Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Нов ден, нова редакционна

Лондонският „Таймс“ — вестоносец на новините от 1785! Сега доставен до вас благодарение усилията на Франк Носа, спонсориран от „Консолидейтид Валти Интерстелар“, „Марипоза Интерстракчърс“, „Банка Муамалат ал-Файлака“, „Сайбърмауз“ и Първата универсална църква на Кермит.

УВОДНА СТАТИЯ

Искам да ви разкажа за бедствието в Нова Москва. Дори изразено с морално банкрутиралия език на така наречената обективна журналистика, това е ужасяващ инцидент, от онзи колосален порядък, заради който навярно съществуват ангели, дяволи и всякаква друга форма на небесни изчадия. Подобно на повечето обитатели на нашия светлинен конус, вие вероятно си мислите, че проблемът с Нова Москва трябва да остане нечие друго главоболие, някакъв си затънтен „максвят“, заселен от необразовани овчари, които се опитали да си пъхат носовете в божиите дела и получили плесница от Есхатона. Мъничко гама-лъчение, една хубава ярка свръхнова и след няколко години всичко ще бъде забравено. Една наскоро проведена анкета сред земното население показа, че 68 процента от вас никога не са чували за Нова Москва, а от тези, които знаят за нея, 87 процента са твърдо уверени, че този въпрос няма нищо общо със земната политика, също както смятат, че свирката не е пълен заместител на чукането, че онзи стар перверзник Дядо Коледа продължава да се пъха в комините всеки 25 декември и че Земята е плоска.

 

 

И тъй, време е да смъкнем обелката от тези погрешни разбирания и да прокараме телената четка на просвещението върху клеясалата маса от полуистини и лъжи. Истината боли, но не толкова, колкото последствията от упоритото невежество.

Посетих Нова Москва преди девет години, по време на едно пътуване, което включваше също така системата на Септагона и разни други екзотични местенца, известни с имена като Ал-Ассад, Бруней или Бетовен. За трети път ще ви кажа, че Нова Москва съвсем не беше някакъв изостанал пасторален земеделски свят. Трудно можеш да определиш с подобни думи една планета, на която има шест континентални правителства, участващи в общопланетна федерация, градове с размерите на Мемфис, Абуджа или Токио и орбитална инфраструктура, способна да конструира междупланетни кораби с атомни двигатели.

Много по-точен израз ще е „изолиран свят“. Колко космополитен можеш да бъдеш, когато имаш само два милиона души население и нито една корабостроителница, която да е в състояние да изработва двигателни ядра за свръхсветлинни кораби? Но въпреки това в технологично отношение те бяха по-развити от много други разселнически колонии и живееха достатъчно добре. Само защото предшествениците ти не идват от Айова и Канзас и ти говориш тъй, сякаш през цялото време се прозяваш, не следва, че си глупав, примитивен, лишен от потекло или пък че си обезумял империалист, твърдо решен да завладее галактиката. Всъщност открих, че хората от Нова Москва са толерантни, дружелюбни, открити, способни да приемат новото, енергични, забавни и много човечни, с други думи, същите, каквито са хората навсякъде другаде. Ако търсите типичен максвят, то Москва е такъв: основан от запратени там въпреки волята им заселници, типични евроамериканци от двайсет и първи век, хора, които приемат напълно сериозно ценности от типа на просвещението, представителната демокрация, взаимната толерантност, религиозната свобода, смятат ги за непоклатими аксиоми и са готови да построят върху тези основи своята цивилизация. Наричаме ги максвят, но те са си такива: любезни, приятни, толерантни, наследници на Западната историческа традиция. И още едно описание, което напълно им пасва: скучни.

 

 

А след това някой решава да ги убие.

„Редакционен робот: седма камера да ме покаже в профил. Струва ми се, че тук иде най-важната част“.

Шокирани сте от грубия ми език? Хубаво, защото исках да ви привлека вниманието. Случилото се в Нова Москва е шокиращо, защото може да стане навсякъде. Би могло да се случи и тук, на Земята — където вероятно сте в момента, или на Маридов свят. Би могло да сполети дори омразните империалистически шибаняци от Орионов закон или смълчаните просветени технократи-мюсюлмани от Бохрай. Всички ние сме уязвими, защото този, който изпепели Нова Москва, се измъкна безнаказано от това чудовищно престъпление и докато не бъде проведено официално разследване, ще живее с мисълта, че може да повтори „подвига“ си отново. Казвам ви, които и да са те, едно е сигурно — не са били московците.

„Таймс“ успя да се добере до строго секретните архиви на шестчленната федерация на планетата — те включват и бюджетните разноски за период от две години преди Инцидента. Ние смятаме, че информацията, която се съдържа там, е достоверна, и мога да ви уверя, че няма и следа от военни разходи, които биха могли да провокират намесата на Есхатона; Детайлното разследване („Редакционен робот, хиперлинк към спомагателния материал“) сочи, че официалните военни разходи включват 270 милиона на година за поддръжка на субсветлинния „възпиращ“ флот и още 600 милиона за гражданската отбрана, в повечето случаи срещу природни бедствия. Пак ще ви припомня, че корабостроителниците на Нова Москва нямат капацитет да строят или поддържат свръхсветлинни кораби. Не може да става и въпрос за военни действия с нарушаване на причинно-следствената връзка, няма нищо, което би привлякло вниманието на Големия Е, никакви инфраструктури за монтаж на забранени оръжия или за престъпване на Третия закон. Да се обвиняват тези нещастници, че тайно са строили нарушаващи причинността оръжия, е празна работа. От друга страна, те тъкмо бяха подписали договор за мир и сътрудничество с най-злобните си съседи от Нюпийс, което подсказва някои неприятни последствия, но нищо достатъчно сигурно, за да издържи в съда. Поне засега.

Изводът от казаното е, че е виновен някой друг. Вероятно някоя гадна потайна човешка фракция, въоръжена с оръжия за масово унищожение и измъчвана от завист, която е принудила тези типове да изтребят милиони невинни души само за да отмъстят за някакво въображаемо оскърбление, без дори да осъзнават колко маловажно е то. Някои биха нарекли подобна постъпка геноцид.

И в заключение: онзи необразован боклук, който си е позволил да напише във форума, че унищожаването на Нова Москва е Акт на Богоподобно Същество, би трябвало да се осъзнае и вместо да харчи парите на данъкоплатците за глупости, да се включи във фонда за финансово подпомагане на бежанците, или ако не иска, просто да се гръмне и да отърве този свят от съществуването си. Подобни хора ме изпълват със съжаление. Толкова съм разгневен, че в действителност не би трябвало да публикувам тази статия. Възмутен съм, наистина ужасно възмутен. Вие не заслужавате да четете „Таймс“ и незабавно прекратявам абонамента ви. Вие сте позор за човешката раса — бъдете така добри да издъхнете.

Край

(Уводна статия на „Таймс“)

Франк загаси ядно пурата си и смачка останките й с палец в пепелника.

— Майната им — избоботи — Майната им. — Едва сега си пое дъх и вдиша синкавата супа, която минаваше за въздух в тясната му каюта. Рано или късно щеше да се наложи да включи вентилацията и да смъкне найлоновата торба, с която бе увил детектора за дим — в противен случай в каютата можеха да нахлуят стюардите и да му изнесат някоя досадна лекция относно значението на животоподдържащата система на кораба. Но поне засега, изглежда, го бяха оставили да се наслаждава на тежкия, пропит с миризма на тютюн въздух. И без това се чувстваше ужасно неудобно на този кораб, където всичко му бе чуждо и непонятно, като хлапе, което някой е завел в развлекателен парк за възрастни.

Беше вбесен. Беше толкова ядосан, че едва се сдържа да не скочи и да не закрачи из каютата — спря го само реалната опасност да започне да си удря главата в стената. Това беше един от най-сериозните му проблеми, длъжен бе да признае: беше надарен с отвратителната способност да чувства болката на другите. Би дал мило и драго да можеше да го отърват от тази способност — може би тогава щеше да направи кариера в политиката. Но поне засега не му оставаше нищо друго, освен да се примирява с реалността и да преглъща болезнените удари на съвестта си. Особено по време на този полет, когато се налагаше да се бори срещу някои от собствените си бесове. Той се надигна внимателно, вдиша за последен път гъстата токсична смес и отвори вратата — за първи път от двайсет и четири часа.

Някъде в екипажния отсек на „Романов“ вероятно вече звучеше тревожен сигнал: „Опасност! Тролът от Б312 излезе! Подгответе се за обеззаразяване! Опасност! Опасност! Бойна химична тревога!“. Той подуши с трепкащи ноздри неестествено чистия въздух. Беше едър мъж с тежко чело — една негова бивша любовница веднъж го бе оприличила на среброгърба горила, сходство, което още повече се подсилваше от късо подстриганата му четинеста коса. Но по онова време кожата му все още лъщеше от младежка енергия и цялото му тяло пулсираше — тъкмо му бяха направили теломерна[1] пренастройка и забавяне на състаряването и той бе изпълнен с неспокоен тийнейджърски възторг. И всичко това се усещаше в творчеството му, в заядливите му статии и безкомпромисните му дописки, а самият творчески процес наподобяваше по-скоро борба.

Коридорът бе с мека бежова настилка, изтъркани цокли и обезопасителни мрежи, готови да запречат пространството при първия сигнал за странично ускорение или изчезване на изкуствената гравитация. На равни разстояния бяха монтирани фалшиви прозорци, които показваха сцени на пасторална хармония, пустинни залези и пясъчни брегове, обрасли с тропически гори, или безкрайни звездни небосводи. В разсеяното изкуствено осветление приличаше на лишена от сенки тръба, безинтересна и скучна като бизнес хотел. А и тази синтетична миризма на борова гора…

Франк изсумтя и тръгна по коридора. Мразеше и презираше тази част от междузвездните пътувания. Какъв смисъл да се отправяш към далечни и непознати, а вероятно и опасни светове, само за да прекараш по-голямата част от времето между безвкусно украсени стени, проектирани да шашардисат някой предприемач с мозък на пиле? Хотел с преднамерено лишени от артистизъм картини, шкафове, в които любимото ти ядене те очаква пакетирано и жадуващо да бъде изядено, и оборудван с екран таван над леглото в спалнята, на който можеш да се любуваш на стотици хиляди филмови бози или да играеш милион тъпашки имерсиви[2].

Майната им на всички! На самодоволните задници с тяхната несекваща жажда да прехвърлят стоки от една звезда на друга само за да си натъпчат джобовете по-бързо. Обсебени от самите себе си, разглезени донемайкъде, ненаситни и нежелаещи да надзърнат по-далеч от собствените си носове, на които все още никой не се е сетил да забоде табелка с цената. С несъкрушимата им увереност, че знаят точно какво иска купувачът и винаги са готови да му го доставят, с непробиваемата си убеденост, че където и да идат, пак ще са в своя любим Канзас или Тото, та дори да се намират върху някоя опакована с целофан квантова черна дупка, която се търкаля бавно върху хоризонта на събитията на обозримата вселена върху вълна от прегънато пространство-време. Божичко, да можеха само да разберат какво става, навярно щяха да бъдат разтревожени, изплашени дори! И тогава следващия път едва ли щяха да си купуват с такова безгрижие билет за „Уайтстар“…

Франк бе пътувал с волска каруца. Бе летял с архаични търговски кораби, които трябваше да се въртят около оста си, за да осигуряват на екипажа полуподобие на гравитация. Беше прекарал една незабравима нощ сгушен в компанията на други оцелели в задния край на бронетранспортьор, който подскачаше из пустинята, с постоянното усещане, че е под нечий прицел, беше издържал цяла седмица свит на дъното на моторизирано водно такси в делтата на блатиста река близо до град Мемфис, на Октавио. Сравнено с всяко от тези преживявания, това тук бе истински лукс. Беше също така лишено от съдържание, скучно и най-вече — безлично.

Франк стигна края на плавно извиващия коридор и дръпна хлабавите завеси, които закриваха достъпа до една площадка, извита около спираловидно стълбище с ярки стени, в типичния стил на звездните лайнери. Самата стълба беше органична и представляваше култивирано махагоново дърво, усукано на спирала в ограничителния цилиндър, а след това брутално убито и частично разсечено от бригада опитни дърводелци. Стълбата водеше нагоре през всичките единадесет палуби, чак до стелариума с неговия прозрачен купол от свръхтвърд диамант — в момента покрит, тъй като аберациите от звездна светлина от пилотната вълна на кораба замъгляваха всичко освен изблиците на гама-лъчи. Той се огледа, изненадан от липсата на пасажери или облечени в бели костюми стюарди, после си погледна часовника.

— Четири сутринта? — изръмжа, без да се обръща към някого. — Хъм. — Не че този час означаваше нещо за него, но повечето хора живееха според корабните часовници и се опитваха да се придържат към стандартното имперско време, което важеше на всички междузвездни полети, а това означаваше, че точно сега спят дълбоко, а обществените, зони са затворени за поддръжка.

Нощният бар на палуба „Е“ все още работеше и Франк стигна там задъхан от изкачените етажи по стълбището с наклон петнайсет градуса. Побутна обкованите в злато и кристал врати, влезе и се огледа.

Дори в този късен час в бара се навъртаха няколко нощни птици — двама самотни пияници, които мрачно гледаха чашите си, и малка шумна компания на една маса в ъгъла. Често беше трудно да се определи възрастта на хората, но тези специално изглеждаха млади. Може би бяха студенти на Голяма обиколка или работници, станали жертва на внезапна и неочаквана промяна на пазара на труда, която правеше по-евтино придвижването на наемниците към тяхната нова месторабота, отколкото обратното. Самият Франк някога също бе обитавал долните слоеве на обществото, в онези далечни времена, когато беше млад и глупав. Изсумтя недоволно и се намести на едно от столчетата пред бара.

 

 

— „Рейн енд Нефю“ с много лед, ако обичате — изръмжа на барманката, която кимна мълчаливо, веднага усетила, че Франк не е дошъл за празни приказки.

— Приятно пътуване, нали? — изчурулика някой до лявото му рамо.

Франк се обърна.

— Приятно, за някои — отвърна, след като преглътна първата и доста по-хаплива забележка. Човек никога не знае на кого може да се натъкне в бара в четири сутринта, както бе открил един старши правителствен чиновник, след като бе осмян на челната страница на „Таймс“ и оставен да гние в колонката с обяви „търся си работа“. Франк нямаше никакво намерение да издава каквато и да било информация за себе си, още повече на този нахален чешит. За какъвто веднага го взе, след като го огледа — от върховете на високите му до глезените обувки, едната от които бе червена, а другата оранжева, до върха на плюшената му шапчица (електриковосиня и осеяна с безвкусни холографски звезди). Със сантиментално дълбоките си кафяви очи и виненочервени мустаци изглеждаше като беглец от превъзпитателен лагер за осъдени фризьори. — Простете ми, ако ви обидя — продължи със същия нисък глас Франк, — но не съм дошъл тук за сеанс по психотерапия. — Барманката ознаменува завършека на изречението му с тропване на чашата върху плота и Франк я взе и подуши безцветната течност.

— Няма нищо, аз също не съм тук само за да се посмея — отвърна с пресилен ентусиазъм шареното парвеню и щракна с пръсти на барманката. — Същото като неговото.

Франк преглътна една въздишка и отново погледна към младежката компания. Имаха потискащо къси прически и малко застрашителен изглед — никакви обици, хроматофори[3], плитки, нито модни дрешки. Всичко това му напомняше нещо, което бе виждал и друг път и което бе оставило неясен, но обезпокоителен отпечатък в душата му, но не беше никак лесно да го изрови сред спомените от близо трийсет години скитосвания между звездите.

Освен това изглеждаха подозрително здрави, по онзи червенобузест начин, типичен за хора, които прекарват времето си сред природата. Вероятно студенти от Дрезден, деца на наследствени бюрократи, на някоя финансирана от правителството wanderjahre между последния срок в гимназията и постъпването им на отдавна пазени топли местенца. Всички носеха широки панталони и сиви пуловери, ушити по един модел, сякаш бяха някаква униформа, а може би идваха от някой свят, където модните дизайнери ги прокуждаха надалеч или ги осъждаха на смърт. Все пак в дрехите им имаше известни различия, колкото да покажат, че всеки от тях е търсел удобството, а не ги е получил раздадени по списък. Франк погледна през рамо към пъстрата риза на навлека и го предупреди:

— Доста е силничко. — Подвоуми се дали трябваше да го прави.

— Няма нищо. — Парвенюто подуши чашата, след това гаврътна наведнъж половината от съдържанието й. — Аууу! Ей, я ми сипи още едно от същото. Как каза, че се казва?

— „Рейн енд Нефю“ — отвърна уморено Франк. — Стар й ужасно скъп ром, произвежда се единствено на Земята и сигурно като се събудиш, ще съжаляваш, че си го опитал. Или преди да си легнеш — когато дойде време да плащаш сметката.

— Е, и? — Изтърсакът от някоя фабрика за бои вдигна отново чашата, завъртя я между пръстите си и ливна съдържанието й в гърлото си. — Олеле. Имах нужда от нещо подобно. Благодаря ти, че ме насочи. Знаеш ли, имам предчувствието, че ние двамата ще се радваме на дълго и плодотворно сътрудничество. Говоря за мен и бутилката, разбира се.

— Стига да не ме обвиняваш за махмурлука. — Франк отпи и огледа бара, но с изключение на малобройната немска диаспора не виждаше никаква друга възможност за измъкване.

— Та накъде си тръгнал, приказливко? — попита парвенюто, след като барманката постави пред него втора чаша.

— За Септагон, което е следващата спирка. — Франк се предаде пред неизбежното. — След това вероятно към Нови Дрезден, после за Виена — чух, че там приемали бежанци от Нова Москва. Да знаеш нещо за това? Ще пропусна Нюпийс. — Той потрепери едва забележимо. — После, когато корабът затвори кръга при Нови Дрезден, ще поема обратно за Септагон и Земята, или където ме откара.

— Аа. Хъм. — Замислен израз в очите на ниския. — Журналист си значи?

— Нещо такова. Кореспондент. А теб какво те води насам?

— Аз съм клоун и артистичното ми име е Свенгали. Сега обаче не съм на работа и ако поискаш да ти изпълня някой фокус, първо ще трябва да разбера дали там, откъдето идваш, дуелите са на мода.

— Тъй Ли? — Франк втренчи объркан поглед в лицето на непознатия и изведнъж някакъв невидим механизъм в главата му прещрака и премина на друга скорост. Той надигна чашата, сръбна от рома, задържа го на небцето си и го глътна. — Така. Кой си ти всъщност? Успокой се — не записвам разговора.

— Човек по мой вкус — ухили се мрачно Свенгали. — Няма нищо странно в това да си клоун, не и след първите шест хиляди репетиции. Вече дори не си спомням истинското си име. Опитвам се да разчупя представите на тъпаците от развлекателната индустрия, които са се заврели в дупките си на различни светове и настръхват веднага щом се появи нещо неочаквано, като мен. Но знаеш ли, с времето взех да си мисля, че току-виж някой ден, като се пенсионирам, и аз ще се завра в някоя дупка и ще заживея като тях.

— Аха. А сега работиш за „Уайтстар“?

— Да, на договор. Не съм някакъв си крепостен.

— Брей. Че търсят ли се клоуни на лайнерите?

Свенгали отпи още една глътка от рома, преди да отговори с глас, в който се долавяше досада.

— Лайнерът на „Уайтстар“ „Романов“ побира 2318 пътници, 642 души екипаж и 76 техници и инженери от поддръжката. Докато стигнем до следващия пристан, тази бройка ще се увеличи с още един човек — очакваме две раждания на борда и според статистическата таблица за смъртността един мъртвец. Повечето от тези хора са в зряла възраст, но от общия брой 118 пътници са препубертални отвратчета, страдащи от прекалена проява на внимание от страна на възрастните — повечето от тях деца без братчета и сестричета, или ако имат такива, те са поне с двайсет години по-възрастни, което не се брои. Някой трябва да се грижи за забавлението на тези маймунки, а те са много по-взискателни от големите — евтините пасивни и интерактивни просто не вършат работа. Дори ще прибавя — Свенгали вдигна чашата и му намигна, — че са ужасно скучни.

— Ами ревюто? — сети се Франк и постави чашата на плота. — Проклетото кабаретно ревю, за което непрестанно ме засипват с покани. То има ли нещо общо с теб?

Свенгали го погледна смутено.

— Вината не е моя. Такава е официалната политика на компанията: да се дере дори от пазара на скуката и носталгията. Представи си — ти си пътуващ търговец, който би могъл да използва времето на полета ползотворно — не говоря за теб самия, ти си изключение от общото правило, според което по-голямата част от пътниците са отегчени до затъпяване. Хората пътуват, за да пристигнат някъде. Защо им е да го правят в съзнание, да преживяват всеки скучен момент, тоест, когато биха могли да се пухнат в някоя витрификационна капсула в товарния отсек? Криоглавите не консумират кислород, не скучаят, не купуват скъпи ястия и забавления по време на полета. Ето защо компанията е принудена да разчита на всякакви подобни средства, за да измъкне някой и друг грош от джобовете на пасажерите. Даваш ли си сметка, че мениджърът по развлеченията на този кораб е по-старши от главния инженер? Или че всеки един от работещите в този бар получава надбавка от петдесет процента за буден посетител? — Той кимна към чашата на Франк, която барманката току-що бе допълнила. — Откъде например знаеш, че не съм чиновник от отдела за приходи и в чашата ми няма вода? И че не кисна тук, в този бар, за да те накарам да се наливаш, докато не рухнеш под масата, само за да напълниш гушките на притежателите на „Уайтстар“.

— Не би го направил — отвърна Франк. В гласа му трепереше увереност, подсилена от изпития ром и наточената от дълги години опит интуиция, която му подсказвате, че е прав в преценката си. — Ти си шибан анархист и следващото пиене е от мен, ясно?

— Хъм. — Свенгали въздъхна. — Правиш предположения относно моята честност, а се познаваме едва от пет минути, но все пак ти благодаря от дъното на опорочената си душа. Що за кореспондент си всъщност, след като се наливаш така славно с алкохол?

— Такъв, който обича да се натряска като мотика, но в компания. В момента пиша уводната статия, но материалът нещо ми се опъва, а нямам подръка някой политик, на когото да си го изкарам, докато не стигнем там, закъдето сме поели. Майка ми казваше, че да пиеш сам е неприлично, затова гледам да се придържам към съветите й. Истината е, че едва ли ще ме харесаш повече, когато ме опознаеш по-добре — трезвен съм адски безсърдечно копеле.

— Хъм, може би бих могъл да ти помогна. Имам сърце на осемгодишно хлапе, държа го в буркан с формалдехид в багажа си. Прощавай, но ако това те разсмее, ще трябва да ти поискам такса.

— Не се безпокой, тази шега вече я знам.

— Тогава всичко е наред.

— Сипи ми сега „Талискер“ — обърна се Франк към барманката. — Какви пури имаш?

— Пури ли каза? — намеси се Свенгали.

— Да, пури. — В ъгъла младежката група подхвана някаква ритмична излетна песен на диалект, който Франк набързо определи като германски. Последва ритмично тропане на чаши по масата. Свенгали потрепери, извади две дебели хавански пури от кутията и поднесе едната на Франк. — Имаш ли запалка? — Франк сви рамене. Свенгали щракна с пръсти и между тях се появи пламъче.

— Благодаря. — Франк дръпна пробно, потръпна и всмукна отново. — Така е по-добре. Уиски и пури. Какво друго ти трябва от живота?

— Добър секс, пари и смърт на всички врагове — отвърна Свенгали. — Не точно сега, бързам да добавя: опитът и честността ме подтикват да призная, че да смесваш корабния живот със секс, пари и убийства е доста лоша идея. Но стигнем ли Нови Дрезден — край на тази въртележка, поне за мен. Признавам, че ще се отдам ако не на едното, то на другото.

— Не става дума за убийства, надявам се.

Свенгали се ухили сухо.

— За какво му е пък това на един най-обикновен клоун? Ако има нещо, което бих убил с чисто сърце, това са стереотипите.

— Радвам се да го чуя. — Франк захапа пурата и пусна тънка струйка синкав дим. Престори се, че не забелязва как барманката си запушва ноздрите с тапи. — Някога срещал ли си бежанци от Нова Москва?

— Това не беше ли преди четири години?

— Нещо такова. — Франк кимна. — По-точно преди четири години и девет месеца, средно имперско време.

— Не споря. Имаше няколко външни станции, от които ги евакуираха, нали? — Той остави за миг пурата. — Трябва да ти призная, че това страшно обърка разписанието на полетите. Повечето кораби бяха мобилизирани за евакуация. По онова време работех на Моргейн за едно ужасно злобно импресарио — Елинор Ринглинг се казваше. Та тя значи имаше странната фиксидея, че клоуните са нискоспециалиризани работници, и ни използваше като впрегатен добитък. В края на краищата се наложи да избягам от нея, с фалшиви документи и джобна пара, защото се опитваше да ме обвърже със съдебни решения за неизплатени наеми и прочее. — Той изсумтя. — Как мислиш, дали да продължа на ром?

— Ти си решаваш. — Франк изпуфка облак дим от пурата: тя изобщо не можеше да се сравнява с тези, които носеше в багажа си. — Хъм. Ринглинг. Това име ми е странно познато. Не я ли откриха преди няколко години мъртва при неизяснени обстоятелства? Май това предизвика някакъв скандал.

— Не мога да коментирам. Но не би ме изненадало, ако върху нея е седнал слон — тази жена имаше талант да си създава врагове. Ако някога се озова на същата планета, на всяка цена ще намина да й зърна гроба. Само за да съм сигурен, че е мъртва.

— Добре сте си пасвали двамцата.

— О, и още как! — Свенгали закима енергично. — Тя осигуряваше горивото, а аз — огъня. Хвалеше се, че само видът на човек с гумен нос е достатъчен, за да я разпали. Ние… — Спря и втренчи поглед над рамото на Франк.

— Какво има? — Франк се обърна. Зад него бе застанал един от младежите от шумната компания и го гледаше неодобрително. Беше рус, с квадратна брадичка и телосложение на противоатомно убежище. И беше толкова висок, че разглеждаше Франк отгоре.

— Замърсявате въздуха — каза любезно младежът. — Моля престанете да го правите. Незабавно.

— Наистина? — Франк превключи на една от нахалните си усмивки „Чакай неприятности“. — Странно, не бях забелязал. Това е обществен бар, ако не греша?

— Да. Но проблемът остава. Нямам намерение да вдишвам зловонията и токсините ви. — Ноздрите на младежа трепнаха.

Франк напълни устата си с дим и го изпусна бавно през носа.

— Госпожице. Ще бъдете ли така добра да обясните на този жизнерадостен момък какви са правилата за развлечение на кораба?

— Разбира се. — Франк чу за пръв път гласа на барманката, откакто бе влязъл. Беше стройна жена, с мускулесто тяло и обръсната до половината глава; изглеждаше от онзи тип млади хора, които работеха по космическите кораби по-скоро за да попътуват из големия свят и да си разширят хоризонта. — Господине, това е бар за обща интоксикация. За онези пътници, които искат да пушат, да пият и да се боцкат. Всъщност едно от малкото места на кораба, на които са позволени подобни неща.

— И така… — Франк се изкашля. — Коя част от казаното не ти е ясна? Това е бар за пушачи и ако димът те дразни, ще те посъветвам да си намериш бар, в който не се пуши. Или се оплачи на капитана.

— Изобщо не мисля да го правя. — За миг на лицето на младежа се изписа раздразнение, сякаш в ухото му по погрешка бе влетял комар, той протегна неочаквано ръка и сграбчи Франк за гърлото; все едното стиснаха механични клещи на робот.

— Ханс! Не! — Една от жените на масата скочи. — Забранявам ти! — Гласът й звънтеше от самоувереност и заповеднически нотки.

Ханс незабавно пусна Франк, без да сваля поглед от него. Франк се закашля задавено и му се облещи, но не смееше да вдигне ръка.

— Ей, задник! Търсиш си…

Някой сложи ръка на рамото му.

— Недей — прошепна Свенгали.

— Ханс! Извини се на човека! — нареди русокосата. — Незабавно!

Ханс замръзна.

— Съжалявам — каза намусено. — Нямах никакво намерение да ви посягам. Готов съм да се помирим. Матилде?

— Тръгвай си… прибери се в каютата — нареди жената вече по-спокойно. Ханс се завъртя на токове и напусна помещението с маршова стъпка. Франк го изпроводи с гневен поглед, но когато отново извърна глава към масата с веселите младежи, те вече старателно не поглеждаха към него.

— Този тип… — почна той.

— Мога да се обадя в канцеларията на домакина, ако искате да ви придружат до каютата — каза барманката и най-сетне извади ръцете си изпод тезгяха. — Ама този тип е наистина бърз!

— Бърз ли? — Франк се ококори. — Да, може да се каже. Като някакъв спец по бойни изкуства… — Млъкна, разтърка шията си и погледна пепелника. По-голямата част от скъпата пура се бе превърнала в пепел. Мамка му! Виж, това вече е бързина.

— Бърз е естествено — обади се Свенгали. — Сигурно има бойни имплантанти. Май ще е добре да ти уредим придружител. Никога не обръщай гръб на този тип — добави доверително, сякаш му даваше откровен приятелски съвет.

— Не те разбирам.

— Следващото питие е от мен. Сипи си и ти. — Свенгали намигна на барманката.

— Благодаря. — Тя наля на двамата ром, след това извади бутилка с някакво шарено питие. — Свен, очите ли ме лъжат, или държиш някаква машинка?

— Това не е за коментари, Елова. — Клоунът сви рамене и надигна чашата си. — Хъм, Дали не обърнах петата си чашка за вечерта? Май ще трябва да се замисля за нов черен дроб.

— За какво беше това…

— Тук има всякакви типове — прекъсна го Блоиз и се наведе над плота. — Мой съвет — не се забърквай с тези.

— Нещо специално? — попита Свенгали.

— Просто предчувствие. — Тя остави бутилката. — Те са перковци.

— Перковци? Аз съм перко! — Свенгали чак подскочи. — Имаме си също така Питърпанове и Лолити в списъка. Перковците не пощуряват заради една запалена пура.

— Тези не са нормални перковци — упорстваше тя.

— Мисля, че щеше да ме убие, ако мацката не го беше спряла. — Франк замислено поклати глава. Едва сега забеляза, че ръцете му треперят.

— Най-вероятно нямаше. — Свенгали довърши питието си. — По-скоро щеше да те халоса така, че да изгубиш съзнание — Повдигна вежди към Елоиз. — Паникбутон ли е монтиран отдолу, или просто си мастурбираше?

— Паникбутон, глупако — тросна се тя. — Ей, знаете ли, тези не изглеждат на нормална възраст. Някой да се сеща откъде може да са се взели?

— Иди ги питай защо не носят табелки с годините си. Всъщност и аз си помислих, че не са на толкова, на колкото приличат. А ти откъде си? — попита Свенгали. — Отнякъде, където не гледат с добро око на процедурите за удължаване на живота? — Той поклати глава. — Питаш ли ме какво ми е на мен? Понякога не знам с кого си имам работа. Случвало се е да се опитам да разсмея някое на вид десетинагодишно хлапе с разноцветни парцалчета, а то се окаже конструктор на текстилни машини. Но наистина, кои са тези хора?

— Минутка само. — Елоиз се обърна и се наведе над компютъра. — Странно. Идват от някакво място на име Тонто. На път за Нюпийс. На някой от двама ви да му говори нещо?

Чу се трясък — Франк бе изпуснал чашата си на пода.

— Майчице! — възкликна той. Свенгали го стрелна с очи.

— Ей, изпусна си питието. Странно, а те имах за човек, който носи на алкохол. Ще ми кажеш ли какво те измъчва, приятел?

— Срещал съм хора оттам. — Той погледна към огледалото зад бара, където се виждаха отраженията на петимата около масата в дъното. — Като тях. Олеле! А си мислех, че „Романов“ ще спира на Тонто само за презареждане. Значи е нещо сериозно.

Свенгали не издържа и го сръга с лакът.

— Ела в моята каюта. Имам едно шишенце — ще си пийнем и ще ми разкажеш, Елоиз, ще наминеш ли при нас, като ти свърши смяната?

— Свършвам след десет минутки, стига Лусид да дойде да ме смени — отвърна тя и го погледна заинтригувано. — Разказът бива ли си го?

— Разказът? — повтори Франк. — Може да се каже. — Лицето му се изопна, сякаш бе зърнал кошмарно видение. — Най-добре да си тръгваме тихомълком. — Жената, Матилде, го наблюдаваше в едно от огледалата на стената. Изражението й не бе толкова неприязнено, колкото безучастно, като на човек, който се чуди дали да не размаже досадно насекомо. — Преди наистина да са ни забелязали.

— Сега ли? — Свенгали скочи от столчето и улови Франк за ръката. Изглеждаше почти трезвен. Франк, от своя страна, също бе изтрезнял и уплашен. Остави се на Свенгали да го води по коридора. Стигнаха една тясна служебна каюта. — Влизай! — покани го Свенгали — Нали ще пиеш?

— Ами… — Франк потрепери. — Да. По-добре тук, отколкото в моята стая.

— Тук значи. — Свенгали му кимна да се настанява на една от койките и извади от куфара си метална манерка и две сгъваеми чашки. — Та как се запозна с тези типове?

— Не съм съвсем сигурен. — Франк направи кисела физиономия. — Но те са от Тонто и отиват на Нюпийс. Ходил съм само веднъж на Нюпийс и прекарах отвратително…

Бележки

[1] Теломери — при хромозомите, крайните участъци на рамената на хроматидите. — Б.пр.

[2] От англ. immerion — потапяне, поглъщане. — Б.пр.

[3] Пигментни клетки при рибите и земноводните. — Б.пр.