Чарлз Строс
Железният изгрев (24)

Съобщения

Основните системи на Стария Нюфи бяха продължили да функционират дори след преминаването на ударната вълна. Хората може да си бяха отишли, животоподдържащата инсталация да бе мъртва, хранилищата за водорасли да бяха разбити, макроскопските растения загинали, дори хлебарките изпечени от радиационния импулс — но многомегатонното колело продължаваше да се върти в ледената пустош в очакване на едно почти невъзможно завръщане.

Дъхът на Сряда се превръщаше в пара в тъмнината на централната зала на дока. Един от помощниците на Порция бе поставил лампи около входа на окачващия ръкав на лайнера и надалеч по пода на терминала се протягаха дълги сенки.

— Не можеш ли да побързаш? — караше се на някого по телефона Порция. — Трябва ни повече светлина.

— Всеки момент ще стане. Все още издирваме централния електроразпределител. — Джамил и един от хората му бяха влезли навътре в станцията, за да потърсят начин да възстановят аварийното енергоподаване: бяха с очила за нощно виждане и кислородни маски, в случай че попаднат в някоя въздушна яма. Включването на главния реактор беше колкото трудоемка, толкова и непосилна задача — щеше да им отнеме седмици упорита работа, докато проверят настройките на реактора и след това преминат всички фази на термоядрения цикъл — надяваха се да открият някоя резервна акумулаторна клетка и да осветят централната зала, а след това да прехвърлят кабел от „Романов“ до разпределителя на станцията и да осигурят светлина, топлина и въздушна циркулация в административния сектор. Някога Нюфи бе поддържал живота на хиляди заселници. Можеха и сега да възстановят част от системите му, колкото да се възползват от тях за две или три седмици, най-много месец.

— Е, къде скри резервната касетка? — попита с привидно небрежен тон Франц.

Сряда се намръщи.

— Някъде в полицейския участък, не помня точно. Беше преди години все пак. — Погледна го внимателно. Нещо не беше наред с този тип. Изглеждаше твърде напрегнат. — Но за да стигнем дотам, трябва да пуснете асансьорите.

— Сега не е време за игрички — подхвърли той и погледна към Хьост, която бе долепила телефона до ухото си. — По-добре да не я ядосваш.

— Така ли? — Сряда погледна към тавана, с подемните кранове и подвижните стрели, които наподобяваха разклонени дървета в мрака. — Нямаше да се сетя, ако не ми беше казал.

Порция кимна и прекъсна връзката.

— Имаме светлина — каза доволно. Миг по-късно в залата се чу силно изщракване и над главите им блесна аварийното осветление и озари всичко в призрачна жълтеникава светлина.

— Матилде, започнете с прехвърлянето на пътниците на станцията — нареди Порция. — До петнайсет минути корабът да бъде опразнен.

— Евакуирате ли се? — попита стреснато Сряда.

— Да. Липсва един младши офицер. Не ми се ще да й хрумват разни глупави идеи, докато сме на станцията. — Порция се подсмихна. — Признавам, че има шанс да се спаси, ако успее да се скрие от инфомрежата и да мине незабелязано покрай охраната, но честно казано, се съмнявам.

— Аха — рече Сряда и лицето й помръкна. Изведнъж долови слаби вибрации в пръстените си и пред лявото й око изплува невидим за останалите знак: „нова поща“. Опита се да скрие изненадата си. „Поща? Тук?“ — Защо избивахте нашите посланици? — попита импулсивно.

— Аз ли? — Хьост повдигна вежди. — А ти защо се криеше при земните дипломати?

— Предложиха ми помощ, когато отвлякохте кораба…

Порция я погледна с любопитство.

— Всеки иска да помага — въздъхна тя и отново вдигна телефона. — Кой е? Джордан? Да, аз съм. Двамата дипломати от Земята. И онзи тъп нахакан журналист. Отиваме в административния отсек на станцията, но ще направим малко отклонение по пътя. Доведи дипломатите и драскача. Вземи още няколко души и ни чакай след половин час в администрацията. Прати Зурш и Андерс там с ключа. Ще дойдем, след като приключим с другата работа. Разбра ли ме? Добре. Ще се видим там. — Извърна се към Сряда. — Всичко е съвсем просто. — Пое си дъх. — Тук съм, за да оправя кашата, оставена от моя предшественик. Ако не се справя, ще умрат доста хора, като се започне с твоите приятели, които току-що споменах. Защото, ако се проваля, с мен е свършено. За да го избегна, съм готова да убия твоите приятели — само за да те убедя, че трябва да правиш каквото ти се казва. Не искам да умирам, нито да убивам — точно затова ти говоря тези неща. Просто държа да знаеш какви са залозите в тази шибана игра. — Наведе се към Сряда. — Сега вече ясна ли ти е картинката?

— Ами… — Сряда неволно се отдръпна. — Мисля, че да.

— Хубаво. — Хьост изглеждаше някак отпаднала. — Всеки си мисли, че върши това, което е правилно, дете. Винаги. Това е единственото правило, което може да обясни защо тази вселена е толкова шантава. — На лицето й цъфна вяла усмивка. — Никой не е злодей в главата си, нали така? Ние всички вярваме, че действаме правилно, и точно затова затъваме в подобни каши. Така че защо най-сетне не ми покажеш къде са онези проклети архиви и после заедно ще се махнем оттук?

— Ами… ами… — Сряда цялата трепереше. От гняв. „Чудовище, ти уби родителите ми! А сега искаш да ти сътруднича?“ Но това беше безпомощен гняв — изправена срещу враг от калибъра на Порция, тя не можеше да направи нищо, с което да спре замисъла на Усъвършенстваните. Нали затова се наричаха така. „Никой не е злодей в главата си“. — Да вървим. Оттук.

„Имате поща“ — премигна отново върху ретиновия й дисплей, докато крачеха по металния под към пустите сенки на асансьорните шахти. Почти инстинктивно тя завъртя пръстена, за да отвори пощата.

 

ЗДРАСТИ, СРЯДА. АЗ СЪМ ХЕРМАН. АКО ЧЕТЕШ ТОВА СЪОБЩЕНИЕ, ЗНАЧИ СИ СЕ ВЪРНАЛА НА НЮФИ И СИ УСТАНОВИЛА ВРЪЗКА С ИНФОМРЕЖАТА — КОЯТО НЕ БЕШЕ ИЗКЛЮЧЕНА ТЪКМО ПО ТАЗИ ПРИЧИНА.

 

— Какво ти е? — попита я неочаквано Франц и я улови за лакътя, понеже тя залитна.

— Нищо, подхлъзнах се. Има лед — промърмори тя и пъхна ръце в джобовете си, за да завърти пръстените.

 

АЗ СЪМ ТУК, ТИ КЪДЕ СИ? ПРИЕМАМ.

 

Отговорът дойде, докато чакаха Джамил да пусне асансьорите. В станцията цареше вледеняващ студ — дъхът се превръщаше в облаци пара, която сияеше под светлината на прожекторите.

 

ТАМ, КЪДЕТО СЪМ БИЛ ВИНАГИ. МОЯТ РЕЛАТИВИСТИЧЕН КАНАЛ ПРОДЪЛЖАВА ДА Е СВЪРЗАН С МРЕЖАТА НА СТАНЦИЯТА. ДРУГИТЕ СТАНЦИОННИ КАНАЛИ СЪЩО ФУНКЦИОНИРАТ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯТ, КОЙТО U. ХОЬСТ ВЪЗНАМЕРЯВА ДА ИЗПОЛЗВА, ЗА ДА ИЗПРАТИ АНУЛИРАЩИЯ КОД НА АТОМНИТЕ БОМБАРДИРОВАЧИ. ХЬОСТ ПОЛУЧИ ЕДИН ОТ ТЕЗИ КОДОВЕ ОТ СВОЯ ПРЕДШЕСТВЕНИК U. СКОТ. ДРУГ ТАКЪВ КОД СЕ НАМИРА В СЕЙФА НА ЦЕНТРАЛНАТА КОНТРОЛНА СЛУЖБА НА СТАНЦИЯТА. СВЕНГАЛИ И НЕГОВАТА ПАРТНЬОРКА УСПЯХА ДА ПОДПЛАШАТ ОСТАНАЛИТЕ ЖИВИ МОСКОВСКИ ДИПЛОМАТИ. НАЙ-ВЕРОЯТНИЯТ СЦЕНАРИЙ ОТТУК НАТАТЪК Е, ЧЕ ХЬОСТ ЩЕ СЕ ОПИТА ДА ПОЕМЕ КОНТРОЛА НАД БОМБАРДИРОВАЧИТЕ ПОД ПРЕДЛОГ, ЧЕ ВЪЗНАМЕРЯВА ДА ГИ ОТКЛОНИ ОТ КУРСА, А СЛЕД ТОВА ЩЕ ГИ ИЗПОЛЗВА, ЗА ДА УБЕДИ МОСКОВСКИТЕ ДИПЛОМАТИ И ДРЕЗДЕНСКИТЕ ВЛАСТИ, ЧЕ БОМБАРДИРОВАЧИТЕ СА ПРОГРАМИРАНИ ЗА БЕЗВЪЗВРАТНА АТАКА. ТОВА ЩЕ ОСИГУРИ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ДРЕЗДЕН ОТ СТРАНА НА УСЪВЪРШЕНСТВАНИТЕ. ЧЛЕНОВЕТЕ НА УПРАВЛЯВАЩАТА СЕГА ТАМ ХУНТА ЩЕ ИЗБЯГАТ, С КОЕТО ЩЕ ОСВОБОДЯТ МЕСТАТА СИ ЗА МАРИОНЕТКИТЕ НА УСЪВЪРШЕНСТВАНИТЕ И ЩЕ ПРЕДИЗВИКАТ ХАОС В ОЧАКВАНЕТО НА ЕДНА АТАКА, КОЯТО НИКОГА НЯМА ДА СЕ СЪСТОИ.

 

Двигателят на асансьора се закашля мъчително, в кабината премигнаха светлини.

— Май ще проработи — каза Джамил: бе вдигнал капака на таблото. — Има резервно електрозахранване и го превключих на него. Качвайте се. На кой етаж отиваме? — попита той Сряда.

— На четвъртия — отвърна тя.

 

НЕ ЧАКАЙ МИЛОСТ ОТ УСЪВЪРШЕНСТВАНИТЕ. КАКВИТО И ОБЕЩАНИЯ ДА ТИ ДАВАТ, НЯМА ДА ГИ СПАЗЯТ.

ВАЖНА БЕЛЕЖКА: U. ФРАНЦ БЕРГМАН Е СЛАБО ЗВЕНО. ПРЕДИ ПРИСТИГАНЕТО НА ХЬОСТ В СЕПТАГОН ТОЙ И ПАРТНЬОРКАТА МУ СА СЕ ГОТВИЛИ ДА ИЗБЯГАТ. ХЬОСТ ГО ДЪРЖИ В РЪЦЕТЕ СИ С НЕЙНОТО СЪХРАНЕНО КОПИЕ. ЩЕ ПРЕМИНЕ НА СТРАНАТА НА ВСЕКИ, КОЙТО МУ ПРЕДЛОЖИ ТЯ ДА БЪДЕ „ВЪЗКРЕСЕНА“.

ТВОИТЕ СТАРИ ИМПЛАНТАНТИ СА СЪВМЕСТИМИ С МОСКОВСКАТА ИНФОСИСЕМА И СЛЕДОВАТЕЛНО ЩЕ СА В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРИЕМАТ ТОВА СЪОБЩЕНИЕ, ЗА СЪЖАЛЕНИЕ, ПОРАДИ ПРОТОКОЛНИ НЕСЪОТВЕТСТВИЯ, НЕ МОГА ДА СЕ СВЪРЗВАМ ДИРЕКТНО С НЯКОИ ОТ ДРУГИТЕ УЧАСТНИЦИ. ЕТО ЗАЩО ЩЕ ТЕ ПОМОЛЯ ДА ПРЕДАДЕШ ТОВА СЪОБЩЕНИЕ ЧРЕЗ СЕПТАГОНОВИЯ ИНТЕРФЕЙС НА: МАРТИН СПРИНГФИЙЛД, РЕЙЧЪЛ МАНСУР, ФРАНК ДЖОНСЪН.

 

Асансьорът изскрибуца и спря. Сряда се окопити.

— Сега накъде? — попита Порция.

— Накъде ли? — Отвъд вратата цареше мрак. Въздухът беше вледеняващо студен, влажен, миришеше на отдавна умрели, вкочанени и мумифицирани организми.

— Я ми светнете! Не виждам.

Зад нея блесна фенерче и хвърли дълги сенки по пода. Сряда излезе предпазливо от кабината на асансьора. От устата й излизаха облаци пара.

— Насам.

Не беше никак лесно да възстанови в спомените си пътя, който бе изминала преди толкова години. Вървеше бавно и помръдваше едва забележимо с пръсти: копираше и препращаше съобщението от Херман. Не знаеше дали то ще стигне до адресантите, но станционната мрежа и рутерните алгоритми, използвани от имплантантите на развитите светове, щяха да го въртят, докато тя не се озове в персоналния мрежов обхват на човек, с когото да установят контакт — нищо чудно да излезеше някой от Усъвършенстваните, ако системите им бяха настроени така, че да действат на чужди светове.

Под краката й пропукваше замръзнал килим. Пулсът й се ускори и тя погледна през рамо, почти очакваше да чуе тракане на челюсти. Порция, Джамил и Франц — невероятен триптих, олицетворяващ злото — крачеха след нея. Вече бяха близо до тоалетната.

— Тук — промълви тя едва чуто.

— Нали не смяташ да… — Франц млъкна.

— Какво има? — попита Порция.

— Вътре има труп. Така ми се струва. — Сряда преглътна.

— Джамил. Провери. — Джамил се промуши покрай нея, като си осветяваше пътя с фенерчето. Порция извади друго, колкото писалка. Отвътре се чу тропот, после гласът на Джамил:

— Права е. Труп. Вкочанен и съсухрен.

— Да чуем обяснението. — Порция насочи фенерчето към лицето на Сряда.

— Той… аз… аз. — Сряда потрепери. — Така пишеше в бележката. Оставих чантата два етажа по-надолу и три секции встрани.

— Джамил, тръгваме — извика Порция. — Моли се да не ни губиш времето — закани се мрачно на Сряда.

Сряда ги отведе назад при асансьора и той се заспуска със скърцане и стенания. Два етажа по-долу гравитацията бе много по-осезаема, но все още далеч от онази, която Сряда си спомняше — вероятно имаше известно противодействие между въртящите се в противоположни страни пръстени, заради което част от центробежната сила се губеше. „Имате нова поща“ — прочете Сряда, докато се спускаха.

— Размърдай се. — Джамил я побутна към отворената врата. — Да приключваме с тази история.

 

СЪОБЩЕНИЕТО ПОЛУЧЕНО. СИТУАЦИЯТА ИЗЯСНЕНА. МРЕЖАТА НА СТАНЦИЯТА ЛИ ИЗПОЛЗВА? ДЕЙСТВАЙ СЪОБРАЗНО ОБСТАНОВКАТА. МАРТИН.

 

Пред нея изплува зееща врата, зад която отново се виждаше непрогледен мрак. Един провиснал кабел я докосна по косата.

— Скрих го в един шкаф. Ще ми дадете ли фенерче? — попита тя.

— Ето. — Порция й подхвърли своето.

— Трябва да си припомня къде беше… — Сряда пристъпи в стаята, с разтуптяно сърце и влажни от пот длани. Едва ли щеше да има втора възможност…

Прокара лъча из мрака, по преобърнатите бюра и разтворените широко шкафове. „Ето там!“ Наведе се и вдигна един флакон, напъха го в джоба си, наведе се, прибра втори, трети, после се изправи.

— Не е тоя шкаф — провикна се. Къде ли наистина я бе оставила? Огледа се и изведнъж зърна нещо да проблясва от ъгъла, с цвят на изсъхнала кръв — но беше кожа. Ах! Сряда се наведе, вдигна чантата за дръжката и тя се заклати в мрака.

— Намерих я — каза и се върна в коридора.

— Дай ми я. — Порция протегна ръка.

— Не можеш ли да почакаш, докато се върнем в залата? — попита Сряда, завладяна от неочакван кураж. Кожената чанта с дипломатическия печат на московското правителство висеше в ръката й. Вече без касетката с архивите.

— Веднага! — настоя Порция.

— Ти ми обеща. — Сряда стисна по-здраво чантата, втренчила поглед в Порция. — Нима ще си нарушиш думата?

— Не. — Хьост сви устни, после се отпусна с видимо усилие. — Няма. — Приличаше на човек, който се пробужда от трескав сън. — Твоя воля, щом искаш да я задържиш, докато видиш приятелчетата си. Това е чантата, която ни трябва, нали? И касетката с информация, която си взела?

— Да — отвърна Сряда и стисна дръжката по-здраво. Трите флакона, които бе натикала в джоба си, вероятно изпъкваха и се виждаха отдалече. Само Джамил държеше оръжие, но тя бе почти сигурна, че всички останали също са въоръжени. Ако не друго, то със сигурност имаха пистолети. Как беше онази стара поговорка? „Никога не излизай с нож срещу огнестрелно оръжие“.

— В такъв случай да тръгваме към контролния център — усмихна се Порция. — Даваш си сметка, предполагам, че ако се опиташ да ме измамиш, ще ме накараш да ликвидирам приятелите ти. Но ти не би го направила, нали?

 

 

— Никога не излизай с нож срещу огнестрелно оръжие — мърмореше Щефи, докато местеше поглед от компактния автомат (със самостоятелно насочване на снабдените със стабилизаторни перки куршуми, да не споменаваме терахерцовия радарен прицел, позволяващ да се води стрелба дори през тънки стени) към едрокалибреното многоспектрово лазерно оръдие (самостабилизираща се оръдейна платформа и раница с квантовонуклеоничен генератор, осигуряващ достатъчно енергия за кипването на един литър вода за десет секунди). Не без съжаление избра автомата — лазерната раница беше прекалено обемиста и тежка за тесните коридори на кораба. Но нищо не можеше да я спре да добави някоя и друга не толкова обемиста екстра. В края на краищата нито един от зрителите на предстоящото шоу на военната мода, в което се надяваше да е главният изпълнител, нямаше да пише рецензия.

След около половин час сметна, че вече е достатъчно подготвена. Таблото при вратата сочеше, че атмосферата отвън е нормална за дишане. „Колко непредвидливо от тяхна страна“ — помисли си тя, после насочи автомата към вратата и сканира коридора. Изглеждаше чист, призрачно сив в синтетичните цветове на окулярната приставка. „Добре, да започваме“.

Тръгна към най-близкото кръстовище, като от време на време спираше, за да сканира каютите. В кораба цареше потискаща тишина, която й се струваше предвестник на дебнеща заплаха. Ако похитителите искаха да изолират кораба напълно, щяха просто да го разхерметизират; това, че не го бяха направили, означаваше, че възнамеряват да се върнат. Трябваше да елиминира оставените пазачи преди това, да изтрие присъствието си от системата за наблюдение и да си възвърне контрола върху кораба.

„Къде са? — питаше се, докато се приближаваше към централното стълбище и шахтите на главните асансьори. — Не са глупаци, със сигурност са оставили пазачи. Разполагат с наблюдателна мрежа, значи могат да засекат движенията ми. Къде, по дяволите, са заложили засадата?“ Ако бяха умни, нямаше да рискуват да започват игра на криеница из тунелите, където тя щеше да е в свои води. По-вероятно бе да затворят вратите на стълбището между херметичните зони и да я причакат при някой от шлюзовете.

Надникна иззад ъгъла и видя затворените врати на асансьорите. Приближи се безшумно и натисна копчето за повикване, След това се отмести настрани, с готово за стрелба оръжие. Имаше две възможности. Или в кабината щеше да я очаква неприятна изненада, или щеше да е празна — в такъв случай щяха да я дебнат да се покаже горе.

На скенера се появи празна кабина, миг след това вратите се отвориха. Тя бързо влезе и опря пръстена в контролното табло, за да си осигури команден профил. Облиза устни, излезе и програмира кабината да се спусне до позиция за ремонт на двигателя. Отгоре имаше достатъчно място — платформата беше с ширина метър и дължина метър и половина — макар да имаше и разни макари и лостове. Тя се сви върху нея и подаде команда за спускане до палубата с резервния мостик. Какво щеше да последва зависеше от броя на войниците, които бяха оставили на кораба. Ако бяха достатъчно, за да поддържат наблюдение на целия кораб, както и да организират засада, значи песента й бе изпята, но тя все още се надяваше, че действията й остават скрити за тях. Ако Свенгали не бе проговорил, шансовете бяха на нейна страна, защото само параноик би предприел срещу младши офицер същите извънредни мерки за сигурност, каквито са нужни, за да се справиш с опитен професионален убиец.

Имаше усещането, че кабината се спуска цяла вечност. Приклекнала върху покрива, Щефи се бе сляла напълно с оръжието. В окуляра се появи сив правоъгълник и под него неясни сенки — празната кабина на друг асансьор, който се спускаше надолу. Четири палуби, три, две… асансьорът забави. Щефи смени ъгъла и насочи оръжието надолу, където вратите се отваряха към коридора.

„Три цели, дистанция пет метра, групови изстрели, автоматична стрелба“. Автоматът се разтресе неритмично в ръцете й, откатът я блъсна в китките, от охладителните отвори на цевта бликна нагорещен газ. Всичко приключи за броени секунди. Щефи се завъртя и огледа за някакво движение. Нищо — само три неясни паднали фигури в дъното на правоъгълника.

Тя натисна копчето за спускане, изчака вратите да се отворят и втренчи поглед в труповете. Челото й се сбърчи. Имаше кръв навсякъде, двама от застреляните й бяха познати от неприятния инцидент в столовата…

— Макс? — провикна се тя, но се сепна и изръмжа гневно. „Кълна се, че виновникът за тази каша ще си плати с лихвите“ — закани се мислено. За всеки случай надзърна в скенера на автомата — нищо не помръдваше нататък по коридора.

Свърна в един служебен вход, ориентира се в тесния коридор и тръгна към аварийния контролен център. Инстинктът я спря на крачка от ъгъла и тя се подпря на коляно и вдигна оръжието си. „Има ли някой там? — зачуди се, докато сканираше района зад стената. — Да? Не?“ Като че ли наистина имаше нещо, което се движеше.

Изстрелите отекнаха едновременно. Щефи се напрегна, нещо просвистя на сантиметър от главата й и в същия миг автоматът в ръцете й пусна нов откос: изстреля всичките бронебойни куршуми право в стената. Чу се тъп звук от проникване на метал в плът, после тупване от рухнало тяло. Щефи машинално презареди, огледа отново със скенера и едва тогава пристъпи зад ъгъла и се озова в тесния коридор пред резервния мостик, препречен от трупа на застреляния часовой.

— Корабни системи, очаквам отговор — произнесе тя. — Чувате ли ме?

— Проверка… добре дошли, лейтенант Грейс. — Вратата на мостика се плъзна настрани и вътре се видяха празни кресла и атмосфера на измамна непринуденост.

— Премини на разговорен интерфейс — Щефи затвори вратата, отпусна се в пилотското кресло и го обърна назад, като положи оръжието на коленете си. — Идентифицирай всички членове на екипажа, които се намират на борда, и покажи местонахождението им. Ако някой се приближава към мостика, трябва да знам. Второ, изведи на екрана местонахождението на всички пътници, пътуващи от Тонто и Нюпийс. — Стената започна да се изпълва с информация. Щефи се засмя щастливо. — За разпознаване на офицерите приложи ретиново сканиране. Добре. Кой е разпоредил последните промени в инфомрежата? Така. А сега се приготви за приемане на нови заповеди.

 

 

Сряда вървеше към подиума на евакуационния център с нехайната походка на човек, който няма никакви грижи. Рейчъл я наблюдаваше с нарастващо безпокойство как разговаря с русокосия — и как после излиза с него. Мартин се наведе към нея.

— Надявам се, че ще се справи.

След половин час дойде и техният ред. Пътниците ставаха все по-неспокойни и бъбреха разтревожено. Внезапно на вратата се показа непозната жена и каза високо:

— Рейчъл Мансур? Мартин Спрингфийлд? Моля излезте отпред!

Рейчъл улови Мартин за ръката и предаде с отдавна уговорения код:

„Разбрали са“.

„Ясно. Излизаме ли?“

„Да“. — Тя го дръпна и двамата тръгнаха през тълпата.

— Искате да разговаряме? — обърна се Рейчъл към жената.

— Не, ще ви помоля да ме последвате — отвърна тя. — Някой друг държи да поговори с вас.

— Какво пък, на вашите услуги — отвърна Рейчъл и се усмихна насила. „Ще ни отведат просто така, без дори да кажат за какво става въпрос?“ За миг й се дощя да е в тесния апартамент край Плац дю Молар и да чака да се появи сапьорският отряд. — Къде трябва да идем?

— Следвайте ме. — Жената отвори една странична врата и им даде знак да тръгват. От другата страна ги очакваше едър мъж — не криеше оръжието си и ги разглеждаше с хладен пресметлив поглед. — Насам.

Изкатериха тясна стълба и се озоваха в просторен товарен тунел. Изведнъж стана много студено. Рейчъл потрепери. Не беше облечена за разходка в хладилно отделение.

— Къде сме?

— Запазете въпросите за началството.

— Щом настоявате. — Рейчъл се стараеше да отговаря безгрижно, сякаш цялата тази история по-скоро я забавляваше. Свиха зад един ъгъл, коридорът се разшири още повече, след това се изкатериха на тънеща в сумрак платформа. Гравитацията внезапно и обезпокоително намаля, понижи се до една десета от нормалното в разстояние само на няколко метра. „Напуснахме кораба“ — предаде тя. Мартин кимна. Не за първи път й се дощя да прибегне до военните си имплантанти, за да установи директна връзка с него, но се боеше да не я засекат. „Да знаех само докъде се простират възможностите им за проследяване“. Отново потрепери и едва сега забеляза, че от устата й се вдигат облаци пара. — Още дълго ли?

Русокосата кимна към една врата в другия край на помещението. От нея се процеждаше ярка светлина.

— Много е студено тук, мамка му — оплака се Мартин. Двамата ускориха крачка, без да се налага охраната да ги подканва.

— Стоп. — Когато наближиха вратата, мъжът с оръжието вдигна ръка. — Матилде?

— Ей сега. — Русокосата извади предавател и заговори в него. — Тук Матилде. Доведох двамата… дипломати. Пред вратата сме. Добре, пращам ги. — Обърна се, изгледа Рейчъл и Мартин и кимна към вратата. — Влизайте.

Влязоха. Помещението беше ярко осветено, пискливо бръмчене от тавана подсказваше, че включената климатична инсталация води предрешена битка срещу възцарилия се студ. Мъжът с оръжието беше зад тях и за един кратък миг Рейчъл си помисли, че ще ги застрелят и ще оставят труповете им тук. После в отсрещната стена се отвори врата.

— Вътре — нареди мъжът. — Това е асансьор.

— Добре, влизаме, влизаме. — Рейчъл пристъпи в кабината. Мартин я последва, трети беше въоръженият мъж. Вратата се затвори и кабината потегли надолу, където гравитацията осезаемо се увеличаваше. Над главите им се чуваше скърцането на отдавна несмазвани колела и потракването на ръждясали релси. Тримата мълчаха — Рейчъл облегната на Мартин, а мъжът — в другия край на товарния асансьор. През цялото време държеше оръжието насочено към тях и сякаш нищо не би могло да му отклони вниманието.

Кабината се разтресе и замря и вратата се отвори към добре осветен коридор. Тук също се чуваше познатото бръмчене на претоварени климатици. Студът не бе така непоносим — когато излязоха, Рейчъл вече не виждаше дъха си.

— Къде сме? — попита тя.

— Ще чакаме шефката. Вървете направо. — Мъжът говореше отегчено и не приличаше на човек, който възнамерява да ги застреля.

Тръгнаха. Само една от вратите в коридора бе отворена и на нея пищеше „Кабинет на директора“. „Брей, каква изненада“ — помисли си тя и в този миг един от имплантантите й подаде сигнал. Тя едва успя да скрие изненадата си. Да получи поща, точно тук и сега?

Премигна, прочете набързо съобщението — и едва не се спъна в мекия килим. После пристигна нова поща — този път отговор от Мартин. Тя го погледна за миг, обърна се и втренчи поглед във въоръжения мъж. Беше се облегнал на стената.

— Коя е тази ваша шефка? — попита тя. — Дълго ли ще трябва да я чакаме?

— Ще чакате, докато дойде.

— Нещо против да седна? — попита Мартин.

— Чувствайте се като у дома си. — Мъжът повдигна насмешливо вежди и Мартин побърза да се тръшне на един стол, преди да си е променил решението. Рейчъл се подпря на бюрото до него и той я прегърна през кръста.

— Ще ни отговорите ли на един въпрос? — попита тя, докато Мартин пъхаше незабелязано нещо в колана й. — Какво значи всичко това?

— Няма.

— Ясно. — Рейчъл въздъхна. — Щом няма — няма. — Седна на стола до Мартин и се облегна на рамото му, като премести лявата си ръка зад гърба му. „Ако не друго, поне все още не могат да следят инфомрежата на станцията — помисли си с надежда. — В противен случай щяха да засекат пощата от Сряда“. Плъзна ръка надолу по гърба на Мартин, извъртя китка и задейства устройството в колана си: изпрати го да изпълзи нагоре по ръкава й и да се срещне с другарчето си.

Щрак. По-скоро почувства, отколкото чу звука. Устройството разпозна имплантантите й и на ретиновия й дисплей се появи отброяващ обратно часовник — броят на секундите, които щяха да са необходими за активирането на миниатюрния акумулатор и сглобяването на оръжието. Никога не се бе чувствала толкова беззащитна. Достатъчно бе да разширят обхвата на радарното наблюдение на кораба до това помещение и веднага няколко аларми щяха да се задействат едновременно, а въоръженият мъж с тях щеше да й пръсне черепа, без да се поколебае. Преди оръжието да е готово. Но ако имаха късмет…

Скърцане и тракане откъм коридора оповестиха пристигането на асансьора. След няколко секунди се появи Матилде, водеше Франк. Журналистът изглеждаше ужасно. Ръцете му бяха вързани отпред с тел. Той се огледа трескаво. Носеше същите дрехи, с които бе облечен, когато го бе разпитвал Мартин. Но сега бяха в плачевно състояние.

— Сядай — нареди му Матилде и посочи стола до Рейчъл. После извади клещи. — Протегни ръце. Момичето се предаде. Сбъркаш ли нещо, никога вече няма да я видиш.

— Разбрах — изстена Франк, докато разтъркваше китките си, и я погледна с нескрита омраза. — Сега какво?

— Ще чакате. — Матилде отстъпи назад и застана до пазача.

— Подреждате жертвите, а?

Тя го изгледа заплашително.

— Ще чакате шефката. Няма да се забави.

— Ти си Франк, нали? — попита тихо Рейчъл. — Какво стана?

Франк изпъшка и отново почна да си разтрива китките.

— Спипаха ме. В каютата ми. Ти сигурно си негова партньорка? — Той посочи Мартин с брадичка. — А аз си мислех, че съм единствената жертва. Къде сме?

— На Стария Нюфи. Станцията на Сряда. Виж, опитахме се да я скрием, но те използваха теб. И тя се предаде.

— Мамицата им! — В очите му блеснаха гневни пламъчета. — Нали се досещаш какво означава това?

— Няма нужда да ми казваш.

— Можете да си говорите каквото ви хрумне — обади се Матилде със злобна усмивка. — Даваме ви пълна свобода на изказванията. Тъкмо ще се позабавляваме.

— Майната ти! — озъби й се Франк.

— Я млъквай. — Въоръженият мъж насочи оръжието си към него. За един кратък миг Рейчъл не знаеше какво ще последва. Секундите се проточиха във вечността — после Франк се отпусна уморено на стола.

— Няма нищо, не им обръщай внимание — рече той и се прозя. — Свикнал съм им. — Рейчъл забеляза, че размърдва пръсти. „Дали не е получил поща?“

Няколко минути седяха в тишина, след това бръмчене откъм коридора извести пристигането на поредната асансьорна кабина.

Вратите се отвориха и се чу топуркане на крака. Пръв в рамката на вратата се появи жилест мъж с напрегнато лице, после жена на неопределена възраст и с хладно изражение. Трета беше Сряда, следвана от мъж с опашка, който стискаше зловещо късоцевно оръжие за уличен бой. Франк пребледня.

— Рейчъл Мансур от ООН, ако не се лъжа? — Жената седна на един стол в средата на стаята. — Приятно ми е да се запознаем. — И без да престава да се усмихва, извади малък пистолет и го сложи на бюрото, с насочено към Рейчъл дуло.

— Виждам, че вече сте се запознали с нашата малка приятелка. Това значително ще улесни нещата. Чакаме само още един човек и после започваме.