Джонатан Келерман
Екзекуцията (1)

1

Улиците, станали сцена на убийство, обикновено изглеждат зловещо. Ала тази беше олицетворение на сигурността и спокойствието.

Кичести брястове, виеща се университетска алея, от двете й страни пищни хасиенди и къщи в калифорнийския колониален стил, с поддържани морави, наподобяващи току-що разопакована маса за билярд.

Брястовете бяха направо гигантски. Хоуп Дивейн бе умряла от загуба на кръв под един от тях, на една пресечка от дома си в югозападния край на улицата.

Огледах още веднъж мястото. Немощните лъчи лунна светлина едва достигаха до него. Нощта беше спокойна. Само песните на щурците и от време на време мъркащият двигател на някоя скъпа кола нарушаваха тишината.

Обитателите на квартала се прибираха по домовете си. Месеци след необичайния инцидент.

Майло запали една тънка пура и издуха дима през прозореца. Аз свалих своя прозорец без да откъсвам очи от бряста. Осемнайсетметров дънер, дебел колкото магистрален стълб, отрупан с кичест, тъмнозелен листак. Яките преплетени клони изглеждаха като замразени на лунната светлина. Някои от тях бяха така отрупани с листа, че краищата им докосваха земята. Пет години бяха минали откак от градската управа бяха подкастряли дърветата за последен път. Какво да се прави, изтънял бюджет. Според хипотезата, убиецът се бе крил под покрова на ниските клони, макар че единственото доказателство бяха следите от велосипедни гуми, открити на два-три метра от дънера.

Три месеца по-късно въпросната хипотеза все още беше кажи-речи всичко, с което разполагаше полицията. Немаркираният^[1] форд на Майло делеше паркинга с две други коли, и двете — „Мерцедес“, и двете с разрешителни за паркиране на предните стъкла.

След убийството от градската управа обещали да приведат брястовете в нужния вид. С обещанието си и останали. Майло ми бе разправил за това, обсипвайки политиците с проклятия, отправени по-скоро по адрес на закучилия се случай.

— Няколко реда във вестниците, после — нищо.

— Последните новини са като порциите по закусвалните — казах аз. — Сготвени набързо, мазни, мимолетни.

— Леле колко сме цинични днес.

— Професионален тренинг — сигурно средство срещу пациенти навлеци.

Подобни лафове обикновено успяват да го разсмеят, но този път той само се намръщи, отметна кичур от челото си и избълва няколко тлъсти димни гевречета. После подкара колата нагоре по улицата и отново спря.

— Ето я нейната къща. — Посочи една от къщите в колониален стил, по-малка, но добре поддържана. Бяла дъсчена ламперия, четири колони, тъмни кепенци, бляскави метални орнаменти върху излъсканата входна врата.

През два от затулените с пердета прозорци на горния етаж се процеждаше кехлибарена светлина.

— Да не би да има някой горе? — предположих аз.

— Онова волво на входната алея е негово.

Въпросната кола беше комби, боядисано в някакъв светъл оттенък.

— Той почти не излиза — каза Майло, — застоява се вътре с дни.

— Още ли е в траур?

Той сви рамене.

— Тя е карала малък червен „Мустанг“. Била е доста по-млада от него.

— Колко всъщност?

— С петнайсет години по-млада.

— Какво те заинтригува в него?

— Начина, по който се държи, когато опитам да го заговоря.

— Нервничи ли?

— Сякаш няма никакво желание да ни помогне. „Паз и Сие“ също мислят така. Нека се понапъне, колкото и малко да знае.

Най-вероятно няма добро мнение за тях, помислих си аз, а и темата сигурно доста го притеснява.

— Е — казах на глас, — нали обикновено съпругът е първият заподозрян в подобни случаи? Макар че да я прободе с нож на улицата… Това май не се връзва особено?

— Така е. — Майло разтърка очи. — Ако й беше пръснал мозъка в спалнята, работата щеше да е доста по-ясна. Но нищо не е изключено. — Кръгче във въздуха с пурата. — Като поживее достатъчно човек, разбира, че всичко е възможно.

— Къде точно са били следите от велосипедните гуми?

— Северно от трупа, но аз лично не бих заложил на тях. Момчетата в лабораторията казаха, че може да са и отпреди десет дни. Може да е било някое хлапе, или пък студент, може да е бил превъртял на тема спорт съсед, накратко — който и да е. Обиколих къщите в махалата, но никой не си спомняше да е мяркал подозрителен колоездач през последната седмица.

— И как би трябвало да изглежда един „подозрителен колоездач“?

— Като човек, който не се вписва в картинката.

— Някой цветнокож?

— И такъв щеше да ни свърши работа.

— В такова тихо кварталче — казах аз, — чудно, че никой нищо не е видял или чул в единайсет вечерта.

— Съдебният лекар каза, че може и да не е успяла да извика. Нямаше сериозни контузии по тялото, което ще рече, че едва ли се е борила дълго.

— А-ха. — Бях чел вече доклада от аутопсията. Всъщност бях прегледал цялата документация по случая, като се започне с рапортите на „Паз и Сие“ и се свърши със снимките на трупа. Колко ли такива снимки съм изгледал през всичките тия години? Така и не им свикнах.

— Не е извикала? — попитах. — Заради раната в сърцето?

— Докторът каза, че сърцето може да е колабирало, което означава незабавно изпадане в шок.

Майло изщрака тихо с дебелите си пръсти и прокара длани по лицето си, сякаш го миеше с вода. Профилът му изглеждаше отпуснат и скапан от умора.

Запали още една пура и я изпафка набързо. Замислих се още веднъж за снимките, приложени към делото — ледено бледото тяло на Хоуп Дивейн, осветено от яркия прожектор на масата за аутопсии. Три мораво сини прободни рани в близък план — една в гърдите, една в областта на слабините и една малко над левия бъбрек.

Версията на съдебния лекар беше, че са я изненадали, пронизали са я първо в сърцето, което я е обезсилило напълно, после още веднъж малко над вагината и когато накрая е паднала по очи са я проболи трети път в гърба.

— Да го е направил съпругът… — подхвърлих аз. — Знам, че си виждал какво ли не, но чак пък такова хладнокръвие.

— Нейният съпруг е интелектуалец, нали така? Човек на разума. — Димът от пурата му се измъкна през отворения прозорец и се разтвори за миг в нощния въздух. — Честно казано, Алекс, иска ми се да е Сийкрест от чисто егоистични подбуди. Защото ако не е той… тогава всичко се превръща в някакъв проклет, кошмарен ребус.

— Заподозрените стават твърде много, а?

— Ами, да — отвърна ми той с напевен тон. — Не са един и двама хората, които са имали причини да я мразят.