Свобода Бъчварова
Гонитбата (32)

Глава шеста

Тази сутрин той не слезе в Банката. Извика горе при себе си Динев и секретаря Христов. Младият мъж се държеше на висота. Нито за миг не се поддаде на паниката. Но Скарлатов усещаше, че Христов наблюдава всеки негов ход и се мъчи да го запомни за бъдещата си практика. Секретарят му безпределно вярваше в него. А Туше Динев изпълняваше всичко точно като машина, но се чувстваше умората му. Борис им постави чисто техническа задача — да организират за събота вечер голям банкет в дома му. Отдавна тук не бе даван такъв прием. Домакинството му беше неподготвено. Възложи да се отпечатат специални покани и лично Христов да ги връчи на банкерите и индустриалците. Остави им на разположение колата и Спас. После повика Неда и се разбраха с помощнички да почисти и подреди къщата. Следващият посетител беше Татарски. Не му позволи да заговори за Роза, а веднага сухо и делово му обясни какво се иска от него. Задължи го в събота вечер да затвори заведението и целият му наличен персонал от келнери, готвачи и помощници да бъде на негово разположение. Подробно обсъдиха менюто и напитките. Макар и учуден, Татарски не посмя да попита за какво е необходим на Скарлатов този прием с толкова много куверти.

— И моля — каза Борис, — Вашите хора да заемат местата си рано следобед. Една част от тях — най-решителните и силните — трябва да охраняват сградата, така че нито един човек без покана или мое знание да не проникне и нито един от присъстващите да не напусне! Възможно ли е?

— Разчитайте напълно! Радвам се, че се спряхте на нас. Ние сме Ви задължени за цял живот и за нас това е дребна работа!…

— Но за мене не е. Вашата задача е от изключителна важност, а аз съм благодарен човек…

— Знам, Ваше Превъзходителство. Ще се постараем, както никога!

— Мадам Жорж също ще е необходима. Разноските поемам аз.

— Няма да излезе скъпо. Ще бъдем пестеливи. Персоналът е Ваш, алкохол в избата имаме достатъчно, а съдове ще донесем от заведението.

— Не ме разбрахте, Татарски. Напротив! Искам приемът да надхвърли всички очаквания! Не пестете! Персоналът ще бъде щедро възнаграден.

— Благодаря, Ваше Превъзходителство, и от името на моите колеги. Какво ще заповядате за оркестъра и програмата?

— Не знам дали ще ми потрябват, но да дойдат и те! Ще ги настаним някъде така, че да са ни под ръка.

След като свърши всичко това, Скарлатов влезе в кабинета си. Тук на бюрото му бе оставена цялата сутрешна преса. Прочете всичко, което касаеше убийството на Роза. Повечето вестници не споменаваха неговото име. Но жълтият печат подробно риеше миналото му — бе обрисуван като стар развратник и съблазнител и благодарение на милионите си е причина за смъртта й. Никой от тия драскачи не обвиняваше прекия убиец. Напротив! Страстта му към танцьорката срещаше съчувствие до оневиняване. Борис бе сигурен, че в съзнанието на публиката убийството от любов или ревност не бе убийство. Грозният факт да отнемеш живота на друго човешко същество срещаше снизхождение във всички законодателства на света. Като всеки човек и Скарлатов изпита желание да се скрие, да изчезне, да го забравят!… Но той бе реалист. Винаги в такива моменти от живота разумът му превъзмогваше страха или неудобството. Презрението му към властта и общественото мнение беше една от силните и неизменни черти на характера му и тя взе връх. Сега трябваше с гордо вдигната глава да се покаже на хората! И той го направи с малки вариации — жизнено необходими за голямата акция, която провеждаше. Борис облече балтона си, но го остави разкопчан, така че да се вижда измачканият му костюм, замърсената риза и зле вързаната вратовръзка. Без шапка, обрасъл с бяла къса брада, той тръгна в декемврийския студ по софийските улици. Хората го познаваха и се спираха стреснати да го гледат. Отиде право в клюкарското сборище на „Юнион клуб“. Всички престанаха да говорят. Седна сам на една маса в центъра на залата, така че да го наблюдават отвсякъде. По масите взеха да шушукат помежду си и често отправяха погледи към самотния банкер. Никой не се опита да го заговори. Оберкелнерът прие поръчката му и скоро мина през салона, носейки сребърен поднос с бутилка френски коняк, чаша и още една за минерална вода. Скарлатов го отпрати и сам напълни водната чаша с коняк догоре. Изгълта го на един път и си наля втора. Пиеше посред бял ден като казак, без да спазва никакво приличие. Присъстващите бяха шокирани. След като изпразни цялата бутилка, Скарлатов се надигна, пресече залата и спря пред масата на Ризов. Той веднага стана. Скарлатов го хвана за лакътя и го поведе към изхода. Спряха на разстояние от масите, така че да не чуят разговора им.

— Драги Ризов, ще те чакам утре, събота, след работа у дома!

— За какво се касае?

— За пари, които можеш да спечелиш без никакъв труд.

— Ще правиш подаръци?

— Защо не?! След като Банката пропада!… Спомняш ли си притчата на Христос за неверния слуга, който разорил господаря си и се мъчел да спечели приятели за бъдните дни?…

— Имаше нещо такова…

— Очакванията ти ще бъдат надминати!

— И все пак какво замисляш?

— Фарс с трагичен край! Това достатъчно ли ти е? Още не съм измислил финала. И аз, като Моцарт, ще пиша увертюрата на „Вълшебната флейта“ в навечерието на премиерата…

Още преди да затвори вратата на Клуба, вътре се разшумяха на висок глас. Скарлатов злобно се усмихна. Фарсът почваше да се разгръща математически точно по предвижданията му. Остави у всеки впечатлението за неминуема катастрофа — лична и финансова. Сега цяла София щеше да узнае.

Прибра се вкъщи. Полегна на кожения диван в библиотеката и спа до късно следобеда. После бодърства през цялата нощ и обмисли всички детайли. В събота сутринта прие последователно Динев, Христов и Татарски. Поканените бяха приели да дойдат. За да не притеснява никого в приготовленията за банкета, Скарлатов отиде на вилата. Когато се върна към края на работното време, целият дом бе в пълен ред и огромната маса в салона наредена. Порталът на библиотеката беше широко отворен. Наистина къщата на стария Скарлатов бе пригодена за големи и пищни приеми както никоя друга в столицата, освен Дворецът. Навсякъде бяха поставени вази с цветя, много цветя, а също и на масата. Влизаха и излизаха хората на Татарски, мълчаливи и спокойни. Малко след привършването на работата в Банката Спас затвори голямата желязна порта и сложи веригата с тежкия катинар. Пристигна Ризов. Скарлатов води с него кратък разговор, даде му няколко пачки хилядолевови банкноти и той си отиде развеселен и очарован. Като изключим Динев, може би Ризов пръв взе смътно да прозира замисъла му. Това изпълни вестникаря със страх и уважение, което значеше и вярност. Малко по-късно Динев мълчаливо подаде на Борис вечерните вестници. Във всички имаше съобщение на първа страница, което той беше обградил с червено мастило. В него се казваше, че Банката на Карасулиев току-що е получила помощ в чужда валута от една английска банка. Динев добави, че се касае за минимална сума, и предложи да опровергаят Карасулиев в печата с точната цифра. Скарлатов се усмихна.

— По никой начин! Именно на това разчитам.

— Но това значи останалите банкери да тръгнат слепешком към Карасулиев.

— Дай ми отговора и ще съобщя, когато намеря за добре. А сега вървете и изпълнявайте точно! До сутринта всичко ще стане ясно!

— Ангажирах всички таксита на София и ще бъдат на наше разположение през цялата нощ.

— Отлично, Динев! Предстоят ни незабравими мигове!…

И тия думи на Скарлатов върнаха цялото спокойствие и увереност у него.

Настъпи ранната декемврийска нощ. Всички външни лампи светнаха. Синкавобялото бароково здание на Търговската банка блестеше ослепително. Полилеите и лампите на цялата къща светеха. Завесите бяха дръпнати и минувачите по улицата се заглеждаха в този лукс. Домът очакваше гостите за Валтасаровия пир^[1]. Част от хората на Татарски — най-яките, заеха местата си пред централния вход откъм булеварда и по ъглите. Други застанаха пред входа към малката уличка и вътре още двама. На гардероба също бяха хора на Татарски. Долу в Банката Динев и Христов стояха неотлъчно до телефоните. Скоро поканените започнаха да пристигат, извозвани от такситата, и само малка част със собствените коли. Булевардът и страничните улици се запълниха с автомобили. Поканените влизаха един по един, без съпругите си, водени от мадам Жорж към салона. Скарлатов довършваше тоалета си в банята. Вече напълно готов, с къса бяла брада, облечен елегантно, той се появи пред гостите. Със своята едра фигура и гордо вдигната глава неволно внесе респект в шумната зала. Всички млъкнаха. И без да искат, инстинктивно направиха шпалир. Той закрачи през него и никому не протегна ръка, но изгледа всеки един, макар и за миг, право в очите, като главнокомандващ своите генерали. Повечето свеждаха погледи. Скоро премина и първото стресване от неговата поява. Мъжете взеха свободно да се разхождат, да сядат или разговарят прави. Келнерите разнасяха напитки всекиму според вкуса. Всички се отпуснаха и почнаха да проявяват просташка безцеремонност. Без всякакъв свян разглеждаха скъпата старинна мебел, пипаха завесите, спореха по качеството на полилеите и произхода им. Разглеждаха красивите сребърни съдове. Основният въпрос беше колко струва и за колко могат да купят дадената вещ. Скарлатов чуваше всичко, но не даваше вид, че е засегнат. Поведението на присъстващите бе на глутница вълци, заобиколили в кръг огромен, умиращ елен. Все още не смеят да го нападнат, но знаят, че е въпрос на часове и се облизват, предвкусвайки пиршеството. Спас тихо му прошепна, че е пристигнал Чернаев. Скарлатов се извини и слезе по мраморното стълбище в Банката. Екипът му от трима адвокати, двама помощник-адвокати и двама машинописци се беше разположил в залата с гишетата. Когато Скарлатов се появи, всички почтително станаха. Чернаев, след като извъртя няколко пъти очните си ябълки до бялото на склерата, направи нисък поклон и подаде ръка. Беше искрен в дълбокото си уважение към Скарлатов, особено сега, защото може би само той знаеше малко повече от останалите за истинския му замисъл и с интерес очакваше развръзката. Този стар човек все още не беше загубил любопитството си към живота. След като Борис размени няколко думи с тях, се върна в залата на втория етаж. Горе по желание на всички свиреха музиканти, но не виенски валсове, а цигански мелодии и турски маанета. Оркестърът се бе разположил в малка, незаета стаичка, но добре се чуваше през отворената врата, без да пречи на оживените разговори.

Неделев бе вече дошъл. Изглеждаше мълчалив и угнетен. Скарлатов, облечен в смокинг, с пура в уста и усмивка на лицето, се смеси с гостите, върнал цялата си аристократичност и учтивост. В дъното ги чакаше голямата маса, отрупана с цветя и скъпи сервизи. На по-малки маси към прозорците бяха сервирани мезетата и коктейлите. Всеки от тия хора бе типичен българин, страстен обожател на кьорсофрата. Те изпитваха радост. В продължение на години Търговската банка висеше над главите им като дамоклев меч, готов да пререже тънкия им врат. Сега те се чувстваха свободни и уверени в банкрута на Скарлатов. В понеделник многобройните му клиенти акционери и индустриалци щяха да изтеглят своите влогове и ценни книжа, за да ги внесат в техните банки. Печалба без никакъв риск, защото Карасулиев благородно се отказа от своя дял в нея. Цареше всеобщо задоволство. Това, че самият Скарлатов ги покани, те не можеха да си обяснят по друг начин, освен чрез неговата странност и налудничавост. Той винаги е харчил като аристократ и този гуляй в тяхното съзнание беше естествен финал на Скарлатов, финал ярък, с фойерверки, подобно на римските патриции, приготвящи се да умират, подобно на масовите гуляи в Херкулан и Помпей преди затрупването им от лавата. Ядеха и пиеха без мяра; без всякакво възпитание. Охранени, нагли, със зли, ненаситни очи, те даже не обърнаха внимание, че Карасулиев не е сред тях. Просто го бяха забравили. Един провинциален банкер се приближи:

— Е, Скарлатов, това е да загубиш с чест!

— Вероятно ще се запилея по Америка, там ще си опитам късмета… — отвърна Борис с усмивка.

Друг го хвана за ръката.

— Продаваш ли вилата?

Скарлатов, все така любезен, отговори:

— Смятам засега да я оставя…

— Имай ме предвид като кандидат!

Директорът на Северната банка сериозно и делово му предложи:

— Моята салонна гарнитура беше най-хубавата в София! Стара, австрийска изработка! Но бих купил твоите френски мебели… Ще ми ги продадеш ли?

Борис уклончиво каза:

— Определил съм ги за музея… Извинявайте, господа, за момент…

Той излезе от салона. В коридора го чакаше Туше Динев.

— Всичко е готово! — докладва той.

— Затворете и заключете входната врата! От този момент никой да не влиза и излиза!… — заповяда Борис.