Барбара Тейлър Брадфорд
Промяна в чувствата (13)

11.

Лора беше ядосана.

Вървеше към офиса си с бързи крачки, но вътрешно кипеше. Нямаше никакво съмнение, че Марк Табарт практически я изгони от своята светая светих и то толкова безцеремонно, че поведението му граничеше с грубост.

Може наистина да е имал друга среща, но никога не бе я избутвал в чакалнята толкова бързо и по този начин. Изведнъж като че искаше да се отърве от нея. Дали за да се обади по телефона на Норман Грант, питаше се тя. Не можеше да бъде сигурна, но съществуваше голяма вероятност.

Мина й през ума, че Марк нямаше да последва съвета й. Беше убеден, че е безгрешен. Може би в своя бизнес, но не и в нейната област. Той почти нищо не знаеше за света на изкуството. Какво да прави? Как да го накара да разсъждава като нея? Мислите й препускаха.

После изведнъж се закова на място. Ненадейно й хрумна, че трябва да се отърси от гнева си. И то незабавно. Нелепо бе да се сърди на Марк, че не се вслуша в съвета й. В края на краищата той щеше да постъпи така, както желаеше, защото такъв му беше характерът, пък и парите си бяха негови. „Трябва да се успокоя“, каза си, продължи да върви по Медисън Авеню и трепереше от вечерния студ. „Гневът блокира всички разумни мисли, а аз трябва да разсъждавам разумно. Точно това трябва да правя сега. Трябва да се опитам да защитя Марк Табарт от самия него. Ако той, разбира се, ми позволи.“

Когато Лора влезе в апартамента, който държаха със съдружничката си, и затръшна вратата зад себе си, Алисън Мейнард отиде да я посрещне в приемната. Хубавото лице на Алисън имаше въпросително изражение, очите й сякаш питаха какво бе станало.

Слабичка и дребна, с къса руса коса, Алисън Мейнард правеше впечатление на деликатна и нежна, но тя съвсем не бе крехка. Беше жилава, силна жена, с установено мнение за нещата и също като Лора се гордееше със своята честност. Също като нея умееше да сключва сложни сделки, знаеше към какво се стреми, познаваше силните си страни, както и недостатъците си. Двете жени съставляваха добър отбор, допълвайки се една друга.

— Как мина? — попита Алисън. — Аха, няма нужда да питам, така ли? Познавам по израза на лицето ти, че разговорът ти с Марк е бил труден.

Докато сваляше палтото си и го закачваше в гардероба, Лора отговори:

— Не мисля, че труден е точната дума. По едно време беше доста противен. Зададе ми много въпроси… и то направо предизвикателно. Естествено, за него Норман Грант е невинен участник.

— Практически наистина е такъв, Лора — напомни й Алисън.

— Знам, че не е откраднал картината от колекцията „Вестхайм“, направил го е нацистки генерал. Обаче Грант не ме интересува. Ще се опитаме да предпазим Марк, ако той ни разреши.

— Да го предпазим от самия себе си! — възкликна Алисън. — Слушай, и двете сме наясно, че е тиранин и се смята за най-великия бизнесмен. Но вярвам, разбира се, че ако купи картината, ще се забърка в голяма каша, не е ли така?

— Казах му го съвсем ясно.

— Ние сме негови консултантки, как ще го измъкнем, Лора? Ако това се случи?

Лора поклати глава и последва Алисън в кабинета й. Беше замислена, а дори разтревожена.

Кабинетът представляваше голямо квадратно помещение с висок таван и с два прозореца, които гледаха към малък вътрешен двор. Старинните мебели, предимно от махагон, прилягаха по-скоро за мъжки кабинет, а стените бяха украсени с постери от 20-те и 30-те години.

Алисън заобиколи старото си бюро в стил крал Джордж V, седна на стола с висока облегалка, тапициран със стара дамаска и се взря в Лора с очакване.

Лора се отпусна на кожения стол от другата страна на бюрото и започна да обяснява:

— Останах със силното усещане, че Марк ще се обади на Норман Грант в момента, в който си тръгна. Той практически ме избута от кабинета си. Нямаше търпение да си отида.

— Смяташ, че е искал да позвъни на Грант и да приеме офертата за „Таитянски мечти“? Или да му каже, че ще се забърка в голяма каша?

— Не съм сигурна — призна Лора искрено и се облегна назад, прехапа устната си и се замисли за малко. После додаде бързо: — Не мисля Марк за толкова глупав, че да купи картината сега. Той е финансов гений, страшно умен, а като бизнесмен изпитва дълбока почит към парите. Няма да ги хвърли на вятъра. Знае, че произведението има лоша история. Убедена съм, че вече не се интересува от него. Но може би се чувства задължен да предаде на Норман Грант онова, което му казах, да му обясни за Максимилиян Уест и за произхода на творбата.

— Възможно е. Всъщност много е вероятно. Но според Еркюл Жуно сър Максимилиян всеки момент ще съобщи на Норман Грант, че като наследник на Вестхайм е истинският притежател на „Таитянски мечти“ и очаква Норман Грант да му я върне. Не е ли така, Лора?

— Доколкото знаем, това ще стане много скоро, ако вече не се е случило. Когато вчера разговарях по телефона с Еркюл, той рече, че няма причина да не обясня положението на Марк, тоест мога да му кажа всичко. Иначе не бих го направила, след като съм му дала дума, че ще си мълча по въпроса.

— Като се замислиш, положението е доста особено — прошепна Алисън, облегна лакти върху бюрото и подпря брадичката на ръцете си. — Вярно, че Норман Грант е купил картината по законен начин и съвсем добронамерено. Сега бедният се оказва в центъра на огромен скандал.

— Малко съжалявам за него, но основната ни грижа трябва да бъде нашият клиент — изрече тихо Лора.

Алисън кимна.

— Марк не би извършил някоя глупост — продължи Лора. — След като се успокоих, вече го осъзнавам. Но бях бясна, когато излязох от кабинета му. Понякога е толкова надменен и се прави на всезнайко.

— Такъв си е Марк.

Лора се засмя.

— Макар и да го знаем, да разбираме номерата му, остава си трудно поносим — отвърна й тя. — Все пак продължавам да мисля, че той е наш важен клиент и заради работата ще трябва да преглътна. Както и ти. Естествено, може и да се опарим.

— Трябва някак си да отвлечем вниманието му — обяви Алисън и се усмихна широко на партньорката си. Разполагам с нещо подходящо.

— Така ли? Какво?

— Малка бронзова статуетка. Балерина.

— Не е на Дега, нали? — попита Лора изненадана.

— Точно така, истински Дега.

— Боже мой! Къде е? — Лора се въодушеви и лицето й светна.

— Докато говорим, тя пътува насам от Бевърли Хилс. Изпратена е до Елен Равенел, която ще ни я пази. Заради нас се съгласи да я приеме и да я държи в галерията.

— Но това е фантастично! Ама ти си толкова потайна. Защо не ми каза?

— Първо исках да се уверя, че ще я получим. През последните няколко години тази статуетка е сменила притежателите си няколко пъти и не беше сигурно дали изобщо ще се съгласят на продажба. Освен това исках да те изненадам. Когато чух за нея, Лора, си помислих, че може да я предложим на Джон Уелс, но не смяташ ли, че е идеална, за да отвлечем вниманието на Марк?

— Напълно си права. Каква си умница. Страхотна си.

Алисън се разсмя, също и Лора.

— Представям си как ще потекат лигите на Марк. За Дега.

— Вместо за Гоген. — Алисън бутна стола назад и се изправи. — За съжаление трябва да тръгвам. Обещах на сестра ми да се срещнем в „Карлайл“ за по едно, а вече закъснявам.

Лора също пое към вратата.

— Аз пък ще отида да видя баба си. Имам да прегледам някои неща, които ме чакат на бюрото, но до половин час ще свърша. Така че аз ще заключа. — Обърна се и изпрати въздушна целувка на партньорката си. — До утре.

— Поздрави баба Мегън и от мен и й предай, че ни служи за прекрасен пример.

Лора кимна.

— Непременно.

Тя се усмихна. Наистина каква забележителна жена е била и продължаваше да бъде баба й. Винаги изпитваше гордост, че й беше внучка.

Мегън Морган. Красивото, темпераментно талантливо момиче от долината Ронда Фах в Южен Уелс, дошло в Америка през 1922-а на осемнайсет годишна възраст, за да се омъжи за любимия й още от детските години Оуен Тюдор Валиънт от Порт Толбът, Уелс. Кръстен бе на легендарния Оуен Тюдор от Уелс, прадядото на трима велики английски монарси от династията на Тюдорите — Хенри VII, Хенри VIII и Елизабет I.

От завода за стомана в Порт Толбът Оуен Тюдор Валиънт беше отишъл в стоманените заводи в Питсбърг, за да търси късмета си и по-добър живот. В края на краищата ги намери в Ню Йорк, където улиците не бяха павирани със злато, а с възможности. Съобразителните бързо ги намираха.

Напускайки стоманените заводи завинаги, с много настроение и оптимизъм Оуен се премести в Манхатън, уверен в своите способности и в таланта на скъпата си съпруга, неповторимата Мегън.

Обичайки музиката както само тя може — нали още от малка пееше по три пъти на ден всяка неделя в църквата в Порт Толбът — а и предприемчива по природа, младата Мегън използва артистичните среди, за да завърже приятелства и да улесни съдбата, докато са в Питсбърг. Явяваше се на местни състезания по пеене, участваше в аматьорски театрални представления, на рецитали изпълняваше свои любими песни, повечето от тях уелски. Усилията й бяха възнаградени с хвалебствени статии във вестниците. Всички обичаха Мегън, очаровани от красивата й външност, изпълнени с благоговение и развълнувани от чистотата на гласа й.

И така, един ден през 1923-а Оуен Валиънт — двайсет и три годишен, пълен с енергия, хъс и силна амбиция — взе бързо решение. Това бе третата важна и решителна стъпка в живота му. Първата направи, когато предложи на Мегън да се оженят, преди да напусне Ронда, втората беше емигрирането му в Америка. Сега следваше третата — щяха да се преместят в Ню Йорк и да потърсят късмета си в този блестящ град на небостъргачи и тълпи от хора, сред светлините на Бродуей, където всеки таи мечти за слава, в центъра на света, както си мислеше Оуен Валиънт.

Не бе имал никакви съмнения, че ще успеят, че Мегън ще покори Бродуей, че не след дълго името й щеше да блести в лъскавите реклами над някой театър. Всъщност надеждите му не само се оправдаха, а дори бяха надминати. След като игра второстепенни роли и дублираше водещи актриси, само за две години Мегън си създаде име. Големият й шанс, късметът на живота й дойде, когато бе навършила двайсет и една години, през май 1925-а. Актрисата, която заместваше, заболя сериозно и се наложи Мегън да играе дълго време на нейно място. Мегън Морган стана звезда.

— Защото има прекрасен тембър — обичаше да казва Оуен за завладяващия глас на съпругата си, който вълнуваше и очароваше всички, които го чуеха.

Тъй като самият той имаше музикална дарба, двамата с Мегън решиха да стане неин агент и мениджър. Бяха прекрасна комбинация, чудесен екип, изградиха си щастлив живот, отгледаха четири деца и всяко от тях бе родено между хитовете на Мегън на Бродуей.

Едно от тези четири деца бе Ричард, бащата на Лора. Тъкмо от него — както и от дядо и баба — Лора и брат й бяха чували толкова интересни истории за рода Валиънт от Порт Толбът и за първите години на семейството в Америка. Бяха ги забавлявали с извънредно весели случки от Уелс, бяха разказвали с увлечение, невероятно цветисто и доста преувеличено. Винаги изпълнени с много героизъм и мистика, тези прекрасни истории възвеличаваха уелския дух над всичко останало.

— Няма такива като нас — хвалеше се Оуен, като имаше предвид по-скоро семейство Валиънт. Докато Лора и Дилън растяха, попивайки уелските легенди и митове, бяха приучени да изпитват гордост от келтския си произход. Тъкмо той ги е направил „различни“, бързаше да изтъкне дядо Оуен. Под това понятие той разбираше по-специални, по-добри.

Баща й беше композитор и диригент, жънеше успехи. Беше известен, ценяха го, търсеха го, но не получи популярността на прочутата си майка, която бе голямата музикална звезда от 30-те, 40-те, 50-те, чак до 60-те години. Славата й пред публиката не намаляваше, хората я обичаха. Обичаха я половин век.

Ако Оуен се хвалеше с Мегън, тя омаловажаваше всичко, свързано със самата нея, винаги казваше, че била „просто момиче от долините на Уелс, което имало късмет да бъде родено с нелош глас“.

Удивително, че баба й бе още жива, пъргава деветдесет и две годишна жена със забележително ясен ум, здрава. Ходеше по гости в Манхатън и се обличаше шик както винаги. Оуен почина през 1989-а на осемдесет и девет, но за радост на семейството Мегън продължаваше да се държи, бореше се с годините.

Дядо им и баба им бяха доминиращата сила в живота им, бяха грижовни и упражняваха огромно влияние върху тях. Баща им винаги беше наблизо, когато имаха нужда от него — до деня, в който почина през 1994-а на шейсет и четири години. Неочаквано бе повален от сърдечен удар, без преди това да е имал каквито и да е проблеми със сърцето. Отиде си твърде млад.