Майкъл Ридпат
Хищникът (5)

4.

— Карла, слушала ли си ме изобщо през последните две седмици?

— Да, професоре, разбира се.

Уолдърн беше в лошо настроение. Посочи Иън в началото на часа, но той се представи добре. Затова Уолдърн се обърна към Карла Морели — по-лесна жертва.

— Тогава би трябвало да можеш да ми кажеш какво е репо?

— А, репо — каза Карла и преглътна.

Класът мълчеше в очакване. Брадата на Уолдърн бе издадена напред, очите му я пронизваха. Няколко секунди мълчание.

Карла измърмори нещо.

Уолдърн вдигна длан до ухото си.

— Не те чувам.

— Ами… — почна Карла С треперещ глас. — Ами репо е, когато клиентът дава на „Блумфийлд Уайс“ облигация, която не притежава.

— Дава облигация, която не притежава? Какво означава това? — възкликна Уолдърн и огледа изумен класа. — Как можеш да дадеш на някого нещо, което не притежаваш? Във финансовия свят никой не дава нищо на никого. Във финансовия свят се купува, продава, отдава се под наем, заема. — Той доволно закрачи по подиума. — Участниците на пазара правят пари, инвестират пари — и никога не ги подаряват.

Карла се изчерви. Крис я съжали. Знаеше от Ленка, че животът й е труден. Наложило се беше да уволни бавачката, която се грижела за детето й, и не можела да й намери заместничка. Освен това разбираше само половината от казаното в клас и се налагаше постоянно да прави справки в речник, когато вечер четеше учебниците.

— Съжалявам — смънка тя. — Аз опитва отново. Репо е, когато клиентът продава облигация, която той няма, освен…

— Не, не, не, не, не! — Уолдърн стисна разочаровано устни. — Сега ще ти задам отново въпроса си. Слушала ли си ме изобщо през последните две седмици?

— Да, господин професор — отговори Карла с треперещи устни. — Но за мен това е трудно. Английският ми не е добър и…

— Не приемам този отговор — каза Уолдърн. — Ние сме американска банка. Ако искаш да си професионалистка тук, трябва да говориш английски достатъчно добре, за да разбираш материята. Такова е предварителното условие за участие в програмата за обучение. И така — какво е репо?

Карла подсмръкна. Отвори уста. Една сълза потече по бузата й.

— Репо е договор за продажба и повторно изкупуване — каза един глас от другата страна на стаята и курсистите се обърнаха. Беше се обадила Ленка. — Един партньор продава облигации на друг партньор и се съгласява да ги изкупи обратно на определена бъдеща дата за определена цена.

Уолдърн се намръщи.

— Аз питах Карла. Моля, не ме прекъсвай. — Обърна се отново към разплаканата Карла. — Кажи, Карла, защо някой би искал да сключи договор като репо?

Ленка отговори преди Карла да успее да отвори уста:

— Това е евтин начин за заемане на пари за финансиране на активи в облигации. Репо лихвата обикновено е по-ниска от лихвите на паричния пазар.

Уолдърн се обърна.

— Помолих те да не ме прекъсваш. Искам Карла да отговори на въпросите ми.

— Не виждате ли, че тя не е в състояние да отговаря на въпросите ви? Затова ще го направя вместо нея — каза Ленка. — Какво друго бихте желали да знаете?

— Опитвам се да обясня нещо — изсумтя Уолдърн. — И то е, че очаквам студентите да слушат това, което им говоря.

— Опитвате се да обясните, че имате абсолютна власт в тази аудитория, а Карла е едно нищо — чу се глас отзад.

Този път беше Алекс. Всички замръзнаха.

Лицето на Уолдърн почервеня и той отвори уста, сякаш да извика, но се отказа и я затвори.

— Аз решавам какво става в тази аудитория. И няма да позволя да подронват авторитета ми.

— Това е ясно. Но ако използвате властта си, за да притеснявате, вместо да преподавате, авторитетът ви не струва нищо.

Уолдърн си пое дълбоко дъх.

— Ленка. Алекс. Елате с мен.

Настъпи пауза. Ленка и Алекс се спогледаха, после станаха и последваха Уолдърн навън. Когато вратата зад тях се затвори, аудиторията се взриви.

Ленка и Алекс се върнаха чак за следобедните занимания — на лекция за благородните метали. Но трябваше да отидат при Джордж Калхун в кабинета му в пет и петнайсет.

Останалите ги чакаха в „При Джери“.

— Постъпиха смело — заяви Дънкан.

— Всъщност глупаво — каза Иън.

— Не е така — каза Крис. — Все някой трябваше да се опълчи на Уолдърн. Това, което прави с Карла, е непростимо. Отнасят се с нас като с деца, а ние не сме деца. За бога, та ние сме професионалисти. Алекс го изтъкна съвсем правилно.

— Това е стандартният подход в „Блумфийлд Уайс“ — каза Иън. — Карла все някога трябва да свикне с него. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако не може да го понася, по-добре да напусне.

— Не е така — повтори Крис и поклати глава, дори се изчерви. — Уолдърн трябва да ни обучава, а не да ни обижда. Алекс беше прав — когато се отнася така към хората, губи цялото им уважение. И определено загуби моето.

— Тогава ти защо не каза нищо? — попита Иън.

Крис мълчеше. Трябваше да каже нещо. Трябваше да подкрепи Ленка и Алекс. Но не го беше направил. Помисли да отвърне на Иън, че просто се е стреснал, но се отказа. Знаеше, че това не е вярно.

— Не каза нищо, защото не искаше да рискуваш работата си — заяви Иън със злорада усмивка.

— Глупости! — сопна му се Крис. Но знаеше, че Иън е прав. Усмивката на Иън се разшири. — Ти си много гадно копеле.

Иън поклати глава.

— Просто не искам да си загубя работата. Също като теб.

Истината в забележката му засегна Крис и той се обърна към Ерик.

— Ти какво мислиш, Ерик? Трябваше ли да кажем нещо?

— Уолдърн не беше прав — каза Ерик. — Но откритата конфронтация с него никога няма да промени поведението му. Калхун винаги ще го защити. Длъжен е.

— Значи Алекс трябваше да си държи устата затворена? — попита Крис.

Ерик сви рамене.

— Останалите го направихме.

— Да де, но сега ми се ще да бях казал нещо.

Дънкан вдигна ръка и помаха.

— Ето ги.

Ленка и Алекс видяха, че им маха, и дойдоха при тях. Изглеждаха напрегнати.

— Как мина? — попита Дънкан.

— Мъмриха ни здраво — каза Алекс. — Особено мен. Но си запазваме работата.

— Как успя? — попита Крис.

— Когато влизахме, Том Ризман излизаше от кабинета на Калхун.

— Директорът на търговия с ипотеки? — попита Крис.

— Същият — отвърна Алекс. — Калхун каза, че Ризман искал да остана. Но получих сериозно предупреждение. „Още веднъж нещо подобно и си отиваш.“ — Той имитира доста сполучливо гласа на Калхун.

— Ами ти? — попита Крис Ленка.

— Казах му, че сме прави ние, а не Уолдърн — отговори тя. — Казах, че трябва да се отърват от него, а не от нас. Той ми нареди да млъкна и да изляза.

— Мисля, че Калхун беше нарочил мен — каза Алекс. — Уолдърн направи голям въпрос, задето съм поставил авторитета му под въпрос.

— Добре, радвам се, че и двамата сте още тук — обяви Дънкан и вдигна бутилката си с бира. — Нека ви поръчам по една. — И се обърна, за да махне на келнера.

— Имах късмет, че Том Ризман разбра за случилото се, защото иначе нямаше да съм тук — каза Алекс. — Но как стана, между другото? — Той огледа масата. Ерик мълчаливо се усмихваше. — Ти ли беше?

Ерик кимна.

— Ризман каза, че винаги е мразил Уолдърн. Беше готов да помогне.

— Благодаря, приятел — каза Алекс. — А бе къде се бави тази бира?

 

 

Летище „Нюарк“ беше претъпкано. В петък вечер всички искаха да заминат някъде за уикенда. Крис се бе измъкнал веднага след края на занятията и бе стигнал дотук с метрото и автобус. Не бе трябвало да бърза толкова. Чакаше вече почти час, а тя все още не излизаше от митницата. Полетът й бе закъснял с половин час и вероятно още си чакаше багажа.

— Крис!

Някак си я беше пропуснал. Тя остави чантата си и го прегърна.

— Тамара! Страхотно е, че си тук.

Тя бързо го целуна по устните и се сгуши в прегръдките му. Той прекара длани по русата й коса. Чудесно беше да са отново заедно.

Пуснаха се и тръгнаха към изхода.

— Къде отиваш? — попита тя.

— Автобусите са насам.

— А такситата са ей там.

— С автобуса е много удобно.

— О, Крис, голям скъперник си. Аз ще платя. — И тя закрачи към опашката от таксита.

Крис я последва и скоро пълзяха в колата към тунела „Холанд“ и Манхатън.

— Е, какво ще правим довечера? — попита Тамара.

— Мислех да излезем за вечеря. А после можем да отидем на едно парти.

— Парти? Звучи добре. Ще мога да се запозная с всичките ти мили нови приятели. О, онзи ужасен Дънкан там ли ще е?

— Не е ужасен. Да, там ще е. Живеем заедно, така че просто ще трябва да го понасяш. Но Иън Даруент също ще бъде. Него го харесваш, нали?

— О, да. Той е сладък. Сигурно ще има много американци?

— Ню Йорк е в Америка, Тамара — усмихна се Крис. — Ще има поне един-двама.

Тамара въздъхна.

— Е, сигурно не са чак толкова лоши. Просто трябва да съм търпелива.

— Ерик и Алекс, които организират партито, ще ти харесат.

— Добре. Ела сега тук. — Тя се сгуши до него и пъхна ръка в ризата му над гърдите. — Този уикенд ще бъде много приятен.

Таксито се бореше с трафика в Манхатън и накрая стигна до апартамента на Крис. Сумата беше огромна и в края на краищата я плати Крис.

 

 

Говориха много на вечеря — Крис за програмата, а Тамара за широкия си кръг познати в Лондон. Познаваха се от Оксфорд, но се събраха чак преди изпитите през последната година. Тамара беше слаба, руса и изтънчена. Крис винаги я бе харесвал, но не смяташе, че има шанс с нея. Изненада се, когато се озоваха заедно в леглото след едно парти през последната седмица на семестъра и още повече от това, че тя все още искаше да се срещат, след като и двамата се преместиха в Лондон — той в „Блумфийлд Уайс“, а тя в типично британската търговска банка „Гърни Крохайм“. През следващата половин година връзката им се разви, макар и не дотам, че да заживеят заедно. Но тя се радваше, че е при него в Ню Йорк и той изпитваше благодарност за това.

Върнаха се в апартамента към единайсет. От стаята на Иън гърмеше музика. Той беше излязъл, когато Тамара и Крис се преобличаха за вечеря, така че Тамара все още не го бе виждала. Тя нахлу направо и без да чука в спалнята му, Крис я последва. Не се тревожеше особено, че може да заварят Иън неглиже. Самият Иън нямаше да се притесни, а за Тамара гледката не би била нищо друго, освен малка тръпка.

Иън беше напълно облечен, но се притесни. Седеше наведен над малко огледалце върху бюрото; върху огледалото имаше тънък пласт бял прах. Той се обърна към натрапниците и лицето му моментално почервеня.

— О, Иън, подготвяш се за партито, нали?

Иън местеше поглед от Крис към Тамара и обратно.

— Ами… — беше всичко, което успя да каже.

— Здравей, скъпи — каза Тамара с очевидно наслаждение от притеснението му, подаде бузата си за целувка, облиза пръста си, топна го в праха и го втри във венците си. — Уха! Може ли още малко?

— Ъ… здравей, Тамара. Да, да, разбира се — отговори Иън и погледна неуверено Крис.

Тамара се разсмя.

— Хайде, Крис. Сигурна съм, че Иън може да отдели малко и за теб.

Крис ги зяпаше. Не знаеше как да реагира. След няколко секунди се обърна и излезе от стаята. Затвори се в собствената си спалня и загледа през прозореца оживената улица от височината на дванайсетия етаж.

Беше ядосан. Не вземаше наркотици и вярваше, че и приятелите му не го правят. Особено гаджето му. Какво си въобразяваше Тамара? Наркотици вземаха глупаците. Изненада се от Иън, но като се замислеше, можеше да го разбере. Но как беше възможно Тамара да е толкова глупава?

Бедата бе в това, че самият той се чувстваше глупаво, и това още повече го ядоса. Разбира се, познаваше хора, които вземаха наркотици. В университета бе виждал колеги да се измъкват заедно с тази цел. Познаваше проблема и от пресата — финансовият свят беше пълен с такива истории. Но винаги бе избягвал наркотиците или казано по-точно — наркотиците винаги го бяха избягвали. Именно това го караше да се чувства глупаво. Той беше един прост полски селяндур. Какво друго можеше да очаква преди парти, и то в Ню Йорк?

Каза си, че трябва да се стегне. Да остане невъзмутим. Пое няколко пъти дълбоко дъх и излезе от спалнята. Тамара се появи хихикаща от стаята на Иън.

— О, Крис, изглеждаш толкова стреснат!

— Не знаех, че вземаш наркотици.

— Не взимам. Не и редовно. Само от дъжд на вятър. Не приличам на наркоманка, Крис, нали?

Крис сви рамене. Не можеше да се сдържи да не търси признаци дали наркотикът не е започнал да действа. Очите на Тамара изглеждаха нормални; фактически изглеждаха точно същите, както и преди няколко минути. Но разбира се, че бяха такива — той отново ставаше глупав.

— Ти си голям праведник — каза тя. — Трябва да опиташ някой път.

Крис поклати глава.

Тя го прегърна и го целуна дълго и силно. После каза:

— Виж, нямаше да го направя, ако знаех, че ще се разстроиш толкова. Ще тръгваме, нали? Готов ли си, Иън?

Взеха такси до Горен Уест Сайд. Крис седеше мълчалив; Тамара говореше оживено на Иън, който, от своя страна, също я омайваше с думи. Когато пристигнаха, партито бе в разгара си. Ерик ги посрещна на вратата. С него беше едно момиче, което представи като Меган. Крис бе любопитен. Значи това беше мистериозното гадже, което живееше във Вашингтон или някъде другаде и което още не познаваше. Нищо чудно, че бе привлекателна, макар и не така изумителна, както можеше да очаква от гадже на Ерик. Имаше дълга къдрава черна коса, бледо интелигентно лице, лунички, чип нос и светлосини очи. Изглеждаше много млада, някъде на осемнайсет, но в същото време изражението й бе мъдро, не според годините й. Крис веднага я хареса.

Представи Тамара и след кратък незаангажиращ разговор Ерик ги изпрати в тълпата, като ги уведоми, че бирата е в банята.

— Готин е — заяви Тамара, докато си пробиваха път през тълпата към банята.

— Не е свободен — отвърна Крис. — Мисля, че онова момиче му е гадже.

— О, така ли? Аз я взех за по-малката сестра.

— Страхувам се, че не е.

— Няма нужда да ревнуваш, Крис — каза Тамара и стисна ръката му. — Щастлива съм с това, което имам.

Крис се усмихна. Тя очевидно се опитваше да се реваншира, а и той не искаше да се цупи и да провали уикенда.

— Между другото, не ми допада вкусът му в изкуството — обяви Тамара и се намръщи на картината, която изобразяваше рафинерия в пустинята.

— На мен ми харесва — каза Крис.

— О, Крис, ти си толкова „индустриален“.

Откриха бирата в банята, във ваната, която беше пълна с лед.

— Колко старомодно — възкликна Тамара. — Това сигурно е стара американска традиция.

— А също и много практична — добави Алекс, който изникна от тълпата. — Знам, че вие, британците, предпочитате бирата топла. Да ти сложа ли една във фурната?

Тамара се усмихна и заяви с най-саркастичния си глас:

— Мисля, че бих пийнала малко бяло вино.

Крис трепна от неудобство.

— Е, има малко в кухнята. Между другото, аз съм Алекс Луброн.

— Приятно ми е — отговори Тамара и се загледа над главата му.

— Това е Тамара — представи я Крис.

— Чувал съм много за теб — каза усмихнат Алекс.

— М-м — отговори Тамара.

Алекс замълча и присви очи.

— Добре. Забавлявайте се. — И тръгна да посрещне току-що пристигналия Тецундо Сузуки. — Хей, Текс, как си? — извика той и вдигна разперена длан високо във въздуха.

— Кой беше този дребосък? — попита ужасена Тамара.

— Алекс. Мой приятел — отговори Крис. — Той е нарисувал картината, която не ти хареса.

Тамара улови упрека в гласа му.

— Виж, съжалявам, но този лаф за англичаните и топлата бира е такова клише… Ще ми донесеш ли чаша вино?

Крис не успя да се забавлява на партито. Искаше да покаже новите си приятели на Тамара, но сега се чувстваше неловко при всяко тяхно представяне. След половин час тя омекна под въздействието на алкохола и взетия наркотик и вероятно си прекарваше по-добре от него. Той се опита да забрави за кокаина, но си даде сметка, че не може.

— О, Крис, здрасти! — Дрезгавият глас на Ленка надвика врявата.

Двамата с Дънкан си пробиваха път към Крис и Тамара. Ленка прегърна Крис и го целуна. Беше доста пияна.

— Значи това е Тамара? Здравей, Тамара. Добре дошла в Ню Йорк.

Усмихваше се и гледаше Тамара от горе надолу, тъй като приятелката на Крис бе поне двайсетина сантиметра по-ниска.

— Здрасти — отвърна студено Тамара.

— Дошла си да помогнеш на Крис да се поотпусне. Той има нужда от това, нали, Крис? — рече Ленка и го притисна към себе си. — Разбираш ли, той работи прекалено много.

— Сигурна съм, че е така — отговори Тамара. — Вие, американските банкери, се отнасяте прекалено сериозно към работата. Аз предпочитам британския подход. Ние не си падаме толкова по финансовите анализи. Но се оправяме.

— Но те са полезни — намеси се убедено Дънкан. — Мисля, че търговските банки трябва да имат собствени програми за обучение. Не виждам как могат да оцелеят в съвременния свят без тях. В даден момент се оказва, че най-важното е какво знаеш, а не само кого познаваш.

Бузите на Тамара леко се зачервиха. Крис разпозна симптомите и изтръпна.

— Това не е съвсем вярно, Дънкан — отговори тя. — В „Гърни Крохайм“ работят някои много способни хора.

— О, сигурен съм, че е така — каза Дънкан. — Просто мисля, че тези хора могат само да спечелят от малко обучение.

— Точно като теб — нетактично отбеляза Тамара с пламъчета в очите.

— Да — потвърди Дънкан с известно подозрение.

— Значи програмата за обучение на „Блумфийлд Уайс“ не ти се струва толкова трудна?

— Ами не — отвърна несигурно Дънкан. — Имам предвид, че е трудна, но мога да се справя с нея.

— Аз чух нещо съвсем различно.

— Какво искаш да кажеш? — Дънкан погледна Крис, който смутено запристъпва от крак на крак.

— Само това, че за мен система, която натоварва прекалено някои от курсистите си и те не издържат на натиска, съвсем не е идеална. Но съм сигурна, че ти ще издържиш.

Дънкан понечи да каже нещо, но прехапа устни. Знаеше, че Тамара не го харесва, а не беше достатъчно пиян, за да предизвика спор. Но с Ленка нещата не стояха така.

— Как можеш да бъдеш толкова груба с приятеля ми? — почти викна тя.

— Не съм груба — отговори Тамара. — Поне не нарочно. Дънкан започна. Аз просто му отговорих.

Ленка се олюля.

— Крис, тази жена е отвратителна. Не мога да повярвам, че имаш такова ужасно гадже.

Крис, който ужасен наблюдаваше тази престрелка, разбра, че е дошло време да се намеси.

— Ленка — обърна се той към нея с твърд тон, — знам, че си пила много. Но не би трябвало да говориш такива неща.

— Ще говоря — отвърна Ленка. — Защото е така. Ти си много мил човек, Крис. Заслужаваш някоя много по-добра.

— Крис! — извика шокирана Тамара. — Накарай я да се извини.

Вече всички наоколо мълчаха и наблюдаваха Крис.

— Ленка, сигурен съм, че нямаше предвид това, което каза току-що. Би ли се извинила?

— Няма начин — отговори Ленка. Гледаше Тамара.

— Хайде — каза Дънкан и я дръпна за ръката. — Ела. Да излезем малко на въздух.

Ленка се поколеба, след това се остави Дънкан да я издърпа. Гостите наблюдаваха мълчаливо как излизат от стаята, после глъчката избухна отново.

— Тръгваме си — заяви твърдо Тамара.

— Чакай само да се сбогуваме с Ерик и Алекс — настоя Крис.

— Не. Тръгваме си веднага.

Тръгнаха си. Когато излязоха на тихата улица, видяха как Ленка и Дънкан завиват зад ъгъла. Крис повика такси и по пътя до апартамента пътуваха в мълчание.

* * *

— Довиждане, Крис. Приятно беше. Ще ми липсваш.

Стояха пред изхода за заминаващите на летище „Нюарк“. Беше неделя вечерта, уикендът бе приключил.

— Благодаря, че дойде от толкова далеч — каза Крис.

— Заслужаваше си.

— Смяташ ли, че ще успееш да дойдеш пак?

— Бих искала — отвърна Тамара. — Може би през банковия празник в края на март. Ако мога да намеря евтин билет.

— Вероятно ще вдигнат цените тогава — отбеляза Крис. — За да използват нуждата на хора като нас.

— При всички случаи ще се опитам — каза Тамара.

Крис я прегърна, целунаха се и после той я пусна да върви. Гледаше, докато тя стоеше на опашката пред детектора за метал. Тя се обърна, преди да влезе в дългия коридор към изхода за самолета и му махна с ръка. Той й отвърна и тя се изгуби.

Крис взе автобуса към Пристанищната администрация. Вече беше тъмно и оранжевите светлини на рафинериите в Ню Джърси проблясваха през стъклата на автобуса. Кулите близнаци на Световния търговски център се показаха над извивките на един магистрален възел. Гледката напомни на Крис за една от картините на Алекс.

Въпреки че започна катастрофално, уикендът не беше лош. Тамара разбра, че е разстроила Крис, и положи усилия да се реваншира. Прекараха съботата и неделята извън апартамента. Времето беше разкошно: разходиха се из парка, посетиха „Фрик“^[1] и Музея за модерно изкуство и прекараха час-два в магазините „Блумингсдейлс“ и „Лорд енд Тейлър“. Сексът също бе страхотен. Но горчивият вкус на петъчната вечер остана в устата на Крис.

Тамара можеше да бъде груба и всички го знаеха. Но обикновено беше и забавна. Духовитостта й понякога бе много безцеремонна, но наистина не влагаше лошо чувство в думите, които изричаше. Или поне така смяташе Крис. Наистина, можеше да се постарае да бъде по-мила с приятелите му.

Защото те бяха неговите приятели. Той харесваше Дънкан. И макар да познаваше Алекс и Ленка само от няколко седмици, харесваше и тях. Разбира се, познаваше Тамара много по-отдавна и знаеше, че бе постъпил правилно, като я беше защитил от Ленка. Но не му хареса, че се налага да избира между тези нови приятели и приятелката си, и се сърдеше на Тамара, че го бе принудила да постъпи така.

Спомни си думите на Ленка, че Тамара не го заслужава, и се усмихна. Знаеше, че Ленка си вярва, но знаеше и че греши. Той имаше късмет с Тамара. Тя бе привлекателна, забавна и изискана. И беше добра в леглото. В това отношение Крис не бе толкова опитен, колкото би желал, но знаеше, че сексът с Тамара е страхотен. Надяваше се тя пак да дойде в Ню Йорк.

Дънкан го чакаше. Крис не го беше виждал от петък вечерта и за пръв път се запита как Дънкан бе успял толкова успешно да го избягва през целия уикенд.

— Пие ли ти се по една малка? — попита нервно Дънкан.

Крис се усмихна.

— Окей.

Отидоха в ирландския бар наблизо, говореха за незначителни неща. Накрая бирата „Гинес“ се появи пред тях.

— Съжалявам — каза Дънкан.

— Не, аз съжалявам — отговори Крис.

— Не трябваше да плещя онези приказки за британските търговски банки. Беше глупаво. Знаех, че това ще ядоса Тамара.

— Така стана.

Дънкан се закашля.

— Да, така стана. — Той отпи от бирата си. — Виж какво, знам, че Тамара не ме харесва, и не вярвам някога да промени отношението си, но ти винаги си бил мой добър приятел и особено тук. Не искам да развалям приятелството ни.

Крис се усмихна.

— Не се тревожи за това, Дънкан. Тамара понякога е нетактична. Съжалявам, че се наложи да слушаш глупостите й. Не трябваше да й казвам за изпита по облигационна математика.

— Тъжното е, че казаното от нея е истина — призна Дънкан. — Не мога да се справя с програмата.

— Хайде сега, недей да хленчиш, Дънкан. Както и да е, къде беше през целия уикенд?

Дънкан отпи от бирата си. Опита да потисне усмивката си, но не успя. Накрая се предаде.

— Ти да не би…

— Направих го.

— След партито ли?

— Да.

— Леле-мале!

— Да.

— Не бъди толкова самодоволен — каза Крис. — Искам подробности. Подробности.

— Добре. След като си тръгнахме, Ленка беше доста разстроена. Фактически и двамата се чувствахме така. Затова просто се разходихме малко, без да разговаряме. После започнахме да говорим за теб и Тамара. След това говорихме и за други неща. — Дънкан замълча и се подсмихна. — Стигнахме до площад Кълъмбъс Съркъл, огледахме се за такси и аз й предложих да я изпратя пеш до апартамента й.

— В Гринич Вилидж?

— Точно така.

— Но това са километри!

— Да. Но не ни впечатлиха особено. Искам да кажа, че разстоянието изглеждаше безкрайно, но не се уморихме. Беше много романтично. После стигнахме до нейната улица и тя ме покани в апартамента си. Каза, че не мога просто да се обърна и да извървя отново целия път назад.

— И после?

— Ами после… — Дънкан се усмихваше.

— Трябва да ми кажеш.

— Не, не трябва.

— Добре, знам, че не трябва — призна Крис. — Но прекара уикенда при нея, така ли?

— Там беше по-безопасно, отколкото в нашия апартамент.

— И това е вярно.

— Не забеляза ли, че ме няма?

— Знаеш ли, не. Просто помислих, че се криеш в стаята си. — Крис отпи голяма глътка от бирата. Дънкан и Ленка. Това му харесваше. — Е, честито — каза той.

— Благодаря, но не го казвай на останалите. Кой знае какво може да си помисли Калхун.

— Майната му — изруга Крис. — Но, разбира се, ще го запазя в тайна. Обаче Иън ще разбере. И Алекс и Ерик.

— Ако те разберат, здраве да е — каза Дънкан. — О, между другото, Ленка спомена, че съжалява за казаното на Тамара.

— Няма нищо.

— Казва, че не си оттегля думите, а просто не е трябвало да ги казва.

Крис се усмихна.

— Кажи й, че и в това няма нищо лошо.