Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (19)

17.

— Всичко мина добре, бабо — каза Лора, поглеждайки Мегън, после се разсмя малко глухо и добави: — Ако може така да се каже за раздяла. Имам предвид, че постъпихме като възрастни цивилизовани хора. Дъг беше внимателен, наистина се прояви много добре.

— Дъг винаги е бил приятен млад мъж, а доколкото знам от опит, хората не се променят дори при развод — заяви Мегън. — Той пак се върна в Лос Анджелис, нали?

— Да. За да довърши сливането на Ааронсън. Предупредил е в адвокатската фирма „Коен, Травис и Норис“, че напуска, след като това стане или по-точно, когато свърши този етап. Каза, че ще си потърси апартамент, но засега все още е в хотел „Пенинсула“.

Лора се изправи и прекоси зимната градина, високите й токчета прокънтяха по теракотения под. Допря се до френските прозорци и се загледа в моравата, която леко се спускаше надолу до няколко върби, наклонили клони над бавно течащата рекичка, минаваща през имота на къщата в Кент, щата Кънектикът. В смрачаващата се светлина на мъгливия следобед сиво-зеленият пейзаж изглеждаше нереален — като картина на Търнър.

След малко, сякаш на себе си, тя промълви:

— Взе всичките си дрехи.

Мегън чу думите й и се обади тихо:

— Значи няма съмнение, Лора, че си е отишъл завинаги. Нали това искаш да кажеш, скъпа?

Лора се обърна с лице към баба си, имаше нещастен вид.

— Да. Сега се чувствам самотна, като че ли са ме изоставили на заснежен връх на патагонска планина сама да се оправям по-нататък.

Мегън не можа да се сдържи и се разсмя, въпреки мрачния тон на Лора.

— Понякога се изразяваш толкова колоритно, Лора. Винаги съм ти казвала да станеш писателка. Значи си е отишъл, а ти си тъжна и мрачна, ала това е естествено. Почти седем години Дъг е бил винаги до теб. Няма как да не ти е мъчно, особено след като съм сигурна, че още го обичаш.

— Обичам го, бабо, и винаги ще го обичам. Но неотдавна осъзнах, че и аз съм се променила донякъде. Той вече не е влюбен в мен, но и аз не съм влюбена в него. — Поне мисля, че не съм, каза си, когато се върна и седна до Мегън. Взирайки се напрегнато в лицето на баба си, продължи: — Така както се влюбваме, така се и разлюбваме. Колкото и да ти звучи странно, бабо, искрено смятам, че може би самите ние сме се изхабили, докато се опитвахме толкова усилено да се сдобием с дете.

Мегън кимна.

— Представям си. Вероятно сексът става като задължение, престава да бъде романтичен, това ли искаш да ми кажеш?

— Горе-долу. Все пак ще си останем приятели завинаги, в това съм сигурна. Двамата се разплакахме, когато миналата седмица той тръгна обратно за Лос Анджелис. Понеже взе много багаж, всичко изглеждаше толкова… като край. По едно време Дъг реши да не тръгва. Прегръщахме се толкова дълго, че най-накрая портиерът позвъни отново да каже, че шофьорът се тревожи, че Дъг ще изпусне самолета. Най-накрая се наложи буквално да го избутам, за да тръгне.

— Сигурно и на двамата ви е било трудно. От друга страна, Дъг не е на края на света. Просто е отишъл в Лос Анджелис.

— Знам, но има нещо ужасно в края на един брак или любовна връзка.

— Така е, знам го много добре. Само че той не е мъртъв. Ако някога имаш нужда от Дъг, той винаги ще бъде до теб, убедена съм. Той е такъв мъж.

— Да, и той ми каза така — че ако някога имам нужда от него, само трябва да му се обадя. Предложи да ми дава издръжка, но аз отказах. Защо да я взимам и да намалявам доходите му, когато и аз печеля прилично?

— Някои жени не са толкова алтруистично настроени — отвърна рязко Мегън.

— Но аз не съм като другите жени. Аз съм си аз.

— И слава Богу, не те обвинявам. Просто направих бележка.

— Разбирам, бабо. Дъг иска аз да взема апартамента. Както знаеш, купихме го двамата, но сега каза, че нямало нужда да му връщам парите за половината. Ще си вземе само книгите, картините, които той е купувал, бюрото в стил крал Джордж и стола.

— Доколкото разбирам, вие двамата нямате никакви проблеми един с друг, що се отнася до финансовата страна на брака, а това наистина е забележително.

— Той се мъчи да се държи прилично, аз също.

— Ти си добро момиче и аз се гордея с теб заради начина, по който се справяш с това положение. — Мегън млъкна, размърда се леко на стола и изгледа пронизващо Лора. — Прощавай, но искам да те попитам нещо. Смяташ ли, че има друга жена в живота му? Да не се е влюбил в друга? Затова ли стана всичко?

— Дъг отрича. Попитах го, бабо. Твърди, че няма друга жена и аз му вярвам.

— Доверявам се на преценката ти. Помислих си, да не би да има нещо такова, след като е бил толкова внимателен и услужлив. Тъй като бракът ви е тръгнал накриво, смятам, че е добре да се разведете веднага, а не да го протакате. Ти още си достатъчно млада, за да започнеш отново, същото се отнася и за Дъг.

— Знам, но понякога е трудно — прошепна Лора и преглътна сълзите, които я задавяха. За нейно голямо унижение очите й неочаквано се навлажниха, тя ги избърса с ръка и примигна бързо, после се прокашля.

Мегън, както винаги наблюдателна, забеляза внезапния прилив на чувства, но като видя колко добре се справи внучката й, реши да не се меси. Вместо това каза:

— Разбира се, че е трудно, но и животът е труден и винаги е бил такъв. Не вярвай, ако някой ти каже обратното. Никога за никого не е бил лесен. Важното е сега ти да оправиш живота си и болката и мъката ти да минат. Винаги съм била убедена, че успешно ще се справяш с трудностите в живота — със стиснати юмруци. Жизненоважно е да се бориш и да побеждаваш. Ти си човек, който ще се пребори, скъпа, в това съм абсолютно сигурна. — Мегън кимна, мъдрите й старчески очи гледаха нежно, с много любов. — За теб не се боя, Лора. Ти ще се справиш.

— Бабо, и аз се надявам.

— Ще се справиш, защото си истинска Валиънт. Така съм те възпитала. Както би казал дядо ти, крушата не пада по-далеч от дървото.

Лора се усмихна, изпълнена с любов към тази чудесна възрастна жена, която й бе дала толкова много обич и разбиране във всеки ден от живота й. Какво бих правила без нея, замисли се изведнъж, след като майка ми все я нямаше.

— Не протакай нещата, колкото е възможно по-скоро започни постъпки за развод. Най-добре е, ако това стане бързо. Когато се бави човек, нещата се усложняват. Явно, че всичко сте уредили с Дъг като приятели, като големи хора, и това говори добре за теб.

— Всеки се опита колкото се може повече да улесни другия. Дъг каза, че той ще ми предложи адвокат за развода. По някое време следващата седмица ще ми се обади да ми каже името му.

Мегън кимна и се надигна от стола.

— Смятам сега да си почина, мила Лора. Между другото, обядът беше чудесен, благодаря ти, че си го приготвила.

Засмяна, Лора възкликна:

— Много добре знаеш, че само го разопаковах. Но пушената сьомга беше чудесна, нали?

Мегън кимна.

— Наистина прояви екстравагантност. Това е още една черта, която си наследила от мен. — Намигна на внучката си и каза: — Сега се качвам в моята стая, за да сънувам миналото. Нали знаеш, че това правят старите жени. В сънища преживяват живота си отново. Прекрасен начин да прекараш следобеда, когато няма какво друго да правиш.

Лора прегърна баба си през раменете и я притисна към себе си.

— Искаш ли да ти помогна да се качиш? — попита.

— Гледай си работата, глупаво момиче! — реагира Мегън и сърдито се дръпна от Лора. — Непрекъснато ти казвам, че още не съм толкова грохнала. Сама мога да се оправя, независимо че съм на деветдесет и две години. Трябва да знаеш, че съм много жизнена.

Лора й се усмихна с обич.

— Така и така трябва да се кача горе, за да проверя стаята на Клер. Фенис я е изчистила, но искам да се уверя, че Клер ще има всичко, от което ще се нуждае в края на седмицата.

— Радвам се, че идва за няколко дни, не забравяй да сложиш цветя в стаята й. Лора, не се бави, хайде да се качваме.

Малко по-късно Лора обу зелените си гумени ботуши и тръгна надолу към реката. Небето се бе променило — беше станало странно, със зелени петна по краищата, изглеждаше студено и чуждо. Гаснещата светлина, съчетана с мъглата, която се вдигаше от реката, придаваше на градината особена мистичност. Преди малко, докато я гледаше през френските прозорци на зимната градина, й се бе сторила нереална. Сега изведнъж определено стана призрачна.

Макар че не беше студено, Лора потрепери. Тръпки я побиха по тила.

Отдалечи се от брега на реката и плачущите върби и тръгна към горичката, където растяха предимно кленове и дъбове. Докато вървеше натам, едва не извика от изненада и радост. Стотици нарциси, които баба й беше садила преди години, бяха израснали близо до стария зид. Тази година бяха подранили, нежните им зелени стъбла бяха пробили богатата тъмна почва. Жълтите им цветчета още не се бяха разтворили, но тя си помисли, че ако времето остане меко, още следващата седмица щяха да нацъфтят.

Преди години в края на горичката, близо до каменната стена, дядо й беше сковал дървена пейка, беше я боядисал в зелено. Лора седна на нея, вдигна краката си на седалката и се сви в ъгъла, обвивайки с ръце коленете си. Замисли се за Дъг, за края на брака им, и въздъхна.

На баба си представи добре обмислена версия за всичко, което се бе случило. Не желаеше да й разказва за раздялата им, нито да я преживява отново. Затова съкрати историята и я заглади така, че всичко да изглежда съвсем приятелски. Не че се бяха карали на раздяла.

Дъг остана в Ню Йорк десет дни, докато си уреди нещата във фирмата и докато приготви багажа си. Вечер разговаряха, подлагаха миналото на критичен анализ, плачеха. Но най-накрая и двамата стигнаха до заключението, че наистина между тях всичко бе свършило. Нямаше начин да спасят брака си. Дълбоко в себе си Лора знаеше, че дори не иска да опита. Вероятно за известно време отношенията им биха се подобрили, но в края на краищата Дъг отново щеше да се изплъзне. Винаги щеше да се изплъзва, защото нямаше желание да бъде женен. За когото и да било. Затвори очи за малко. Сигурно имаше желание да бъде с Робин.

Беше доволна, че той си тръгна, понеже изживяваше присъствието му изключително болезнено. Когато той беше вкъщи, се чувстваше сякаш на гребена на огромна емоционална вълна. Това я изтощи.

Очите й се напълниха със сълзи и изведнъж си зададе въпроса дали вината не беше нейна. Дали не бе успяла достатъчно да го привлече към себе си? Веднага отхвърли тази идея. Разбира се, че вината не беше нейна. Желаеше на Дъг само хубави неща. Надяваше се, че той щеше да бъде щастлив. Всеки заслужава щастие. Но много малко хора го постигат.

Пъхна ръка в джоба на якето си, намери кърпичка, избърса очите си. После се изправи и бавно тръгна обратно към бялата къща на височината. Клер пристигаше утре и щеше да остане няколко дни. А преди идването й имаше да свърши толкова неща.