Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (14)

12.

Навън беше много студена мразовита вечер, духаше и вятър. Тя съдеше за това по замръзналите ъгли на стъклата и от вида на Ийст Ривър — буйна, с пенещи се вълни. Над водата с мастилен цвят небето беше черно, без нито едно облаче. Звездите светеха ярко, имаше пълнолуние. Беше една от онези ясни януарски зимни вечери, каквито тя обичаше, в които всичко изглежда девствено.

Очите й, някога яркосини като синчец, а сега с по-меки бледи нюанси, се спряха на хеликоптера, който прелиташе наблизо. Заприлича й на летяща чиния, сякаш се носеше право към нея, сякаш целта му бе таз стара сграда, в която живееше.

В последния момент, или на нея така й се стори, хеликоптерът смени посоката си.

После небето отново остана празно — с изключение на студените бели звезди и рекламата на пепси-кола, която се издигаше като червен неонов часовой на границата Куинс. Тази реклама бе част от живота й в течение на много години, тя знаеше, че щеше да й липсва, ако изведнъж изчезнеше оттам. Моят попарт, наричаше я тя.

Мегън Морган Валиънт се извърна от прозореца на библиотеката си и тръгна към камината в другия край на стаята. Беше висока слаба жена с осанка на кралица, леко прошарената й тъмнокестенява коса бе модерно подстригана, а по лицето й все още си личеше забележителната красота от младостта й.

Мислеше си колко е хубаво да си жив. Толкова нейни познати вече си бяха отишли. Тя бе на деветдесет и две години и устояваше на превратностите. Имаше късмет в сравнение с повечето хора и то в много отношения — беше достатъчно богата, за да не променя начина си на живот, имаше свободата да прави всичко, каквото пожелаеше. Беше щастливка, че бе почти здрава — само болки тук-там, артрит на краката и нещо с едното ухо. Въпреки всичко, чуваше чудесно, когато пожелаеше, дори хората да шепнеха. Нямаше и следа от остеопороза, проклятието за толкова много възрастни жени, нямаше Алцхаймер. Действително беше късметлийка.

Надживя любимия си съпруг Оуен — вече осем години го нямаше и двете си големи деца — синовете Ричард и Емлин. Само дъщерите Рианон и Кара й оставаха. Както и внуците — децата на Ричард и Меги. Ричард. Любимецът й. Една майка не би трябвало да има любимци, но винаги така се получава. Човешката природа е такава, но децата не бива да го усещат. Не е нужно да наранява останалите. Вторият й син Ричард беше нещо специално. Необичайно бе, че брат му Емлин и сестра им Рианон нямаха деца. Кара имаше две — Марвин и Лидия, но Марвин умря само на дванайсет години при трагичен инцидент в езерото Уарамог в Ню Престъп. Истинска трагедия. Мисълта за нея измъчваше семейството в продължение на години. Никога не е било леко да понесеш загубата на дете. Сестра му Лидия така и не можа да се оправи от загубата. Омъжи се млада и замина за Австралия, като че ли искаше да живее далеч от семейството и спомените.

Мегън спря до страничната масичка, върху която в сребърни рамки бяха подредени фотографии на семейството й. Семейство Валиънт… Оуен и тя, Рианон и Кара, Ричард и Емлин, толкова много снимки, правени през годините, имаше и на внуците. Децата — когато бяха малки, подрастващи и вече големи. Интересно, помисли си тя, можеш да ги познаеш още по снимките им като бебета. След това не се променяха кой знае колко много. Лицата им оставаха същите.

Взе своята снимка, където бе на двайсет и две, и я разгледа внимателно. Беше направена в годината, когато за една вечер стана звезда. Слава Богу, лицето й си оставаше същото под бръчките. Не че имаше много. Остаряваше приемливо, макар и тя да си го казваше. Лесно се познаваше, че всички са от едно семейство. Всички бяха с черна коса, сини или зелени очи — мургави келти от Уелс, семейство Валиънт.

Странни, мистични, сякаш от друг свят, докосната от магията — това бяха думи на Марлин от „Камелот“ за уелсците, които други наричаха изгубеното племе на Израел. Част от магията бе в гърлото, в езика, в любовта към пеенето, в любовта към езика — говорим и писан. Актьори, писатели и певци — такива бяха. Надарени, както Оуен казваше.

Гласът й бе нейната магия. Дар от Бога, така смяташе тя. Винаги бе омаловажавала успехите си, но гласът й бе осигурил късмета и бъдещето им. В известен смисъл всеки член от семейство Валиънт дължеше почти всичко на нейния талант. И на способността на Оуен да бъде мениджър, на съобразителността му като бизнесмен. Той натрупа състояние за фамилията.

Оуен й липсваше. Щеше да й липсва до деня, в който отхвърли тленната си обвивка и отиде при него.

Но още е рано, промълви тя. Имаше още много неща да свърши тук, на земята. Беше сигурна, че той би я разбрал.

Мегън сложи снимката върху масичката, наведе се напред, взря се във внука си Дилън. Въздъхна леко. Ричард и Маргарет бяха го разглезили. Оуен и Лора — и те понякога. Но не и аз, рече си. Никога не съм го глезила и няма да го глезя.

До Дилън стоеше фотографията на Лора, там тя бе на двайсет и две години. Мегън се усмихна, очите й грейнаха, лицето й сякаш засия. Лора бе най-добрата от всички. Силна, можеш да разчиташ на нея, предана и здрава като скала. По възпитание и издръжливост приличаше на състезателен кон. Един ден бих заложила парите си на нея, промълви Мегън. Приближи снимката на Лора, после погледна своя образ от 1925-а година. Огромна прилика, каза си, Лора е също като мен, когато бях на нейната възраст.

Мегън се приближи до камината и затопли ръцете си над пламъците. Лили, икономката, знаеше колко харесва огън, особено през зимата. Той придаваше веселост на стаята. Седна, облегна глава назад на стола в син копринен брокат, а очите й се спряха на картината от отсрещната стена.

Беше пролетна сцена на нюйоркски площад, нарисувана от Чайлд Хасам през 1896-а година и бе едно от най-хубавите й притежания. „Ще я подаря на Лора за рождения ден през май. Или може би тя ще предпочете да си избере някоя друга. Ще я оставя тя сама да реши. Да, точно така ще направя. Така е най-добре.“

Сега Мегън отмести очи към портрета, който висеше над камината. Беше на трийсет и една години, когато я рисуваха. В разцвета на младостта си. На същата възраст, на която бе Лора сега.

Мегън затвори очи. Спомени, спомени, толкова много спомени. Те изпълваха сърцето й. Понякога й се струваше, че по душа е на осемнайсет години. Обаче разумът и беше като на стар мъдрец. Изпълнена с познание, с толкова много познание, тя често си мислеше за хората и за техните странности, за човешката природа с всичките й недостатъци и слабости, със силните й страни… Потънала в мисли и спомени, Мегън се унесе.

 

 

— Здравей, бабо — каза Лора, когато влезе в библиотеката.

Мегън се сепна и примигна, после се усмихна, щом видя внучката си.

Живи очи, гъста коса, ярка личност, пълна с живот. Любимата й внучка. Лора се наведе, целуна я по бузата и я хвана за рамото. Тя много обичаше баба си, бяха много близки, откакто се помни. Винаги я беше чувствала по-близка, отколкото майка си или някой друг.

— По дрехите ти подушвам колко е студено навън, Лора — каза Мегън. — Надявам се, че не си дошла пеш.

Лора се изсмя и погали баба си по бузата — нежно с един пръст.

— Да измина пеша целия този път от Шейсет и осма и Медисън до Петдесет и Втора и Първо Авеню, и то в ледена вечер като тази? Навярно се шегуваш. Взех такси.

— Добре. Много по-топло е. А също и по-безопасно. Шишето с шерито е там, скъпа, на обичайното си място. Налей и на двете ни и се разположи удобно. Знаеш колко обичам да си бъбрим.

— Шерито идва, бабо — каза тихо Лора през рамо, докато отиваше към кръглата маса в ъгъла на стаята.

След малко се приближи с две чаши. Даде едната на Мегън, седна на отсрещния стол, вдигна наздравица и каза:

— За теб, бабо Мегън. Да посрещнеш още една Нова година, а след нея и още много.

— И аз се надявам на това, мила Лора, още не искам да напускам света. Още много поразии имам да правя. Много — засмя се тя.

Лора се разсмя с нея.

Като отпи от шерито, Мегън попита:

— Майка ти по-добре ли е? Стори ми се малко унила на Коледа.

— Наистина беше странна, но сега се чувства добре. Мисля, че откакто отиде във Флорида, настроението й се приповдигна.

— Как е къщичката ми?

— Очарователна както винаги, бабо.

— С дядо ти я купихме преди тридесет и пет години, още не беше се родила ти. Хубаво място е моята къщичка край морето, там си почивах и се връщах към себе си.

— Защо не отидеш за една-две седмици, бабо? Времето е топло, много по-топло, отколкото в Ню Йорк. Ще ти се отрази добре. Мама ще се зарадва, защото ще си има компания. Моля те, помисли си. Ако искаш, ще те заведа.

— Мога и сама да отида, благодаря ти, скъпо момиче! Но нямам желание, Лора, не искам да стоя там без дядо ти. Тази къща винаги е била нашето място, нашето много специално кътче, и ми навява прекалено много спомени, натъжавам се.

Лора я изгледа изненадано.

— Но с дядо Оуен живяхте и в този апартамент, защо…

— Къщичката беше нашата особена територия. Харесваше ни да избягаме, да бъдем там двамата… — Мегън сви рамене. — Не знам как да ти го обясня, скъпа. Колкото обичах къщата едно време, толкова сега изобщо не искам да я виждам. Един ден, когато си отида, ще бъде твоя и на брат ти.

— Мразя да говориш така, бабо.

— Знам. Но трябва да бъдем реалисти. Някога ще умра.

— Не го отричам — изрече тихо Лора.

Мегън се загледа замислено в огъня.

— Навършват се три години от смъртта на баща ти. Не смяташ ли, че майка ти трябва да започне нов живот? Само на шейсет е.

— Тя се опитва, бабо. Затрупана е с работа.

— Трябва да излиза повече и да си намери друг мъж.

— Бабо, все едно че ми говори някой друг! — възкликна Лора.

— Но това е истината, на шейсет още е млада. От позицията на моята възраст така ми изглежда. Както и да е, какво стана с онзи от Бахамските острови? Чийто таван щеше да рисува.

— Остави го, бабо, той е много стар. На осемдесет и две години е.

— Бащата да, права си. Имам предвид Хари Лайтфут, сина. Запознах се с него, много приятен е. Майка ти няма да сбърка.

— Той на колко е?

— Петдесет и пет, петдесет и шест, нещо такова. Точно за Маргарет.

— Мама ще каже, че е твърде млад.

Мегън поклати глава, отпи от шерито, замисли се малко, после заяви:

— По-младият мъж помага на жената да остане млада.

Лора вдигна въпросително вежди.

— От опит ли говориш, бабо?

Мегън прояви добрата воля да се засмее.

— Не, но мога да си представя. Между другото, говоря ти съвсем сериозно. Мисля, че майка ти трябва да си намери друг — приятел или съпруг, няма значение. — Мегън спря мъдрите си стари очи върху Лора. — Маргарет е здрава, жизнена, пълна с енергия, хубава жена. Освен това е остроумна. Всеки мъж ще бъде щастлив да я има до себе си до края на живота си.

— Съгласна съм, бабо, но се опитай ти да й го кажеш.

Лора млъкна, после кимна с глава решително. — Ще й предам съвета ти.

— Добро момиче — каза Мегън.

Лора кимна, отпи от шерито си мълчаливо.

След малко Мегън отбеляза:

— Мило момиче, причината да те поканя не е майка ти. Искам да поговорим за колекцията картини. Мислех си дали да не я продадем.

Лора се смръщи, живите й сини очи загледаха тревожно.

— Да не би да си затруднена, бабо? Да нямаш проблеми? Мислех, че парите, които дядо ти остави…

— Не, не, нямам проблем с парите! — извика Мегън, прекъсвайки внучката си. — Просто си помислих дали няма да е по-практично да продадем картините сега. Напоследък чета за аукциони. Добри цени дават на картините. Хората имат средства. Ако смяташ, че трябва да ги продадем, защо не?

— Не искам да взимам прибързани решения, бабо. Смятам да оценя всяка твоя картина и след това да говорим с Джейсън. Нали го помниш — дадохме му за оценка „малкия“ Сезан и Сисли.

— Чудесно. Той е много приятен млад мъж. Тогава ти ще вземеш решението и ще направиш каквото е необходимо.

— Добре.

Мегън се усмихна на внучката си, която обичаше толкова много и с която се гордееше.

— Междувременно, скъпа, да изпием по още едно шери — каза.

Лора изпълни молбата й, напълни чашите с шери и ги донесе до камината. Подаде едната на баба си, върна се до стола и каза:

— Клер чака с нетърпение да стане август, за да дойде в Кънектикът, бабо, и се радва, че и ти ще бъдеш с нас.

— Ще ми бъде много приятно да съм с теб, Клер и Наташа. Беше ми много мъчно, като не дойдоха за Коледа. Чаках ги и когато съобщиха, че няма да дойдат, наистина ми стана много тъжно, Лора. Другата Коледа може и да ме няма.

— Не говори така, бабо.

— Но е вярно, скъпа, неизбежно е.

— Дилън също не дойде. Понякога е голяма гадина.

— Ох. Дилън е просто едно глупаво момче. Никога няма да порасне. Грешка на родителите ти. Те го разглезиха, особено майка ти. Казвала съм го и по-рано, и пак ще го кажа… има възпитание, но не е издръжлив. Лесно се огъва.

— Може би ако се ожени и се установи малко, ще порасне — предположи Лора и погледна баба си. — Имам предвид, че трябва да поеме някаква отговорност, за да възмъжее.

— Ами! Не ставай глупава, Лора. Отговорността няма да промени брат ти. Той ще избяга от нея при първа възможност. А колкото до това да се ожени — горкото момиче, което направи подобна глупава стъпка.

— Май му се сърдиш.

— Да, в известен смисъл. Но още го обичам. Мой внук е, макар и понякога да проявява глупост. Още не мога да се съвзема, след като купи онази стара ферма в Уелс.

Мегън поклати глава и направи гримаса. — Трябва да му се промие мозъкът.

— Съгласна съм. Трябваше да вложи парите си в банката, както каза на Коледа. Но Дилън е такъв — връща се при корените си, така твърди. Връща се в митичния Уелс, в света на легендите, бабо. Нали винаги ни казваше да си създаде дом в Уелс.

— Разбирам, обвиняваш ме, че съм напълнила главата му с разни приказки, а също и дядо ти… — Мегън се загледа в огъня за миг, после вдигна уморените си сини очи към Лора и додаде: — Обаче и ти си чувала същите истории, а си здравомислеща и практична като мен. Смятам, че това се дължи на характера, скъпо момиче. А като говорим за брак, изненадвам се, че Клер още не се е омъжила след толкова години. Не е ли срещнала някого?

— Как да го срещне, когато самата тя не го иска — каза Лора и млъкна. Поклати глава. — Може да прозвучи лошо, а не бих искала.

— Знам колко я обичаш. Значи още е огорчена, така ли?

Лора изгледа Мегън изненадано.

— Откъде знаеш? Не си я виждала от години.

— Тогава беше огорчена и просто предположих, че още е, щом не обръща внимание на никого. Колко жалко наистина, такова добро момиче. Много се обичаха с Филип, мислех си, че така ще бъде до края.

— Всички така мислехме.

— Чудя се как е майка му, Роза.

— Ама, бабо, ти помниш името й.

— Винаги съм имала добра памет. Как мислиш, че съм учила репликите си, когато бях актриса, мило дете? Искам да знаеш, че паметта ми все още е добра, по-добра, отколкото на много хора, които са на половината на моите години. Не съм изкуфяла, Лора.

— Знам, бабо. Не се впрягай.

— Не се впрягам — каза Мегън тихо, отпи от шерито и се настани удобно на стола.

— Странно, че се интересуваш от Роза Лавилар — каза Лора, — защото я видях, когато бях в Париж.

— Така ли? На гости на Клер ли дойде?

Лора поклати глава.

— Не, това никога няма да се случи. Клер не я обича много.

— Защо?

— Клер смята, че е… — Лора се замисли за точната дума и продължи: — особена. Точно така. Клер смята, че Роза е странна.

— И тя щеше да бъде странна, ако имаше живота на Роза Лавилар и особено детството й. Бедната жена. Ако някой беше преживял това, което на нея й се е случило, щеше да бъде в лудница. Роза е много смела жена. Куражлия.

Лора зяпна баба си и попита:

— Ти откъде знаеш какво е било детството на Роза Лавилар?

— Тя ми разказа.

— Кога?

— Преди Клер и Филип да се оженят. Не си ли спомняш, че ги поканих на вечеря. След вечерята двете седнахме точно в тази стая и говорихме дълго. Вие бяхте в хола, пиехте кафе и ликьор.

— Разбира се, че си спомням вечерята. Какво ти разправи тогава, бабо?

— Разказа ми за годините на войната във Франция, какво е било да растеш в нацистка окупация. Съчувствах й, разбирах я, защото и аз съм ходила да развличам войниците. Беше през 1944 и 1945 година. Дядо ти не искаше да ме пусне, но аз смятах, че трябва да направя нещо, макар и дребно, за да помогна. Тези бедни момчета се биеха на фронта и рискуваха живота си за нас, бореха се за свободата. Затова и отидох. В края на краищата и дядо ти дойде. Не искаше да ме пусне сама, защото се страхуваше, че нещо може да ми се случи.

— Да, разказвала си ми как си ходила да пееш пред войниците по време на Втората световна война. Сигурно е било много вълнуващо, бабо.

— Донякъде. Но там сърцето на човек може да се скъса… Беше направо ужасно да видиш умрелите и умиращите. Но съм сигурна, че помогнахме на ранените. Развеселихме ги, успяхме да ги ободрим, да им покажем, че съдбата им не ни е безразлична, че милеем за тях. Та те бяха още момчета. Войниците винаги са толкова млади, че направо се чувстваш съкрушен.

— Знам или поне се опитвам да си го представя. Тогава на колко години си била, бабо?

— Трийсет и осем, трийсет и девет. Някъде там, но все още в разцвета на силите си, красива, можех да танцувам и да пея.

— Не си се променила много — каза Лора, наведе се напред и стисна ръката на баба си. — Винаги си била най-добрата.

— Това е хубаво, скъпа, благодаря ти. Но да се върнем към Роза, тя е изстрадала много като малка. С очите си е видяла толкова много жестокости и злини. По онова време във Франция е било ужасно — глад, непрекъснати бомбардировки, гестаповци на всеки ъгъл. Тогава Франция е била под обсада и Роза е преживяла какво ли не.

— Онази вечер ли ти разказа всичко това?

— Каза ми някои неща, които се отнасяха до живота й. Но аз знам какво е представлявала Франция по онова време, скъпа.

— Защо мислиш, че на Роза й е било особено тежко?

— Защото родителите й са били убити. Останала е съвсем самичка.

— Колко голяма е била?

— Не съм сигурна. Малка е била, Лора, може би на девет, но на не повече от десет или единадесет години. Обаче ми обясни всичко без никакво самосъжаление. Говореше почти делово, и то само защото я помолих да ми разкаже нещо за себе си. Знаех, че е родена във Франция и че двамата със съпруга си са емигрирали тук след войната.

— Разбирам. Много тъжно.

Мегън изгледа напрегнато внучката си.

— Каза го много странно. Като че ли не вярваш на историята на Роза. Уверявам те, че всичко е истина.

— Вярвам ти, бабо. Само си помислих колко е жалко, че Клер не може да го разбере. Вероятно, ако знаеше повече неща, би могла да проявява по-голямо съчувствие.

— Филип не може да не е разказал на Клер за майка си и за онова, което е преживяла.

— Казал й е, но не всичко. Знам, защото веднъж Клер ми го разказа. Струва ми се, че това не е всичко.

— Вероятно не е. — Мегън се канеше да сподели с Лора цялата история на Роза Лавилар, но после промени решението си. Историята беше толкова покъртителна, че изведнъж й се стори, че тази вечер няма сили да го направи. Вместо това рече: — Ако някога пак видиш Роза, предай й поздрави от мен. Харесва ми.

— Непременно. Клер никога няма да се разбере с Роза. Не ти ли се струва чудно, като се има предвид твоето мнение за Роза?

— Ако ми кажеш, че някоя жена искрено се разбира със свекърва си, ще изям шапката си.

Лора се разсмя на този израз, който й прозвуча много странно в устата на баба й, и отбеляза:

— Мама се разбира с теб.

— Не знаеш ли, че аз съм изключение от правилото, скъпо момиче?

— Знам.

Мегън се разсмя.

— Шегувам се, Лора. Майка ти и баща ти бяха толкова запленени един от друг, че не забелязваха никого наоколо. Нито нейната майка, нито мен, нито дядо ти, нито дори теб и Дилън. А когато не знаеш, че някой съществува, той не може да те дразни, нали? Сигурна съм, че ако някога отправех критична дума към нея или изразях неудоволствие от нещо, след това баща ти никога не би ми проговорил. Много обичах Ричард и не бих могла да го понеса. Исках само да бъде щастлив. А майка ти го направи щастлив.

— Разбирам. — Лора се облегна назад и се загледа през прозореца, откъдето се виждаха тъмното вечерно небе и черните води на Ийст Ривър. Замисли се за Роза Лавилар и Филип. Изненадващо и за себе си, тя довери на Мегън: — Напоследък Клер толкова е намразила Филип, че е неприятно да се окажеш близо до тях. Докато бях в Париж, той се отби без предупреждение и тя направи ужасна сцена.

— Много жалко, защото това разстройва Наташа. Децата винаги страдат от развода на родителите си, а Клер винаги е била човек на крайностите. И, разбира се, много независима.

— Какво искаш да кажеш с това „човек на крайностите“?

— За Клер има само ляво и дясно, тя не знае какво е среда. При нея нещата са или черни, или бели — никога сиви. Такава беше като малка и не вярвам много да се е променила. — Мегън въздъхна. — На Клер й липсва умението да прави компромиси. Ти поне го знаеш, Лора.

— Знам го, но като че ли не му обръщам внимание. Никой не е съвършен, още по-малко аз.

— Не съм сигурна — отвърна Мегън шеговито.

Лора се усмихна на баба си и отпи от шерито.

Помълчаха известно време, но мълчанието им беше приятно. Двете с баба си бяха на една и съща вълна, още когато Лора беше малка, и се разбираха чудесно. Дядо й Оуен често казваше, че Лора приличала на баба си повече от собствените им дъщери, и това си беше самата истина. Двете имаха сходни възгледи.

Неочаквано Мегън попита:

— Всичко ли е наред между теб и Дъг?

Изненадана, Лора изгледа баба си.

— Как върви бракът ти? Всичко наред ли е? — попита Мегън.

— Не знам, бабо — успя да отговори Лора. Тя винаги казваше истината и сега бе съвсем искрена. — Мисля, че нещо не е наред, но не знам точно какво. Но има нещо, не е както преди.

— Досетих се.

— Така ли? — Лора изгледа озадачено баба си. — Да не би на Коледа да си забелязала нещо?

— Дъг беше доста замислен, разсеян, стори ми се, че е някъде много далеч, не беше с нас.

— Но въпреки всичко беше много мил с мен, с теб, с мама.

— Вярно. Обаче имаше моменти, в които мислеше, че никой не го наблюдава. Тогава се отпускаше и изглеждаше много нещастен. Като че ли изобщо не искаше да бъде вкъщи.

— Ох, бабо…

— Трябва да поговориш с него, Лора. Това е проблемът на повечето хора — никога не споделят какво изпитват.

— Ще трябва да издебна подходящ момент.

— Сигурно ще го намериш. Но не го отлагай много. Не оставяй онова, което го тревожи, да продължава да го измъчва.

— Няма, бабо, обещавам.