Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (10)

Десет

Франки тихичко похъркваше под жълтото си одеяло, а аз бях потънала в мисли за Мат. За нашата първа целувка. За падащите звезди. За тайните погледи, разменени над масата по време на семейните вечери. И как ме изпитваше с цитати от любимите си книги посред нощ. Неговата ръка, пробягваща по бузата ми, когато никой не ни гледаше. Ароматът на кожата му, когато се надвеси пред мен, за да плати сладоледа в онзи последен ден в „Кастъд ласт станд“.

Ако знаех, че ще умре, сигурно щях да му кажа нещо важно за последно. Едва ли щях просто фалшиво да пригласям на песента на „Грейтфул Дед“, която той толкова обичаше. Щях съвсем искрено да му призная чувствата си. Без флиртуване, без пърхане на клепки, без драматичен шепот. Щях да го гледам дълго и съсредоточено, за да запазя образа му в главата си за вечни времена. Щях да го питам за милион неща, за да разбера какво е било от значение, преди да се кача в колата на връщане от „Кастъд ласт станд“. Защото след това вече нищо не беше от значение.

Даже не успяхме да му намерим определение. Как се казваше онова, което се случи между нас с Мат през последния месец от живота му, какви станахме ние двамата през тези последни дни, ще си остане загадка. Не посмях да задам този въпрос гласно. Само нощем, сама в леглото се питах какво ли ще стане, ако той срещне някоя друга в Корнел или пък ако Франки изведнъж пощурее заради нашите отношения и той реши, че не си струва да й причинява това. Но когато си в началото на една любов, ти не спираш да си задаваш въпроси. Ей, Мат, ами ако умреш, преди да си успял да кажеш на сестра си за нас, трябва ли аз да й го кажа? И имаше ли наистина такова нещо като „нас“, за което си струва да се говори?

Когато се случи такова нещо, ти си напълно неподготвен за него, чувстваш се раздвоен и объркан и търсиш скрит смисъл и в най-дребните и незначителни неща. Стотици пъти преповтарях събитията от онзи ден, опитвайки се да открия някаква нишка. Някакъв друг финал. Ефектът на пеперудата^[1].

Ако двете с Франки не бяхме поискали сладолед в онзи ужасен ден, той още щеше да е жив.

Ако целувките ми не караха сърцето му да бие учестено всяка нощ след рождения ми ден, той още щеше да е жив.

Ако не се бях раждала, той още щеше да е жив.

Ако можех да открия онази пеперуда, която беше размахала криле, преди да се качим в колата в онзи ден, щях да я смачкам.

— Не можеш да заспиш ли?

Леля Джейн ме стресна, обаждайки се от тъмния ъгъл на верандата, по която крачех разсеяно сред моите призраци.

— Не мислех, че има още някой буден — отвърнах с пресекващ дъх. — Извинявай, не исках… Аз просто…

— Ана, не си отивай — Джейн тръсна глава. — Всичко е наред. Аз просто… си спомнях.

— Аз също — в същия миг вече съжалявах, че съм го казала, исках да си върна думите назад, да се втурна в къщата и да се свра под леглото. — Искам да кажа, спомнях си всички истории за вашите летувания, които съм чувала.

Леля Джейн кимна, бледата лунна светлина правеше ореол около главата й, обливайки я в синкаво сияние.

— Поседни тук — тя побутна с крак един стол към мен. Това ми напомни за предишната Джейн, която се държеше с мен по-скоро като с приятел, отколкото като с малко дете. Преди да се случи всичко това, тя често се печеше на слънце заедно с нас, предлагайки ни студен чай в замяна на кратко връщане към момичешките години. Е, вярно че клюките по онова време бяха доста постни. Франки все още беше девствена. Аз още не се разплаквах при вида на синя глазура. И не криех никакви тайни за единия от най-добрите си приятели пред другия.

Поседяхме така няколко минути, заслушани в нежния ритъм на вълните край брега. Шшш, ашшш. Шшш, ашшш. В тъмното сякаш бяха станали по-лениви, но и по-шумни.

— Франки и Мат често слизаха до плажа, за да търсят парчета стъкло, изхвърлени от морето — каза Джейн. — Беше нещо като състезание между двамата.

— Всеки път носеха и на мен от тях. Още ги пазя.

— Точно така, помня бурканите. Мат правеше разни неща от тези стъкълца. Гривната на Франки с червеното стъкло е от него. И синьото стъкло, което носеше на кожена връв около врата си — помниш ли го?

Възходи. Пропадания.

Примигнах бързо, за да спра сълзите и кимнах.

— Не зная какво стана с него — продължи Джейн. — Толкова пъти съм се опитвала да го открия — убедена съм, че го е взел със себе си.

Вдигнах неволно ръка и докоснах трапчинката между ключиците си, където понякога усещах тежестта на изгубената огърлица, сякаш Мат наистина ми я беше подарил, както се шегуваше. Не, не беше там. Сигурно е останала някъде в разбитата кола с изгубения диск, един кец, няколко книги от библиотеката с просрочен срок за връщане и нашите лъжички за сладолед — всички онези дреболии, които остават единствените свидетелства за цял един живот.

— Ана — гласът на Джейн развали магията на нощния прилив, — може ли да те попитам нещо лично?

— Разбира се — въпреки че не бях съвсем сигурна докъде ще доведе всичко това.

— Давам си сметка, че не бях съвсем на себе си тази вечер, за което много съжалявам. Понякога просто не мога да предвидя какво би ме извадило от равновесие. И се опитвам да се справя с това, наистина. Но Франки — как е тя? Ама честно.

Погледнах откритото й честно лице и се сетих за Йохан. Припомних си брокатените сенки за очи, цигарите, изпушени в стаята, невзетите изпити и провалените тестове в края на срока, затръшнатите врати и се запитах как Джейн може да ме пита такова нещо. Или може би просто се надяваше да чуе няколко утешителни думи и да продължи напред, без да забелязва какво всъщност се случва с дъщеря й. Но суровият решителен израз, бръчките, насекли челото й и очертали устата й, побелелите кокалчета на пръстите, с които притискаше устата си — това беше слепец, който се надява да види поне лъч светлина. В главата ми прозвуча гласът на татко, далечен и тъжен.

Щом ти си наблизо, Ред и Джейн нямат причина да се притесняват за Франки — ти го правиш вместо тях.

— Прости ми, скъпа — продължи Джейн, — дано не мислиш, че съм прекалено настоятелна и те насилвам да говориш. Просто се тревожа за вас двете. Франки вече не споделя с мен, както правеше едно време. Собствената ми дъщеря се превърна в непознат човек за мен.

— И за мен също — устата ми пак казваше неща, които не бяха съгласувани с полузаспалия ми мозък. Глупава уста. — Исках да кажа…

— Разкажи ми всичко — ръката на Джейн внезапно доби твърдост и силно стисна рамото ми. — Не се притеснявай.

Тя се взря в очите ми и ми даде шанс, онзи единствен шанс да й кажа истината, да й разкрия колко различия е Франки сега, за нейните вътрешни бягства, за Йохан и облога ни за двайсетте момчета, за A.A., за покритата с тортена глазура първа целувка с Мат, за обещанието си пред него и за това как не мога да го забравя — за всичко. Толкова ми се искаше да й разкажа всичко това — на тази съкрушена майка, която най-накрая може би щеше да помогне на всички нас.

— Франки се справя, тя е добре — казах и ми се прищя сама да се ритна. Имах шанс да споделя всичко, което ме мъчи, да освободя душата си и аз го пропилях. Справя се добре — сякаш оценявах работата й в офиса.

— Не е така — прекъсна ме Джейн, отдръпвайки ръката си. — Тя не е добре. Никой от нас не е добре. Бъди честна с мен, Ана.

Заля ме вълна от смесени чувства — ожесточение и желание да защитя Франки, вина заради моята нерешителност да призная истината пред Джейн и дълбок гняв, че никой не знае и не се интересува какво бях загубила аз.

— Виж какво, лельо Джейн… — тонът ми беше на ръба да прозвучи насмешливо и непочтително — усилието да налея разум в главата на майката на най-добрата ми приятелка ми костваше немалко. — Франки е още с нас. Тя нито е правила опит за самоубийство, нито се е пристрастила към наркотиците. И все още може да се засмее за едно или друго нещо. Просто вече не е същата.

— Ана, не исках да…

— Хайде, де, нали и сама я виждаш. Всичкият тоя грим и предизвикателното й поведение. Напоследък изобщо не може да се каже, че е образцов ученик. Ами виж само какво стана тази вечер между вас двете! Франки си дава сметка, че него вече го няма, лельо Джейн. Той си отиде, това е — и нищо на този свят не може да го върне обратно.

Цялата се тресях. Ръката ми се стрелна нагоре да запуши устата в същата секунда, в която всичко това беше вече изречено; тежестта на собствените ми думи ме затисна. Жестоки и зловредни думи, които никога не биваше да произнасям. Вече безвъзвратно бях причислена към лошите във вселената и лицето на Джейн, застинало с объркано изражение, беше единствената ми присъда.

Но после — дълбока въздишка.

Усмивка.

Поглед.

Широко отворена уста.

Точно там, на задната веранда в къщата на Занзибар Бей, в тъмнината на нощта, когато избълвах цялата грозна истина и единственият свидетел на това беше океанът… леля Джейн се смееше.

— Ана — изхълца тя, размазвайки сълзите с опакото на ръката, — това е първият път, когато някой е напълно откровен с мен, откакто синът ми умря.

— Божичко, лельо Джейн, толкова съжалявам. Просто не знам как можах да кажа всичко това — надигнах се, опитвайки се да я прегърна с надеждата, че така ще скрия пламналото си лице.

— Ами да — обгърна ме тя с ръце, — пък аз дори не трепнах.

Отдръпнах се от нея и седнах обратно на стола, все още трепереща отвътре след моето избухване и нейната неочаквана реакция. Тя ме наблюдаваше, отпиваше от чая си, а в очите й се беше събрала мъка за цял един човешки живот — животът на Мат. Но въпреки това се усмихваше.

— Ана, той ти липсва.

— През цялото време. Още не мога да повярвам, че го няма — казах това като в унес, а думите оставиха особен вкус в устата ми. Независимо колко пъти ги бях произнасяла, те продължаваха да звучат неразбираемо и чуждо за мен, като някакъв непознат език. Болка проряза гърдите ми и аз задържах дъха си, за да не дам воля на отчаяния хлип, който напираше в мен.

— Той беше нещо повече от твой най-добър приятел.

Кимнах разсеяно, забравяйки за момент къде съм и факта, че говоря с Джейн, а не на дневника си.

— Аз… Той беше като брат за мен. Също като Франки, нали разбираш. Е, искам да кажа, че тя ми е като сестра. Така де…

Джейн се протегна през масата и стисна ръката ми, съчувствено кимайки с глава.

— Скъпа, когато произнесе името на Мат, ти доби същото изражение, с което той всеки път произнасяше твоето име — гласът й се пречупи в края на изречението, но топлите й длани все така твърдо държаха ръцете ми.

Какво изражение? Исках да я попитам за това, но някаква тревога, примесена с тъга, отново сви стомаха ми и започна да лази към гърлото. Някъде отвъд перилата на верандата океанът въздишаше в очакване на моя отговор.

Шшш, ашшш. Шшиии, ашшш.

— Франки не знае — казах, макар да не бях сигурна какво очаквам, когато й поверявам тази тайна. Тя да каже на Франки? Или да я запази? Напълно се обърках. Не бях казала нищо по-особено, двете с Джейн просто говорехме за Мат, така както бих говорила с всеки друг, включително и с майка ми.

— Зная, че не знае — отговори Джейн. — Иначе не би могла да опази такава тайна от мен.

Сетих се за Йохан, но тутакси прогоних тази мисъл. Това е моя тайна, не на Франки.

— Лельо Джейн, аз…

— Аз също не можах да заспя — Франки се появи изневиделица в своята жабешкозелена пижама, притваряйки мрежата против насекоми зад гърба си. — За какво си приказвате вие двете тук?

Страхът ме прониза като стрела и скочих на крака.

— Ами, ние… Такова… Нищо особено, Франк. И аз не можах да заспя. Не исках да те будя — взрях се в лицето й да разбера дали е дочула нещо, но видях само едни сънени очи, сплескана от страната, на която е лежала коса и розови следи от гънките на възглавницата по бузата й.

— Е, вече съм будна — каза тя и придърпа стол да седне до майка си.

Джейн изпи наведнъж останалото от чая в чашата и попи устни, изпускайки въздишка, дълбока като океана.

— Преодоля ли го? — попита тя Франки без заобикалки.

Франки кимна и отпусна глава на рамото й.

— Цяла сутрин очаквах да се срина — каза Джейн. — Но щом пристигнахме, разопаковах багажа и подготвих къщата без нищо да се случи се уверих, че всичко ще е наред.

— И аз — каза Франки.

— Когато се качих в стаята след твоето избухване, мислех, че не ни остава нищо друго, освен да си съберем багажа и да тръгнем обратно още утре сутринта.

— Ами сега? — попита Франки.

Леля Джейн посегна към джоба на жилетката си.

— Мисля, че брат ти би искал да останем. Намерих това на дъното на шкафа с чаршафите, докато търсех носни кърпи.

Тя протегна ръка и разтвори длан, в която имаше едно очукано и избеляло автомобилче с размерите на фъстъчена черупка. Очите й се навлажниха, докато галеше с пръст червената му боя, но после се усмихна.

— Той все си губеше нещата — каза и бутна малката количка към ръба на масата. — Баща ти все се подхлъзваше на количките му и за малко не си счупи врата. Помниш ли?

Франки се усмихна.

— Но откъде си сигурна, че тая количка е от неговите? И други хора са наемали къщата.

— Ето виж — Джейн обърна количката с колелата нагоре и посочи две букви, изрязани върху гладката й долна част — М. П.

Франки ахна и посегна към играчката.

— Виждаш ли? — каза Джейн, первайки бузата на Франки с кранчетата на пръстите си. — Той е искал да останем.

Може да звучи налудничаво, но такива неща постоянно се случват. При мен беше същото с дребните монети. Колкото пъти намерех някое пени на тротоара, толкова пъти Мат не ми позволяваше да го взема. „Нека някой друг извади късмет днес“, казваше той. Тогава започвах да го дразня и му казвах, че когато един ден се пресели в отвъдното, ще намери там цяла стая, пълна с пенита, които навремето е оставил на другите хора.

Сега намирах монети навсякъде, не само на тротоара, а и на най-странни места и винаги ги оставях там, както той би искал. Веднъж ми се случи даже под душа. Няколко други открих в обувките си — изглежда това беше любимото им място. Едва вчера едно изпадна от книгата, която си купих. Прибирах ги в джоба си и чаках удобен момент да ги пусна на тротоара. Нека някой друг извади късмет днес, казвах.

Джейн взе количката от Франки и с усмивка я пусна обратно в джоба си. Дали леля Джейн не пътуваше обратно към нас от онзи пуст остров, където беше корабокруширала след смъртта на Мат? Едва ли някога щях да разбера. Усмивката й внезапно можеше да се превърне в пристъп на истерия, така както бурята внезапно застигаше корабите в открито море.

Но поне засега тя изглеждаше добре.

Трите продължавахме да седим в тъмното около масата, всяка потънала в спомените си, докато дишането ни се сля в един дъх заедно с вълните на брега. Шшшш, ашшш. Шшшш, ашшш. Шшшш, ашшш. Минутите минаваха, а на мен не ми се искаше това да свършва, гледайки ту Франки, ту Джейн.

Джейн първа наруши тишината, скочи от стола и ни хвана за ръце.

— Хайде, момичета — каза. — Елате с мен.

Двете с Франки я последвахме на плажа и трите се разпищяхме, когато ледената вода обля стъпалата ни. Джейн отскочи назад от вълните и легна върху пясъка на безопасно разстояние от прилива. Ние застанахме край нея, колебаейки се дали също да легнем на пясъка или да извикаме чичо Ред. Внезапно тя разтвори ръце и взе да ги движи нагоре-надолу, сякаш беше пеперуда, затънала в пясъка и на нас не ни оставаше нищо друго, освен да се разсмеем.

— Пясъчни ангели — каза тя, сякаш беше напълно в реда на нещата една зряла жена да прави това в три сутринта на плажа. — Хайде.

Ние легнахме в пясъка от двете й страни и започнахме да махаме с ръце и крака, колкото сили имаме, а по страните ни се стичаха сълзи — от смях или от плач, вече никой не можеше да каже.

— Как мислите, дали той ги вижда там? — Джейн се претърколи към нас, след като бяхме направили три пясъчни ангела точно на линията на вълните.

— Ако ги вижда — каза Франки, — значи сигурно се чуди защо жените от това семейство плачат за освидетелстване.

Жените от това семейство. Поне в този момент аз съм една от тях. Не съседското момиче. Не някакъв навлек. А жена от това семейство, която тича обратно към къщата, хихикайки тихичко заедно с другите, премръзнала и с пясък в косата.