Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (5)

Северна и Южна Америка. Антилски и други острови

Животните, обитатели на Северноамериканския континент, може би най-осезателно са почувствували масовото нахлуване на белите пришълци. До началото на XVII в., преди да започне масовото колонизиране на Северна Америка, природата на Новия свят била почти девствена. Поради малобройността на коренното индианско население, от една страна, и разумното използуване на природните ресурси, от друга, дивечовото богатство на континента и на прилежащите острови се намирало в необикновен разцвет. Опустошителното нахлуване на все повече и повече европейски колонисти скоро дало своите печални резултати. Над девствената американска природа, над хората и животинския свят се разразила най-страшната буря на опустошението в историята на света. Само за две-три столетия не само местното население било поголовно изтребено и изтикано в неблагоприятните за живот райони, но и дивечовата фауна обеднявала непрекъснато. Много бозайници и птици били унищожени напълно, а значителен брой видове се намират сега на границата на изчезването. Нека вземем за пример само милионите стада на бизоните. Когато белите заселници стъпили на континента, из необятните северноамерикански прерии пасели повече от 60 милиона бизона. Само в продължение на XIX в. те били изтребени напълно. Равнините на Дивия запад се превърнали в една огромна скотобойна. Само благодарение на здравия разум и добросърдечието на един индианец днес в Америка има бизони.

Интересно е изказването на Файрфилд Осбърн по този въпрос: „Историята на нацията за миналото столетие от гледище на неудържимото хищническо използуване на природните богатства — гори, пасища, фауна, флора и вода, е безпримерна в цялата дълга история на цивилизацията. Стремителността на събитията няма равна на себе си. Фактически това е историята на човешката енергия, енергия безразсъдна и безконтролна.“

Най-много са пострадали от безразсъдството на ловците в Северна Америка птиците. Много от тях, преследвани безогледно, са изчезнали напълно само в продължение на десетилетия. Най-показателна в това отношение е историята на американския странствуващ гълъб. Тя не е по-малко интересна и поучителна от историята на нелетящия гълъб от Маскаренските острови.

Фауната на Южна Америка е сравнително добре запазена. Това се обяснява със сравнително по-слабото икономическо и техническо развитие на континента. Обработваемата площ тук е малка. Така например в Бразилия тя възлиза на малко повече от 2 процента от цялата площ на страната. Горите, особено в басейна на Амазонка, са добре запазени. И все пак безконтролната дейност на човека по отношение на дивеча е оказала своето въздействие. Така например чинчилата — това зверче с много ценна кожа, е почти напълно изчезнала в свободната природа, а безгърбите камили на Южна Америка — лама, хуанако и викуня, са извънредно много намалели.

Интересната и своеобразна фауна на Галапагоските острови е особено застрашена след откриването на островите от корабоплавателите. Особено са пострадали огромните костенурки, които са били готова месна храна за екипажите на корабите, които минавали оттук. Пострадали са много птици, 70 процента от които са ендемични видове.

На Фолклъндските острови, разположени в югозападните части на Атлантическия океан край бреговете на Южна Америка, е изчезнал Фолклъндският вълк (Canis antarcticus, Dasycyon australis), който е по-правилно да се нарича вълкоподобна лисица.

Повече подробности за това животно научаваме от Чарлз Дарвин. За него той пише в книгата си „Пътешествие около света с кораба «Бигъл»“, по-точно в глава IX — „Санта Крус, Патагония и Фолклъндските острови“:

„Единственото туземно четирикрако на острова е едрата вълкоподобна лисица (Canis antarcticus), обща за Източния и Западния Фолклънд. Не се съмнявам, че това е само в дадения архипелаг, защото много ловци на тюлени, гаучоси и индианци, които са посетили тези острови, настояват, че подобно животно не се среща повече никъде в Южна Америка. Въз основа на сходството в поведението Молина предполагал, че това животно е същото като неговия Culpen (Canis) magellanicus, донесен в Англия от капитан Кинг от Магелановия проток. Често се среща в Чили, но аз видях двата вида и смятам, че те са съвършено различни. Тези вълци са добре известни от описанието на Байрон с това, че са смели и любопитни, и моряците, смятайки ги за много свирепи, се хвърляли във водата. И досега техните навици си остават същите. Така например видели са как са влезли в палатка и са измъкнали месо под главата на спящ моряк. Гаучосите често ги убиват надвечер, като с едната ръка им протягат парче месо, а в другата държат готов нож. Аз не зная друг случай в която и да е част на света далеч от континента да има толкова малък къс земя, отделен от морето, където да се размножава толкова голямо аборигенно четирикрако, свойствено само на него. Броят на лисиците бързо намалява; те вече са изгонени от тази половина на острова, която лежи на изток от провлака между залива Сан Салвадор и залива Бъркли. Няма да минат и няколко години и тези острови ще бъдат изцяло заселени, а лисицата по всяка вероятност ще стане наред с дронта животно, изчезнало от лика на Земята.“

Предсказанието на великия биолог се сбъднало дословно — последната вълкоподобна лисица загинала на Фолклъндските острови през 1876 г., т.е. 44 години след посещението на Дарвин на островите. Сега това животно едновременно с белези на вълк (цвят на козината и високи крака) и на лисица (бял връх на опашката) не се среща никъде на планетата. От него са останали 5 музейни екземпляра, три от които се намират в богатите зоологически сбирки в Лондон и Париж.

Морската норка (Mustela macrodon) е била два пъти по-едра от добре познатата ни американска норка, която в наши дни се среща почти в цяла Северна Америка, а е аклиматизирана в много страни на Европа и в големи райони на Азия. Тя се отличавала с по-тъмнокафявата си окраска и обитавала мрачните скалисти брегове и малките островчета. Ареалът й се простирал от Масачузетс до Нюфаундленд, а изобилните останки от нея, намерени по островите на щата Мейн, говорят, че в миналото тя е била доста честа тук.

Преди повече от сто години морската норка била усилено преследвана от индианците и от белите трапери, тъй като кожата й струвала двойно по-скъпо от тази на обикновената норка. И тъй като тя никога не е била така многобройна, както обикновената американска норка, скоро била изтребена напълно. Предполага се, че това е станало по времето, когато приключила войната между Северните и Южните щати.

Морската норка била описана като отделен вид едва след нейното изтребване, по-точно през 1903 г., по скелет, намерен край Бруклин в щата Мейн.

Странствуващият американски гълъб (Ectopictes migratorius), наричан от американците още див гълъб, спада към групата на дървесните гълъби от сем. Гълъбови (Columbidae) на разр. Гълъби (Columbidae или Columbiformes).

Макар и да бил малко по-дребен от нашенския див гълъб, странствуващият гълъб се отличавал със силното си и набито тяло. На дължина достигал около 30 см. Синкавосивата му глава с несиметрични черни петна около очите и подбрадието била сравнително малка, а шията му дълга. Крилото му било дълго 196–214 мм, а опашката — 173–211 мм. Човката била права, тънка и яка. Крилата били дълги и заострени, а опашката му също дълга. Преобладаващият цвят на оперението бил сивкавосин, като долната страна на тялото по-сивкава, а горната — по-кафеникава. Коремът и част от аналната област били белезникави. Шията отстрани имала пурпурновиолетов оттенък. Човката на птицата била черна, а крилете й — кървавочервени. Очите й били оранжеви. Женският гълъб бил по-дребен от мъжкия и не бил така ярко оцветен.

Огромните ята гълъби правели гнездата си в необятните някога гори на Северна Америка, като предпочитали горите в централната част на Северна Америка, предимно асоциациите от дъб, бук и клен. Според Уилсън странствуващият гълъб предпочитал буковите гори. От своите изследвания Бер дошъл до извода, че през пролетта на 1870 г. те гнездели в Северна Пенсилвания, където преобладавали букът, кленът и елата.

Обикновено почти невероятен брой от птиците идвали в горите на северните щати от началото на март и през целия април. Често гнездовите колонии в дадена гора наброявали стотици милиони екземпляра. Нерядко на едно дърво имало до стотина гнезда, което ставало причина клоните да се чупят под тежестта на птиците. Гнезденето на ята и изобщо стадните наклонности на тези птици ги отличават от всички други видове гълъби. Това именно правело вида уязвим и изложен на унищожаване от страна на хората. Освен това съществувала опасност относно възможността за възпроизвеждане, тъй като унищожаването на големи горски площи за земеделски цели лишавало птиците от места за гнездене.

Гнездото си странствуващият гълъб изграждал просто от по-дребни и по-едри клечки, които небрежно нареждал по клоните на дърветата, така че винаги съществувала опасност то да бъде съборено от повея на най-лекия вятър. Държаните в кафези и изобщо на затворено птици снасяли по едно яйце, но от сведенията на професионални ловци в гнездата често били намирани по две яйца. За мътенето се грижели еднакво и двамата родители. Те лежали върху яйцата в продължение на 14 дни, като се сменяли с педантична точност. Въпреки многобройните им неприятели и слабата им размножителна способност странствуващите гълъби все пак били в огромни количества.

Защо и кога в такъв случай са изчезнали огромните ята на тези птици?

Историята е просто невероятна!

Само допреди едно столетие американският странствуващ гълъб се срещал в несметни количества в цяла Северна Америка — от Хъдзъновия до Мексиканския залив и от Скалистите планини до атлантическото крайбрежие. Той обитавал всички северноамерикански щати, включително и южните райони на Канада, макар и не навсякъде да се е намирал в еднакви количества. Най-много гълъби имало в Източните щати. Тук те прелитали в такива огромни ята, в каквито нито една птица не се е срещала когато и да било на Земята. Днес разказите за многобройните ята гълъби, които дори през миналото столетие прелитали над територията на САЩ, изглеждат толкова невероятни и фантастични, че никой не би повярвал в огромните цифри, ако те не бяха потвърдени от голям брой почтени и световноизвестни учени-зоолози.

И наистина кой би могъл да допусне, че само едно-единствено прелитащо ято гълъби би могло да затъмни с часове слънцето над даден район, че изпражненията на такова ято могат да покрият плътно пространство от стотици квадратни километра? А такива ята диви гълъби често прелитали над САЩ дори до средата на миналото столетие. Но вместо да преразказваме, нека дадем думата на световноизвестния американски художник и орнитолог Одюбон за едно прелитащо ято гълъби, наблюдавано от него през есента на 1813 г.

„Като пътувах през есента на 1813 г. из сухите степи по-долу от Гардънсбъроу на р. Охайо, забелязах ято странствуващи гълъби, което летеше от североизток на югозапад. Понеже техният брой ми се видя много по-голям, отколкото всеки друг път, мина ми през ума да преброя колко ята ще прелетят над мен в продължение на един час. Така че аз се спрях, седнах на възвишението и с молив отбелязвах на хартия всяко ново ято, което минаваше над мен. Скоро се убедих, че не ще мога да изпълня намерението си, тъй като птиците пристигаха в несметни количества. Ето защо останах на мястото си, преброих чертичките и видях, че за 21 минути съм направил 163 чертички. После продължих пътя си, но пълчищата на гълъбите ставаха все по-многобройни. Въздухът беше буквално изпълнен с гълъби и следобедното слънце беше дотолкова закрито от тях, че беше тъмно, както по време на слънчево затъмнение. Изпражненията падаха надолу също като снежни парцали, а шумът на крилата им ми оказваше приспивно въздействие. Невъзможно е да се опише колко красиво се превъртаха гълъбите във въздуха, когато някой сокол се опитваше да отмъкне птица от общата маса. Тогава те с грохот, подобен на гръмотевичен, се спускаха надолу като жив поток, сплотени в една маса. Като се притискаха плътно един към друг, гълъбите се устремяваха напред по вълнообразна, начупена линия и под ъгъл, като се спускаха до самата земя и летяха над сокола невероятно бързо. След това те отново се издигаха вертикално нагоре като мощна колона, разтягаха се в една линия, която се виеше като огромен гигантски змей…

Целият народ от околността се беше въоръжил. Покрай брега на р. Охайо гъмжеше от мъже и момчета, които непрекъснато стреляха по прелитащите отдалече гости, които над реката летяха малко по-ниско. Унищожен беше голям брой от тях. Цяла седмица дори и повече населението се храни с месото на убитите гълъби, като при това се говореше само за тях. През тези дни въздухът беше изпълнен с миризмата на този вид…

Може би няма да бъде излишно да се опитаме да определим броя на гълъбите, които едно такова ято наброява. Ако приемем, че ятото има ширина една миля (което в никакъв случай не трябва да се смята за преувеличено) и че птиците летят със споменатата скорост в продължение на три часа, без да спират, ще получим паралелограм от 180 квадратни английски мили (около 290 кв. км — б.а.). Ако се приеме, че на всеки квадратен метър се падат само по два гълъба, ще излезе, че ятото наброява 1 115 136 000 странствуващи гълъба.“

Нима е възможно това? Повече от един милиард птици в едно ято! Как би могъл човек да приеме тази астрономическа цифра за достоверна, като се има пред вид, че всички птици на Англия, събрани заедно, не могат да я достигнат. Може би пък големият учен наистина да греши! Тогава нека потърсим помощта и на други хора на науката, също толкова почтени и уважавани, може би те ще бъдат по-големи реалисти!…

Напротив! Оказва се, че и орнитологът Александър Уилсън наблюдавал през 1832 г. ято странствуващи гълъби в щата Кентъки. Според неговите изчисления то наброявало 2 230 270 000 птици, т.е. било двойно по-многочислено от ятото, за което говори Одюбон.

Рос Кинг пък разказва за ято странствуващи гълъби, което през 1866 г. засенчило слънцето в продължение на цели 14 часа. То било дълго 300 мили (480 км) и широко повече от километър и половина.

Уилям Бриджес изчислил, че ако всеки странствуващ гълъб от ятото, наблюдавано от Уилсън, изяжда средно по 330 г храна на ден, то цялото ято би консумирало повече храна от дажбата на всички въоръжени хора през Втората световна война за същото време.

Печалната история на странствуващия гълъб започва с колонизирането на Северна Америка. Още първите заселници харесали вкуса на гълъбовото месо и започнали с всякакви средства да избиват птиците, а в началото на миналото столетие започнала и масовата търговия с тях. През 1805 г. в пристанището на Ню Йорк започнали да пристигат корабчета, натоварени с убити гълъби, които намирали добър пазар, тъй като ги продавали съвсем на безценица. След възникването на големите градове в Щатите започва и така нареченият „Пиджин-бизнес“, т.е. търговия с месо от гълъби. Предприемчивите търговци създали цели организации за масово избиване на странствуващия гълъб и за доставяне на месото в промишлените центрове.

Гълъбите били ловени с мрежи, били избивани с прашки и тояги, с пистолети и пушки. Някои дори се изхитрили за по-рентабилно да ги бият с оръдия, заредени с картеч. Писателят Майн Рид, този неповторим майстор на приключенския роман, разказва в своята книга „Ловни почивки“ за подобен лов на странствуващи гълъби с оръдие:

„На другия ден — пише той — рано преди обяд се завърна с обратния параход нашият другар, който тайно закара гаубицата на уговореното място. Моят приятел, командирът на батареята, беше изпратил заедно с оръдието и един капрал, който трябваше да ни помогне при стрелбата с него.

Както и предполагах, това средство оправда нашите надежди. След всеки изстрел дъжд от птици се посипваше по земята. Само с един изстрел убихме 123 парчета. Към вечерта в торбите, с които се бяхме запасили, имаше повече от три хиляди гълъба.“

И така само в щата Мичигън били избивани от гнездовите колонии ежедневно повече от десет хиляди птици, които били разпращани за продан по цялата страна. Кампанията за изтребване на странствуващия гълъб стигнала апогея си към седемдесетте години на миналото столетие. По това време в САЩ и Канада били избити и изнесени на пазара стотици милиони гълъба.

През 1878 г. при Притоски, щата Мичигън, били унищожени само за няколко седмици близо триста тона птици. Това било и началото на края! Търговията с гълъбово месо почнала да запада. Тя била преустановена напълно към 1895 г., когато не е имало повече гълъби за избиване. Последният странствуващ гълъб бил уловен в Щатите през 1906 г., а в Канада — през 1907 г.

Зоологическото дружество в Цинцинати, щата Охайо, закупило още през 1878 г. четири двойки прелетни гълъба, които подарило на зоологическата градина в същия град. Последният от тези гълъби, наречен „Марта“, умрял в градината на 1 септември 1914 г. в 5 часа след пладне.

Така изчезнал и този вид, жертва на човешката алчност, безразсъдство и скудоумие.

Но нима не се е намерил един поне разсъдлив човек, който да се застъпи за злощастната птица? Справедливостта изисква да се каже, че в Съединените щати се чували трезви гласове в защита на странствуващия гълъб, за ограничаване на неговото хищническо изтребване. Стигнало се дори дотам, че през 1848 г. в щата Масачузетс бил гласуван закон, който забранявал лова на гълъби с мрежи. Това било наистина една разумна мярка, тъй като само с едно замятане на птицеловната мрежа били улавяни по стотици птици наведнъж. Както съобщава Брем, един пенсилвански птицеловец успял да открие и хване повече от двеста гълъба с едно простиране на мрежата. Веднъж той уловил само за един ден около шест хиляди гълъба.

Примерът на масачузетските законодатели скоро бил последван и от други. През 1851 г. в щата Вермонт странствуващите гълъби, както и много други ловнопромишлени птици били поставени под закрилата на закона, като ловът им бил регламентиран. Подобни мерки били взети и от други щати, но за съжаление те останали само на книга, единствено като документ за добрата воля на законодателя — на практика никой не ги спазвал. Печалният резултат от това бил, че в продължение на едно столетие на огромната територия на Северна Америка не бил забелязан да прелети вече нито един странствуващ гълъб. Днес е останал само невероятният спомен за астрономическата численост на ятата диви американски гълъби, едно изобличително свидетелство за варварството на „пиджин-бизнесмените“.

Всичко, което е останало да ни напомня за странствуващия гълъб, са отделни кости, цели скелети и някои препарирани птици в различни музеи на света.

Не можем да отминем едно куриозно съобщение отпреди 70 години в нашия периодичен печат, свързано със странствуващия гълъб. То е отпечатано в сп. „Ловец“, брой 10 от 1910 г., и гласи:

„10 000 долара (50 000 лева) за едно птиче гнездо. Разбира се, че такова нещо само в Америка може да бъде. Допреди малко в Съединените държави (САЩ — б.а.) с милиони е имало един прелетен гълъб, който напоследък, ясно, съвсем е изчезнал. Макар че тия животни бяха преследвани от ловците с голяма алчност, все пак с това тяхното рапидно изчезване никак не може да се обясни. Мнозина учени американци отдават причината на някаква епидемична болест. Но тъй като гълъбите за земеделието бяха много полезни, то се изписва такова огромно възнаграждение, като се надяват, че щом се намери едно гнездо, в околността му ще има и повече, та да започнат да развъждат тоя полезен дивеч. — И бележката завършва: — Поука и за нас!“

Сега и ние можем да кажем, че печалната история на странствуващия американски гълъб трябва да ни служи като добър пример за това, как не трябва да се отнасяме към природата, към животинския свят.

Сега се пазят следните препарирани екземпляри от странствуващия гълъб, кожи от него, скелети и отделни кости в различни музеи:

В Северна Америка: Ню Йорк, Чикаго, Сан Франциско, Лос Анджелиз, Оуклънд, Беркли, Спрингфийлд, Девънпорт, Гринел, Лорънс (Канзас), Кембридж, Уорсестър (Масачузетс), Ан Арбър, Блумфийлд Хилз (Мичигън), Минеаполис, Нортфийлд, Делавар, Уинипег, Отава, Квебек, Торонто.

В Европа: Лондон, Нотингъм, Уейкфийлд, Шефилд, Брюксел, Виена, Париж, Поатие, Руан, Хамбург, Лайден, Лайпциг, Щетин, Амстердам, Нийметен, Генуа, Берген, Осло, Гьотеборг, Единбург, Лунд, Малмьо, Стокхолм, Базел, Женева, Ньошател, Кардиф (Уейлз). Зоологическият музей на Московския държавен университет притежава един препариран странствуващ гълъб. В Азия само Токио притежава препариран странствуващ гълъб.

Дългоопашатият каролински папагал (Conuropsis carolinensis carolinensis) също като странствуващия гълъб е станал жертва на унищожителното нашествие на „белоликите“ из девствените простори на северноамериканския континент. Неговата трагична съдба напомня много тази на странствуващия гълъб.

Каролинският папагал е единственият вид от клиноопашатите папагали, разпространен в Северна Америка. Без преувеличение може да се каже, че тази сравнително дребна птица била един от най-красивите представители на северноамериканската орнитофауна. Преобладаващият цвят в нейната окраска бил тъмнотревистозелен, като обикновено на гърба бил по-тъмен, а на коремната страна значително по-светъл до жълтеникав. Предната част на главата от човката до зад очите била оранжева, а задната част на главата и врата, както и гърлото на птицата били жълти. Хълбоците и основата на маховите пера били жълти, а опашката — зелена.

Според известния американски натуралист Александър Уилсън (1766–1813) каролинският папагал предпочитал буйно обраслите с гори речни низини, граничещи с по-големи потоци и обширни кипарисови блата, характерни за много от южните щати на САЩ. Освен това обикновен биотоп за него били необработените буренясали местности в окрайниците на горите. Вечерта се прибирали да нощуват в дупките и хралупите на стари дървета. Тази птица се срещала често и край солниците, където долитала да яде… сол. За тази нейна необикновена привичка свидетелствува пак Уилсън:

„Странно е, че те много обичат да ядат сол. Ето защо човек винаги може да ги наблюдава край солниците в такова количество, че покриват цялата площ… Понякога те се явяват тук в такова множество, че наоколо не се вижда нищо друго освен тяхното красиво и блестящо оперение.“

Биологията и екологията на каролинския папагал не са били добре познати. Известно е, че те снасяли от две до пет бели яйца в дупки на големи дървета на значително разстояние над земята. Според други сведения, дадени на зоолога Брюстър от местни жители, понякога птиците изграждали гнездата си от пръчици върху чатали на клоните на малки кипариси в Северна Флорида. За техните яйца се казвало, че са били белезникави. Според Гринуей не може да има съмнение в това, че каролинските папагали нощували в кухи дървета, тъй като съществували наблюдения да са правели това, когато се намирали на затворено във волиери.

Гринуей е на мнение, че каролинският папагал не е мигрирал през зимата, тъй като птиците постоянно били виждани през зимните месеци в своя район на разпространение. Уилсън съобщава, че наблюдавал едно ято на Мисисипи по време на снежна виелица.

Полетът им бил бърз и вълнообразен, а гласът им — висок и креслив. Храната им се състояла главно от семена на различни видове дървета: кипарис, клен, бряст и др.

В миналото, дори през втората половина на XIX столетие, дългоопашатият каролински папагал бил обикновен почти за цяла Северна Америка, като стигал дори до 42° северна ширина. Измежду всички останали видове северноамерикански папагали само каролинският достигал толкова на север, при което съществуват сведения, че понасял сравнително леко суровия климат на тези места. Някога по време на процъфтяването на вида ареалът на каролинския папагал обхващал щатите Флорида, Тексас, Оклахома, Виржиния, Канзас и Небраска, при което отделни ята били наблюдавани и по̀ на север — в щата Пенсилвания и дори по бреговете на Великите езера.

Пак Уилсън описва интересна картина на многобройно ято каролински папагали:

„Когато те се спуснаха на земята, отдалече можеше да се стори на човек, че сякаш там са разстлали пищен зелен ковьор с оранжево-жълти шарки, а след това цялото ято излетя на близкото дърво, като осея не само клонките, но и най-тънките вейчици… След като стрелях, убих и раних няколко птици, известно време ятото кръжеше над убитите си родственици, а след това отново кацна върху невисоко дръвче на двадесетина крачки от мястото, където се намирах. При всеки нов изстрел на земята падаха все повече птици, но въпреки това останалите съвсем не желаеха да отлетят…“

Описаният от Уилсън случай, при който ятото дългоопашати каролински папагали не избягали от мястото, където са паднали убити другарчетата им, не е единствен. Такава била обикновената практика на тези птици и тя ги превръщала в лесна плячка на фермерите, които избивали птиците, когато нападали градините им.

Разбира се, не само фермерите преследвали тези птици, които нападали овощните им градини с пронизителни крясъци „кви-кви-кви!“. Още през миналото столетие тази великолепно оперена птица била обект на усилено преследване от страна на професионалните птицеловци. Наистина тя не представлявала желан и евтин деликатес, какъвто бил например странствуващият гълъб, но в замяна на това нейното гиздаво оперение я правело една от най-търсените птици за стайно отглеждане. Освен това първите преселници наричали тази птица „говореща“, тъй като подобно на много други видове папагали умеела да произнася няколко думи.

Натуралистът Алън се възмущава, че стотици и хиляди от тези красиви птици попадали всяка година в мрежите на птицеловците по горното течение на р. Сент Джон в щата Мейн, граничещ с Канада, и били изпращани за продан в северните градове.

Но бедата била не само в това, че фермерите и птицеловците преследвали и унищожавали красивата птица. Главното било, че колкото повече растяло населението на областите, където живеел каролинският папагал, толкова повече била изменяна и унищожавана средата на обитание на каролинския папагал. В резултат на всичко това вече към края на XIX в. каролинският папагал бил изтребен в много райони на Съединените щати. Ареалът на оцелелите ята се ограничил около Мексиканския залив и по долното течение на великата река Мисисипи. Но безпощадните и неуморни преследвачи не я оставили на мира и тук. Известният американски орнитолог Франк Чапмън зарегистрирал през 1904 г. последното ято от 13 птици, които той имал възможност да наблюдава на северния бряг на езерото Окичоби в залива на Тейлър в щата Флорида. Друго многобройно ято било видяно в същия щат през 1920 г., но истината за това съобщение не била потвърдена.

Сега със сигурност се знае, че последната птица била колекционирана по източното крайбрежие — Педжит Крийк и Бревърд Каунти, от Е. А. Меърнз на 18 април 1901 г. Последният дългоопашат каролински папагал умрял на затворено през 1914 г. в зоологическата градина на Цинцинати. Както вече казахме, през същата година и същия месец — септември, умрял тук и последният странствуващ гълъб.

От Маккланг научаваме и следното:

„През 1936 г. всички, на които е скъпо запазването на дивата природа, били зарадвани от съобщението на група опитни орнитолози, които уж били открили ято каролински папагалчета в блатистите гори на р. Санти в щата Южна Каролина. Повечето от учените обаче смятат, че е станала някаква грешка — във всеки случай никой повече не видял това ято. При това значителна част от горите в долината на Санти наскоро били изсечени при прокарването на електрическа линия с високо напрежение!“

Дългоопашатият каролински папагал бил известен още с два лесно различими подвида, които били открити някога в Северна Америка източно от Големите равнини: C. c. carolinensis и C. c. ludoviciana и Conuropsis fraterculus, известен само по една раменна кост.

От дългоопашатия каролински папагал са останали малко скелети и препарирани кости, които се пазят като най-редки и скъпи експонати в различни зоологически музеи и сбирки в света. Ето някои от тях: Ан Арбър, Бъркли (Калифорния), Блуменфийлд Хилз (Мичигън), Кембридж (Масачузетс), Чарлстън, Чикаго, Кливлънд, Девънпорт (Айова), Лорънс (Канзас), Лос Анджелиз, Минеаполис, Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Сан Франциско, Торонто, Уорсестър, Спрингфийлд, Квебек, Санта Барбара, Лондон, Единбург, Женева, Хамбург, Париж, Осло, Стокхолм и др.

Националният природонаучен музей в София притежава един отлично запазен препариран екземпляр от тази красива птица.

Безкрилата гагарка (Alca impennis), наречена още гигантска гагарка или голям пингвин, в миналото е била широко разпространена. Трябва да се каже, че тя е колкото американска, толкова и европейска птица.

На мнозина е известно, че пингвини се срещат само в антарктическата зона на южното полукълбо и на север те достигат най-много до Галапагоските острови в Тихия океан, а по западното африканско крайбрежие гнездят до 17° южна ширина. Малцина обаче знаят, че наименованието „пингвин“ е дадено най-напред на безкрилата северна алка, за която става дума тук. Едва впоследствие представителите на разреда Sphenisciformes били наречени пингвини.

В далечното минало се смятало, че безкрилата гагарка обитавала само най-северните морета, но по-късните проучвания и по-специално изследванията на натуралистите Уолей и Стеенстръпс опровергали това. Днес с положителност се знае, че тази птица е гнездила в Гренландия и Исландия, че се е срещала на п-ов Лабрадор, на Фарерските и Хибридските острови. Цели колонии обитавали атлантическото крайбрежие на Северна Америка — от Бафинова земя до Флорида. По европейското крайбрежие на Атлантика понякога тя стигала до Бискайския залив. През 1870 г. един екземпляр бил уловен в пристанището на Кил — Германия, а през 1830 г., както съобщава Науман, трупът на една безкрила гагарка бил изхвърлен на нормандския бряг във Франция. Според Стеенстръпс в предисторическо време тази птица била широко разпространена по датското крайбрежие. От намерените фосилни останки е установено, че преди около 600 хиляди години, когато климатът на Европа бил студен поради господствуващия тогава ледников период, безкрилата гагарка обитавала и южните райони на Апенинския полуостров.

Безкрилата гагарка била едра птица, поне в сравнение с повечето антарктически пингвини. Тя била голяма колкото гъска и достигала на дължина до половин метър, а най-едрите представители на вида — и до 90 см.

Оперението на безкрилата гагарка било твърде „изискано“ — гърбът й бил черен, коремната страна — снежнобяла, а гушата — кестенява. Над очите си тя имала по едно твърде характерно бяло овално петно. Меродавното мнение е, че именно заради тези бели надочни петна я нарекли „pen gwin“ („пин-гуин“), което ще рече „белоглав“. Някои автори са на мнение, че кръстници на безкрилата гагарка са английските моряци, които заради недоразвитите й крила я нарекли „pin wing“ („пин-уйнг“), което пък означава „крило-фуркет“. Недобре осведомените тълкуватели на името на тази птица търсят неговия произход от латинската дума „pingus“, което на български значи „тлъст“ (птицата наистина имала под кожата си изобилна тлъстина).

Но така или иначе първоначалното наименование на безкрилата алка се превърнало чрез руската транскрипция в „пингвин“, а от руски език преминало и у нас така.

За да завършим описанието на безкрилата гагарка, трябва да кажем, че тя, както подсказва самото й наименование, притежавала съвсем недоразвити крила. С тях тя не можела да лети, макар и да били снабдени с махови пера, но в замяна на това пък била отличен плувец и гмурец, при което закърнелите й крила й служели отлично за гребане под водата. Краката и здравият масивен клюн на безкрилата гагарка били черни.

Женската гагарка не правела гнездо — тя снасяла направо върху камъните едно-единствено сравнително едро яйце през годината. То било дълго до 15 см, а на цвят било сиво-зеленикаво, изпъстрено с дребни неправилни черни и канелени петънца.

Няма съмнение, че ниската размножителна способност на безкрилата гагарка е изиграла своята роля за намаляване числеността на вида, но в никакъв случай не може да се смята, че тя именно е станала причина за нейното окончателно измиране. Главен фактор за това било преди всичко безпощадното преследване на птицата от човека в продължение на цели три столетия — от първата половина на XVI в. докъм средата на XIX в. До времето, когато хората започнали безогледно да преследват злощастната птица, нейните популации били огромни. Преломът настъпил едва тогава, когато корабите започнали редовно да посещават островите и крайбрежията, където колониите на безкрилата гагарка били многобройни. Така както пингвините в района на Антарктика и до днес посрещат с доверие хората, безкрилите гагарки на времето без боязън, с любопитство и доверие посрещали двукраките същества. Но хората не оценили доверието на птиците; те като последни варвари се нахвърляли върху тях с тояги и ги избивали най-безмилостно. И моряците, и рибарите били еднакво жестоки. Месото на птицата било вкусно, а едрите й яйца представлявали деликатес за корабните екипажи.

Френският флотски капитан Малавуа оставил името си в историята на зоологията само благодарение на безкрилата гагарка. В своите спомени той разказва, че през 1534 г. моряците от неговия кораб убили по американското крайбрежие за един ден повече от хиляда птици.

Според признанието на друг моряк той и неколцината му другари само за половин час избили толкова от тези птици, че напълнили с техните трупчета цели две лодки. Но позорен рекорд в безпощадното избиване на злощастните птици поставил някой си Жак Картие, който за един ден убил със сопа хиляда безкрили гагарки.

След като европейските колонисти нахлули в Новия Свят, остров Нюфаундленд, на които гнездели огромни колонии безкрили гагарки, станал неизбежно пристанище за рибарските и китоловните кораби, които спирали тук, за да си набавят прясна храна. Ето какво пише капитан Ричард Уйтбърн, който често акостирал на острова в началото на XVII в.:

„Моряците избиваха с тояги птиците и пренасяха с лодките стотици от тях наведнъж. Сякаш господ е създал тези жалки същества толкова простодушни, само за да служат на хората за прекрасна храна.“

В началото на XIX в. по времето на Наполеоновите войни френският кораб „Ферое“ под командуването на капитан Петер Хансен имал път до о-в Исландия и моряците му избили хиляди безкрили гагарки. Освен това те препълнили лодките с яйцата на тези птици, така че при люшкането им от вълните те падали в морето. Хрониката съобщава, че цели купища от убити птици, натрупани по брега, останали да гният, тъй като поради наближаващата буря корабът трябвало бързо да отплува в открито море.

Историята на нелетящия гълъб от Маскаренските острови сега се повторила с безкрилата гагарка. Всички кораби, които имали път покрай островите, обитавани от тлъстата и вкусна птица, се отбивали на тях да попълнят хранителните си запаси с прясно месо, а по време на размножителния период и с яйца. И това продължило дотогава, докато нейното количество съвсем намаляло.

Безкрилата гагарка изчезнала най-напред по северноамериканското крайбрежие, а след това и от отделните острови. Най-дълго се запазила в Исландия, където се срещала и в най-големи количества. По-точно казано, безкрилата гагарка обитавала не самия о-в Исландия, а съседните на него по-малки островчета. Тези скалисти островчета били така недостъпни, че рядко някой кораб се решавал да хвърли котва край техните стръмни брегове.

Особено надеждно убежище за оредялата птица били Птичите острови, разположени на югозапад от о-в Исландия. Едно от тези островчета било наречено от исландските рибари Гайърфугласкиер, т.е. Остров на безкрилата гагарка (на исландски език „гайърфугл“ значи „безкрила гагарка“), или Остров на пингвините. Колкото и недостъпно да било това островче поради изобилствуващите тук подводни скали, които го заобикаляли като каменен венец, и поради стръмните му брегове, все пак исландските рибари редовно го посещавали, за да избиват птиците, да събират пух и яйца.

Към края на XVII в. и тук гагарките намалели дотолкова, че ловът им престанал да оправдава риска, свързан с акостирането на острова. Най-сетне злощастната птица била оставена на мира!… Но и това не било задълго. След няколко десетилетия птиците наново се размножили. Започнало отново тяхното преследване и избиване. В началото на XIX в. на два пъти (през 1808 и 1813 г.) военни кораби посетили о-в Гайърфугласкиер, примамени от вкусното месо и още по-вкусните яйца на безкрилата гагарка.

Набезите на Гайърфугласкиер продължили до началото на 1830 г., когато по неизвестни причини, най-вероятно поради силно земетресение, островът потънал във водите на океана. Голяма част от останалите живи гагарки образували гнездова колония на един от съседните острови — о-в Елдей.

Сега започнала втората част на трагедията — епилогът. Тъкмо около това време уредниците на природонаучните музеи от цял свят, които познавали историята на другите видове изчезнали птици през историческо време и предвиждали края на безкрилата гагарка, вместо да апелират за нейното запазване, започнали да закупуват на баснословни цени живи и убити гагарки и яйца от тях. Не останали по-назад и частните колекционери. Това станало причина за нов унищожителен подход срещу последните оцелели птици. Отново влезли в действие мрежите и тоягите.

Според сведения на Брем „някой си Хоудмундзън“ посетил през 1830 г. на два пъти о-в Елдей, при което първия път уловил 12 (или 13) безкрили гагарки, а втория — 8. На следната година той отново организирал експедиция на острова. Този път били хванати 24 птици, част от които били държани дълго време във волиери. През 1833 г. били убити 13 птици, през 1834 г. — 9, през 1840 г. (или 1841 г.) — само 2. През 1844 г. били хванати и удушени на о-в Елдей последните две безкрили гагарки. Ето и историята на този безславен подвиг:

„На 4 юни 1844 г. една лодка приближила на разсъмване о-в Елдей. В нея се намирали 14 рибари, дошли тук да опитат щастието си. Вълните с грохот се разбивали в мрачните скали на острова и само трима смелчаци успели да скочат на брега (имената им заслужават да бъдат споменати, тъй като те са убили последните две безкрили гагарки: Ислефсон, Кентилсон и Барндсон — б.а.).

Щом зърнала приближаващите се хора, последната двойка безкрили гагарки се вдигнала от твърдото си гнездо. Двама от рибарите ги хванали и удушили. Третият взел единственото яйце, но забелязал, че то имало малка пукнатина и с яд го строшил в камъните…“

Така на 4 юни 1844 г. приключила печалната история на още едно престъпление по отношение на животинския свят на нашата планета.

Ето какво пише по този повод старейшината на природозащитниците в Европа и света проф. д-р Бернхард Гжимек:

„Рибарите, които убили на о-в Елдей двете последни алки-великани, извършили едно злодеяние с по-фатални последици от това на гърка Херострат, който запалил храма на Ефес, за да обезсмърти името си. И преди това, и след това хората са строяли нови храмове и са ги опожарявали, обаче даден вид животни, последната двойка от които измира, без да остави потомство, човечеството никога не може да сътвори отново. Ние сме в състояние да строим небостъргачи и да унищожаваме цели континенти с атомни бомби, но да сътворим отново умрял дъждовен червей, това не можем да направим…“

Знае се, че по настоящем в различни музеи на света са запазени около 70 препарирани безкрили гагарки, 3 от които се намират в Америка, а останалите са в Европа. В Англия се пазят 21 експоната, в Германия — 20, в Съветския съюз — 2, а останалите са пръснати в различни европейски страни. Освен това са запазени и повече от 20 пълни скелета и части от скелети, както и няколко одрани кожи. В музейни и частни сбирки се намират и много яйца, които днес струват баснословни суми. За една яйчена черупка богатите музеи и колекционерите плащат до 600 фунта стерлинги, което по сегашния курс се равнява на повече от 1000 лева. Една кожа на безкрила гагарка струва около 20 000 фунта стерлинги, което се равнява на пазарната стойност например на повече от 10 автомобила от най-реномираната марка.

Днес Съюзът на орнитолозите в Съединените щати нарича своя печатен орган „Гагарка“ в памет именно на безкрилата гагарка, първата американска птица, унищожена от човека.

Лабрадорската гага (Camptorhynhus labradorius), наричана още лабрадорска патица, една от най-красивите морски птици, била унищожена малко по-късно от безкрилата гагарка.

Тази сравнително дребна водоплаваща птица, която обитава северноамериканското крайбрежие на Атлантика, била твърде изящна. Мъжкият се отличавал със скромното си, но красиво оперение. Главата му била снежнобяла с изключение на черната линия, преминаваща през горната част на главата; тънката шия също била бяла, с кадифеночерна „огърлица“, гръбната част, кръстът, покривните опашни пера и опашката били черни, маховите пера и долната страна на тялото също били черни, а крилните пера — бели. Човката била черна или кафеникава, а в основата си — жълта или оранжева. Очите й били червеникаво-светлокафяви до жълти. Женската се отличавала със сиво-кафеникавото си оперение, с една белезникава линия зад очите и белезникаво гърло. На крилата си имала по едно чисто бяло оченце. Човката й била като на мъжкия. Краката също били жълти.

Според Робърт Мак-Кланг и Гринуей лабрадорската патица винаги била доста рядка, дори и през XVII в. През есента и зимата тя се придържала към източното крайбрежие на Съединените щати — от провинция Нова Шотландия до щата Ню Джърси и дори по̀ на юг. Наблюдавана е в залива Фанди и на о-в Лонг. По-многобройни били птиците по лабрадорското крайбрежие и по-специално в залива Сент Лорънс (Свети Лавренти). Предполага се, че са гнездили и отглеждали малките си по южното крайбрежие на п-в Лабрадор, а може би и на крайбрежните островчета, както правят и до днес техните близки родственици — другите видове патици.

Биологията на лабрадорската гага не била добре позната. Малко са сведенията, с които науката разполага за нейния начин на живот. Както научаваме от Мак-Кланг, тя предпочитала закътаните и плитки заливчета и ловяла по пясъчното им дъно рачета и други дребни животни. Гринуей пише, че през зимата лабрадорската гага била откривана в пясъчните заливи и естуарии. Била страхлива и предпазлива, като не допускала близо до себе си хора. Обикновено прелитала на малки ята от десетина птици, но най-често можело да се видят единични екземпляри или двойки.

Месото на лабрадорската гага не било особено вкусно, но все пак ловците не пропускали да стрелят по нея, когато попаднела в обсега на ловната им пушка. Освен това я ловели с въдица, като за стръв поставяли месо от мида. Но макар и месото й да не било деликатесно, тя често била излагана в месарниците на крайбрежните атлантически градове на САЩ: Ню Йорк, Ню Джърси, Балтимор, и др. Единодушно е мнението на специалистите, че тя често се разваляла, преди да бъде продадена.

Още преди войната за независимост през 1775–1783 г. всяко лято от Нова Англия се отправяли голям брой кораби за Лабрадор, които превозвали ловци за пера и яйца на гаги и други морски птици. Те пристигали тук или по време на гнездовия период, или малко по-късно, когато птиците линеели и били съвсем безпомощни. Тези набези продължили докъм средата на XIX в. Още през 1844 г. тя била рядка в зимния си район. По време на гражданската война в САЩ (1861–1865 г.) лабрадорската патица вече силно намаляла навсякъде в ареала си.

Според някои автори последната лабрадорска патица била убита в залива Халифакс по атлантическото крайбрежие на САЩ още през 1825 г. Но явно е, че по-достоверни са сведенията на Гринуей и Мак-Кланг, според които последната лабрадорска гага и сега се пазела в сбирката на Смитсъновия институт във Вашингтон. Има още едно съобщение, което се смята за съмнително поради загубването на екземпляра, за който се твърди, че през 1878 г. някакъв малчуган застрелял друга лабрадорска гага в разлива на р. Чемунг, Елмира в щата Ню Йорк. И така изминали са повече от сто години от деня на изчезването на този най-изящен вид патица.

До наши дни от злощастната птица са останали само 48 препарирани екземпляра, които грижливо се пазят в различни зоологически музеи и научни институти в света. Някои от тях се намират в музеите на: Албъни, Бостън, Бруклин, Чикаго, Вашингтон, Монреал, Амиен (Франция), Лондон, Ливърпул, Кембридж, Дъблин, Дрезден, Франкфурт, Хелберщат, Лайден, Виена, Ленинград.

Източният степен тетрев (Tympanichus cupido cupido), наречен още степна кокошка, е северноамериканска птица. Наречен е така, защото населявал източните райони на Северноамериканския континент за разлика от западния стенен тетрев, който и до днес се среща в някои запазени участъци в западните райони на САЩ. По външен вид и поведение двата вида тетреви си приличат извънредно много.

Все пак биологията и екологията на източния степен тетрев не са били много познати. За външния му вид се знае, че това била плътна птица с квадратна опашка и дълги снопчета пера отстрани на шията. Известно е още, че всяка пролет по време на брачния период мъжките тетреви подобно на всички тетреви по света се събирали да токуват, като изпълнявали пред женските сложен ритуал на ухажване. Те надували оранжевите си подкожни торбички, разположени на шията под снопчетата пера, и „гърмели“, като рязко изпускали въздух, от което се получавал звук, напомнящ глухо и често барабанене.

Налага се да кажем, че всички сведения за тази птица ние черпим от меродавната книга на Робърт Мак-Кланг „Изгубената дива Америка“, издадена в САЩ през 1969 г.

Както съобщава Мак-Кланг, през периода, когато територията на САЩ се намирала под колониалното господство на Великобритания, а ареалът на източния степен тетрев се простирал от Нова Англия до Виржиния, а по всяка вероятност и до Южна Каролина. По това време той бил твърде многоброен. Около Бостън птиците се срещали толкова много, „че при наемането си слугите поставяли пред бъдещите си господари условието да не се сервира на трапезата месо от тетрев всеки ден през седмицата“.

Така или иначе месото на източния тетрев било толкова вкусно, че птицата била преследвана и избивана най-интензивно. В резултат на това още по времето, когато започнала войната за независимост, в много райони нейното количество силно намаляло. Дори в щата Ню Йорк тя станала толкова рядка, че през 1871 г. бил предложен закон „За опазване на степните тетреви и другия дивеч“.

В резултат на неограничения спортен лов и промишленото избиване на източния тетрев, както и на нарушаването на гнездовия им район и на средата на съществуване от „топора и плуга“, числеността на птицата започнала катастрофално да намалява по целия й ареал. Вече към средата на миналото столетие източният степен тетрев станал голяма рядкост, а в началото на 70-те години той бил изтребен почти навсякъде с изключение на о. Матрас-Нивярд. Проведената през 1890 г. таксация показала, че на острова имало само 200 птици, а през 1906 г. те останали едва 77. През 1907–1908 г. на острова бил организиран резерват с площ 650 хектара. Бил назначен и надзирател, който трябвало да пази птиците от котки и други хищници. В резултат на това броят на птиците почнал постепенно да се увеличава и след десетина години (през 1916 г.) на острова имало повече от 2000 екземпляра. По всичко личало, че видът се възражда. Но за зла участ през 1916 г. над резервата връхлетяло бедствие. В гората избухнал пожар, който обхванал почти 50 кв. км пространство. Повечето от гнездата със снесените в тях яйца, както и голям брой млади и възрастни птици загинали. При това злото не било само това — на следващата година в района се размножили много ястреби-кокошкари, които се нахвърлили върху тетревите и нанесли сериозни загуби на популацията. От 2000-те птици, които обитавали острова само една година преди това, останали по-малко от 100.

Ограниченият ареал на източния степен тетрев в малък горски участък, болестите и стихийните бедствия най-сетне си казали думата. Наистина в продължение на 3–4 години популацията на острова бързо нараснала и към 1920 г. птицата наброявала вече 600 екземпляра. Но след това без видими причини тя бързо започнала да оредява и към 1925 г. останали едва около 25 птици, при това предимно мъжки. Несъмнено източният тетрев бил обречен на изчезване. През 1932 г. останал жив един-единствен стар петел, който бил виден за последен път на 11 март същата година.

И Мак-Кланг привежда в книгата си редакционната статия — некролог за степния тетрев, написана в местния „Вестник Винярд“ от редактора му Хенри Витл Хау. Следният откъс от нея може да послужи като епитафия не само на тази птица, но и на всички останали изчезнали видове: „Ние станахме свидетели на безвъзвратността, която никога вече не ще бъде осветена от нито един светлинен лъч. Ние се докоснахме с реалността на пълното измиране.“

Ескимоският свирец (Numenius borealis) принадлежи към разред Дъждосвирцови (Limicolae).

Ескимоският свирец е сравнително малък измежду свирците и прилича много на малкия свирец (Numenius minutus), който обитава Далекоизточния район на Съветския съюз. Дължината на крилата му е 20–21,5 см. Гръбната му страна е тъмнокафява, а краищата на перата му са черни. Горната част на гърдите има тъмнокафяви ивици. Маховите му пера са кафяви без ивици. Перата на гърдите и хълбоците са белязани с широко „V“. Човката му е черна, в основата на долната челюст е по-бледа, а понякога жълта. Очите му са тъмнокафяви, а краката — сивкавосини. Полов диморфизъм липсва.

Известно е, че в миналото птицата мътела в тундрата, на север от горната граница на гората в северния район на Макензи — Канада, а на запад — по крайбрежието на Нортън Саунд, Аляска. Има сигурни данни, че ескимоският свирец е мътел в северните области на Канада — между реките Макензи и Копърмайн. Според други автори е възможно свирците да са мътели в залива Хъдзън. Гнездели и мътели в неплодородни области, необрасли с дървета, близо до бреговете на Северния ледовит океан. Били намирани в открити територии, в тундрата, близо до блата. През зимата мигрирали на юг и стигали до пампасите на Аржентина.

Най-вероятно е гнезденето и мътенето да са започвали след пристигането на птицата в тундровите райони на Северна Канада в края на май или началото на юни до началото на юли. Гнездата им били съвсем примитивни — ямички и изобщо земни вдлъбнатини, напълнени с гнили листа, а понякога и с малко суха трева.

Ескимоският свирец се хранел с насекоми и охлюви, както и с плодове, особено с плода на мечото грозде. По време на прелета си в района на Скалистите планини изяждали много скакалци и яйцата им. Кацали и в разораните ниви, за да търсят ларви и гъсеници на зимните нощенки, изровени от плуга.

Ескимоският свирец извършвал продължителни трудни миграции от крайните райони на Северна Америка, през цялата северна и централна част на континента и стигал чак до Аржентина и Чили. Виждали са го дори и на Фолклъндските острови преди едно столетие, но специалистите са на мнение, че птиците са могли да долетят тук случайно.

В труда си „Червената книга“ Фишър, Саймън и Винсент пишат за миграциите на ескимоския свирец следното: „С усвояването на Средния Запад и с разпространението на ловното оръжие в Северна Америка в края на деветнадесетия век започнал масовия отстрел на доверчивата и смела птица. Точно по това време били установени твърде интересните маршрути на мигрирането й. През своите най-добри дни ескимоският свирец безусловно прекарвал годината така: през лятото той гнездял непродължително време в тундрата на север от Канада, както сочат очевидци на Макензи, и (според мнението на повечето специалисти) на Аляска, а може би на о-в Франклин (Канадски арктически архипелаг), в района на залива Унгава в провинция Квебек, предположително в Киватине и в квебекската част на Хъдзъновия залив и залива Джеймс. След това той прелитал покрай източното крайбрежие на Северна Америка или наблизо до него, минавал Карибско море и Южна Америка през Бразилия и зимувал в Аржентина и Южно Чили. Тук обикновено ескимоският свирец долитал до провинция Чубут в Северна Патагония и до остров Чилое… Той се връщал по неизвестен път през Южна Америка, през Централна Америка, където се отклонявал от маршрута на есенния си полет (по отделни сведения са го виждали през пролетта в Гватемала и Мексико), заобикалял тексаското крайбрежие на Мексиканския залив и по средното течение на Мисисипи следвал пътя към гнездовия си район.“

Понякога мигриращите ята на ескимоския свирец бивали разпръсквани от силни ветрове или тропически циклони, като отделни птици били отнасяни чак в Шотландия и Ирландия. На островите на Великобритания са били открити половин дузина птици, отнесени тук от силни циклонални бури.

Според данни на Гринуей през последните петдесет години са били уловени, убити или наблюдавани едва няколко екземпляра от ескимоския свирец. Един екземпляр бил уловен на 29 август 1932 г. в Бетл Харбър, точно на север от пролива на о-в Бел. Две седмици по-късно четири птици били отбелязани в Монтаук Пойнт на о-в Лонг. През февруари 1937 г. един надежден според Гринуей наблюдател видял две или три птици в източната част на периферията на Буенос Айрес, столицата на Аржентина. Що се отнася пък за Съединените щати, последната птица била застреляна в Норфолк, щат Небраска, на 17 април 1915 г. Една птица била наблюдавана по крайбрежието на Тексас през 1962 г. В Аржентина последната птица била убита на 11 януари 1925 г., а на Уестиндийския о-в Барбадос един екземпляр от ескимоския свирец бил уловен през септември 1964 г.

Фишър, Саймън и Винсент дават в „Червената книга“ следните данни по този въпрос:

Според тях наблюденията от края на миналото столетие и началото на нашето показват, че през пролетния прелет ескимоският свирец ставал жертва на ловците от централните щати, а през есента — на тези от източното крайбрежие на Канада и Съединените щати. До 1875 г. обикновено прелитали големи ята, които след това съвсем намалели, а в началото на нашето столетие могло да се видят само отделни екземпляри. От прелитащите през есента ескимоски свирци за последен път са били видени: в Илинойс — през 1872 г., в Онтарио — през 1873 г., в Охайо — през 1878 г., в Пенсилвания и Нюфаундленд — през 1889 г., на о-в Принц Едуард — през 1901 г., в Нова Шотландия — през 1902 г., в Квебек — през 1906 г., в Уйскънсин — през 1912 г., в Мерилънд и Бермуда — през 1913 г., в Масачузетс — през 1916 г., в Мен — през 1929 г., в Нюфаундленд, Лабрадор и на Лонг Айлънд (Ню Йорк) — през 1932 г., в Южна Каролина — през 1956 г., в Ню Джърси — през 1959 г., а на Бахамските острови през 1963 г. била убита една птица. И авторите на „Червената книга“ заключават: „Последните съобщения дават основание да се предположи, че ескимоският свирец все още гнезди на полуостров Унгава или в района на о-в Франклин.“

Мнозина автори обаче са на мнение, че ескимоският свирец вече е напълно изчезнал. Но дори и да са запазени все още няколко екземпляра, практиката показва, че все едно рано или късно тази птица е обречена на изчезване.

Повечето от авторите сочат като главна причина за катастрофалното намаляване на популациите на ескимоския свирец изтребването му с ловно оръжие от заселниците на Новия свят. Не може обаче да се отрече, че и нарушаването на биотопа на птицата е дало своето отражение. Така например в „Жизнь животных“, издадена през 1970 г. в СССР, срещаме следното интересно обяснение по този въпрос: „Голямо значение за катастрофалното измиране на ескимоския свирец имало също така бързото изменение на ландшафта на местата, където той е зимувал, а именно разораването на пампата. Интересно е, че като тласък за ускореното развитие на земеделието в Южна Америка е послужило неплодородието през 1891 г. в Поволжието, след което бил забранен износът на жито от Русия. Тогава страните от Западна Европа се обърнали към друг доставчик, към страните от Южна Америка. Последното малко ято от ескимоски свирци било видяно през пролетта на 1926 г. в Небраска.“

Сега екземпляри от ескимоския свирец могат да се открият във всички по-големи музеи в света.

Антилските острови обхващат голяма част от островите на Уест Индия в Карибско море и се делят на Големи и Малки Антили. В Големите Антили влизат островите Куба, Ямайка, Хаити, Пуерто Рико и др., а в Малките Антили — Гуаделупа, Мартиника, Барбейдоуз, Аруба, Кюрасао и др. Това е един от районите на земното кълбо, чиято фауна е пострадала извънредно много от европейската колонизация. Причините за това са няколко.

Преди всичко трябва да се каже, че повечето от островите на архипелага, особено на Малките Антили, са малки, така че популациите на животинските и растителните видове също са малобройни, поради което и естественото равновесие е твърде неустойчиво. Освен това в резултат на изолираността на Антилските острови различните видове животни са твърде много адаптирани и следователно са крайно чувствителни и към най-слабото нарушение на екологичното равновесие. Не трябва да се забравя и това, че внесените от белия човек животни, като например кучета, котки, мангусти (за борба с изобилствуващите на островите отровни змии), плъхове и др., са извършили страшни опустошения върху автохтонната (местна) фауна. Особено са пострадали птиците и сухоземните бозайници.

Така например двата вида примитивни насекомоядни, каквито са хаитянският и кубинският соленодон, са били дотолкова изтребени, че дълго време са смятани за напълно изчезнали, докато през 1907 г. не били наново открити. Едрият антилски гризач агути (Dasyprocta albida), който прилича на горската антилопа дукер, изчезнал в по-голямата част от своя ареал, изтребен от ловците заради вкусното му месо. Птиците козодои, които гнездят на земята, станали лесна плячка на мангустите и плъховете.

Особено били засегнати в това отношение Малките Антили. Според данни на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси през последните десетилетия тук са изчезнали напълно 7 вида насекомоядни животни, 22 вида гризачи, 7 вида прилепи, 4 или 5 вида от непълнозъбите, 25 вида влечуги и 21 вида птици.

Кубинският червен папагал ара (Ara tricolor), наречен още трицветен ара или арара, принадлежи към папагалите от рода Ara, към късоопашатите папагали — голяма група американски и африкански папагали, представени от 12 рода с 66 вида. Род Ara наброява 15 вида.

Папагалите ара населяват гористите райони на тропическия пояс на западното полукълбо на големи ята и гнездят в хралупи. Нападат овощните плантации и причиняват доста щети.

Живеят на двойки и са строго моногамни, но тъй като са твърде обществени животни, образуват големи ята. Лесно се опитомяват и бързо се научават да „говорят“.

В тропическа Америка папагалите ара са все още многобройни, но на островите са вече редки, като някои, например трицветният ара, са изчезнали.

Кубинският папагал ара достигал на дължина от човката до края на опашката около половин метър. Оперението му било червено-жълто, като мъжкият и женският не се различавали помежду си, т.е. не съществувал полов диморфизъм. Горната част на гърба била червена, перата били със зелени краища, а крилното оперение било по-тъмночервено; опашката била синя отгоре и червена отдолу, а долноопашните пера — сини. Челото му било червено, темето — жълтеникаво, а задната част на врата — жълта. Около очите и отстрани на главата, както у всички папагали ара, имало голямо пространство, лишено от оперение. Клюнът бил висок и много як — с него птицата можела да разтрошава и най-твърдите костилки на плодовете. Дължината на крилата била 26–28 см.

Кубинският трицветен ара, както и името му показва, бил разпространен на о-в Куба и съседните на него острови и гнездял предимно на южното крайбрежие на Куба. Известен брой птици мътели и на други места. Зоологът Гундалах ги наблюдавал в района на блатото Сената край гр. Лас Вегас. Той съобщава, че птиците гнездели в дупки на палмови дървета и живеели на двойки и семейства. Храната им се състояла от плодове, семена, филизи и пъпки.

Въпреки че според Гундалах месото на птицата имало лоша миризма и било неприятно на вкус, кубинците убивали птиците за храна. Друга причина за изтребването на птицата било преследването й заради яркото и красиво оперение, както и заради държането й в кафези. Унищожаването на първобитните гори за земеделски цели, които били основен биотоп за трицветния ара, също оказало своето влияние за изчезването на птицата.

Според съществуващите сведения последният екземпляр от трицветния ара бил убит в околностите на Лас Вегас през 1864 г.

Известни са и други напълно измрели папагали ара от Антилските острови. Така например, както съобщава Гринуей, Касас сочел, че на о-в Испаньола също се срещал в края на XV в. папагал ара. Преди около двеста години червени ара имало на Гуаделупа, Мартиника и Ямайка, а Фердинанд Колумбус, Дю Тертър и Лаба ги описали на островите Френч.

Те се наричали Ara guadeloupensis. Ако се съди по оставените за тях описания, те приличали на съществуващия днес в огромния ареал от Мексико до Бразилия червен ара (Ara macao), макар и да били значително по-дребни и цялата им опашка да била червена. Те се различавали от кубинския ара триколор по това, че имали жълто на крилата си.

Фердинанд Колумбус е оставил сведения, че червени папагали, „едри колкото кокошки“ и наричани от аборигенното карибско население „гуакамайос“, били наблюдавани на Гуаделупа през април 1496 г. И тъй като това било същото наименование, което кубинците употребявали през 1946 г. за трицветния папагал ара, Гринуей заключава, че е било възможно някога на Гуаделупа да е съществувал подобен ендемичен вид. В подкрепа на това говори и една рисунка на Роланд Сейвъри, запазена в Британския музей, на която били изобразени няколко птици, между които и видът ара, отговарящ точно на това описание.

Амазонските папагали от рода Amazona станали известни, след като Колумб открил Америка и по-точно Уестиндийските острови. Особено популярни ги направило това, че добре се опитомяват и сравнително лесно понасят живота при домашни условия в клетки. При това те са отлични имитатори, едни от най-добрите изобщо измежду папагалите.

След колонизирането на островите от европейците те започнали бързо да намаляват. Важна причина за това било преди всичко бързото изсичане на горите за земеделски площи. Огнестрелното оръжие на европейците също оказало голямо влияние за прякото унищожение на птиците. Освен това много били ловени живи за отглеждане в клетки заради красивото им оперение, както и за техните имитаторски способности.

Известни са 26 вида амазонски папагали, които се срещат в тропическите райони на Южна и Централна Америка и на Антилските острови. От тях много видове са вече съвсем редки, а други са напълно изчезнали.

Някога пуерториканският папагал (Amazona vittata) бил представен на островите Кулебра и Виекес от местния подвид Amazona vittata gracilipes, който бил тук съвсем обикновен в края на миналото столетие. Изтребван безмилостно от белите преселници, той изчезнал през 1912 г., преди да бъде описан и да получи научното си наименование, което станало едва през 1915 г.

От пуерториканския папагал от островите на Кулебра и Виекес днес са останали само три препарирани екземпляра.

Виолетовата амазонка (Amazona violacea) също принадлежи към род Амазонски папагали (Amazona), които спадат към групата на късоопашатите папагали от разр. Папагали (Psittaci).

Този папагал, който се срещал на о-в Гуаделупа и е измрял напълно в началото на XVIII столетие, е известен, както съобщава това Гринуей, от съвсем достоверни описания на природоизпитатели, колекционери и пътешественици.

Амазона от остров Мартиника (Amazona martiniana), както и името й показва, се срещала на о-в Мартиника. За съжаление не съществуват никакви сведения, от които може да се съди за външния й вид. Не се знае и по какво може да се е различавала мартиниканската амазона от виолетовата амазона от о-в Гуаделупа.

Знае се само, че този папагал от Мартиника е изчезвал в началото на XVII в.

Каракарата от о-в Гуаделупа (Polyboros lutosus) принадлежи към сем. Соколови (Falconidae) от разр. Дневни грабливи птици (Accipitres или Falconiformes). Гуаделупската каракара принадлежи към род Планински каракари (Phalcobaenus), към който се отнасят няколко вида, по-малки по размери от обикновената каракара. Те притежават късо къдраво качулче на главата си.

Гуаделупската каракара е голям кафяв ястреб. Главата му е черна, а гърбът и долната част на тялото му са тъмнокафяви. Крилете му са също тъмнокафяви отгоре с една широка сива препаска. Опашката му е сива.

Гуаделупската каракара била разпространена на остров Гуаделупа главно покрай западното крайбрежие на Долна Калифорния. Според сведенията на мексиканци от 1885 г. тя гнездяла по отвесните скали. Била уседнала птица и гнездяла поединично по дърветата, а понякога и на земята, както и по отвесни скали. Голям брой от тези птици можело да бъдат наблюдавани близо до сладководни извори и вирове. Сезонът на мътене бил в началото на пролетта, а обикновено гнездото било изграждано от пръчки и друг груб материал докъм средата на април. Обикновено женската снасяла 2–3 яйца. Малките излитали от гнездото на възраст 2–3 месеца.

Гуаделупската каракара се хранела с живи козлета, както и с малки птици, мишки, червеи и насекоми. Наблюдавана е около труповете на умрели кози.

Някога тези птици са били многобройни на острова, но са изтребени от човека, тъй като между козарите съществувало твърдото убеждение, че каракарата убивала и изяждала яретата. Ето защо те застреляли и отровили цялата популация. Зоологът Брайънт пише, че „за да си набавят мишки, червеи и насекоми, те се отправяли към изораните ниви, където ровят с нокти почвата, както правят това домашните птици“. Също той отбелязва, че те се хранели с труповете на одрани и захвърлени кози, но казва, че никога не е виждал да нападат живо животно.

Жива каракара е била видяна за последен път на 1 Декември 1900 г. По същото време били събрани и последните екземпляри за различни музеи от Р. X. Бек. Оттогава на острова са идвали няколко експедиции от природоизпитатели, но никоя не е успяла да открие птицата.

Сега от нея се пазят препарирани екземпляри и скелети в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Питсбърг, Сан Диего, Лондон, Кембридж и Норуич.