Чарлз Строс
Железният изгрев (23)

Резервни ходове

„Странна работа! От години ме измъчва един и същ кошмар и не мога да се отърва. Живея си значи живота и после изведнъж се появяват те. Дърпат конците, скрити зад завесата. Работата си върви, на пръв поглед всичко е нормално. Отивам на някоя станция, купувам си билет за някъде. Качвам се на кораба и какво мислиш — екипажът се състои от тях. После стигам там, закъдето съм тръгнал, и пак същото. Те са навсякъде около мен, те… те…“

Безгласният монолог на Франк секна. Повече от това не можеше, след като Усъвършенстваният със страшните очи му бе казал какво иска от него и после отново бе поставил блокада. Имаше чувството, че гърлото и устата му са напръскани с анестетик, езикът му беше набъбнал. За обездвижване на ръцете и краката бяха използвали много по-примитивни средства и сега крайниците му страдаха от недостиг на кръвообращение. Сигурно щеше да е парализиран от ужас, ако не бе преживял и по-страшни неща в концентрационните лагери. Сега всичко, което изпитваше, бе непреодолимо възмущение и съжаление.

„Сряда, не биваше да ти позволявам да се връщаш на кораба. Можеш ли да ми простиш?“ Продължаваше да премисля грешките си, да се ядосва, че бе подценил противника. Дори след онази история с бомбата в посолството бе живял с измамната увереност, че тя ще е в безопасност на борда, на неутрална територия. Смяташе, че ще съумее да я опази. Вече знаеше, че е привързан към нея — тя беше свеж полъх в един живот, въртящ се между две уводни статии за вестника. Когато го покани в стаята си и му се хвърли на врата веднага щом затвори вратата, можеше да се освободи с едно любезно „не бива“. Вместо това всеки от тях бе дал на другия нещо, за което да мисли, с което двамата си бяха подписали смъртните присъди.

Усъвършенстваните.

Франк не хранеше никакви илюзии какво точно може да последва, след като нечий непознат глас обявява извънредно положение на борда, а после разбиват вратата на каютата и му тикат в лицето пистолет. Бяха го инжектирали с нещо, от което го бе забулила студена тъмнина, и се събуди в тясно помещение, седнал на стол, със завързани ръце и крака. Неспособен да говори. Този първи момент на паника бе ужасяващ, макар че в края на краищата беше отминал — но тогава си бе помислил, че сърцето му ще спре. А после се появи смахнатият тип и го накара да глътне диаманта, натъпкан със спомени и болка.

„Какви са й шансовете?“ — питаше се той, колкото да мисли за нещо различно от обреченото си положение. Защото неговите бяха нищожни — най-вероятно всичко щеше да приключи със съжалителна усмивка и острието на невралната пика в тила му, след което похитителите щяха да го лишат напълно от свободната му воля. „Ако е с Мартин и неговата партньорка, те могат да я скрият. А може тя сама да се е скрила някъде. Нали каза, че я бива в това“. Беше успяла да скрие доста неща от него и чак по-късно в странната игра, която бяха започнали, той осъзна колко е самотна. (И тогава се почувства като истински негодник, взе да се кори, че се е възползвал от нея в момент на слабост, за да я вкара в леглото, а тя го държеше за оная работа и му шепнеше каква е глупачка, че е чакала толкова дълго. Кой обаче в края на краищата бе той, че да й отказва това, от което имаше нужда?)

Съжалението, което изпитваше, не бе заради него: отдавна смяташе, че животът, който води, му е подарен — Още откакто Усъвършенстваните го бяха изхвърлили като ненужна вещ, за да се рее безцелно из космоса и да се мъчи да се върне към предишното си съществуване. Не се боеше за себе си, осъзна той, защото всичко това вече го бе преживял, не почувства изненада, по-скоро дълго потисканият ужас отново се пробуди в душата му. Но че Сряда трябваше да премине през всичко това, да се пробуди в мрака, да присъства на зловещия миг, когато екзекуторът пали ярката светлина и бавно подрежда върху масичката инструментите си — ето кое бе непоносимо.

 

 

Хьост стоеше в дъното на спомагателния мостик зад Джамил и Фридрих и наблюдаваше как черупките на двамата марионетизирани офицери направляват кораба към тънещата в мрак, носеща се бавно из космоса станция. Подобна процедура вървеше и в машинното отделение над двигателното ядро — там Матилде управляваше собственоръчно инженерния екип, подбран за привилегията да служи на Усъвършенстваните. Но там долу едва ли можеха да се любуват на панорамната картина, която се разкриваше от мостика — гигантските нанизани едно в друго колела на Стария Нюфи, които се въртяха бавно и тържествено, като пустеещи очници, през които надзърташе вселената.

— Впечатляващо, нали? — обърна се тя към Франц.

— Да. — Той стоеше до нея, стиснал ръце зад гърба си, за да прикрие нервността си.

— Сами са си виновни — каза тя замислено и поклати глава. — Е, е малко помощ от U. Скот.

— Каква е радиацията там? — попита Франц.

— Не е чак смъртоносна. — Фридрих се наведе над рамото на едно от зомбитата и надзърна в таблото. — Можеш да изкараш до два часа със скафандър, а обшивката на кораба е достатъчна, за да я блокира. Станцията е напълно безопасна за кратък престой.

Една от марионетките промърмори нещо на другата и тя се извърна настрани и започна да натиска копчетата на спомагателното табло, откъдето се командваше движението. Джамил ги бе програмирал да мислят, че са сами на мостика и те бяха изцяло съсредоточени върху окачващата маневра.

— Най-красивото нещо, което съм виждала — прошепна Порция, докато разглеждаше пластовете виолетов и червеникав дим, изпълващи пръстена с отломките на мъртвата звезда. — И най-страшното. — Ръката й неволно стисна облегалката на пилотското кресло. Тя си наложи да се върне към предстоящата задача и погледна Франц. — Готов ли е заложникът? Ясно ли ти е какво трябва да правиш?

— Да. — Франц кимна, мъчеше се да прикрие чувствата си. Тя му се усмихна приятелски и това го накара да стисне зъби. Някаква част от него жадуваше да я халоса с юмрук, да я рита, да я разкъсва с голи ръце, докато не спре да мърда. Друга искаше да се хвърли в краката й и да я помоли за прошка. — Ще съберем пътниците в евакуационните пунктове и ще разхерметизираме коридорите. След това ще накарам момичето да се предаде и ще ви я доведа, за да слезете заедно на станцията. Всъщност… мога ли да допитам как ще стане евакуацията?

— Можеш. — Порция не откъсваше поглед от екрана и двете марионетки пред него: те продължаваха да разговарят полугласно и да нанасят деликатни корекции в движението на огромната маса на лайнера при приближаването й към окачващия док на изоставената станция. От другата страна на дока се виждаха огромни метанови резервоари, покрити с въглероден скреж, откъснати при преминаването на ударната вълна, която бе помела станцията преди няколко години.

— Шефе? — подкани я се обезпокоено Франц.

— „Хайдегер“ пристига след ден и половина. Преди да си тръгнем, се освобождаваме от марионетките и изваждаме от строя мрежата за управление на лайнера, На борда има достатъчно храна — а да не забравяме и припасите от станцията — и ще можем да изхранваме пътниците още месец и половина. Дотогава ще ни пратят почистващ екип, достатъчно многочислен, за да ги преработим всичките. Ако откажат да сътрудничат, хората ни могат да използват станцията за учебна стрелба — никой няма да разбере какво се е случило поне още няколко десетки години. След като приключим с преработката, ще ги пратим с „Романов“ на някой от нашите светове за допълнителна настройка. Станцията ще им бъде нещо като временно хранилище.

— Ами архивите? Ако някой ги открие…

— Успокой се, няма. Никой не се е връщал тук от години. Поддръжката на станцията е прекалено скъпа и неизгодна, а и тя е твърде далеч от съседните светове, за да се опитат да я използват за скрап. Достатъчно е да открием откраднатите архиви, да пратим сигнал по канала на станцията и да преустроим „Романов“ в затвор за няколко месеца.

— Ами ако те… — Франц млъкна.

— Мислиш си за липсващия офицер, нали? — Хьост поклати глава. — Не се безпокой. Тя е школник, едва ли е в състояние да си възвърне контрола над кораба, където и да се крие. Ще ти оставим един охранителен отряд, когато „Хайдегер“ пристигне, за да сме сигурни, че няма да направят някоя глупост. — Тя се усмихна. — Но ето ти една задачка. Помисли какъв капан да заложим на мостика, след като се скачим.

Франц погледна екрана и избърса потните си длани в панталоните.

— Искате да остана на борда със затворниците?

— Не само това: искам лично да надзираваш преработката им. — Тя впи изпитателен поглед в него. — Ако се справиш, ще го приема за знак, че си заслужава да работиш с мен. Изпипа добре задачата с клоуна, Франц. Продължавай в същия дух и ще получиш повишение. Винаги възнаграждавам щедро тези, от които съм доволна. — Усмивката й изчезна: признак, че са я походили мрачни мисли. — А сега е време да измъкнем онази хлапачка от скривалището й.

 

 

Евакуационният пункт на палуба „В“ беше близо до външната част на кораба. Един радиален коридор водеше от него до аварийния шлюз. В пункта се събираха изплашени пътници, някои с пътни чанти, в които бяха натъпкали най-важните си неща. Други с празни ръце. Шепа стюарди, не по-малко объркани и изплашени от пътниците, се опитваха да въведат известен ред. Сряда се влачеше неохотно зад Рейчъл.

— Какво ли са намислили сега, мамо? — попита тя. „Мамо? Кого смятаме, че заблуждаваме?“ Всеки път, когато използваше тази дума, изпитваше мъчително чувство за предателство, макар че не беше справедливо спрямо Рейчъл — жената от Земята бе направила за нея много повече, отколкото би могло да се очаква.

— И аз не знам — отвърна разтревожено Рейчъл. — Може би все още имат някои затруднения с възстановяването на нормалните функции на корабните системи след онзи ужасен инцидент… — Двойно премигване.

Сряда я погледна, нацупи се и въздъхна театрално, „Дали се преструвам достатъчно умело на разглезена хлапачка?“ Огледа се. Пътници от луксозна и първа класа, скучаещи бизнесмени и дребни аристократи от никому неизвестни светове. „Къде ли е Франк? — зачуди се; отчаяно се мъчеше да прогони подозренията си. — Ако е пострадал заради мен…“

— Извинете? Знаете ли къде отиваме? — Един изплашен мъж улови Рейчъл за ръката. — Никой не ни казва…

— Не се безпокойте. — Рейчъл му се усмихна малко насила. — Местят ни в евакуационния пункт. Това е само предпазна мярка, не значи, че се готвят да ни евакуират.

— О, слава Богу! — Мъжът потъна в тълпата.

— Страх ли те е? — попита Мартин и Сряда подскочи от изненада.

— Да ме е страх ли? — Погледна го ядосано. — Ако му направят нещо… — Млъкна. Свиха зад ъгъла и подминаха подаващите се от стената боядисани в яркочервено аварийни херметизиращи прегради. Евакуационният пункт беше просторно кръгло помещение, около осем метра в диаметър, претъпкано и шумно като на дипломатически коктейл, когато посланикът току-що е обявил, че подава оставка. Нямаше никакви столове и пейки; неколцина изнервени стюарди стояха със скръстени ръце при люка на въздушния шлюз, в случай че някой изпаднал в паника пътник по необяснима причина реши да се втурне натам.

— Внимание, ако обичате! — провикна се висок рус мъж със сенки под очите от другия край на помещението. — Бъдете така добри и се отстранете от херметичните прегради. Чудесно, съберете се към средата, за да можем да продължим.

„Започва се!“ — помисли си Сряда и прокара пръст по реверите, които бе задала на якето. Беше го превърнала в тюркоазно дълго сако, малко тесничко и неудобно, а същевременно тънко и уязвимо — разтегнато отвъд границите, в които би могло да упражнява херметизация в случай на инцидентна декомпресия. Мисълта, че са ги натикали в тясно пространство, с шлюзове, когато корабът е в ръцете на негодници, й се струваше идиотска, въпреки че освен якето бе нахлузила и херметизиращи обувки под широките си увиснали шалвари.

Но хората около нея се блъскаха и скоро вратите на коридора бавно се затвориха и отрязаха пътя към каютите.

— Какво става… — почна тя, но Мартин я стисна за ръката и прошепна напрегнато:

— Чакай!

— Имаме важно съобщение — продължи русокосият. — Ще ви помоля за тишина… така е по-добре, благодаря. — Позволи си лека усмивка. — След петнайсет минути се скачваме с ремонтната станция. След като приключим, е възможно да ви помолим да се прехвърлите временно в пасажерския терминал на станцията. Все още не знаем дали това ще е необходимо, или ще ви позволим да се приберете в каютите си. Но ако се наложи евакуация, опитайте се да не изпадате в паника и да спазвате ред — не се бутайте, позволявайте и на другите да се придвижват и продължавайте напред, докато не стигнете указаното място за сбор. Помнете: това не е спешна евакуация от неочаквана разхерметизация. Няма никаква опасност за живота ви и не е необходимо да тичате.

Чуха се отделни реплики, но никой не възрази.

— А сега за още един въпрос — продължи той. — Имам специално съобщение за Виктория Строугър, която — вярвам — е в това помещение. — Сряда неволно потръпна и усети как Мартин впива пръсти в китката й. — Твоят приятел Франк е долу, на палуба „Е“. Праща ти поздрави. В момента почти всички пътници са събрани на евакуационните пунктове, но ако искаш да го видиш, излез отпред и ще те отведем при него. — Усмивката му се разшири. — Боя се, че това е единственият ти шанс. Скачим ли се, ще е твърде късно.

Сряда местеше трескав поглед между Рейчъл и Мартин. Искаше й се да изкрещи: „Какво да правя?“ Мартин изглеждаше озадачен, лицето на Рейчъл бе сковано от ужас. Мъжът отпред продължаваше да говори за евакуационните процедури. Съобщението бе поднесено толкова елегантно, че Сряда още не можеше да повярва, че наистина го е чула.

— Върви — неочаквано каза Рейчъл. Вдигна бележника и написа: „ТИ СИ ЦЕННА ЗА ТЯХ — ПЕЧЕЛИ ВРЕМЕ“.

— Но… — Сряда погледна Мартин, който бе видимо разтревожен, „Те държат Франк — въртеше се в главата й. — Държат Франк… държат…“ Страхуваше се да излезе отпред, да се пъхне сама в капана.

Рейчъл продължаваше да пише. „НЮФИ — ТАМ СИ НА ТВОЯ ТЕРИТОРИЯ“, Сряда кимна. Стомахът й се беше стегнал.

— Добре — каза тя и тръгна, преди страхът да е сковал движенията й и да е размислила. Заразбутва хората и закрачи към другия край на помещението, където я очакваше изнудвачът.

 

 

— Коя си ти, по дяволите? — попита войнствено Сряда. — И какво искаш?

Водачката на похитителите й се усмихна снизходително.

— Можеш да ме наричаш Порция, миличка. Искам само да си побъбрим.

Сряда я огледа с нескрито подозрение. Русокосият стоеше на пост при вратата зад нея, в стаята имаше още двама пазачи — единият се бе навел над свързочен пулт, другият я наблюдаваше иззад гърба на водачката — но не бяха предприели никакви опити да я задържат. Порция не отговаряше с нищо на очакванията й. Не изглеждаше ядосана, нито дори злонамерена. Не носеше херметизиращи комбинезони като другите. Напротив, държеше се приятелски, макар и леко покровителствено. „И аз щях да се държа така, ако всичко вървеше според плановете ми“ — помисли си Сряда.

— Какво искаш от мен? — повтори тя. — И къде е Франк?

— Твоят приятел не е тук. — Порция се подсмихна. — Сега е в моя апартамент на палуба „В“, там още не сме провели евакуация. — Показа на Сряда перфектните си зъби. — Искаш ли да идеш при него? Бях съвсем откровена, когато казах, че можеш да го видиш. Дори ще направя нещо повече, ако се съгласиш да ни сътрудничиш — ще ти го върна здрав и читав веднага щом свършим работа.

— Лъжеш ме. Защо ще го правиш? — Сряда съжали за думите си в мира, когато ги произнесе. „Глупачка, да я предизвикваш, когато държи всички козове!“

Но Порция не я разбра погрешно.

— От живота научих, че да държиш на думата си е изключително полезно — хората ти имат доверие и това улеснява преговорите. Ти естествено все още не го знаеш. Впрочем — искаш ли да поговориш с приятеля си?

— Аз ли… — Сряда преглътна изплашено. — Да. Ще говоря с него. „Още един капан! Сигурно ще следят внимателно разговора, за да открият как да ни притискат и двамата. Внимавай какво казваш, не й давай повече предимства“.

— Дайте връзка с пленника — обърна се Порция към свързочника.

Сряда седна на предложеното й кресло. На екрана наистина се виждаше Франк. Бяха го завързали на стол и изглеждаше измъчен и изнемощял. Кожата му беше жълтеникава и суха. Той погледна със зачервени очи към камерата и изведнъж се ококори.

— Сряда, ти ли си? — каза прегракнало.

— Аз съм. — Тя стисна ръце, за да овладее треперенето. — Как си?

Той надигна глава, сякаш се опитваше да види нещо зад камерата.

— Нали виждаш — малко съм вързан — опита да се пошегува. — Значи и теб те спипаха. Заради мен ли?

— Не — излъга тя; осъзнаваше какво може да му причини истината. Зад монитора Порция се подсмихна. „Кучка! Но първо да проверя някои неща“.

— Какво беше последното, което направих в нощта преди, ъъъ, инцидента? — попита тя; надяваше се, че той ще сгреши, понеже вече са го превърнали в послушна машина, и тогава щяха да задържат само нея, а него да пуснат на свобода.

— Обади се по телефона. — Той затвори очи и се оплака: — Боли ме гърлото. Малко прекалиха с блока на гласните връзки.

— Достатъчно — намеси се Порция и свързочникът прекъсна канала. — Доволна ли си?

— Ами… — Сряда изведнъж се озъби. — Добре де, хванахте ни. Какво искате от нас?

Русокосият в дъното на помещението се покашля.

— Кажи й, Франц — кимна Порция. Сряда забеляза, че когато се обръща към войниците си, усмивката й изчезва и се сменя със стоманена студенина в погледа.

— Позволила си си да преместиш една вещ, която принадлежи на нашите, хъм… предшественици — почна Франц някак притеснено. — Знаем, че си я скрила на станцията. Искаме си я. Когато ни я върнеш, имаме още някои дребни задачи и после си тръгваме. — Той повдигна вежди. — Шефе?

— Ето какво ти предлагам — заговори с безгрижен тон Порция. — Ще ни отведеш при онова, което си скрила. Ще вземем и приятелчето ти Франк, за да го виждаш през цялото време, както и прекалено любопитните дипломати, при които се криеше. Нали не мислиш, че се вързахме на номера с паспортите? Толкова глупави ли изглеждаме? По-лесно ни беше да те оставим да се криеш в каютата — по такъв начин сама си наложи ограничения и ни спести усилието да те следим. Но аз се отплеснах… та значи, ако ни дадеш това, което ни трябва, ще си тръгнем и ще те оставим на станцията. Корабът ни пристига съвсем скоро. Ще пратим спасителен екип за лайнера и всички, които останат на борда. Каквото и да си мислиш, нямаме никакъв интерес да убиваме пътниците, нито поединично, нито наведнъж. Има промяна на политиката и заповедите ни са да почистим тук и да се махаме.

— Да почистите? — попита скептично Сряда. — Какво ще чистите?

Порция въздъхна.

— Моят предшественик е бил обсебен от глупавата идея да създаде собствена империя. — Отново показа блестящите си зъби. — Нямам намерение да се извинявам. И без това няма да ми повярваш. Накратко, успял е да постави под свой контрол неколцина ключови членове в центъра за стратегическо военно планиране на московското правителство. Имал е повече амбиции, отколкото здрав разум — искал е да използва за целите си един дългосрочен план на Усъвършенстваните, план за създаването на нарушаващо причинността оръжие. Възнамерявал е да изгради своя собствена империя и да се превърне в неин всевластен господар — става въпрос за междузвездна империя. Наистина дързък план, трябва да призная;. За късмет на всички нас пропуснал някои важни подробности. Но за съжаление — тя се покашля, — московската оръжейна лаборатория решила да изпробва оръжието преждевременно. Нещо се объркало… с познатите ти сериозни последствия.

— Искаш да кажеш, че станалото е случайност? — попита Сряда.

— Не. — Порция поклати глава. — Но виновникът за това — този предател — вече не е между живите. Като директно следствие от злополучното събитие. Моята задача е да почистя след него, да оправя нещата, при това час по-скоро. Което включва и спирането на атомните бомбардировачи — предполагам, че знаеш за тях? — като пратя анулиращите кодове. А те са в чантата, които ти си взела от онова бюро в служебния кабинет, заедно с разни други архиви и документи, които нямат никакво значение за теб, но са от особен интерес за мен, защото ще ми помогнат да разкрия всички негови съмишленици.

— Аха. — Сряда я гледаше замислено. — Това значи да почистиш всичко.

— Да. — Порция отново я дари с ослепителната си усмивка. — Е, ще ни помогнеш ли? Ще ти напомня, че ако не го направиш, ставаш съучастничка в предстоящия геноцид.

— Така излиза. — Сряда се изправи. — Ако ми обещаеш, че никой няма да пострада и въпросът ще бъде приключен.

— Имаш думата ми. — Порция кимна тържествено. — Е, започваме ли?

Зад нея онзи, който се бе представил за Франц, отвори вратата.

 

 

Мрак, неприятна миризма и едва доловимо бръмчене. През последните два дни светът около Щефи се бе смалил до кошмарни измерения. Сега се състоеше от един правоъгълник, дълъг и висок два метра и широк един. Споделяше го с кофа, пълна с нечистотии, чанта суха храна и голяма бутилка вода. Държеше фенерчето изключено през повечето време, за да пести батериите. Когато можеше, се опитваше да чете или да прави упражнения — като внимаваше да не ритне кофата, — а останалото време прекарваше в сън, но досадата и раздразнението й нарастваха и когато чу през стените по високоговорителите да обявяват началото на евакуацията, почувства непреодолимо облекчение. Щом похитителите сваляха пасажерите от лайнера, вече нямаше опасност някой да я открие тук. Нито да й попречат, когато се заемеше с онова, което трябваше да направи.

Кораб с размерите на „Романов“ не вибрира, не бучи, нито потраква, когато се окачва със станция. Нещо повече, всеки звук или сътресение са лош знак, защото тези кораби са оборудвани с противошумова инсталация и електрогравитационни пръстени и това би могло да означава огъване на подпорни стени и изкривяване на аварийни прегради. Но гардеробът, в който Мартин бе направил скривалището й, опираше в стената на коридора и след приглушения звук на хлопната външна врата и отдалечаващи се стъпки и гласове тя не чу нищо повече. Тишината се проточи — най-оглушителният шум, който бе чувала.

„Сега вече ще ви го върна — повтаряше си тя. — Отнехте ми кораба, избихте колегите ми и… и… — В ума й се надигаха спомени от по-ранния й живот. — Подли негодници!“ Чудеше се какво ли е станало с Макс. Дали можеха да го използват срещу нея? Ако знаеха коя е и с какво се занимава. „Едва ли“. Бе почти сигурна, че никой не знае цялата истина за нея — никой с изключение на Свен, а ако партньорът й бе проговорил, щяха да преобърнат кораба наопаки, за да я открият, Свенгали знаеше много неща за Щефи — също както и тя за него, — неща, които щяха да ги пратят на подсъдимата скамейка на десетки светове, ако някой от двамата решеше да наруши сключеното споразумение. Но Щефи вярваше на Свенгали като на себе си. Двамата работеха заедно от десет години и кулминацията на съвместната им дейност бе тъкмо тази свръхамбициозна обиколка — мокри поръчки на различни планети по маршрута на „Романов“, само те двамата срещу цяло правителство в изгнание. Обещаният хонорар щеше да е достатъчен, за да се оттеглят в охолно забвение, ако подлите негодници, които плащаха за „големия шлем“, не се бяха паникьосали и не бяха отвлекли кораба. А сега, с рухнали планове и Свенгали вероятно извън играта, Щефи се бе озовала в задънена улица.

След час внимателно планиране включи фенерчето и опря ухо до стената на гардероба. „Започва се“ — промърмори и взе инструмента за рязане, който й бе оставил Мартин. Отначало плочите на Фарадеевата клетка, изработени във фабрикатора, се режеха трудно, но скоро им хвана цаката. Успя да ги повдигне от едната страна, промуши се през отвора и се озова в тъмната вътрешност на гардероба. Намери пипнешком ключа за лампите и светна. „Дотук добре. Остава навън да няма никой“.

Отвори вратата. Каютата беше празна.

— Ей? — Пристъпи в дневната, щастлива дори само от възможността да се движи свободно, и пое с пълни гърди от сравнително чистия и свеж въздух — какъвто й се стори след вонята, в която бе прекарала цял ден. Огледа се и погледът й се спря на бюрото. Отгоре бе поставен хартиен бележник. Тя се намръщи, взе го и зачете написаното.

„Местят всички пътници в евакуационния център. След около половин час пристигаме на Олд Нюфаундленд, Московска система. Може би ще евакуират кораба. Не се доверявай на капитан втори ранг Фром. Усъвършенстваните умеят да контролират хората, Фром е марионетка. Използват инфомрежата за наблюдение на кораба. Провери дали офицерските кодове важат.

Можеш да използваш фабрикатора в куфара. Синтезира всичко, настроен е да приема командите ти“.

 

 

Краката й омекнаха. Значи онова чудо в гардероба бе фабрикатор за всякакви изделия, истински Рог на изобилието? Тя стисна очи. „Мамка му!“ — прошепна едва чуто. След това си пое въздух. „Провери дали офицерските кодове важат“. Ако похитителите все още бяха на борда и бяха включили инфомрежата вече знаеха, че тя е тук. Но нали бяха евакуирали кораба? Това означаваше, че има надежда, макар и малка. Особено ако не бяха неутрализирали офицерските командни кодове.

Извади контролните пръстени, сложи си ги и произнесе наум задействащата команда за интерфейса. „Ако следят всичко с мрежата, ще са тук всеки миг“. Но нищо такова не се случи, в десния край на ретиновия й дисплей се появи часовник и веднага щом завъртя леко пръстена, я осведомиха, че има поща. Никой не почука на вратата.

Тя запрелиства рапорта за състоянието на корабните системи и на лицето й изгря хищна усмивка. На док, задействана евакуационна процедура, изключени двигатели, изключени системи на мостика, животоподдържаща и хомеостазна системи на минимален режим.

— Мислите си, че сте се погрижили за всичко, нали? Ще видим! — Тя се вмъкна в гардероба, наведе се над контролното табло на фабрикатора и нареди: — Покажи списъка. Индекс на оръжията. На всички оръжия, които можеш да правиш.