Майкъл Ридпат
Хищникът (25)

4.

Понеделникът беше много зает. На Крис му беше приятно да се зарови в работа. Така нямаше време да се тревожи за Меган, Иън или Дънкан. Оли страшно се зарадва на новината за кувейтската „Роял банк“. Пазарът се срина отново, но те не даваха пет пари. Това означаваше само, че загубите на Руди ще са по-големи, а „Роял банк“ щеше да влезе във фонда на по-ниска цена. Крис с облекчение разговаря с Халид по телефона — той се тревожеше да не би Дънкан да е забравил да му предаде разговора им. Халид искаше да инвестира веднага, така че Крис и Оли изминаха пеша половин километър до офиса на „Роял банк“ на Кувейт и представиха фонда пред Халид и неговия арабски шеф. Халид зададе някои провокиращи въпроси, но Крис успя да му отговори добре. Стана ясно, че Халид и шефът му вече са взели решение. Искаха да инвестират!

Същият следобед Крис осъществи телефонното обаждане, което очакваше цял ден.

— Добро утро, Руди, обажда се Крис.

— Да?

— Руди, страхувам се, че имаме проблем — заяви Крис, като се стараеше да говори, без да издаде радостта си.

— Проблем ли? Какъв проблем?

— Става дума за цената на фонда, Руди. Тя спада много лошо. „Юрика телеком“ все още върви надолу. И тези германски трусове сериозно засегнаха нашите позиции в държавни облигации. Това е доста неприятно.

— И не звучи добре.

— Питах се дали при тези падащи цени няма да поискаш да преразгледаш решението си?

— Ти знаеш какво е решението ми — сопна се Руди.

„Много добре“ — помисли Крис.

— Ако можеш да изчакаш още месец, може би нещата ще се подобрят — каза Крис. Мъчеше се да говори неуверено.

— Да чакам цял месец? — възкликна Руди. — Ти си луд. Искам да изляза. И искам да изляза веднага!

— Но все още остават две седмици до края на трийсетдневното ти предизвестие.

— Не ме интересува. Искам веднага да ме измъкнеш от това сметище, чуваш ли?

— Не съм сигурен, че има начин да стане.

— Гледай да измислиш начин — изръмжа Руди.

Крис остави Руди да виси на телефона няколко прелестни секунди.

— Добре, има един инвеститор, когото може и да успея да убедя да купи твоя дял — каза той накрая. — Но ще се изненадам, ако успеят толкова бързо да влязат във фонда.

— Опитай да ги накараш — сопна се Руди.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Захващай се за работа.

Крис затвори, потропа с пръсти по бюрото около двайсет минути и отново позвъни на Руди.

— Имаме късмет — обяви той. — Мисля, че намерих хора. Могат да влязат бързо. Ако можеш да изпратиш по факса нарежданията си днес следобед, до утре ще успееш да излезеш от фонда.

— Чакай до факса — каза Руди и затвори.

До пет часа Крис и Оли вече имаха нарежданията на „Обединени ветерани“ да продадат техния дял и подобно нареждане от „Роял банк“ на Кувейт за покупката му. Кувейтците се задължаваха да инвестират и още седем милиона евро. Жижка също изпрати факс, анулирайки предишните си инструкции за изтегляне от фонда. „Юрика телеком“ все още се намираше в същото лошо положение и изгледите за германската икономика не бяха цветущи, но „Карпейтиън“ щеше да оцелее.

— Не мога да повярвам — каза Оли за кой ли път. — Просто не мога да повярвам.

Крис се облегна на стола и се усмихна. Погледна към бюрото на Ленка. Тя щеше да е доволна от тях, където и да се намираше.

— Оли?

— Да?

— Ще преместиш нещата си отсреща, нали?

— Какво, сега ли?

— Не, не сега. Утре сутринта. Сега ще отида да купя бутилка шампанско за теб и Тина.

 

 

Маркъс седеше в колата си и пиеше кафе от „Роян“. Гледаше как от време на време някоя кола спира на паркинга. Познаваше повечето клиенти. Даже за тези, които не познаваше, можеше да каже, че никой не е Ерик Асл.

Ерик му се обади от летището в Бърлингтън. Бе постъпил по-възпитано от онзи другия, който просто се бе появил неканен. Маркъс отказа да го приеме в къщата си. Предложи да се срещнат в „Роян“ в три и петнайсет. Държеше много на този час, макар това да означаваше, че Ерик трябва да почака. В три и петнайсет Карл винаги се отбиваше за чаша кафе и поничка. Точен като часовник. И Маркъс искаше Карл да бъде там, когато се срещне с Ерик.

В три и десет до тротоара спря очукана кола с номера от Върмонт. От нея слезе мъж с шлифер с тютюнев цвят, огледа се и внимателно тръгна през снега и кишата към входа на ресторанта. Спря, огледа отново паркинга и влезе. Беше с две-три години по-млад от Маркъс — на възрастта, на която щеше да е Алекс, ако беше жив. Маркъс чакаше и наблюдаваше, стиснал пушката на седалката до себе си. Но Ерик беше сам.

След пет минути се появи бялата полицейска патрулна кола. Маркъс се усмихна, изскочи от колата и каза:

— Здрасти, Карл.

— Как си, Маркъс? — попита полицаят.

Маркъс беше сигурен, че Карл всъщност му няма особено доверие, но след като живееше в района от девет години, знаеше, че заслужава поне поздрав. И ако влезеше в свада с външен за града човек, беше сигурен, че Карл ще застане на негова страна.

Ерик седеше в едно сепаре в дъното на ресторанта. Костюмът му контрастираше с джинсите, комбинезоните и мръсните тениски наоколо. Той вдигна поглед при влизането на Маркъс и изглежда, го позна — той приличаше на по-малкия си брат даже десет години след последната им фатална среща. Маркъс седна в едно сепаре близо до бара, на няколко крачки от любимото място на Карл, но достатъчно далеч, за да не се чува разговорът им. Улови погледа на Ерик и му кимна. Ерик взе чашата си с кафе и дойде при него точно когато Карл сядаше на мястото си на бара. Карл поръча поничка и чаша кафе и се впусна в обичайния си разговор със собственика Роян, който знаеше как да котка редовните посетители. Според Маркъс Карл прекарваше деня си в ядене из окръга и пак не успяваше да наддаде и грам — беше си все така мършав.

Очите на Ерик се стрелнаха към полицая, после той се усмихна.

— Играем по правилата, нали?

Маркъс не отвърна на усмивката му.

Ерик подаде ръка.

— Ерик Асл.

Маркъс не се ръкува.

— Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Ами говори.

Маркъс правеше всичко възможно, за да изкара Ерик от равновесие, но не се получаваше. Ерик, изглежда, не се впечатляваше от грубостта му.

— Добре — каза той, отпи от кафето си и изгледа твърдо Маркъс.

— Казах, говори!

— Искам да говоря с теб за брат ти.

— Това го разбрах.

— Той беше мой приятел.

— Да бе. Точно както е бил приятел и на онзи другия. На онзи британец. Щом сте му били приятели, защо той е мъртъв?

Ерик не му обърна внимание и продължи тихо и спокойно.

— Както казах, той ми беше приятел. Срещнахме се през първата ни седмица в „Блумфийлд Уайс“. Сприятелихме се веднага — възгледите ни бяха различни от тези на повечето други курсисти. И двамата търсехме къде да се настаним. Той намери един апартамент, трябваше му съквартирант, попита ме и аз казах „да“.

— Бил си негов съквартирант?

— Да. Както казах, наистина се разбирахме добре. Канехме гости. Двама ергени могат да се повеселят здравата в Манхатън.

Келнерката дойде и Маркъс сопнато си поръча кафе. Ерик почака, докато тя отиде да го донесе, после продължи:

— Бях съсипан, когато се удави. Направих каквото можах, за да помогна на майка ви с погребението и всичко останало — тя беше прекалено болна, за да се справи сама. И след това прекарах доста време с нея, с майка ти. Но както знаеш, тя загуби воля за борба след смъртта му.

— Знам — каза Маркъс и преглътна. Разбира се, че не знаеше. Тогава беше на хиляди километри.

— С брат ти живяхме заедно само девет месеца, но той много ме впечатли. Имаше страхотно чувство за хумор. Никога не приемаше твърде на сериозно случващото се в „Блумфийлд Уайс“. Когато всички са напрегнати и обстановката е изнервена, аз понякога се опитвам да си представя какво би направил Алекс. Това някак си поддържа човешкото в мен.

Маркъс го наблюдаваше. Ерик говореше спокойно, почти с нежност. И не беше толкова нервен, колкото беше британецът.

— Видях някои от картините му — бяха наистина добри. Запазих една след смъртта му. Майка ти каза, че мога да я задържа. Той погубваше таланта си в инвестиционната банка.

Маркъс мълчеше. Не искаше Ерик да разбере, че е успял да го трогне. Но така си беше. Точно такива бяха нещата, които Маркъс искаше някой друг освен него да каже за брат му. Но досега никой не бе ги изрекъл.

Ерик отпи от кафето си.

— Продължавай — каза накрая Маркъс.

— Мислех, че случилото се с Алекс е останало в миналото. Но през последните няколко седмици разбрах, че не е така. Всичко започна малко след като ти се опита да се срещнеш с мен в Ню Йорк. Между другото, съжалявам, че тогава не те приех. Бях зает със сделки и освен това… Е, това няма значение.

— Какво освен това?

Ерик го погледна право в очите.

— Освен това все още ти се сърдех, защото те нямаше, когато Алекс умря. И когато майка ви умря — също.

Маркъс се ядоса. Кой беше този човек, че да си позволява да го критикува? Но Ерик вдигна ръка в успокоителен жест.

— Съжалявам. Знам, че съм груб. Особено защото знам какви усилия полагаш, за да откриеш какво наистина се случи с него.

Маркъс изсумтя. Този човек поне разбираше, че той се опитва да направи нещо. Но все още изпитваше подозрения. В края на краищата Ерик бе един инвестиционен банкер със скъп костюм.

Инвестиционният банкер продължи да говори бавно и разумно.

— Мисля, че и ти знаеш, че смъртта на Алекс не е инцидент. Някой го удави. След това някой уби Ленка, с която вярвам, че си се срещнал. А снощи беше убит още един човек. В Париж.

— Още един?

Ерик кимна, извади сгънат лист хартия от джоба си и му го подаде. Беше отпечатано на принтер съобщение на „Ройтерс“, че Иън Даруент, трийсет и две годишен британски инвестиционен банкер, е намерен намушкан с нож в Париж.

Маркъс не познаваше Иън, но разбира се, знаеше кой е той.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Мисля, че да. И знам кой уби брат ти.

Маркъс усети как сърцето му заби по-бързо. Щеше да научи това, което му убягваше толкова дълго.

— Кой?

— Дънкан Джемъл.

— Дънкан Джемъл? — Маркъс ядосано прехапа устна. — Знам, че не е бил той. Ленка ми каза. Някой е удавил Алекс след като Дънкан го е съборил в морето.

— Дънкан го направи — каза тихо Ерик.

— Дънкан?

Ерик кимна.

— Когато Алекс падна, Иън и аз скочихме след него. Дънкан ни видя и също скочи. Имаше вълнение и не се виждаше нищо. Не намерихме брат ти. Но Дънкан го е намерил. И го е удавил.

— Откъде знаеш?

— Иън го е видял — отвърна Ерик.

— Иън?

— Да. Каза ми миналата седмица. Бях в Лондон и се срещнахме, за да поговорим за случилото се с Ленка. Той беше съсипан. Каза, че видял Дънкан да дави Алекс, но си мълчал за това. После се изпуснал по погрешка пред Ленка. Тя заявила, че ще разкаже на всички, включително на теб, което, между другото, май не е успяла да направи, нали?

— Продължавай — само каза Маркъс.

— И така, Иън казал на Дънкан и Ленка беше убита. Когато се видяхме с Иън, той бе уплашен. Много уплашен. Мислеше, че е следващият. Каза, че заминава в Париж по работа и не иска да се връща.

— И после това? — Маркъс кимна към листа пред себе си.

Ерик кимна.

— И кой е убил Иън? Дънкан?

Ерик се намръщи.

— Там е цялата работа. Не мисля, че е бил Дънкан. Мисля, че е бил Крис Шчипьорски.

— Британецът, който дойде да ме види?

— Да.

— Защо мислиш, че е той?

— Защото го видях на гишето за регистрация на полети за Париж. Щях да отида да му кажа здрасти, но ми идваше редът на опашката.

— Значи е летял до Париж. И какво от това?

— Можеше да е просто съвпадение. Но аз разговарях с него по телефона същия ден и той каза, че ще прекара уикенда в Лондон. Значи ме е излъгал. Защо да го прави?

Маркъс не изглеждаше убеден.

— Виж — каза Ерик, — не съм сигурен за Крис. Не знам как са се разбрали с Дънкан и не мога да съм сигурен, че той е убил Иън. Но го подозирам.

Маркъс се замисли. Отделните елементи се връзваха, с изключение на един.

— Ако Дънкан умишлено е удавил Алекс, тогава защо Ленка ми каза, че не той е отговорен за смъртта на брат ми?

— Не знам — отговори Ерик. — Може би е искала да каже, че Дънкан не е убил брат ти случайно. Но аз знам това, което ми разказа Иън. Той е видял Дънкан да натиска брат ти под водата.

Маркъс се наведе напред и разтри слепоочията си. Работата ставаше сложна.

— Имаш ли някакво доказателство?

Ерик въздъхна.

— Не. Ако имах, щях да отида в полицията. А така…

— Значи просто трябва да ти повярвам?

Ерик се усмихна.

— Ако искаш. Това си е твоя работа. Аз просто мисля, че имаш право да го научиш. Но моля те, не казвай на никого, че съм ти казал. Особено на Дънкан или Крис. Те не знаят за разговора ми с Иън и затова се надявам, че съм в безопасност. Но ти не си.

— Аз ли?

— Разбира се, че ти. Не и след като Ленка е разговаряла с теб. Съмнявам се, че ще спрат с Иън.

— Ти какво ще правиш? — попита Маркъс.

— Какво мога да направя? Ще мълча. Ще се преструвам, че не знам нищо. Ами ти?

— Аз ли?

— Да. Ти беше първият, който заподозря, че има нещо нередно. Сега си сигурен, че е било така. Какво ще предприемеш?

— Не знам. Трябват ми доказателства.

— Ако намеря доказателства, ще ти ги предоставя — каза Ерик. — Но нямам намерение да ги търся.

— Не знам какво ще предприема — повтори Маркъс.

— Утре трябва да замина за Лондон. Ако ходиш там, обади ми се на клетъчния телефон. Може да мога да ти помогна. Ето визитната ми картичка. — Маркъс я взе и я пъхна в джоба си, без да я погледне. — Трябва да се направи нещо, нали?

 

 

Крис дойде на работа рано сутринта. Двамата с Оли трябваше да преоценят портфейла. Преоценката трябваше да определи цената, на която инвестицията на „Обединени ветерани“ щеше да бъде прехвърлена на „Роял банк“ на Кувейт. Това беше лесно с държавните облигации, но високодоходните облигации имаха много по-неясни цени, а тези на „Юрика телеком“ бяха най-мътни от всички.

До девет и половина имаха всички цени с изключение на „Юрика телеком“. Спогледаха се с Оли и Крис набра номера на Иън. Макар да знаеше, че Иън е в Париж, го потърси по име — по този начин бе сигурен, че ще говори с човека, който го замества. Докато го свързваха, се чудеше с какъв ли номер ще излезе сега „Блумфийлд Уайс“. Той искаше колкото е възможно по-ниска цена. Колкото повече загубеше Руди, толкова по-доволен щеше да е Крис и толкова по-големи печалби щеше да осъществи „Роял банк“, когато пазарът подскочеше нагоре.

Накрая му отговориха.

— Крис? Аз съм Манди. Манди Симпсън.

Крис я помнеше като младши дилър по времето, когато работеше в „Блумфийлд Уайс“. Досега вероятно бе станала главен ръководител.

— Здравей, Манди. Как си? Не знаех, че заместваш Иън.

— Не го замествам. Отговорих ти просто защото те познавам.

Крис усети, че нещо не е наред.

— Какво има, Манди?

— Иън е убит. В Париж.

Крис затвори очи. Знаеше си. Просто си знаеше.

— Крис? — обади се Манди.

— Ужасно. Имаш ли някаква представа как се е случило?

— Намушкан е с нож.

О, Дънкан, Дънкан!

— Намушкан? Полицията хванала ли е убиеца?

— Не, доколкото знам. Но не знаем подробности.

— Боже!

— Съжалявам, Крис — каза Манди. — Знам, че бяхте приятели.

„Ама че приятел“ — помисли Крис. Но макар да беше убеден, че Иън е отговорен за смъртта на двама души, се изненада от обзелата го скръб.

— Благодаря, че ми каза, Манди. Дочуване. — И затвори.

Оли беше пребледнял.

— Боже мой! — възкликна той.

Крис шумно издиша.

Дънкан го беше убил. Тъпото копеле! В момента, в който Крис бе казал на Дънкан за Иън, Дънкан бе скочил в самолета за Париж, открил бе Иън и го беше убил. И явно не го бе направил кой знае колко хитро. Сигурно до двайсет и четири часа щеше да се озове в затвора.

— Оли, можеш ли да ме оставиш за момент? Трябва да се обадя по телефона.

Оли излезе, а Крис се обади на Меган и й каза всичко.

— Сигурно е Дънкан — заяви тя.

— И аз мисля така.

— Този човек е луд. Винаги съм го знаела. — В гласа й се долавяше подтекста „нали ти казах“, но Крис трябваше да признае, че това е вярно.

— Права си — призна той. — Басирам се, че ще го хванат това тъпо копеле.

— И вече няма да го прикривам — заяви Меган.

— Не, този път не.

— Мислиш ли, че трябва да отидем в полицията?

Крис въздъхна.

— Не. Нека те дойдат при нас. Може да стане голяма каша. Те ще трябва да разследват убийствата на Ленка и Алекс, а ние все още можем да загазим заради прикриването на истината. Права си, че не бива да лъжем, но нека почакаме първо да ни попитат.

— Добре. Знаеш ли, изпитвам облекчение.

— Облекчение?

— Да. Сега, когато Иън… си отиде, вече никой няма да се промъква в спалнята ми. Няма да има повече мъртъвци. И ще го кажа направо — ако той е убил Ленка, значи си е получил заслуженото.

— Да — каза безизразно Крис.

— Какво има? Нали мислиш, че той я е убил?

— Да.

— Но не си сигурен, така ли?

— Не. А ти?

— Не виждам как можем да сме сигурни. Просто трябва да почакаме и да видим какво ще открие полицията.

— Меган?

— Да?

— Може ли да дойда да те видя довечера? В Кеймбридж?

Меган се поколеба.

— Разбира се. Ще се радвам.

— Довиждане тогава — каза Крис. Но беше разтревожен, докато затваряше телефона. Улови колебанието в гласа й и то не му хареса. Освен това тя бе права — не можеха да са сигурни за Иън.

Мина му през ума да се обади на Дънкан. Но нямаше смисъл — той почти сигурно беше в Париж и най-вероятно в някоя полицейска килия. Все пак вдигна телефона и набра номера на банка „Хоншу“. И се изненада, когато чу Дънкан да отговаря с мекия си шотландски акцент.

— Дънкан! Мислех, че не си на работа!

— Защо? — попита Дънкан. — Вторник сутринта е. Десет часът. Къде другаде да съм? Ти уреди ли нещо с „Роял банк“ на Кувейт?

— Да, уредих нещата. Слушай, трябва да говоря с теб.

— Давай.

— Не по телефона — изсъска Крис. Телефонните разговори на банка „Хоншу“ се записваха, разбира се, точно както в „Блумфийлд Уайс“.

Дънкан внезапно стана сериозен и сниши гласа си.

— За Иън ли става дума?

— Да.

— Добре. Сега трябва да отида на едно съвещание. Ще изляза около дванайсет и половина. Можем да се срещнем тогава.

— Дънкан! Много е важно!

— Съжалявам, Крис, но не мога да се измъкна.

— Добре. Ще те чакам пред офиса ти в дванайсет и половина.