Майкъл Ридпат
Хищникът (4)

3.

Изпитът по облигационна математика беше през четвъртата седмица на програмата. Това беше един от най-важните тестове в целия курс — Джордж Калхун се постара всички да го разберат. Крис учи до девет вечерта и накрая почувства, че това е таванът на възможностите на уморения му мозък. Помисли да се обади на Тамара в Лондон, но веднъж вече я бе будил в два през нощта и се отказа. Реши да покани другите двама да пийнат набързо бира в ирландския бар на Първо авеню, който често посещаваха. Имаше нужда от разтоварване преди лягане.

Почука на вратата на Дънкан. Никакъв отговор. Почука отново.

— Влез.

Дънкан лежеше на леглото си и гледаше в тавана. Бюрото му приличаше на кратер от бомба — отрупано с бележки и отворени учебници.

— Нищо свястно не правиш тук — каза Крис. — Дай да излезем да пийнем по бира.

— Аз… не… искам да кажа… О, боже… — заекна Дънкан и се разрида.

Крис се слиса.

— Какво ти става, Дънкан?

— Какво да ми става, по дяволите? Чака ни този проклет изпит.

— Това е само тест.

— Не е тест. Става дума за цялата ми кариера. И тя ще приключи утре. Ще ме върнат обратно в Лондон и ще седя на касата в банка „Барклис“.

Крис седна на леглото му. Дънкан закри очите си с ръка, но една самотна сълза потече надолу по бузата му.

— Няма — тихо каза Крис. — Ти си се подготвил. Ще изкараш изпита.

— Глупости, Крис. Нищо не знам. Мозъкът ми е като празен лист хартия. — Той подсмръкна. — Никога преди не съм се провалял на изпит.

— И сега няма да се провалиш — каза Крис. — Виж какво, ти правиш от мухата слон. Те просто искат да проверят дали знаеш как да пресметнеш цените на облигации и опции. Не е голяма работа. Просто се опитват да засилят натиска, за да видят дали ще издържиш.

— Вече съм се разпаднал — пак подсмръкна Дънкан.

— Разбира се, че не си — увери го Крис. — Ела на бюрото да видим какво точно не ти е ясно.

Седяха повече от два часа и Крис се опитваше да обяснява концепциите, с които се бе запознал предишната седмица. Той беше търпелив и спокойствието му накрая се предаде на Дънкан. До полунощ Дънкан най-после успя да оцени една проста опция. Това трябваше да е достатъчно.

Крис си тръгна. Беше изтощен. Мислеше да си ляга, но чу музика от стаята на Иън и бутна вратата. Иън седеше в едно кресло — на пода имаше преполовена бутилка уиски — пушеше и слушаше „Ю Би 40“.

— Бях при Дънкан — каза Крис. — Паникьосал се е за утре.

— Това момче прекалено се тревожи — отвърна Иън.

— Е, има защо. Прегледахме по-голямата част от теорията за опциите. Ще има късмет, ако изкара.

Иън сви рамене.

— Някои хора утре ще се провалят и ние с теб наистина не можем да направим нищо, за да им помогнем.

Крис го зяпна. Това не беше вярно. Искаше Дънкан да се справи и бе положил всички усилия, за да му помогне. Надяваше се тази помощ да е достатъчна.

— Ти ще се справиш ли? — попита Крис. За Иън щеше да е трудно да скрие слабите си математически умения в теста за облигационните изчисления.

Иън се усмихна.

— Аз ли? О, аз ще се оправя. — Наля си още уиски и се загледа в стената някъде вдясно от главата на Крис.

И Крис го остави.

 

 

Дънкан издържа теста, а също и Иън, но и двамата минаха на косъм. За своя собствена изненада, Крис се справи доста добре. Разобличаването на двама преписващи курсисти предизвика голямо вълнение. Аби Холис хвана Роджър Масдън да показва работата си на бившия футболист Дени Ейнджъл. Изведоха ги от аудиторията и никой не ги видя повече този следобед. Не се появиха и на другия ден. Преди заниманията Джордж Калхун изнесе лекция на останалите курсисти за високите стандарти на „Блумфийлд Уайс“ и как от всички се очаква да ги спазват. Предупреди ги да обърнат сериозно внимание на курса по етика през следващия месец. И нито веднъж не спомена Роджър и Дени.

Но всички останали говореха за тях. През целия ден съдбата на двамата курсисти бе единствена тема на разговор и известно успокоение за четиримата нещастници, провалили се на изпита.

— Ето ви и първите двама — каза Дънкан на обяд в ресторанта.

— Абсолютно лицемерие — отбеляза Иън. — „Блумфийлд Уайс“ би трябвало да са последните, които се оплакват от измама. Те са прочути именно с това. Когато бях в Лондон, ги видях да скубят клиентите си на поразия.

— Реакцията им е прекалено строга — каза Алекс. — Сигурно е заради миналогодишното разследване на „Финикс Просперити“.

Предишната година Дик Уейгъл, служител в „Блумфийлд Уайс“, беше арестуван и обвинен в организирането на сложна измама с офшорни доверителни фондове и банкрут на банката „Сейвингс енд лоун“ в Аризона. Пресата бе отразила безмилостно случая.

— А помните ли онези типове в продажбите на ценни книжа, които бяха хванати да снабдяват клиентите си с кокаин? — попита Дънкан. — Нека не се заблуждаваме — репутацията на нашия работодател не е от най-чистите.

— Точно затова Калхун вдига такава врява — каза Ерик. — Всичко това е част от стратегията му да направи програмата много по-трудна, отколкото е необходимо. Като настоява за високи стандарти и ни притиска, той ще направи фирмата по-добра.

— Това може и да е вярно — обади се Алекс. — Но чувам, че не се харесва на някои хора.

— Което е добре — каза Дънкан.

— Защо? — попита Крис.

— Фирмата е похарчила куп пари за тези двамата. Роджър е популярен и можеш да се хванеш на бас, че има дилъри, които ще се разочароват от пропуснатата възможност да имат колега футболист, с когото да си пият бирата. „Блумфийлд Уайс“ е пълна с хора, които на тяхно място биха постъпили по същия начин. Затова те двамата щяха да паснат идеално на средата. Тъпо беше да ги уволняват.

— Е, обясни го на Калхун — каза Дънкан.

Докато се връщаха от ресторанта към аудиторията, Дънкан дръпна Крис настрана и каза:

— Между другото, благодаря за помощта. Нямаше да изкарам, ако не ме беше вдигнал снощи.

Крис се усмихна.

— Ти щеше да направиш същото за мен, колега.

 

 

Пролетта ги връхлетя внезапно. Единият ден се загръщаха с новите си елегантни палта, борейки се с ледения вятър, фучащ около високите здания, а на следващия слънцето напече, дърветата цъфнаха и тревата в парка се раззелени. След изпита по облигационна математика темпото на програмата се забави и дори им дадоха няколко свободни следобеда. Някои от курсистите започнаха да играят футбол в събота на голямата морава в центъра на парка. Тримата британци участваха редовно. Дънкан беше добър и тичаше неуморно. Играта бе шумна и весела, за това се грижеха саудитецът Фейсал и двама бразилци. Ерик и Алекс също играеха, както и Денка и Латаша Джеймс. Латаша беше добра — беше играла футбол в колежа. За Ленка не можеше да се каже същото, но никой не се оплакваше. Мъжете се надпреварваха да й подават топката и после да я събарят на земята.

Една събота Ленка и Латаша взеха Дънкан, Крис, Иън и Алекс и шестимата отидоха заедно в „Забарс“ — гастроном за готова храна в Уест Сайд. Купиха хляб, пастет, сирене и някаква плодова салата. Ленка доста се развълнува от европейските деликатеси, които видя, и настоя да вземат и унгарски салам и туршии. Бе очарована и от колекцията на „Забарс“ от сушени гъби — каза, че всички чехи били експерти по гъбите и разказа как като дете била прекарала по-голямата част от детството си да обикаля из горите за гъби. Едва я измъкнаха от гастронома. После се отбиха в един винарски магазин зад ъгъла, взеха няколко бутилки и тръгнаха към парка. Вървяха бавно, наслаждаваха се на пролетното слънце и наблюдаваха тичащите за здраве, кънкьорите, велосипедистите, влюбените и откачените. Когато минаха покрай статуята на крал Ягело — на кон и размахал два меча над главата си — Ленка спря и каза:

— Приятно е да видиш един от кралете си в центъра на Ню Йорк, нали? Сякаш е яздил дотук направо от Средновековието.

— Мой крал ли? — учуди се Крис.

— О, стига де! Ягело е победил Тевтонския орден в Грунвалдската битка. Не ми казвай, че у теб не е останало нищо полско.

Крис се усмихна.

— Права си. Дядо ми щеше да ти отдаде чест. Но баща ми щеше да се направи, че не те разбира. Аз пък се измъквам, като се преструвам, че съм англичанин.

— Мислех, че поляците са най-големите националисти на планетата — отбеляза Ленка.

— Дядо ми да — отговори Крис. — Избягал в Англия през 1939 година. Военен пилот, герой. Участвал е в битката за Британия. Би дал живота си за Полша, казвал ми го е многократно. Но баща ми не вярваше в тези неща. Той беше социалист. Не комунист, а социалист. Вярваше, че национализмът разделя хората. Не обичаше кралете. Сигурен съм, че не би одобрил и този.

— Какво е правил в Англия, като е бил социалист?

— Той мразеше сталинизма. А Британия не е била лошо място през 1965 година, Лейбъристката партия току-що е била спечелила изборите. Той реши, че Харолд Уилсън е по-добър социалист от съветските апаратчици във Варшава. Играеше шах. Беше гросмайстор. Избягал на един турнир по шах в Борнмът. При братовчеди в Йоркшир, там срещнал майка ми и съм се пръкнал аз.

— Басирам се, че дядо ти не е имал много високо мнение за него.

— Абсолютно си права. — В детството му отношенията между семейството на майка му и баща му го бяха смущавали. Фактически цялата полска общност в Халифакс се бе отнесла с подозрение към баща му — макар да беше избягал, той идваше от новия режим и следователно не можеше да му се има пълно доверие. Дори не ходеше на църква в неделя. Въпреки че беше дете, Крис усещаше това недоверие и то не му харесваше.

— Той починал ли е?

Крис въздъхна.

— Умря, когато бях десетгодишен.

— Моите съболезнования.

— Не е необходимо. Това беше много отдавна.

— Е, такъв е животът. — Тя се усмихна. — Чудесно е, че тук има един славянски герой. Може би един ден ще издигнат и статуя на Вацлав Хавел.

— Това наистина ще е хубаво.

Седнаха на тревата до малкото езеро с лодките, отвориха виното, ядоха, пиха и неусетно следобедът мина. Ленка бе купила прекалено много туршия, така че Дънкан и Алекс започнаха да я замерят и скоро се разрази истинска битка с кисели краставички. Всичко това беше много детинско и на Крис му липсваше енергия да се присъедини към тях, но бе приятно да гледа как всички поне за малко забравиха, че са инвестиционни банкери. Легна на тревата и се загледа в синьото небе, оградено от високите сгради на Пето авеню. Усети как напрежението го напуска. Реши, че всъщност в Ню Йорк е доста приятно.

От виното му се приспа и той затвори очи. Стресна го капка вода върху лицето му. После още една. Слънцето все още светеше, но един мастиленочерен облак идваше откъм изток. Заваля и те се разбързаха да съберат останалата храна. Латаша, Ерик и Алекс успяха да скочат в единственото празно такси на Пето авеню, а Крис, Иън, Дънкан и Ленка се затичаха към убежището на апартамента — Дънкан пазеше с палтото си Ленка от пороя.

Влязоха мокри до кости и Крис направи чай. Ленка първа взе душ и взе сухи дрехи от Дънкан, за да се преоблече. След това под душа се заредиха Крис и Иън. В суматохата Дънкан и Ленка се измъкнаха да изпият по чашка навън.

Когато вратата се затръшна зад тях, Крис и Иън се спогледаха и Крис попита:

— Какво мислиш?

— Няма начин — отвърна Иън. — Нейната класа е друга.

— Обаче той е привлекателен — отбеляза Крис.

Дънкан не беше красавец, но имаше широко луничаво лице, къдрава червена коса, сини очи и обезоръжаваща усмивка, която сякаш казваше „хайде да станем приятели“. Крис беше видял как това впечатлява някои жени от „Блумфийлд Уайс“ в Лондон и можеше да си представи, че е възможно Ленка да го предпочете пред определено красивия Ерик например.

— Тя е много по-голяма от него. Сигурно е поне на двадесет и пет — възрази Иън.

— Това не е голяма разлика — възпротиви се Крис. — Ти я харесваш, нали?

Иън сви рамене.

— Всъщност не. — Опита се да го каже небрежно. — Но си я бива.

Крис се разсмя.

— Бедната! Целият курс да си точи лигите по нея.

— Това й харесва — отбеляза Иън.

— Прав си.

Дънкан се върна към единайсет и половина. Крис и Иън още бяха будни.

— Е? — попита Крис.

Дънкан извади една бира от хладилника, тръшна се на дивана, ухили се и каза:

— Разкошна е.

— И? — попита Крис.

Дънкан отвори бирата, отпи глътка и се засмя.

— Ще видим.