Клайв Къслър
Азиатска вълна (49)

47.

След срещата си с Дърк и Джулия, Сейнт Джулиан Пърлмутър запретна ръкави и се залови за работа. Веднъж щом тръгнеше по следите на изгубен кораб, той преставаше да се интересува от всичко друго. Нито една информация, нито един слух, колкото и незначителни да изглеждаха, не оставаха непроучени. И независимо че усърдието и упорството му бяха възнаграждавани, когато след дълго търсене изнамираше някакви отговори и решения, насочващи търсачите към успешно откриване на корабни останки, неуспехите бяха повече от успехите му. Повечето кораби сякаш се изпаряваха във въздуха и не оставяха и най-тънката нишка, за която да се заловиш. Те просто бяха поглъщани от необятното море, а то рядко издаваше тайните си.

На пръв поглед „Принсес Доу Уан“ приличаше на останалите безнадеждни случаи, натрупали се през десетте години, откакто Пърлмутър работеше като военноморски историк. Той започна търсенето, като прерови значителната си колекция от данни, преди да се разрови във военноморските архиви на САЩ и по света.

Колкото по-невъзможен изглеждаше проектът, с толкова по-непреклонна решителност го подхващаше той, работейки ден и нощ. Започна със събирането на всяко късче съществуваща историческа информация относно „Принсес Доу Уан“ — от пускането му на вода до изчезването му. Той намери и разучи плановете и конструктивните чертежи, включително спецификациите на двигателите, оборудването, размерите и плановете за палубите. Един особено интересен факт, който извлече от справките, беше описанието на мореходните му качества, които го представяха като изключително стабилен кораб, устоял на най-лошите бури, разразяващи се в моретата около Азия.

Той нае един екип от колеги изследователи да се разрови в архивите на Англия и Югоизточна Азия. Така, като използва опита на други военноморски историци, успя да спести доста време и пари.

На Пърлмутър много му се искаше да се консултира със стария си приятел и колега Жу Куан в Китай, но доколкото беше разбрал, Пит не желаеше Кин Шан по някакъв начин да разбере за дейността им. Затова се свърза със свои приятели в Тайван, които можеха да го свържат с живи съратници на Чанкайши, и да хвърлят някаква светлина върху изчезналото съкровище.

В ранните часове на деня, когато по-голямата част от света още спеше, той се взираше в екрана на монитора, с големина на домашен телевизор, и анализираше събраните до момента данни. Започна внимателно да разглежда една от шестте известни снимки на „Принсес Доу Уан“. Изглежда доста внушителен, помисли си той. Надстройката му беше изнесена назад към кърмата и създаваше илюзия, че е малка в сравнение с корпуса. Премина към цветното изображение и увеличи бялата лента по средата на зеления комин, като фокусира върху емблемата на Кантонските линии — златен лъв с вдигната лява лапа. Лабиринтът от кранове подсказваше, че корабът е пренасял значително количество товар освен пътниците.

Той намери снимки и на неговия кораб близнак — „Принсес Юнтай“, пуснат на вода и започнал да действа година след „Принсес Доу Уан“. Според бележките „Принсес Юнтай“ се е повредил шест месеца преди датата, предвидена за предаването на „Принсес Доу Уан“ за вторични суровини.

Един стар, грохнал лайнер на път за складовете за бракуване в Сингапур, не би бил най-идеалното транспортно средство за пренасянето на национално китайско съкровище на тайно място. Кораб, изслужил своето време и съвсем не в цветущото си състояние, за да издържи на бури и дълги разстояния. Освен това на Пърлмутър му се струваше, че Тайван е най-подходящото място, като се имаше предвид, че вероятно Чанкайши е учредил там Китайско националистическо правителство. Не беше ясен и фактът, че последното известие за кораба беше прехванато от морски радист във Валпарайзо, Чили. Поради каква ли причина „Принсес Доу Уан“ се е намирал на повече от шестстотин мили разстояние от Тропика на козирога, далече от традиционните маршрути на товарните кораби?

Дори лайнерът да е изпълнявал тайна мисия за превозване на китайското съкровище с ценности на изкуството до място, някъде на другия край на света — в Европа или в Африка, защо му е трябвало да прекоси този огромен, пуст район на Тихия океан през протока на Магелан, когато е можел да тръгне на запад през Индийския океан и да мине покрай нос Добра надежда?

Дали секретността е била толкова дълбока, че капитанът и екипажът не са искали да рискуват с преминаването си през Панамския канал, или пък Чанкайши е разполагал с неизвестна пещера или постройка, скрита в Андите, където да укрие огромното богатство, ако наистина беше възможно да се докаже, че корабът е пренасял китайско национално историческо богатство?

Пърлмутър беше практичен човек. Не приемаше нищо на доверие. Той започна наново от самото начало, като първо изучи за пореден път снимките на кораба. Докато разглеждаше контурите му, в главата му се появи смътна идея. Обади се на свой приятел в Панама, занимаващ се с морски архиви, като го събуди от здравия му сън, но все пак успя да го омае и убеди да потърси в архивите информация за корабите, преминали през Канала за периода от 28 ноември до 5 декември 1948 година.

След като задвижи тази следа, той се задълбочи в списъка на корабните офицери, които би трябвало да са били на кораба при последното му плаване. Всичките бяха китайци, с изключение на капитан Лий Хънт и главния инженер Иън Галахър.

Чувстваше се така, сякаш залага чипове на всяко число на рулетката. Какви бяха шансовете да загуби, замисли се той. Трийсет и шест от трийсет и шест възможни. Но не трябваше да забравя нулата и двойната нула. Пърлмутър не беше някой глупак. Залагайки на всичко, той твърдо вярваше, че само едно число да излезе, и той ще спечели.

Натисна няколко бутона на телефона и зачака да му отговори сънлив глас.

— Ало, надявам се да се обаждате за нещо хубаво.

— Хирам, Сейнт Джулиан Пърлмутър е.

— Джулиан, в името на бога, защо ми се обаждаш в четири сутринта? — Гласът на Хирам Йегър звучеше, сякаш говори през възглавница.

— По средата съм на един изследователски проект за Дърк и имам нужда от помощта ти.

Йегър малко се разсъни.

— На всичко съм готов за Дърк, но защо трябва да е в четири сутринта?

— Данните са важни, а ни трябват възможно най-бързо.

— Какво искаш да потърся?

Пърлмутър въздъхна с облекчение, знаейки от собствен опит, че компютърният гений на НЮМА винаги изпълняваше обещаното.

— Имаш ли молив и хартия? Ще ти издиктувам няколко имена.

— И после какво? — попита Йегър, прозявайки се.

— Бих искал да проникнеш в правителствените статистически данни за преброяване на населението, отдела за държавни приходи, социалното осигуряване. Провери и в твоя файл с морска информация.

— Не искаш много.

— И докато си на тази вълна… — продължи невъзмутимо Пърлмутър.

— Няма ли да има край?

— Имам и един кораб, който искам да издириш.

— Така ли?

— Следвайки интуицията си, искам да провериш в кое пристанище е пристигнал на датите между 28 ноември и 5 декември 1948 година.

— Кажи ми името и кой е собственикът му.

— „Принсес Доу Уан“ на Кантонските параходни линии.

— Добре, ще се заема веднага щом отида в НЮМА.

— Искам да отидеш още сега — настоя Пърлмутър. — Времето ни е ценно.

— Сигурен ли си, че това, което правиш, е за Дърк? — поиска да знае Йегър.

— Честна скаутска!

— Мога ли да попитам за какво се отнася всичко това?

— Можеш — отвърна Пърлмутър и затвори телефона.

 

 

Минути след като започна издирването на капитан Лий Хънт, Йегър откри името на стария моряк на различни места в морските архиви със списъците на корабите и екипажите им, плавали в Китайско море в периода между 1925 и 1945 година, в исторически документи на Английския кралски военноморски флот и в дописки от стари вестници, описващи спасяването на осемдесет пътника и екипажа на парен търговски кораб на път за Филипините, от кораб под командването на капитан Хънт през 1936 година. Последното споменаване на Хънт беше в регистъра на Хонконг, уточняващо, че „Принсес Доу Уан“ не е пристигнал в Сингапур. След 1948 година Хънт сякаш беше изчезнал от лицето на земята.

После Йегър съсредоточи вниманието си върху Иън Галахър и се усмихна, когато попадна на забележка в австралийски морски дневник за цветущите свидетелски показания на Галахър по време на разследване на корабна катастрофа, от която той бе оцелял. „Хонконгски“ Галахър, както бил известен, май не е казал нито една добра дума за капитана и колегите си моряци. Обвинил ги за бедствието и заявил, че не ги е видял трезви през цялото пътуване. Последното споменаване на ирландеца беше кратко: досието му в Кантонските линии, със забележка за изчезването на „Принсес Доу Уан“.

След това, за да не остави нищо непроверено, Йегър програмира мощния си компютър за търсене във всички известни протоколи, имащи връзка с търговски офицери инженери. Тъй като това щеше да отнеме известно време, той се отби в кафенето на НЮМА, за да закуси. Когато се върна в стаята си, той поработи върху други два морско-геологически проекта на агенцията и чак тогава отиде при монитора, за да провери дали нещо не се е появило.

Замръзна на място, не вярвайки на очите си. Няколко секунди мозъкът му отказваше да приеме информацията. После изведнъж излезе от транса. Подаде нова команда за търсене в няколко различни посоки. Няколко часа по-късно се облегна назад на стола и заклати глава. С чувство за пълно удовлетворение се обади на Пърлмутър.

— Сейнт Джулиан Пърлмутър — чу той познатия глас.

— Хирам Йегър — изимитира го компютърният гений.

— Намери ли нещо интересно?

— Нищо полезно за капитан Хънт.

— А за главния механик?

— Седнал ли си?

— Защо? — запита предпазливо Пърлмутър.

— Иън Хонконгски Галахър не е потънал заедно с „Принсес Доу Уан“.

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Пърлмутър.

— Иън Галахър е станал гражданин на САЩ през 1950.

— Не е възможно. Сигурно е някой друг Иън Галахър.

— Фактът си е факт — каза Йегър, наслаждавайки се на триумфа си. — Докато говорим, пред мен е копие на документите му за главен механик, които той е подновил в администрацията на търговския флот на Съединените щати скоро след като е придобил гражданство. През следващите двайсет и седем години е бил главен механик в параходни линии „Инграм“. През четирийсет и осма се оженил за някоя си Катрина Гейрин и отгледал пет деца.

— Жив ли е? — попита ошашавеният Пърлмутър.

— Ако вярваме на справките, продължава да получава чековете с пенсията си.

— Нима е оцелял след потъването на „Принсес Доу Уан“?

— Ако приемем, че е бил на борда, когато корабът е потънал — отвърна Йегър. — Все още ли искаш да проверя дали „Принсес Доу Уан“ е влизал в пристанища на датите, които ми даде?

— Непременно — отговори Пърлмутър. — И провери също протоколите за пристигане на кораб, наречен „Принсес Юнтай“, собственост на Кантонските линии.

— Имаш ли нещо предвид?

— Шантава интуиция — каза Пърлмутър, — нищо друго.

 

 

Контурите на мозайката са оформени, помисли си Пърлмутър. Сега остава да подредим отделните парченца. Изтощението най-после го надви и той си позволи два часа сън. Събуди го звънът на телефона. Остави го да звъни пет пъти, докато съзнанието му се настрои за разговор.

— Сейнт Джулиан, обажда се Хуан Меркадо от Панама.

— Хуан, благодаря ти за обаждането. Откри ли нещо?

— За съжаление нищо за „Принсес Доу Уан“.

— Жалко. Надявах се, че може да е минавал през Канала.

— Но независимо от това открих едно интересно съвпадение.

— Така ли?

— Друг кораб на Кантонските линии, „Принсес Юнтай“, е преминал през Канала на 1 декември 1948.

Пръстите на Пърлмутър сграбчиха здраво слушалката.

— В каква посока?

— От запад на изток — отговори Меркадо. — От Тихия океан към Карибите.

Пърлмутър замълча, обзет от ликуване. Още няколко парченца липсваха от мозайката, но основната картина се очертаваше.

— Много съм ти задължен, Хуан. Направи деня ми пълноценен.

— Щастлив съм, че ти помогнах. Но ще те помоля за нещо, когато ме потърсиш следващия път, става ли?

— Всичко, каквото поискаш.

— Обаждай ми се през деня. Всеки път, когато жена ми реши, че съм буден, след като сме си легнали, я обземат любовни настроения.