Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (11)

9.

Дъглас Карсън бе доволен от свършеното. Беше събрал листата в средата на терасата и сега му оставаше само да ги прехвърли в количката. Тъкмо започна, когато неочаквано духна силен вятър. Листата се завихриха около краката му. Изруга тихо и разбра, че напразно се е трудил. После се разсмя на себе си, хвърли греблото и седна на парапета.

По дяволите, промърмори, не мога да се съревновавам с вятъра. По-късно щеше да се оправи с листата. Всъщност какво значение имаше? Никакво.

Продължи да седи на ниския парапет, който обграждаше терасата, за миг се наслади на зимното слънце и чистия въздух. Денят беше студен, мразовит, но небето бе ясносиньо.

Дъглас не се заседя дълго. Твърде бързо усети студа през пухеното яке, изправи се, хвърли лопатата в количката и я откара до градинския навес.

Малко след това се върна в къщата и застана пред огъня в големия салон, за да се стопли. Времето лъжеше. През прозорците денят изглеждаше прекрасен, но когато човек излезеше, измръзваше до кости. Въздухът беше леден — Лора го бе предупредила. Ден, в който не се седи дълго навън — така му беше казала.

Трябваше да я послуша, тя винаги беше права относно времето в Кънектикът. Нали бе израсла в тази стара колониална къща в Кент, прекарвала бе с дядо си и баба си много съботи и недели, както и Коледа, Великден, летните ваканции.

Оставяли я бяха на Мегън и Оуен, мислеше си той сега, докато родителите й пътували по свои си работи. Никога не беше виждал двама души толкова запленени един от друг, както майка й и баща й. Струваше му се, че те едва си даваха сметка за съществуването на Лора и Дилън. Обаче веднъж, когато го каза на жена си, тя му възрази: „Татко винаги беше край нас, щом имахме нужда. Признавам, че той ни посвещаваше повече време от мама, но тя ни обичаше не по-малко от него.“

Дъглас се съмняваше. Според него Маргарет Валиънт беше доста егоистична жена, но той не се осмеляваше да изрази мнението си пред Лора. Защото каквото и да речеше, тя винаги защитаваше майка си. Такава е човешката природа, нали? Детето може да критикува родителите и семейството си, но Господ да е на помощ на чужд човек, ако го направи. Ще бъде жестоко наказан.

Но той знаеше, че е точен в оценката си за майката. Единствено рисуването и съпругът й имаха истинско значение за нея. Не че бе свидетел на детството на Лора, но самата Меги веднъж му го беше доверила в момент на слабост, когато един на друг си споделяха разни неща. Осъзна, че след това тя съжалява, позна го по израза на тъмните й очи.

Замисли се какво ли е да обичаш някого толкова силно. Той не беше го изпитвал. Разбира се, че обичаше Лора, но не до такава степен, че да изключи всичко останало от живота си.

Тревогата, с която живееше от известно време, в момента сякаш се усили и обзе изцяло душата му. Изведнъж му прималя. За сетен път Дъг осъзна, че не е добре. Това усещане ту се появяваше, ту изчезваше. Чувстваше, че никога няма да отмине напълно и започна да се натъжава.

Отиде до едно кресло и се отпусна тежко, после опря глава на тъмночервената кадифена тапицерия и затвори очи.

Бракът му се намираше в беда.

Знаеше го отдавна. Но не бе сигурен дали Лора бе доловила, че имат проблеми. Не знаеше как да й го съобщи, нямаше никаква идея как дори да започне разговор на тази тема.

Проблемът нямаше нищо общо с неспособността им да заченат дете. Този въпрос вече не го занимаваше. Проблемът по-скоро имаше връзка с тях, с отношенията им, с общото им бъдеще. Напоследък прекарваха доста време разделени, тъй като всеки пътуваше по своята работа. Не се ли отдалечаваха по този начин? Емоционално и физически. Вярваше, че става точно така, но беше съвсем сигурен, че Лора изобщо не се замисля по въпроса. Не защото не беше интелигентна — тя бе сред най-умните хора, които познава. А понеже той вече бе по-различен, беше се променил.

— Дъг, можеш ли да дойдеш да ми помогнеш?

Гласът на Лора прозвуча от стълбището в другия край на големия салон, той рязко отвори очи и веднага скочи.

— Разбира се, какво искаш да направя?

— Трябва да закачиш щората на прозореца за пантите или за… не знам как се казват. Беше се извадила и падна.

— Идвам, мила.

Лора го наблюдаваше как върви към нея, мина й през ума колко добре изглеждаше тази сутрин с кремав дебел пуловер и тъмносин кадифен панталон. Бузите му се бяха зачервили от студа и това подсилваше момчешкия му вид. Черна коса, зелени очи, ръст метър и осемдесет и седем, тяло на атлет. Висок, мургав и хубав, както Клер се бе изразила преди повече от седмица в Париж. Несъмнено Дъг бе изключително привлекателен мъж и изглеждаше много по-млад от човек на трийсет и три. По-скоро приличаше на двадесет и пет годишен, реши тя, докато той вървеше към нея с бързи крачки.

— Извинявай, че те безпокоя, докато си почиваш — рече тя, когато той изкачи стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж, — но трябва да свърша всичко, преди да са дошли Робин и Карън.

— Няма проблем, убивах си времето и се мъчех да се стопля след неуспешния си опит да събера листата. — Усмихна се малко накриво и обясни: — Много е трудно при силен вятър. — Облегна се на парапета на стълбището.

Лора се разсмя, сините й очи се присвиха в ъгълчетата.

— Листата могат да почакат.

— Знам. Не е ли време да приготвя нещо за обяд, докато ти се занимаваш с коледната украса до последната минута? Майка ти и баба Мегън ще бъдат утре тук и преди да се усетиш, ще си отрупана с работа.

— Ще приключа още днес. Не прави нищо сложно за обяд, Дъг. Един сандвич ще ми стигне.

— На мен също, но какво ще кажеш и за някаква супа? Готова пилешка супа от кухнята на „Кнор“?

— Звучи добре — отвърна тя и тръгна с бързи крачки по дългия коридор към една от четирите стаи за гости, разположени в самия му край.

— Този прозорец — посочи Лора, като влезе в жълтата стая, където имаше легло с балдахин, пъстър старовремски юрган и репродукции на картини по огретите от слънцето стени.

На Дъг му бяха необходими само няколко минути, за да навие щората и да я пъхне в жлебовете от двете страни на прозореца.

— Готово! Какво друго да направя за теб?

— Нищо. Свършихме добра работа. Искам да обсъдим коя стая да предложим на Робин и Карън.

— Кой ще спи тук? — попита той и се огледа. Винаги бе харесвал тази стая, защото бе много весела, цялата в светложълто и розово.

— Мислех да я дам на мама, но ако кажеш, ще настаним тях.

— Не, не, нека да е за майка ти. Предполагам, че както обикновено, си определила за баба си старата й спалня.

— Тя е нейна, докато е жива, нали знаеш. Прекарала е в нея почти шейсет години, другаде сигурно ще се обърка.

— Права си.

Лора излезе от жълтата спалня и каза през рамо:

— Мислех да предложим на Робин и Карън стаята в синьо и бяло, там е толкова свежо. Или пък апартаментчето най-горе. Какво мислиш?

— Апартаментчето на тавана! То е много уютно и приятно, Робин ще подскочи от радост. Там се усеща нещо френско, а той обича всичко френско, истински франкофил е. Нека да хвърля един поглед.

Двамата се изкачиха по тясната вита стълба. Дъг се разходи из трите стаи, които всъщност представляваха стария таван. Гостите щяха да разполагат със спалня, малко холче, тесен кабинет — будоар и баня. Лора бе решила всичко в червено и бяло — червените тапети по стените се съчетаваха с покривката на леглото. Карирана червено-бяла тъкан бе метната върху няколко фотьойла, а големият диван от червено кадифе бе в хармония със светлочервения килим.

— Да, определено Робин ще хареса апартамента — заяви Дъг, оглеждайки всичко. — Също и Карън — сети се да добави той. — Освен това тук горе ще бъдат сами.

— Ще останат ли и след празниците? — поинтересува се Лора.

Дъг кимна.

— Да. Робин си е взел няколко дни отпуск от банката, а Карън е затворила магазина до януари. Очертава им се дълга почивка.

— Ще им донеса някои книги и нови списания — предложи Лора, докато слизаха надолу. — Може да сложа и купа с плодове.

— Хайде да го направим следобед — предложи Дъг. — След като се нахраним, ще ти помогна.

В края на краищата обядът се проточи по-дълго от очакваното, защото Дъг реши да приготви нещо по-солидно от готова супа и сандвичи с риба тон. Вместо това той направи яйца по бенедиктински, препечени хлебчета с масло и канадски бекон, а за десерт предложи един от специалитетите си — карамелизиран грейпфрут и сладолед ванилия.

— Не беше толкова лошо, нали? — попита Дъг в края на обяда, вдигайки наздравица заедно с Лора.

— Направо бе великолепно. Можеш да ми готвиш по всяко време — каза тя, а ясносините й очи грееха.

— Доколкото си спомням, винаги съм го правил — отвърна й той и се засмя. Всъщност това бе стара семейна закачка — шегуваха се с факта, че тя не умее да готви, а той най-много обича да се върти около печката в голямата кухня.

— Мисля, че трябва да довършим подреждането на таванския апартамент — рече тихо Лора и отново вдигна чашата към устните си.

— Ще ти помогна, но първо да допием виното, остана още съвсем малко. Срамота е да хвърляме „Пюйи Фюме“ — каза Дъг и изпразни бутилката. После я изхвърли в кофата.

Когато се върна, продължи:

— Лора, смятам, че на Коледа все пак ще бъдем десет души. Родителите ми искат да дойдат, а Малкълм и Глория Мейсън най-накрая приеха поканата. Вчера се обадиха. Забравих да ти кажа.

— Чудесно, ще бъде весело. Знам, че семейство Мейсън харесват Робин и Карън. — След последната глътка вино, Лора се изправи. — Предполагам, че ще приготвиш известната патица с пълнеж и така нататък, а аз ще ти помогна, доколкото мога. Но за менюто ще говорим по-късно, нали?

— Има много време — отговори той. — Ще купим продуктите чак в началото на другата седмица.

Лора прекоси кухнята и отвори бюфета. Върху голям дървен поднос сложи чаши, чинийки, салфетки, ножове и вилици, напълни голяма купа с ябълки, банани и грозде.

— Нали това стига, какво ще кажеш? — Погледна към Лъг.

Той също стана от масата.

— Ще отида в кабинета си за някои списания и книги — купих ги миналата седмица. Искаш ли да взема подноса? Или сама ще се справиш?

— Ще се справя, скъпи. — Докато говореше, Лора вдигна таблата. — Ще занесем водата по-късно.

— Идвам след малко — обяви Дъг.

Лора се задъха, докато стигне до таванския етаж и след като остави подноса върху скрина, се отпусна на големия червен диван.

Минута по-късно Дъг влезе с купчина списания и новоизлезли книги. Разсмя се, когато видя Лора на дивана, все още запъхтяна.

— Много е високо — обясни тя. — Три етажа. Малко ми се зави свят.

Той й се усмихна и я загледа. Следобедните слънчеви лъчи подчертаваха скулите й и нежното й лице; тя сякаш се къпеше в прозрачна светлина. Жена му действително беше красива. Желаеше я, искаше да се люби с нея.

Дъг остави книгите на стола и седна на дивана до Лора. Прегърна я, целуна я нежно по устните. После, когато тя откликна и започна да го гали по лицето, целувките му ставаха все по-страстни. Седяха притиснати, възбудата им постепенно нарастваше. Дъг вече я целуваше много пламенно, в миг на дълбока интимност езикът му потърси нейния. На двамата им се струваше, че се разтапят един в друг.

Дъг продължи да целува лицето на жена си, клепачите й, челото, врата. Ръцете му опитно стигнаха до гърдите й — бяха се втвърдили под памучната й блуза.

Той спря и прошепна:

— Хайде да си намерим някое легло. — Хвана я за ръцете, помогна й да се изправи. Прегърнати влязоха в съседната стая.

След секунди и двамата бяха голи и лежаха върху стария юрган.

— Нали не ти е студено? — попита Дъг тихо.

— Не. Тук винаги е било топло. Всъщност съм се разгорещила.

Аз също, помисли си той, но не й отговори, а просто зарови глава между гърдите й. Прехвърли единия си крак върху Лора, притисна тялото си до нейното. Бавно галеше ръката, а после и бедрото й. Наистина беше гореща, усещаше, че цялата излъчва топлина.

Обгърна я с двете си ръце и се завъртяха — тя остана върху него. Лора механично коленичи, за да го люби както той обичаше.

След малко обаче той я придърпа. Толкова бързо влезе в нея, че тя леко извика. После двамата започнаха в познатия ритъм.

Бяха отнесени от взаимната си страст. Издигаха се, летяха все по-високо и по-високо, носеха се във въздуха.

Сякаш някъде отдалече Дъг чу слаб шум. Отвори очи и погледна към вратата.

Робин Нокс стоеше там и ги гледаше втренчено със сините си очи, лицето му бе пребледняло. След миг той изчезна.

Дъг примигна. Дали си беше въобразил неочакваната поява? Сигурен бе, че го видя.

Лора се отпусна върху него и го попита едва чуто:

— Защо спря? Има ли нещо? Какво стана?

— Нищо — отвърна той. Но не беше така.

Последва дълго мълчание. Той се прокашля.

— Вероятно е от виното — излъга, с надеждата, че тя ще му повярва.