Джен Калонита
Момичешки клуб (6)

6
Първа среща с карамелчетата

Накрая се замислих, че ако момичетата не са на паркинга, а западна порта изобщо няма, тогава би трябвало да са — О, не! — с Алексис. Което пък значеше, че вече са в бунгалото. Като се държах за страната, която ме болеше, побягнах по най-бързия възможен начин в това ми състояние към долната част на лагера, където се намираха всички карамелчета и бисквитки и също така с тичане изкачих стъпалата на 5А. Когато разтворих вратите, чух детски гласове.

— Сам! — учуди се Алексис с лека усмивка. — Къде беше?

— Алексис аз…

— Ще го обсъдим по-късно — бързо, но жизнерадостно ме прекъсна тя. — Защо първо не се запознаеш с момичетата! Госпожици, това е вторият ви възпитател, Сам Монгомъри. Сам е СВ.

— СВ ли? — попита малко момиченце с плитки. — Какво е това?

Алексис се изсмя:

— СВ. Това значи — стажант възпитател, т.е. Сам ще помага и на вас и на мен.

Погледнах към групичката от осем малки момиченца, които стояха пред мен. Бяха толкова малки, че не можах да повярвам, че са ги пуснали на лагер с преспиване. А Алексис ми каза, че три от тях са били тук и миналото лято. Някои държаха кукли или стари плюшени играчки. Едно пък си смучеше палеца. А всички имаха вид на деца, които бяха смаяни, малко нервни и готови да заплачат всеки момент. Този поглед ми беше познат от времето, когато работех като детегледачка.

— Здравейте, момичета — поздравих весело аз. — Толкова се радвам да се запознаем. И знаете ли какво — прошепнах сякаш беше някаква тайна — и аз досега никога не съм била на лагер.

— Но ти си голяма — скептично отбеляза едно момиченце, гушнало плюшено мече.

Разсмях се:

— Права си. Голяма съм. Но въпреки това никога не съм била на лагер, затова ще трябва да се справим заедно, нали? — закимаха бавно.

— Хайде да изиграем една игра, момичета — каза им Алексис. — Да видим коя от вас първа ще си разопакова багажа. Аз и Сам ще си поговорим за секунда.

А така. Трябваше да се сетя, че няма да ми се размине просто така. Последвах Алексис навън и изчаках, докато затвори плъзгащата се врата. В лагера беше трудно да се усамотиш, но момичетата бяха толкова шумни, че и без това нямаше да ни чуят.

— Тази сутрин те видях на паркинга — тихо започна Алексис, — след което те изгубих от поглед. Къде беше?

— Търсих те, но стана такава бъркотия, че просто не успях да те намеря, когато дойде време да ги вземем — обясних безпомощно. — Попитах всички, но докато те открия, вече беше твърде късно.

Алексис изслуша внимателно цялата история:

— Защо не използва уоки-токито, за да ми се обадиш?

Преглътнах. Уоки-токито. Бях го забравила. Всички стажанти и възпитатели имаха по едно, за да могат да се свързват едни с други без значение от разстоянието.

— Забравих го в бунгалото си — признах глуповато.

Алексис ме погледна. Не изглеждаше ядосана. Просто разочарована, може би дори учудена. А това беше по-гадната част. Не искам да разочаровам Алексис. Тя беше толкова мила с мен, а аз вече оплесках нещата.

— Струва ми се, че има нещо, свързано с изчезването ти, което не ми казваш, Сам.

Въздишка. Трябва да измисля нещо. Но какво да й кажа? Че съм послушала някакво шестгодишно и съм тръгнала да търся несъществуваща западна порта? Мога да натопя Ашли, знам. Но с какво ще ми помогне това. Ашли ще каже, че си измислям, а аз няма как да го докажа. Дори не знам къде да намеря момиченцето, което всъщност ме излъга. А в края на краищата, тя все пак си оставаше сестрата на Ашли. На кого щеше да повярва? Може да опитам с полуистини.

— Занимавах се със странични неща — признах аз. — Помагах на няколко възпитатели с техните групи и когато приключих, моята група вече я нямаше.

— Сам, най-важният ти приоритет са децата от повереното ти бунгало — строго отсече Алексис. — Знаеше колко е важно да се погрижиш за лагеруващите тази сутрин. Тези деца на практика са още бебета и разчитат на нас да им покажем пътя — продължи тя с по-мек тон. — Трябваше да се оправя със списъка и когато се оказало, че никой не се е погрижил за нашата група, г-жа Морбери е извикала баща ми — той ги доведе до бунгалото, след което дойде да ме намери. Децата наистина бяха притеснени, че никой не е дошъл за тях. Слава богу, родителите им не бяха там, за да видят какво се случи.

Двойно преглъщане. Сега не само Алексис ми беше ядосана, но и Хитч е разбрал, че оплесках нещата.

— Повече няма да се повтори, Алексис — обещах аз. — Издъних се, но наистина искам да остана тук и да работя с теб, оттук нататък ще се справя по-добре. Кълна се. Какво да направя, за да ти се реванширам? Да ти помогна ли да оправим леглата на момичетата? Да им помогна да се съблекат?

Алексис се усмихна:

— Като за начало нека да се върнем вътре, преди момичетата да разрушат бунгалото — обърнах се и тя постави ръка на рамото ми. — Знам, че понякога може да е доста трудно, Сам. Всичко това е ново за теб. Но в теб виждам нещо от себе си. Затова избрах ти да си моята стажантка. Знам, че всички мислеха, че ще бъда с Ашли, но за да бъда напълно честна, колкото и да я обичам, мисля, че за нея е по-добре да бъде с някой, който може, ами… да обуздае свободния й дух — подсмихна се Алексис. — Ще научи много от Морган. Но ти, ти и аз си паснахме на онзи поход. Притежаваш онова НЕЩО.

— Нещо? — озадачих се.

Алексис се засмя и забелязах колко хубава беше усмивката й. Устата на Ашли винаги беше навъсена или перманентно нацупена, а Алексис винаги беше щастлива. Двете сестри можеха и да си приличат по русата коса и тънките талии, но според мен, поведението на Алексис я правеше десет пъти по-красива. Освен това тя беше наследила очите на Хитч — големи и зелени. А сивите очи на Ашли напомняха за надвиснала буря.

— Лагерната искра, както я наричаме с татко — обясни Алексис. — Заложбите на лагеруващ, без значение, че си започнала малко по-късно — добави. — Това е нещо, което според татко винаги съм притежавала. Толкова обичам това място, че най-вероятно ще го управлявам, когато татко се пенсионира — засмя се тя. — Когато съм далеч оттук, в колежа, ми липсва адски много. За разлика от Ашли, която не спира да говори за това как щяла да се премести в Ню Йорк веднага след като завърши гимназия и ще се връща, само за да се снима в любимите си брошури и клипове за лагера.

Ашли ли го е казала? През цялото време в бунгалото говореше само за това колко обича Пайнс. По-добре е да не повдигам тази тема.

— Както и да е, веднага познавам кой е подходящ и смятам, че ти си — отбеляза Алексис. — Просто трябва да си нащрек и да обръщаш внимание на всичко, което става около теб. Особено когато отговаряш за толкова малки деца.

— Ще се постарая — обещах, заредена с енергия. Алексис си имаше начин да те накара да мислиш, че можеш да пробягаш и цял маратон, дори и да не си трениран бегач. Не исках да я разочаровам отново. Трябваше обаче да се погрижа Ашли да не ми погажда повече номера.

Двете се запътихме към бунгалото, а момичетата ни гледаха очакващо. Дрехите им бяха натрупани на големи купчини по леглата. Няколко от тях си носеха плакати и снимки, но не и тиксо. Алексис и аз веднага се заехме за работа. Показахме леглата на момичетата (всички единични заради възрастта им), обяснихме как стои положението с къпането и им помогнахме да си залепят плакатите над леглата. След около час бунгалото вече приличаше на магазин на Дисни с всички тези снимки на Хана Монтана^[1] и Пантерките^[2], с възглавнички и покривки за легло. Когато приключихме с подреждането, седнахме на пода с маркери и цветна хартия и помогнахме на всяко момиченце да си направи табелка с името, която да носи през първия ден. Виждаше се, че децата обичат да майсторят разни неща.

— Сам? — извика ме Алексис, докато помагах на Макензи да напише „з“ на своята табелка. Тя преглеждаше списъка със задачите в папката си. Отидох при нея да видя какво има.

— Изглежда на едно от момичетата, Макензи Хамънд, трябва ежедневно да й се поставя инжекция против алергии. Сестрата вече е получила предписанията от лекаря, но се налага да водим Макензи всяка сутрин, за да й бият инжекцията. Очевидно момиченцето мрази иглите и плаче всеки път — Алексис се намръщи: — Предполагам, че ще мога да будя момичетата няколко минути по-рано и да ги водя с мен. Ще трябва да чакат отвън, докато приключим.

— Аз ще я водя — заявих, без да мисля. Трябваше да се реванширам за издънката си тази сутрин, дори с цената на ставане по-рано, за да водя Макензи при сестрата и после на закуска навреме. — Ще е много по-лесно, отколкото да влачиш цялата група до долу заради инжекцията. Мога да водя Макензи всяка сутрин преди закуска.

Алексис изглеждаше загрижена:

— Сигурна ли си? Това е голяма отговорност. А и на твое място нямаше да понасям това още по-ранно ставане заради нещо такова.

— Не ми пречи — изстрелях набързо. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Алексис се усмихна:

— Чудесно. Това наистина много ще ме улесни.

В далечината се чу тромпет, който сигнализираше края на свободното време сутрин.

— Добре, момичета, тази сутрин ще се занимаваме с изкуства и занаяти. Всички да се обуят, да си вземат табелките и да тръгваме. Сам трябва да отиде на своите занятия, затова ще я видим по-късно.

Някой ме подръпна за тениската и се обърнах. Беше Макензи:

— Трябва да ми сложат инжекция — промърмори тя.

Алексис се намръщи:

— Не ти ли я сложиха вече тази сутрин, миличка? — попита тя.

Макензи поклати глава:

— Тръгнахме твърде рано, за да ми я сложат. Мама каза, че ще ми я бият тук.

Държеше малко кафяво плюшено мече с червена дрешка с качулка и го галеше нервно.

Алексис погледна часовника си:

— Добре, предполагам, че можем да минем през сестрата и след това да позакъснеем за занятията…

— Аз ще я заведа — предложих, въпреки че умирах от нетърпение да започна часовете по грънчарство. Бях в плен на гигантската илюзия, че ще мога да направя ваза за мама. — И без това е мое задължение, нали? Мога да заведа Макензи до сестрата и после да я върна в бунгалото за изкуства и занаяти. И без това имам грънчарство, а то е точно надолу по хълма.

Алексис ме гледаше с благодарност:

— Благодаря ти, Сам.

Макензи, мечето й и аз тръгнахме към стълбите на бунгалото, а тя ми подаде ръка. Нейната беше доста потна, но на мен не ми пречеше.

— Нощем става ли тъмно, Сам? — попита с пискливо гласче. — Мразя тъмнината. Донесох си фенерче, но не знам къде да го включа.

— Ще ти помогна да намериш някое място — предложих аз. — Но имам съвет, който би трябвало да помогне. Леглото ти се намира най-близо до надписа „ИЗХОД“, нали така? Той свети, затова можеш да си мислиш, че това е допълнителна светлина.

Тя се усмихна, две от зъбчетата й липсваха.

— Не се бях сетила за това! — щастливо възкликна тя. — Ти как се сети?

— Ами аз съм тук от няколко дни и се приготвях за вашето идване — обясних аз. Докато вървяхме си люлеехме ръцете. — Имам и още една тайна за теб — когато бях на твоята възраст и аз се страхувах от тъмното.

Тя се ококори:

— Наистина ли?

— Да-м — отвърнах. — Когато бях малка, с класа ни заведоха на къмпинг с преспиване за една седмица и наистина ме беше страх, че ще трябва да спя на тъмно. Точно тогава открих номера с надписа „ИЗХОД“. Леглото ми беше точно до него, затова не ме беше страх.

— Точно като мен — усмихна се Макензи.

След няколко минути вече бяхме при сестрата.

— Ето че пристигнахме — казах на Макензи, а тя стисна ръката ми още по-силно.

— Сестра Нанси ще ти хареса. Много е сладка. Когато приключите, може да ти даде и близалка.

Отворихме вратата на бунгалото и отвътре ни лъхна хладен въздух. Ах, климатик. Май воденето на Макензи за инжекция си имаше и добри страни. Кабинетът на сестрата и на Хитч бяха единствените две сгради в лагера, които бяха снабдени с климатик. Дори и пет минути прекарани вътре ми се струваха прекрасни при 35°С навън през целия ден. Въпреки че още беше края на юни, температурите в планината вече бяха рекордно високи. Освен това в чакалнята имаше и телевизор! Беше първият, който виждах от седмица и затова веднага зяпнах шоуто на Рейчъл Рей, която готвеше буритос. Животът тук беше като живот в сапунено мехурче. Още не бях получавала колет или писмо, затова нямах представа какво става извън лагера.

— Здравей! — Коул и едно малко момченце с тениска на Метс^[3] седяха на пейката в чакалнята. — Пак ли си удари главата?

Изненадах се, че го виждам и се засмях:

— Не съм тук заради мен — обясних. — Това е Макензи и двете сме дошли, за да й сложат ежедневната противоалергична инжекция.

Коул сръчка малкото русо момченце до него:

— Това е Калеб. И той е тук за инжекция.

— Всеки ден ли ти я слагат? — попита Макензи Калеб, като се качи на пейката до него.

— Всяка сутрин — кимна той.

— И на мен! — изписка Макензи.

— Изглежда често ще се срещаме с Калеб — казах аз на Макензи, след което погледнах към Коул: — Аз ще отговарям за инжекцията, така че ще сме тук всяка сутрин преди закуска.

— Доста благородно от твоя страна — отвърна той. — Мисля, че и аз трябва да поема това задължение. Няколко минути в този хладилник са си истински рай. Ако можеше да покажат и резултатите на Метс по телевизията, щеше да е идеално.

Днес Коул изглеждаше доста сладък. Носеше червената тениска на Пайнс и шорти Nike. Цветът им стоеше много добре на тена му.

— Защо се усмихваш? — шеговито ме нападна Коул. — Чудиш се как минава животът ми като стажант на Хънтър, нали?

— Не, не се чудя — защитих се.

— Напротив, чудиш се — продължи да ме дразни той. — Давай. Питай ме колко е сладък с шестгодишните.

— Нямаше да те питам това — измънках аз. Но като се замислих, наистина ми се искаше да знам как се държи с тях. Беше ли като голямо дете? Представях си го как си играе с тях и ги носи на рамене насам-натам. Въздишка.

— Коул? Човече? Там ли си? — разнесе се гласът на Хънтър от уоки-токито.

— Говорим за вълка — ухили се Коул. Вдигна радиостанцията до лицето си: — Да, тук съм.

— Мини на личен канал — нареди Хънтър. — Какво толкова правиш там?

— При сестра Нанси вече има друго дете — отговори Коул като ме гледаше. — Някакво хлапе го ужилила пчела.

Хънтър изпъшка:

— Наистина ли? Това е кофти. Надявах се, че досега ще си се върнал. Забравих какво имаме по програма.

Коул се изненада:

— Футбол, не помниш ли? Казах ти да вземеш футболната топка със себе си.

— А, вярно! Мерси, друже — каза Хънтър и млъкна. — А помниш ли след това какво трябваше да правим?

Надявах се, че изненадата не е изписана на лицето ми. Как е възможно Хънтър да не си знае графика на занятията?

— Мисля, че са изкуства и занаяти — отговори Коул по уоки-токито.

— Вярно. Вярно. Бях забравил — смънка Хънтър. — До скоро.

Коул закачи станцията за задната част на шортите си:

— Е? Как ти се стори гаджето ти?

— Не ми е гадже — отвърнах, въпреки че се бях изчервила.

— За твое собствено добро се надявам да не е — тихо продума Коул. — Хънтър не е момче, което си има само една приятелка, както може би вече си забелязала.

Вратата на кабинета на сестра Нанси се отвори:

— Кой иска да е пръв? — попита тя, докато изпращаше подсмърчащо малко момиченце. Познах раздразнителната стажантка от 8А, която беше с нея.

— Не може ли да влезем заедно — нервно попита Калеб, като гледаше към Макензи.

Сестра Нанси се усмихна:

— Няма причина да не можете. Защо направо не влезете всички?

И четиримата се оказахме в кабинета й. Стаята ми напомняше за медицинския кабинет в училище. Всичко беше бяло, а по стените имаше глупави картинки, изобразяващи лекарски шегички. В стаята имаше три свободни детски легла. Сложихме Макензи и Калеб на едно от тях. Сестрата приключи с инжекцията на Калеб за по-малко от минута, но когато дойде ред на Макензи, детето избухна в сълзи.

— Всичко е наред Макензи — успокоявах я аз. — Тук съм — взех потната й малка ръчичка, но тя се опитваше да я дръпне. — Не искаш ли близалка?

— Трябва да я държиш неподвижна — предупреди ме сестра Нанси. Погледнах Коул безпомощно. Той бързо застана на колене пред Макензи, започна да гали мечето й и я попита.

— Кой е този малък приятел, Макензи?

Тя сякаш се успокои за секунда:

— Мечето ми — каза през сълзи.

— Има хубава тениска — продължи Коул. — А има ли си име?

Макензи се усмихна:

— Снууки.

— Снууки ли? — засмя се Коул. — Че какво име е Снууки?

Макензи също се засмя:

— Сама го измислих.

— Ето какво ще направим, какво ще кажеш да сложим една инжекция и на Снууки, а? Така става ли? И на двамата ще ви направим инжекции.

Макензи се замисли за момент:

— Добре.

Сестра Нанси се приближи отново с иглата, а аз се свих, но Макензи се фокусира върху Коул. Той взе друга спринцовка, все още запечатана, не че Макензи забеляза, и я сложи до ръката на Снууки:

— След секунда приключваме Снууки — успокои мечето Коул.

Макензи беше толкова доволна, че дори не трепна.

— Браво, Макензи — усмихнато я похвали Коул. След това я свали от масата и се обърна към мене: — Цялата е твоя.

Не знаех какво да кажа. Коул беше толкова сладък с Макензи, а и трябва да призная, че беше наистина трогателен:

— Беше страхотен — възхитих се аз.

Коул сви рамене:

— Не беше нищо особено. Слушай, най-добре е бързичко да заведа Калеб при господаря — той се усмихна и аз не можах да отлепя погледа си от устните му. Изглеждаха меки. Имах чувството, че мога да ги зяпам с часове. — Ще се видим по-късно, нали? — попита Коул като ме гледаше странно.

— Аха. Да-м. Разбира се! — изсмях се нервно, но не бях сигурна защо.

След като оставих Макензи в бунгалото по изкуства и занаяти, хванах часа по грънчарство почти накрая. Аз и Ем бяхме заедно в тази група и тя вече привършваше първата си ваза. Нямах достатъчно време дори да опитам да работя с грънчарското колело. След това отидохме до стола за обяд. Не можех да повярвам, че е дошло време за това. Не че се оплаквам. Бях гладна като вълк и не бях придирчива — дори към макароните със сирене.

— Как мина първата ви сутрин като стажанти? — попита Мег, като се присъедини към нашата маса с чиния горещи макарони. Тъй като беше старши възпитателка, ядеше с нас. Харесваше ми, че се храним с останалите стажанти, а не с поверените ни групи. Като младши и старши възпитател нямаш привилегията да се храниш с приятелите си.

— Имам си спортисти — развълнувано възкликна Грейс, докато дъвчеше хотдога си. — Много се радвам, че ми се паднаха бисквитки. Отлично знаят как да играят игри.

— Моите кексчета са страхотни — заяви Корт и си хапна от макароните със сирене.

— А как беше твоята сутрин, Сам? — невинно попита Ашли, а Габи едва не се задави с нейния бъг джус^[4]. — Случи ли се нещо интересно? — Чиниите и на двете бяха пълни само със салата.

— Разходи ли се из западната част на лагера? — добави Габи, а Ашли се разсмя.

— За какво говорите, момичета? — поинтересува се Мег объркана. — Всичко наред ли беше, Сам?

Ашли ме изгледа триумфално. Толкова ми се искаше да отвърна, но не можах. Не ми стискаше да се изправя срещу такъв противник като Ашли.

— Да — отговорих, като избягвах блесналия поглед на Ашли. — Децата в групата ми са много сладки, а Алексис е страхотна — не можах да се сдържа да не се заям поне малко.

— Това е прекрасно, Сам — отбеляза Ашли и си сипа малко студен чай. — Радвам се, че ти и сестра ми се разбирате. Аз не бих искала да работя с нея, без да се обиждаш, разбира се. Нали си спомняте как се държа с Пати миналото лято, когато й беше стажантка? Толкова я ангажираше, че дори нямаше време за хобито си. Така намрази Алексис, че тази година не дойде на лагера.

— Така ли, аз пък си мислех, че Пати реши да замине на пътешествие из Европа това лято! — почеса се Габи по главата. Ашли я изгледа кръвнишки.

— Смятам, че всички попаднахте на идеалните партньори — усмихна ми се Мег.

— Ще видим — добави Ашли. — Изглежда Сам е създала страхотно първо впечатление още от портата.

Габи се разхили още повече. Всички изглеждаха объркани, освен Корт. Имах чувството, че се досещаше, че става нещо. Наблюдаваше ме внимателно, почти ме умоляваше да отговоря на подигравките на Ашли. Но аз не можех. Не знаех как. Гаднярството не ми беше силна страна. Обичах да помагам на приятелите си. Затова просто забих нещастен поглед в лигавите си макарони със сирене.