Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (23)

Двадесет и три

Не ни отне много време да стигнем до Виста, а когато най-накрая се озовахме там, веднага разпознах гледката. Всички крайбрежни градове на Калифорния огряваха в светлини брега като фойерверки, точно както ги бях виждала хиляди пъти на картичките, изпратени от Мат.

— Когато бях дете, идвахме много често на пикник — каза Сам, докато разгъваше одеялото върху пясъка. — От доста време не съм бил тук.

Настаних се до него с подвити крака.

— Разкажи ми нещо — казах. — Просто искам да те слушам.

— Добре тогава, ела насам — той легна по гръб и ме придърпа до гърдите си, галейки косата ми. И започна да ми разказва какво е да отраснеш в Калифорния и колко трудно е да имаш приятели тук, защото всеки, с когото се запознаеш, си заминава в края на лятото. Усещах как гласът му, мек и дълбок, са заражда в гърдите на мястото, където бях опряла ухо. — Най-лошото на Калифорния е, че нищо тук не е истинско и за постоянно — продължаваше той. — Успя ли да го усетиш вече?

— Не. Бих могла да остана тук до края на живота си.

— Само че не можеш, Ана. Ето това исках да ти кажа — той повдигна брадичката ми и се вгледа в мен. — Ти си като някое прекрасно и пакостливо духче, но когато се събудя, ще си си отишла, а аз ще се чудя случило ли се е всичко това наистина.

— Разбирам те — казах, желаейки с цялото си сърце да не разбирах за какво говори той.

После Сам ме разпитваше за Ню Йорк и разтриваше нежно гърба ми, докато му разказвах. Описах му нашето детство, опитвайки се внимателно да заобиколя трагедията, която беше белязала живота ми завинаги. Но каквото и да правех, всички важни истории от детството ми опираха до нея.

Преди — заедно.

След това — разделени.

Преди — щастливи.

След това — печални.

Появата на Сам по време на нашата ваканция приличаше на бягство от тъгата, но ето че сега не можех да разказвам за себе си, без да мисля за Мат. Усилието да го изтласкам от мислите и разказите си ме изтощаваше. Накрая споменът за него надделя, промъкна се в съзнанието ми и ме накара да притихна пред шума на океана и дишането на Сам.

След смъртта на Мат се страхувах да направя, каквото и да било. Не бях способна дори да си гриза ноктите или да подуша ризата си, за да разбера дали е за пране, без да усещам погледа му върху себе си. Отправях молитви и го призовавах да ми даде поне някакъв знак, че наистина бди над мен, че продължава да е с мен, да ме утеши някак.

Но той така и не го направи. А времето течеше. Аз постепенно престанах да се страхувам.

Чак до този момент, когато съм уязвима, несигурна и малко пияна. Когато лежа на пясъка и лудо се влюбвам в някого, когото току-що съм срещнала. Мат ме гледаше. Наблюдаваше ме. Най-вероятно ме съдеше. А най-лошото от всичко беше, че аз повече не исках да се събуждам под лавината от тъга и печал. Не исках повече да усещам вкуса на марципанова глазура и дъха на цигари с карамфил. Не исках да мисля за връвта със синьо стъкло около врата му, нито за книгите, които ми четеше, нито за леглото му, нито за купищата неща, които беше приготвил за колежа, нито за някое непознато момче в бакалията, на което ще видя дарените дрехи на Мат.

Не исках да съм най-добрата приятелка която-е-станала-нещо-друго на едно мъртво момче.

Или пък търпеливата и съчувстваща съседка.

Или пък доживотната пазителка на тайни, които можеха да разбият нечие сърце.

Исках просто да се нося по въздуха, затворена в моята калифорнийска машина на времето, в която не съществува мрачното вчера, нито зората на утрешния ден, просто на хоризонта няма нищо и той е съвсем чист.

Изличен.

Какъв е най-ранният ти спомен? — попитах Мат. Двамата с него миехме колата му, докато Франки правеше сандвичи в кухнята.

Повечето от ранните ми спомени са от Калифорния. Океанът. Не си спомням кога точно съм го видял за първи път, а само как се чувствах тогава.

Как!

Невероятно дребен. Невероятно незначителен. И абсолютно защитен. Доста налудничаво звучи, нали?

Не.

Ами твоят какъв е?

Исках да му кажа, че това е бил петнайсетият ми рожден ден отпреди две седмици, защото всичко, което се беше случило преди това сега ми приличаше на бледа луна в сравнение с неговата целувка. Вместо това му разказах как съм седяла в градината с дядо, докато Мат е ловял гъсеници и се е опитвал да ги нахрани с дъбови листа от дървото в задния ни двор. Трябва да съм била на три.

Тогава исках да си направя ферма с гъсеници. Не мога да повярвам, че си спомняш това, Ана. Мат се усмихна и изтри сапунената пяна от ръцете си.

Това не е толкова страхотно, като да видиш океана за първи път, обаче още ме кара да се усмихвам.

Обещавам някой ден и теб да те заведа. Искам двамата заедно да видим океана. Искам всичко да видя заедно с теб.

Сам ме гледаше напрегнат и сериозен, сякаш се опитваше да прочете мислите ми. Не можех да намеря подходящите думи, с които да му разкажа, а дори и да успеех, сигурно щях да плача през цялото време. Затова предпочетох да направя нещо по-добро и го целунах.

Изличен.

Той започна също да ме целува, все по продължително и страстно, легна върху мен и свали пуловера ми, бедрата му се притиснаха към моите, много по-силно и по-настоятелно от всеки друг път досега. Изпитах усещания, каквито никога досега не бях изпитвала, на места, които до този момент не знаех, че съществуват — приличаха на стотици малки и ненаситни цветчета, които се събуждаха и разцъфваха под слънцето след дълга и свирепа зима.

Някъде дълбоко под наскоро загорялата ми кожа аз знаех, че трябва да изчакам, че това трябва да е нещо специално, че трябва да е с някого, с когото ще се събудим заедно на сутринта, на следващия ден и така завинаги.

Ами ако той си мисли, че аз съм просто някоя туристка, която търси романтично приключение далече от вкъщи, само и само за да може да сподели възторга си със своите приятелки в лъскави картички с изглед от крайбрежието?

Не — след края на ваканцията всичко приключва. Сам и аз вече никога няма да бъдем „ние“. Ще изгубя и него, точно както изгубих Мат. Независимо дали причината за това е смъртта или непреодолимото разстояние между Ню Йорк и Калифорния, аз скоро ще се събудя и Сам няма да го има.

Сам, чиито вълнисти кичури падат на меки къдри върху страните ми, докато ме целува.

Сам, чиито диви зелени очи ме обгръщат също като ръцете му, търсейки и откривайки, горещи и настоятелни.

Сам, чиято кожа има вкус на морска сол и лято.

Сам, чиято фамилия е пълна загадка.

— Чакай! — отблъснах го, точно когато непохватно развързваше горната част на банския ми. — Току-що се сетих, че ние не знаем фамилните си имена. Моето е Райли — погледнах го настойчиво, сякаш тази нова информация би повлияла по някакъв начин на онова, което предстоеше да се случи в тази дива нощ.

Той се разсмя.

— Макинтош.

— Като ябълките ли? — попитах.

— Не, като компютрите.

— Май е все едно, нали?

— Виж, Ана…

— Да?

— Никакви разговори повече — той се усмихна.

— Добре — прошепнах и прокарах пръсти по долната му устна. Умът ми препускаше по-бясно и от сърцето, но нямах представа как да го спра. Всъщност не исках да го спирам. Исках да попия всичко негово. Исках да вкуся устата му, да вдъхна шампоана му, а после да умра с тези спомени, незабавно и леко, преди нещо да ми ги е отнело.

Той се притисна в мен за нова целувка, но аз опрях ръка върху гърдите му.

— Сам… Всичко е наред, но… Носиш ли нещо? — изчаках, докато смисълът на въпроса бавно стигне до съзнанието му.

— Аха — кимна той и посегна към пуловера си зад мен. Дочух шумолене на хартия, когато отваряше опаковката на презерватива.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да.

Сам ме зацелува силно, дишайки тежко през носа, докато отваряше ципове, развързваше, разкопчаваше и смъкваше дрехите ни, докато целувките му бавно пълзяха надолу към корема ми. После устните му бавно се върнаха нагоре към моите, мърморейки нещо неразбрано, а аз увих крака около тялото му и го поех в себе си.

Всъщност никак не болеше, просто беше… Странно. Непознато. Отначало затаих дъх, а късите ми панталонки и бикините се бяха усукали около единия ми глезен, сякаш не бяха успели да избягат навреме и сега трябваше да изчакат всичко да свърши, като се опитват да не вдигат шум, за да не ги разкрият.

Сам беше заровил пръсти в косата ми и тласкаше напред-назад тялото си в моето като вълните на океана, които се разбиваха близо до нас. Аз влязох в ритъма на неговото тяло и постепенно се отпуснах, когато раменете и ханша ми намериха здрава опора в пясъка. През копринената завеса на косата му виждах ниската оранжева луна, усещах солената му кожа върху устните си и дишах тежко, очаквайки звездите да завалят около нас.

 

 

Но те не заваляха.

Те просто постепенно избледняха, гледайки ни мълчаливо отгоре, задържайки се за дълго над прииждащите към брега вълни, чак докато Сам освободи тялото ми легна до мен, а аз седнах и навлякох отново дрехите си.

Светлинките върху нощното небе се изгубиха с оттеглящия се прилив, потъвайки в розовата зора заедно с албатроса, от който най-после се бях отървала.

Но дори сега не се чувствах по-различна от онази Ана, която видях в огледалото на партито, преди да тръгнем насам. Не станах по-зряла. Нито по-умна. Мътните води на живота ми не станаха изведнъж по-бистри или по-малко тайнствени сега, когато вече бях член на тайното общество.

Сам лежеше със затворени очи и ръце, скръстени на гърдите.

— Остани с мен, Ана Райли — прошепна сънливо той, усмихвайки се. Надвесих се над него и леко докоснах с пръсти корема му.

— Отивам да се измия и веднага се връщам.

Поех боса към водата, а незакопчаните ми джинсови панталонки висяха хлабаво на ханша ми, ръбовете им, пълни с пясък, бяха прилепнали като мокра паяжина към бедрата ми.

Оставих водата нежно да ме измие, очаквайки някакъв знак, че всичко ще е наред, че в това, което бях направила току-що, няма нищо лошо и че всичко занапред ще бъде добре. Взирах се над разпенения океан и чаках.

Вълните продължаваха да нашепват нещо на брега, както бяха правили цяла нощ, древни, мъдри и вечни.

Пясъкът, избледняващата луна и прибраните като коронки на спящи цветя хотелски чадъри по плажа стояха неподвижно, непроменени, незасегнати.

Океанът се вълнуваше около краката ми, за да се оттегли в следващия момент, а неговата влажна целувка на мига попиваше в пясъка.

Бях взела вълшебното хапче и сега всичко е зад гърба ми.

 

 

Изплакнах ръце във водата и се обърнах към Сам. Трябваше да е някъде след пет. Той беше седнал на пясъка и ме гледаше с лешниковозелените си очи, треперещ и усмихнат.

— Какво има? — попитах, ровейки с палците на краката в пясъка, опитвайки се да скрия собствената си усмивка.

— Стой така, Ана Райли — каза той. — В този момент всичко е съвършено.