Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване, форматиране и корекция
trooper (2014 г.)

Издание:

Николай Йовчев Николов

По следите на изчезналите животни

 

Рецензенти: проф. д-р Георги Марков, ст. н. с. Стефан Дончев

Редактор Костадинка Владева

Художник: Лили Радева

Художествен редактор: Таня Николова

Технически редактор: Венета Кирилова

Коректор: Желязка Вълкова

 

Дадена за набор на 24.X.1981 г.

Подписана за печат на 1.ІІІ.1982 г.

Излязла от печат м. март 1982 г.

Печатни коли 9,50

Издателска коли 11,09

Условно издателска коли 12,75

Формат 16/70/90

Издателски № 24852

Литературна група III-4

Тираж 20 197

Цена 1,19 лв.

Код 02/95327 43312/2540-51-82

 

Издателство „Наука и изкуство“, София, 1982

Печатница „Георги Димитров“, клон 1 — София

История

  1. — Добавяне

Животни, изчезнали от фауната на България през историческо време

Трудно е да се възстанови пълният списък на животните, дори само на бозайниците и птиците — обект на лов за нашия космат прадед, пък и на ловеца от ранната историческа епоха. Сведенията за състава и историческото развитие на нашата фауна през далечното и по-близкото историческо минало са твърде оскъдни. Още по-незадоволителни са данните за изчезналите през историческо време животни. За тяхното някогашно съществуване съдим преди всичко от фосилни и субфосилни останки от времето на палеолита и неолита, от скални рисунки на историческия ни прадед, от останки на диви животни, служили за храна на човека от предисторическия и по-късните периоди, които откриваме в пещери, некрополи и селищни могили. За тях ни дават основание за догадки и тълкуване също и изображения върху монети, оброчни плочки, вази, съдини и други културно-исторически паметници, както и някои наименования на селища и други географски обекти. Важни сведения за ловната и изобщо за дивечовата фауна на нашите земи в древността черпим от древни митове, легенди и творения на народния епос, както и от много творения на старогръцки, римски и византийски историци, хронисти, учени и писатели. Между тях би могло да се споменат имената на Омир и Пиндар, на Аристотел — най-великия учен на античния период, на Херодот — „бащата на историята“, на Ксенофонт, Плиний Стари, Клавдий Елиан, Публий Овидий, Марк Варон, Вергилий и много други.

Съвкупността от всички тези данни на археологията, фолклористиката, топонимията, литературата и зоологията ни дава възможност да установим, че някога, дори до съвсем неотдавнашно историческо минало, по нашите земи са живели интересни видове бозайници, които впоследствие изчезнали безвъзвратно от фауната ни. Някои от тях, а именно турът и тарпанът, са изчезнали завинаги не само от пределите на нашата страна, но и изобщо от лицето на Земята. Други, каквито са зубърът, безоаровият козел (козирог), бобърът били изтребени на Балканския полуостров, но са се запазили и до днес в някои европейски страни, макар и в съвсем ограничен ареал и нищожни популации. Лъвът пък изобщо е унищожен в Европа.

Историята на тези животни, изчезнали от фауната на България през историческо време, е колкото печална, толкова и поучителна. Тя за сетен път ни подсказва, че разрушенията, които човек нанася на природата, понякога могат да бъдат непоправими.

И така нашата ловно-дивечова фауна е обедняла през историческо време със следните видове животни, главно бозайници.

Лъв (Felis leo spelaeus). Най-старите писмени сведения за лъва, живял по нашите земи, както вече се каза, датират отпреди около 2500 години, т.е. от V в. пр.н.е. Разгледахме писмените и епиграфските източници. Разбира се, няма никакви основания да се оспорва тяхната достоверност. Все пак друго щеше да бъде, ако те бяха подкрепени от веществени доказателства. А до съвсем неотдавна такива не бяха намерени у нас…

Но ето че на известния наш учен проф. Стефан Иванов от Ветеринарно-медицинския факултет, ревностен изследовател на фосилни и субфосилни останки в недрата на нашата страна, и на неговия колега д-р В. Василев им „провървяло“. При изследването на остеологичния материал, намерен при археологичното проучване на селищната могила и некропол при с. Голямо Делчево — Варненско, през 1968–1969 г. те попаднали на уникална находка. Между огромното количество най-разнообразен костен материал от ранния енеолит те открили един първи шиен прешлен от пещерен лъв. Тази находка, първа и единствена засега в България, потвърждава най-достоверно литературните сведения, че по нашите земи в миналото са живели лъвове.

barelef_na_lavitsa.pngТози барелеф на лъвица е открит по нашите земи

Предполага се, че лъвът е изчезнал от южните райони на Балканския полуостров някъде към прехода между старата и новата ера на летоброенето. Основание за това предположение ни дава обстоятелството, че по това време вече римските императори купували за цирковите забавления в прославената си столица лъвове от Африка и Мала Азия, но не и от Гърция и земите на траките. Освен това Дион Хризостом определено съобщава, че по време на римското господство над тракийските племена лъвовете били вече изчезнали от техните земи.

Освен за лъвове елинските писатели и историци говорят, че из горите на планинска Тракия, на Пинд и другаде имало и пантери (леопарди), което може да се приеме за напълно достоверно, тъй като пантерата се е запазила и до наши дни в Кавказ. За цяла Европа обаче, включително и за Балканския полуостров, пантерата е вече напълно изчезнал вид.

Тур (Bos taurus primigenius). Живял е по нашите земи, както през палеолита, мезолита и енеолита, така и до късно историческо време. Много са данните, по които съдим за това. Така например много останки от тур са намерени в дилувиалните пластове на пещерата „Бачо Киро“ при Дряновския манастир, в пещерата Темната дупка край Карлуково, в Магурата край с. Рабиша, Белоградчишко. Останки от тур са намерени и при разкопките на селищната могила Ясатепе в квартал „Университетски“ в Пловдив, извършени през периода 1950–1958 г. Отделни кости, рога и челюсти от тур са намерени при разкопките на историческите селища Плиска, Мадара, Преслав и другаде. Останки от тур бяха открити и при неотдавнашните разкопки на тракийския град Севтополис при с. Копринка, Казанлъшко.

От монографията на проф. Петър Петков за разпространението на тура в България се вижда, че последният е обитавал през историческо време областите, населявани от следните тракийски племена: траките от днешна Южна Тракия, одриси (Одринско и чак до р. Искър), гети (Добруджа и част от днешна Румъния), пеони (южно от Скопие до Битоля) и дардани (по горното течение на реките Вардар и Морава).

За съществуването на „диви бикове“ в Тракия и по-точно по поречието на Средна Струма пише римският писател и учен Марк Варон, живял през I в. пр.н.е. Според Херодот около 450 години пр.н.е. в непроходимите планини в южната част на Балканския полуостров между реките Аксий и Нестос е имало турове. Той съобщава също, че тракийските князе ходели на лов за турове и зубри, а пеонските и гетските князе обичали да пият на гощавките медовина в посребрени или позлатени рогове на тур.

От научната публикация на проф. Стефан Иванов „Храната от животински произход на обитателите на южната порта в Преслав“ научваме, че турът бил обект на лов чак до втората половина на XVI в. Нашият учен имал рядкото щастие да намери едновременно, т.е. при едни и същи разкопки на едно и също място, кости от пуйка и тур. Като изхожда от обстоятелството, че пуйката произлиза от Америка и е пренесена от испанците в Европа през първата половина на XVI в., той заключава: „Този факт убедително ни показва, че турът, за който досега имаме сигурни данни, че е съществувал в Преславската околност в началото на XIII в. и е продължавал да живее по нашите места до идването и разпространението на пуйката, т.е. вероятно в края на XVI в.“

Косвено доказателство за съществуването на тура в нашата страна до късно историческо време ни дава и топонимията. Много наименования на географски обекти и селища, някои от които са се запазили и до наши дни, говорят за това, че турът е изобилствувал по тези места. Такива са например: селото на писателя Чудомир — Турия, Казанлъшко; с. Туряковци, местността Турица, Турийска река и други. Кой от нас подозира, че коренът на чисто българската дума „втурвам се“ произлиза от тур и означава стремително връхлитане (като тур).

tur_po_nashite_zemi.pngТурът е живял по нашита земи до XVI в.

Зубърът (Bison bonasus), наречен още европейски бизон, е друго забележително животно, живяло по нашите земи. Фосилни и субфосилни останки от него в България наистина не са открити, но няма никакво съмнение, че той се е срещал по нашите земи в недалечното историческо минало. В старобългарската литература има описания на зубъра под името зомбър, а по-късно и като зъбър. Освен това за него съобщава и историкът Павзаний (II в.), който видял в Рим някакви „диви бикове“, напълно обрасли с гъста козина, а особено по гърдите и подбрадието. Тези бикове били докарани в Рим от земите на траките. Херодот също споменава за съществуването на зубри в Тракия и Македония. Според други сведения през римско време зубърът се срещал в долините на Струма и Вардар, в планините Орбел (Пирин планина) и Месапион (планина в Македония — Звигор и Малешево). Преследван заради месото и кожата, зубърът е изчезнал в нашите земи по всяка вероятност през късното средновековие.

zubri_ot_vodenskata_gora.pngЗубри от Воденската гора — Разградско. Те по нищо не отстъпват на беловежките си събратя, от които произхождат

Сега у нас във Воденската гора — Разградско, има повече от 80 зубъра, приплоди на подарените от полското правителство четири зубъра.

Тарпанът (Equus caballus gmelini), на който се спряхме по-подробно в първата глава на книгата, е живял по нашите земи както през дилувиално, така и през алувиално време. Дилувиални останки от див кон са намерени в много пещери у нас: Темната дупка край с. Карлуково, Магурата при с. Рабиша, Белоградчишко, и другаде. За това, че дивият кон е живял през историческо време по нашите земи, свидетелствуват останките, намерени в пещерата Попин пчелин при с. Беляковец, Търновско. Трябва да се каже обаче, че е възможно тези останки да са от домашен кон, който бил отглеждан от траките — първите коневъди по нашите земи. Но не бива да се забравя и това, че някои съветски специалисти са на мнение, че тарпанът се е срещал в Добруджа през историческо време.

Безоаровият козел (Сарга aegagrus), наречен още безоаров козирог, навярно също е влизал в състава на нашата дивечова фауна през историческо време. За съжаление този въпрос все още не може да се смята за напълно изяснен. За това, че той бил често „гост“ на трапезата на нашия палеолитен прадед, свидетелствуват намерените останки от него в много наши пещери. Изглежда обаче, че той е изчезнал много рано от нашите планини, защото дори и в най-древните писмени източници за фауната на нашата страна не се споменава нищо за него. Знае се обаче, че още по времето на древните гърци и римляните и чак до наши дни безоаровият козел населявал почти всички гръцки острови в Егейско море. Има сведения и за това, че се е срещал до късно историческо време из планините на Гърция и Албания.

Интересен за нас е фактът, че през 1916 г. група български войници, изпратени на лов за диви свине в планината Пърнар даг (Кушница планина, продължение на Пирин в Гръцка Тракия), убили един грамаден безоаров козел, чиито рога и кожа се пазят и до днес в сбирките на Националния природонаучен музей в София. Великолепните рога на този екземпляр достигат на дължина 105 см и тежат над 3,2 кг. Предполага се, че това е бил един от козирозите, пренесени от гръцките острови и разселени за реаклиматизиране в планините на Гърция преди това, а може би и да е бил един от последните „кореняци“ по тези места.

Средиземноморският безоаров козирог — егагър, днес обитава в диво състояние каменистите била и върхове на о-в Крит, Цикладските, Спорадските и други егейски острови, а се среща и в Мала Азия. Той е прекрасен обект за аклиматизиране и задивечаване на Стара планина, Родопите и Пирин. В Софийската зоологическа градина преди години той се беше размножил добре, което показва, че на свобода ще се развива и размножава още по-добре.

Еленът-лопатар (Dama dama) също трябва да се причисли към ценния ловен дивеч, обитавал нашите земи и изчезнал през историческо време от състава на нашата фауна.

Първоначалната родина на това красиво животно е Средиземноморската област, включително и Северна Африка. За него споменава още Аристотел, който го нарича прокс. Платон също говори за елена-лопатар, само че под друго наименование — платицерос. В миналото еленът-лопатар е живял в южната половина на Балканския п-в, включително и в България, но по-късно е бил напълно изтребен. Доказателство за това, че се е срещал в нашата страна, е находката от фрагменти от рога и кости на елен-лопатар, открити от нашия археолог проф. Рафаил Попов при разкопки на римска крепост край Айтос. Косвено доказателство са и двата сервизни ритона (чаши), украсени с глави на елени-лопатари от Панагюрското златно съкровище, открито през 1949 г. край Панагюрище. Предполага се, че то датира от началото на ІІІ в., че е било изработено от елински майстор (някъде към Троя) и е принадлежало на древен тракийски княз.

bezoarov_kozel.pngБезоаровият козел е изчезнал от нашите земи

Реаклиматизирането на елена-лопатар — този ценен обект на ловната ни фауна, започва едва в началото на нашето столетие най-напред в ловния развъдник Кричим, Пловдивско. По-късно той бива разселен на много места в страната: в Странджа, на Витоша, в лонгозната гора край Ямбол, в едродивечовото стопанство „Воден“, Разградско, край Бургас и другаде. И навсякъде се развива много добре.

elen_lopatar.pngЕленът-лопатар е реаклиматизиран отново у нас

Бобърът (Castor fiber) — най-едрият гризач от европейската дивечова фауна, също се е срещал в миналото у нас. На дължина той достига до 128 см заедно с опашката, а на тегло — от 11 до 30 кг. Окраската на космената му покривка варира от светло– до тъмнокафява. По външен вид прилича донякъде на гигантски воден плъх. Тялото му е масивно, като задната част е по-висока от предната, шията му е къса и дебела, очите му са малки, ушните раковини също са малки и при плаване и гмуркане под водата се закриват от ушни отвори. Предните му крайници са по-къси от задните и петопръстните им лапи са снабдени със значително голяма плавателна ципа, докато задните са съединени до ноктите с широка кожеста плавателна ципа. Сплеснатата му гръбно-коремна опашка, която достига на дължина до 25 см, на ширина до 15 см и има форма на овално закръглена лопата, е покрита с едри рогови люспи и е лишена от косми. Изобщо животното е приспособено напълно към воден начин на живот.

Около половите органи на бобъра се намира мускулна жлеза, която отделя специален секрет — боброва струя, свързана с размножаването.

Бобърът е горско животно и обитава предимно малки плитководни рекички с високи брегове, обрасли с иглолистни и широколистни гори и тревиста растителност.

Живее поединично, но най-често образува семейства, които се състоят от двамата родители и малките от последните две поколения.

Бобърът е крайно интересно животно, особено що се отнася до начина му на живот и своеобразното му строително изкуство. С помощта на здравите си като длето резци той прегризва не само клонките на дърветата и храстите, но и цели дървета с дебелина на стъблото от 10 до 30 см, а понякога и до 1 м в диаметър. Храни се с корени, крайбрежна растителност и с листата и младите клонки на повалените от него дървета и храсти, от които прави и запаси за зимата. Води предимно нощен начин на живот, но е активен и сутрин, и привечер. Прекрасно плува и се гмурка под водата, където може да остане дълго време.

След продължителна бременност от 105 до 107 дни ражда 3–5 малки веднъж през годината, които след 1–2 дни могат да плуват, а след 20 дни могат да водят вече самостоятелен начин на живот.

В недалечното историческо минало бобърът е бил широко разпространен в Европа, Азия и Северна Америка, главно в областите между 33 и 68° северна ширина. Той бил преследван навсякъде заради вкусното му месо и ценната кожа, както и за „бобровата струя“ (кастореум), която в миналото намирала широко приложение в медицината, а днес се използува в парфюмерията.

Усиленото и безогледното преследване на това извънредно ценно ловно-промишлено животно, както и бързото обезлесяване и обезводняване на районите, където то е обитавало в миналото, станали причина за неговото почти пълно изчезване в Европа, Азия и Америка.

У нас бобърът бил широко разпространен дори до недалечното историческо минало. Данните за това са изобилни. Още в най-старите български литературни източници, като „Шестоднев“, „Манасиева хроника“ и „Физиолог“, се споменава за бебъра (бебр или бъбър), чието вкусно месо се наричало бъбровина. Запазени са писмени сведения, от които се вижда, че през XVII в. дубровнишки търговци изнасяли покрай другите стоки и боброви кожи от България. За широкото разпространение на бобъра в България говорят и множеството наименования на местности, реки и селища, като например Бебровска река, Беброво, Биберинци, Бебреж и други подобни.

В нашата страна все още има запазени подходящи биотопи за реаклиматизирането на бобъра. Той може да бъде заселен успешно в запазените широколистни гори край Камчия, Резовска река, Ропотамо, в долните заселени течения на Янтра и Струма и на още някои реки, вливащи се в Дунав и Марица. Така съставът на ловната фауна ще се обогати с още един ценен представител.

bobar.pngБобърът от „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон

Рисът (Felis lynx) е единствения едър хищник от сем. Котки, който неотдавна е бил разпространен из масивните гори в нашата страна.

Макар и по-дребен от другите представители на семейството (лъва, тигъра, леопарда и др.), все пак той е едро животно, което достига на дължина до 110–130 см, а на височина до 60 см. Тялото му е силно и красиво. Характерна негова особеност са „четчиците“ на върха на ушите, както и „брадата“ („бакенбардите“) му. Отличава се от другите видове „котки“ по късата си опашка и сравнително дългите крака. Окраската му е твърде изменчива — от жълтобелезникава до ръждивочервена. Върху този фон на гърба и краката са разпръснати отделни кръгли петна и продълговати по-тъмни ивици, които обаче може и да липсват.

ris.pngРисът е живял в България и през нашето столетие

Обитава предимно масивните високостъблени гори с гъст подлес. Добре се катери по дърветата, а може и да плува. Активен е през нощта, като денем прекарва в леговището си из най-недостъпните гъсталаци, а вечер излиза на лов. Храни се обикновено с дребни бозайници и птици, но често напада и по-едра плячка — елени, сърни, диви кози, млади диви свине и др. Води заседнал живот, но при недостиг на храна извършва далечни странствувания.

Слухът и зрението на риса са отлично развити, но обонянието му, както повечето котки е слабо.

След около 65 дни бременност женската ражда от 2 до 4 малки, които бозаят до три месеца и живеят с майка си до следващия размножителен период. Продължителността на живота на риса е около 11 години.

В миналото рисът е бил широко разпространен по всички континенти, с изключение на Австралия. Все пак трябва да се каже, че той е предимно „северна котка“, тъй като най-много се среща из гористите и планински райони на Северна Америка, Северна Азия и Северна Европа.

Този красив хищник винаги е бил преследван главно заради кожата му, която се цени високо в кожухарската промишленост. Макар и да се смята, че промишленото значение на риса никога не е било голямо, тъй като той винаги е бил рядко животно, все пак, както съобщава Брем, към края на миналото столетие на европейския пазар са били продавани само от Русия и Норвегия годишно около 25 000 рисови кожи.

В резултат на това почти навсякъде рисът е намалял извънредно много. В повечето страни на Европа той е вече напълно изтребен. Така например до XV в. рисът е населявал почти всички гъсти гори на Германия, а днес вече не се среща там. Смята се, че последният рис бил убит в Германия през 1846 г. Днес това красиво животно се среща само в южната част на Балканския п-в, в Карпатите, Пиренеите, Северна Америка и Азия. Най-много е разпространен в Сибир.

В миналото рисът е обитавал почти всички гори и планини в нашата страна. За неговото някогашно широко разпространение у нас свидетелствуват редица факти. Така например Рафаил Попов открил субфосилни останки от рис при разкопки край с. Саламаново — Преславско. Още Ксенофонт (440–350 г. пр.н.е.) споменава в съчиненията си за съществуването на рисове в България. От „Български дневник“ на Иречек (1880 г.) научаваме, че по течението на р. Камчия имало в миналото селище, което се наричало Рисово.

Адам Чайковски, по произход поляк, офицер на турска служба през миналото столетие, известен под името Садък паша, като пише в тогавашното руско ловно списание за дивеча в нашата страна, съобщава между другото и следното: „Рисовете в тази планина (Родопите — б.а.) не представляват рядкост. Рисове се срещат още и в околностите на Разград, а дори и в дребните храсти на Добруджа.“

Във връзка с изчезването на риса у нас редакторът на някогашното сп. „Природа“ — Г. К. Христович, отличен познавач на нашата ловна фауна, в бр. 4 и 5 от 1900 г. пише следното: „Според в. «Вестник» запасният войник Минчо Петков от с. Твърдица е убил срещу Коледа в Твърдишкия балкан един рис. От 1887 до 1900 г., доколкото ни е известно, са убити всичко четири риса в България. Един по клека на Демир капия през 1887 г., втори — в гъстите гори на с. Петрич (Панагюрско) през 1889 г., който е препариран и се пази в зоологическата сбирка на Висшето училище, трети — в девствените борови гори на Сюткя (Пещерско) и четвърти — в Твърдишкия балкан. Значи — заключава Христович — рисове има по Рила, Средна гора, Родопите и Стара планина и по всичките гори на княжеството, само че навсякъде са рядкост.“ Ще допълним, че рисове е имало дори и край София. Зоологът Н. Боев е открил източници, в които се съобщава, че през 1899 г. рисове са били забелязани на две места в Лозенската планина по Урвич и над Германския манастир. В Приказ (заповед) № 166 от 1.XI.1895 г. на софийския управител се казвало, че през зимата вълци и рисове нападали много дивеч в Софийски окръг.

В статията си „Рисове в Македония“ („Природа“ на БАН, 1941 г., кн. 3) акад. Иван Буреш (1885–1980) дава следните сведения за последните убити рисове в различни планини в нашата страна: „Днес вече можем да кажем — пише той, — че последният рис в Средна гора е бил убит през 1898 г., в Родопите — през 1891 г., в Твърдишкия балкан (Стара планина) — през 1900 г., а в Рила планина — през 1905 г. Някои предполагат, че последният рис в Странджа планина (Елховско) е убит през 1930 г.

Сега можем да смятаме, че рисът е напълно изчезнал в нашата страна. По устни сведения на инженер-лесовъда Сава Стоименов от София през лятото на 1952 г. той видял в Странджа в дъбовата гора в землището на с. Заберново — Бургаско, на около 30 км от турската граница рис. Ако приемем, че Стоименов не се е заблудил, а това е малко вероятно, трябва да допуснем, че този рис е преминал на наша територия от Турция, където все още се срещат рисове. Кинооператорът Минчо Минчев ме уверяваше, че през 50-те години на нашето столетие видял в Добруджа двама ловци да носят убит от тях рис. Има и други сведения от този род, но зоолозите са на мнение, че рисовете са изчезнали в нашата страна.“

Освен изброените ловни бозайници се предполага, че през недалечното историческо минало от състава на нашата фауна е изчезнал и тетревът, птица от сем. Тетревови (Tetraonidae).

Тетревът (Lyrurus tetrix) е един от най-красивите представители не само на семейството, а изобщо на пернатия дивеч. За неговата гиздава осанка спомагат много черната му окраска със синкав металически блясък, лировидната му опашка и червеният гребен на главата. Това се подсилва още и от характерните черти „вежди“ — месести ивици над очите. Женските са много по-скромно оперени — червено-кафяви с по-тъмни или охристи напречни ивици. Мъжките са едри колкото кокошка и тежат до 1 200–1 600 г, докато женските са по-дребни и достигат на тегло около 1 кг. Изобщо при тях половият диморфизъм е рязко подчертан.

Тетревът не е прелетна, а постоянна птица. Най-характерните за нея местообитания са смесените или иглолистните гори, редуващи се с обширни поляни и сечища. Предпочита малките брезови горички, а избягва непрекъснатите масивни гори.

Основната храна на тетрева е растителна, но се храни и с бръмбари и други безгръбначни, с мравки и техните „яйца“. През лятото храната му е по-разнообразна — листа, плодчета и семена на различни растения, насекоми и гъсеници, а през зимата се състои главно от пъпки, реси и леторасти на брезата, реси на елшата и плодове на хвойната.

Размножителният период започва с характерни токувания и брачни борби на мъжките в края на март и началото на април. Най-късно до средата на май женската снася от 5 до 12 яйца недалеч от токовищата, мътенето на които продължава 21–22 дни.

През есента и зимата тетревите се събират на големи ята, които понякога наброяват до стотина птици.

В миналото тетревът е бил широко разпространен в цяла Европа, с изключение на Испания и Гърция. Той обитава горската и лесостепната зона от Шотландия и Пиренеите до Далечния Изток. Както съобщава В. Н. Шнитников, някога тетревът е бил една от главните ловно-промишлени птици на Русия. Той бил изнасян не само на вътрешния пазар, но и в чужбина.

Съществуват данни за това, че тетревът се е срещал у нас през втората половина на миналото столетие. Така например Рокстрох съобщава (1874 г.), че е бил твърде многоброен в Рила. Има сведения и за това, че по време на строежа на железопътната линия Русе — Варна, пак през втората половина на миналото столетие, той е бил толкова обикновен по тези места, че инженерите редовно ходели на лов за тетреви.

Нашият известен орнитолог П. Патев обаче е на мнение, че у нас никога не е имало тетреви. Той смята, че Рокстрох е взел рилските глухари за тетреви, а за втория случай допуска, че се е отнасяло не за тетреви, а за дропли, които и досега се срещат по тези места. На същото мнение е и акад. Ив. Буреш. Орнитологът Ник. Босв обаче смята, че у нас е имало тетреви. В „Атлас на ловните и промишлените птици и бозайници на СССР“, издание на Академията на науките на Съветския съюз, намираме следното авторитетно мнение по този въпрос: „В Европа освен в СССР тетревът гнезди до Шотландия и Пиренеите, в Алпите, на места в Югославия и България. До миналото столетие тетревът се е въдил в Добруджа…“

Макар и днес да се смята, че южната граница на разпространение на тетрева не минава отсам Карпатите, все пак, като се има пред вид, че той и до днес се среща в някои райони в Черна гора и Босна и че в миналото е обитавал много места в Румъния, мнението, че го е имало у нас, придобива известна правдоподобност.

Смята се, че днес тетревът не се среща никъде в България.

Тъй като тетревът отдавна е известен като перспективен ловнопромишлен вид, още в края на миналото и началото на нашето столетие са правени опити той да бъде реаклиматизиран у нас, но всички те са се оказали безуспешни. Така например пуснатите веднъж няколко тетрева на Витоша били поголовно избити и още на първия пазарен ден изнесени на софийския пазар за продан. Все пак, като се има пред вид, че у нас съществуват отлични условия за аклиматизирането на тази едра птица с вкусно месо, а още повече при наличието на дивечови стопанства и резервати, би трябвало незабавно да се пристъпи към нейното развъждане.

И така историята на изчезването на няколкото представителя на ловно-дивечовата фауна в нашата страна през историческо време е колкото печална, толкова и поучителна. Въпреки съществуването на специален закон за защита на природата, който е поставил под закрила голям брой видове полезен и вреден дивеч, независимо от усилията на горскостопанските власти и ентусиазираните природозащитници в нашата страна бракониерството все още се шири безнаказано. Много ценни и забележителни животни от българската фауна се намират под заплахата да изчезнат напълно, да бъдат вписани в мемориалния поменик, който бе изреден тук.

Ето защо никой от нас не трябва да забравя нито за миг надвисналата над българската природа, над нашия животински свят опасност. Нашите потомци няма да ни простят, ако им оставим в наследство една опустошена, една загиваща природа.

Дълг е на всеки българин да направи всичко според силите и възможностите си, за да се запази, да се увеличи и разнообрази дивечовото богатство на родината ни. А това е преди всичко дълг на ловно-стопанските деятели, на ловците.