Джонатан Келерман
Екзекуцията (35)

35

Толкова много неща, свързани с филмовия бизнес са скучни, рутинни и безинтересни. Обикновено това личи по студиото, където се провежда подбора на актьорите.

Мръснокафявата едноетажна сграда, подобна на буца кална пръст на Уошингтън Булевард в Кълвър Сити се намираше между кубински ресторант за морска храна и китайска пералня. Мазилката беше по-светла там, където бяха заличени графитите. Нямаше прозорци. Крива черна врата.

Чакалнята вътре беше препълнена със съвършени тела от двата пола. Седяха на сгъваеми столове, четяха „Варайъти“ и мечтаеха за слава, богатство и да прережат гърлото на някой противен посетител на ресторант.

Вътрешната стая беше много по-голяма, но там имаше само маса за игра на карти, два стола, евтин прожектор и стена с оплюто от мухи огледало.

Седях в малкия килер, зад огледалото, и наблюдавах.

Зад масата седяха двама режисьори — дебел, разплут мъж с подпухнало лице, лоша кожа и мазна коса, издокаран в хавайска риза и мръсен сиво-кафяв панталон, и слаба жена с не лоши сини очи, черна перука и облечена в червени ватени дрехи.

Пред тях стояха табелки с имената им.

БРАД РЕЙБ

ПЕЙДЖ БАНДУРА

Две бутилки минерална вода, пакет „Уинстън“ и пепелник, макар никой да не пушеше.

— Следващият — каза Рейб.

Влезе кандидатът номер шест за главната мъжка роля. Погледна Рейб и Бандура му се усмихна — дружелюбно според него.

Видях напрежение, страх и презрение.

Какво ли си мислеше?

Какви пък са тия, че да го преценяват? И двамата облечени като мърлячи. Типично. Обличаха се лошо, за да покажат, че имат власт и не им пука.

Младата надежда познаваше много такива като тях.

Беше чакал в онзи зверилник три шибани часа за привилегията да бъде преценен от очи, които оставаха непроницаеми зад глуповатите усмивки, киманията и неискрените окуражителни думи.

Съдиите.

— И така — рече Пейдж Бандура, поглеждайки дебелия си партньор. — Какво ще кажете да почнете от сцената в средата на четирийсет и шесто действие?

— Разбира се. — Младата надежда се ухили очарователно и прелисти страниците на сценария. — От „Но, Селин, ти и аз“?

— Не, след това. От „Какво точно искаш“.

Младата надежда кимна и пое дълбоко въздух по онзи потаен начин на йогите, който никой не забелязва. Затвори очи, отвори ги и преди да вдигне глава, погледна сценария. Показваше им, че мигновено запомня репликите.

После се вторачи в малките очи на Пейдж, защото тя, изглежда, беше на негова страна.

— „Какво точно искаш, Селин? Мислех, че приятелството ни е прераснало в нещо повече.“ Да чета ли и нейните реплики?

— Не — отговори Пейдж. — Аз ще ги чета.

Широка, сърдечна усмивка. Може би…

Тя взе сценария от масата и прочете:

— „Може би да, може би не, Дърк. Но най-важното е, че в момента ми е необходим мъж и ти можеш да запълниш празнотата.“

Монотонен глас. Неприятен.

Съдиите винаги бяха неприятни. Младата надежда ги ненавиждаше.

— „Нима?“ — продължи той, смекчавайки тона. — „Защото мисля, че ти изпитваш нещо повече, Селин. Чувствам го и мисля, че и ти го чувстваш. Ето тук.“

Той докосна областта на сърцето си.

— „Наистина ли, Дърк?“

— „Да, Селин.“ — Кандидатът пак й се усмихна. — В сценария пише, че той слага ръце на нейните…

— Да, знам — весело се засмя Пейдж. — Все едно го правим. Хайде, продължавайте.

— „Знам, че го чувстваш ей тук, Селин. В душата си. Там, където живее любовта.“

Младата надежда отпусна ръце. Признак на уязвимост. Остана там и зачака.

Пейдж пак му се усмихна и се обърна към шишкото Брад.

Рейб погледна младия мъж. Потърка лице. Изсумтя и накрая заяви:

— Не е зле.

— Бих казала отлично — добави Пейдж.

— Добре, отлично — с нежелание се съгласи Рейб.

— Ако искате, мога да прочета още — предложи младата надежда.

Двамата се спогледаха.

— Не, няма да е необходимо — каза Пейдж. — Представихте се много добре.

Младата надежда сви рамене. По момчешки. Имаше страхотна момчешка усмивка.

Двамата с Пейдж отново си размениха погледи.

— Да продължим — каза тя. — Някои практически въпроси. В сериала ще има много разголена плът, макар че ще се излъчва денем. Любовни сцени, страст. Имате ли проблеми с това?

— Съвсем не — отговори младата надежда, но стомахът вече бе започнал да се свива. Някакъв малък демон гризеше вътрешностите му. Но трябваше да се усмихва. Да играе!

— Говорим за голи тела — добави Брад. — Няма да е порнография, но ще има много кадри с плът. Бихте ли си съблекли ризата?

Младата надежда не отговори. Пулсът му бе станал сто и двайсет. Въпреки сърдечносъдовите тренировки… По дяволите.

— Има ли някакъв проблем? — попита Пейдж.

Работеше за него. Може би този път щеше да стане.

— Не. Имам белег. Някои хора го намират за много мъжеств…

— Къде? — попита Брад.

— Не е нещо особено…

— Къде е?

— На гърба.

Брад се намръщи.

Младата надежда трябваше да разсъждава бързо. Да играе пред Пейдж с монотонния глас. Да изглежда нехаен. Да играе!

— Точно под кръста. Само…

— Да видим — настоя Брад. — Съблечете ризата.

Младата надежда погледна Пейдж за подкрепа.

Тя кимна. Със сънени очи. Губейки интерес.

Кучка!

Той изхлузи ризата през главата си.

— Обърнете се и смъкнете джинсите, за да видим белега — каза Брад Рейб.

Младата надежда го направи.

Мълчание.

Продължително мълчание.

Той знаеше защо.

И двамата се бяха вторачили. Отвратени.

Младият мъж сложи ръце на хълбоците си, опитвайки се да отвлече вниманието им, като показа големите, ясно очертани мускули на раменете и гърба. Контролираше всички до един.

— Как го получихте? — попита Брад.

— Алпинизъм. Катерех се по скалите. Паднах и разкъсах гърба си.

— Не е зашито много добре. Белегът е голям.

И двамата мислеха едно и също.

Грозен.

Защото наистина белегът беше такъв. Розов, сбръчкан и лъскав. Открояваше се, защото наоколо кожата беше гладка и с бронзов загар. Съвършена.

Тумор. Неимоверно разрастване на тъканта. Лоша хирургична техника. Така казваха книгите. И генетиката. Често се срещаше при чернокожите. В Африка това се смяташе за белег на красота.

Лечението: инжекции с кортизон право в раната. Но вече беше късно. Единствената надежда бе пластична операция, но вероятността беше малка.

— Голямо падане е било — отбеляза Брад. В гласа му прозвуча самодоволство.

Това отприщи чувството.

Все едно завъртя кран с пара.

Горещ, кипящ, лавообразен гняв. Извиращ от вътрешностите му и надигащ се до гърдите. Като сърдечен удар. Но той бе преживял нощите на паника и студена пот и знаеше, че сърцето му е наред.

Неговото сърце…

Пръстите му искаха да се свият, но той положи усилия да се овладее.

Никой не казваше нищо.

Младата надежда стоеше с гръб към двамата, съзнавайки, че и най-малкия признак на гняв ще му отнеме възможността да изиграе ролята на добрия.

Сякаш имаше някакъв шанс. Но трябваше да продължи. В този бизнес не бива да се предаваш…

— Коя планина изкачвахте? — попита Пейдж и той разбра, че му се присмива.

Добре, благодаря, скъпи, чао.

Не ни се обаждай, ние ще те потърсим.

— Има ли значение? — попита той, като навлече ризата си и се обърна.

Едва не падна от изумление.

Защото Брад и Пейдж държаха пистолети и значки.

— Прилича повече на хирургичен шев — каза Брад. — Сериозна операция. Там не е ли мястото, където се намира бъбрекът?

Младата надежда не отговори.

— И „Оскар“-ът се присъжда на… Ръцете зад гърба, господин Мъскадайн. Не мърдайте — добави Брад.

Усмихваше се. Преценяваше.

Част от гнева сигурно се бе изляла, защото усмивката на Брад помръкна и зелените му очи станаха още по-светли. И по-студени. Младата надежда нямаше представа, че зеленото може да е толкова студено…

Той направи крачка назад.

— Спокойно, приятел — каза Брад. — Да не усложняваме нещата.

— Горе ръцете, Рийд — рече Пейдж. Пронизителен глас. Враждебен. Вече не беше на негова страна. Никога не е била на негова страна. Рийд стоеше и ги гледаше.

Нещастни същества. Жалки.

Той беше едър и много силен и вероятно можеше да им стори зло.

Не че, в края на краищата, щеше да има някакво значение.

Но, какво пък, по дяволите, можеше да оползотвори някак този гаден следобед.

Мъскадайн се хвърли към Пейдж.

Защото наистина не обичаше жените.

Опита се да я удари в челюстта, но само успя да зашлеви шибаното й лице, защото Брад го цапардоса по тила и той се строполи на пода.