Клайв Къслър
Азиатска вълна (41)

39.

29 април 2000 г.

Река Мисисипи

На двайсет мили преди устието на река Мисисипи, където тя се разклонява в три главни водни канала, вливащи се в Мексиканския залив, два хеликоптера предприеха снижаване към откритата кърмова палуба на „Юнайтед стейтс“ и разтовариха товара си от хора и апаратура. После се вдигнаха отново и отлетяха на запад към пристанище Сунгари. Операцията продължи не повече от петнайсет минути, докато корабът плаваше със скорост двайсет и пет възела, както диктуваха автоматичните системи за управление.

Стегнат отряд от тежковъоръжени мъже от частните сили за сигурност на Кин Шан, воден от бивш полковник от Китайската народна освободителна армия, облечен в работни дрехи, износени като на мъжете, работещи по реката, носеше автоматични оръжия и преносима ракетна установка. Отрядът се пръсна из палубите, а корабните моряци заеха местата си в машинното отделение и кормилната рубка, където поеха ръчното управление на корабните системи. Преди да стигнат до канала, използван най-често от океанографските плавателни съдове, големият лайнер намали ход, когато го пресрещна лодка с лоцман на борда й, който щеше да го преведе по реката към Ню Орлиънс.

Лоцманът беше едър човек с шкембе. Потеше се силно и завърза червена кърпа около плешивата си глава, след като се изкатери по въжената стълба и стъпи в кормилната рубка. Той повдигна ръка за поздрав и се приближи до капитан Ли Хунчан, който допреди два дни управляваше „Сун Лиен стар“.

— Здравейте, капитане, аз съм Сам Бун. Извадих късмет и спечелих от лотария между речните лоцмани за честта да прекарам това чудовище до Ню Орлиънс — обяви той, произнасяйки Орлиънс като Оуеан.

— Няма да е необходимо — каза Хунчан, без да си направи труда да се представи. Той посочи към ниския китаец зад щурвала, който беше главен кърмчия. — Първият ми офицер ще свърши тази работа.

Бун изгледа въпросително Хунчан.

— Занасяте ме, а?

— Не — отвърна капитанът. — Ние сами можем да закараме кораба си на нашето местоназначение. — Той кимна към двамата охранители. Те хванаха Бун под двете мишници и го поведоха навън.

— Ей, я почакайте малко — изръмжа Бун, отскубвайки се от охранителите. — Вие нарушавате морския закон. Като нищо ще се блъснете някъде, ако сглупите и продължите сами. Не познавате реката както опитния лоцман. Ние имаме строги стандарти. Поемам кораби от двайсет и пет години. Може и да ви изглежда лесно, но повярвайте ми, съвсем не е така.

Хунчан направи знак на охранителите.

— Заключете го. Ако се наложи, доведете го до безсъзнание.

— Вие сте луди! — изкрещя Бун през рамо, докато го отвеждаха от рубката. — Ще заседнете в някоя плитчина като едното нищо!

— Прав ли е, Мин Лин? — обърна се Хунчан към главния кърмчия. — Наистина ли можем да заседнем?

Лин го погледна и се усмихна широко.

— Прекарвал съм този кораб по речния канал над двеста пъти в генерирана от компютър виртуална действителност.

— И случвало ли ти се е да засядаш? — настоя да узнае капитанът.

— Два пъти — отвърна Мин Лин, без да откъсва поглед от речния канал. — Първите два пъти опитах, но повече никога.

Тъмнокехлибарените очи на Хунчан засвяткаха.

— Моля те, поддържай скоростта в границите. Можем да си позволим любопитство, но не и да събуждаме подозрение, поне през следващите няколко часа.

Хунчан беше избран да управлява „Юнайтед стейтс“ до Ню Орлиънс по лично нареждане на Кин Шан. Той имаше вяра в него и в неговата експедитивност. Да има капитан на щурвала, който има опит в управлението на океански лайнери не беше нужно. Като избра корабен капитан и екипаж, които вече са в Америка и на разстояние един кратък полет с хеликоптер, Кин Шан си спести време и средства да изпраща екипаж от Хонконг. А тайната му мисъл беше, че не можеше да се довери на опитните офицери на пътническите кораби така, както на капитана и екипажа на „Сун Лиен стар“.

Освен да посрещне митническите и емиграционните служители и да се прави на завоевател пред тълпите покрай речния бряг, Хунчан почти нямаше други задължения. Действителната му функция беше предимно декоративна. Освен двайсетината тежковъоръжени охранители, на които плащаше Кин Шан, екипажът му от петнайсет души първоначално беше съставен от специалисти по разрушаванията, смесени с неколцина инженери, които да са на разположение в случай на спешен ремонт, ако корабът бъде нападнат.

Той си направи оглушки за опасната част от това плаване. Двайсет и четири часа беше времето, за което Кин Шан беше поискал услугите му. Евакуацията, когато дойдеше моментът, беше добре премерена и организирана. Хеликоптерите бяха в готовност да се спуснат и да качат бойците и екипажа веднага след като зарядите бъдеха детонирани и корабът потопен на точно определеното място. Кин Шан бе уверил Хунчан, че ще го направи богат човек, когато се завърне у дома, стига само операцията да преминеше благополучно.

Той въздъхна. Единственото, което го безпокоеше сега, беше превеждането на кораба по острите завои на реката, избягването на другите кораби и преминаването под шестте моста, които го очакваха по пътя до Ню Орлиънс. Разстоянието от разклонението на реката до града беше деветдесет и пет мили. Въпреки че плавателният канал за океанографски трафик в долната част на реката беше дълбок средно повече от дванайсет метра и широк малко над триста метра, никой кораб с размерите на „Юнайтед стейтс“ не беше минавал по него досега. Тесният воден път, вдаден в сушата, не беше прокопан за такива големи плавателни съдове и почти не позволяваше маневриране.

След като подминаха Венис, последния град на западния бряг, който имаше достъп до магистрала, дигите бяха задръстени от хора, любопитни да видят преминаването по канала на големия лайнер. Студентите временно бяха освободени от лекции, за да станат свидетели на събитие, каквото досега не е имало и едва ли щеше да има. Стотици малки частни лодки плаваха след кораба и надуваха свирките си за поздрав, но бяха държани на безопасно разстояние от килватерната му струя от два ескортиращи катера на бреговата охрана, които се бяха появили, след като „Юнайтед стейтс“ излезе от точката на разклоненията.

Част от хората гледаха смълчани от благоговение, други помахваха с ръце и викаха за поздрав. Беше краят на април и пролетното оттичане на притоците на Мисисипи беше повишило нивото на водата до над основата на дигите.

Хунчан беше благодарен за допълнителната вода между кила и речното дъно. Това му предоставяше повече шанс за успех.

Той закопча ремъка на бинокъла си, сложи фуражката си и излезе на крилото на мостика. Подмина корабния компас, който откликваше на всяка промяна на посоката на плавателния съд. Беше доволен, че водният път беше чист от движение в очакване преминаването на големия лайнер. След Ню Орлиънс нещата щяха да са много различни, но той щеше да се справи с проблема, когато му дойдеше времето.

Хунчан погледна небето и се зарадва, че и то му помага. Денят беше топъл, с лек ветрец. Ако духаше силно срещу гигантския корпус, щеше да го избутва странично към брега, когато трябваше да мине по някой по-остър завой. Тъй като слизаше по реката, зелените буйове се поклащаха безцелно от лявата му страна, а червените — отдясно.

Той помаха в отговор на хората върху дигите сред море от паркирани леки и товарни автомобили. От височината си от девет етажа над водата той виждаше също и равната блатиста местност и фермерските земи отвъд нея. Ли Хунчан се чувстваше като зрител, който наблюдава как друг изпълнява ролята му в драма.

Започна да си представя какво посрещане му предстои край бреговата ивица на Ню Орлиънс и се усмихна под мустак. Милиони американци щяха да запомнят този ден, но не поради причините, които очакваха.