Майкъл Ридпат
Хищникът (28)

7.

— Хей, Крис! Погледни екрана! Не мога да повярвам.

Крис, изваден от унеса си от настойчивия вик на Оли, погледна. В новините на финансовия конгломерат „Блумбърг“ имаше съобщение:

„Радафон“ е договорила покупката на „Юрика телеком“ за 1,5 милиарда евро.

Крис прегледа подробностите. Сделката изглеждаше сключена. Набра номера на „Блумфийлд Уайс“ и се свърза с Манди Симпсън.

— Видя ли новината за „Юрика телеком“?

— Да.

— Какво означава това за облигациите?

— Добри новини за теб, Крис. Добри новини и за „Блумфийлд Уайс“. Ние притежаваме дълг на „Радафон“ при лихва от дванайсет процента.

Крис се усмихна. „Радафон“ бе добра възможност — нейните облигации по правило се търгуваха с двойно по-малка лихва.

— Как ги оценява твоят дилър?

— Казва, че ще предложи сто и седем. Но това е ниска цена. Те ще се вдигнат повече.

— Превъзходно! — каза Крис. — Благодаря, Манди.

— Изглежда, че в края на краищата Иън ви е продал добри облигации — отбеляза тя.

Крис се замисли над думите й, докато затваряше телефона. Тя беше права. Иън бе знаел през цялото време, че „Юрика“ ще бъде купена. Беше казал на Ленка, когато вероятно не е трябвало да го прави. Тя бе купила облигациите, когато вероятно не е трябвало да го прави. Всичко бе станало според плана. Освен че нито Ленка, нито Иън бяха живи, за да го видят.

Иън бе имал право да се сърди на Крис — той мислеше, че Иън е измамил Ленка, и се тревожеше да не го разкрият. А всъщност й бе казал истината, но не искаше да го признае пред Крис. Вероятно бе имал основание да внимава — направеното от него бе близо до издаване на вътрешна информация. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.

За пръв път Крис се запита дали не е бил прекалено циничен за Иън и Ленка. Може би тя бе означавала нещо повече за Иън, отколкото бе смятал. И след случилото се с двамата той се надяваше да е било така.

Това беше добра новина и за „Роял банк“ на Кувейт. Цената, на която бяха купили позицията на „Обединени ветерани“, бе фиксирана предния ден и току-що се бе покачила с поне петнайсет процента. Крис се усмихна. Печалбата на Халид бе загуба за Руди Мос. Сега „Карпейтиън“ определено имаше бъдеще.

Крис набра номера на Дънкан и го попита:

— Видя ли новината за „Юрика телеком“?

— Да — отговори Дънкан. — Ти имаш малко от техните, нали?

— Имам много.

— Халид ще е щастлив.

— Да, той извади голям късмет.

— Не съвсем — каза Дънкан. — Просто улучи подходящото време на пазара и избра подходящия управител на фонд. Заслужава да прави пари.

— А Руди Мос заслужава да ги изгуби.

Дънкан се разсмя.

— Сериозно, благодаря ти, Дънкан. „Роял банк“ наистина ни измъкна.

— Не се тревожи за това. Моят клиент е доволен. Това ме издига в неговите очи. Фактически ме прави да изглеждам направо блестящ. — Дънкан се захили. След това тонът му стана сериозен. — Говори ли с Меган?

— Да.

— И тя какво каза?

— Мисли, че сме сбъркали. Смята, че Ерик не е могъл да го направи.

— Това е лудост! Тя е излизала с него, нали? Може би е предубедена. Може би все още го харесва. Така ли е?

— И аз така мисля — отговори с нежелание Крис.

— Това явно е болезнена тема, Крис. Дръж се. Щом тя смята Ерик за невинен, тогава кой според нея е убил всички? Аз ли?

Крис не каза нищо.

— Така си и мислех — продължи Дънкан. — Виж, разбирам защо искаше да говориш с нея. Но сега трябва да предприемем нещо. Ако тя не може да разбере, че греши за Ерик, това си е неин проблем. Ти си й казал всичко, което можеш.

Крис въздъхна.

— Прав си. Трябва да направим нещо. Но, както вече казах, това не е толкова просто. С кого да говорим? С ченгетата на Лонг Айланд? Или в Прага? Или Париж? Единственото име, което имам, е на един човек с фамилия Карашек в Прага, но той ще трябва да свърши много работа, за да свърже всички тези неща в едно.

— Господи, Крис, просто трябва да направим нещо!

— Знам. — Крис мислеше. — Какво ще кажеш за адвокат?

— Адвокат ли?

— Да. Ако намерим добър адвокат, той може да успее да ни помогне да защитим ролята си във всичко това. И ще знае най-добрите пътища в международната юридическа система. Мисля, че това е най-безопасният начин.

— Добре — съгласи се Дънкан. — Намери адвокат. И ме дръж в течение какво става.

— Добре.

Крис затвори телефона. Дънкан беше прав — нямаше време за губене. Всички те бяха изложени на риск, докато Ерик обикаляше безпрепятствено наоколо. Той вдигна пак телефона и се обади на адвокатката на фонда. Тя му препоръча някой, който от своя страна препоръча някой друг и до един час Крис имаше уговорена среща с господин Джефри Морис Джоунс в офиса му в Холбърн в девет часа на следващата сутрин.

 

 

Дънкан не можа да се съсредоточи върху работата. В дванайсет без пет грабна сакото си и излезе от офиса. Побърза да влезе в една кръчма зад ъгъла и поръча халба бира. Вкусът й бе превъзходен.

Сега се чувстваше по-добре — от доста време не се бе чувствал така. Не му липсваха енергия и концентрация. Знаеше какво трябва да се направи — Ерик да бъде спрян. Ако това можеше да стане в рамките на закона, толкова по-добре, но той изобщо не бе сигурен, че планът на Крис ще свърши работа. Полицейското разследване щеше да е бавно и тромаво. Ерик просто щеше да наема възможно най-добрите адвокати и да изчаква. Щяха да минат месеци и години, за да го вкарат в затвора, ако изобщо успееха. И през цялото това време собственият им живот щеше да е изложен на риск.

След това помисли за Ленка. Трябваше да се отмъсти за смъртта й.

Допи халбата си, излезе от кръчмата, отиде до близкия железарски магазин и купи един голям кухненски нож. Ако планът на Крис не свършеше работа, той щеше да е готов.

 

 

Крис също с мъка се съсредоточаваше върху работата си. Облигациите на „Юрика телеком“ се покачиха до сто и девет и Оли ликуваше. Двамата с Крис обсъдиха как ще инвестират допълнителните седем милиона евро на „Роял банк“. Крис направи всичко възможно да сподели доброто настроение на Оли, но не успя.

Тревожеше се заради срещата с адвоката. Беше сигурен, че Меган ще повярва на Ерик, но не искаше да я постави в потенциално опасна ситуация без нейно съгласие. Ако Ерик научеше, че са отишли в полицията, нейният живот щеше да бъде изложен на истинска опасност. Тази мисъл го уплаши. Може би тя щеше да е в по-голяма безопасност, ако се върнеше в Щатите? Проблемът бе, че Ерик, изглежда, с лекота сееше трупове по целия свят — Щатите нямаше да бъдат по-безопасни от Англия. Крис реши да говори с адвоката за необходимите стъпки, които можеха да се вземат за осигуряване на нейната безопасност, а и за неговата собствена.

Трябваше да говори с Меган пак и да се опита да я накара да разбере, че това, което прави той, има смисъл. Гледа телефона цяла минута и след това й се обади.

Тя не беше много доволна да го чуе, но поне се съгласи да разговарят. Той й каза за уговорената си среща на другия ден.

Тя не се впечатли.

— Не знам защо ми казваш всичко това. Губиш си времето. Знаеш, че според мен Ерик е напълно невинен.

— Знам. И уважавам мнението ти. Но исках да знаеш какво правя. И да се уверя, че си в безопасност, ако случайно грешиш.

— Ако искаш да бъда в безопасност, не говори с полицията — заяви Меган.

— Но ние трябва да направим нещо! Най-рисковано е да седим и да не правим нищо.

— Ами ако аз съм права? Ами ако Дънкан е този, от който трябва да се страхуваш?

— Разговарях днес с него — каза Крис. — Наистина не мисля, че има някаква нужда да се страхувам от него.

— О, страхотно — отговори Меган. — Добре, аз ще се срещна с Ерик тази вечер и ще ти съобщя какво мисля след разговора ни.

— Какво?!

— Казах, че ще се срещна с Ерик.

— Къде? Кога?

— Във „Форт Сейнт Джордж“. В седем часа.

— Ти си луда! Не прави това. — Крис почувства как в гласа му се надига паника.

— Виж какво. Ще говоря с него за твоята теория. Ще чуя какво казва. Аз го познавам. Ще разбера дали казва истината.

— Но ако направиш това, той ще узнае, че ние все още задаваме въпроси. Ще разбере, че съм по следите му. Това ще изложи всички ни на опасност.

— О, разбирам. Значи за теб е абсолютно безопасно да разговаряш с Дънкан, а за мен е опасно да говоря с Ерик, така ли? — Гласът на Меган се повиши.

— Не е толкова просто.

— Не е ли? Аз пак мисля, че е. Във всеки случай вече му казах, че планираш да говориш с полицията.

— Какво? Защо си го направила?

— Не казах, че подозираш него.

— Но той ще разбере! За бога, Меган. Не се срещай с него тази вечер! Моля те! Прекалено опасно е. Моля те за това, защото те обичам. Няма да понеса, ако пострадаш.

За няколко секунди настъпи мълчание. Когато Меган заговори, гласът й беше омекнал.

— Знам, Крис. И знам, че бях нечестна към теб през последните няколко дни. Съжалявам за това, наистина съжалявам. Но ти си прав — то е заради Ерик. Просто искам да изясня чувствата си и трябва да говоря с него. Затова отивам да се срещна с него тази вечер.

— Меган…

— Съжалявам, Крис. — И тя затвори.

Крис зяпаше изумено слушалката. Погледна часовника си. Пет и двайсет. Можеше да успее да стигне до „Форт Сейнт Джордж“ за седем. Нямаше време да се връща до апартамента си, за да вземе колата, но ако хванеше влака от Кингс Крос, щеше да успее. Трябваше да стигне до кръчмата преди срещата на Меган с Ерик.

Набра номера на Дънкан.

— „Хоншу“.

— Дънкан, лоши новини. Тази вечер Меган ще се срещне с Ерик в една кръчма в Кеймбридж. Ще му разкаже всичко, което открих. Тревожа се за нея. Заминавам веднага за Кеймбридж. Искаш ли да дойдеш?

— Добре. Как ще стигнеш дотам?

— С влака от Кингс Крос. Ти можеш да хванеш влак от Ливърпул стрийт. Ще се срещнем на гарата в Кеймбридж и ще отидем в кръчмата. Трябва да стигнем там преди Меган.

— Добре. Ще ти се обадя по мобилния телефон, когато разбера в колко часа пристига влакът ми в Кеймбридж.

Крис затвори, сбогува се с шашнатия Оли и тръгна към вратата.

 

 

Ягуарът се носеше по магистрала М11 със сто и трийсет километра в час почти безшумно. Тери шофираше. Ерик седеше отзад спокоен, елегантен в тъмния си костюм, бяла риза и вратовръзка „Ферагамо“. Беше доволен.

— Мисля, че ще се справим, Тери.

— Надявам се, сър.

— Трябва просто да убедя Меган да мълчи и да забрави за убиеца на Ленка. Мисля, че тя е почти съгласна.

— Сигурен ли сте, че не желаете да се справя с другите двама? Не искаме да отидат при ченгетата, нали?

— Мисля да ги оставим на нашия приятел Маркъс. Той е примитивен и опасен. А без тях полицията няма да стигне доникъде.

— Не мислите ли, че има риск той да се раздрънка, когато го хванат?

— Не — отвърна Ерик. — Няма да има смисъл. Той ще смята, че е убил човека, който е убил брат му. И полицията сигурно ще му повярва, тъй като няма да остане никой, който да му противоречи. Той няма причина да ме повлече със себе си. Във всеки случай аз просто ще отричам всичко. Един добър адвокат ще ме защити без проблем.

— Значи проблемът е само Меган?

— Само Меган. Ще ме чакаш ли на паркинга?

— Не мога. Прегледах картата и изглежда, че тази кръчма дори не се намира край път. Ще трябва да паркираме от другата страна на реката и вие да минете по моста.

— Няма значение. И без това не съм сигурен дали ще се върна с теб тази вечер.

— Няма ли?

Ерик се опита да игнорира любопитството в гласа на Тери.

— Трябва да видя как ще се развият нещата.

— Да, сър — отговори Тери, докато слизаше с ягуара от магистралата на пътя към Кеймбридж.

 

 

Крис взе метрото до Кингс Крос направо от Оксфорд Съркъс — в този пиков час то беше по-бързо от такси. Пристигна на гарата точно навреме, за да скочи във влака, който потегляше в пет и четирийсет и пет и пристигаше в Кеймбридж в шест трийсет и шест. Щеше да му остане време, за да хване такси до „Форт Сейнт Джордж“ и да стигне там преди седем.

Влакът тъкмо напускаше гарата, когато мобилният телефон на Крис иззвъня. Беше Дънкан. Бе хванал влак от Ливърпул стрийт, който щеше да стигне в Кеймбридж в шест и четирийсет и четири. Крис каза, че ще го чака на перона.

На десет минути от Кеймбридж композицията забави ход и спря. Крис запотропва нервно с пръсти. Не беше подготвен за такова закъснение. Навън се стъмваше. Ясното небе, вече бледо синьо-сиво, се смрачаваше, запълвано от мастиленочерни облаци, които идваха от мочурищата на запад. Влакът не помръдваше. Дъждовни капки пръснаха за няколко мига по стъклото на купето, а после сякаш се изля водна стена. Целият вагон се клатеше от вятъра.

Крис гледаше разстроен дъжда навън. Щяха да закъснеят. Вече нямаше начин да стигнат до кръчмата преди Ерик и Меган. Какво можеше да й направи Ерик? Крис не можеше да понесе мисълта, че той ще й навреди по някакъв начин. Но ако тя му разкажеше за всички разкрития на Крис, Ерик щеше ли да има някакъв избор?

Освен ако… Освен ако Ерик не планираше да я прелъсти. Наистина, тя нямаше да му позволи да го направи. Крис не знаеше дали това е инстинкт, или ревност, но се страхуваше, че може и да му позволи. В този момент тази мисъл бе прекалено ужасна за него, за да разсъждава върху нея.

Страховете му бяха прекъснати от съобщение по високоговорителите на влака, че е имало проблем на прелез точно пред тях и влакът скоро ще потегли.

Но това не стана.