Свобода Бъчварова
Гонитбата (16)

Глава втора

Горещото лято лека-полека премина в най-хубавия сезон за София — златната есен. Скарлатов почти забрави за последния си разговор с Карасулиев. Реши, че той сигурно е оправил отношенията си с Рене Шарон и пак е в центъра на международните сделки. Но в края на септември Борис получи покана от министър-председателя Андрей Ляпчев. Никак не се безпокоеше от срещата. Познаваха се добре още от управлението на Александър Малинов. Смяташе, че ще се опита за кой ли път да го привлече към някоя от политическите игри, за което е необходим неговият вот в Парламента. След преломната в съзнанието на Скарлатов 1925 година, когато той разбра, че бъдещата му дейност ще бъде непрекъснато спъвана от държавата и, иска не иска, ще влиза в конфликт с нея, той отново се кандидатира за народен представител и бе избран като независим депутат. Смяташе, че там ще може донякъде да каже това, което иска. Очакваше, че след новите избори ще повее друг вятър. Но напразно! Военната клика си оставаше най-голямата сила в държавата и нямаше никакво намерение да се раздели с властта. Така нареченият Демократичен сговор, който управляваше страната, откъсна България от останалия свят както политически, така и икономически. Подобно положение повече не можеше да продължава. Нацията вървеше към пропаст. И както винаги, вместо радикални мерки, прибегна се до палиативни промени, целящи едновременно да запазят властта на военните и да хвърлят прах в очите на демократичните среди в Европа. Така Александър Цанков бе заместен от Андрей Ляпчев — македонец от Ресен, в миналото бивш демократ, а сега сговорист. Той пое управлението на България през януари 1926 година, като запази почти целия кабинет непроменен. Според Борис неговият избор бе сполучлив. Този улегнал 60-годишен мъж със солидно икономическо образование, добито в Цюрих, Берлин и Париж, виден кооперативен деятел, имаше дълъг политически стаж. Това, което особено го сближаваше с деловите кръгове, бе безспорният му стопански талант. Той основа Съюза на популярните банки в България, участваше в управителните съвети на много частни банки с български и чуждестранен капитал, както и в ред акционерни дружества. Скарлатов бе един от факторите, които съдействаха за идването му на власт. Деловите кръгове нямаха реална сила в държавното управление, но когато се засягаха интересите на всички им, те показваха ноктите си. Военната клика се принуди да приеме тази промяна, понеже рискуваше да се провали с гръм и трясък в икономиката, а оттам и да загуби кормилото на страната. Ето как постигнаха компромиса. Ляпчев веднага се зае с икономиката. Неговият пръв безспорен успех беше Бежанският заем и не толкова поради парите (той бе минимален), колкото с това, че успя да пробие стопанската блокада, наложена на България. Внесъл в страната по един или друг начин валута, той не се успокои с това и продължи да действа в тази насока. Във външната политика умело изтъкваше опасността от болшевишка революция в България и последствията, които тя би имала за цяла Европа. Плашеше, лъжеше, преувеличаваше — един типичен балкански политик, неподбиращ средствата. Въпреки това имаше уважението в страната, защото поставяше интересите на държавата над своите лични. Той бе богат, пари не му трябваха и бе живял достатъчно на тоя свят, за да узнае преходността на политическата слава. Ето къде му беше силата. От няколкото частни беседи, които бе имал със Скарлатов, той се кълнеше, че главната му цел е да демократизира управлението на България, като направи Парламента основния ръководител на държавата. На парламентаризма и демокрацията особено много наблягаше. Можеше ли да му се вярва? Донякъде — да, отговаряше си Скарлатов. Защото истинското призвание на този човек беше търговията, а такава не можеше да съществува без елементарна демокрация в една страна. Срещнаха се у дома му, в спокойна обстановка, в салон, обзаведен, според всички, с най-красивата и скъпа мебел в България. Той знаеше цената на вещите и обичаше лукса, като не жалеше средства да задоволи тия си прищевки. Любезен, културен, изискан, той покани Скарлатов да седне и като делови човек премина към въпроса, който го вълнуваше.

— Господин Скарлатов, ние пропадаме. Имаме нужда от пари.

Борис правилно разбра, че се касае за чужда валута, за външен заем.

— Не знам защо се спряхте на мен?

— Защото сте един от малцината българи, които биха помогнали безкористно, без да поставят на първо място собствената си полза.

— Вие знаете, че на тоя свят няма сделка без лична изгода. А аз, така или иначе, съм първо банкер, после патриот.

— А ако Ви предложа нещо, в което тези две цели се съчетават?

— Слушам Ви с голямо внимание.

— Бихте ли направили сондажи на Запада за нов заем?

— А защо не използвате връзките на господин Карасулиев. Той пръв проби блокадата. Не виждам защо и този път да не го помолите.

— Защото след дълги разсъждения стигнах до извода, че няма да успее. Дори напротив! Впрочем това е и неговото лично мнение.

— Вие знаете, че основните ми връзки са с Банк дьо Пари е де Пей Ба, а те са тясно свързани с правителството. Аз и да повлияя на ръководството на Банката, пак френското правителство ще вземе последното решение и то ще бъде отрицателно. Франция в момента е с най-голямо политическо влияние в Европа и, за съжаление, наш традиционен противник.

— Съвсем вярно, господин Скарлатов.

— Тогава защо не опитате отново чрез Финансовия комитет на ОН?

— Ето, виждате ли как и Вие сам, без да Ви влияя, дойдохте до моя извод. Разбира се, чрез Финансовия комитет, респективно господин Шарон. Това е единствения път на действие. Бихте ли приели тази задача?

— А защо не господин Карасулиев?

— Защото… това е дълго и широко обяснение. Те не се обичат.

— За добри финансисти, каквито са и двамата, личната антипатия не играе съществена роля.

— Освен това, за да се стигне до това скъсване, известна вина имаме и ние — правителството, така че в момента господин Карасулиев се оказа козел опущения… Е, господин Скарлатов? Приемате ли посредничеството? И за да бъда искрен, ще Ви кажа, че сте единствената ни надежда.

След кратко мълчание Борис каза:

— Приемам, но никак не съм убеден, че ще успея. Затова ще Ви уведомявам за всяка моя стъпка. Не искам да последвам примера на Карасулиев.

Скарлатов стана. Андрей Ляпчев дълго му държа ръката и няколко пъти я стисна. Беше добър актьор и умееше да предразположи събеседника в своя полза, като му вдъхне нужната енергия. Изпрати го чак до изхода и отново му подчерта:

— Надеждата ми е във Вас и не само моята, но и на Негово Величество. И ще Ви издам една тайна. Той и само той принуди останалите министри да приемат Вашето посредничество. Негово Величество много Ви уважава, господин Скарлатов. Можете да бъдете горд от такова доверие!

Още щом излезе на улицата, Борис както винаги започна да анализира разговора. В момента Царят се съветваше с Ляпчев и не се съмняваше, че двамата единодушно са решили той да се заеме с Шарон. С годините, вместо да си изясни окончателно образа на младия Кобург, Скарлатов все повече се заплиташе в разсъжденията си за него. От една страна — нежен, учтив, демократичен в личните си отношения, демонстриращ слабост в политическите решения, които ловко прехвърляше върху правителството, като оставяше впечатлението, че не е съгласен с много неща и действа под натиск. От друга страна, именно при неговото управление за кратко време, откато се качи на престола през октомври 1918 година, в България се извършиха ужасяващи кръвопролития, както при царуването на най-големите сатрапи от световната история. Къде беше истината? В хитростта му. Той съумя да заблуди с привидната си слабост не само него — обиграния банкер, но и голяма част от хората. Скарлатов все още не беше наясно за действителната му същност, но мнението, че той съвсем не е безпомощен, нито слаб, а властник с твърда ръка, надделяваше. И така, това бе височайше разпореждане и Борис точно така схвана бъдещата си мисия. Не му беше приятно да съчувства на монарха, но погледна истината право в лицето и тя не клонеше в негова полза. Той дължеше живота си на него. И сега, две години след събитията в 1925 година, увереността, че именно той го е спасил, не подлежеше на съмнение. Стотици хора — и богати, и интелигентни, и известни в чужбина — бяха намерили смъртта си, а той, Скарлатов, все още живееше. Той щеше да изпълни мисията си, но по никой начин с душа, а само прилежно и толкова!… Нямаше и представа как да се свърже с Рене Шарон. Избра най-простия и пряк път — телефонира в службата му, секретарят записа името му и каза, че ще го уведоми. Той не очакваше, че този висш чуждестранен служител ще прояви някакъв особен интерес и се изненада, когато в края на работното му време се обади по телефона самият Шарон. Скарлатов помоли да го приеме. Чужденецът с развеселен глас му отвърна:

— Господин Скарлатов, не знаех, че в България е на мода церемониалът на Людвик XIV. Имах представата, че сте по-демократичен народ.

Борис се разсмя.

— Тогава къде ще Ви е удобно да се срещнем?

— Където на Вас, господин Скарлатов. Аз съм гост в тази страна и много любопитен. Оставям на Вас!

Ето тук той изпадна в неудобство. Да се срещнат на обед или вечеря в „Юнион клуб“, значеше разговорът да се води пред очите на всички, тоест, притеснени от любопитството на околните. Нищо сериозно не можеха да разискват. Да го покани в Банката? Тук нямаше вече никакви условия за елементарен прием. Живееше по ергенски.

— Е, господин Скарлатов, какво решихте?

— Господин Шарон, имам вила в Княжево.

— Отлично, господин Скарлатов.

— Утре е събота. Ще бъда целия ден на Ваше разположение. Определете Вие часа.

— Ето как ще направим… Аз ще приключа със задачите си следобед. Ако и Вие излезете по-рано от Банката, тогава ще можем да се срещнем към пет часа. Добре ли е, господин Скарлатов?

— Великолепно!

— Тогава — до утре!

Разговорът прекъсна. Изведнъж се сети, че не му обясни как да намери мястото. Поиска пак да позвъни, но му стана неудобно. В края на краищата, нека сам се оправя! В Княжево неговият дом е известен.

Още веднага Борис се качи на колата и замина за вилата. Събра всички домашни и даде разпорежданията си. Освободи Спас, за да бъде с колата на разположение на Неда. Мис Стенли също се зае да помага. Той се успокои. Желаеше да даде отлична вечеря в домашна обстановка, но без биещ на очи блясък. Помнеше добре правителствения банкет. Остана напрегнат и неуверен от предстоящата реакция на Шарон.

На другия ден Скарлатов напуска рано Банката. Спас го остави във вилата и веднага потегли обратно за София да донесе последните поръчки. Борис внимателно огледа приготовленията. Трапезарията му се видя особено хубава с широко отворената врата към верандата и великолепния изглед към Витоша. Бръшлянът от външната страна висеше над портала. Множество вази с цветя украсяваха масата, красиво наредена. Минералната вода стоеше в количка. Имаше всичко. Той излезе на верандата. Алеята, посипана с пясък, обградена от борчета, отиваше чак до голямата желязна входна врата. А розовите храсти около вилата създаваха една цветна стена. Той не очакваше, че гостът ще дойде преди пет часа, и се учуди, когато някой позвъни отвън. Погледна нататък. Беше самият Шарон. Не чу и шума от колата му, нито видя такава. Той имаше може би най-скъпия и елегантен автомобил в столицата — снежнобял, със сребърни лайсни, известен на всички софиянци. Скарлатов забърза по алеята, понеже нямаше кой друг да го посрещне. Стисна му ръката и го поведе. Гостът на няколко пъти се спираше и разглеждаше всичко с искрено любопитство.

— Господин Шарон, как дойдохте дотук?

— С колата. Но я оставих долу на шосето и освободих шофьора. Ще имате възможност да ме върнете в София. А вилата е великолепна! Знаете ли, във Франция повечето вили са в равнина и паркът е геометричен. А тук е на тераси. Такива съм виждал в Италия.

— Съвсем правилно. Бившият й притежател беше италиански граф, фабрикант на текстил.

По желание на Шарон седнаха на верандата и тук им сервираха. Той нагласи фотьойла си така, че да гледа планината и същевременно спокойно да разговаря със Скарлатов. Говореха френски, понеже все пак бе по-лесно за госта му.

— Каква вода предпочитате? — попита Борис и му посочи шишетата в количката.

Рене Шарон весело се засмя на глас.

— Толкова ли зле изглеждам?

— О, не, разбира се.

— Аз никога не съм страдал от стомах. Или, може би, не сте се запасили с алкохол?

— Какво говорите, господин Шарон?!

Наложи се да почакат, докато пристигне втора количка с бутилки алкохол. Шарон стана и почна да ги разглежда.

— Малко „Арманяк“?

— О, не. Предпочитам ей този „Херес“. Нали нямате нищо против? Обичам, особено след работа, да си пийна нещо по-леко като това десертно вино…

Чак сега Борис си даде сметка, че преди няколко месеца Шарон съвсем съзнателно бе изиграл прочутия номер с минералната вода. Значи трябва да бъда много внимателен, за кой ли път си каза той.

Градинарят подкастряше храстите в дъното на алеята. Кученцето на мис Стенли изтича на верандата, завъртя се около двамата и пак се скри. Мис Стенли дойде при тях заедно с малката Яна.

— Дъщеря ми Яна и възпитателката й мис Стенли.

Шарон стана, целуна й ръка, както само французите умеят да правят това, а после се обърна на чист английски език:

— Имате голяма и хубава дъщеря, господин Скарлатов. Завиждам Ви.

— Добре дошли, сър — каза тя и си подаде тънката ръчичка.

— Можехте да дойдете с жена си. Не се сетих да я поканя, за което моля да ме извините пред нея.

— О, не се безпокойте, тя е в Париж. Но когато се върне, с удоволствие ще Ви гостуваме.

Мис Стенли и Яна се извиниха и ги оставиха сами.

Борис бе доволен от възпитанието на малката — сдържана, сериозна, но по никой начин не плаха или стеснителна.

Шарон, за учудване на Скарлатов, сложи бутилката „Херес“ на масичката и набързо изпи две чаши, без да се превзема. Макар гостът му да бе много по-млад, Скарлатов се почувства в негово присъствие както при срещите си с Тюретини. Същият аристократизъм, интелигентност, тънкост в забележките, жив, красив френски език и ум, преди всичко ум… Лека-полека напрежението му спадаше и той взе да се отпуска.

— Е, господин Скарлатов, защо не преминете направо към въпроса? Така ще свършим бързо и ще ни остане време да беседваме за други, далеч по-важни неща… Да гледаме и се радваме на природата… Съгласен?

— Съгласен.

— И за да Ви улесня, ще Ви кажа, че знам поръчението на вашето правителство. Натоварили са Ви да искате пари, нали така?

Скарлатов кимна с глава.

— Трудна работа.

— Господин Шарон, веднъж вече дадохте, сега ще Ви е по-лесно да дадете още.

— Зависи за какво.

— Както първия път. За да може да се стабилизира икономиката и хората да съществуват.

— Уверен ли сте в това, което казахте?

— Напълно.

— Тогава Вие се заблуждавате, както и аз се заблуждавах, но навреме се осъзнах.

— Не Ви разбирам.

— Много просто! Аз съм от няколко месеца в България. Обикалям непрекъснато. Посетих почти всяко кътче, където са настанени бежанците, и какво, господин Скарлатов? Все едно че не сме отпуснали пари! Къде са те? Ето, тоя отговор търся от месеци. Правителството ви мълчи. Хората не знаят. Печатът ви се занимава с любовни изневери. Вие можете ли да ми кажете къде са тия пари?

— Не знам.

— Вярвам Ви. Но аз започнах да проглеждам. Голямата част от средствата са отишли за военната хунта и главорезите! Имам съвсем точни сведения за доставка на оръжие, за запаси във военните арсенали и погреби, за усилване на армията и офицерството. Разбира се, те се смутиха и върнаха част от парите на бежанците. По-скоро не от тия пари, а от бюджета на държавата.

Скарлатов нито за миг не се усъмни в истинността на твърдението му.

— Но все пак хората са получили нещо.

— Бежанците получиха трохите от трапезата като милост, а не това, което им се полага! И аз принудих тези каналии^[1] да построят в няколко месеца къщи с дворове и да дадат пари на хората да закупят добитък! Да живеят! Да се пресушат блатата! Да се прекъсне тази висока смъртност от малария!

— Тогава можете да бъдете доволен.

— Доволен, не! Но смутен. И аз няма да оставя тия сломени хора да умират! Когато видях цяла махала на град Петрич с малки къщички, направени от нас, и благодарни семейства, живеещи в тях, за мене това бе наградата. Аз се разплаках, като разбрах, че тия бежанци са нарекли скромното кварталче „Шаронова махала“. Сега разбрахте ли ме?

Скарлатов събра сили. Аргументите на чужденеца бяха необорими и все пак той потърси път към разбирателство.

— Господин Шарон, не си правя илюзии, че живея във възможно най-лошата страна в Европа, с терористичен режим, ръководена от касапи в пагони. Почти всичко интелигентно и демократично е или избито, или прогонено.

— Знам в подробности.

— Казвам то, за да разберете докъде сме стигнали. Вярно е, че част от парите ще отидат в техни ръце…

— Нито лев! Докато аз съм тук!

— Бихте ли ми позволили да продължа?…

Той кимна с глава. Лицето му стана особено намръщено, дори зло.

— И така, нацията загива. Правителството, и по-специално господин Андрей Ляпчев, са последната възможност страната да се върне към някакви демократични норми. А Вие не давате заем и я тласкате направо към пропаст! Тогава офицерите ще кажат, че са прави и винаги са били прави. Значи, щом всички се отказват от нас, те „родолюбците“, ще управляват страната както знаят и народът трябва да им бъде благодарен за съществуването си!

— А аз трябва да Ви кажа, че съседите ви са възмутени от възраждащия се реваншизъм.

— Имате предвид Югославия, Гърция и Румъния? Та те са грабители! Те взеха това, което никога не им е принадлежало. Там останаха наши братя, които те системно асимилират. Защо, господин Шарон, не погледнете от тази страна въпроса?

— Щом съдействах за заема, значи съм отчел и това, което казахте.

— Все пак, размислете още веднъж… Ако Вие не дадете пари, ако левът не се стабилизира, ако ние не намерим пролука в икономическата блокада, за да се свържем отново с Европа, тогава властта на главорезите ще продължи векове!

Шарон дълго мълча. Логиката на Скарлатов, че без помощ отвън реакцията в страната ще победи напълно, го впечатли. Борис не се опита да поднови беседата. Двамата бяха казали своето мнение. И когато той по навик вдигна чашата да се чукне с Шарон, последният заговори:

— Имахме тежък разговор. Такъв, какъвто не съм очаквал… Вие сте сериозен събеседник. Не очаквах да срещна човек като Вас в тази страна. Искреността Ви ме обезоръжава. Положението е следното: във финансовите среди на ОН България няма никакви шансове! В момента може да се отпусне заем само на една държава. Кандидатите са много, но везните клонят към Гърция. Аз съм натоварен да направя проучване в тази страна, заминавам след няколко дни. И ако изводите ми са, че там има шансове за една бъдеща победа на демокрацията, аз ще дам доклад в нейна полза.

— А ако впечатленията Ви не са добри?

— Какво имате предвид?

— Не искам да Ви влияя. Все пак, ако не останете с добри впечатления от режима в Гърция?

— Тогава ще дам благоприятен доклад за България! Съгласен?

— Съгласен. Мога ли да предам разговора на министър-председателя?

— Но само на него! А ето че сега ще ми трябва време, за да се откъснем от лошите мисли… Затова, ако имате още неприятни въпроси към мен, моля…

— Защо не сте в добри отношения с господин Карасулиев? Той е един от най-добрите финансисти у нас.

— Защото лъже и мами.

— Искате да кажете, че е знаел кой ще присвои парите и е криел?

— Това малко ли е?!

— Но той не е виновен!

— А как ще ми обясните една негова постъпка?… Посещава ме в моя дом в Париж и носи подарък?

— Цветя и подарък… не виждам нищо неестествено.

— Зависи от подаръка! Цветята ги оставете на мира!

— Какво имате предвид?

— Една рисунка от Рафаел, за която биха се избили световните музеи!

— Може би за него тя не е била бог знае каква ценност…

— Господин Карасулиев да не знае цената?! Вие ме учудвате, господин Скарлатов!

— Смятам, че и тук той е изпълнявал правителствено поръчение.

— Но така просташки! О, като се сетя, ме обхваща бяс!…

Борис мислено си представи срещата и, без да иска, се усмихна. Наистина Йосиф здравата бе загазил. Македонската простащина си бе казала думата. Защото Карасулиев и досега се учудва на реакцията на Шарон и смята, че грешката не е във факта на подкупа, а в начина!…

Те стояха на верандата, докато настъпи мрак. После отидоха в трапезарията. Вечерята беше интимна и превъзходна. Шарон се отпусна. Разказа много неща за следването си и за Финансовия комитет при ОН. Беше чудесен разказвач. Пи доста. Тръгна си развеселен и доброжелателен. Спас го откара в София след полунощ.

 

 

В понеделник Скарлатов отиде късно в Банката.

Секретарят му съобщи, че Йосиф Карасулиев непрекъснато звънял и го търсел…

— За него ме няма, ясно ли!

— Разбрах, не сте тук.

— Точно така!

Той не му се обади нарочно до обед. Със стария Кюлев, изцяло посветил живота си на Яна, вече рядко му падаше възможност да си почеше езика ей така, без полза, за собствено удоволствие!… Все пак му позвъни, понеже рискуваше да прекали. Йосиф пристигна, сякаш бе хвърчал, целият възбуден и нервен.

— И моля ти се, недей се мъчи да ми сервираш като някой оберкелнер! Ако искам, аз сам ще си сипя!

— Защо тая припряност, Йосифе? Та ти не ми позволяваш в собствения кабинет да си сипя глътка коняк…

Карасулиев въздъхна. Седна във фотьойла, но след миг скочи.

— Ако разказваш — разказвай!

— Co кротце, со благце!… Забравил ли си тая прочута македонска поговорка?…

— Виждам, че си радостен. Значи си свършил работа!

— Не съм уверен, че съм постигнал поне засега нещо!

— Значи си радостен, понеже са ти разказали за мен, така ли?

— Смятам, че финансово си действал безпогрешно.

— А друго нещо има ли?

Той недоверчиво го гледаше със сивите си очи.

— Друго няма. Седни! Да ти сипя ли една мастика?…

— Сипи!

— Драги Йосифе, не само че нищо лошо не чух за теб, а направо ми се издигна в очите! Смятах, че досега си се забил изключително в нумизматиката и музиката…

— Какво месиш музиката?

— Ами нали притежаваш „Страдивариус“? А да притежаваш такава цигулка е все едно да си виртуоз! Тя има такъв тон, че който я пипне…

— Я не ме занасяй!

— Аз дори се осведомих как се учи инструмента. Има самоучители… Но смятам, че за тебе ще е по-добре да изучиш досконално инструмента. Попитах един професор от Консерваторията и той ме посъветва да почнеш със Зейболд — първа и втора школа, след това се прибавя Шевчик и после цялата библиотека на Консерваторията. Но да стигнем един път дотам!… Ще ти трябва ли импресарио? Двама няма да пропаднем!…

— И аз мога да говоря глупости, но не искам!

— И така, направо на въпроса! Искам да си купя една картина. Много обичам Миле… мъж и жена, селяни сред притихналото поле, слънцето залязва… Село с камбанария и сякаш чуваш звъна и до тях дървена количка, и двамата благодарят на бога, че ги е създал…

— Слушай, Скарлатов! Може много да си умен, но с трън да махнеш, не можеш да намериш Миле в цял свят, включително и във Франция!

— Брей, мама му стара! А пък аз толкова го обичам и се надявах на теб!…

— Напразно! Аз да не съм експерт по живопис?!…

— Подлъгах се, значи… Мислех си, че щом в България можеш да намериш рисунка от Рафаел, значи Миле не е проблем…

Като чу името Рафаел, Йосиф, който почти се беше успокоил, подскочи. Стана и пак седна във фотьойла.

— Или Миле е по-скъп?…

Карасулиев нещо измънка.

— Та скоро ще имам рожден ден, Йосифе… И, ако ми подариш Мона Лиза, няма да ти откажа!

— Значи тоя мръсник ти е разказал!

— Той не е мръсник. А и не виждам в какво е виновен?! Или се е държал невъзпитано? Все пак, интересува ме дали починът е бил твой, или си действал под чуждо влияние?

— Мой е — каза глухо Йосиф.

— Ей, виждаш ли какъв простак е Шарон! Язък за възпитанието и титлите му!

— Лигите му течеха!

— Не разбрах на кой от двамата.

— На него, разбира се! Знам ги аз такива безсребърници!…

— Ясно. Само това исках да чуя. А къде намираш тогава грешката, щом не е в подкупа, меко казано… Просто не си улучил методологията?

— Всеки е човек, Скарлатов! Има ли куче на тоя свят, което да не грабне кокала, щом му го дадеш?

— За кучетата не съм осведомен, но изглежда има такива хора и този свой дефект те наричат човешко достойнство.

— Я не ми говори бабини деветини! Човекът е по-лош от кучето!

— А как попадна рисунката в твои ръце?

— От един руски емигрант… граф или нещо такова… те всички оттам са все графове!… Стар, изпаднал и ми я продаде.

— За колко?

— Няма да ти кажа!

— Ясно. На безценица! И оттук глупостта ти да правиш подаръци под грубата форма на рушвети.

— Доволен съм, че не я прие! Запазвам я за себе си, както ще запазя „Страдивариуса“.

— Сега виждам колко Маркс е бил прав, когато е описал човека на бъдещето — сутрин банкер, на обед цигулар, следобед — художник, вечер — нумизматик и на разсъмване — светец!… И този човек, за мое изумление, цял-целеничък седи пред мене и пие мастика…

Йосиф бързо се окопити.

— В края на краищата ще проговориш ли нещо свястно, или да си тръгвам?

Тогава Борис подробно му описа целия разговор с Шарон. Карасулиев внимателно го слушаше. Накрая въздъхна и каза:

— Аз ще ти трябвам. Не ме изхвърляй от играта! Сам няма да можеш!

Скарлатов знаеше, че без Йосиф няма да може да доведе нещата докрай, ако отговорът на Шарон е благоприятен. Но не му го каза, а само го помисли.