Клайв Къслър
Азиатска вълна (26)

24.

Пит разбра, че нещо не е наред още в мига, когато шофьорът спря колата на НЮМА. Мъничка, мъчно определима сигнална система загъделичка мозъка му и пропълзя до тила му. Нещо не беше както трябва.

Застрашаваща живота му ситуация беше последното нещо, което би минало през ума му по време на пътуването му от военновъздушната база „Андрюс“, където бе кацнал реактивният самолет на НЮМА, до дома му в най-отдалечения край на Вашингтонското национално летище. Вечерният мрак се бе спуснал над града, но той не обърна внимание на океана от светлини, огряващи сградите. Опита да се отпусне и да остави съзнанието си да рее на воля, но то непрекъснато се връщаше към събитията край Орион Лейк. Струваше му се странно, че те още не бяха отразени в медиите.

Гледан отстрани, бившият хангар за поддръжка на самолети, построен през 1937 година — годината, в която изчезна Амелия Еърхарт^[1], изглеждаше западнал и пуст. Плевели бяха обрасли по ръждясалите стени от гофрирана ламарина, чиято боя, излагана десетки години на крайностите на вашингтонските атмосферни влияния, отдавна се бе излющила. Пит обаче беше видял скрит потенциал в грозния на вид и определен за събаряне хангар. В последната минута той успя да осуети намеренията на бюрократите, като спечели битката за вписване на постройката в националния регистър за исторически забележителности. След като предотврати разрушаването на хангара, той го купи заедно с прилежащия около него акър земя и се залови с вътрешността му, преобразувайки го в комбинация от жилищни помещения и склад за колекцията му от класически автомобили и самолети.

Дядото на Пит бе натрупал малко богатство с покупко-продажби на недвижими имоти в Южна Каролина. След смъртта си остави на внука си значително наследство. След като плати данъците за имотите, Пит предпочете да вложи парите в класически автомобили и самолети, отколкото в акции и ценни книжа. За двайсет години той бе събрал колекция, считана за уникална.

Вместо да освети хангара с батарея от прожектори, Пит умишлено го остави да изглежда запустял и празен отвън. Една малка лампа на върха на електрически стълб, хвърляща слаба жълта светлина, беше цялото осветление на непавирания път, който се задънваше в хангара. Той се обърна да погледне през прозореца върха на стълба. Една червена лампа, която трябваше да свети от скрита охранителна камера, сега беше тъмна.

За него това беше сигурен знак, че има нещо много нередно.

Алармената система на Пит беше проектирана и монтирана от негов приятел от разузнавателна агенция, считан за изключителен експерт в работата си. Никой освен опитен професионалист не би могъл да открие кода и да го използва. Той огледа безлюдната местност и забеляза сянката на закрит микробус, който едва се виждаше от петдесетина метра на отразените светлини на града оттатък река Потомак. На Пит не му беше нужно допитване до медиум, за да разбере, че някой или повече хора са проникнали в хангара и чакат да го посрещнат вътре.

— Как е името ти? — обърна се Пит към шофьора.

— Сам Грийнбърг.

— Сам, имаш ли у себе си сателитен телефон?

— Да, господине, имам — отвърна Грийнбърг.

— Свържи се с адмирал Сандекър и му кажи, че имам неканени гости у дома и го моля да изпрати час по-скоро охранителен екип тук.

Грийнбърг беше млад човек, не повече от двайсетгодишен, студент по океанография в местния университет и си изкарваше допълнителни пари чрез участие в морска образователна програма на НЮМА, създадена от адмирал Сандекър.

— Не трябва ли да се обадя в полицията?

Умно момче, помисли си Пит, веднага схвана положението.

— Не е работа на местните изпълнителни органи. Моля те, обади се веднага щом се отдалечиш от хангара. Адмиралът ще разбере за какво става дума.

— Сам ли ще влезете вътре? — попита студентът, когато Пит слезе от колата и извади доста износения си продълговат брезентов сак от багажника.

Пит погледна младежа и се усмихна.

— Добрият домакин трябва да умее да забавлява гостите си. — Той изчака колата на НЮМА да потегли и я проследи с поглед, докато задните й светлини се загубиха в облака прах, който се вдигна зад задната броня. После се наведе, отвори ципа на дълбокия сак и извади от него стария си 45-калибров колт. Едва тогава се сети, че забрави да се снабди поне с един-два куршума, след като Джулия бе изпразнила оръжието му в моноплана при гонитбата по река Орион.

— Празен! — процеди той през зъби и както стоеше сам в нощта, започна да се пита дали умът му вечно ще е някъде другаде. Не му оставаше нищо друго, освен да се направи на глупак и да влезе в хангара, сякаш не подозира нищо, а после да се опита да стигне до един от автомобилите си, в който държеше пушка, скрита в едно отделение от орехово дърво, чието първоначално предназначение е било определено за чадър.

Той извади от джоба си малък предавател с далечно командване и изсвири с уста няколко такта от стара бойна песничка. Разпознаващият звуци сигнал изключи по електронен път алармените системи и отключи една мръсна странична врата, която изглеждаше така, сякаш не е била отваряна от 1945 година насам. Зелена светлина на дистанционното устройство присветна три пъти. А трябваше да присветне четири пъти, помисли си той. Някой, който е спец по неутрализиране на алармени системи, е открил кода му. Той затвори очи, спря се за миг и си пое дълбоко въздух. Когато вратата изскърца при отварянето, той се снижи на четири крака на пода, заопипва стената до рамката и включи осветлението в хангара.

Вътрешните стени, подът и заобленият таван бяха боядисани с лъскава бяла боя, която подчертаваше спектъра от ярки цветове, проблясващи от трийсетте автомобила, изпълващи помещението. Визуалният ефект беше ослепителен, а Пит точно на това разчиташе — да заслепи този или тези, които му бяха устроили засада и го чакаха в тъмната вътрешност. Той си напомни, че боядисаният в оранжево седан „Дюзенбърг“ от 1929 година, с подвижен покрив, където се намираше пушката, беше третата кола от вратата.

Нашествениците не бяха дошли на посещение на добра воля. Подозренията му изведнъж се потвърдиха, когато чу звук от поредица приглушени пукоти и по-скоро предположи, отколкото почувства, че вратата е подложена на градушка от куршуми. Заглушителите на оръжията променяха звука от изстрелите по такъв начин, че те трудно можеха да се определят като пушечни. Убийците използваха заглушители дори когато наоколо в радиус от километър и половина нямаше друга жива душа. Той отново се пресегна към ключа до вратата и загаси осветлението. После се промъкна като змия под пороя от куршуми и пропълзя под първите два автомобила — един „Стъц“ от 1932-ра и един „Корд L-29“ от 1931-ва, благославяйки и двете, че стоят толкова високо от земята. След като стигна невредим до дюзенбърга, той се прехвърли над страничната врата и се просна на пода пред задната седалка. Почти едновременно с това движение той завъртя дръжката на дървеното отделение зад предната седалка и отвори капака. Извади отвътре 12-калиброва пушка „Булдог“, модел „Асерма“, в която имаше единайсет патрона. То беше едно от четирите оръжия, които Пит държеше тайно в хангара тъкмо за такива случаи.

Във вътрешността на хангара беше тъмно като в дълбока пещера. Ако нашествениците бяха професионалисти, размишляваше Пит, а почти сигурно беше, че са много добре обучени, те щяха да използват оптични уреди за нощно виждане и инфрачервени лазерни мерници. Преценявайки траекторията на куршумите, свистящи през вратата, Пит предположи, че убийците са двама и вероятно са въоръжени с напълно автоматични картечни пистолети. Единият се намираше някъде на пода, а другият — на балкона на жилищните му помещения, на девет метра над единия ъгъл на хангара. Който и да го искаше мъртъв, се беше застраховал да има и помощник в случай на неточно попадение.

Никой от двамата убийци не се спусна към вратата. Те знаеха, че Пит е вътре в хангара и е някъде на пода. Съзнавайки, че очакваната им плячка умишлено бе влязла в капана, те бяха неспокойни и бдителни.

Тъй като нямаше къде да ходи, Пит затвори безшумно двете задни врати на дюзенбърга, взря се в тъмнината и зачака убийците му да предприемат следващия си ход.

Той се опита да забави дишането си, за да долови шум от прокрадващи се стъпки, но единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си. Не беше обзет от неописуемо чувство на ужас или на безнадеждност, но естествено, изпитваше известен страх. Нямаше да е човек, ако никак не се страхуваше, че е мишена на двама професионални убийци. Но той се намираше на своя територия, докато за онези обкръжението им беше чуждо. Ако трябваше да изпълнят мисията си и да го убият, те трябваше да открият мишената си в тъмнината сред трийсетте автомобили и самолети. Каквото и предимство да са имали, преди Пит да влезе в хангара, то вече им бе отнето. И онова, което не знаеха, беше, че Пит е въоръжен и опасен. Засега той нямаше какво друго да прави, освен да стои полуизлегнат на откритата задна седалка на дюзенбърга и да чака убийците му да направят грешка.

Започна да се пита кои са те и кой ги е изпратил. Единственият враг, който му дойде наум и когото той ненавиждаше през последните няколко седмици и беше все още сред живите, не можеше да бъде друг освен Кин Шан. Не се сещаше за никой друг, който желаеше смъртта му. Очевидно китайският милиардер имаше склонност към отмъщение.

Пит постави пушката върху гърдите си, сложи длани зад ушите си и се ослуша. Хангарът беше тих като крипта в полунощ. Тия момчета си ги биваше. Не се долавяха стъпки по чорапи или на бос крак, но всъщност и да имаше такива, те нямаше да се чуят по циментовия под, ако стъпваха предпазливо. Вероятно ония печелеха време и също се ослушваха. Той се въздържа да използва изтъркания номер от филмите — да хвърли нещо по някоя от стените, за да ги предизвика да стрелят. Опитните убийци са твърде схватливи, за да издадат така наивно местата си, като започнат да стрелят напосоки.

Измина една минута, две, три — а сякаш бяха минали много повече. Времето сякаш течеше като река от меласа. Пит погледна нагоре и видя как лъч на червена лампа пробяга по предното стъкло на дюзенбърга и отмина. Беше готов да се обзаложи, че убийците му са започнали да се питат да не би да се е измъкнал от хангара и да е отървал капана. Той нямаше как да узнае кога адмирал Сандекър, подпомогнат от екип от федерални полицаи, ще пристигне тук. Но Пит беше готов да чака цяла нощ, ако се наложеше, докато не чуеше звук или не видеше сянка, издаващи някакво движение.

В ума му започна да се оформя план. Обикновено той имаше навика да сваля акумулаторите от автомобилите от колекцията си от страх да не стане пожар в случай на късо съединение. Но тъй като имаше намерение да покара дюзенбърга, след като се върнеше от Орион Лейк, Пит се беше уговорил с главния механик по поддръжка на превозните средства на НЮМА да влезе в хангара, да зареди акумулатора и да го постави в колата. Сега му хрумна идеята, че ако му се предостави възможност, той ще може да използва фаровете на дюзенбърга, за да освети пода на складовото помещение.

Наблюдавайки благоразумно лазерните лъчи, които пробягваха из хангара като мънички светлинки от наблюдателна кула в стар затворнически филм, той безшумно се прехвърли над облегалката на предната седалка и зае хоризонтално положение. Поемайки добре обмислен риск, той насочи прожектора върху външния обтекател нагоре, докато стъклото не застана с лице към балкона на жилището му. После вдигна пушката над горната рамка на предното стъкло и включи светлината.

Яркият лъч блесна нагоре и освети фигура в черен костюм нинджа с качулка, покриваща главата и лицето, клекнала до парапета и стискаща тактически картечен пистолет в ръце.

Едната ръка на убиеца инстинктивно отхвръкна нагоре, за да закрие очите си от неочакваната ослепителна светлина. Пит едва успя да се прицели, преди да изстреля два куршума и мигом след това да изключи светлината. Хангарът отново потъна в мрак. Двата изстрела от пушката му проехтяха като топовен гърмеж в оградения от метални стени хангар. Прилив на задоволство го обля, когато в следващия миг чу глухо тупване на тяло върху циментовия под. Предполагайки, че вторият убиец ще го изчака да се скрие, като се хвърли под колата, Пит се просна с цялата си дължина върху широката платформа и зачака да чуе начало на стрелба.

Такава не последва.

Вторият убиец не успя да реагира, защото търсеше Пит в стария железопътен вагон „Пулман“, паркиран в единия край на хангара върху чифт релси. Вагонът някога е бил част от експресна влакова композиция, наречена „Манхатън лимитид“, пътуваща между Ню Йорк и Квебек, Канада, в годините от 1912 до 1914. Пит се беше сдобил със стария вагон, след като го откри в една пещера.

Убиецът още не бе успял да възприеме краткотрайната светлина през един от стъклените прозорци на пулмана, когато чу гърмежа от изстрелите. Тъкмо се втурна към задната част на вагона и хангарът отново потъна в мрак. Закъсня, за да чуе тупването на тялото на съучастника си и да разбере коя мишена е била на прицел. Той клекна до един масивен кабриолет „Даймлер“ и обходи с поглед през очилата си за нощно виждане около и под лабиринта от паркирани коли. Както се взираше, тъмната като в рог вътрешност на хангара внезапно се окъпа в зелена светлина, която отличи заобикалящите го предмети. На около шест метра пред себе си той забеляза тялото на съучастника си, свито върху студения твърд под и малка локва кръв до главата му. Всяко недоумение за това, защо плячката им доброволно и съзнателно бе влязла в капана, се изпари. Сега му стана ясно, че по някакъв начин Пит се бе сдобил с оръжие. Бяха ги предупредили, че мишената им е опасен човек и въпреки това те го бяха подценили.

За Пит беше от значение да се движи, докато има предимство, при това да се движи възможно най-бързо, преди другият убиец да открие местонахождението му. Той не направи никакъв опит да се промъква крадешком. Бързината беше основен фактор в случая. Залази покрай предниците на автомобилите към входната врата, като използваше гумите, за да прикрива движенията си от оптичния уред, през който противникът му оглеждаше пода под колите. После Пит се промъкна покрай стената на хангара и се сви на кълбо до една от гумите на мерцедес-бенц седан 540-К от 1939 година.

Постъпката му беше безразсъдно смела и дръзка, но Пит плати малка цена за нея. Чувстваше как кръвта се стича по лявата му ръка над китката, където парче плът бе отнесено от куршум. Ако другият убиец разполагаше с още пет дълги секунди, за да предвиди намерението на Пит, той никога нямаше да се втурне право към вратата със сигурността, че плячката му се опитва да избяга от хангара.

Пит чу леките стъпки от меки гумени подметки по цимента. После на слабата светлина, идваща от електрическия стълб навън, в рамката на вратата се очерта фигура, облечена от главата до петите в черно. В любовта и във войната всичко е позволено, помисли си Пит и натисна спусъка. Изстрелът от пушката му улучи убиеца в гърба, малко под дясното рамо.

Мъжът отхвърли ръце нагоре и настрани, тактическият му картечен пистолет издрънча на пътеката пред хангара. Убиецът застина за миг на място, свали очилата си за нощно виждане и бавно се обърна. Изгледа с почуда лицето на преследвания Пит, който се приближаваше до преследвача си, и видя цевта на пушката му, насочена в гърдите му. Осъзнавайки огромната си грешка, благодарение на която сега го деляха секунди от смъртта, вече откритите му очи се изпълниха повече с гняв, отколкото със страх. По тялото на Пит преминаха ледени тръпки — това не беше изражение на човек, който се е изплашил, че ще умре, а на човек, отчаян от мисълта, че не е изпълнил мисията си. Мъжът тръгна олюлявайки се към Пит с безнадеждна решителност. Устните му, които едва се виждаха през отвора на черната му качулка, бяха изкривени от злоба.

Пит не стреля втори път в тялото на убиеца. Нито използва пушката си като палка. Пристъпи напред и изпъвайки рязко крак напред, срита мъжа в ходилата, прекатурвайки го на земята.

Пит вдигна оръжието на убиеца, но не видя веднага, че е китайско производство; вниманието му бе привлечено преди всичко от усъвършенстваните нововъведения: пластмасова рамка с интегрална електрооптика, петдесетпатронен пълнител, съответстващ на калибъра, и телескопични патронни гилзи с балистика на снаряд на пушка. Това беше ръчно оръдие на двайсет и първия век.

Пит влезе отново в хангара и включи осветлението. Въпреки болката в ръката си Пит се чувстваше напълно невредим. Той тръгна по пътеката, разделяща автомобилите, и застана под балкона на жилището си. Погледна към лежащото на пода тяло на другия убиец. Партньорът на мъжа, когото той просна пред входната врата, беше мъртъв като отровен плъх. Един от куршумите, изстреляни от Пит, не го беше улучил, но другият беше отнесъл горната част на главата му. Не беше гледка, за която да си спомни човек по време на вечеря.

Пит изкачи уморено витата метална стълба и влезе в апартамента си. Нямаше смисъл да се обажда на телефон 911. Очакваше всеки момент появата на федералните полицаи. Влезе в кухнята, изплакна една стъклена чаша, изтръска я от водата и топна ръба й в купа със сол. После сложи на дъното й счукан лед, резен лимон и наля отгоре две дози от бутилка текила „Дон Хулио“. Отпусна се на кожения диван и отпи от питието като жаден бедуин, попаднал в оазис сред пустинята.

След пет минути и втора чаша текила пристигна адмирал Сандекър заедно с екип от полицаи. Пит слезе от апартамента си и ги посрещна с чашата в ръка.

— Добър вечер, адмирале! Винаги се радвам, като ви виждам.

Сандекър изръмжа нещо подобаващо, после посочи с брадичка към тялото, лежащо под апартамента.

— Ти наистина трябва да се научиш как да се грижиш за себе си. — Гласът му беше язвителен, но очите му издаваха загриженост.

Пит се усмихна и сви рамене.

— Светът има нужда от убийци така, както има нужда от рак.

Сандекър видя кръвта по ръката на Пит.

— Ранен си.

— Едно парче анкерпласт ще свърши работа.

— Разкажи какво се случи — подкани го Сандекър, приключвайки с встъпителните разговори. — Откъде изникнаха тия?

— Нямам представа. Заварих ги да ме чакат.

— Цяло чудо е, че не са те убили.

— Те не бяха планирали да дойда на купона подготвен. Разбрах го, след като установих, че в алармената ми система е бърникано.

Сандекър изгледа Пит.

— Можеше да почакаш, докато дойда с полицаите.

Пит посочи през отворената врата към пътя и голата местност извън хангара.

— Ако бях побягнал, те щяха да ме проснат мъртъв на земята, преди да съм се отдалечил на петдесет метра. По-разумното беше да мина в настъпление. Съзнавах, че шансът ми е да направя нещо бързо и да ги изкарам от равновесие.

Адмиралът гледаше проницателно Пит. Знаеше, че неговият ръководител на специални проекти не би предприел нещо без основателна причина. Той отмести поглед към направената на решето от куршумите входна врата и отбеляза:

— Надявам се да имаш добър майстор за вратата.

В този момент към тях се приближи един мъж с всекидневно облекло и анорак върху предпазна жилетка и с револвер „Смит & Уесън“, модел 442, калибър 38, пъхнат в кобур, висящ от рамото му. В едната си ръка държеше качулка с маска за лицето, която беше носил убиецът, когото Пит бе проснал пред входната врата.

— Няма да е лесно да ги идентифицираме. Вероятно са ги вкарали специално за убийството.

Сандекър представи мъжа.

— Пит, това е господин Питър Харпър, комисар в Службата за емиграция и натурализация, отговарящ за операции по места.

Харпър разтърси ръката на Пит.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Пит. Както виждам, имали сте нечакани гости при завръщането си у дома.

— Подозрителна изненада, която не очаквах. — Пит не беше сигурен, че Харпър ще му стане симпатичен. Според него комисарят от СЕН като че ли прекарваше свободното си време в разрешаване на алгебрични проблеми. Независимо че носеше оръжие, Харпър изглеждаше благ и ограничен човек. — Недалече от хангара има паркиран микробус.

— Вече го проверихме — отвърна Харпър. — Принадлежи на агенция за даване коли под наем. Името в договора е фиктивно.

— Кого подозираш, че стои зад тази работа? — попита Сандекър.

— Идва ми наум името Кин Шан — отвърна Пит. — Казаха ми, че бил отмъстителен по природа.

— Личи си — съгласи се Сандекър.

— Никак няма да се зарадва, като научи, че убийците му са се провалили — отбеляза Харпър.

По лицето на Сандекър се изписа лукав израз.

— Мисля, че няма да е зле Дърк да му го каже направо в очите.

Пит поклати глава.

— Не смятам идеята за разумна. Аз съм персона нон грата в Хонконг.

Сандекър и Харпър си размениха погледи. После адмиралът рече:

— Кин Шан ти спести пътуването дотам. От няколко дни е във Вашингтон, за да разчисти пътя си от всякаква връзка с езерото Орион. Всъщност в момента той дава прием в резиденцията си в Чеви Чейс, за да усмири гнева на конгресмените и техния персонал. Ако побързаш да се облечеш, може и да успееш да отидеш навреме там.

Пит гледаше като цапардосан с мокър парцал.

— Сигурно се занасяте.

— Не помня да съм говорил по-сериозно.

— Мисля, че адмиралът е прав — намеси се Харпър. — Вие наистина трябва да се срещнете лице с лице с Кин Шан.

— Защо? За да може той да ме опише точно как изглеждам на следващия си екип, който ще изпрати, за да ме вкара в гроба ли?

— Не — отвърна сериозно Харпър. — За да дадете на Кин Шан да разбере, че независимо от богатството и властта му, той не може да стои по-горе от американското правителство. Появата ви сигурно ще го поразтърси, но той едва ли ще повярва, че сте жив, докато не се изправите пред него. Шокът положително ще го вбеси дотолкова, че да направи някоя грешна стъпка встрани. И тъкмо тогава ще се намесим ние.

— С други думи, искате от мен да направя пукнатина в бронята му.

— Точно така — кимна Харпър.

— Предполагам, разбирате — продължи Пит, — че тази ваша идея ще обърка бъдещите ми задачи, свързани с разследването на незаконните му дейности.

— Погледни на себе си като на обект за отвличане на вниманието — вметна Сандекър. — Колкото повече Кин Шан се съсредоточи върху теб като заплаха за операциите си, толкова по-лесно СЕН и другите разузнавателни агенции ще могат да го разпънат на кръст.

— Дрън-дрън! По-скоро искате да го примамя в клопка.

— Не врат, а шия — сви рамене Харпър.

Пит се направи, че се притеснява от предложението, въпреки че в действителност бе заинтригуван. Сети се за труповете, осеяли дъното на езерото Орион, и гневът му се надигна като неподвластно наводнение.

— Добре, ще направя всичко необходимо, за да окача на бесилото този мръсен убиец.

Харпър въздъхна от облекчение, но Сандекър за миг се усъмни в примиреността на Пит. Той не помнеше някога Пит да е отхвърлял тъй лесно предизвикателство, колкото и невъзможно да беше то. Някои хора са безразлични, безстрастни, трудно е да се каже какво мислят. Но не и Пит. Сандекър го разбираше както никой друг освен Ал Джордино. За жените Пит беше загадка, мъж, когото те можеха да докоснат, но не и да обуздаят. Знаеше, че в Дърк Пит има двама души: единият е нежен, разумен и забавен, а другият — студен и безмилостен като зимна виелица. Надарен с бляскав ум, той беше способен да възприема събития и хора по безпогрешен начин. Пит никога не допускаше грешка по невнимание. Някак отръки му идеше да вземе правилното решение дори при невероятно трудни обстоятелства.

На Харпър му беше невъзможно да разбере що за човек е Пит. Той виждаше в него само морският инженер, който по необясним начин се бе справил с двама професионални убийци, дошли да го убият.

— Значи ще го направите.

— Да, ще се срещна с Кин Шан, но искам някой да ми каже как ще вляза без покана на приема му.

— Всичко е уредено — поясни Харпър. — Добрият агент винаги има връзки с фирмата, която печата поканите.

— Много сте бил сигурен, че ще приема.

— Напротив, признавам, че изобщо не бях сигурен, но адмиралът ме увери, че вие никога не се отказвате от безплатно ядене и пиене.

Пит хвърли на Сандекър убийствен поглед.

— Дори си позволих да ви уредя компания — продължи Харпър. — Една много привлекателна дама ще ви пази гърба в случай на нещо непредвидено.

— Охо, и бавачка ли ще имам! — смънка Пит и извъртя очи нагоре. — За да подсиля оптимизма си, следва да попитам дали тя някога е помирисвала битка?

— Казаха ми, че е свалила два моноплана и е спасила кожата ви по река Орион.

— Джулия Лий?!

— Същата.

По лицето на Пит се разля широка усмивка.

— По всичко изглежда, че в крайна сметка няма да си проваля вечерта.