Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (32)

Тридесет и две

Връщането приличаше на забързана филмова лента, пусната на обратно. От колата се обърнахме да погледнем пламналите в оранжево прозорци на къщата, която постепенно изчезваше зад палмовите дървета, докато накрая не остана да стърчи само върхът на покрива й като острие на някой дървен айсберг. Пътят се виеше надолу и скоро къщата съвсем се изгуби от погледа ни, върнала се обратно в света на красивите пощенски картички и вълшебните приказки, откъдето се беше появила.

Не спряхме на „Муунлайт булевард“, за да кажем довиждане на „Бриз“ и „Суит Керълайнс“, нито на стойките с пощенски картички, нито на туристите в техните лимоненозелени бански, но Ред каза на Джейн да снима една табела в края на града.

ВИЕ НАПУСКАТЕ ЗАНЗИБАР БЕЙ

Благодарим ви, че се отбихте!

На магистралата Ред отби на същото място, където на идване за първи път видяхме тюлените и настоя пак да си направим официална ваканционна семейна снимка, за да има с какво да сравняваме първата.

Тюлените си бяха на същото място, на което ги бяхме оставили, лаеха и си играеха на брега.

Парапетът над скалата, информационната табела и масата за пикник също стояха там, където винаги са били.

Доломитските скални късове продължаваха да поддържат склона, за да не рухне в океана, както го бяха поддържали от десет хиляди години.

Целият ми живот се преобърна само за три седмици, но както тюлените продължаваха да реват срещу Пасифика, така всичко останало наоколо си беше все същото.

— При вас всичко наред ли е, момичета? — попита чичо Ред, когато отново закопчахме коланите в колата. — Малко съм изненадан, че не документирахте всичко това.

— Просто сме уморени — отговори Франки и дори не погледна към камерата в раницата до нея.

— На мен също никак не ми се тръгва оттук — каза леля Джейн. — Но поне съм сигурна, че догодина пак ще дойдем.

Двете с Франки кимнахме механично и всяка се загледа през своя прозорец на задната седалка.

На летището върнахме колата под наем, чекирахме багажа и отново минахме през проверката за сигурност, като за пореден път станахме свидетели на многобройни срещи и раздели. Все същите хора. Все същите помахвания за сбогом и възторжени приветствия за добре дошли. Все същото начало и същият край. Все същите „преди“ и „след“.

Преди да обявят нашия полет пак имахме време да се отбием при „Джакс Джава“, но този път с Франки поръчахме поотделно. И не направихме шеговити интервюта една с друга. Нито измисляхме истории за останалите пътници. Изпихме скъпите си шейкове с мляко и кафе и положихме големи усилия да останем будни до качването на самолета.

Скоро вече бяхме заели местата си, слушахме инструкциите за безопасност от стюардесата и съвестно изучавахме картите със същата информация, грижливо поставени в джобовете на седалките пред нас.

Франки пак ми отстъпи мястото до прозореца и се тръшна на рамото ми, заслушана в новите парчета на „Хеликоптър пайлът“, които беше качила на айпода си веднага след концерта. Докато наблюдавах как белите точици на яхтите постепенно изчезват в безкрайната синева на океана, си мислех за мама и татко и се питах дали ще забележат колко по-зряла съм станала през тези три кратки седмици. Дали вече ще изглеждам, говоря и ходя по различен начин? Дали те ще разберат?

Да, Ана беше толкова сладко момиченце, но това беше преди катастрофата. По-добре да не говорим за това.

Пристигнахме у дома след полунощ източно време и аз мобилизирах малкото си останали сили, за да кажа довиждане на семейство Перино, да прегърна мама и татко и да се добера до стаята си. С изключение на сменените чаршафи на леглото стаята ми си беше същата, каквато я оставих — близка, уютна и позната. Знаех кои дъски на пода ще изскърцат под стъпките ми. Знаех в кое чекмедже са ми чорапите. Знаех кои чудовища живеят в гардероба и кои — под леглото, а когато най-накрая се сврях в чаршафите и положих глава на старата възглавница на буци, аз дръпнах завивката до брадичката си, затворих очи и си представих, че никога не съм напускала това безопасно и скучно място с неговите стари и познати призраци.