Александра Потър
Любовен пасианс (7)

Глава 6

Всичко беше в бедрата.

С протяжно поклащане в кехлибарената светлина на свещите, те изпращаха вълни по голия бял корем на танцьорката. Нежно трептене, което започваше под самотния диамант, проблясващ в пъпа, и се издигаше пъргаво към меките месести катове, които се полюляваха и поклащаха. Тръпнеха и се разтърсваха. Това беше корем, който никога не беше правил коремни преси, не бе получавал мускулна треска и не знаеше що е ограничаване на калории. Такъв корем беше невъзможно да видиш на модния подиум, на страниците на списание „Vogue“, в холивудски блокбъстър или в рекламите за диетични зърнени закуски. Полюшващ се гордо под ритъма на ориенталската музика, това беше корем, който обикновено се криеше засрамено под ластични колани и дрехи. Покрит със стрии. И целулит.

Грейс беше хипнотизирана. Седнала на масата в претъпкания ресторант, тя съзерцаваше кючекчийката със смесица от изумление и благоговение. Отраснала с диетите на Памела Андерсън, Кейт Мос и Кайли, да не споменаваме наказателния режим от фитнес тренировки три пъти седмично, откакто стана на осемнайсет, тя осъзнаваше смаяно, че тази доста обикновена четирийсет и няколко годишна жена с изкуствени мигли и горнище от бански с проскубани пайети притежаваше най-сексапилния, най-желания корем, който някога беше виждала. И съдейки по лицата на посетителите, не беше единствената, поразена от това откровение. И ако жените, пристегнати в тесните си дънки, бяха хипнотизирани, то мъжете определено точеха лиги.

Включително Спенсър.

— Фантастична е, нали? — Грейс се пресегна през масата, осеяна с трохи от фелафел и преполовени купички с разни мезета, и го погали по ръката, за да привлече вниманието му.

— Какво? О, да… — Спенсър кимна и се изчерви сконфузено, посегна към чашата с вино и отпи жадно. — Макар че предпочитам да гледам теб по бикини — прошепна той. Прокара палец по бузата й и се наведе да я целуне.

Грейс се усмихна щастливо. Обикновено не се радваше да залови Спенсър да зяпа други жени, но в този случай тя искрено се развесели, наблюдавайки как лицето му пламва като домат. Въпреки прошарените слепоочия и излъчването на спокойна увереност, плюс атлетична фигура и позицията на партньор в една от най-добрите адвокатски кантори в Ковънт Гардън, Спенсър добиваше вид на непослушен хлапак, когато беше сконфузен.

— Как мислиш, дали е трудно? — попита Риан, седнала точно отсреща, опитвайки се да поведе някакъв разговор с кавалера й Ноел.

Поразително красива тази вечер, с големите си очи на кошута, пригладена къса коса с цвят на узрял патладжан и извивки, които можеха да засрамят всеки секссимвол на петдесетте, външно Риан изглеждаше невероятно уверена, привлекателна, сексапилна жена. Но вътре в нея притеснението, непохватността и неувереността вряха и кипяха като джакузи.

— Явно всичко се свежда до ритъма. — Като видя, че приятелката й не получава отговор от Ноел, Грейс опита да й се притече на помощ.

— Както всичко останало, не е ли така? — изчурулика блондинката в края на масата.

Това беше Тамсин. За онези, които не я познаваха, тя можеше да се обобщи в три думи: „Работи като пиар“. Стара приятелка на Спенсър от университета и архетип на самодоволно омъжената жена, тя насочваше всеки един разговор към нейната „изумителна“ сватбена церемония на брега на океана в Барбадос и започваше да проповядва назидателно на другите „неслучили в живота“, че бракът е най-хубавото нещо на света и че те нямат представа какво изпускат. Изявление, което тя обикновено адресираше към Грейс с изражение на съжаление и съболезнование.

По дефиниция, мъжът й Мат би трябвало да бъде също толкова непоносим, но учудващо, той беше душичка. Собственик на природосъобразно кафене в Шепърдс Буш, той беше забавен, предан, мил и грижовен… всъщност, Мат имаше само един недостатък.

И той, за жалост, беше проклетата му жена.

— Не мислиш ли така, скъпи. — Улавяйки погледа на съпруга си, Тамсин се усмихна съзаклятнически и обходи с пърхащи мигли масата, за да е сигурна, че всички са я видели. Нямаше как да остане незабелязана, помисли си Грейс. Тамсин не спираше да опява колко често го правят тя и Мат, колко страхотен е сексуалният им живот и как тя му вика галено „Маратонеца“.

А както знаем, куче, което лае не хапе, смяташе Грейс.

— Всъщност веднъж гледах много готин документален филм за една жена, която тръгнала на уроци по белиденсинг — обади се плахо Мат, очевидно имунизиран към опитите на Тамсин да придаде сексуален оттенък на разговора. — За шест седмици тя се превърна от буржоазна съпруга в някаква Мата Хари.

— Да, и аз съм го гледал — изстреля Ноел в паузата между две хапки пържено сирене халуми. Това беше първата му реплика за вечерта. Ако не броим „За мен бира.“

— Настина ли? — Прилив надежда заля съвършено гримираното лице на Риан.

Грейс прочете мислите й, понеже и тя си помисли същото. Той гледа документални филми.

— Ау, сигурно е било много интересно — побърза да добави Риан, като измъкна крадешком едно листо бяла маруля изпод фалафелите и го загриза. Не беше докоснала нито един от ордьоврите, отчасти от нерви, отчасти заради последната диета и най-вече заради роклята, която беше изровила от дъното на гардероба си и която беше толкова тясна, че се пръскаше по шевовете.

— Ами, беше доста досадно — изломоти Ноел, без да вдига очи от едрия залък пита, с който се мъчеше да обърше чинията си. — Превключих на Бионсе по MTV.

— Дали от мен би излязла добра кючекчийка? — изкиска се Тамсин и отметна гланцираната си коса, просейки си комплименти. Грейс се престори, че не я е чула. Тамсин имаше отвратителния навик да се опитва да насочи всеки разговор към нейната любима тема за разговор, която беше самата тя.

Още по-вбесяващо беше, че само на жените им правеше впечатление. Мъжете я намираха за „много сладка“. Беше колкото вбесяващо, толкова и разстройващо.

— Защото винаги тайничко съм си мечтала да опитам — продължи Тамсин, решена да изтръгне някое и друго ласкателство, пък било то с цената на живота си.

— Аз също — обади се Риан, като неволно отмъкна вниманието на сътрапезниците си. Тя погледна плахо Ноел. Беше доста по-млад и смущаващо по-наконтен, отколкото си го спомняше от миналата седмица в пъба, но както сподели с Грейс по-рано в дамската тоалетна, какво пък, че беше само на двайсет и шест? На теория, отговаряше на всички изисквания. Необвързан. Привлекателен. Работещ. Свободен.

Не можеше да е чак толкова лош. Нали?

— Ти? Да танцуваш кючек? — Последва подигравателно пръхтене. — Е, определено имаш подходящ ханш за тая работа — пошегува се Ноел, като намигна игриво на Риан и й изпрати въздушна целувка. Тя се засмя добродушно. Какво пък, пълните хора винаги се смеят над себе си, нали, помисли си тя. Бедрата й наистина бяха широки. Но лицето й видимо посърна.

От другата страна на масата Грейс долови огорчението й и метна яростен поглед към Ноел. Е, тази реплика даде отговор на въпроса, нали?

Можеше да е чак толкова, че и по-лош.

 

 

Вечеряха в „Загора“, марокански ресторант, сгушен в една пряка на „Елефант енд Касъл“. На пръв поглед изглеждаше странен избор за посрещане на рожден ден. Не се намираше в модерен район на града и не се славеше с препоръка от „Тайм Аут“, никога не бяха виждали Мадона да влиза вътре и единственият знак за съществуването му беше примигващата неонова реклама на витрината, при това увиснала малко накриво. Всъщност, за да сме брутално честни, със своето студено и неласкателно осветление, очукан бял плот за готова храна и изпъстрените с правописни грешки стикери, които обещаваха „безплатен чили сос“ и „панирани лучени кръгчета“ на задната стена, ресторантчето приличаше на място, където човек влиза само когато всичко друго наоколо е затворено.

Но първите впечатления винаги бяха подвеждащи, помисли си Грейс по-рано, когато отвори вратата и влезе смело вътре. Което беше голям срам, понеже във вътрешността на заведението се криеше свод с кадифена завеса с пискюли, за който знаеха само шепа посветени, а другите сигурно никога нямаше да научат, защото прекрачването през него беше все едно да се озовеш в Нарния.

Всъщност от другата страна имаше оживен ресторант със стени в цвят на сепия и горящи фенери, пълен с хора и музика, и с най-удивителното ухание на екзотични подправки.

Вдишвайки вкусните аромати, Грейс обходи с поглед приятелите си. Спенсър се беше постарал да компенсира липсата на подарък и липсата на секс не само запазвайки маса в любимия й ресторант, но и като се беше сетил да покани приятелите й, вместо както обикновено да забрави за тях, докато не пристигнеха в ресторанта и не осъзнаеха, че там няма никого, след което започваше френетично звънене по телефона. В очакване на вечерта, Грейс цял ден прехвърля наум какво щеше да облече. Решена да го шашне с толкова убийствен тоалет, че повече никога да не се осмели да й предлага да носи ужасната, вехта черна рокля, Грейс беше планирала всичко. Щеше да се накипри в нещо тясно и секси, да се опита да изправи чупливата си коса, да си лакира ноктите в златно и да обуе обувки с умопомрачително високи токчета.

За жалост се забави в службата и се прибра вкъщи, колкото да си вземе един душ, да нахлузи дънките и да остави косата си да изсъхне от само себе си. Което не беше добре.

Героините в романите може и да изглеждаха супер само с гланц за устни и шарени чехли, но в истинския живот се искаше време, усилия и стряскащо количество козметични продукти. Факт, който беше любезно изтъкнат от Тамсин, която се появи в ресторанта с полюшваща се грива от изкуствени кичури, нова рокля на Даян фон Фюрстенберг^[1] и фантастичен изкуствен тен. Поздрави я със скована парфюмирана прегръдка, гукайки, „О, май грънджът се е върнал на мода?“

— … и, значи старчокът влиза в кабинета ми и казва, „Искам да осъдя жена ми за нанесени щети, искам да я заключат“. — Мерлото беше размахало вълшебната си пръчица и оживеният Спенсър вече разказваше една от своите истории, приковал вниманието на всички. Включително и на Грейс, нищо, че вече я бе слушала.

— Когато го попитах защо, той призна: Имам любовница и когато жена ми разбра, ме напусна…

— Ти да видиш — възкликна Риан и отпи глътка водка с тоник.

— … обаче преди това заля мерцедеса ми с блажна боя, отряза ръкавите на всичките ми костюми, скри кесия замразени скариди под матрака — продължаваше Спенсър, а гласът му се извисяваше и маниерите му ставаха все по-театрални. — Аз го питам: „От колко време сте женени?“ А той отговаря: „От двайсет и пет години.“ — Спенсър пресуши чашата на един дъх и я напълни щедро с червено вино.

Грейс се разтревожи. Беше му четвъртата чаша вино, а бяха пристигнали преди по-малко от час.

— Значи, този мъж е пълно кубе, страшно дебел и вони като пор. В този момент моят партньор Рупърт влиза в кабинета ми, поглежда го и казва… — Спенсър се изправи на крака, изкриви физиономията си в груба гримаса и изрева: „Честно казано, драги приятелю, ако аз бях съдията, нямаше да я хвърля в затвора, ами щях да й връча медал.“

Последва взрив от одобрителен смях от сътрапезниците, като, най-високият залп учудващо дойде от Ноел, който ревеше като магаре. За щастие в този момент пристигна храната и той си запуши фустата с голяма хапка агнешки тажин^[2], а сосът потече по брадата му като разтопен восък.

— Ммм, това място наистина е страхотно — възхити се Риан, уловила притесненото изражение на Грейс, като я стисна окуражително за рамото. — Храната изглежда божествено.

— Срамота за виното — отвърна Спенсър и гаврътна чашата си. — Наистина трябва да си набавят свястна винена листа.

— Май не ти пречи да пиеш — обади се Грейс, стараейки се да звучи весело, а не заядливо, но опитът й се провали. Не можеше да бъде иначе.

Когато Спенсър пиеше, цялата му личност се променяше. Отначало ставаше щастлив и приветлив, душата на компанията, най-големият купонджия. Но за съжаление той си знаеше мярката и неизбежно преминаваше към фазата на обидчивост, ирационалност и заядливост. Грейс го погледна — лицето му вече беше зачервено, движенията по-отривисти, изражението изкривено — и почувства как стомахът й се стегна на възел. Не можеше ли поне веднъж да не се натряска като хамалин. Не и тази вечер. Не и навръх рождения й ден.

Спенсър предизвикателно напълни отново чашата си.

— Сръбнах няколко глътки — възрази той, въпреки че беше очевидно за всички, че беше изпил доста повече. Ръката му беше несигурна и той преля чашата. Голяма алена локва плъзна по снежнобялата покривка.

— Спенс… — ахна Грейс и започна да попива петното със салфетката си.

— Не се паникьосвай, това е най-обикновена покривка — отвърна спокойно той и вдигна бутилката.

Тя продължи да попива.

— Грейс, престани.

— Ще остане петно.

— Това е ресторант. Сигурен съм, че могат да преживеят няколко петна от вино.

Грейс посегна към солницата и се зае да посипва петното със сол.

— За бога, престани да се излагаш.

Разговорите на масата замряха.

Грейс погледна настрана с пламтящо лице. Вече се усещаше, алкохолът се отразяваше на характера му. Зейна неловка пропаст, която Риан незабавно се опита да запълни.

— О, това ли е пилешкият кебап? Изглежда толкова апетитно. — Тя се наведе напред и помириса храната, поднесена в красиви керамични съдове.

— Да поръчам ли още една бутилка? — И като изцеди последните няколко капки в чашата си, Спенсър огледа с очакване гостите.

— Мен не ме брой. Аз продължавам на водка — обади се Риан.

— А аз продължавам с теб — ухили се Ноел, пресегна се под масата и палаво стисна бедрото й. Отвикнала от мъжко внимание — Риан се изчерви силно.

— Знаеш ли, трябва да изпробваш детокс програмата, която правя, изумителна е — възкликна Тамсин, като се усмихна подкупващо на Спенсър и се наведе към него. — Ще се почувстваш като чисто нов мъж.

Само че Спенсър не я слушаше.

— Грейс? — продължи той, улавяйки погледа й, докато Тамсин бърбореше.

— Не, благодаря. — Тя поклати глава и посегна към чашата си с вода.

— Стига, де, мило, днес трябва да празнуваш — смекчи тона той, отпи жадно и чукна шумно чашата си в нейната. — Съжалявам — промълви безгласно той, докосна ръката й и се усмихна, а иначе белите му зъби проблеснаха в пурпурно.

Пръстите му се преплетоха в нейните и Грейс се взря в кръвясалите му очи. Познаваше този поглед. Беше го виждала неведнъж. Породено от алкохола обожание. Виното плъзваше по вените му като упойка, изтривайки виновната отбранителност и смущението, оставяйки само топла, сълзлива сантименталност.

— Добре съм, честно. Не поръчвай друга бутилка. Поне не още…

Но изричайки това тя знаеше, че Спенсър нямаше да се съобрази с молбата й. И позна. Той хвана празната бутилка и я размаха във въздуха, вдигнал вежди към собственика Ахмед, който се беше развихрил на дансинга, пляскаше буйно и тикаше с ентусиазъм една десетачка в щедрото деколте на танцьорката. Уловил погледа на клиента, той се откъсна неохотно от гърдите й, повдигна панталоните си, за да скрие ерекцията си, и се затътри за още мерло. Макар и ревностен цицоман, Ахмед беше преди всичко бизнесмен.

А усмивката на Спенсър посърна, когато той зърна изражението на Грейс.

— Просто ми се допи още една чашка — сви рамене той.

Искаш да кажеш още шест, поправи го тя наум, като се помъчи да остане спокойна. Но гледайки как Ахмед му налива чашата, тя не можеше да не се възмути от егоизма му. За пиенето, за нехайството да не й купи подарък за рождения ден, да се интересува повече от копчетата за ръкавели, отколкото от нея, да не определя дата.

Тя издърпа ръката си и забеляза пръстена, който продължаваше да си седи на пръста й като мълчаливо напомняне. Грейс най-накрая осъзна, че повече нямаше смисъл да се преструва.