Джонатан Келерман
Екзекуцията (22)

22

Даръл Балистър наистина беше мършав. Беше висок метър седемдесет и пет и тежеше петдесет и осем килограма, според справката за задържането му. Деветнайсетгодишен, роден в Хаваян Гардънс. Настоящият му адрес беше някакъв хотел близо до Скид Роу.

Седеше в стаята за разпити в полицията на Бевърли Хилс и държеше картонена чаша с безалкохолна напитка. Напълниха му я за трети път. Лицето му беше продълговато и тясно, а козята брадичка приличаше на пухче от глухарче. Имаше кървясали сини очи, които не можеха да решат дали да бъдат непреклонни, или уплашени.

Синя татуировка на „Харли Дейвидсън“ отбелязваше мястото на гърба му, където се срещаха лопатките. Друг надпис гласеше КУПОН — тъмнопурпурно размазано петно на десния бицепс. На пръстите на дясната му ръка пишеше Ж-И-В-О-Т, а на лявата — С-М-Ъ-Р-Т. На врата му висеше верижка с медальон, на който с готически букви пишеше ШЕНИЙЗ. Обемистата му бяла фланелка беше мръсна, както и джинсите, едва крепящи се на широк черен кожен колан. На едното му ухо имаше две халки, на другото — три. И на носа. Природата го беше украсила допълнително — грозни петна от акне, разпръснати безразборно като рани от сачми, на лицето, гърба и раменете. Крувич бе допринесъл със синина под окото, разцепена устна, охлузена брадичка и подута челюст.

Люлееше се на стола, доколкото му позволяваше веригата на белезниците, закачена за закованата за пода маса. Отначало не го бяха оковали, но той започна да крещи, да буйства и се опита да удари Майло.

Майло седеше срещу него. Спокоен и почти отегчен. Балистър изпи остатъка от сладката жълта газирана вода и изяде двете захаросани понички, донесени от слабата, млада, чернокоса детективка на име Анджела Боутрайт. Дъвчеше с мъка и преглъщаше с усилие.

Боутрайт беше весела и твърде загоряла от слънцето, за да бъде красива. Речта й имаше ритъма на говора на сърфистка. Имаше бледи лунички и светли очи, стегнатото тяло на бегачка и големи ръце. Беше облечена в синьо-черен костюм с панталон. Държеше се с Балистър по-скоро състрадателно, отколкото презрително, като многострадална по-голяма сестра, но когато се отдалечи от него, го нарече „жалък малък задник“.

Сега тя пиеше кафе и седеше зад еднопосочното огледало, разтривайки пръстите си. Повече от час бе писала доклада за Балистър. Изненадах се от лекотата, с която Боутрайт и партньорът й, плешив мъж на име Хопи, бяха отстъпили контрола на Майло. Тя вероятно прочете мислите ми, защото докато влизахме в стаята за очни ставки, каза:

— Задържахме го за опит за нападение, но подозрението в убийство е много по-важно. Добре че докторът не подаде оплакване.

На масата от изкуствено дърво между нас лежеше разпечатка на криминалната история на Даръл Балистър. По-голямата част беше празна. Имаше само бележка за запечатано досие като непълнолетен и двайсет неплатени глоби за неправилно паркиране.

— Рисковете на професията — измърмори Майло. — Когато работи, Даръл е куриер.

— С кола или с велосипед? — попитах аз.

— И с двете.

Майло се усмихна уморено и аз отгатнах мислите му — „Цялото това време, прахосано заради поредния глупак?“.

— Ще ти взема адвокат, Даръл, независимо дали искаш или не — каза Майло.

Отговор не последва.

— Даръл?

Балистър смачка картонената чаша и я хвърли на пода.

— Искаш ли да се обадя на някой определен адвокат?

— Да ти го начукам.

Майло се надигна.

— Да или не?

— Не, да ти го начукам.

— За адвоката ли?

— Да, да ти го начукам.

Балистър докосна челюстта си.

— Аспиринът още ли не е подействал?

Мълчание.

— Даръл?

— Да ти го начукам.

Анджела Боутрайт се протегна.

Майло стана и влезе в стаята за наблюдение.

— Колко държавни адвокати имате на повикване?

— В момента всички са заети — отговори тя, — но ще намеря някого.

След още две безалкохолни, хамбургер, пържени картофи и две посещения на тоалетната, се появи нещастен на вид адвокат на име Ленард Казанян. Носеше куфарче от кожа на щраус, което беше твърде малко, за да побере многобройните документи. Имаше дълги черни коси, сресани назад, брада на пет дни и миниатюрни очила с рамки от калай и олово на примирените черни очи. Беше облечен в ушит по поръчка маслиненозелен костюм, жълто-кафява риза, ръчно рисувана вратовръзка в кафяво и златисто и кафяви велурени мокасини.

— Хей, Анджела — усмихна се той. — Ти ли си дежурна тази вечер? Как е…

— Добър вечер, господин Казанян — строго рече тя и усмивката му помръкна. — Нека да ти разкажа за клиента ти.

Адвокатът я изслуша и каза:

— Струва ми се съвсем ясно.

— На теб, може би.

* * *

— Господин Балистър — рече Казанян и сложи куфарчето си на масата.

Свободната ръка на младежа се протегна, сви се в юмрук и блъсна куфарчето на пода.

Адвокатът го вдигна и изтръска прахоляка от ревера си. Усмихна се, но очите му бяха гневни.

— Господин Балистър…

— Да ти го начукам!

— Добре — намеси се Майло. — Ще го прехвърлим в центъра и ще поискаме заповед за обиск на стаята му.

Казанян погледна документите за задържането.

— Чу ли това… Даръл?

Балистър се люлееше на стола, приковал очи в тавана.

— Ще те заведат в областния затвор, Даръл. Утре сутринта ще дойда да те видя. А дотогава, не говори с никого.

— Да ти го начукам.

Адвокатът поклати глава и стана. Двамата с Майло тръгнаха към вратата.

— Помияр! — рече Балистър.

Двамата се обърнаха.

— Какво означава това? — попита Казанян.

Мълчание.

— Помияр? — повтори адвокатът. — Чернокож?

— Да ти го начукам — отговори младежът, разпръсквайки слюнка и ритайки като обезумял.

— Спокойно, Даръл — рече Казанян.

Балистър тресна с юмрук по масата. Очите му се насочиха към вратата, тялото му потрепери и се скова и под наранената кожа се очерта всеки мускул — досущ анатомичен чертеж.

— Шибан помияр! Ето защо, да му го начукам!

Казанян изглеждаше стъписан.

— Опитай да се успокоиш, Даръл. — Адвокатът се обърна към Майло. — Явно се нуждае от психолог. Отправям официално искане незабавно да осигурите…

— Помияр! Помияр!

Балистър изви тяло, удари се по гърдите, ритна стола и заблъска по масата.

— Защо не обичаш доктор Крувич?

— Да му го начукам! Той го направи!

Изведнъж младежът започна да плаче, после сви пръстите на свободната си ръка и одра лицето си. Майло дръпна ръката му и я хвана. Нараненото лице на Даръл беше изкривено от болка.

— Крувич го направи — тихо повтори Майло.

— Да!

— На Шенийз.

— Да! Помияр! Като на шибано куче!

— Шенийз — рече Майло.

Балистър изви врат достатъчно силно, за да го изкълчи, после вдигна свободната си ръка като за молитва. В жеста нямаше нищо агресивно.

Майло се приближи до него.

— Кажи ми какво стана, синко.

От очите на момчето бликнаха сълзи.

— Всичко е наред. Кажи ми.

Скованото тяло на Даръл се разтресе.

— Какво направи Крувич, синко?

Балистър размаха ръка. Очите му танцуваха лудешки.

— Кастрира моето момиче! Като помияр!