Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (2)

Европа

Европа винаги е била един от най-гъсто населените континенти, което естествено се намира в пряка връзка с намаляването на дивечовата фауна и безвъзвратното изчезване на някои видове животни.

Този процес на обедняване на фауната се засилва най-вече през средните векове, когато земеделието било все още слабо развито и продукцията от него била недостатъчна да осигури прехраната на бързо растящото население. Главният поминък на хората, първоизточникът за съществуването им, особено на преобладаващата селска маса, си оставали ловът и риболовът. Чрез лова те си осигурявали не само месо, но и кожи за облекло, обуща, постелки и завивки. Безспорно е, че в „ловното меню“ на човека от онези времена преобладавал едрият дивеч. В резултат именно на това, че най-усилено били преследвани едрите животни, с тях започва и печалният поменик на загиналите видове, изчезнали напълно от фауната на европейския континент през историческо време: тура, дивия кон, исполинския елен, пиренейския козирог и някои други. Разбира се, не трябва да се забравя, че първопричина за изчезването на много видове животни и изобщо за обедняването на дивечовата фауна представлява бурният разцвет на цивилизацията и културата в Европа през последните столетия. Това е свързано с непрекъснатото завоюване на целинни земи за увеличаване на селскостопанските площи, с пресушаването на блатата, с увеличаването на домашния добитък и съответно усвояване на нови пасища, с широко разгърналото се жилищно, индустриално и пътно строителство и с редица други явления, неизбежно съпътствуващи напредъка на човешката цивилизация.

Трябва да се подчертае обаче, че най-големи и непоправими последици за нарушаването на равновесието в природата и произтичащото от него намаляване на числеността и ареала на животните винаги е оказвало и оказва безконтролното унищожаване на горите, които до недалечното историческо минало са покривали по-голямата част от континента.

Лъв (Felis Jeo spelaeus). Той е едно от първите животни, заличени от списъка на европейската фауна в резултат на безпощадното им преследване от страна на човека.

На зоолозите е добре известно, че в миналото през предисторическо и историческо време лъвът е бил разпространен широко, освен в цяла Африка още в Югоизточна Европа и Мала Азия до Предна Индия.

Най-старите писмени сведения за европейския лъв, които намираме в историческите източници, датират отпреди 2500 години, т.е. от V в. пр.н.е. Като описва похода на персите срещу гърците, Херодот (около 484–425 г. пр.н.е.), споменава, че когато войските на Ксеркс минавали през Мигдония към Терма (днешен Солун), те срещали голям брой лъвове. Лъвовете излизали на лов през нощта и най-интересното, на което се удивлява самият историк, е това, че те нападали само камилите, докато на хората и конете не обръщали никакво внимание. Пак от Херодот научаваме, че лъвовете обитавали главно района около горното течение на р. Аксай (сега Вардар) и крайбрежието на Термейския залив, но се срещали и на изток до р. Нестос (Места). Известният гръцки историк Ксенофонт (около 430–355 г. пр.н.е.) също споменава, че в Пангей (Кушница планина) и Китос (в съседство с Македония), както и на Олимп и Пинд се срещали лъвове. Според Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) лъвове имало на територията между реките Ахелой (днешна Аспропотамос) и Нестос. Плиний допълня, че лъвовете в долината на Нестос били сравнително по-дребни от африканските и малоазиатските си събратя. По-късно елинският писател и пътешественик Павзаний (II в.) потвърждава, че в долината на Нестос чак до Олимп се срещали лъвове. Плутарх, Дион Хризостом и Клавдий Елиан също споменават в своите съчинения, че лъвът обитавал Гърция и съседните на нея земи на старите траки.

В „Илиада“ Омир пише, че връхната дреха на гръцкия пълководец и цар на Микена Агамемнон била направена от лъвска кожа. Наистина би могло да се предположи, че тази кожа е била подарена на знатния войн или изобщо била доставена от другаде, но по-приемливо е, че той сам е убил някъде в пределите на своята страна лъва, чиято кожа му е служела като горна дреха.

Едно сериозно основание да се смята, че по времето на траките лъвът все още се е срещал по техните земи, е това, че на много от запазените до наши дни обредни плочки на Тракийския конник е изобразен лъв, преследван от ловец.

Митът за Немейския лъв, който бил победен от Херакъл, също потвърждава, макар и косвено, съществуването на лъвове в древна Гърция.

Тур (Bos taurus primigenius). Интересна и необикновена е историята на европейския бик — тура, наречен още диво говедо. За зоолозите фактически тя започва през 1827 г., макар че последният представител на това легендарно животно загинал тъкмо две столетия преди това — през 1627 г.

Историята накратко е следната: През един летен ден на 1827 г. английският зоолог Хамилтън Смит, като се разхождал безцелно из улиците на малкия баварски град Аугсбург, надникнал в едно забутано антикварно магазинче. Тук за своя голяма изненада покрай другите редкости той открил една картина, която направо го изумила. На тази картина било нарисувано с маслени бои животно, което отначало се сторило на учения-зоолог непознато. След като се вгледал обаче добре, той разбрал, че пред него се намира оригинална рисунка на тур, едно отдавна изчезнало животно, за което се разказвали най-различни легенди. Неговото предположение се потвърдило и от надписа, който забелязал едва по-късно. Този надпис бил „Тур“.

Смит купил веднага картината и след като се посъветвал със свои колеги и прибягнал до консултация с художници и изкуствоведи, успял да открие, че животното било рисувано от натура. След дълги издирвания най-после било установено и това, че картината била работа на неизвестен художник, който я рисувал около двеста години преди това, и то в Полша. Следователно налагало се предположението, че по това време в тази страна е имало живи турове. Така стъпка по стъпка, след упорити проучвания и издирвания историята на легендарното животно била напълно възстановена.

Турът съпътствувал живота на нашия далечен палеолитен прадед още отпреди десетки хиляди години. Първобитният художник го е изобразявал като ловно животно по стените на пещерите, обитавани от него. Такива рисунки, датиращи от ранния палеолит, са открити в Югозападна Франция и Северна Испания. Една от най-хубавите рисунки на тур е открита през 1940 г. в една пещера край село Ласо в Южна Франция. Френските специалисти смятат, че тя датира отпреди около 25 000 години пр.н.е. Една от петте гигантски картини, открити в тази пещера, представлява рисуван с черна боя тур, дълъг близо шест метра. Главата му, която достига на дължина един метър, е нарисувана много естествено, с живи изразителни очи, и представлява истински шедьовър на вдъхновения първобитен художник.

Освен в цяла Европа дивото говедо — турът, било широко разпространено в далечното историческо минало и в Северна Африка, Мала Азия, Месопотамия, Сирия и другаде. Херодот пише, че турът е живял в Египет и Либия. За това свидетелствуват и изображенията на тур върху вази и други предмети, както и стенни гравюри и барелефи, датиращи от 4000 до 1180 г. пр.н.е. и запазени до наши дни. При разкопки в Месопотамия е открита чаша, датирана от специалисти отпреди около 3000 години, върху която е изобразен релефно тур, нападнат от лъв. Небукаднезар II (608–562 г. пр.н.е.) украсил голямата порта на Вавилон с изображение на тур.

За това, че турът се е запазил в Европа до по-късно историческо време, свидетелствуват много писмени източници. В горите на Германия турът бил известен от времето на Юлий Цезар (102–44 г. пр.н.е.). В съчинението си „Галската война“ той пише, че турът се срещал в гъстите гори по северните склонове на Алпите. Римляните наричали това животно урус. Сенека (роден около 4 г. пр.н.е. и умрял през 65 г. от н.е.) нарекъл тура урус, а зубъра — бонасус. Старите немски автори често споменават в съчиненията си за дивото говедо, като го наричат ауер, ауерокс или просто ур. Алберт Магнус (1193–1280) и Томас фон Кантимбре (1186–1283) добре различавал тура от зубъра. За тура се споменава и в старинния германски епос „Песен за Нибелунгите“ от XIII в. В него се казва, че Зигфрид убил във Васгенския лес във Вогезите освен многото други животни също четири тура и един зубър. През 1240 г. все още имало турове в Бранденбург, а през 1400 г. — в границите на бивша източна Прусия.

През средните векове турът в Европа започнал да се изтегля постепенно от запад и юг на изток и север. Във Франция той изчезнал напълно през XIII в., а в Германия просъществувал до XVI в. Запазени са сведения за това, че през 1501 г. Максимилиан I Хамбургски, император на така наречената Свещена римска империя, изложил на публичен показ в Нюрнберг пет живи тура.

Европейското диво говедо се запазило най-късно в Русия, Литва и Полша. Немският пътешественик и хронист Сигизмунд Херберщайн (1486–1566), който през 1517 и 1526 г. пропътувал тогавашна Русия и Литва, издал през 1549 г. книга за своите наблюдения в тези страни, в която пише, че освен диви коне в Литва той видял турове и зубри. В книгата си авторът дава две доста наивно направени рисунки — дърворезби на тур и зубър.

В Русия турът бил известен от най-стари времена. За него се споменава в най-различни творби на фолклора: той е възпят в множество песни, в юнашкия епос за Добрина Никитича и Марина, за Василий Игнатиевич и Соловей Будимирович, за него се говори също в много предания и легенди. За съществуването на турове в древна Русия свидетелствуват такива старинни писмени източници като „Игнатиевска летопис“, „Песен за полка на Игор“, „Поучения към децата“ на княз Владимир Мономах и много други. С тура са свързани и редица религиозни обреди, народни обичаи и поверия. Така например през онова далечно безпросветно минало коланите, приготвени от кожа на тур, имали много висока цена, защото се вярвало, че те улесняват раждането. За широкото разпространение на тура из цяла Русия говорят и редица наименования на селища и други географски обекти: гр. Тур в Белорусия, много села носят името Турово, Туров дол и други подобни. Край гр. Киев едно възвишение било наречено „Турца гора“ във връзка с това, че през 1320 г. тук литовският княз Гедимин убил един грамаден тур. Естествено най-сигурното доказателство за съществуването на тура са изкопаемите останки, открити на много места в земните пластове.

След като през периода XV-XVI в. турът изчезнал също от Средна и Източна Европа, последно негово убежище останали девствените горски пущинаци — пушит в Полша. Последното стадо турове в света оцеляло в гората Мазовице, която влизала в просторните владения на могъщия граф Мазовицки. Това го накарало да забрани лова на турове в своето имение, като само от време на време организирал лов за най-знатните си гости. И все пак стадото бързо намалявало и в началото на XVII в. то било напълно унищожено. Запазени са сведения, че през 1564 г. в границите на Жактаровското (Яктаровското) лесничейство на около 55 км южно от Варшава все още се срещали 8 стари бика-единаци, 22 стари крави, 3 млади бика и 5 телета. През 1599 г. това стадо наброявало едва 24 животни, а три годили по-късно от тях останали живи само четири. През 1620 г. оставала жива само една турица, която умряла през 1627 г. Оттогава вече никъде не се срещат турове.

* * *

Но да се върнем отново към „Аугсбургския тур“, към картината открита от английския зоолог Смит в антикварното магазинче на баварското градче. След като учените установили по безспорен начин, че турът, рисуван от натура от неизвестен полски художник в началото на XVII в., е живял по това време, било предприето усилено търсене на останки от него не само в Полша, но и в цяла Европа. В резултат на това били открити пожълтели останки от рога, копита и дори цели скелети от тур. Въз основа на сумираните данни от изследванията било установено, че европейският тур достигал на големина колкото най-едрите домашни бици. Той имал черна лъскава козина със светла ивица по продължение на целия гръб. Туриците били тъмнокестеняви. На главата си това силно и свирепо животно носело големи, насочени напред рога. Турът обитавал предимно блатисти, горски и лесостепни райони. Някои специалисти са на мнение, че в Европа съществувал и друг, по-дребен вид тур, от който са произлезли някои европейски породи домашни говеда. Това обаче не е доказано.

Освен европейския тур е известен и азиатски тур, който е живял в Северна Индия, Китай и степните райони на Сибир. Азиатският тур също е изчезнал напълно през историческо време.

Опитомяването на тура започнало през епохата на ранния неолит. Дивите турове били изтребени окончателно в по-ранно или по-късно историческо време, но хилядолетия преди това европейските, азиатските и северноафриканските скотовъди отглеждали като домашен добитък опитомени и одомашнени турове. Смята се, че сивото степно украинско говедо, както и сибирският едър рогат добитък са преки потомци на тура. По бързината и силата си, по устройството на скелета си те твърде много приличат на своя прадед. Към потомците на тура трябва да се отнесат също така и някои породи английски, холандски и унгарски говеда. Голям брой измежду тези преки потомци на европейския тур са запазили не само буйния нрав на своя свободен прадед, но и много от неговите външни белези. И ето че това навело учените на мисълта да „възкресят“ тура.

През трийсетте години на нашия век с тази трудна, но благородна задача се заели братята Луц и Хайнц Хек синове на видния берлински професор-зоолог д-р Лудвиг Хек. За тази цел те преди всичко проучили наличният остеологичен материал, открит при разкопките. Запознали се подробно с изследванията върху морфологията на тура, издирили оскъдните описания върху биологията и поведението на животните и като имали пред вид картината на „Аугсбургския тур“, започнали своята работа в зоологическите градини на Берлин и Мюнхен. Те подбрали грижливо известен брой животни от различни породи домашни говеда, преди всичко от андалузката порода, които се използуват в Испания на арените за бикоборство, като се спирали на такива индивиди, които притежавали белези, най-близки до тези на тура. След внимателен подбор и умело кръстосване братята Хек постепенно отстранявали всички белези у опитните животни, придобити през хилядолетния процес на опитомяването и одомашняването, и в резултат успели да създадат стадо бикове и крави, които имали значителна прилика със своя отдавна измрял прадед. По много белези „възкресеният тур“ приличал на „Аугсбургския“. Той притежавал характерния черен цвят на козината на дивия бик, светлата ивица по продължение на гърба и белезникавата муцуна. Цветът, формата и извивката на рогата също били като тези на дивия им прадед. Не достигала мощността на рогата и преди всичко обхватността на обема им при основата. Освен това дивият тур достигал на височина при холката 2 и повече метри, а женската била много по-дребна, докато, както ни уведомява В. Хере, „отново възстановените“ турове на братя Хек били много по-дребни. Те достигали на височина около 1,40–1,50 м, без да притежават ярко подчертания полов диморфизъм на дивите си прадеди.

Може би впоследствие братя Хек са щели да постигнат повече, ако за съжаление по време на Втората световна война цялото стадо възстановени турове, което се намирало в Берлинския зоопарк, не било унищожено напълно при бомбардировките.

Тук му е мястото да кажем, че някои генетици и работещите на научна основа животновъди през 1945 г. се отказаха от подобни „възстановявания“ (на тура и тарпана). Международният съюз на директорите на зоологическите градини също отрече „възстановяването на вида“. „Умре ли веднъж последната двойка от даден вид животно — твърдят те, — то никога вече не може да се появи в по-нататъшната история на земното кълбо.“ Не трябва да забравяме обаче големия успех в това отношение, който Ветулани и неговите приемници в Полша постигнаха с тарпана.

* * *

Като спомен от дивия тур са ни останали само описания на ловни сцени, наименования на географски обекти, рисунката на „Аугсбургския тур“ и няколко рога, които в същност са били използувани като ритони (чаши).

Полша притежава в бившия музей на Краковските жупи във Величка уникален рог на тур, който представлява шедьовър на златарското изкуство. Изработването му се приписва на известния ренесансов златар Анджей Дюрер. Върху инкрустацията са издълбани годината 1534 и гербовете на управляващата тогава кралска двойка, както и на двете шляхтишки семейства, владеещи тогава пушите.

Другият уникален рог на полски тур с гравирана върху него година 1620 и с надпис на полски език се намира понастоящем в Музея с арсенал в Стокхолм. Той навярно е попаднал в Швеция към средата на XVII в. по време на полско-шведските войни.

Зубърът (Bison bonasus), наречен още европейски бизон, принадлежи към сем. Кухороги (Bovidae), разред Чифтокопитни (Artiodactyla) от бозайниците. Пълна с драматизъм и интересни подробности е историята на европейския бизон. Томове биха могли да се напишат за тази история, една изобличителен летопис за безгрижието и безразсъдството, с които съвременният културен европеец се отнася към природата и нейните богатства.

Зубърът е най-едрото животно измежду копитните бозайници на европейската фауна. В Европа съществуват два подвида зубри: равнинен, или беловежки, и планински, или кавказки.

Беловежкият зубър (Bison bonasus bonasus) е най-едрият представител на род Бизони (Bison). Възрастните мъжки индивиди достигат на дължина до 3,5 м, на височина при холката до 180–200 см и на тегло до 1000 кг. В миналото се срещали и по-едри животни. Както съобщава Брем, през 1555 г. в Прусия бил убит зубър, който достигал на дължина 4 м, бил висок 210 см и тежал повече от 1000 кг.

Цялото тяло на беловежкия зубър е обрасло със сивкавокафява козина, която в предната част на подбрадника се удължава до 40 см и образува нещо като грива, а най-отпред — същинска брада.

В далечното историческо минало, когато почти цяла Европа била покрита с гъсти широколистни и иглолистни лесове, този своеобразен горски бик се срещал почти навсякъде. Но наред с изсичането на горите намалявал и неговият брой. Също така се разкъсвал и ограничавал ареалът му. Само допреди 3–4 столетия европейският бизон се е срещал все още на свобода във Франция, Германия, Унгария, Румъния, Полша, прибалтийските държави Русия, България. Вследствие на изсичането на горите и най-вече поради безпощадното му преследване от страна на човека неговата численост непрестанно намалявала. Освен ловците от народа, които преследвали ценния дивеч за месото и кожата му, зубърът бил обект на преследване и безпощадно избиване и от страна на „височайши“ стрелци-спортсмени. Така например германските и руските императори често устройвали в миналото забави за знатните си гости, при което между другото организирали и масови хайки и избивали зубрите за задоволяване на ловната си страст. Както съобщава Брем, по време на един „блестящ“ лов на зубри, организиран от крал Август III през 1752 г., били убити тъкмо 42 екземпляра от тези горски гиганти, а също 13 лоса и 2 сърни. На 18 и 19 октомври 1860 г. руският император пък устроил лов в Беловежката гора, по време на който сам той убил 6 зубъра, а един херцог и един принц, които били негови гости, убили още 6 животни.

Към края на миналото столетие в цяла Европа се наброявали не повече от 2000 зубъра, и то само в Беловежката гора и в Кавказ. В Беловежката гора имало около 1700 зубъра от равнинния подвид, а в Кавказ — около 300 планински зубъра. Никъде другаде в Европа вече нямало зубри; те били унищожени. Непосредствено преди започването на Първата световна война в Беловежката гора останали само 737 от тези ценни животни. Истинската трагедия на беловежките зубри обаче настъпила през годините на войната. Голям брой от тях били избити по време на ожесточените сражения, развили се тук между руските и германските войски, други станали жертва на немските „реквизиционни“ комисии, които търсели с какво да нахранят гладуващите войници. След пълното окупиране на тези места от германската армия в Беловежа останали само 200 зубъра. Едва тогава някой се сетил да се погрижи за запазването на тези „последни мохикани“ на европейската горска фауна. Охраната им била възложена на видния германски лесовъд д-р Емерих. Той наистина се помъчил да спаси последните представители на този измиращ вид, но изгладнелите германски войници, които на връщане от фронта помитали всичко пред себе си, доунищожили и последните зубри от Беловежката гора. През 1918 г. там се наброявали всичко на всичко 76 животни, една част от които били убити, а останалите откарани в Германия. Краят настъпил скоро!…

Ето какво пише във връзка с това видната немска зооложка Ерна Мор: „Последният свободен зубър в Беловежката гора бил убит на 9 февруари 1921 г. от бившия лесничей в Беловежа Бартоломеус Шпакович: нека неговото име подобно на името на Херострат остане през вековете!“

Унищожени били и зубрите от беловежкия подвид, които се намирали на територията на Русия. Останали живи само животните, пръснати из различните зоопаркове в света.

Опасността от пълното изчезване на беловежкия зубър обезпокоила зоолозите-природозащитници от цял свят. По предложение на полския зоолог Ян Скотлеман през 1923 г. било създадено Международно дружество за защита на европейския бизон. От направеното преброяване по това време се установило, че в Европа останали само 56 чистокръвни беловежки зубъра, които били събрани в три групи: една в Пшина (Плес) — Силезия, друга в Берлинската зоологическа градина, а третата — в Швеция, където животните били пренесени от Беловежката гора по време на войната.

През 1929 г. полското правителство купило от Германия на баснословна за времето си цена (240 000 довоенни злоти) три чистокръвни бизона. Може би това са били тъкмо отвлечените от Беловежката гора животни или пък техни потомци.

По сведения на полската секция на Международното дружество за защита на европейския бизон през 1938 г. в Европа вече се наброявали 96 зубъра. От тях 35 били в Германия, 30 — в Полша, 9 — в Швеция, 8 — в Англия, 8 — в Холандия и 6 — в различни зоологически градини в Европа.

През 1941 г. (след окупацията на Полша от войските на Германия) хитлеристите „подарили“ на Гьоринг Беловежката гора заедно с всичкия дивеч в нея, включително и зубрите. Така прочутата полска Беловежка пуша станала „ловен парк“ на още „по-прочутия“ хитлеристки генерал и райхсминистър. След разгрома на германския вермахт Беловежа представлявала жалка развалина — старинният ловен замък бил изгорен от отстъпващите хитлеристи, а дивечът бил почти изцяло изтребен. Останалите няколко живи зубъра в Беловежката гора били в окаяно положение; те едва не умрели от глад. Следвоенната власт в Полската народна република предприела веднага най-енергични мерки за възстановяване на дивеча в Беловежката гора. В резултат на това в началото на 1948 г. в Народния парк в Беловежа имало вече 53 зубъра.

По данни на Международното дружество за защита на европейския бизон към 1 януари 1955 г. в различни резервати, паркове и зоологически градини в света се наброявали 194 зубъра. Днес в Европа има вече към 2000 зубъра. Най-голям брой от тях има в Полша, след това в Съветския съюз, Германия, Швеция и Холандия. У нас във Воденската гора живеят повече от 80 зубъра.

Кавказкият зубър (Bison bonasus caucasicus), който се отличава от своя беловежки събрат главно по това, че е по-дребен и козината му е по-тъмна, имал още по-трагична съдба от него.

В началото на Октомврийската революция в горите на Кавказ се наброявали не по-малко от 500 до 600 зубъра. За съжаление по време на Гражданската война те били напълно избити. През 1926 г. в Кавказките планини вече нямало нито един екземпляр от това могъщо и красиво животно. Фактически кавказкият зубър — подвид на европейския бизон, трябвало да се счита за напълно измрял, тъй като той не се срещал вече никъде на свобода в диво състояние.

Ето какво пише по този въпрос в капиталното съветско съчинение „Жизнь животных“, написано от най-изтъкнатите съветски зоолози.

„Не надживели дълго беловежките си събратя и кавказките зубри: през 1923 г. (според други данни — през 1927 г.) последният от тях станал жертва на бракониери в урочище (капище — б.а.) Тигиня. Зубърът като вид в естествени условия престанал да съществува.“

За щастие в някои зоологически градини имало запазени известен брой европейски бизони с примес в кръвта им от кавказкия подвид. Няколко от тези животни били доставени в „Аскания-Нова“, където почнали работа по възстановяване на кавказкия зубър, основана на подбора на индивидите, които се отличавали с най-малки отклонения от изходната форма. Следователно съветските специалисти започнали да правят онова, което се прави с тарпана. Какви са резултатите, ние не знаем. Но поради това, че нищо не се пише по този въпрос, предполагаме, че все още не са постигнати никакви сериозни резултати.

Освен това в „Аскания-Нова“ се работи отдавна върху създаването на стадо „зубробизони“ — хибриди, получени от кръстосването на европейския с американския бизон. Сега там има няколкостотин зубробизона и други „зуброметиси“.

Тарпан (Equus caballus gmelini). Само допреди едно столетие по просторните равнини на Югоизточна Европа и по специално по черноземните степи на Южна и Югоизточна Европейска Русия и в Западен Сибир пасели многобройни стада от диви коне, наречени тарпани.

Киевският княз Владимир Мономах (1053–1125), като описва подвизите си в своите „Поучения“ към децата си през 1117 г., пише: „Това съм извършил в Чернигов; със собствените си ръце съм уловил двайсетина диви коне (тарпани — б.а.) и когато пътувах из Русия, яздех същите коне.“ На друго място пак в „Поученията“ пише: „А ето как се трудех, ловувайки: диви коне ловях със собствените си ръце в пущата и в равнината и ги връзвах живи.“ Това било през XII в.

Първите сведения за тарпана достигат в Европа през 1814 г. заедно с победоносната руска войска, което преследвала чак до Париж разгромената армия на Наполеон. Тук английският зоолог Хамилтън Смит при дружеските си разговори с казашки офицери научава изненадващата за него новина, че в Монголия — близо до границата на Русия, живеят в степта на свобода диви коне. А западноевропейските зоолози отдавна били издали некролог за дивите коне! Според тях те не се срещали вече никъде по земното кълбо. „Подивели коне — да, но същински диви коне не може да има никъде вече по Земята!“ — такова било тяхното категорично мнение.

Все пак Смит се отнесъл с доверие към разказите на своите руски приятели и още щом се завърнал в Англия, публикувал с подробности онова, което чул от тях за дивия кон. „Дивите коне или на татарски — тарпани, писал той, живеели на големи табуни, които се състоели от големи стада, предвождани от един стар жребец. Най-чистокръвните тарпани се срещали близо до границата на Китай и предпочитали степните простори.“

Разбира се, нито Смит, нито казашките му приятели са могли да знаят, че няколко десетилетия преди това голяма експедиция на Руската академия на науките установила, че макар и да са силно намалели, тарпаните все още се срещали в просторните целинни степи на Югоизточна Русия. Най-подробни и интересни сведения за тарпана дава руският пътешественик и натуралист Самуил Г. Гмелин (1745–1774) в съчинението си „Пътуване по Русия за изследване трите царства на природата“, издадено в четири тома през 1771–1785 г. Според него през 1740 г. в околностите на гр. Воронеж пасели цели табуни диви коне. По-късно обаче те били изтласкани в по-отдалечените степи — югоизточно от Воронеж. През 1768 г. Гмелин организирал лов на тарпани на около 50 км от гр. Бобров. На 6 км от с. Чихонка Гмелин и спътниците му забелязали стадо диви коне, предвождано от опитен и предпазлив жребец. През следващите дни те имали възможност да наблюдават много повече тарпани. Скоро ревностният натуралист имал щастието да се сдобие с няколко диви коня, между които бил и жребецът-водач на стадото.

Гмелин пръв дава подробно описание на тарпаните. В сравнение с повечето породи домашни коне те били по-дребни на ръст — височината при холката достигала до 116–130 см. Главата им била сравнително голяма и „гърбата“, ноздрите — широки, очите — малки, живи и „зли“. Ушите им били островърхи и насочени нагоре. През лятото козината на тарпаните била къса, гъста и вълниста, почти къдрава, а през зимните месеци тя се удължавала и ставала още по-гъста. Лете цветът на козината им бил сив до жълто– и тъмнокафяв, а зиме — значително по-светъл. Като изключения през зимата били наблюдавани и бели коне — албиноси. Гривата, опашката и една ивица по продължение на гърба на тарпана били напълно черни.

Въпреки дребния си ръст тарпанът бил набито и яко животно. Извънредно издръжливи били и късите му крака.

Подобно на останалите си диви и подивели събратя тарпаните живеели на големи стада, които често наброявали стотици глави. Тези стада се разпадали на по-малки групи — семейства, предвождани от един жребец. Диви, предпазливи и плашливи животни, тарпаните при най-малка опасност се впускали в бяг. Щом обаче им се наложело да влязат в двубой с някой хищник, те започвали самоотвержена борба на живот и смърт, като се хвърляли срещу него с цвилене и удряли с предните си копита.

Големите стада тарпани причинявали значителни щети на земеделските стопани в обитаваните от тях райони, като нападали посевите и изяждали оставените в полето запаси сено. Още по-големи били загубите от това, че те често отвеждали за „харемите“ си пасящите на полето домашни кобили, с които се кръстосвали. Може би тъкмо това е дало основание на някои автори да твърдят, че тарпаните били не диви, а подивели коне, каквито са например мустангите от северноамериканските прерии и димароните в Аржентина. Преобладава обаче мнението, че тарпаните са били същински диви коне. Според Брем татарите и казаците, които са отлични познавачи на конете, смятали тарпана за див кон.

Според видния съветски зоолог Сергей Иванович Огнев (1886–1951), макар поставените при неблагоприятни условия тарпани да са се смесвали с домашни кобили, вследствие на което те не можели да бъдат напълно чистокръвни, все пак са запазили устойчивия първоначален тип на своята порода. Огнев също така е на мнение, че по общия си вид и жизнените си качества тарпаните се приближавали до монголския див кон, открит от Н. М. Пржевалски. При това те мъчно се поддавали на опитомяване. Не успявали да ги опитомят дори такива опитни дресировачи на коне, каквито са монголците.

Поради големите щети, които причинявали на селските стопани, както и заради месото и ценната им кожа тарпаните били подложени на усилено преследване. Това, както и унищожаването на естествените пасищни площи, станало причина те да изчезнат най-напред в Европейска Русия, а по-късно и в Азия. Смята се, че тарпанът е изчезнал напълно като вид през 1876 г.

Предполага се, че преди ледниковия период дивият кон е обитавал саваните и степите на Европа и Азия. Наименованието, дадено му от Антониус през 1912 г., е Equus cabalius gmelini. Направените по-късно изследвания от Т. Ветулани през 1925 г. доказват, че тарпанът от южноруските степи, известен ни от изкопаеми останки в Средна и Северозападна Европа (Полша, Германия, Великобритания) от ледниковия и следледниковия период, вследствие на някои преобразувания и под влияние на климатичните условия се обособява като две форми див кон: степна — с горепосоченото наименование, и горска — с даденото й от Ветулани наименование: Equus gmelini Antonius, 1912, subspecies silvatica, изменена от същия автор през 1936 г. на Equus gmelini Antonius, 1912 forma silvatica Vetulani, 1936.

Съществуват много данни за това, че дивият кон е обитавал Европа. Най-ранните от тях датират още от времето на първобитния човек, който е обитавал пещерите и е нарисувал по техните стени сцени от лов на диви коне. Такива рисунки са запазени например в пещерите на Франция и Испания. Първите исторически писмени данни ни дава Херодот, който пише за диви бели коне, които живеели на север. Други данни намираме у Варон, Страбон, Плиний и др. Сведения за съществуването на диви поне през средните векове в Западна Европа намираме в писмото на папския пратеник Бонифаций, изпратен от папа Григорий III да покръсти езичниците в Тюрингия, Хесия и Саксония, в което той пише, че тук хората употребяват за храна месото на дивите коне, а в отговор папата му пише да се бори с този варварски обичай. В съставения в края на X в. молитвеник настоятелят на манастира в Сен Гален — Екер, пише: „Нека да ви бъде вкусно месото на дивия кон под знака на кръста Христов.“

Според Ветулани (1927) друга причина за обособяване на формата горски тарпан е увеличаването на населението в Западна Европа през средните векове. През ранното средновековие тарпанът се е срещал в Испания, Франция и Германия, но в резултат на преследването и избиването му е бил прогонен на изток, където населението било по-рядко. Като бягал от преследването и търсел безопасни места, тарпанът бил принуден да мине от гъсто населените равнини в горите, където било по-спокойно. Там край блатата и на горските поляни той намирал храната си.

През XVI в. в Западна Европа дивият кон бил напълно изтребен и останал да живее само в горите на Прусия, Полша и Литва. Независимо от горския тарпан в Източна Европа — в черноморските степи и в долните течения на реките Днестър, Днепър, Дон и Кубан, живял степният тарпан, добре приспособен към тези условия, които съществували до началото на XX в.

Сведения за горските диви коне в Прусия и Литва са запазени доста. Такива намираме например в книгата на Ф. Рюнгер — ценно произведение за животните на Тевтонския орден, в което се разказва за дивите коне през XV в. Пруският княз А. Хохенцолерн (1490–1568) — последен велик магистър на Тевтонския орден, отделял голямо внимание на дивите коне в своята зверилница близо до днешния Калининград. А. Шнебергер (1530–1581), който описал природата на Полша и Латвия, описва и дивите коне. Важни данни за дивите коне може да се намерят в правния статут на Литва от 1529 г., издаден повторно през 1566 и 1588 г. В 13-ия раздел на този статут пише, че дивият кон, който по това време се срещал в горите, но бил много рядък, е забранен за лов и ако някой застреля див кон, ще бъде наказан със смърт.

Полският учен Тадеуш Чацки (1765–1813) пише през 1798 г., че само 30 години преди това дивият кон можел да се срещне в горите на Литва и Полша. Пак той дава последни данни за свободно живеещите диви коне, които били изловени и предадени на Граф Замойски за отглеждане в местността Звежинец близо до Билгоря, воеводство Люблин. За тях пише и полският писател Каетан Козмян (1771–1856): „На три мили от Замосча си спомням за животни, които се намираха в малък парк, в който имаше животни от различни видове: елени, сърни, лопатари, а хищниците тук бяха изтребени. Веднъж попаднала в парка мечка и веднага била убита. Там се отглеждаха и размножаваха също диви коне, които видях. Видът им е дребен за коне, но са набити и с дебели гладки крака и много силни. Сега от известно време ги няма, защото се налагало да ги дохранват със сено.“

Интересно съобщение за дивия кон в Полша и Литва е направено от главния лесничей на Полското кралство Юлиусон фон Бринкен, който пише в книгата си, че не е минало и столетие от времето, когато дивите коне (Equus silvestris) са живеели в пущата от 40 години и са се срещали до 1786 г. В горите на Литва и в специалните места за отглеждане те не допринасяли никаква полза, а само имало разходи по тях и поради това били раздадени на селяните от околните села през 1806 г.

Бедните селяни от този район имали такива коне, които били с височина при холката 110–130 см и с черна линия на гърба. Те били извънредно издръжливи и непретенциозни към храната — задоволявали се с малко и бедна растителна храна.

До 1927 г. не били правени никакви изследвания относно това, дали тези коне са аборигенни и дали са продължители на горския тарпан. Не е проучван и въпросът, дали горският тарпан е идентичен със степния. Въз основа на данните за изкопаемия тарпан в Европа и Азия и направените краниологични изследвания на полския „конник“ от околностите на Билгород, където били раздадени последните диви коне, Ветулани идва до извода, че горският тарпан е разновидност на степния и че примитивният полски конник стои много близко до него, и му дава съответно наименование на латински, което бе споменато по-горе. Това наименование е възприето днес от повечето зоолози в света.

В началото на XX в. започва работа по реставрация на тарпана. Центрове за селекция на аборигенните тарпановидни коне се организират в Янова Подласки през 1923 г. и в Кшемецкия лицей през 1928 г. С особено увлечение по реставрирането на горския тарпан се заема сам проф. Ветулани (1897–1952). През 1922 г. той започва усилено да издирва примитивни коне, подобни на горския тарпан, базирайки се на литературни данни и описания. Насочва своите изследвания в околията на гр. Билгород, където са живели последните диви коне. През 1936 г. в Беловежката пуща се организира резерват на площ 4 хектара за 5 кобили и 4 жребеца. През 1939 г. животните били вече 40 броя. В резултат на връщането към първичните сурови условия на живот животните започнали да придобиват някои ценни атавистични белези на дивия прародител, като например избеляването на козината през зимата, характерно за някои диви животни. До 1939 г. това явление било наблюдавано при 9 животни. Още Херодот пише за бели диви коне, но до реставрацията на дивия тарпан не се е знаело за какви животни става дума. Друга ценна атавистична черта, която се проявила по това време, била късата и изправена грива.

За съжаление Втората световна война прекъснала работата и всичко постигнато до 1939 г. било фактически заличено. Освен това през 1942 и 1943 г. в Германия били закарани 32 от опитните животни. След войната цялата работа по реставриране на тарпана е трябвало да започне отначало. През 1947 г. в резервата отново имало 26 животни: 18 кобили и 8 жребеца. Като място за реставриране и връщане на полския конник — тип тарпан, към естествени условия на живот остава резерватът в Беловежката пуща. По-късно той бил преместен в Попелно, воеводство Олщинско, на Мазурските езера. В едно от езерата на един от полуостровите през 1952 г. се създава резерват, който през 1955 г. минава към Полската академия на науките. Площта му е 1600 хектара, на която територия живеят на свобода 30 животни без всякакви подобрения от страна на човека, като се изключи подхранването им през зимата.

Островът на тарпаните е покрит със смесена иглолистно-широколистна гора, а край брега на езерото има ливади и поляни. Тези свободни коне са образували две стада, всяко от които си има водач-жребец, територия за паша и водопой. Конете живеят под открито небе през цялата година в дъжд и сняг, без това да оказва каквото и да било вредно влияние върху тях. През лятото те пасат трева и ядат листа, като доста се охранват, а през зимата се хранят с клонки, с листа и суха трева. При дълбок сняг ровят с копитата си, за да стигнат до тревата, а освен това биват подхранвани. Пролетта те посрещат слаби, но с оправяне на времето бързо се възстановяват и започват да линеят, като се отличават с висока жизнена плодовитост.

Преди 5–6 години, за които разполагаме със сигурни сведения, общият брой на конете в Попелно е бил 80, като 51 от тях са живели в оборите, а 29 — на свобода.

И така в продължение на три десетилетия специалистите са успели да направят „чудо“ — да създадат цели табуни тарпани. Стремежът бил не само хармонично да се обединят известните от описания и рисунки външни белези на тарпана, но и да се отстранят всички придобити по-късно белези, появили се в продължителния процес на одомашняването. Така десетилетният труд на зоолозите бил богато възнаграден с това, че успели да „върнат назад“ едно историческо развитие, продължило цели столетия. Разбира се, получените животни не са от „чиста раса“, но притежават толкова много характерни белези, че почти не се различават от дивите си прародители.

Освен в Попелно и Беловежката гора сега стада от тарпани има и на други места в Полша, както и в Мюнхенския зоопарк, който също разполага със стадо тарпани, които се показват на посетителите.

Интересно е да се отбележи, че навсякъде в страните, където тарпанът се е запазил до най-късно историческо време — Русия, Литва, Чехословакия, Германия и др., учените открили в отделни частни стопанства домашни коне, които притежавали много от характерните белези на тарпана. В Чехословакия например се е запазила гуцулската порода коне, които се смятат за преки потомци на тарпаните. Те слабо са повлияни от човека и все още носят някои примитивни белези. Тялото им е масивно, краката са дебели и сравнително къси. Достигат на височина 135–145 см и теглото им е около 400 кг. Особено са характерни дебелата шия и голямата глава. Гуцулите се използуват като впрегатни и товарни животни в планинските райони. Сега във връзка с механизацията на горското и селското стопанство те са намалели извънредно много. През 1972 г. към Съюза за опазване на природата и ландшафта в Прага беше създаден „Гуцул клуб“ — дружество за запазване на гуцулската порода коне. В резултат на неговата дейност сега броят на конете от тази порода е нараснал на повече от 40 животни и е предотвратена опасността от изчезването им. Основното ядро на конете от гуцулската порода коне е било създадено около словашкия град Снин.

Сега да се спрем на някои биологични и екологични особености на възстановения кон от типа тарпан.

Той се отличава с голямата си издръжливост и бързо приспособяване към тежките условия на живот в гората. Отначало в резервата „Беловежа“ били построени навеси за опитни животни, но с преместването на резервата в Попелно те били оставени да живеят на открито и не проявили никаква реакция на неиздръжливост. Не боледуват, макар че през зимата космената им покривка често е покрита с лед. Дъждът също не им оказва влияние. Горещините избягват, като се крият в храстите на сянка.

Във връзка с живота им под открито небе през зимата тарпаните обрастват с гъста космена покривка, която ги покрива като руно, а през пролетта започват да линеят — възрастните от март до май, а младите от средата на май до средата на юни. Есенното линеене започва през септември и протича бързо.

През лятото пасат нощем и сутрин рано, а през горещите часове на деня почиват. През зимата търсят храна и през деня. Освен трева ядат и клонки на боровинки, върба, елша, както и кора на млади дървета. През зимата изравят тревата изпод снега, но при дълбок към 40 см сняг това става невъзможно.

От пролетта до есента нямат нужда от допълнително подхранване и зимата посрещат охранени. През зимата се подхранват от хората, като се дават по 5 кг сено и 3 кг цвекло на всяко животно. Вода пият от езерото, като през лятото отиват на водопой рано сутринта, а през зимата — след обед около 15 часа. Зимно време ядат и сняг за утоляване на жаждата.

Поради това, че живеят в резервати, тарпаните не са подложели на преследване от страна на едри хищници, например вълци, затова и животът им е спокоен и монотонен. Дори се случва рядко да галопират. През лятото след нощната паша отиват на водопой, след което почиват. Нощем жребецът ги охранява и не позволява на кобилите да се отделят от стадото. През нощта спят около 1 час лежешком. Сънят на младите е по-кратък. Сутринта цялото стадо е отново на паша.

Жребецът се стреми да държи цялото стадо на куп, но неговата власт не е абсолютна, каквато е била в миналото при дивите коне. Сега кобилите често вземат инициативата за придвижване от едно място на друго и цялото стадо върви след тях. Водачът се отнася враждебно към младите полово зрели жребци, като постоянно ги хапе и ги гони от стадото, което обикновено ги принуждава да се държат далеч от стадото. Разбира се, след време те отново се присъединяват към него. Някои от младите жребци не се връщат в стадото, а живеят самотно и се стремят да си направят собствено стадо, към което се присъединяват млади кобили или пък изгонени от стадото стари кобили.

Често жребецът на стадото е немилостив и към кобилите, и към младите животни, които живеят в стадото, а са наблюдавани и случаи на жестоко изпохапване и изгонване на кобили от стадото, както и убиване на малки кончета.

Често при среща на две стада жребците се бият помежду си, но никога до смърт.

Женските животни стават подово зрели на две години. Разгонването започва от април и продължава до юни. За да се избегне близкородственото кръстосване, при кобилите се пускат жребци, отгледани на друго място. Случва се женските да се разгонят по друго време на годината, като те също биват покривани от жребеца, водач на стадото. Малките се раждат от края на март до юни обикновено на открити поляни. Самото раждане протича бързо. Малките са жизнени и издръжливи, бозаенето продължава до една година и повече, но още на четвъртия ден от раждането си те започват да се хранят с млада трева. При майката остават до 2,5-годишна възраст. Женската ражда веднъж на две години.

Макар тарпановото стадо да живее на ограничено пространство, то скоро започва да проявява признаци на дивеене. Външните белези на животните се променят. Така например, както вече се каза, през зимата космената покривка става по-гъста и по-дълга, а косъмът, макар и не на всички животни, започва да белее. Забелязват се и вътрешни промени — преди всичко животните сами си осигуряват храна и макар да не допускат човека близко до себе си, не се боят от него. При хващане младите бързо се приспособяват към новите условия. Наблюдавана е проява на агресивност от страна на кобилите и нетърпимост към новите, присъединили се към стадото животни. Някои кобили се жребят всяка година. Тарпановите стада започват да пасат в блатистите местности, което е било характерно за дивия горски кон.

„Възкресяването“ на горския кон тарпан е голямо постижение не само за полските зоотехници и зоолози. То има голямо научно и практическо значение и може да служи като основа за по-нататъшна селекционна работа. Голямата екологична пластичност и богатата генетична наследственост на тарпановидните коне дава възможност да се създадат нови породи домашни коне, които да са издръжливи и непретенциозни към храната. Интересът към опитите в Полша с тарпановидния кон е много голям от страна на редица учени в Европа и Съветския съюз, което е напълно закономерно.

Исполински елен (Megaceros hibernicus). Той е наречен още гигантски елен и е известен в Европа от алувиални субфосилни останки главно от Ирландия.

За неговото съществуване в историческо време може да се съди само от твърде ограничени писмени източници, които при това не са и съвсем категорични. Първите фолклорни сведения за животното, наподобяващо исполинският елен, са от старогръцки произход. В някои древноелински легенди се говори за животното играгелафос, т.е. за козеловиден елен (от играгос — коза, и елафос — елен).

Интересни данни за това животно дава М. Русков в една своя статия в сп. „Природа“ (г. XXXVII, кн. 5):

„Това, че в алувиалните пластове се намират останки от исполински елен, пише той ни накара да приемем с по-голямо доверие думите от «Песента на нибелунгите», че между много други животни Зигфрид убил и един «лют елен». В текста е казано «grimmen Schelch», а според Бук под средногерманската дума «Schelch» и старогерманската «scelo» трябва да се разбира благородният, едрият козеловиден елен.

В потвърждение на това са и историческите данни, които се намират в книгата «Vita Hariolfi» на Емерих, животоописание на франкския благородник Хариолф, написана на латински език. Според нея към средата на IX в. Хариолф убил и един tragelafus. Тълкувателят на това произведение Гьонер е на мнение, че това се отнася именно за исполинския елен, тъй като в противен случай Емерих би трябвало да употреби думата «alzes», т.е. латинското наименование на лоса.“

По-нататък от статията на М. Русков научаваме, че според тогавашната традиция рогата на убития от Хариолф исполински елен били изпратени на крал Пипин или Карл Велики, пред когото Хариолф се ползувал с голямо благоволение. По-късно по заповед на Карл VII (към 1147 г.) от тези рога било приготвено копие, което било изложено в замъка Драйлинден на принц Фридрих Карл Пруски. Според Гьонер въпреки невероятните размери на рогата, които били дълги 2,60 и 3 м, а разстоянието помежду им 2,58 м, съществуването на това копие изключвало всяка възможност да се смята тази история за плод на някаква фантазия или мистика. Рогата били нечифтен осемнадесетак и нямали нищо общо с рогата на лоса. Изобщо исполинският, или гигантският елен, за който става дума тук, не трябва да бъде смесван с неговия събрат и едноименник гигантския елен — Cervus (Megaceros) euryceros, който населявал Европа през дилувиума. Наистина останки от него са намерени около Париж в раннонеолитични пластове, но докато рогата на този вид са лопатовидни като на лоса, рогата на изчезналия в късно историческо време исполински елен били цилиндрични и на върха остри като тези на благородния елен.

Кога точно е изчезнал исполинският елен, не е установено. Що се отнася обаче до причините за измирането му, би могло да се предположи, че те се крият в усиленото му преследване от страна на човека, както и в грамадните му тежки рога, пречка за спасяването му от врагове, което явление се наблюдава и у съвременния американски елен. Това е особено показателно за наистина великанския представител на еленовия род — ирландския лос.

За ирландския лос, доживял до историческо време, интересни сведения ни дава известният съвременен американски учен и пътешественик Рей Ъндрюз. Впрочем, както и сам той отбелязва в своята книга „All about strange Beasts of the Past“ („Чудновати животни от миналото“), ирландският лос в същност не е бил никакъв лос, а прадед на съвременния петнист елен-сика, обикновен обитател днес на европейските паркове и резервати.

Ирландският лос безспорно е най-едрият представител от семейството на елените. От многобройните находки на субфосилни останки в ирландските торфища се установява, че той е достигал на височина при холката до 2 м, а разстоянието между върховете на гигантските му разклонени рога надминавало 4 метра. Шията му, която носела огромните и тежки рога, била масивна и силна. Главата му обаче била несъразмерно малка в сравнение с едрото му тяло и огромните му рога. Тънките му и стройни крака се отличавали със своето изящество и малките си копита. Изобщо целият скелет на гигантския ирландски лос сякаш бил непригоден да носи огромната тежест на тялото и рогата. И все пак външният вид на това животно бил величествен.

„Какво чудесно зрелище е представлявал живият ирландски лос! — възкликва Ъндрюз. — Наистина това било царствено животно. Дъхът на човека можел да пресекне пред неговата сила и красота. Впрочем някои ирландци навярно са имали възможност да видят красивото животно, тъй като ирландските лосове са измрели едва преди няколко столетия.“

За науката е трудно да намери обяснение на въпроса, защо са се появили грамадните рога у ирландския лос. Защо са му били нужни те? Може би те са били в услуга само на половия отбор, като оръжие при брачните борби. Иначе той не е имал никаква полза от тях. Напротив, нерядко тежките рога го довеждали до гибел. Те му пречели да избяга от преследващите го хищни врагове, както и от първобитния ловец. Освен това, когато в търсенето на храна попадал в предателските пукнатини на торфените блата, той потъвал по-лесно. Грамадните рога му пречели да се измъкне. Затова не случайно при разработката на торфищата в Ирландия толкова често се срещат отлично запазени рога и скелети от лосове. Интересно е да се отбележи, че кости на женски животни рядко се намират — на тях им било по-лесно да се измъкнат от гибелните капани на тресавищата, тъй като нямали рога.

Пиренейският козел или пиренейски козирог (Сарга pirenaica) наричан още иберийски козирог или планински скален козел, принадлежи към род Същински планински козли от сем. Кухороги (Bovidae) на разред Чифтокопитни (Artiodactyla). В резултат на разпространението им в няколко планински района иберийските козирози са известни с 4 подвида, 2 от които са вече напълно изчезнали.

Пиренейският козел е красиво и сравнително едро животно. Възрастните мъжкари достигат на височина при холката до 80–90 см, а на дължина — до 160 см, при което на опашката се падат около 12 см. Женските животни са сравнително по-дребни. От своя събрат — алпийския козирог, той се отличава малко по телосложението си и главно по слабо извитите си лировидни рога, върховете на които са насочени нагоре и навътре един срещу друг.

Рогата на пиренейския козел са леко набраздени напречно и по броя на „гънките“ може да се определи възрастта на животното. Рогата на възрастните мъжкари могат да достигнат на дължина до 70–80 см, а понякога и повече при обиколка на напречното сечение в основата 20–25 см. Докато рогата на мъжките продължават да растат през целия им живот, тези на женските от известна възраст прекъсват растежа си и достигат средна дължина едва около 15 см.

Цветът, дължината и гъстотата на козината варират в зависимост от пола и възрастта на животното, както и от местообитанието и сезона, но, общо взето, през зимата козината е по-гъста и по-тъмна, а през лятото — по-рядка и по-светла. Окраската на мъжкарите винаги е по-тъмна от тази на женските животни — тъмнокафява до черна. Окраската на козите варира от сърненокафява до светлокафява, като само предната страна на краката е черна, а на задната страна козината е предимно черна, примесена със сиво. През гърдите също минава една черна надлъжна ивица. През май животните линеят.

През по-голямата част на годината мъжките и женските пиренейски козирози живеят на отделни стада, като само по време на брачния период, който започва в началото на ноември, те се събират в общи стада, наброяващи в отделни случаи и до 100–150 животни. Общите стада и отделните по-малки групи се предвождат винаги от най-старото, най-силното и най-опитното животно. По време на брачния период се водят ожесточени борби между мъжкарите, след което през декември стадата отново се разпадат, като някои млади мъжки животни от една до тригодишна възраст остават при женските. В края на април до началото на май женската ражда малките козлета, които няколко часа след раждането вече са в състояние да следват майка си.

Пиренейският козел обитава високите планини и се придържа, особено през лятото, към билото. През зимата стадата слизат по-ниско, особено по южните склонове. Женските стада още през есента се спускат надолу към каменистите склонове на планината, а през големите зими стигат дори близо до селищата.

Врагове на пиренейския козел са главно вълците, които могат да се приближат до стадата само през зимата. Белоглавият лешояд и царският орел нападат само малките козлета, а възрастните животни не смеят да закачат. Най-големият враг на пиренейския козел обаче винаги е бил човекът, който го преследва за вкусното месо и кожата му.

В миналото са били известни и широко разпространени в Пиренеите и много други планини на Испания и Португалия същинският пиренейски козел и още четири ендемични подвида. Два от тях сега са съвсем редки, а същинският пиренейски козел (Сарга pirenaica pirenaica) и още един от подвидовете са вече напълно изчезнали.

Capra pirenaica lusitanica е изчезнал през последното десетилетие на миналия век — около 1892 г. От същинския пиренейски козел до 1907 г. са били наблюдавани 10–12 животни по цялата планинска верига на Пиренеите, а няколко екземпляра са се запазили по скалистите върхове на Перидо и Хуеска до 1913 г. Оттогава насам представител на този вид не е убиван, нито пък е наблюдаван в Испания, което дава основание да се смята, че е напълно изчезнал.

Галицийската древна коза (Capra prisca), наречена още първобитна коза, е едно от най-интересните и най-загадъчните европейски животни, изчезнали през историческо време. Загадъчно е, защото някои от специалистите изобщо отричат неговото съществуване. И все пак това животно се е срещало в древността.

През 1913 г. при изкопни работи за водопровода при Злоцов в Източна Галиция били открити в земните пластове, преходни между дилувиума и алувиума, три черепа на диви кози. Три години по-късно (1916 г.) тези черепи били изследвани и описани от виенския учен Л. Адамец. Той установил, че двата черепа били от мъжки животни, а третият — от коза. Рогата на тази коза били завити в посока, характерна за повечето европейски домашни кози, т.е. били ясно извити навън и освен това били спираловидно завити по посока на часовниковата стрелка. При това черепът на тази коза приличал и по други подробности на черепите на някои домашни породи планински витороги кози, които и до днес се срещат на Балканския полуостров и особено в Босна.

Л. Адамец нарекъл тази неизвестна дотогава за науката дива коза първобитна, или древна коза. Това новооткрито от него животно попълва една важна за науката празнина в схващането за произхода на европейската домашна коза. Тя безспорно е най-важната родоначална форма на съвременната домашна коза. До нейното откриване се смятало, че само два вида диви кози (безоаровата и винторогата) са дали началото на нашите домашни кози.

Галицийската древна коза, която е известна на науката само от споменатата уникална находка, е изчезнала неизвестно кога, но все пак в историческо време.

Черният качулат ибис (Comatibis eremita), наречен още европейски ибис, е една от най-едрите птици, изчезнали от Европа по неизвестни причини. Срещал се е през XVI в. в Швейцария, където гнездял край езерата. За неговото съществуване пише видният швейцарски природоизпитател Конрад Геснер (1516–1565) в меродавното си петтомно съчинение „История на животните“.

Понастоящем черният качулат ибис все още се среща в Северна Африка и Близкия Изток, макар че и там е вече доста рядък.