Джен Калонита
Момичешки клуб (19)

19
Консенсус

Въпреки че първият ден от заточението ни доведе до съвсем малък напредък, следващите два минаха доста по-неприятно. Ашли се държеше така, сякаш е забравила разговора ни в столовата и е решила да продължи да ме мрази. Затова прекарахме дните си на изолация в бунгалото и се гледахме злобно. Бунгалото беше точно като 8А, само че по-малко и с две легла. Беше всичко друго, но не и уютно. Стените бяха голи, чаршафите на леглата — чисто бели, нямаше нищо за похапване и цялото място бе някак депресиращо. Единственото нещо, което можехме да правим, за да минава времето, беше да се взираме ядно една в друга. Ако гледането на кръв беше Олимпийски спорт, бях сигурна, че съм способна да спечеля и златен медал.

Стояхме в двата противоположни края на стаята и се избягвахме, сякаш някоя от нас беше болна от чума. Седях на стола до прозореца, а Ашли разглеждаше списание на леглото си и от време на време ме поглеждаше злобно. Предполагам, че в това състезание можеше да спечели среброто. Извън бунгалото се чуваха две неща: цвиленето на конете в близката конюшня, което значеше, че миризмата им се разнасяше чак дотук, и развълнуваните викове на лагеруващите заради Войната на цветовете, която течеше в момента. Надявах се всички да са толкова погълнати от играта, че да са забравили за боя с храна. Вече се чувствах нещастна поради факта, че се налагаше да се извиня за поведението си на моите карамелчета. Може да бяха малки, но дори и те не биха залели някого с портокалов сок, ако се ядосат.

— Не мислиш ли, че трябва да поговорим за Шоуто на талантите? — попитах дъските на стената, на които беше издълбано „Аз сърце Ник!“ Говорех на Ашли, но двете всъщност не се гледахме, когато разговаряхме. — Трябва да сме измислили номера, който да покажем на Хитч до края на деня — напомних й. — Днес е последният ни ден в това бунгало.

Посрещна въпроса ми с мълчание. Повтарях едно и също нещо отново и отново през няколко часа и всеки път получавах същия отговор. Вчера към 18.00 се бях уморила от мълчанието й. Днес започвах да се притеснявам и да се тревожа. Хитч очакваше някаква идея и ако не му представехме такава, най-вероятно щяхме да напуснем преждевременно лагера. Тогава никога нямаше да успея да оправя нещата с Коул. Отново изгледах Ашли на кръв. Всеки път, когато ме игнорираше, съчувствието ми към нея се смаляваше.

— Отивам в тоалетната — уведоми грозната лампа до себе си Ашли.

Случаят беше безнадежден. При това положение никога нямаше да измислим номер за шоуто. Трябваше да се спасявам, както когато ми лепнаха Боби Дуайър за партньор в проекта ми по английски, а той беше толкова зает да чете някаква манга^[1], че се наложи да работя над презентацията ни върху „Фермата на животните“^[2] съвсем сама. (Вярно е, че ми писаха шест. Но на Боби също). Сега отново ми се налагаше да постъпя така и трябваше да си измисля самостоятелен номер.

Думата самостоятелен звънна в ума ми и спрях. Кого заблуждавах? Нямаше начин да се кача съвсем сама на сцената. По-скоро бих участвала с Боби Дуайър, отколкото сама.

ДРЪН!

Звукът ме изненада, не защото беше силен, а защото не го бях чувала през дните от заточението ни тук. Познавах всеки звук в бунгалото, тъй като с Ашли се правехме на монахини, които са дали клетва за мълчание. Вече бях различила капещата чешма в банята, съскането на лампата в стаята, жуженето на муха, пленена в същия кошмар като нас.

ДРЪН!

Ето го пак. Огледах се, за да видя откъде може да идва.

ДРЪН! Този път забелязах малко камъче, което отскочи от прозореца до мен. ДРЪН! И после пак.

Огледах се за Ашли. Все още беше в тоалетната. Вече знаех, че може да прекара там и цял час. Отворих прозореца и се показах навън. Погледнах надолу и видях Корт, Грейс и Ем. Корт и Ем бяха облечени с едни и същи лилави тениски, а Грейс беше цялата в жълто, включително и ластика й за коса.

— Какво правите тук, момичета? — прошепнах развълнувано щом зърнах усмивките на приятелките си.

— Донесохме ти комплект за оцеляване — съобщи Ем и ми подаде туикс, пликче с чипс, диетична кола и стар Ю Ес Уийкли, с името на г-жа Морбери и адреса на лагера, написани върху етикета за обратна връзка.

— Благодаря — отвърнах и скрих плячката си под възглавницата. — Ашли е в тоалетната и кой знае какво прави, което значи, че идвате във възможно най-подходящия момент.

— Имаме малко почивка между отделните кръгове — обясни Грейс. — Не че мога да стоя дълго, все пак съм капитан и т.н. — опитах се да сдържа усмивката си. — Как е положението при теб?

— Чудесно! Разказваме си тайни и си лакираме ноктите една на друга — завъртях очи. — Още един час мълчание и мисля, че ще полудея.

— Само още няколко часа — зауспокоява ме Ем. — Ще се справиш.

— Не съм много сигурна в това — намръщих се. — Все още не сме измислили номер и Хитч няма да ни пусне оттук, докато не се спрем на нещо. Просто не я разбирам. Когато чистихме столовата миналия ден, имахме огромен напредък и оттогава не е обелвала и дума — набързо посветих момичетата в разговора ми с Ашли. Те ме изслушаха внимателно като се споглеждаха от време на време, докато говорех.

— Най-накрая! — извика Корт към синьото небе.

— Какво? — попитах объркана.

— Сам, преживяла си голямо просветление — развълнувано отбеляза Ем. — Миналия месец прочетох една книга, която се казваше The New You Inside and Out — съвсем различна книга от тези, които чета обикновено, знам, но я показаха при Опра^[3] и както и да е, в книгата става дума за това как някои хора прекарват целия си живот като задоволители. Правят всичко за някой друг и изобщо не обръщат внимание на собствените си желания. Не ми се сърди, че го казвам, но ти, Сам, си човек задоволител.

— Определено — съгласи се Грейс. — Радвам се, че най-накрая го осъзна.

— Не съм толкова зле, колкото Ашли и сестра й, нали? — попитах.

Грейс ме изгледа:

— Всяка сутрин ставаш рано, за да заведеш малко момиченце за инжекция, когато можеш просто да си спиш. Доброволно помага на Алексис в деня на посетителите, въпреки че можеше да се насладиш на един почивен ден. За теб няма абсолютно никакъв проблем Корт да изяде последната палачинка на закуска. Мога да продължа още в същия дух.

— Вярно е — подкрепи я Корт. — Имам предвид, че ще съм доволна да ми станеш лакей, ако искаш работата, но си прекалено квалифицирана за позицията, Сам и ти го знаеш.

— Добре, добре, разбирам накъде биете. Аз съм човек задоволител — въздъхнах. — И винаги съм била, особено що се отнася до Мал. Идването в Пайнс е първото нещо, което правя без нея.

— Това значи, че порастваш — заключи Ем. — И вече си спряла да прекарваш свободното си време в снимане на клипчета за приятелите си. Мисля, че постигна голям напредък, Сам, просто продължавай в същия дух, когато си отидеш.

— И трябва да се упражняваш да казваш думата „не“ — отбеляза Корт. — Повтаряй си я отново и отново, докато ти лепне.

— Добре — усмихнах се и погледнах през рамо. — Кажете бързо какво става във външния свят. Хората спряха ли да говорят за боя с храна?

— Трябваше да поставим Габи на мястото й — навъсено отговори Корт. — Обикаляше насам-натам и разправяше на всички как си дошла до масата с нож в ръка, за да убиеш Ашли, но Габи те е спряла — обясни Корт. — Слуховете вече са под контрол.

— А и повечето толкова са се вживели във Войната на цветовете, че дори не се сещат, че сте тук — допълни Грейс.

— А Коул? — попитах неуверено.

— Струва ми се, че ни избягва — отвърна Ем неловко. — Говорих за това с Дилън и той смята, че не трябва да го приемаме лично. Дилън каза, че когато не става дума за войната, Коул е доста мълчалив.

— Ядът изглежда действа чудесно на спортните му умения — ведро подхвърли Грейс. — В един отбор сме във войната и Коул скрива шапките на всички. Не е редно да говоря за съотборник извън войната. Не ми се иска да издам някои тайни на отбора на жълтите.

— Ще престанеш ли? — изръмжа Корт. — Казвам ти го всяка година: това е просто игра! Позволено ти е да говориш с най-добрите си приятелки, дори и да не сме в един и същ отбор.

— Войната на цветовете е важна за мен — Грейс изглеждаше наранена. — Защо не можеш да се научиш да уважаваш този факт?

Двете започнаха да се препират и аз не се сдържах и се разсмях. Имах нужда от нещо такова.

— Липсвате ми, момичета — въздъхнах.

Спряха да се карат и се усмихнаха:

— И ти ни липсваш — отвърнаха и трите в един глас.

Чух дръжката на вратата на банята да се раздвижва и разбрах, че трябва да прекратим срещата.

— Ашли идва — прошепнах набързо. — Трябва да изчезвате, момичета.

— Ще се опитаме да се измъкнем по-късно и да ти донесем още храна — заяви Ем преди и трите да си тръгнат.

Ашли излезе от банята и веднага се насочи обратно към списанието на леглото. Дори не забеляза, че съм нарушила правилата на затвора ни.

— Ще поговорим ли за Шоуто на талантите или не? — опитах отново.

Ашли сви рамене:

— Помислих по въпроса и смятам, че ти трябва да измислиш нещо и след това аз ще си помисля дали да се съглася. Ако толкова отчаяно искаш да се измъкнеш оттук, трябва да го направиш, не смятам да го измисляме заедно.

Старото ми аз може би щеше да се съгласи с тази сделка. Но новото ми аз, онова, което отчаяно се опитваше да вземе надмощие, не се примири с това:

— Не съм съгласна — отвърнах. Ашли изглеждаше изумена. — Ако ще го правим, ще участваме и двете или изобщо няма да си правя труда.

Ашли въздъхна:

— Как предлагаш да свършим нещо заедно, при положение, че едва се понасяме?

— Миналия ден си поговорихме доста добре, не е ли така? — напомних й. — Не мислиш ли, че ще можем да оставим различията си настрана и да опитаме пак?

Ашли ме изгледа презрително:

— Казах ти да не го споменаваш повече — отсече тя. — А що се отнася до Шоуто на талантите, може и да ме мислиш за снобарка, но не съм лицемер. Не мога да се кача на сцената и да се преструвам, че те харесвам, докато върви някаква си триминутна песен. Просто не виждам как ние двете изобщо ще успеем да изпълним нещо.

ОК, но ако нямаше да участваме заедно, какво ни оставаше да направим? Номерът ни трябваше да бъде за нас самите и за лагера и се предполагаше, че с него ще закрием шоуто, което пък означаваше, че се налага и да е добър. Как ще успеем да слеем тези две неща, без да изглеждаме като най-добри приятелчета?

Изведнъж ми дойде идея:

— Може би не е нужно да играем, да пеем или да танцуваме заедно — започнах бавно. — Може би просто трябва да работим заедно.

Ашли ме изгледа сякаш съм полудяла:

— Какво имаш предвид? Всички представления трябва да са пеене, танцуване или някаква пиеска. Какво друго можем да направим?

— Ами ако направим новинарска емисия на лагера? — попитах. — Ще работим заедно, но няма да е нужно да се правим на най-добри приятелки. Можем да интервюираме лагеруващите и персонала за това как е минало лятото.

— Моля? — прозвуча отегчено Ашли. — Вече имаме клип на лагера, който татко разпраща след края на всеки сезон.

— Да, но това не са ли просто клипчета с всичко, което сте правили през годината? — поинтересувах се. — Може би нашето би могло да представлява нещо като годишник на лагера — любовните трепети, флиртуването и свалките. Можем да го направим наистина смешно с разни интервюта и т.н. Нищо гадно, разбира се — подчертах.

— Не ми харесва — заяви Ашли, разлиствайки списанието. — Ако сме зад камерата, тогава никой няма да може да види как играя. А това ми е любимата част.

Виждах, че я губя, а не можех да си го позволя. Беше последният ми шанс да изпълня наказанието на Хитч и да се измъкна от затвора. Затова точно тогава произнесох думите, които знаех, че ще подействат:

— Аз ще снимам, а ти може да си звездата на шоуто. Ще си водещата. Като Тайра Банкс в „Топ Модели“. Все пак ти си тази, която има актьорски опит.

С Ашли вече говорехме на един език и очите й се ококориха в отговор:

— Това може и да се получи, но ако го направим, както реша аз — каза замислено. — Можем да направим нещо като реалити шоу за лагера, нещо като „My Super Sweet 16“^[4] или „The Real Housewives of Orange County“^[5] Очите й шареха из жалката стая: — О, моето ще е дори по-добро. MTV ще го харесат на момента, защото ще изглеждам страхотно пред камерата!

— Както и да е — прекъснах я, — ако днес успеем да се измъкнем от този затвор и Хитч хареса идеята ни, тогава ще имаме цели два дни преди шоуто, в които да пообиколим и да заснемем интересните неща из лагера. Но първо трябва да получим разрешение от баща ти — придърпах близката масичка за подложка и започнах да записвам идеи като обезумяла.

Смея да кажа, че снимането на този, да го наречем филм, можеше и да се окаже доста забавно. Ашли също изглеждаше развълнувана.

— Ще трябва да реша с какво ще бъда облечена пред камерата — каза тя. — Имам нужда от нещо, което наистина да подчертае очите ми — Тя се изправи и започна да дефилира из стаята. — Може да се наложи да взема на заем някои от нещата на Габи, за да съм сигурна, че никой няма да ме е виждал с това облекло преди. Със сигурност ще трябва да си сложа повече грим. А! И искам да направя добри интервюта, нали? Няма да говоря, с който ми попадне — настоя тя. — За да може цялата работа да се получи, ще ни е нужно нещо голямо. Няма да интервюирам г-жа Морбери за стажа й в Пайнс. Искам нещо пикантно.

Нещо пикантно. Точно така! Ашли беше гений. Не можех да повярвам какво се канех да кажа.

Ашли се намръщи, а долната й устна се нацупи в стил Анджелина:

— Записваш ли изобщо предложенията ми? Нали се сещаш, че това, че съм звездата в проекта, не значи, че няма да имам думата що се отнася до продуцирането.

Отрязах я:

— Напълно те разбирам. Можеш да упражняваш креативността си, колкото си искаш. Но имам предвид една история, която обезателно трябва да направим. Всички ще говорят за нея. Пикантна е — добавих, защото знаех, че ще има ефект.

— За какво става дума? — попита Ашли и веднага се ухили още по-широко. Кръстоса слабите си крака: — Слушам.

Поех дълбоко дъх. Трябваше да проработи. Ако не, нямах други идеи. А и време. Шоуто на талантите се провеждаше няколко дни преди края на лагера.

— Ще ти кажа всичко, което ти е необходимо да знаеш за интервюто — заявих, — но ще трябва да ме послушаш и поне веднъж да обещаеш да не ме прекъсваш, докато не приключа.

* * *

Когато по-късно Хитч се отби в бунгалото и чу за идеята ни, реши, че е брилянтна. Подчерта, че историята трябва да бъде подходяща за деца, за да могат да я гледат и малките карамелчета, но като изключим това, можехме да интервюираме, когото си поискаме. След което щяхме да сме свободни. Никога преди излизането от бунгало на чист планински въздух не ми се бе струвало толкова приятно. Тъй като умирах от глад се запътих право към стола, за да опитам да измоля Бийвър за по-ранна вечеря. Бях на няколко крачки от верандата, когато видях г-жа Морбери да ми сигнализира с флагче.

— Саманта! Търсят те на телефона — извика ми възрастната жена. — Майка ти е. Каза, че е спешно. Радвам се, че не се наложи да обикалям много, за да те открия, този крак просто ме убива.

Никой не ми се беше обаждал цяло лято. Звънях на мама, когато ни позволяха, но тя никога не ме бе търсила тук. Дали Хитч все пак не й е разказал за боя с храна? Ако е така, разговорът нямаше да е приятен.

Вървях след г-жа Морбери, докато стигнахме до главния офис и влязохме в оборудваното с климатик бунгало.

— Ще те оставя да говориш насаме — каза тя и отиде в другата стая, за да си стопли вечерята. Ароматът, който се разнесе от останалата от преди лазаня, разбунтува стомаха ми:

— Ало? — казах, като държах слушалката възможно най-далеч от ухото си, за да предпазя тъпанчето си от виковете й.

— Сам? Аз съм!

Чакай малко. Не ми звучеше като мама:

— Мал? — прошепнах.

— Да, аз съм, глупаче — увери ме тя. — Това е единственият номер на лагера, до който успях да се добера. Не бях сигурна, че ще те намерят, ако бях казала, че съм ти приятелка, затова излъгах, че се обажда майка ти.

Само факта, че чух гласа на Мал ми подейства успокояващо, също както любимото ми рошаво одеяло, с което се увивах като гледам Мюзик Айдъл. Всичкият яд, който бях насъбрала на Мал, задето наруши секретността на видеосъобщенията ни като включи и Марк, изведнъж се изпари през прозореца. На телефона беше най-добрата ми приятелка и аз се нуждаех от нея.

— Повече от добре — казах аз, тъй като г-жа Морбери се върна в стаята.

— Ще вечерям вън на верандата — съобщи тя. — Когато приключиш, само го затвори.

Кимнах и изчаках вратата да се затвори след нея, за да продължа с разговора:

— Мал, слава богу, че се обади; забърках голяма каша тук.

— Знаех си, че нещо не е наред! — гласът на Мал подскочи, както правеше, когато беше развълнувана. Обикновено в случаите, когато гледахме снимка на Джони Деп. — Не съм получавала клип от теб от седмици. Затова те издирих. Реших, че нещо може да ти се е случило.

Това ме накара да се почувствам виновна и въпреки че знаех, че разполагам с ограничено време, трябваше да й кажа истината:

— За това ли… — започнах бавно. — Има причина да не съм ти изпращала друго съобщение.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мал доста изненадано.

— Първоначално, защото се ядосах на клипа, който ми изпрати — обясних. — Беше кратък, а моите винаги са дълги и на всичкото отгоре си го показала на Марк. Мислех, че съобщенията ни са неприкосновени.

— Съжалявам за записа — извини са Мал. — Чувствах се виновна, докато го записвах. Знаех, че е кратък, но Марк винаги се навърташе наоколо и не исках да чуе всичко, което имах да казвам. Как можех да ти споделя, че ме задушава, докато стои до мен? Толкова е дразнещо, Сам! — изпъшка тя. — Иска да прекарваме всяка секунда заедно, дори и той да си играе „Rock Band“^[6], а аз само да гледам. Казах му, че имам нужда да прекарвам малко време сама, но тъй като не схвана намека, се наложи да го включа. Веднага след като ти го изпратих, съжалих за това. Знаех, че предавам тайната ни. Както и да е, след още няколко седмици, в които Марк ми се беше качил на главата, ми писна. Сега сме си дали нещо като почивка — завърши тя.

Коул никога нямаше да бъде от този тип гаджета. Беше твърде самостоятелен. Но не го казах на Мал. Щеше да се ядоса, ако й кажех, че съм срещнала страхотно момче, което изобщо не можеше да се сравнява с нейния постоянно натрапващ се приятел. Но по някакъв странен начин може и да се окаже полезно за Мал. Тя и Марк бяха точно толкова близки, колкото ние двете в ерата преди Маломарк. Прекалената близост не е добра идея. Всеки трябва да е стъпил на собствените си два крака.

— Съжалявам за Марк — отвърнах. — Не трябваше да те натоварвам с цялата тази история за клипа. Аз съм виновна, че обещах да ти изпратя толкова много. Беше ми адски трудно да ги записвам, а и наистина не ми оставаше време. Липсваше ми, но се наслаждавах на лагера и работата стана толкова много, че се уморих да се измъквам тайно в редките случаи, когато имах свободно време, за да ти записвам съобщения.

— Трябваше да ми кажеш — отбеляза Мал. — Нямах представа, че си толкова заета.

— Знам — признах. — Предполагам, че осъзнах, че няма нищо лошо в това да си прекарваме добре и поотделно.

— Да, но аз обичам да правим нещата и заедно — Мал прозвуча наранена. — Мислех, че и на теб ти е приятно.

— Така е — побързах да отговоря, — но понякога, ами, всъщност искам да ти призная нещо — трябваше да й кажа истината. — Понякога правя някои неща, защото ти искаш да ги правим. Като киклайна например. Аз харесвам танците на мажоретките и може да стана мажоретка, а ти да ходиш на киклайн и всичко да е наред.

От другата страна на линията имаше само мълчание.

— Права си — накрая заговори Мал, гласът й беше по-тих от преди. — Нямах представа, че съм изисквала това от теб. Дори не съм си помисляла, че може би ти се прави нещо друго. Никога нищо не казваш.

— Това ще се промени — обещах. — Вече ще ти казвам, когато не ми се прави нещо. Няма да се страхувам сама да опитвам нови неща. Мисля, че това лято научих много за себе си — да се справяш сам може да е малко плашещо, но може да се окаже и забавно — споделих с Мал набързо някои неща за the sleepaway girls, за Коул и Хънтър и за драмата, която се разрази през последната седмица, както и за Ашли и планът ми за Шоуто на талантите.

— Не мога да повярвам, че си започнала бой с храна! — изкиска се Мал. — И двете не можем да понасяме Пати Принс и злобните й коментари на опашката за обяд, но никога не си я заливала с портокалов сок. Защо не сме се сетили по-рано?

Разсмях се. Разбира се тихо. Ако г-жа Морбери не ме чуваше, може би нямаше да разбере колко дълго съм прекарала на телефона.

— Определено това приключение ме направи по-смела — добавих.

— Виждам — съгласи се Мал. — Мисля, че лагерът много ти подхожда, въпреки че ми липсваш адски много. Това лято с Марк просто не беше същото, както когато сме двете с теб. Няма начин да ти позволя да се върнеш на това място догодина!

И двете се разсмяхме отново. Мал, защото беше остроумна, а аз, защото дълбоко в себе си усещах, че няма начин да прекарам лятото си другаде, освен в Пайнс. Започвах да разбирам защо Грейс зачеркваше дните до пристигането си в лагера в училищния си календар. И защо Корт пропътуваше две хиляди мили от къщи, за да дойде да спи на матраци на бучки. Но нямаше нужда да го казвам на Мал. Във всеки случай, не и точно сега. Каквото и да стане, догодина щях да се върна в Пайнс. Но вместо да го кажа на Мал, я попитах нещо, на което можеше да отговори:

— Е, какво мислиш за плана ми за Коул?

— Толкова се гордея с теб, Сам — възкликна тя. — За разлика от преди, звучиш така уверена. Мисля, че ако Коул чуе какво се е случило наистина, ще ти прости. Ако не го направи, значи е идиот.

— Сам? — прекъсна ни г-жа Морбери. — Съжалявам, но трябва да привърша с пощата преди вечеря.

— Извинявай, мамо, но трябва да затварям — отвърнах, изпълнена със съжаление. — Липсваш ми и нямам търпение да се видим след седмица.

— Дръж се, Сам! — окуражи ме Мал. — Ако някой е способен да оправи тази каша, това си ти. Ще се видим скоро. Успех!

Затворих, благодарих на г-жа Морбери, че ме извика, за да говоря с „мама“ и се отправих към столовата, за да хапна нещо. За пръв път се чувствах готова да завладея света.