Александра Потър
Любовен пасианс (9)

Глава 8

До днес. Тринайсет години по-късно, той се появи ей така, първият мъж, с когото бе спала, първият мъж, в когото се беше влюбила, първият мъж, на когото беше повярвала. Беше й обещал да й се обади и тя му беше повярвала. Напълно, изцяло, безвъзвратно. Това, че той не удържа обещанието си, й разби сърцето. На осемнайсет години Грейс си мислеше, че никога нямаше да го преживее. Но го преживя, разбира се, и после се влюби в най-различни мъже, някои от тях свестни, някои не дотам свестни, а някои — като гръцкият келнер на Корфу — откровено отвратителни.

И въпреки това сега, в ресторанта, лице в лице с Джими Малик, спомените изплуваха. За миг, един изпълнен с надежда миг, на Грейс й хрумна, че може да се е припознала. Нали всички си имаха двойници? Съвършен двойник някъде по света, когото някой ден срещате. Като в онзи френски филм, който беше гледала по времето на своя период на изискано европейско кино. Как се казваше? А, да. Двойният живот на Вероника^[1]. В този случай животът може и имитираше изкуството. Това тук можеше да е двойният живот а Джими Малик.

Само че в секундата, която й беше нужна, за да прелети отчаяно през тези мъчителни мисли, тя чу гласа.

— Много съжалявам, нещата май излязоха от контрол…

Онзи глас. Той я запрати в миналото. Въпреки че акцентът се беше смекчил през годините, той пак издаваше детство, прекарано отвъд Средна Англия и Пенините^[2].

И беше невъзможно да го сбъркаш.

— Приятелите ми май си пийнаха повече, аз естествено ще заплатя всички щети… — Все така чаровен, той подаде кредитната си карта и се усмихна на Ахмед, който тутакси забрави яда си. — … и трябва да ви призная, че ресторантът ви е чудесен, много жалко, че се налага да си тръгнем толкова рано… — Съдейки по физиономиите на неговите приятели, това беше неочаквана новина, но преди да имат време да се опомнят и да възразят, Джими Малик откопчи рижия си приятел от бирата му като палто от закачалка и го изведе от ресторанта, последван от останалите членове на посърналата ергенска група.

Грейс го проследи с горчива ирония. Сякаш пак беше 1988-а. Джими пак беше лидерът, следван от неизменната свита верни фенове. С една-единствена разлика. Тя вече не беше същото уязвимо, неуверено девствено момиче, което давеше мъката си в ябълков сайдер, изправено пред въпросителните на бъдещето. Беше пораснала, имаше си живот и увереността, която го съпътстваше. Имаше си кариера, сексуален живот, годеник.

— Масата ви е готова. — Ахмед изникна отнякъде, прекъсвайки мислите й, взе да тупа всички по гърба и да ги настанява по местата им. — Моля, ще изпратя още вино. От заведението. Няма проблем.

— Не се тревожете, добре сме, честно. — Грейс се усмихна любезно.

— Говори за себе си. — Спенсър приглади разрошената си коса, грабна една от чашите с вино, които Ахмед сръчно наливаше, и гаврътна половината. — Я ме виж. Целият съм залян с червено вино.

Грейс го погледна невъзмутимо.

— Моля ти се, престани да се вайкаш. Голяма работа, една риза — не се сдържа тя.

Компанията се върна на масата, хората започнаха да се настаняват, но Грейс се забави нарочно. Хвърли поглед към Джими, който извеждаше приятелите си като Вълшебният свирач. Изпита огромно облекчение, когато го видя да се сбогува с Ахмед на вратата. Тръгваше си. Какъв късмет, че напук на цялото притеснение, Джими не я позна. Облекчението беше примесено с наранена гордост. Нима беше толкова невзрачна, че да я е забравил? Грейс изпита смътно огорчение и точно в този момент Джими се обърна и я улови да го гледа.

Погледите им се срещнаха.

Той се усмихна.

Тя се ядоса.

Защото щом Грейс зърна онази арогантна, самодоволна, нахална усмивчица, я връхлетяха всичките стари емоции. Изведнъж престана да бъде трийсет и една годишна зряла жена. Тя изгледа Джими Малик с най-мръсния си поглед, отметна коса и закрачи устремено — което не беше лесно на чехли с висок ток — към масата, отново онова стеснително, непохватно осемнайсетгодишно момиче. Мразеше го задето я накара да се почувства така.

 

 

Тръгнаха си от ресторанта към полунощ. Последна излезе Риан. Изостана под предлог, че трябва да облече пелерината си, червена с качулка, сякаш взета назаем от Червената шапчица, която беше изровила при един от редовните си набези в кварталния магазин за дрехи втора ръка, и дръпна Грейс настрана.

— Как ти се струва Ноел? — прошепна обнадеждено тя.

— Всъщност, нямах възможност да разговарям с него. — Грейс се усмихна тактично. Искаше да добави, че нямаше как да проведе разговор с него, понеже цяла вечер се тъпка като невидял, но не го направи. Това беше първата среща на Риан, трябваше да бъде внимателна.

— Не, той е от мълчаливите — прошепна възторжено Риан, ровейки в чантичката от крокодилска кожа. Извади цигара, стисна я между бисерните си зъби и я запали. Със запалката на Ноел, както забеляза Грейс. Риан изпусна кълбо дим и се усмихна развълнувано. — Поканих го да пием кафе у нас.

— Така ли? — стресна се Грейс.

Риан присви очи и се нацупи.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Укорително. — Тя извади червило, махна капачето и нанесе мъничко с решително потупване. — Не помня кога за последен път правих секс.

Грейс се смути. През цялото си познанство с Риан не я беше чула нито веднъж да говори за сексуалния си живот. Обсъждаха всичко друго в най-малки подробности, но щом се споменеше думата „секс“, Риан се изчервяваше от неудобство и сменяше темата с приказки за хороскопи или оризови кексчета с карамел, или комплектите изрязани бикини в „Маркс и Спенсър“ по десет лири дузината. Каквито тя не носеше.

— Стига, де, не може да е толкова отдавна…

— Петнайсет месеца, една седмица и три дни — изтърси спокойно Риан.

— Петнайсет месеца? — Грейс сбърчи чело, сконфузена. — Мислех, че се разделихте с Фил преди осемнайсет месеца?

— Така е — кимна Риан. — Но два пъти го направихме, когато идваше да си събере нещата, преди да замине за Щатите — призна смутено тя и си дръпна от цигарата. — Не съм ти казвала, защото знаех, че няма да го одобриш, но ти нямаш представа какво е, ти си обвързана.

Грейс не каза нищо. Защо хората смятаха, че двойките непрекъснато правеха секс? Че обвързаните се радваха на любовно изобилие, когато всъщност беше тъкмо обратното? Сигурно защото никой не искаше да си го признае, предположи Грейс, като си спомни как тази сутрин Спенсър избяга от спалнята и реши да се присъедини към мълчаливото съзаклятие по отношение на собствения си не дотам удовлетворителен сексуален живот.

Тълкувайки мълчанието й като съгласие, Риан продължи.

— Оставих Джак при моята съседка Джорджи за цялата нощ. Не мога да си позволя да изпусна такава възможност.

— Каква възможност? — Грейс кимна към Ноел, който стоеше под уличната лампа и играеше на някаква електронна игра на телефона си.

Риан продължи да пуши.

— Ако ти беше сама, щеше да знаеш за какво говоря. За безводната пустиня.

— А Ноел е оазис, така ли? — пошегува се Грейс.

— Нещо такова — засмя се Риан, хвърли угарката на паважа и го смачка изящно с високия тънък ток на обувката си. Поколеба се и погледна замислено Грейс. — Когато Фил си тръгна, мислех, че ще умра от разбито сърце. Но не умрях. Още съм тук. Е, сега имам дете и стрии за спомен, но съм само на трийсет и пет и все още имам надежда. Всеки си има сродна душа, Грейс, искрено вярвам в това. Просто трябва да я намериш.

Грейс погледна безмълвно приятелката си. С червената пелерина, небесносините обувки на висок ток и чантичката от крокодилска кожа под лакът Риан приличаше на някаква съвременна Мери Попинз. Ако някой друг беше изнесъл подобна реч за сродните души и истинската любов, щеше да отвърне с цинизъм, но Риан изрече тези думи толкова искрено и без никаква следа от ирония, че Грейс се трогна. След всичко преживяно, след всички гадости, с които я беше засипал животът, никой нямаше право да я обвинява, ако е отчаяна, огорчена и негативна. Но вместо това Риан излизаше от своя тунел с надежда и позитивност. Розовите й очила бяха очукани, но тя все още отказваше да ги свали.

Но явно нямаше нищо против да свали всичко останало.

— Докато чакам моята сродна душа, нищо не пречи да се позабавлявам — прошепна тя с палава усмивка.

— Приятно прекарване — отговори Грейс, усмихна се и целуна приятелката си по бузите. — Внимавай да не измориш момчето — подкачи я тя и кимна към Ноел, който в своя анорак изглеждаше дори по-млад от своите двайсет и шест години.

Риан се изкиска.

— Ще ти се обадя — смигна тя, улови Ноел под ръка и заситни на високите си токове към близката станция на метрото. Грейс я проследи с поглед. Риан ненавиждаше градския транспорт. Дори сега, когато едва свързваше двата края, тя упорито продължаваше да кара малката си количка смарт, която й бяха подарили родителите й, дори когато отиваше за шише препарат за миене на съдове от съседната бакалия. После погледна Ноел, който ровеше усърдно в джобовете на панталона си, докато намери картата си за градски транспорт, когато я осени една депресираща мисъл. Приказките за сродните души бяха прекрасни и романтични, но какво се случваше, ако не можеш да намериш своята?

Последва друга, още по-лоша мисъл.

Ами ако някои хора си нямаха сродни души?

Ами ако нейната сродна душа не съществуваше?

 

— Грейс?

Тя се обърна и видя Спенсър. На няколко крачки пред нея, той търсеше из джобовете на сакото си ключовете от колата. Намери ги в горния джоб, извади ги и натисна бутона на алармата. Няколко крачки по-нататък джипът „Чероки“ примигна с фарове и изписка.

— Нали не мислиш да караш? — попита тя, приближи се до него и обви ръце около кръста му.

— Че защо да не карам? — отвърна той гузно.

Грейс почувства как тялото му се стегна, сякаш се готвеше за отбрана.

— Например защото си пил — подразни го тя, престори се, че не е чула заядливата нотка в гласа му и го целуна по устните.

— Изпих две чаши вино. С вечерята. И като се отдръпна от нея, той се доближи до колата, улови дръжката и отвори вратата.

— Беше малко повече. — Тя се усмихна, като се опита да запази спокойствие и да го вразуми. Веселото настроение отпреди малко се разпиля и на негово място се появи познатият възел в стомаха й.

— Не беше — отговори той, като упорито продължи да отрича. Грейс не се отказваше.

— Стига, Спенс, изпи почти две бутилки вино, след което завърши с бренди. Отдавна прехвърли мярката. — Ето, каза го.

— Боже, Грейс, това ли си правила цяла вечер? Броила си ми чашите? — Подразнен, той я изгледа свирепо.

Лицето му се беше изопнало в намусена физиономия. Наистина беше удивително, помисли си Грейс. Как бе възможно да изминеш пътя от любовта до омразата към един и същи човек за по-малко от трийсет секунди? А тя обичаше Спенсър, въпреки всичките трудности във връзката им, наистина го обичаше. Тя вдиша дълбоко.

— Не искам да спорим, Спенс, наистина. Аз съм изморена, ти си изморен… — искаше да каже пиян, но се удържа. — Защо не си вземем такси? — Беше късно и тя копнееше да се прибере вкъщи. Вечерта беше твърде дълга.

— Какво? И да оставя колата тук?

— Защо не?

— Защото ще я откраднат, ето защо — отговори намусено той. — Освен това нищо ми няма, достатъчно съм трезвен да карам. — Той седна в колата, постави ключа в стартера и включи двигателя. Изгледа Грейс предизвикателно. — Идваш ли или не?

Грейс се поколеба. Този сценарий се беше разигравал твърде често и всеки път тя беше отстъпвала мълчаливо. Заглушаваше страховете си, сядаше в колата, закопчаваше колана и гледаше през прозореца, докато пътуваха към дома в мълчание.

Но не и този път.

Грейс го погледна. От алкохола устата му беше провиснала, сините му очи бяха мътни и потъмнели. Той не приличаше на онзи Спенсър, който я беше събудил сутринта с пожелания за честит рожден ден. Сигурно защото не беше същият човек, помисли си тъжно тя. Онзи Спенсър си беше отишъл след първата бутилка мерло.

Тя поклати глава.

— Не.

И да беше шокиран, Спенсър не го показа. Вместо това вдигна равнодушно рамене.

— Както искаш — каза той. Затръшна вратата и даде газ. Стъпила на тротоара, Грейс се вгледа в профила му и видя как едно мускулче на лицето му играе от ярост и раздразнение. Чу рева на двигателя и я прониза съмнение. Не беше възможно Спенсър да потегли и да я остави сама. Нямаше да я остави сама. Не можеше да я остави сама.

Или можеше?

Все още се питаше, когато джипът се стопи в мрака.