Свобода Бъчварова
Гонитбата (8)

Глава осма

В кабинета на Скарлатов нахлу бодро и възбудено Йосиф Карасулиев.

— Ставай, Борисе, да тръгваме!

— Къде?

— Как къде? Ще ставаш сайбия. Намерих ти прекрасна вила на много изгодна цена, без пари!…

Въпреки че Скарлатов бе мислил за едно жилище извън града, смяташе, че това е въпрос на далечно бъдеще, и се изненада от бързината, с която Йосиф действаше.

— Вероятно е ипотекирана при теб и искаш да си вземеш парите! Не желая вила от някой нещастник!

— Нищо подобно! Италианеца ликвидира имуществото си. Ще бъде доволен и на малкото. Впрочем ти вече си го започнал, нали така? Водиш преговори по изкупване на текстилните машини от фабриката му!

Борис наново се учуди на осведомеността му.

— Седни за малко докато се приготвя!

Карасулиев седна и продължи да говори. Случаят бил изгоден. Вилата прекрасна, над Княжево. Шосето е в добро състояние и колата влиза чак в двора. Само пътят трябва малко да се оправи, но това е въпрос на бъдеще. Била напълно обзаведена, с всички удобства, а паркът прекрасен! Ако му хареса мебелировката, ще я включат в цената на вилата.

— А ти разбираш ли от вили?

— Аз разбирам преди всичко от покупко-продажби. Самият аз купих още по времето на Стамболийски вила в Несебър, която принадлежеше на чужденец. Доволен съм. Ако искаш, с моя помощ можеш да купиш вила и на морето.

Влезе Неделев, който със заспалия си вид едва кимна на двамата.

— Седни, Неделев — каза Карасулиев, — днес е сряда, ден на търговеца! Каквото и да съм почвал в сряда, върви на добре. Моят лош ден е понеделник.

— Излизам с Карасулиев, като се върна, ще бъда на Ваше разположение — добави Борис.

— Ще купуваме вила — поясни Йосиф.

Неделев се учуди, като каза:

— Мога ли да дойда и аз с вас?

— Буйрум! — възкликна Йосиф. — Мога и тебе да наредя. Навремето, като започвах работа тук, се занимавах изключително с покупко-продажби, предимно в София. Доста къщи и имоти съм купил и препродал. Българинът мре за къща, за дом и нищо не жали за тая цел. Такива сделки в България винаги ще има и ще носят печалба, каквато и криза да настъпи!…

— А какво ще е твоето комисионно? — попита Неделев.

— Малко, колкото да не е без хич! Понеже, ако направя посредническа сделка, без да взема макар и символично един лев, ще ми тръгне на зле!

— Ти си суеверен?

— Кой търговец на тоя свят не е суеверен? Без вяра в късмета никой от нас не би успял в живота.

— Аз не съм суеверен — каза Неделев.

— Ако е така, внимавай много! Съдбата обича да се шегува, дори да се гаври с такива умници като теб!…

Разговорът взимаше немного приятен обрат. Тези двамата никак не се обичат, отново помисли Борис.

— Да тръгваме, аз съм готов!

Качиха се в колата на Карасулиев, която чакаше пред Банката. Когато излязоха на шосето, се стелеше мъгла. Но от Овча купел нататък взе да се прояснява и в Княжево светеше ярко слънце над замръзналата, покрита със слана земя. След това свиха по един черен път, доста изровен. Шофьорът на Карасулиев караше бавно. Изкачваха стръмна височина и вървяха право към Витоша, после минаха край една висока стена от големи, кръгли речни камъни.

— Такъв зид се прави много трудно — поясни Йосиф. — В цяла България са останали трима-четирима души, които умеят да градят така. Вилата е отвсякъде заградена с такава стена. Само тя струва много пари!

Входът представляваше каменна арка с врата от ковано желязо, направена с вкус, с много извивки и орнаменти. В средата стоеше гербът на италианския граф. Градинарят, който същевременно бе и пазач, ги очакваше. Той отвори двете крила на портата и колата влезе в алеята. Вилата наистина беше внушителна. Изградена в италиански стил, с колони, със зимна градина, с множество направени комини и отдушници, с плосък покрив от медни плочки, хванали патина, с лоджии и прозорци с капаци — тя наистина правеше впечатление на нещо красиво и аристократично. Фасадата й гледаше на юг. Но не постройката беше главното, а паркът, изграден на три тераси, понеже мястото беше с наклон, свързани с каменни стълби. Зад вилата имаше още една тераса. Засадените дървета по краищата на парка, предимно иглолистни, бяха още млади, така че той изглеждаше голям и просторен. Алеите с цветя бяха добре обработени и стеблата завити в хартия, а около корените стърчаха натрупани купчини пръст, за да ги пазят от зимните студове. Първото впечатление бе повече, отколкото можеше да се очаква. Скарлатов особено хареса високите зидове, които запазваха вилата от погледите на хората. Наистина това беше един чудесен кът в подножието на планината, където можеше да намери спокойствие.

Йосиф не се спря нито на архитектурната стойност, нито на околната красота, а със своя прагматичен начин на мислене изтъкваше съвсем други предимства — каменни основи над метър, мазе от витошки гранит, дебели стени, лятото прохладно, зимата топло, четиринадесет стаи, голям салон — побира барем петдесет души! И най-вече евтина!

— Ако не беше мой приятел, бога ми, Борисе, щях да я купя, въпреки че аз лично обичам много повече морето.

Градинарят избърса пейката от росата. Тримата седнаха. Скарлатов се загледа в планината. Право над него се издигаше подковообразният връх на Витоша, наречен „Копитото“. Тук бе тихо и закътано. Даже в този мразовит ден слънцето грееше и топлеше.

— Вилата ми харесва. Оставям на теб да уредиш всичко!

— Сделка ли е, винаги ме прави на луд!… Не мога да разбера как така става?! Ето, не купувам за себе си, даже нямам печалба, а треперя, като че ли от това зависи животът ми.

Без да иска, Борис си спомни баща си и мисълта на Бернщайн, която той обичаше да цитира: „Целта е нищо, движението е всичко!“ Не радостта от постигнатото, а процесът, борбата… Тогава хора като нас никога не могат да стигнат до човешкото щастие, мислеше Борис. Дали това не е цената на печалбата от капитала? Доста висока цена…

— Да ви отворя ли вилата? — попита старият градинар.

Той му заприлича на глухонемия коняр в Банката. Беше вече покойник, отишъл си от света тихо, безшумно, както бе живял сред хората, и все пак сам. Реши да го остави на работа, когато стане собственик на вилата.

— Обясни ми, Йосифе, защо се буташ в дребни сделки? Те вече не ти отговарят на положението, което заемаш.

— Знам ли?… Ето, преди няколко месеца идват при мене двама пияници музиканти. Искат да ми продадат стара цигулка. Изпъдих ги. След два дни пак идват в кабинета ми. Носят цигулката. Рекох им да я оставят. Показвам я на Иван. Според него била много ценна. Моят мухльо ми отвори очите! Да видя и аз някаква полза от глупавата му музика!… И какво? Купих цигулката сравнително евтино. Давам я след това на специалисти. Оказа се „Страдивариус“. Сега ми предлагат безумна цена.

— И какво ще правиш с нея?

— Освен да просвиря, друго не виждам! Но след като ми обясниха, че е съкровище, почнах да гледам по съвсем друг начин на нея. Сложих я във витрината на кадифе. Сега разбираш ли ме?…

— Мъча се…

Тримата влязоха вътре. Скарлатов остана доволен от това, което видя. Прибраха се в София, възбудени от единодушния сполучлив избор.

След вечеря Борис се оттегли в библиотеката. Изглежда, цялата къща се въртеше около Яна. Само тук, зад тапицираната с кожа врата, се чувстваше сам със себе си. Взе старото руско, задгранично издание на „Былое и Думы“ от Херцен. Той обожаваше тая мъдра книга и за разлика от много други произведения, направили му силно впечатление на младини, тя никак не му омръзваше. Винаги намираше в нея нещо ново. Усещаше някакво близко сродство с Херцен по начина на мислене, по волята на действие, по непредубеденото виждане на света, по липсата на страх пред противоречията на живота. За Борис Херцен бе и един от най-добрите писатели в Европа, и смяташе, че ако се бе отдал напълно на литературата, Русия може би щеше да има, наред с Достоевски и Толстой, още един колос. Наслуки отвори книгата и попадна на прекрасния разказ за княз Юрий Николаевич Голицин. Глупавата и смешна, типично славянска история на наивния княз, но с широк замах — диригент на хор, съставен от неграмотни руси, които смело довел от Тамбовска губерния чак в Лондон, го караше да се смее на глас. После той стана и отиде към прозореца. Навън валеше сняг. Ранен първи сняг… Беше краят на ноември. Загледа се в снежинките… Защо, когато вали, човек изпада в размисъл, запита се Борис. Да, сезоните в България все още определяха на хората начина на живот. И понеже селяните преобладаваха, техният начин се налагаше и в града. Още от есента хората се запасяваха със зимнина и топлива, с храна за добитъка, за да посрещнат лютите студове готови, сврели се в своите къщурки, от комините на които се стелеше бял дим. Земята, с която хората се бореха, за да изкарат насъщния, заспиваше и те ставаха по-свободни. Ето и сега зимата настъпи — сезонът на светиите и празниците, на женитбите и седенките, на веселбите и детските радости за всички възрасти… Но този път на хората тя се стори унила и я възприеха без особени надежди за нещо по-добро. Цялата нация знаеше и чувстваше, че войната, революциите, превратите, стопанската изолация, фантастичните репарации, лихвите от външните заеми, терористичният военен режим са непоправими беди — и живееше по силата на навика. Защото този малък народ се задържа, благодарение на великото си качество да търпи. И не ден, месец или години, а векове!… Без да губи надеждата за по-свестни времена и вярата в щастлива звезда. Така минаваше животът на цели поколения. Така се възпитаваха децата, а те, от своя страна, следващите. Но заедно с търпението се набираше като гной и омразата. Тя нямаше нищо общо с търпението и избухваше в определено време. Тогава нацията отново понасяше поредното кръвопускане, като стигаше до пропастта на унищожението. Какво щеше да донесе тази година? Скарлатов не знаеше, но усещаше, както и целият народ, идващото поредно зло.

Той купи вилата заедно с мебелите и направи нужния ремонт по вътрешното обзавеждане. Още през декември домашните се преместиха там. Яна, мис Стенли, Неда, двете камериерки и градинарят станаха постоянните обитатели на новия дом. В стария се мяркаха само Борис, Спас и една възрастна жена, за да се грижи за къщата. Заключиха повечето стаи. Къщата опустя. Скарлатов свикна да прекарва събота вечер и неделя на вилата. Останалото време — в Банката. Хранеше се навън, беше вече чест посетител на „Юнион клуб“. А когато се връщаше късно, тишина и спокойствие царяха в огромния дом. Той никога в живота си не се почувства истински патер фамилиас. За малката Яна намери един прекрасен възрастен учител-пенсионер, живеещ в Княжево. Строгият старец беше от онова славно възрожденско поколение учители, който предложи Яна да се готви като частна ученичка и да не ходи на училище. Той прецени, че за нея ще е най-добре да вземе наведнъж първо и второ отделение. Скарлатов му имаше пълно доверие. Промяната в Яна вече се чувстваше. Удивително бързо проговори английски. Въпреки заниманията си, детето не се претовари, оставаше му много свободно време за игра. И така трудният за Борис въпрос за образованието на дъщеря му се разреши от само себе си по най-добрия начин.