Джонатан Келерман
Екзекуцията (34)

34

Следваща спирка: Мълхоланд Драйв.

Денем пътят беше хубав. Къщата зад електрическата ограда беше съвременна, от кафяви тухли и обградена с пъстри цветя. Не бях съблякъл влажната от пот фланелка, но бях сменил спортните шорти с джинси. В ръката си държах найлонов плик, взет преди час от една аптека в Бевърли Хилс. Купих паста за зъби и витамин C, за да го получа. Колата ми, паркирана на шосето, беше твърде стара, за да мине за автомобил за доставки. И аз бях твърде възрастен за момче за поръчки, но Лос Анджелис беше пълен с несретници.

Натиснах звънеца на портата. След миг по високоговорителя се чу глас.

— Да?

— Доставки по домовете.

— Чакай.

След няколко минути вратата се отвори и от къщата излезе мъж в черна риза и черни джинси. Вторачи се в мен и се приближи, влачейки плоските си ходила.

Беше около четирийсетгодишен, нисък и дебел, с оредяла черна коса, завързана на опашка. Гъстите му бакенбарди бяха по-дълги от тези на Майло. Смуглата му кожа блестеше. Носеше очила с телени рамки и чертите му бяха такива, сякаш някой бе бъхтил лицето му с юмруци.

Изражението му беше сънено, с изключение на малките свински очички, които не се откъсваха от мен.

Черната риза беше копринена, твърде широка и незапасана в панталона. Държеше дясната ръка пред себе си, сякаш пазеше нещо. Цивилните ченгета носеха ризите си отвън, за да крият пистолетите. Предполагах, че и главорезите правят същото.

— Да?

— Доставка за господин Крувински.

Показах найлоновия плик от аптеката.

— Какво има вътре?

— Мисля, че лекарства.

— Той получава лекарствата от лекаря си.

Опитах се да изглеждам равнодушен.

— Дай да видя.

Дадох му плика и той извади малко кехлибарено шишенце с жълти таблетки. Цветът беше точен, но не и размерите. Хапчетата „Имуран“ бяха двойни, а тези — единични. Витамин C. Както се надявах, главорезът не беше наблюдателен.

Етикетът беше истинско творение на изкуството. Овлажних на пара стар етикет от пеницилин, избелих написаното, но оставих името на аптеката, адреса и празни места за датата и лекарят, който предписва лекарството. Направих фотокопие, напечатах другата информация и го залепих за шишенцето. Добра работа.

Мъжът прочете етикета и сви устни, когато стигна до името на лекаря: доктор Крувич. Объркване набръчка месестото му чело.

— Току-що получихме голяма кутия с тези лай… Кой поръча това?

Бинго!

Опитах се да изглеждам глуповато и по-скоро ядосан, отколкото въодушевен.

— Не знам. Само отивам там, където ми кажат. Ако искате, ще го върна.

Той пусна шишенцето в плика и тръгна към къщата.

— Хей — извиках аз.

Мъжът спря, обърна се и ме погледна. Раменете му бяха огромни. На лактите имаше трапчинки. Под косата се виждаше розово теме. Опашката му беше рехава.

— Какво има?

— Трябва да платите.

Продължавах играта, защото вече бях научил онова, което исках да знам.

Той вдигна свободната си ръка, сви пръсти, имитирайки пистолет и насочи показалец към мен.

— Чакай.

Изчаках само мъжът да влезе в къщата.

После изтичах до колата си и потеглих, преди той да се появи отново заедно с Ана, медицинската сестра с непроницаемото лице.

Озадачени, двамата застанаха зад желязната порта, а аз се измъкнах оттам.