Иван Вазов
Светослав Тертер (56)

XXVIII. Отец Никанор

В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.

Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.

Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.

Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.

И той четеше с глух, напевателен глас:

„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“

— Анатема!

„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“

— Анатема!

„И убоя се тогава цар Георги от агарянци и побягна из престолний град Търново. Това се случи в лето господне 1292.

Н нечестивци Ногай влезе тогава в славний град Търново и тури на престола болярина княза Смилеца, за да бъде негов поданик, И тогава срам велик падна на царство българско. И аз, недостойния раб божий, йеромонах Никанор, пролях горещи сълзи, защото срам велик беше това, понеже бог ни наказваше за нашето нечестие.

И цар Смилец скоро биде възненавиден и се уплаши и остави посред нощен мрак своя палат и побягна из първопрестолния град наш Търново. Това се случи това лето и аз сам бях свидетел на това.

И това лето пристигна в Търново княз Светослав, син царя Георгя Тертера, и радост велика облада народа. Но праведний бог заради нашите грехове изпрати из пустините нечестивия хан Чоки, син проклятаго Ногая, и той с велико войнство дойде и седна на царския трон.“

— Анатема!

„И аз, грешния раб божий, Никанор, пак пролях горчиви сълзи. Защото бог дигна десницата си от нас. И благочестивий княз Светослав…“

Влезна патриархът и пресече четенето на логотета.

Никанор стана.

Иоаким беше начумерен.

— Никаноре, пишеш?

— Свърших я, историята на царството…

— Няма много радостни работи да предадеш на потомството… Благословен бог наш… — и Иоаким се изправи пред иконостаса и се прекръсти.

Никанор вдигна часослова да го отнесе в библиотеката.

— Чакай, запиши още — обърна се Иоаким към него, — че блажений патриарх Иоаким в денонощните си молитви е молил бога да се смили и избави царството от агарянско иго.

— Дай боже да доживея тоя радостен час — каза Никанор.

— И аз се надея, Никаноре, скоро да поздравим нов български цар, цар православен и от царска кръв.

— Бог да го поживи княза Светослава… — каза Никанор радостен.

— Не, не, не, не! — извика навъсен патриархът…

Вратнята се бутна силно. Влезе запъхтян един ратай от манастира „Св. Троица“. Той беше много уморен от тичане. Той се поклони до земя пред патриарха и му целуна десницата.

— Какво има, Радко? — попита Иоаким.

— Дядо Иоакиме — каза развълнуван ратая, — нашият манастир тая нощ бе пълен с войска.

— Каква войска? — попита стреснат Иоаким.

— Светославова. Ще превземат Царевец!

— Как? — извика смаян Иоаким. — А игуменът Ангеларий какво прави?

— Дядо игумен ги нагости и благослови на път. И Радко разправи всичко останало, каквото бе видял в манастира тая нощ.

Иоаким му махна с ръка да излезе. После се хвана за челото и остана като вкаменен. Никанор стоеше смаян. Иоаким се развика:

— Но тоя безумник е намислил да запали Търново! Той ще стане причина да се залеят улиците с християнска кръв, да стане всичко на прах и пепел под гневът на хана. В тщеславния си бяс той е обрекъл на конечна гибел и столицата, и църквите, и вярата Христова!

И Иоаким ходеше бързо сега, забравил старческата немощ и слаботня, галванизуван от силата на вълнението си.

— Твое светейшество — продума боязливо Никанор, — може би това е воля божия… за да… Но патриархът го пресече:

— Това аз няма да допусна. Аз, Иоаким, българский патриарх, няма да допусна да превърнат на пепел светите божии храмове, нито е възможно да дойде на трона Тертеровия син!… На българския трон ще бъде само оня, който аз искам!

Той се изсмя презрително.

— Ха! Светослав иска да ме надхитри… Не! По-добре Чоки, а не той!… Но аз виждам явно какво ще стане: той ще си счупи главата, из която мозъка е изфирясал. Търново в огън и кръв, народът натъркалян но улиците, жените обезчестени, децата наръгнати на копия… Не, нека вместо хиляди да загине един. Сам бог ми прати тоя разумен ратай, за да спася народа. Нека Чоки веднага всичко знае…

— Твое светейшество… — приближи се уплашения Никанор към патриарха.

Но Иоаким си грабна патерицата и излезе. Той заповяда на слугите да кажат на кочияшинът да впрегне по-скоро колесницата, а сам се изкачи горе в стаята си да тури панокалимавката и облече празничното расо.