има по-висок тираж от най-четените политически списания „Спектейтър“ и „Ню Стейтсмън“, както и от по-популярните „Кънтри Лайф“ и „Татлър“, взети заедно. Редакторът, на чието вдъхновение се дължи линията на списанието, описва читателската му публика така: „не само херцози, но и други прекрасни хора — боклукчии, пенсионери от Ийст Енд, съдии и моряци, съпрузи на свещеници-мисионери, далеч от родината, кралски особи и продавачки, моми и момци от Ланкашър до другия край на света… почтени, богобоязливи хора, които казват открито мнението си и си носят кръста — независимо от това дали носят епископски митра или минипола“^[3]. От метрополията дойде следният отговор на тази тенденциозна възхвала на провинциализма /в колонката на „Атикус“^[4] в „Сънди Таймс“/: „Добре са си прекрасните боклукчии. Те поне разполагат с прекрасно място за списанието“.

Но списанието свикна да подминава подобни насмешки със свиване на рамене. Редакторите се успокояват, щом видят постоянната крива в графиката на продажбите, като помислят за добрите печалби от шир-потребата — продажба на вратовръзки и значки с кръста на Свети Георги, както и за торбите читателски писма, които пристигат всяка седмица. Ако човек само прелисти списанието, остава с впечатлението, че го списват читателите му — като че ли хората, които работят за него, изобщо не са обременени с мисленето, създадени от журналистическото обучение. Броевете преливат от спомени от войната, патриотичен ентусиазъм по отношение на кралското семейство, народните обичаи и провинциалния начин на живот. Но зад скромната, елегантна фасада, напомняща кутия за шоколадови бонбони и зад подзаглавието „Най-очарователното списание в Британия“, се крие удивително здрава редакционна политика. Обещаваната сантименталност прикрива надигащата се вълна от гняв и възмущение. Докато се ровите из редакторските прищевки, ще направите едно забележително откритие — ако приемем, че това са наистина англичани, които разговарят с англичаните, то стигаме до извода, че страната не само обича да гледа назад — народът й направо си умира от удоволствие, ако се чувства онеправдан. Фотографският материал действително е подбиран, с цел да създаде атмосфера на спокойствие и увереност — овце, пасящи пред селски църкви, потоци, бълбукащи през села в Южна Англия, „бийфийтъри“ в алени одежди, блестящи със златните си бродерии. Но текстът съдържа подчертано апокалиптично послание: скоро Англия ще изчезне — завинаги.

Ние сме жертви на внимателно изграден комплот, замислен още преди много години, чиято цел е да създаде една лесно управляема европейска супердържава, която ще се управлява като социалистическа република. Това ще рече едно общо /но неизбираемо/ правителство, един марионетен парламент, една федерална армия, един флот, едни военновъздушни сили, една централна банка, една валута и един върховен съд. Нашата скъпа монархия ще бъде изместена от някакъв президент, управляващ от континента, а на мястото на „Юниън Джек“ ще се вее онзи отвратителен син парцал с дванайсетте противни жълти звезди, а всички ние ще трябва да пеем новия Евро-химн по мелодията на „Ода на радостта“ от Бетовен, въпреки че текстът би трябвало да гласи „Сбогом, Британия!“.^[5]

Хората, за които се предполага, че ще станат посредници на тази катастрофа, са нашите предателски настроени политици. Но войнстващата мания за преследване не спира дотук. Една редовна рубрика, „Нашите английски герои“, разказва историите на хора, наградени също като самотното момче^[6] на палубата посмъртно с кръст за храброст. Публикуват се обезпокоителни новини, че Европейската комисия ще обяви английския булдог за порода, забранена за развъждане, защото „те предпочитат пухкавите френски пудели, които винаги правят това, което им се каже“. Списанието е учредило и свой собствен „Сребърен кръст на свети Георги“, с който награждава герои, посочени от читателите — като например продавачът на дребно, който застава смело срещу нормативните указания, и продължава да продава парафин на галони, а не на литри. Редакцията изразява тревогата си, че Би Би Си пропуска да отбележи деня на свети Георги. Дори така наречената „Битка за Истинските Британски графства“ — кампания за възстановяване на старинните имена на графствата, се води с езика на любителите на високи подковани ботуши. Враговете са навсякъде и са всевластни — „бюрокрацията, пощите, политиците, журналистите, учителите, телевизионните говорители“ — все хора, поддали се на заблудата, че местната власт се реорганизира. Учителите вземат за ръка учениците си, беззащитни срещу такава атака, и им обясняват, че ги водят в „Кливлънд“, „Мърсисайд“ и „Уест Мидлъндс“^[7]. Звучи така, като че ги водят в газови камери.

Разбира се, действителният враг е неумолимият ход на времето — нито една статия в списанието не се отнася до бъдещи събития. Списанието има добри допълнителни приходи от продажба на касети с музика на Ерик Коутс /„Маестрото на английската забавна музика“/, на Форсиз Суийтхарт, Вера Лин, Били „Уейки Уейки“ Котън, Виктор Силвестър, Хенри Хол и дузина други, рекламирани редом с най-големия бестселър — комплект от три касети, озаглавен „Това беше най-славният ни час“ — „Уникален троен албум със спомени и мелодии, от тези, които вдъхновиха нашия народ да извоюва победата през Втората световна война“. Като изключим някои дребни услуги /„Загубили сте медалите си? Ще ви ги възстановим веднага“; „Написали сте мемоарите си? Ние ще уредим издаването им“/, ограниченият брой обявления обикновено са апели от военни благотворителни фондации и приюти за животни, съдържащи молба да бъдат споменати в завещанията на читателите.

Рой Файърс, който изобрети тази странна, но удивително успешна формула, седеше на бюрото си в голямата викторианска сграда в Челтънъм и ядеше плодов кейк, когато пристигнах. Не беше трудно да се открие къщата, защото единствено от нейния покрив се вееше британският флаг. Не знам какво очаквах да видя — предполагам, някакъв хибрид между Г. К. Честъртън^[8] и Чингис Хан. Припомних си едно писмо, което бях прочел в някой от старите броеве. Един доволен читател пишеше, че би желал да вижда броеве от това списание във всяко училище, във всяка библиотека и болница в страната. Аргументът му беше, че „Тази Англия“ била „еквивалент на «Майн Кампф» на Хитлер, но, разбира се, основан на християнски принципи“. Но Файърс не приличаше на Адолф Хитлер — оказа се среброкос, приветлив и сговорчив човек. Като изключим внезапните му изблици от рода на „О, кралицата майка! Всички я обичаме…“, по време на разговора ни беше спокоен, разсъдлив и приятен събеседник.

На полиците с книги около него имаше закачени три британски знамена и един кръст на Св. Георги, на стената висеше снимка на кралицата, имаше и много книги за танцови състави. Когато ми каза, че на времето е водил риболовната рубрика на „Гримзби телеграф“, не се учудих особено.

Рой Файърс също бе стигнал до заключението, че да си англичанин не е въпрос на народност. Неговото списание се продава в приблизително двадесетхиляден тираж в Австралия, и в още много хиляди из други части на бившата империя — то очевидно привлича преселниците, поддържайки у тях жив спомена за една по-спокойна страна с по-бавен темп на живот, която са оставили зад гърба си. Но Файърс е убеден, че не е нужно да си роден англичанин, за да си „истински англичанин“. „Нека вземем например покойния артист Джеймс Стюърт — той беше американец, но у него имаше нещо английско. Той не се самоизтъкваше. Не се хвалеше с постиженията си. През целия си живот остана верен на съпругата си. Човек можеше спокойно да му повери портфейла си. Това е да си англичанин.“ Това със сигурност е любимата представа на англичаните за самите себе си — смели, непреклонни, скромни, солидни и с безукорни маниери. Това е идеалът за английския джентълмен. Но това все пак не ни обяснява какво означава да бъдеш англичанин. Казано накратко, не може да е въпрос на класа.

„В продължение на години Джордж Формби беше най-популярният артист в Британия. Той се притесняваше от славата си и не обичаше да демонстрира богатството си. Но жена му обичаше — у нея нямаше и помен от притеснение. Той беше англичанин. Тя не беше“. Разбрах какво имаше предвид Файърс, въпреки че ми се стори много суров към жената. В края на краищата, докато на Джордж Формби бе връчен орденът „Ленин“ за популярност сред руския пролетариат, жена му пък беше носителка на типично английската титла Световен шампион по танци с дървени обувки. Какво тогава е английският дух, попитах Файърс.

„То е нещо много дълбоко. Това е духът на свети Георги. Представата за свети Георги и битката срещу злото.“

Независимо от това дали това изявление отговаря на истината или не, то е много интересно. Защо всъщност свети Георги става светец-покровител на Англия си остава загадка. В днешни дни вече е отхвърлен неговият животопис, направен от Едуард Гибън — той го представя като корумпиран търговец на сушено месо, доставчик на римската войска, който впоследствие става архиепископ на Александрия и бива убит от разярена тълпа. Историята в календара на католическите светци го представя в по-добра светлина — загинал след ужасни мъчения, защото протестирал срещу убийството на други християни пред император Диоклециан. Изглежда, в Англия светецът е бил почитан заради храбростта си още много преди норманското нашествие. Но най-вече рицарите, завърнали се от кръстоносните походи, популяризирали мита за свети Георги и дракона, който е може би християнската версия на древногръцкия мит за Персей, спасил Андромеда от морското чудовище. Изглежда, че светецът действително е предизвиквал искрен ентусиазъм. Крал Едуард III провъзгласява Свети Георги за патрон на Ордена на Жартиерата, и построява параклиса „Св. Георги“ в Уиндзър в средата на четиринадесети век. Чак до 1614 година на 23 април, празника на светеца, се носели сини палта в негова чест. Но самият свети Георги никога не е стъпвал в Англия, а освен това е считан и за патронен светец на Португалия, и по едно или друго време е бил покровител на Малта, Сицилия, Генуа, Венеция, Арагон, Валенсия и Барселона. Той е делнична и доста смътна фигура, без особено теологическо значение.

Но ако се върнем към идеалната представа на англичаните за самите себе си, можем да разберем защо Свети Георги се е оказал толкова подходящ за патрон на Англия. Идентифицирайки се със своя избран герой, англичаните се присламчват към неговия ореол на храброст и чистота. Удивително е колко много от решаващите за Англия битки — от победата над Великата Армада през 1588 до бомбардировките през 1940 — са представяни като варианти на битката на Давид срещу Голиат. Ангъс Колдър прави следния списък на противоположности, за да покаже как англичаните възприемат себе си и германците по времето на Втората световна война:

Независимо от това дали е било така или не, за англичаните явно е било много важно да вярват, че също като свети Георги са били изтръгнати от своята пасторална идилия, за да се сражават с чудовища.

В един от най-прочутите бойни призиви, произнасяни някога на английски език, Шекспировият крал Хенри V призовава хората си да атакуват Арфльор с думите: „За свети Георги, Англия и Хари!“ В тези думи се съдържа възможно най-икономичният патриотичен квартет — Бог, отечеството, монархът и съзнанието за морална мисия. Но в действителност Арфльор, обсаждан от англичаните по време на тяхната инвазия във Франция през септември 1415, пада чак когато гладът принуждава защитниците да отворят вратите на крепостта. После Хенри повежда войските си, за да ги обедини с английския гарнизон на Кале^[10], но установява, че пътят му натам е препречен от значително по-многобройна френска войска, разположена между две села — Азенкур^[11] и Трамекур. Английската пропаганда, добре известна на Шекспир, най-вероятно е преувеличила френското надмощие, но най-новите исторически оценки предполагат, че английската армия е наброявала не повече от 6000 души срещу 40 000 до 60 000 французи. Описвайки навечерието на битката при Азенкур, Шекспир разработва темата за храбростта, която побеждава напук на неблагоприятните обстоятелства. Хенри, неразпознат от своите офицери, се намесва в разговора им. Мъжете обсъждат с боязън численото превъзходство на французите. Англичаните са не само много по-малко, но са и преуморени от битки, докато французите разполагат със свежи сили. Уестморлънд мечтае, въздишайки, за подкрепления:

„Да имахме сега

тук само десет хиляди от тези,

които в Англия седят си в къщи

със скръстени ръце!“^[12]

Тогава се намесва Хенри и казва, че не му трябва нито един допълнителен войник, защото колкото повече са участниците в утрешната битка, на толкова повече части ще трябва после да се делят почестите. По-скоро, казва той, „който бои се да участва в тази битка“, можел да се завърне веднага обратно в Англия на негови разноски — кралят не искал да рискува живота си, сражавайки се редом с такива хора. Но тези, които остават, ще споделят новопридобитото достойнство: всеки, който пролива кръвта си рамо до рамо с краля, става негов брат. В йерархическия контекст на края на шестнайсетото столетие това е една удивителна прокламация. Думите на крал Хенри „Да, ний, малцината щастливци, шепа братя“ се превръщат в символ на английската представа за героизъм.

Битката при Азенкур завършва с грандиозна победа за англичаните. Макар и притиснати между два хълма, английската конница атакува успешно по фланговете, а стрелците сипят по противника неспирен дъжд от стрели. Френската войска действа некоординирано и недисциплинирано. Сражението приключва за по-малко от три часа. Сред жертвите на французите има трима херцози, почти дузина графове, 1500 рицари и около 5000 войници. Според английските описания на битката загубите на англичаните наброяват по-малко от четиридесет убити, но според последните преценки те са по-скоро двеста-триста души. Дали защото се е опасявал от пристигането на френски подкрепления или е имал някакви други съображения, но Хенри заповядва повечето от френските пленници да бъдат убити. Епископ Бюфърт заявява пред парламента, че разгромът на французите бил Божие наказание.

Най-прочутото осъвременяване на легендата за „малцината“ е направено на 20 август 1940 година, когато Уинстън Чърчил държи реч в прослава на пилотите, участващи в Битката за Британия. През юни същата година германците превземат островите в Ламанша и скоро след това Хитлер нарежда да се подготвя инвазия в Англия /Операция „Морски лъв“/. Първата задача на „Луфтвафе“, германските военновъздушни сили, е да обезвреди Кралските ВВС и да завземе летищата, от които британците биха могли да контраатакуват. Гьоринг е убеден, че цялата операция може да бъде проведена за четири дни. Като се вземе предвид, че той има почти 3000 самолета под свое командване, а тези, разположени по крайбрежието на Франция, са в състояние да нанесат удар по Англия само за някакви си двадесет и пет минути, прогнозата му не звучи като хвалба.

През първия ден германците се сблъскват с много по-сериозна съпротива от очакваната и загубват 75 самолета срещу 34 за Кралските ВВС. Но въпреки това германските бойни самолети атакуват на ниви и нови вълни. Чърчил предпочитал да наблюдава битката от контролната кула, където бил командният център на група номер единадесет. Генерал Исмей, офицер от неговия щаб, си спомня едно посещение на контролната кула на 16 август, когато

„… в един момент всяка ескадрила беше в акция; нямаше нито една резерва, а на таблото се виждаха нови вълни от атакуващи противни: нови самолети, които пресичаха Ламанша. Прилоша ми от страх. Когато се свечери, интензивността на сражението спадна и ние се отправихме с кола към имението «Чекърс»^[13]. Първите думи, с които Чърчил се обърна към мен, бяха «Не ми казвайте нищо; никога през живота си не съм бил толкова развълнуван». Пет минути по-късно той сам се наведе напред и каза: «Никога в историята на войните, водени от човечеството, не се е случвало толкова много хора да са задължени на толкова малко». Тези думи се запечатаха в съзнанието ми.“^[14]

И с основание, защото това е един от най-прочутите коментари на Втората световна война. Вероятно, докато е писал речите си, на Чърчил са му трябвали седмици, за да „оползотвори една фраза“, както се изразява секретарят му Джон Колвил. Но въпреки че е оглаждал с дни останалата част от речта, която в крайна сметка произнася пред Парламента на 20 август 1940 година, тъкмо това изречение си остава непроменено. Не е било нужно да се обработва, защото в него се съдържа всичко — признание за храбростта на пилотите в нестабилните изтребители, и същевременно дълбоко усещане за духа на населението на един малък остров, заобиколено отвсякъде от заплаха, но непреклонно. Ако се обърнем към фактите и се придържаме към статистиката, произвежданите под надзора на министъра на военновъздушното производство, лорд Бийвърбрук, изтребители „Хърикейн“ и „Спитфайър“, излизат от заводите с три пъти по-бърз производствен темп от „Месершмитите“ в Германия. Както отбелязва историкът Джон Кигън, „ако се абстрахираме от великолепната реторика на Чърчил, нашите изтребители водят Битката за Британия при почти равностойни условия. Те са можели да поддържат ежедневно в готовност около 600 «Спитфайъра» и «Хърикейна», докато Луфтвафе никога не биха успели да съсредоточат повече от 800 изтребителя «Месершмит 109» срещу тях“.^[15]

Все пак изходът от битката е висял на косъм. На 30 август по продължение на 130 километра брегова ивица е прекъснато захранването с електричество, което изважда от строя седем радара и оттук нататък навременното предупреждение за наближаващи противникови самолети зависи само от добрия слух и зрение на хората от Наблюдателния корпус. Засегнати са хангари и оперативни центрове, има самолети, ударени докато са на земя, разрушени са и някои от самолетните заводи. Но основният проблем на британците по въздуха е недостиг не на самолети, а на пилоти. В неофициален разговор Хитлер казва на генералите си, че не би атакувал, ако не беше убеден в победата. Но, както е общоизвестно, вместо да продължи да атакува летищата, Хитлер променя тактиката си и тук виждаме проявлението на още един аспект от въображаемия образ, с който се идентифицират англичаните.

През нощта на 24 срещу 25 август Луфтвафе бомбардира Лондон. Веднага бива нанесен ответен удар върху Берлин. Вместо да продължават с опитите си да разрушат британската военна машина, нацистките ВВС изместват целта си — сега тя е да се изравни столицата със земята и по този начин да се прекърши националната воля за съпротива. Така нареченият „Блиц“ /масираните бомбардировки/ започва на 7 септември и продължава цели петдесет нощи, но постоянните бомбардировки имат тъкмо обратния на очаквания от Гьоринг ефект: вместо да отслабят решителността на хората, те я укрепват. Децата вече са евакуирани в провинцията, разпределени са два милиона подслони за задните дворове, всеки работодател, чийто персонал наброява повече от тридесет души, е длъжен да осигурява по един участник в нощната охрана по пожарите. Пусканата от немските самолети брошура, „Последен апел към здравия разум, от Адолф Хитлер“, превод на речта, произнесена от Хитлер пред Райхстага на 19 юли, предизвиква искрено веселие. Дори „Таймс“ съобщава за една жена, която успяла да намери приложение на вражеската пропаганда: продавала брошурките като сувенири, за да събира пари за „Червения кръст“.^[16]

Когато Лондон е връхлетян от немския „Блиц“, се ражда нова обична карикатура, подобна на тази на разумната англичанка, облечена отгоре до долу в туид, която постоянно събира средства за „Женския съюз“ — това е образът на непобедимата столица и нейните несломими обитатели. „Ивнинг Нюз“ пише: „Независимо от това колко бомби са били пуснати през нощта, на сутринта лондонският транспорт функционира, писмата се доставят на адресатите, млякото и хлябът се разнасят по къщите, сладкарите получават нужните продукти, а витрините на зарзаватчиите са пълни“. „Дейли Телеграф“ възлага на едни свой репортер да даде човешко лице на това чудо на военновременното продоволствено снабдяване. Един случаен лондончанин отговаря на въпросите му за бомбардировките със следните думи, достойни за Министерството на Информацията:

„Казвам ви, гос’ине — не се майтапя просто щото си вестникар — тез хора тука са първа класа, няма грешка. Никой не мрънка, няма таквоз нещо. Имаше един — лошо го беше отнесъл, ама питаше само едно — дали жена му е добре. Ами онази бабичка от номер 51 — къщата рухнала върху нея и едвам я измъкнаха. Като я поведоха към болницата, тя не щеше. Много добре си била! Хич не е зле за един седемдесетгодишен бабишкер!“^[17]

Отраканият лондончанин и облечената в туид провинциална дама споделят общото мнение, че има правилен и погрешен начин, по който се прави това или онова. Колкото и да е странно, дори мъжете, които ги обсипват с бомби, като че възприемат някакви основни принципи на приличие. Един немски пилот, чийто самолет бил свален над Южна Англия, отишъл при някакъв селянин, който работел в полето наблизо, и казал: „Мога ли да ви помоля за цигара и чаша чай?“. „Дейли Експрес“ публикува репортаж за друг пилот на „Месершмит“, който лежал на няколко метра от сваления изтребител. Откриват го мис Бети Тайли и мис Джийн Смитсън и виждат, че на гърдите си пилотът има Железен кръст за храброст. Първият му въпрос към тях е: „Сега ще ме застреляте ли?“ „Не, отговаря мис Тайли. В Англия не постъпваме така. Искате ли чаша чай“?^[18]

Струва си да се отдели малко повече време на Втората световна война по две причини. Първо, защото екстремната военновременна ситуация усилва тези характеристики, които сплотяват нацията. И второ, защото Втората световна война и последиците от нея са най-скорошният повод, по който англичаните имат ясно чувство за обща цел. Ако съдим по техните думи, си изграждаме представа за кротки хора, които винаги биха предпочели да не се излагат на неприятностите на войната. Сигурно е, че те осъзнават реалностите й в последния възможен момент. Те се възприемат като цивилизовани хора, зачитащи законите. Сигурно е, че са били достатъчно уверени в себе си, за да не мразят нацистка Германия, а само да й се присмиват. И въпреки страховете си са изпитвали особена гордост от това, че противникът е по-многоброен.

Образът на „малцината щастливци“ се повтаря отново и отново в популярните разкази от английската история. Военните победи са представени така, както властващата бюрокрация предпочита да ги представи и винаги дават възможност да се позабавляваш за сметка на някой стар враг. /Покойният Уудроу Уайът, депутат-лейбърист и автор на иронично озаглавената рубрика „Гласът на разума“ в „Нюз ъв дъ Уьрлд“, веднъж бил помолен на рецепцията във френски хотел да издиктува буква по буква името си. „Waterloo, Ypres, Agincourt, Trafalgar, Trafalgar“ — бил отговорът на Уайът^[19]. Но тези военни събития, които имат най-силно отражение в колективното въображение, не са задължително победи. Почти единственото военно събитие от целия период на окупацията на Индия, запечатано в народната памет, е обсадата на Лъкноу.^[20] Като се говори за Кримската война, никой не си спомня победите при Алма или Севастопол, а единствено атаката на осъдената на гибел лека кавалерия при Балаклава, възпята и от лорд Тенисън. Надали има някой, който ще се сети при споменаване на зулуските войни за нещо друго, освен за битката при Роркис Дрифт, когато 139 британски войници отблъсват нападението на четирихилядна противникова войска. Знае ли някой за похода във Френска Канада нещо повече от смъртта на генерал Улф при превземането на Квебек? Битката за Коруна е известна единствено със смъртта на сър Джон Мур, от британските походи в Судан е останал само споменът за генерал Гордън, загинал, когато последователите на Махди нахлуват в Хартум, от Бурската война се помни само обсадата на Мафекинг^[21], от Първата световна война поражението при Сома и загиналите 41 000 при Галиполи. Втората световна война се помни не толкова с настъплението срещу Берлин, колкото с британското отстъпление при Дюнкерк — моментът, когато британските войници биват измъкнати от континента и върнати на своя сигурен остров.

Всички тези сцени са обгърнати в митологичен облак, но устойчивостта им в националната памет доказва, че те са част от идеалната представа на британеца за него самия. Червената нишка, която свързва всички тези събития, е саможертвата, храбростта, която предизвиква съдбата. Действителните политически подбуди, личният интерес, който често подтиква войските напред, са забравени. Винаги остава представата за един малък, благороден народ, сплотен в боен ред. Още от времето на Стогодишната война английските победи при Креси, където англичаните са три пъти по-малко от французите, и при Поатие /1356/, където пък са пет пъти по-малко, започват да се представят като проява на някакво специално Божие предпочитание. Шестстотин години по-късно това убеждение продължава да съществува. Филмовата версия на „Хенри V“ от 1944 година, с Лорънс Оливие в главната роля, е подпомагана финансово от британското правителство не само защото представлява стойностна пропаганда на страната в чужбина, но и заради пропагандната й стойност вътре в страната, тъй като отново разработва темата за малцината, притиснати към стената. Най-прочутата снимка от бомбардировките на Лондон, снимката, която говори ясно, че британците никога не могат да бъдат победени, е кубето на катедралата „Сейнт Пол’с“ /„енорийската църква на Империята“/, което се издига — елегантно и невредимо — над дима и разрушенията след поредното опустошително нападение. Снимката е дело на един фотограф на „Дейли Мейл“, Хърбърт Мейсън, и е публикувана във вестника с такъв текст: „Доброто устоява срещу Злото“. „Би ли могло да има по-подходящо изображение от това на една протестантска цитадела, оцеляла насред Армагедон под бдителното око на Провидението?“— пита историчката Линда Коли.^[22]

Това убеждение, че англичаните са едновременно най-преследваният и най-покровителстваният народ, неминуемо трябва да бъде свързано с религиозните вярвания. Но текстът, който го укрепва най-силно, не се намира в Библията. Имам предвид „Книга на мъчениците“ от Джон Фокс, типична сензационна пропаганда, описваща в подробности страданията и смъртта на протестантите, екзекутирани по време на опитите на кралица Мария Тюдор да върне страната към католицизма. Тази книга би трябвало да е нещо като Третия завет за англиканската църква. Тя излиза за първи път през 1563 година. През 1570, когато кралица Елизабет I е отлъчена от църквата, се появява второ разширено издание — 2300 страници, изпълнени с кървави описания на преследванията, на които са подложени протестантите от страна на Римокатолическата църква. Висшите духовници на Англиканската църква нареждат книгата да се разпространи из църквите в цялата страна и да се чете на глас на неграмотните. Тази книга стои на показ в църквите в продължение на векове — готово доказателство за всеки, който би се усъмнил в готовността на англичанина да умре за убежденията си. В края на седемнайсети век в страната съществуват приблизително 10 000 екземпляра. През по-голямата част от следващото столетие излизат нови издания, често разделени на части; това е най-широко разпространената книга след Библията.

Когато се заема да описва екзекуциите на жертвите и гоненията, целта на Джон Фокс е да представи Англиканската църква като „възстановяване на древната Христова църква“; Римокатолическата църква е тази, която се е отклонила от правия път. Според Фокс християнството навлиза в Британия при крал Луций от Колчестър, а римските мисионери пристигат по-късно. /Друга басня, легендата за Гластънбъри, разказва как Христовата вяра е донесена на островите от самия Йосиф Ариматейски^[23] заедно със Светия Граал почти веднага след кръстната смърт на Христос/. Възцаряването на принцеса Мери Тюдор, ревностна католичка, и последвалият терор, с който тя опитва да възвърне първенството на римокатолицизма, трябва следователно да се приема за някакво налудничаво отклонение. В описанието на екзекуцията на епископите на Лондон и Уустър, Ридли и Латимър, срещаме една фраза, която отеква в английската история през вековете. Осъдени да бъдат изгорени на кладата, защото са отказали да признаят върховенството на Рим, на 16 октомври 1555 година двамата епископи били изведени край една канавка пред колежа „Балиол“ в Оксфорд.

Там трябвало да изслушат някакъв шарлатанин на име д-р Ричард Смит, който им държал проповед на тема „И да предам тялото си на огъня, ако не се обърна към правия път, няма полза“. Връхните им дрехи били свалени и дадени на тълпата. Привързали ги към кладата с вериги през кръста, а около краката им били струпани подпалки. Разказва се, че пристигнал братът на Ридли с торба барут, която вързал на врата му, за да съкрати агонията. Ридли го помолил да стори същото и за стария епископ Латимър, после кладата била запалена. Казват също, че докато пламъците ближели все по-високо, Латимър извикал на своя другар по съдба: „Не бойте се, мастър Ридли. На днешния ден ще запалим такава свещ във възхвала на Божието име, която никога няма да загасне в Англия“. Латимър умрял бързо, но Ридли издъхнал след страшни страдания.

Книгата на Фокс е майсторски образец на пропагандна литература. Тя има патината на историческа достоверност, оперира с действителни събития, разгаря действително съществуващи страхове. На моменти разказите са непоносимо ужасни. Разказът за смъртта на Кетрин Коучиз, изгорена на кладата заедно с двете си дъщери в Сейнт Питър’с Порт, Гърнси, през 1556 година, съдържа описание как коремът на една от дъщерите, която била бременна, направо експлодирал и от него изхвръкнало новороденото, понесено от силата на експлозията към тълпата, за да бъде, поето и хвърлено обратно в пламъците от един пристав. Фокс добавя, че така детето било „родено и умряло като мъченик, оставяйки за поука на света, в което така и не живяло, една картина на Иродова жестокост, присъща на палистките мъчители, за техен вечен срам и позор“.^[24]

Въздействието на този прочут трактат трябва да е било огромно. От религиозна гледна точка, историкът Оуен Чадуик счита, че „непреклонността на жертвите — от Ридли и Латимър до най-простите хорица, кръщава английската Реформация с кръв и набива в съзнанието на англичаните фаталния паралел, според който Светият престол в Рим е еквивалент на клерикална тирания… Докато само пет години преди това каузата на самите протестанти се идентифицира с осквернение на църкви, религиозна анархия, непочтително отношение към вярата, сега тя постепенно става синоним на честност, добродетел, както и на съпротивата на английския народ към едно отчасти чуждестранно управление^[25].“

„Книга на мъчениците“ не само прави паралел между Римокатолическата църква и тиранията, но и представя англичаните като синоним на смелост. Всеки гражданин би могъл да влезе в която и да било църква и да открие сам за себе си колко безмилостно се е отнасяло с англичаните това чуждестранно управление и същевременно да научи за несломимия кураж на жертвите. Книгата не само възвисила английския протестантизъм и демонизирала Римокатолическата църква — тя набила здраво в главите на англичаните представата, че са народ, който е сам срещу всички. Съществувало морално основание да бъдат на въоръжение.

Понякога изглежда така, като че ли англичаните се нуждаят да мислят за себе си по този начин. Казано с патетичния тон на „Тази Англия“, враговете „правят всичко по силите си, за да унищожат начина на живот, усъвършенстван от англичаните в продължение на едно хилядолетие“. „Враговете“ са един нечестив комплот, който включва въвеждането на метричната система, новите архитектурни планове на градовете, модерните телефонни кабини, скандалните реклами. В него участват бюрократите на неизборни длъжности, хората, които се нанасят незаконно по жилищата, вандалите, привържениците на аборта, прелюбодейците, привържениците на политическата коректност, „нечестивата троица — радио, телевизия и вестници“, мултикултурализмът, и преди всичко слабоумните политици-предатели, които предадоха Великобритания в лапите на Европейския съюз. Архипредателят беше Едуард Хийт, злощастният министър-председател, комуто бе съдено да въведе Великобритания в Общия пазар, дърдорейки за ограничените амбиции на Европа — все изявления, които се оказаха сапунени мехури. Плавният редактор, и ако съдим по стотиците писма, които получава всяка седмица, и неговите читатели, искат Великобритания да се оттегли от Европейския съюз. В техните очи Европейският съюз е хитър ход на Германия, която се надява да спечели с лукавство това, което не успя да спечели през 1940 година с помощта на Месершмитите. „Това е рекет, в резултат на който ще се превърнем в германска колония. Ние спечелихме войната, но те ще спечелят мира“.

Озоваваме се обратно в света на Питър Симпъл. Варварите са пред портите на крепостта, а вътре народът на Англия очевидно спи. Всъщност на англичаните точно това най-много им харесва.