Сара Оклър
Едно лято с 20 момчета (3)

Три

Опъната по корем върху новия пурпурен юрган на Франки, облечена в тишърт и гащи за йога, чета вече за трети път интервюто с „Хеликоптър пайлът“ в списание „Ролинг стоунс“.

— Конячено червено — Франки затваря гланца за устни и гледа с възхищение отражението на нацупената си муцка в огледалото на тоалетката. — За теб обаче може да е доста тъмно — продължава, подавайки ми гилзата, — но все пак го пробвай, ако искаш.

Няма нужда да го пробвам. Наистина е тъмно за мен. Кожата ми е толкова бяла, че даже има синкав оттенък, ако не броим ония деветнайсет лунички, които ненавиждам и които устояват дори на цитрусовия пилинг, ексфолиращите трици и лентите за почистване на порите.

— Моля те, Франки — аз отново отгръщам началната страница на интервюто. А всъщност би трябвало да съставяме списък с необходимото за лятната ваканция и да планираме всички онези вълнуващи неща, които ще правим в Калифорния през следващия един месец. Но вместо това цял час наблюдавам как Франки се труфи, перчи и кокошини пред огледалото. — Отказвам да се контя заради това.

— Че кой се конти? — пита тя. — Аз просто… О, я стига, Ана!

Франки използва всеки повод, за да се наконти: стягане на багажа за лятната ваканция, ходене на кино, пазаруване в кварталната бакалница, даже такива изключителни събития като изхвърлянето на боклука. Дори Земята да излезе от орбитата си поради изкривяване на пространствено-времевия континуум; дори Северна Америка внезапно да се наклони към Европа със скорост, наполовина на светлинната и всички къщи, заедно с пластмасовите розови фламинго на поляните пред тях и хорските кучета да се сурнат в океана — тю-тю-ю-ю-ю! — даже тогава Франки ще рече: „Я чакай малко, Ана! Виж дали имам нещо между зъбите!“

Франки винаги е била по-привлекателната от нас двете, даже когато майките ни обличаха в еднакви пастелни летни рокли или в еластични джинси на ромбове. Въпреки това тя приема този факт очарователно, с леко притеснение и дори неудобство.

Миналата година, когато шокът от смъртта на Мат попремина и Франки престана да го вика, застанала пред вратата на неговата стая, тя се изолира от останалия свят в нещо като пашкул на какавида, самотна и нестабилна. Спря да говори — на своите родители, на моите родители, даже на мен. Не че това ми пречеше кой знае колко. Понякога се чудех дали няма да загубя и двамата си най-добри приятели само заради едно разбито сърце. Но когато през есента започна новата учебна година и тя се появи, метаморфозата беше пълна — беше се превърнала в една току-що напуснала пашкула пеперуда, която вече не плачеше, харесваше момчетата, носеше бляскав грим и тайно пушеше марлборо лайт на прозореца в стаята си.

Сега, където и да отидехме, Франки се появяваше като една зашеметяваща черна дупка и според Петата теорема на квантовата физика и красивите момичета привличаше цялото внимание към себе си.

— Последно, искаш ли го, или не, Ана? — попита тя.

— Или не. Много е тъмно за мен.

— Твоя си работа — тя притисна устните си една в друга, попи ги с книжна кърпичка и ги потупа с пухче прозрачна пудра.

Комбинацията на Франки. Съвършено положени блестящи сенки за очи, френски маникюр, коса в моден тъмнокафяв цвят с червени кичури, които се вееха около брадичката й и пробляскваха. Но да срещнеш в едно и също изречение „Ана“ и „блясък“ беше просто невъзможно. Моята коса е къдрава и прилича на купа сено, ако не съм й сложила достатъчно гел. Последният път, когато положих някакви допълнителни усилия за външния си вид, освен обичайните хигиенни и хидратиращи процедури и направих опит да събудя дивата в мен, беше по времето, което прекарах с Мат. Сега гримовете ми лежат в най-долното чекмедже на шкафчето в банята под дебел слой розов искрящ прах.

— Ти едно време харесваше тези — продължаваше Франки, измъквайки едни по-светли сенки за очи. — Ето, пробвай ги — „Гневна луна“. В тях имаше някакви кристали, или нещо от този род.

Аз само свих рамене и отново се съсредоточих върху снимките на самозвания талисман на „Хеликоптър пайлът“, Въздушния китарист, докато тя беше на път окончателно да се побърка, трескаво смесвайки различни нюанси сенки за очи върху ръката си с помощта на тампона за грим. Не мога да я виня. Тя не знаеше за нас с Мат, а неговият призрак се беше заселил в мен и ту потъваше някъде, ту се показваше, обсебващ и жадуващ да намери покой.

Не се притеснявай. Това е нашата тайна.

— Харесва ли ти този цвят? — тя примигна насреща ми и се разсмя. Нещо в усмивката й ми напомни за него и аз трябваше да отклоня поглед, за да предотвратя нахлуването на спомените. Оттогава мина повече от година. Зная, че би трябвало да го пусна да си отиде, но той така и не ме остави напълно. При всяко събуждане сутрин има поне секунда, в която не си спомням какво се е случило.

Щом отворя очи обаче, споменът ме затиска като каменна лавина.

Отворя ли очи, тялото ми изведнъж натежава, сякаш земята притегля особено силно сърцето ми към себе си.

Никога не говоря с Франки за това. Мат беше неин брат, а не просто най-добрият приятел-момче, който се държи като по-голям брат. Затова никога няма да кажа, каквото и да е за него.

Просто ще продължавам да преглъщам мъчително.

Ще кимам и ще се усмихвам.

Крачка, единият крак пред другия, после пак.

Добре съм, благодаря.

— Този цвят ти стои страхотно, Франк — казах на глас.

— Мяркала ли си голямата ми четка за пудра? — попита тя. — Не съм я виждала, откакто мама обърна стаята ми на хотел „Сахара“.^[1]

— Потърси я сред съкровищата в ония ковчежета на тоалетната ти масичка — и аз кимнах към комплекта златисти кутии, подредени като аптекарски шишета.

Франки откри четката в средното от тях.

— Вече трябва да си заключвам вратата, иначе никога няма да си намеря нещата.

През последните шест месеца леля Джейн имаше нещо като декораторска треска. Всеки път, когато идвах при Франки, нещо беше променено — нови възглавнички, нахвърляни по пода и диваните, разместени мебели, нови растения, изобилие от цветове или пък безличен минимализъм, водовъртеж от нововъведения, евтини фалшификати, драперии. Миналата седмица тя преобрази стаята на Франки — девича спалня в стила на 20-те от миналия век, в марокански оазис, драпиран в пурпурно и червено и с дървени корнизи за завесите.

— Това си е като всекидневно приключение — заключи Франки преди месец, когато завари в преобразената си за една нощ баня, вместо водни кончета по стените, същинско убежище на каубой с истинско въжено ласо вместо закачалка за кърпите. Според мен беше добре, че леля Джейн отново се вълнува от нещо и че снове между магазина за тапицерии и пердета и хипермаркета за градински принадлежности, когато я подгони вдъхновението. А то винаги съвпадаше с някое от телевизионните предавания за дома. Само през миналия месец тя напълни половината гараж с кашони от магазини за домашно обзавеждане, калъфи за мебели, бояджийски четки, „антики“ и екологични кожи. В къщата остана само една непроменена стая — онази в края на коридора. Онази, чиято врата беше винаги затворена, сякаш вече не съществуваше.

— Франки, още ли не си готова? — Вече знаех всичко за „Хеликоптър пайлът“, включително, че на техния барабанист, рокзвездата Скоти О, са му присадили черен дроб, когато е бил на четири и ми беше писнало да гледам как Франки свирепо тегли косата си, рискувайки да остане без глава в отчаяни опити да се сдобие с фамозна прическа. — Прочетох това интервю толкова пъти, че вече се чувствам една от „Хеликоптър пайлът“.

— Да, бе — отговори тя, — само дето те са най-добрата банда във вселената, а ти даже „Честит рожден ден“ не можеш да изпееш вярно.

— Може и така да е, но аз все пак си взех изпита по английски, което е много повече от това, което бих могла да кажа за някои хора, присъстващи в тази стая.

— Ало! Шейсет и седем точки си е взимане на изпита без никакво съмнение. И за твое сведение, всезнайке, аз току-що се включих в имейл програмата „По дума на ден“, която ще обогати речника ми.

— Не думай! — отрязах я.

— Днешната дума е юридически. Пример — въпреки че Ана превъзхожда останалите хора, тя не трябва да преследва юридически тези, които не са като нея.

— Думата е съди. Ти искаш да кажеш, че не бива да съдя другите. Пък аз и не го правя.

— Съди, дрън-дрън. — Въпреки това тя грабна тетрадката и химикалката от тоалетната масичка и старателно си записа. — Съдя. О-съж-дам. Ти — продължи тя, като щракна химикалката и хвърли тетрадката обратно на тоалетката — обичаш да си винаги права, не е ли така?

Хвърлих списанието на пода.

— Никак не е приятно, но все пак някой трябва да играе ролята на умника.

Франки сви рамене, прокарвайки за последен път четката с пудра по носа си.

— Тогава излиза, че аз мога да разчитам единствено на външния си вид. Ето, готова съм. — Тя стана от стола пред тоалетката и се усмихна, прилепяйки ръце към бедрата, сякаш очакваше някой режисьор да й каже какво да прави оттук нататък. Моята пеперуда. Същата като брат си. Когато се усмихне, сините й очи озаряват света наоколо и омагьосват всички край нея с някаква вуду магия.

— Браво — казах, усуквайки кичур коса около химикалката. — А сега можем ли да се заемем най-после с планирането на съвършената лятна ваканция, преди тя да е приключила?

Франки ми хвърли един пурпурен маркер и измъкна лист хартия от бюрото си. Докато аз записвах какво ни е необходимо за пътуването, тя крачеше из стаята, изреждаше на висок глас какво сме забравили и заснемаше всичко с видеокамера. Една от нейните лели й я беше подарила след смъртта на Мат за „отвличане на вниманието“ и оттогава тя не я изпускаше от ръце. Подозирах, че се боеше да не пропусне нещо важно или пък, че няма да може да си го спомни, когато й е необходимо.

За по-малко от час успяхме да направим списък с необходимите дрехи (всекидневно облекло, официално облекло, вечер у дома, вечер навън, нощници и плажни рокли), бански костюми (които тепърва трябваше да купим), тоалетни принадлежности и гримове (за Франки), различни игри, музика и книги (за мен). Освен това избрахме официално име за нашето бъдещо лятно приключение — Върховното Лято на Всички Времена (В. Л. В. В.), защото именно такова щеше да бъде според моя новопридобит туристически справочник.

— Добре ли си, Ана? Не изглеждаш особено въодушевена. — Франки седеше отпред с наклонена глава, начумерено втренчена в мен. Мат правеше същото, когато беше разтревожен за някого от нас и имаше нужда да огледа внимателно ситуацията.

— Да, всичко е наред — отвърнах. — Просто все още не ми се вярва, че всичко това е истина. Знаеш, че татко продължава да се колебае. Затова не искам да възлагам големи надежди, докато не се качим на самолета.

Татко и без това смяташе, че прекарвам много време с Франки. „Ред и Джейн трябва да обръщат повече внимание на дъщеря си и на нейната мъка“, повтаряше той с повод и без повод, а напоследък добавяше и „…особено когато това е първото им пътуване без Мат.“ Но какво разбираше татко. Неговата представа за утешаване на мъката беше да купи стек бира за чичо Ред и да не споменава пред него името на Мат.

Франки тръсна глава и отново насочи камерата.

— Не се притеснявай, той вече каза, че можеш да дойдеш с нас. От теб се иска само да… О, как му казваха на това… Май беше „да си го нафантазираш“.

— Да си го нафантазираш? — попитах.

— Нали знаеш, когато си мислиш за нещо, което искаш да се случи и да си представиш, че то вече е станало.

— Казва се представям си, Франки, но и това няма да помогне.

— Точно така, трябва да си представиш. Пробвай, а? — Тя затвори очи, притисна пръсти към слепоочията си и взе да нарежда монотонно. — Ана пристига в Калифорния. Двете с Франки са красиви и вълшебни като русалки в морето. Те се разхождат по плажа, а на момчетата им текат лигите по тях, защото са толкова неотразими.

Тя отвори очи.

— Можеш ли да си представиш това?

— Не — отвърнах, — но затова пък страшно ми се приспа.

— Дръж се сериозно, Ана. Не се стараеш достатъчно. Затвори очи.

Затворих очи, както тя настояваше и се опитах да си представя сцената, която беше описала току-що. Тя продължаваше да бъбри за слънчеви плажове, мирис на кокос, пощенски картички до родителите ми и това ми припомни картичките на морски лъвове със слънчеви очила и тлъсти жени с ярко оцветени камшици, които Мат ми изпращаше. Пазех ги всичките, скрити на сигурно място в кутията под леглото.

Ако ме беше целунал година по-рано, дали сега щях да имам любовни писма вместо тези картинки?

— Ето, виждаш ли — Франки ме тупна по крака, връщайки ме към сегашния момент.

— Ще видим — отърсих се от чезнещия образ как Мат подписва картичките до мен с ХО.^[2]

— Ана, всичко ще бъде супер — Франки забучи нашия списък на дъската с бележки над тоалетката и измъкна цигара от скривалището си в най-горното чекмедже. Пушеше само в своята стая, изправена до прозореца. Никога пред други хора. Никога в училище. Никога на улицата. Тя всеки път протестираше, когато ставаше дума за това, но въпреки всичко аз си мислех, че пушенето всъщност не й доставя удоволствие; тя просто искаше родителите й да я хванат и да… И аз не знам какво очакваше да направят. Просто нещо.

Миналия месец, когато чичо Ред и леля Джейн за първи път предложиха да възобновят летните ваканции на любимото си място, като този път и аз замина с тях, Франки направо откачи. Тя не продума много дълго време и никой от нас не знаеше какво ще последва. Това се случваше с нея и в училище, и у тях след катастрофата, щом някой споменеше името на Мат. Мозъкът й изключваше и си даваше почивка. Друг път пък тя толкова се ядосваше, че чак започваше да трепери от ярост. В началото просто се разридаваше и бягаше. Риданието е различно от плача. Риданието те разтърсва целия, а когато премине, се чувстваш така, сякаш в тялото ти не е останала здрава нито една кост.

Но Франки не рида вечерта, когато за първи път отвориха дума за лятната ваканция. Тя просто побесня и се втурна в стаята си, оставяйки както обикновено Ред и Джейн неумело да ми се извиняват за случилото се. Беше ми ясно, че никак не им е леко, но не знаех какво очакват. Когато предложението да се присъединя към тях по време на лятната им ваканция в Калифорния се откъсна от устата на Ред и неловко тупна на масата, очаквайки отговор, единственото, което ми дойде наум, беше: „Само година след това е още много рано.“.

Още на следващата сутрин обаче Франки прегърна идеята, а седмица по-късно вече мислено беше на Занзибар Бей и планираше всяка подробност, рисувайки палми и слънчеви плажове в представите си.

Франки стоеше на колене пред прозореца, беше дръпнала завесите и се протягаше през перваза, за да запали цигарата си. Гривната от Мат с червеното стъкло се беше плъзнала надолу към лакътя й и проблясваше на слънцето през прозрачния дим. Босите й стъпала бяха покрити с летен прах и докато тя се извръщаше навън, за да издиша дима при всяко смукване от цигарата, аз не можех да се отърва от усещането, че всичко това се случва наистина твърде скоро.

— Франки, не мислиш ли, че заминаването ни за Калифорния е доста прибързано? Искам да кажа, не е ли прекалено скоро? — гласът ми прозвуча глухо. Не бях сигурна, че съм намерила точните думи.

— Едва ли — отговори тя, хвърли недопушената цигара в празна кутия от диетична кока-кола, после седна до мен на пода. — Все още ни остават една, две… цели четири седмици преди официалното начало на В.Л.В.В. Това означава, че косата ни ще порасне още сантиметър и нещо. — И тя опря длан под брадичката си, показвайки предполагаемата дължина. — Освен това ни предстои светкавичната диета.

— Тия изкуствени млечни шейкове ли? — попитах. Звучеше ми много по-апетитно да си глътна езика, отколкото да пия шейкове за закуска, обяд и вечеря. — Ти се шегуваш.

— Ана, трябва да го направим. Можем да свалим по пет кила за десет дни. Помисли за плажа. Помисли как биха ти стояли бикините — тя повдигна блузата и тикна пръст в несъществуващите тлъстини около талията си. — Освен това — и тя се потупа по корема, — не забравяй за А. А.

А. А. — Албатросът на Ана. Ана, това съм аз. А албатросът символизира бреме, недъг, т.е. албатрос на врата.^[3] Това беше кодът ни за моята девственост, който използвахме, откакто Франки се раздели със своята преди два месеца благодарение на един немски студент, дошъл тук на обменни начала. Оттогава тя се мисли за голям експерт по въпроса.

— О, Франческа — произнесох го с чувствено придихание, както обикновено говорят в любовните романи, — искам това да бъде нещо… специално! — Което си беше наполовина истина. Е, може би дори шейсет процента истина. Добре де, шейсет и осем, но нито процент повече. Истината е, че аз винаги съм си го представяла с Мат. Влюбих се в него още преди да знам думата за това и когато миналото лято двамата най-накрая се намерихме, аз вече бях взела решението. Докато траеше първата ни целувка, видях цялото си бъдеще, чак до вечерта преди той да замине за колежа, когато ще му помагам да опакова багажа си и всяко нещо тази вечер ще води до следващата стъпка. А накрая той ще ме целуне страстно за сбогом, поваляйки ме на леглото си и тогава ние най-после ще…

Но тази мечта умря заедно с него. Други момчета? Момчета, които ме притискат близо до себе си? Чак толкова близо?! Не, беше твърде болезнено дори да мисля за това. Ако целуна някой друг, магията ще се развали, а спомените за Мат и всичко, което ги съхраняваше живи, щеше да бъде унищожено. Не, благодаря.

— Специално ли? Да, бе! — и Франки ме замери с възглавница, избродирана със златни слонове. — Нали ти казах, първият път не е нищо особено. Прилича повече на репетиция за истинското нещо — репетиция без костюми. Избрах Йохан за това, защото си заминаваше след седмица и бях сигурна, че никога повече няма да го видя.

Избрах Йохан за това. Ако потърся в речника значенията на „избрах“, едва ли ще открия нещо, което да се отнася до Франки и Йохан. Явно ще трябва да разгърна на „В“ за „вилнея“. Цяла година Франки побъркваше Мария, гаджето на Йохан, като му хвърляше пред нея мръснишки погледи във физкултурния салон, оставяше всеки ден бележки в шкафчето му и си позволяваше доста волности с приятелите му на паркинга с едничката цел всичко това да стигне до неговите уши. Йохан беше единственият човек, който нямаше желание да провали връзката си само за един-единствен удар при Франки и това я озадачи и разстрои. Затова когато Мария го разкара седмица преди бала за посрещане на лятото, Франки се направи, че нищо не знае и пристигна на танците, сложила маската на аз-съм-тук-само-за-да-те видя. Половин час по-късно двамата вече бяха на неосветеното футболно игрище, танцувайки техния си танц, като ме оставиха сам-самичка в салон, пълен със замаяни и весели тийнейджъри.

Оттогава минаха два месеца. Йохан отдавна се върна в Германия и не отговори на нито един имейл на Франки.

Това обаче не я обезкуражи да планира как аз ще се разделя с девствеността си по време на лятната ни ваканция заедно. Според нея, ако аз не заровех голямото „Д“ някъде на брега на Пасифика това лято, щях недопустимо да наруша волята на Бога на летните ваканции.

— Че как бих могла да забравя за албатроса — казах. — Та ти го споменаваш на всеки пет минути.

— Просто искам да ти опресня паметта — тя стана от пода и вдигна ръка. — Във всеки случай твоята девственост е последният проблем в нашата подготовка за лятната ваканция. Хайде, топката е в твоето поле.