Иван Вазов
Светослав Тертер (9)

IX. Старо Търново

Чудесната местност, дето се е красувало старото Търново, днес представлява печална гледка: пустош, бурени, храсталаци, мерзост на запустението царуват на плоските чуки на Трапезица н на Царевец — двата прочути акропола на старославната столица. Остатъка от стените, що са ги окръжавали, скръбно стърчат тук-там, изронени от хората, изгризани от времето; разхвърляни камъни и тухли из храстите, пръснат цимент, който се белее из пусталите треви, бъзуняци и буренаци, любими растения на пустоша и на развалините остаят от всичко онова, което е било хубаво и велико на древната столица. В полите на тия два акропола, оголени, овдовели и обезчестени, се гушат сега нововремски, малки, не важни къщици, без стил и без значение; три само черкви от историческите: патриаршеската, запазена цяла, „Св. 40 мъченици“, запазена наполовина, н „Св. Димитър“, остала само един грозен скелет — остаят скръбни и неми свидетели на миналото: ръката на разрушителите е обезобразила до неузнаваемост тия славни светини. Печално шуми намалялата, в дълбоко падналата си матка Янтра и влачи из заглъхналите си завои мътни талази, в които не се огледват кули и замъци. В полите на Трапезица е оцелял само калдъръма, изхълмен, изжулен от вековете, на стара улица и две с попукани каменни зидове къщи, със стил старовремски, които рязко се отличават от другите. Вероятно били са жилища на търновски боляри.

Но нека хвърлим мислен поглед на старото Търново и да възстановим по скудните му останки и предания, и по още по-скудните упоминания в стари летописи, като възсъздаваме с въображението си, по налучкване или чрез ясновидството на една българска душа, углъбена с мистическа любов в миналото, онова, което преди 614 години трябва да е съществувало, което е могло да съществува в престолния град на Асеневците, но от което почти никаква следа няма, както сторихме с черквата „Св. 40 мъченици“.

* * *

Ако новото Търново днес поразява погледите на чужденците с голямата си и рядка живописност, старото, Асеневското Търново, ги е смайвало още повече с не-обичайността на местоположението си, със своеобразната хубост на сградите и дивно величие на панорамата си. Тия горди ридове, канари, урви, долове, обгръщани и миени от своеволните завои на Янтра, въз които беше накацал градът, настръхнал с високи каменни стени, крепости, кули, бастиони, палати, храмове, болярски домове, представляваха гледка непозната и чарующа. Никъде в света столица не беше си избрала такова необикновено място. Чужденците остаяха поразени. Още в 1640 г., когато старото Търново е било в развалини в по-голямата си част, един францискански монах, като описва местоположението му, казва, че то е нещо, що не може да се опише ().

Не са съвсем голи риторически фигури епитетите, що му се дават в българските паметници: Цариград — Търново, Богоспасаемий Цариград, Царица на градовете, Царствено-праславен град. Вторий подир Цариград и пр. Потисната от величието на гледката, фантазията на съвременниците е умяла да изрази удивлението си в тия пищни славословия. За силното впечатление е помагало и политическото значение на града, люлка на съдбоносни събития за България, място, дето е биел пулса на държавния живот.

Истина, архитектурата на търновските обществени сгради не е нито отдалеч наумявала колосалността и здравината на римските градежи и на другите в Западна Европа през средните векове, преживели времената. Всичко е било тука по-скромно, в малки размери, рабско и небрежно, или неумело, подражание на византийската тогавашна архитектура, сама находяща се в упадък. Но фантастичната форма на местността е подигала внушителността и красотата на инак скромните здания по нея. Едно бедно параклисче, кацнало на един усамотен връх, е красиво, една кула, закрепена въз края на отвесна скала над пропаст, е романтична, една крепостна стена със зъбци, възвишающа в небето горделивия си силует, е величава. А търновските висоти и канари именно с такива здания бяха увенчани, капризът на природата и делото на човешката ръка бяха се съединили, за да осъществят в зелените предгория на Стара планина тоя вкаменен блян…

* * *

И така, в края на XIII столетие, в който произхождат събитията на тая история, Търново представляваше на окото необикновено хубава, извънредно величествена гледка. Янтра, както и днес, но по-голяма, обвиваше със сребърния си пояс от юг, изток и север скалистите подножия на полуострова Царевец (Хисарът) и после обхващаше с полукръга си от изток, юг н запад полуострова Трапезица, урвест, скалист, като първия, но по-нисък от него. Високи дебели каменни стени, споени добре с цимент, закрепени цъвръсто на висотата, заграждаха и пазеха от вей страни Трапезица — ние туряме нея напред, защото тя е по-стара в историята от Царевец. Няколко малки кули издигаха над стените своите силуети. Във вътрешността на тая каменна ограда се издигаха, тясно притиснати една до друга, многобройни черквици и параклиси с каменни зидове; извътре те бяха изписани с ярки зографии, представляющи сцени от стария и новия завет, образи на светци, патриарси, понякъде ликове на български царе, военачалници и прочути боляри.

Тия черквици и параклиси, градени във византийския стил от средните векове, стил на упадък, казахме, с изключение на различната си големина, имаха еднообразен кроеж и форма, които се повтаряха до най-малка подробност. Повечето от тях имаха в малките си извити олтари за престоли кръгли мраморни или гранитни камъни, като воденични, закрепени пак на такива колони. Това бяха антични жертвеници с гръцки надписи, посветени от гражданите на римския Никопол (при Росица), на олимпийския Зевс, на богините Хера, Атина и др. Те бяха с голяма мъка пренесени от поменатия град в разрушение, както н колоните в черквата „Св. Четирийсет мъченици“. Зодческото изкуство у тогавашните българи бе в първобитно състояние, а ваятелството нито съществуваше и те се ползуваха от готовите произведения на римската и византийската цивилизация при зидане и украшаване обществените сгради. Доволно добрите фрески обаче доказваха, че живописта по̀ прилягаше на ратоборните ни прадеди. Само една между черквите, оная, посветена на св. Ивана Рилски, която пазеше и мощите му, беше доста голяма, широка, добре осветена, със свод, подпирай от шест каменни стълбове, и с олтар, на който престола не беше езически жертвеник. В друга една черква почиваше прахът на св. Гавриила Лесновски.

Само един малък палат на северната, по-издигната част на Трапезица и две-три малки болярски къщи до него бяха едничките мирски жилища сред светините. В палата бе живял Асен I, а в къщите някои от главните му велможи. Те бяха построени след възобновяването на българското царство, като се срина старата римска крепост там, за да се отвори място за постройката на нови здания. Но заедно с развитието на новия държавен живот растеше и столицата, та Трапезица скоро се показа тясна и резиденцията се премести на чуката на Царевец.

През 1293 год., във времето на Смилеца, в тоя скромен палат и в тия болярски къщи живееха само монаси. Монаси населяваха и цялата Трапезица, покрита вече с черкви и придобила изключително религиозен характер.

Гледана от някоя височина, Трапезица представляваше на канарата една внушителна картина. Това беше една китка от каменни сгради: крепостни зидове, набучени със зъбци и кули, сводове и куполи черковни, увенчани с кръстове, каменни стени на палата, всичко това сбито накуп, притиснато едно до друго, стърчеше високо и красиво над дълбокия канарист дол на Янтра, обгърнала любовно Трапезица със сребристия си пояс.

Пътниците откъм Стара планина, като виждаха от южните висоти блестящите прозорци и кръстове, чинеха поклони на земята…

Няколко черкви и стотина каменни и дървени къщи, с керемидни покриви, с околчести прозорчета, някои с кулици, с бойници (мазгали) на тях, се виждаха живописно в полите на Трапезица и Царевец, надлъж по реката. Много имаха издълбани в камъка над вратите си фамилни гербове и имена на болярите. Два пътя лазеха по урвата на Царевец: единият, който водеше към северната му порта, а друг, по-широк — Калиманова улица^[1], — който лазеше по-ниско от нея и извеждаше на Царев друм. На левия бряг бяха повечето светини:

Великата лавра, със „Св. 40 мъченици“, „Св. Богородица Темнишка“, а най на северния край, усамотено, се виждаше митрополията, оградена със скромни каменни стени, дето се издигаше оловения купол на св. апостоли Петра и Павла.

Тия две махали тогава се наричаха Търново. Те бяха почнали да се застрояват едвам във времето на цар Иван-Асеня II, който обитаваше в Царевец. В тях беше и търговския център на столицата, и дюкяните, и влагалищата на дубровнишките търговци, пълни с чуждестранни стоки, със стъклени изделия, с платове, със скъпи тъкани от вълна и коприна, с медни съдове и вещи за домашно употребление, достъпни само за по-заможни-те боляри.

Между южните поли на бърдото Царевец и полите на бърдото Света гора, Янтра делеше надве с дълбоките си вълни друга усамотена махала — Франкския град (Френк-Хисар), дето бяха главно жилищата на чуждестранните търговци: дубровничани, гърци, италианци. Там се издигаше и кулата водопроводница на Царевец.

Трета, тоже уединена махала съществуваше в полите на бърдото Орлица (Карталбаир), между Царев друм (Каябаши) и днешния Баждарлък. Тя състоеше повече от по-нови болярски малки замъци и каменни домове. Тая махала се викаше Нов град и се сношаваше с долньото Търново чрез пътя, който днес слазя от Каябаши в Асенова махала — Калиманова улица. В тая махала се намираха и малките замъци на Светослава и Балдя.

На запад от Трапезица, между нея и Янтра, беше незначителна еврейска махала, днес изчезнала, и само някои еврейски гробове я напомнят.

* * *

Много великолепен беше по-високия втори акропол на столицата — Царевец.

Темето на тая проточена от юг на север чука представя дълга площ, която на южния си край се повдига във вид на звънецоподобна могила. От тая площ се спускат надолу твърде стръмни урви, покрити с трева или с буйна растителност, или отвесни скали, които падат в Янтра.

Гигантски дебели каменни зидове със зъбци във вид на шестоъгълник, изправен на края на отвесните скали, препасваха отвръст чуката тогава; пет кули стърчаха над тия стени; под кулите имаше грамадни порти с железни врата. Една от тях, най-голямата — Великата порта — даваше вход в Царевец от Царев друм.

Тия зъбчати зидове, тия бойници в тях, тия кули, тия бастиони господар уваха над столицата, застрашаваха я във време на бунтуване, пазеха я в случай на опасност от външни врагове. Кога ставаше нужда, облаци стрели политаха въз града или въз Царев друм, или въз дълбоките долове на Янтра. Естеството бе направило Царевец непристъпен, никакви човешки усилия не можаха да превземат тази твърдина, пазена отдолу от стремителните високи урви и дълбоките вълни на Янтра, а отгоре — от изкуствените укрепления. Само веднаж неприятелска гръцка войска проникна в Търново и в оградата на Царевец, преди 11 години; но това бяха успели не чрез пристъп, а чрез измяната на болярите, привърженици на изрода Ивана-Асеня III. Преди една година бе влязъл Ногай, но вратите на столицата му бяха отворени доброволно, без никакво съпротивление.

Отгоре на площта се издигаха царските палати — старият и новият — и палата на патриаршията. Старият палат беше полудървено на два ката здание, измазано с вар. Там временно бе живял Асен II. Новият палат, в който бе минал тоя цар, съграден пак от него, беше високо горделиво каменно здание, издигнато на север от храма „Св. Петка Епиватска“, дето почиваха мощите на светицата. На върха на изшилената могила, наречена по-после от турците Чантепе, стърчеше малка хубава черква „Св. Възнесение Христово“ и високата й звънарница, на която се дължеше я турското название на могилата.

Новият палат беше царствено здание. Прекрасни мраморни колони поддържаха два балкона с художествени мраморни капители от изток и запад. Овални и полуготически прозорци, защитени с кривулести железни пречки, пускаха обилна светлина в стаите. Из главните с дъговиден горен праг врата, между две колони от малахит, се влазяше по стълба от дялан камък в долния кат, а от него по дървена извита с резби стълба на горния. Горе се намираше тройната зала, работната царска стая, приемната стая, със стени и потони, покрити с резби, с живопис, с позлата. Тронната зала беше цяла от кедрово дърво и чудни мозайки красяха стените й. Останалите десетина стаи, по-скромно украсени, служеха за жилища на членовете от царското семейство и на високите дворцови сановници.

Същото разпределение имаше и долния кат. Царските стан кипяха в пурпури, коприна и кадифе. Там разкошът, съединен с удобствата, даваше на живота чаровна прелест. От техните прозорци се разкриваха омайни, величествени панорами въз Търново, въз прекрасните му зелени околности, въз синеющите се на юг в кръгозора планински вериги, върхове и гребени.

При всичката си оригинална красота отвън, тоя палат нямаше ни стил, ни пропорция на частите, ни хармония на линиите. Той представляваше смешение от всякакви стилове: византийски, италиански, готически. В плана на строежа му, в пъстротата на украсите му не бе господствувала никаква архитектурна идея, нямаше никакво съгласие и логичност. Прищявката н непридирчивий или чудатий вкус на Иванасеневите приемници бяха му дали печата на рококо, на здание шарено, нехармонично, но пак красиво, ексцентрично, но величаво. Всеки един от тия господари, от Михаила I до Георги Тертера, беше прибавил, изменил, прекроил отвътре и вън по нещо в палата, ръководен само от временната нужда или личния си вкус за придаване повече блясък на зданието. Но въпреки това, палата омайваше, очароваваше със странната си хубост и величавост.

При всичката беднотия на второто българско царство и на съкровището, царете не щадяха средства, за да увеличат пищността на резиденцията си, тикани от тщеславието желание да гонят недостигаемото великолепие на цариградския дворец… Около тия палати бяха натрупани сградите на държавните учреждения, жилища на дворцовата прислуга и на дворцовата стража, състояща от двесте души юначни и предани войници. Повечето дървени, с тесни стаи, овехтели и прогнили, с ниски потони и с малки прозорци, те се лепяха по западния, по-полегат склон на ръта.

Всичките, заедно с крепостта при Великата порта и палатите, образуваха цял градец, в който обитаваха, притеснени наистина, около хилядо души хора^[2].

Понеже някъде склоновете бяха много стръмни, та не можеха да се използуват за нови постройки, то бяха използувани за градинки посредством тераси, подзидани с камъни.

На тия тераси се зеленееха сенчести дървеса, лозя, миришеха из лехичките хубави цветя, красяха ги юоравки с мраморни кладенчета и малки зеленчукови градинки. На пейките под клоните на белокорите брези, и тополите, и акациите, и сливите, често идеха да седят цариците в мълчаливо съзерцание вълшебството на панорамата. Или играеха там княгините, или пееха, или се смееха. Янтра се лъщеше долу като синя змия. Търново шумеше като пчела в кошера си, високата гориста Орлица и голият Гарван бодяха с гърбовете си небето. Пространствата бяха необятни и величието на света неизказано. А палатът, със заслепителното сияние на прозорците от лучите от слънцето, отдалеч приличаше на един дивен, огромен диамант, турен на височината от някой вълшебник.

От петте порти на Царевец се спущаха пътеки към града и Янтра. Най-главната порта — Великата порта — се отваряше въз Царев друм. Тоя друм минуваше по изравненото теме на дългата, със съвсем отвесни, жълтеникави стени скала, която образува тесния проток на полуострова и като еди н естествен мост го съединява с новото Търново. Над проломът, който разсича средата на тая чудата, правилна, стеноподобна скала, имаше подвижен мост с две кули от страните. Той деня се спущаше, а вечер се дигаше, та прекъсваше всяко съобщение с Царевец.

* * *

На юг, зад Янтра, се издигаше чуката Света гора с една силна крепост над реката. Склоновете й бяха облечени с гъст вековен лес. Няколко манастирчета се тулеха в прохладните сенки на леса. До него се зеленееше наклонна ливада, поприще на народни веселби, на борби, на юнаци и хора. На югозапад от града се простираше веселата равнина на Марно поле, място за многолюдни народни сборища.

* * *

Икономический живот на Търново беше доста ограничен. Разположен на скали, без лесни съобщителни средства, далеч от плодородни поля и от важни друмища, градът имаше слаба търговия с външния свят. Единствените му търговски сношения ставаха с търговците от Дубровник, които сами идеха в Търново и имаха магазини. Те намираха широко гостоприемство при всички царе, с които дубровнишката республика сключваше търговски договори. Промишлеността състоеше само в производство на домашни платове и изделия. Много боляри владееха кули, земи из провинцията и стада, и паши, и гори, а доходите им харчеха в охолен живот в Търново. Големи извори за обогатяване бяха и богатите плячки, награбвани през войните с Византия, и по-рано с франките. Между тия трофеи Търново виждаше металически и мраморни статуи на богове и императори и корнизи от колони на гръцки палати.

Но във времето, което описваме, както държавата, разтърсвана от постоянни смутове и изтощавана, така и Търново се намираше в периода на осиромашаване и вехнене. Безумствата и прахосничествата на управниците му от половина век насам при злоупотребленията на властта и кражбите на държавните и частни имущества, и бъркотиите бяха обеднили и столицата, и държавното съкровище. То сега беше празно и от пари, и от драгоценности, а преди 11 години Асен III при избягването си във Византия беше го доограбил и изнесъл всички златни и елмазни ценности на българските царе, също и драгоценностите, намерени едно време от Асеня I в лагера на разбития император Исака. Последните, по свидетелството на Пахимера, дълго време с гордост показвали българските царе на гостите си.