Иван Вазов
Светослав Тертер (33)

V. Срещата

Между това приготовляваха се за път посланиците на Дигил хана, чиято област беше зад ханството на златната орда, сега под върховенството на Токтая, победител Ногаев. Дигил хан бе ги пратил със задължителните дарове за сключване съюз с Чоки.

Чоки бе приел с готовност това предложение. Той гореше от желание да отмъсти за баща си при първа сгода.

Преди да си отидат посланиците на Дигил хана, Чоки им даде тържествена вечеря. Пиршеството ставаше в един от шатрите на велможите. Машали от катраневи мехове горяха наоколо и осветляваха далеко станът и полето зад него. Млади слуги и виночерпци служеха. Виното се лееше обилно и пиянството растеше. Деспот Светослав стоеше отдясно на хана, сиреч занимаваше най-първото място след Чоки.

По едно време машалите осветлиха една зловеща гледка: двайсетина български глави се захилиха на прътове, забучени около шатъра! Това зрелище придружаваше всички подобни пиршества. Закланите българи бяха пленници от една хайдушка шайка, унищожена при нападането татарски обози с плячка и с робини.

Ужасно страдание свиваше сърцето на Светослава. Той не можа да изтърпи тая гледка, извини се пред хана с умора и излезе, за да бяга по-скоро от ужасното зрелище. Кога да иде в шатъра си, застигна го един евнух и му каза, че го чакал отдавна, за да му каже, че го вика сестра му.

— Защо ме вика? — помисли си той и бързо се запъти към нейното жилище.

След малко той излезе и отиде развълнуван право в Радоиловия шатър.

И той с разтреперан глас му съобщи, че се научил от сестра си, че Славка е тука, защото се видяла с нея, и че утре Чоки я изпраща в дар на Дигил хана. Азатин я бил грабнал.

Радоил скокна като наранен лев.

— Къде? Стой за бога! — пошушна му Светослав, като го задържа за ръката. Радоил трепереше.

— Сега? Какво? — попита той отчаян. Светослав мислеше.

— Чакай тука! — каза той и излезе. Радоил заходи като луд из шатъра. Очите му светеха, налени с кървав огън. Той стискаше с ярост дръжката на голямата си татарска сабя, готов сега да изколи с един замах Чоки и цялата татарска войска. И всеки миг, додето чакаше връщането Светославово, му се чинеше безконечно дълъг. А Светослав се доста забави. Очевидно, трудно беше онова, което готвеше. Най-после той се завърна.

— Уредих работата — каза той, — но тя е свързана с големи премеждия.

— Казвай!

— Кремена, българската слугиня на сестра ми, занесе тайно татарска шапка и джубе на Славка. В това рухо — то е рухото на един от евнусите — Славка ще излезе из вратнята — и ако стражата, що пази на вратнята, не я познае, тя ще може да дойде в тъмнината до твоя шатър.

— А ако я познаят?

— Аз ти казах, че работата е премеждлива.

— Ако докачат тия неверници само един косъм на главата й, аз ще направя чудо: аз ще дам огъня на целия лагер, аз ще убия Чоки, аз ще…

— Не безумствувай — прекъсна го Светослав. — Татарският лагер и Чоки нам са нужни, ти на мен ще направиш зло… и на отечеството си, ако чувствуваш, безумнико, какво е отечество… Но успокой се: аз съм уверен, че Славка ще мине безпрепятствено и ти ще можеш да я спасиш, ако пак тъй безпрепятствено успееш да се изсулиш с нея из обръча на татарските шатри.

— Ще видя кой ще ми попречи…

— Аз не бих те съветвал да бягаш, твоята сила би ми била полезна във войската на хана, но ти сега не си в състояние нищо полезно да сториш при тая си залисия… Върви, спаси поне Славка, ако не можеш за друго да мислиш.

Радоил не слушаше. Той ходеше като обезумял. Внезапно на входа на шатъра се показа един татарин, обвит с широко джубе, с шапка, нахлузена до веждите.

— Кой е тоз? — попита учуден Радоил.

— Не позна ли я? Славка.

В същия миг Славка се хвърли на рамената на мъжа си.

Той я стиска няколко време, сякаш искаше да я задуши. После й каза запъхтян:

— Славке, ела да бягаме!

Но тя сега го изгледа учудено.

— Ти си в татарски дрехи? Какво правиш тука?

— Аз съм на ханска служба.

— Ти за мене направи това?

— Не, аз не знаех, Славке, че ти си била тука… Аз дойдох тука от отчаяние за тебе… Но хай по-скоро да бягаме.

— Остави ме, ти си дошел да служиш на татарите? Ти си продал меча си на християнските врагове? Махни се! Аз нямам мъж! — викаше Славка в негодувание, като отстъпваше от Радоила.

Светослав, ням и мрачен, присъствуваше на тая странна сцена. Той беше покъртен от тоя избух на патриотически гняв у тая болярска дъщеря с проста и здрава българска душа. Нему му даже беше неловко: укорът й въз Радоила падаше и въз него. Но Радоил извика:

— Славке, що думаш? Бягай, утре те откарват далеко към други татари. Ти ще загинеш в татарския плен и аз ще загина подир тебе!

— Махни се, махни се, черни Радоиле!

Тя поиска да излезе. Радоил пламна от ярост.

— Аз няма да те оставя в татарските блудилища, поразенице! Или с мене, или кръвта ти изпих!…

И той извади меча си.

Тогава Светослав се намеси. Той обясни в къси думи на Славка, че опасността, за която й говори Радоил, беше истинска и неминуема и че ако се изпусне тая минута да се спаси, всичко беше изгубено.

Светославовия съвет й подействува.

— Кажи, и ти добър българин ли си? — извика Славка развълнувано на Радоила.

— Заклевам ти се, Славке! Видиш ли тоя меч? Ще изяде на сто татари главите, ще пролея река татарска кръв, само да видиш кой е Радоил!

Славка му подаде ръката си, за да я води. Излязоха и троицата из шатъра. Навън беше тъмна нощ. Недалеко над лагера въздухът бе осветлен от машалите.

Светослав се обърна към Радоила, като му стискаше ръката.

— Радоиле, ти спечели изгубената си обична жена, защото в тоя татарски стан се улучиха верни български сърца. Стресни се сега и бъди истински българин. И когато отечеството те повика на помощ, притечи се на гласа му. А това скоро ще стане. Яви само на болярина Дамяна де си…

Радоил вместо отговор му целуна мълчаливо десницата.

Прости се с него и Славка, затрептяла от радост и страх.

— Добър ви час сега! — и Светослав посочи Радоилу отде да мине, за да не бъде виден. Той му посочи към север.