Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (7)

„Възкръснали“ животни

Голям брой животни в продължение на години и десетилетия, а някои дори цяло столетие били смятани за измрели, за напълно изчезнали от лицето на Земята. По-късно по една или друга случайност тези животни отново били „откривани“. Обикновено такива животни — птици или бозайници, винаги са били редки.

Историята на почти всички тези видове „възкръснали“ животни е твърде поучителна, затова и решихме да разкажем за тях.

Джуджевидната свиня (Sus silvanius), която принадлежи към сем. Свини (Suidae) от разр. Чифтокопитни (Artiodactila), клас Бозайници (Mammalia), в продължение на много години се смяташе за напълно изчезнала.

Тя е най-дребната измежду всички видове диви свине, които се срещат на земното кълбо. На дължина от върха на зурлата до края на опашката тя достига 50–65 см, а на височина — едва 25–30 см. Опашката й е къса и изправена и, както опашката на плъха, е покрита с редки космици. Ушите й са малки и неокосмени. Тялото й е покрито с остра и груба ръждивокафеникава до черна козина. Характерно за джуджевидната дива свиня е устройството на черепа й, което я отличава от всички останали видове диви свине. Освен това женската притежава само три чифта сукални зърна, докато останалите видове от рода Свине (Sus) имат шест чифта. Това дало основание на зоолозите да я причислят към особен род — Porcula, който някои специалисти приемат за подрод.

В миналото джуджевидната свиня била обикновена в южните предпланини и по склоновете на Хималаите, в малките държавици Непал, Бутан и Секим, както и в Северозападен Асам — Индия.

Биологията на джуджевидната свиня не е добре изучена, тъй като тя води скрит, нощен начин на живот. Все пак се знае, че тя обитава гористите райони и живее на стада от 5–6, рядко до 15–20 животни, които се водят от един мъжкар. Стадото се състои от родителите и малките им. Мъжкарят самоотвержено пази стадото от врагове, като понякога може дори да нападне и човек. Женската ражда обикновено 3–4 малки, чиято окраска е ивичеста, каквато имат прасенцата на нашата дива свиня.

В продължение на много години никой не е виждал това животно и затова се смятало, че е напълно изчезнало. През последните години на миналото десетилетие обаче в Индия все по-често започнал да се носи слух, че местни жители и ловци били виждали джуджевидната дива свиня в горите на Непал. Предполагаемите райони на местообитание на животното били нанесени на карта от зоолозите и през 1970 г. започнали усилени търсения. На следващата година те неочаквано се увенчали с успех. При случаен пожар в тръстиковата джунгла на Асам животните били прогонени от укритията си и местните жители успели да уловят няколко джуджевидни свине, които предали на зоолозите.

При същия пожар било уловено живо и още едно животно, което също било смятало за изчезнало. Става дума за един вид заек.

Острокозинестият заек (Caprolagus hispidus), наречен още асамски заек, от сем. Зайци (Leporidae), разр. Зайцеобразни (Lagomorpha) спада към особената група древни зайци Пенталагини (Pentalagini). Това са предимно дребни животни със закръглени къси уши и къси крака. Особено задните са недостатъчно развити. Сивата им или кафеникава космена покривка е доста твърда, а у някои видове дори четинеста, затова ги наричат още четинести зайци.

По външен вид и някои биологични особености острокозинестият заек прилича много на европейския заек-подземник, макар че не рови подземни убежища като него. Обитава гори, храсталаци, саванни полета и дори планински области в тропическите и субтропическите райони на Азия, включително и на Малайския архипелаг.

Уловеният по време на пожара в Асам заек бил възрастен мъжкар. Откъснатата му лява предна лапа свидетелствува за това, че е попадал в капан.

Сега тези два вида са вписани в „Червената книга“ и се намират под защита навсякъде, където се срещнат.

Еленът на отец Давид (Elaphurus davidianus), наречен още милу, принадлежи към сем. Елени (Cervoidea), разр. Чифтокопитни (Artiodactyla) от класа на бозайниците.

Интересна е историята на този наистина уникален представител на китайската фауна.

Милу е твърде едър елен с високи крака и дълго тяло. На дължина достига от 150 до 215 см, височината при холката е 115–140 см, тежи от 150 до 200 кг. Опашката му е дълга около 50 см, т.е. по-дълга е, отколкото на всички видове елени, и завършва със снопче косми на края, както у кравите. Копитата му са широки. Ушите му са малки и тесни. Рогата на елена на отец Давид също се различават от тези на другите елени — те са големи и всички техни израстъци, които обикновено биват 4, са насочени назад, а не, както е у другите представители на семейството, напред. Върховете на всички разклонения са вилужно раздвоени. Понякога елените сменят рогата си два пъти през годината.

Окраската на козината през лятото е кафеникавосива, а през зимата сивкавокафява. Коремната страна е почти бяла, а долната част на краката е сравнително светла. Отстрани на шията и под гърлото се образува забележима „грива“.

Този вид елен никога не е бил одомашняван, но и не е известен на науката като истинско диво животно, тъй като в диво състояние той е престанал да съществува преди повече от 3000 години. Някогашният район на разпространение на това животно не е известен, но се предполага, че е населявало блатистите райони на Среден Китай и е изчезнало оттам, когато са започнали да изсичат горите и да обработват земята.

Но макар и да е изчезнал в свободната природа, еленът на отец Давид не престанал да съществува, защото едно стадо било запазено в императорския ловен парк, който се намирал на юг от Пекин.

Еленът на отец Давид бил открит за европейската наука едва през втората половина на миналото столетие от френския натуралист Арман Давид — мисионер член-кореспондент на Парижкия природонаучен музей. Той бил първият европеец, допуснат в императорския парк в Пекин, където между другите интересни неща можал да види непознат и неизвестен дотогава за него вид елен, който служел като украса на парка. Според други автори Арман Давид само успял да „хвърли поглед“ през оградата на строго охранявания парк. Така или иначе през следващата година ученият успял да изпрати две кожи от този елен в Париж, където те били описани през 1866 г. от Милн-Едвардс. По-късно били изпратени и живи екземпляри от това ценно животно, които били пуснати в няколко зоопарка, където се аклиматизирали и започнали да се размножават.

През последното десетилетие на миналия век с елена на отец Давид се случили просто невероятни неща. По време на разлива на p. Хуанхе през 1894 г. нейните разбушували се води успели да пробият и да отнесат част от 70-километровата стена на императорския парк. Елените и другите животни се разбягали в околността, където били избити от гладуващото население. Малкото останали живи животни били изтребени по време на боксерското антиимпериалистическо въстание на китайските селяни и градската беднотия през 1900 г. През 1911 г. в Китай имало само два елена милу, които след десет години умрели. Така еленът на отец Давид вече не се срещал в родината си.

А какво станало в Европа с докараните от Китай елени на отец Давид? Английският херцог Бедфорд, който притежавал няколко животни от този вид, решил през 1900 и 1901 г. да ги запази за идните поколения. У него се зародила щастливата идея да събере всички животни от зоологическите градини на Европа и от тях да създаде едно племенно стадо, като по този начин спаси рядкото животно от гибел. Тук, в парка на английското абатство в Уубърн, стадото започнало да расте и през 1922 г. броят на животните достигнал цифрата 64.

По-късно, след Втората световна война, в известния Уйпснейд парк край Лондон били настанени 62 животни, които добре се аклиматизирали тук и успешно се размножили.

През 1963 г. общата численост на елена на отец Давид стигнала почетната цифра 400 животни. Сега еленът на отец Давид краси много зоопаркове в Европа и света, а през 1964 г. Лондонският зоопарк изпратил в Пекин две двойки елени, които добре се размножават в родината си.

Така само поради далновидността на един човек този ценен вид животно е запазен за идните поколения.

Кубинският соленодон (Atopogale cubana) принадлежи към особена група архаични насекомоядни — Solenodontidae, родственици на мадагаскарския тенрек и на африканската видровидна земеровка. Представителите на това семейство имат непривлекателна външност. Те достигат на дължина до 30–35 см, при което опашката им е дълга до 22–23 см. Всички се отличават с късата си шия, удължена муцуна — хобот, имат здрави и дълги нокти на предните си лапи. Тялото им е покрито с твърди косми, които у кубинския соленодон имат червеникаво-кафеникав цвят. Обитават планински и горски райони и водят нощен начин на живот. Издават характерни звуци, които приличат на пронизително птиче свистене.

В продължение на десетилетия кубинският соленодон бил смятан за напълно изчезнал в резултат на унищожаването му от пренесената на Антилските острови мангуста за борба с многобройните отровни змии, както и от котките и кучетата, внесени на острова от колонизаторите. Едва през 1907 г. това оригинално и полезно за човека животно било открито наново от Хиат Верил в източните райони на о-в Куба.

Хаитянският соленодон (Solenodon paradoxus), наречен още парадоксален соленодон, имал еднаква съдба с тази на кубинския си родственик. Той също станал толкова рядък, че десетилетия наред фигурирал в списъка на измрелите животни. „Възкръснал“ отново също благодарение на Верил, който го открил в девствените североизточни райони на о-в Хаити.

В наши дни и двата вода соленодони са много редки. Хаитянският се среща в северните горски райони на Хаити, а кубинският — в източните и южните райони на Куба. През деня те прекарват в убежищата си, а при здрач излизат да търсят храната си. Хранят се главно с насекоми, червеи, мекотели, жаби и гущери, но не пренебрегват и мърша. Понякога, когато е раздразнен, соленодонът изпада в такава ярост, че може да се нахвърли и върху човек, при което издава злобни писъци. Женската ражда само едно малко.

Посумът на Ледбетър (Gymnobelideus leadbeateri), който може да бъде наречен още катерицов посум, а някои го наричат и торбест съсел, принадлежи към сем. Посуми (Phalangeridae) от разр. Торбести (Marsupialia). Той има родствени връзки с примитивните посуми-пигмеи и едновременно с това се явява като звено между тях и по-сложно устроените посуми от род Petaurus.

Посумът на Ледбетър е дребно торбесто животно, тялото на което достига на дължина 15–18 см; опашката му е също толкова дълга. Козината му е къса, тънка и гъста. Цветът й от предната половина на тялото варира от сив до сиво-кафяв, докато цветът на долната половина е светлосив в основата си и пясъчножълт към върха. На гърба — от темето до опашката, минава тъмна ивица, която у различните индивиди има и различна ширина, но обикновено към средата на гърба се разширява. От двете страни на муцунката на катерицовия посум има по две черни ивички, едната от които минава от основата на ухото до долната челюст, а другата — от края на ухото до окото.

Тъй като посумът на Ледбетър е съвсем рядък и води нощен начин на живот, биологията му все още не е добре позната. Известно е само това, че води дървесен начин на живот, и се предполага, че се храни главно с едри насекоми и ларвите им. Самият той става жертва на совите и на някои торбести хищници.

Посумите на Австралия са открити от английския мореплавател Джеймз Кук (1728–1775), изследовател на крайбрежието на Източна Австралия. Той забелязал приликата между американския опосум и откритото от него животно и го нарекъл опосум. Но когато писал отчета си, случайно забравил първата буква и написал „посум“ вместо „опосум“. Така и му останало сгрешеното наименование. Торбестият посум на Ледбетър пък бил открит и описан едва през втората половина на миналото столетие, а именно през 1867 г., от Фредерик Макой — по това време директор на Националния музей „Виктория.“ Първите два екземпляра били намерени в долината на река Бас в щата Виктория. През 1901 г. и през 1910 г. били доставени два нови екземпляра, първият от които бил отстрелян в същия район, а вторият бил уловен в блатото Ку Вирап (сега пресушено) на 50 км северно от р. Бас. През 1931 г. бил открит и пети екземпляр от това животно в района Монт-Уилс на височина повече от 1000 метра.

Това били единствените 5 известни музейни екземпляра от катерицовия посум, предимно препарирани кожи, които напомняли за него. След това той изчезнал и зоолозите решили да го впишат в траурния поменик на изчезналите видове.

В продължение на много години специалистите търсели посума на Ледбетър в щата Виктория, предимно в източните му райони, но от животното нямало и помен. Едва през 1961 г. щастието се усмихнало на научния сътрудник от Националния музей „Виктория“ Х. Е. Уилкинсън. Като изследвал фауната на бозайниците в долината Кимберлънд, която се намира на около 80 км от Мелбърн, сторило му се, че забелязал катерицов посум. По-късно търсенията му се потвърдили — били уловени четири животни.

През следващите години посумът на Ледбетър бил наблюдаван и на други места: едно животно било видяно в евкалиптова горичка на височина около хиляда метра на склоновете на възвишението Бен Керн; друго било наблюдавано през октомври същата година североизточно от Блякс-Спер-Роуд. През март 1963 г. пък било открито мъртво женско животно край Уорбертън, а Уилкинсън след няколко дни видял в този район живо животно.

И така преди двадесет години катерицовият посум в Австралия бил отново открит. За радост на зоолозите и австралийските природолюбители това интересно и миловидно животно „възкръснало“ от мъртвите. Трябва да се каже обаче, че още по времето на неговото първо откриване през 1867 г., т.е. 33 години след заселването на първите европейци в района на щата Виктория, катерицовият посум бил рядък. За един период от близо сто години от него били открити само 5–6 животни. Днес се знае, че има една сравнително неголяма колония от посума на Ледбетър в щата Виктория, на около 80 км североизточно от Мелбърн. Открит е вече и на други места, но трябва да се отбележи, че това животно непременно е свързано с гъстите евкалиптови гори.

Понастоящем посумът на Ледбетър в щата Виктория се намира изцяло под защитата на закона. Нещо повече — там, където той се среща, за по-голяма сигурност достъпът на хора е ограничен. Част от територията, където живее споменатата колония от посума на Ледбетър, вече е обявена за резерват. Това дава основание да се смята, че животното, макар и много рядко, ще бъде запазено от пълно унищожаване.

Калифорнийският кондор (Gymnogyps californianus), наречен още калифорнийски гриф, принадлежи към грабливите птици и е един от най-едрите представители на този разред — Accipitres. На дължина той достига до 100–120 см, а в размах могъщите му криле са дълги около 3 метра. Той е отличен летец и може да се издигне на височина повече от шест километра. Мъжкият е малко по-едър от женската. Главата и шията му са покрити с гола кожа — жълта или червена на цвят. Клюнът му, както и на повечето грабливи птици, е къс и як и е приспособен за разкъсване на прясна, неразложена мърша. Оперението на възрастните птици е матовочерно, а младите птици имат, общо взето, кафеникава окраска със светло обрамчване на перата.

В миналото тази птица била разпространена в района на Скалистите планини, но най-много се срещала в Калифорния, където гнездяла по скалите. През 1850 г. тя била наблюдавана за последен път, което дало основание на зоолозите да я включат в списъка на изчезналите видове птици.

Калифорнийският кондор е слабо плодовит — размножава се веднъж на две години, като снася и мъти само по едно, рядко по две яйца. Мъти около месец и половина. Малките се развиват бавно и стават полово зрели на шестата година. Живее дълго — около 100 години.

Калифорнийският кондор се храни главно с мърша, но понякога напада слаби агнета и болни овце и в такъв случай изпълнява положителна санитарна роля в природата.

Повече от 100 години калифорнийският кондор бил смятан за изчезнал безвъзвратно. Ето защо толкова по-голяма и по-радостна била изненадата на учените и природозащитниците, когато преди 30 години се разпространило съобщението, че в Калифорния били забелязани птици, които твърде много приличали на „изчезналите“ кондори. Съставената незабавно комисия от специалисти — зоолози и лесовъди, изследвала най-грижливо посочения район и установила, че наистина в една дива и безлюдна местност северно от Лос Анджелиз обитавали и гнездели няколко двойки калифорнийски кондори.

Калифорнийският кондор е една от най-редките птици не само в САЩ, но и в цял свят. През 1960 г. е имало само около 60 птици, през 1964 г. техният брой намалял на около 40, а според последни данни са останали само около 30 птици. Това е явен белег, че птицата е застрашена от пълно изчезване, независимо че за нейното опазване се полагат сериозни грижи от страна на специалистите и районът на гнездене на популацията — държавните гори Лос Падрес, е обявен за резерват.

Тъй като калифорнийският кондор няма естествени неприятели, съвсем основателно се смята, че изключителното стесняване на неговия ареал и катастрофалното намаляване на числеността му се дължат единствено на изтребването му от човека. И наистина в миналото птицата е била изтребвана от овчарите, които я смятали за враг на стадата. Но днес тя е поставена под абсолютна защита и стрелянето й се наказва много строго. Американският зоолог Каулс е на мнение, че голям дял за постепенното изчезване на тази птица се дължи на обстоятелството, че в района на нейното разпространение в растителните асоциации преобладават храстите, а тя не може да каца на мърши, които се намират във високи храсти, тъй като после и е трудно да отлети от такова място. Освен това е установено, че използуването на пестициди за борба с мишевидните гризачи също оказва въздействие върху числеността на кондорите. Известно е например, че през 1963 г. в окръга Керн от подобно отравяне са загинали 2 калифорнийски кондора. Влияние върху числеността на популацията оказват и някои естествени причини. Между тях са слабата размножителна способност на калифорнийския кондор, придържането на птиците към района на местообитаването, както и големият ловен и гнездови участък на отделните двойки, който възлиза до 90 кв. километра.

Бермудският буревестник (Pterodroma kahow), наречен още кахоу, принадлежи към разр. Буревестници или Тръбоноси (Procellariiformes) и е известен със своята интересна и твърде печална съдба.

Бермудският буревестник е голяма птица, която достига на дължина до 40 см, а крилата му са дълги около 26 см. От горната страна перушината му е кафява, а отдолу — бяла.

Среща се изключително на Бермудските острови, а понастоящем мъти само на три островчета по южното им крайбрежие.

По данни на Бийб (1935 г.) и на Мърфи в Моубрей (1951 г.) може да се заключи, че бермудският буревестник пристига в районите си за мътене в началото на ноември. През ноември и декември двойките се оформят и към края на месеца или в началото на януари снасят яйца в дупки в пясъчните дюни или в разпаднали се скали. В миналото се е смятало, че правят гнездата си в дълбоки дупки или в пукнатини по крайбрежните скали. Сега се знае, че последното не е вярно. Периодът на мътенето продължава около 56 дни, при което двамата родители се сменят на няколко часа. Малките се излюпват в началото на март. Бермудският буревестник има нощен начин на живот.

Преди идването на белите заселници на Бермудските острови, кахоу са гнездели на подходящи места на всички острови от архипелага. Това е установено от изнамерените кости и яйца на голяма дълбочина. Месото и яйцата на птицата така са харесали на испанските заселници, че те започнали безпощадно да я преследват. В хроники от това време се разказва, че заселниците на един от островите на архипелага — Купър, дотолкова прекалявали в лакомията си, че мнозина умрели вследствие разстройство на стомаха. Така че няма нищо чудно в това, че само за едно столетие бермудският буревестник бил напълно изтребен. Разбира се, за това са допринесли и плъховете, и полудивите свине, заселени на островите от европейските преселници още през 1593 г.

Диего Рамирес, който посетил Бермудските острови през 1603 г., пише, че бермудският буревестник бил извънредно многоброен тук. Според всеобщото мнение се смята, че последният екземпляр от тази птица бил убит през 1621 г.

Описанието на птицата било направено от зоолозите по непълен скелет едва през 1916 г.

Но голяма била изненадата на зоолозите, когато през 1935 г., т.е. малко повече от 300 години по-късно, млада птица от този вид се разбила неволно в стъклото на един от фаровете на Бермудските острови. През зимата на 1951 г. няколко американски природоизпитатели начело с орнитолога Робърт Мърфи от Американския природонаучен музей открили обитаеми гнезда с яйца на бермудски буревестник. Малко по-късно били издирени 17 гнезда с яйца и били наблюдавани около 40 птици.

По данни от последните години на Бермудските острови живеят не повече от стотина екземпляра, които сега наистина са застрашени от пълно изчезване.

Подобно на бермудския буревестник неотдавна, преди 15–16 години, в горите на Пуерто Рико бе наново открит един подвид на американския козодой, който близо сто години бил смятан за напълно изчезнал, тъй като през 1888 г. било известно за съществуването само на един-единствен екземпляр от тази птица.

Ноторнисът (Notornis mantelli), наричан още от аборигенното население на Нова Зеландия — маорите, такахе, е една от най-интересните и най-редките птици на Нова Зеландия. Но още по-интересна е историята на нейното повторно откриване.

За такахето се знаело от разказите на маорите. И наистина били намирани кости от тази непозната птица, но до средата на миналото столетие все още никой европеец не е имал щастието да я види жива. През 1849 г. група ловци устроили лагера си в южния край на малкия остров Резюлейшън, който е разположен край югоизточния ъгъл на Южния новозеландски остров. Тук кучетата им открили и хванали едра птица, която веднага се намерила в тенджерата им. Те обаче предвидливо запазили пъстрите пера на непознатата птица, които по-късно продали на англичанина Уолтър Мантел, който пък от своя страна ги изпратил на Лондонския природонаучен музей. Така било установено съществуването на легендарната птица такахе. На следващата година на острова на Секретарите, който се намира наблизо до о-в Резюлейшън, един маор уловил подобна птица, чиито пъстроцветни пера попаднали също у Мантел, а чрез него отново в Лондонския природонаучен музей. Ново потвърждение за съществуването на такахе! Десетилетия по-късно пак били уловени две птици от този вид — едната през 1879 г., а другата през 1898 г., близо до езерото Те Анау на Южния остров. Изминали десетилетия и учените се принудили с голямо съжаление да я впишат в дългия поменик на изчезналите през историческо време животни.

И все пак се намерил оптимист, който не искал да повярва в това, че ноторнисът е споделил печалната съдба на гигантската моа, и решил да започне издирването й. Това бил натуралистът-любител д-р Джефри Орбел. През 1948 г. оптимистично настроеният приятел на птиците предприел първата си експедиция в една древна гориста ледникова долина на около 900 м височина в планината Ливингстън, западно от езерото Те Анау, където седем десетилетия преди това била уловена една от тези птици. Макар и да забелязал следи от непозната птица и да чувал нейния крясък, той не открил каквито и да било следи от търсеното животно. Но първият неуспех не отчаял непоправимия оптимист. На следващата година той отново се върнал тук, сега вече въоръжен с кино- и фотокамери. Този път обаче щастието го споходило. Той и другарите му успели не само да видят и да заснемат чудната птица, но и уловили два екземпляра от нея, които след опръстеняването им отново пуснали на свобода. А по време на третата си експедиция през 1950 г. д-р Орбел успял да заснеме на филм цяла колония от редките птици. Освен това той провел ценни наблюдения върху нейния начин на живот.

Днес за ноторниса се знае, че достига на големина колкото пуйка, само че тялото му е по-закръглено. Окраската му е извънредно пищна — гърбът и крилата му имат маслиненозелен цвят, перата на опашката му и върхът на надкрилните пера са металносини, главата и гърдите — теменуженосини, а под опашката му се откроява голямо бяло огледало. Мощната човка и силните крака с дълги пръсти на ноторниса са червени. Като наземна птица ноторнисът изгражда гнездата си направо върху земята от сухи клонки във формата на дълбока чиния с диаметър около 70 см. Най-често снася две яйца, които се мътят от двамата родители, понякога в две различни гнезда. Обикновено от двете снесени яйца се излюпва само едно малко. От опръстеняването било установено, че всяка година умират около 20% от птиците на възраст до една година.

Сега е известно, че в наши дни такахе населяват едва дива местност в планината Мърчинсън между Средния и Южния фиорд на езерото Те Анау и в планината Кеплер между Южния фиорд и езерото Манапури. Обикновено ноторнисът предпочита височина от 1300 до 1400 м, където горските видове растения се сменят с бодливите храсталаци и тревистата растителност. Както и в миналото, основната популация в почти неизменна численост обитава долината на езерото Те Анау и в района на Пойнт-Берн. Преди тридесет години там е създаден специален резерват, в който рядката и оригинална птица се охранява най-строго.

Според някои зоолози голямото ограничаване на ареала на такахе се обяснява не толкова с дейността на човека, колкото с изменението на климата. Размерът на популациите, който се движи между двеста и триста екземпляра, се определя от ниската възпроизводителност, зависи до голяма степен от поровете и невестулките, които унищожават яйцата, малките и възрастните птици. Елените пък конкурират ноторниса на пасищата, тъй като той се храни главно с листенцата на свежата трева и с дребни семена. Освен това елените унищожават главно тревната растителност — единственото място за гнездене на такахе. Не трябва да се забравя, че елените, поровете, невестулките и другите видове дребни хищници са донесени от хората, от белите заселници.

Качулатият ангъч (Tadorna cristata) принадлежи към подсем. Гъскови (Anserinae) от разр. Гъскови (Anseriformes). Той е най-рядката птица в Азия, а може би и една от най-редките в света. В „Червената книга“ на Фишър, Саймън и Винсент за нея е казано, че качулатият ангъч е една от най-тайнствените птици в света. В последния момент тя твърде навреме „излитнала“ от списъка на изчезналите видове, съставен от Комисията по редките и изчезващите видове, и при това успяла да попадне на страниците на „Червената книга“.

Крилатият ангъч е красива патица с контрастно оперение и характерна черна „качулка“ на главата.

Тази птица е описана за първи път през 1750 г. от японските орнитолози, като е наречена чозен-оши, или корейска мандаринова патица. В книгата, в която била описана, се съобщава, че през периода 1716–1736 г. тя била внасяна в Япония от Корея. През 1803 г. отново се споменавало за качулатия ангъч в японската биологична енциклопедия.

От качулатия ангъч до наши дни са се запазили в различни музеи няколко кожи. Освен това тази птица била изобразявана на старинни китайски картини и гоблени.

Към средата на миналото столетие качулатият ангъч дотолкова намалял, че от 1877 до 1964 г., т.е. за един период от близо 90 години, били убити само 4 екземпляра от този вид. Първият край Владивосток през 1877 г., а останалите три в Корея през 1913 (според други източници 1914 г.), 1916 и 1924 г. Според съобщението на японския зоолог Ясукичи Курода през 1943 г. в Чушинхокудо — Корея, било наблюдавано ято от шест птици, три от които били убити, но за съжаление не били запазени.

След това в продължение на двадесет години качулатият ангъч бил смятан за напълно изчезнал от повечето зоолози. Но ето че на 16.V.1964 г. В. Лабзюк и Ю. Назаров наблюдавали от недалечно разстояние на малко уединено скалисто островче на архипелага Римски-Корсаков, който се намира югозападно от Владивосток. Те се намирали сред малко ято диви патици. По-късно, на 10 юни същата година, на о-в Болшой Пелис от същия архипелаг двойка качулати ангъчи били наблюдавани в малко езеро. Мъжкият се намирал в пълно брачно оперение. На 18 февруари 1967 г. качулати ангъчи били отново наблюдавани на територията на Съветския съюз, поради което специалистите смятат, че тази птица трябва да се търси именно в далекоизточните райони на СССР.

Разбира се, няма съмнение, че качулатият ангъч е обречен на изчезване, но трябва да се каже, че човекът няма дял в това.

Освен споменатите нелетящи гълъби на о-в Мавриций изчезнал и друг един вид — гълъбът на Майер (Nasoenas mayeri). Тази птица с бяло оперение, характерно с лекия си розов оттенък и тъмни крила, била унищожена от хората заради вкусното й месо. Последните екземпляри от нея доживели в Лондонския зоопарк до началото на нашето столетие — до 1907 г.

Много по-късно тази птица „възкръснала“ — тя била открита отново на о-в Мавриций.

Белоклюният кълвач (Campephilus principalis), наречен още слоновоклюн кълвач, принадлежи към сем. Кълвачеви (Picidae) от разр. Кълвачи (Piciformes).

Белоклюният кълвач е доста едра птица — дължината й е повече от 0,5 м. Основният цвят на оперението е наситеночерен. От тила надолу странично на шията минават две широки бели ивици, които на гърба се сливат. Крилото, общо взето, е бяло. На главата си птицата има голяма красива качулка от дълги пера, която у мъжкия е яркочервена, а у женската има черен цвят. Очите са яркожълти и блестящи, краката са оловносиви, а клюнът има цвят на слонова кост, откъдето идва и името на птицата.

В миналото белоклюният кълвач бил широко разпространен в югоизточните области на Северна Америка и обитавал предимно гъстите крайбрежни гори, наводнявани по време на пълноводие. Срещал се и в Куба. През 1942 г. американският зоолог Джеймз Тенър написал доклад за историята на северноамериканския белоклюн кълвач за дружеството „Одюбон“, в който разгледал въпроса изчерпателно. По данните на Тенър белоклюният кълвач бил разпространен в миналото в разливите на Мисисипи, обрасли с гъсти гори; на север от сливането на Мисисипи с р. Охайо; в гористите разливи на другите главни реки в щатите Мисисипи, Алабама, Джорджия и Южна Каролина; в блатата на Флорида, също обрасли някога с гори.

Белоклюният кълвач живее на двойки. Размножителният период започва през март и птиците правят гнездата си в дупки на живи дървета, и то в най-затънтените кътчета на гората. Дупката дълбаят обикновено двамата родители. Женската снася обикновено 5–7 чисто бели яйца.

Белоклюният кълвач се храни с насекоми и техните личинки, а в края на лятото и през есента яде плодове на храсти и дървета.

Хората често унищожават белоклюния кълвач заради красивата му глава с червена качулка и клюна му с цвят на слонова кост, които препарират и пазят за спомен като ловни трофеи. Разбира се, не това е станало причина за изтребването на красивата и интересна птица. Главното е друго. Причина за нейната гибел станал пак човекът, само че косвено. Като унищожавал блатата и изсичал горите, той лишавал птиците от естествената им среда на живот.

Към 50-те години от нашето столетие белоклюният кълвач изчезнал почти напълно от територията на САЩ. В продължение на 10–15 години не бил виждан нито един кълвач. И американските орнитолози побързали да впишат белоклюния кълвач в траурния поменик на изчезналите през историческо време птици.

Но през 1966 г. той отново „възкръснал“! През декември 1966 г. Джон Денис открил няколко двойки в Биг-Фикит — голямо блато, обрасло с борове и кипариси на територията на Източен Тексас. Сега се полагат големи грижи за опазване на тази крайно рядка птица.

Пещерната сова (Speotyto cunicularia), наречена още подземна или джуджевидна сова, принадлежи към сем. Нормални сови (Strigidae) от разр. Сови (Strigiformes). Тя достига на дължина колкото нашата кукумявка — общата дължина на тялото й е около 20 см. Оперението й е сиво, капковидно, изпъстрено с бели петна.

Обитава равнините и планинските райони, като в Андите се изкачва до 4000 м. Обикновено се придържа към откритите местности. Гнезди в естествени дупки или в такива, изровени от други животни. Някои автори пишат, че в миналото били наблюдавани случаи, когато пещерната сова се заселвала в една и съща подземна дупка с ливадно куче, язовец, дори със силно отровната гърмяща змия. Брем също допуска, че това е било възможно. Според по-нови наблюдения обаче случаи на подобно „съжителство“ не са установени. Знае се, че в същност пещерната сова се заселва в изоставените леговища на различни ровещи бозайници, където снася яйцата си и отглежда малките си.

Женската снася от 6 до 9, а понякога и 11 яйца, които се мътят и от двамата родители.

Пещерната сова е предимно нощна птица. През деня тя прекарва с часове на открито край входа на подземното си жилище, на дърветата или по селските стобори, тъй като почти не се бои от хората. Привечер, след като над степта се разнесе нейният вик, напомнящ своеобразни флейтови звуци, тя тръгва на лов. Храни се предимно с дребни гризачи, с различни насекоми, с жаби и дори със змии. Почти цялото й меню се състои от вредни за селското стопанство животни.

В миналото индианците преследвали пещерната сова заради свързаното с нея поверие, че била „сестра на злия дух“. Белите ловци пък са я изтребвали заради „зловещия й вид“.

През последните десетилетия числеността на пещерната сова непрекъснато намалява на континента. По настояване на зоолозите и на фермерите, които я смятат за свой добър помощник, тя вече е поставена под закрилата на закона.

В резултат на аклиматизацията на мангустата на Уестиндийските острови за борба със змиите още в края на миналото столетие пещерните сови са изчезнали на някои от островите — Антигуа, Мари-Галанте, Невис и Ките.

На континента и някои острови все още са запазени 16 географски форми, но две от островните са измрели.

Пещерната сова от Гуаделупа (Speotyto cunicularia guadeloupensis), която е изчезнала в края на миналото столетие. Тя е била малко по-тъмна и малко по-едра от останалите подвидове — дължината на крилата й била 156–164 мм.

Обитавала е остров Мари-Галант и някои други Уестиндийски острови. От нея са запазени препарирани екземпляри в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Лондон, Кембридж и Поант-а-Питър (Гуаделупа). Всички те са били уловени от Л’Ерминие в началото на XIX в.

Пещерната сова амаура (Speotyto cunicularia amaura), която също имала по-тъмна окраска, била малко по-дребна от предходната.

Тя се срещала на островите Антигуа, Невис, Сент Кристофър от уестиндийската група острови. Смята се, че тя също е била изтребена от мангустата в края на XIX в.

От нея са запазени екземпляри в музеите на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго и Лондон.

Пуерториканският син гълъб (Columba inornata wetmorea) е подвид на кубинския син гълъб, който бил открит да гнезди в блатото Сапата, както и в засушливите саванни области.

Това е едър гълъб, който има дължина 35–40 см. Общото му оперение е от светлосиво до светлокафяво. Човката му и краката му са червени.

Среща се на Пуерто Рико, един от най-големите Антилски острови на Уестиндийския архипелаг. Не съществуват точни сведения за неговата численост, нито за района на гнездене. Не е добре позната и неговата биология и екология.

Последните екземпляри от него са колекционирани през 1912 г., а е наблюдаван в живата природа през ноември 1927 г. на възвишенията близо до Аняско. През 1927 г. Цетмор го обявил за рядък вид. По-късно бил сметнат за напълно изчезнал.

Изчезването на пуерториканския син гълъб се дължи на преследването му от ловците за месото и перата, както и на почти пълното унищожаване на горите на острова.

Птицата била открита по-късно от Н. Леополд.

Пуерториканският козодой (Caprimulgis noctitherus) принадлежи към сем. Козодои (Caprimulgidae) от разр. Козодои (Caprimulgiformes). Това е втората птица от о-в Пуерто Рико, която на два пъти била смятана за изчезнала, а след това отново „възкръсвала“. За нея Фишър, Саймън и Винсент пишат в своята „Червена книга“ следното:

„Нито една рядка птица не може да се похвали с толкова необикновена биография, както този козодой, ако е правилно да наричаме биография стечението на обстоятелствата, благодарение на които сме узнали за тази птица. Никоя освен нея не е била отначало открита в изкопаемо състояние, след това намерена жива, веднага сметната за умряла и най-сетне отново открита с помощта на магнитофона.“

Откриването на пуерториканския козодой е свързано с орнитолога Александър Уетмор. Преди 60 години той открил в пещерите Катедрала и Клара на Пуерто Рико субфосилни костни останки, между които имало такива от непозната птица. Той нарекъл през 1919 г. тази птица Setochalcis noctitherus, т.е. вид жалобен козодой, като я сметнал за измряла. Наскоро след това той идентифицирал скелета на намерения от него вид с препарираната птица, която през 1889 г. била уловена в Байамон — Пуерто Рико. Веднага се наложил изводът, че тази птица може все още да съществува на острова. И наистина Уетмор успял да открие жива птица, последният екземпляр от която наблюдавал на 23 декември 1911 г.

Оттогава всички специалисти смятали пуерториканския козодой за изчезнал, тъй като в продължение на много десетилетия никой не бил виждал тази птица.

Но през март 1961 г. на зоолога Георг Райнар от Корнуелския университет щастието се усмихнало. Като записвал нощем на магнитофон звуците, издавани от жалобния козодой в района Байамон и Рио Педрас в Пуерто Рико, той открил звуци, които не били идентични с тези на жалобния козодой. След това в продължение на девет месеца изследвал посочените райони и успял да открие малко ято птици от вида на пуерториканския козодой.

Така тази птица на два пъти била смятана за изчезнала и наново „възкръсвала“.

Голямата земна чинка (Geospiza magnirostris) принадлежи към род Земни чинки (Geospiza), наречени още Дарвинови чинки, от сем. Чинкови (Fringillidae), разр. Врабчови (Passeriformes). Всички те са открити за науката от великия английски натуралист Чарлз Дарвин през 1832 г. по време на неговото пътешествие около света с кораба „Бигъл“.

Дарвиновите чинки достигат на дължина от 10 до 20 см. Всички те имат сиво-кафеникава окраска — и мъжките, и женските екземпляри, като само понякога мъжкият може да бъде черен. Различават се помежду си по формата на клюна, която у различните видове може да бъде различна в зависимост от характера на храненето.

Голямата земна чинка е ендемит за едно от островчетата на архипелага — о-в Чатъм. Тази интересна птица с голям и твърд клюн отдавна се смяташе за напълно изчезнала и от нея е останал един-единствен препариран екземпляр, който се пази в Лондонския природонаучен музей.

Неотдавна обаче тя отново бе открита на Галапагоските острови.

Атрихорнисът (Atrichornis clamosus), наречен още храстова птица, принадлежи към сем. Храстови птици (Atrichornithidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).

Атрихорнисът е дребна пойна птичка, която достига дължина до 20 см. Окраската й на гърба е кафеникава, гърдите й също са кафеникави, а гърлото е бяло. Крилата са къси, а опашката е дълга. Води наземен начин на живот и е твърде подвижна — крилата й са слаби, поради което не е добър летец, но бързо бяга. Гнезди по дърветата, като мъти яйцата си през ранното австралийско лято, т.е. през септември — декември.

Тази дребна красива птичка е ендемит за Австралия. Обитава безлюдните райони на Западна и Югозападна Австралия.

Атрихорнисът е станал жертва на пренесените от европейските заселници в Австралия кучета и котки, както и на нарушаването на естествените условия в районите на нейното местообитание.

Последният екземпляр от тази красива крилата обитателка на Австралия бил виден през 1889 г. Повече от седемдесет години зоолозите я смятали за напълно изчезнала, докато през 1961 г. тя била наново открита по склоновете на планината Маунт Гарднър, близо до гр. Олбани, разположен на залива Кинг Джордж по югозападното крайбрежие на континента.

През последните години са наблюдавани само десетина двойки от тази птица, и то изключително в границите на Националния парк Ламингтън. Така че априхорнисът с пълно основание може да се смята за една от най-редките птици в света. Тя е вписана в „Червената книга“ на МСЗП като вид, заплашен от изчезване.

Западното мускато шаварче (Dasyornis brachypterus longirostris) принадлежи към подсем. Австралийски шаварчета (Malurinae), сем. Дроздови (Turdidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).

Това доста едро шаварче, което достига дължина около 15 см, се среща в Австралия в два отдалечени и напълно изолирани един от друг района в западната и източната част на континента.

Западният подвид на шаварчето, който ни интересува тук като „възкръснал“ вид, живее в тръстиките и дребните храсталаци на крайбрежните блата, но голяма част от времето си прекарва на земята.

Историята на това шаварче е твърде интересна. То било открито от Джон Джилбърт през 1839 г., а получило името си през 1840 г. от Джон Гоулд. Оттогава западното шаварче нито веднъж не е било наблюдавано в района, където било открито, а именно в района на река Суон около гр. Перт по западното крайбрежие на континента. По-късно, през периода 1868–1880 г., няколко птици били уловени в пролива на Крал Георг. След това (цели 65 годили) западното шаварче изчезнало. През 1945 г. западното мустакато шаварче отново „възкръснало“. К. Бълер намерил една птица в залива Ту-Пипл близо до гр. Олбани. Сега отново престанали да пристигат каквито и да било вести за нея, докато през април 1960 г. Меес и Форд я открили отново в района Ту-Пипл. През следващите две години много австралийски орнитолози открили много от тези птици в същия район.

Сега тази птица все пак е твърде рядка и е вписана в „Червената книга“ на МСЗП.

Храстовидното новозеландско орехче (Xenicus longipes stokesii) принадлежи към сем. Новозеландски орехчета (Xenicidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). В миналото живеело в южните райони на Северния Новозеландски остров, а се срещало и на Южния. Обитавало ниските храсталаци и горските райони. То било дребна птица — дължината на крилата му достигала до 53–55 мм.

Гнездото си прави в хралупите на повалените от бурята дървета, между корените на дърветата и дори в дупките на буревестниците. Предполага се, че снася само две яйца. Храната си търси главно по земята, но и по стъблата на дърветата.

В главата за изчезналите животни на Нова Зеландия писахме за друг вид храстовидно новозеландско орехче Xenicus lyalli, което се е срещало на о-в Стивънс и е изчезнало напълно, ставайки жертва на котката на фаропазача на острова.

Разглежданият подвид новозеландско орехче бил описан въз основа на два екземпляра, уловени през 1850 г. в планините на Римутак. В продължение на около 100 години — чак до 1949 г., повечето специалисти в Нова Зеландия смятали тази красива пойна птичка за напълно изчезнала. На 13 юни 1949 г. обаче зоологът А. Едгар имал случай да я наблюдава във влажните гори близо до езерото Виакареити, а други са я видели в четири различни района на Северния остров.

Сега се знае, че този подвид на храстовидното новозеландско орехче действително е „възкръснал“. Все пак то е много рядко и е вписано в „Червената книга“ на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси.

Ръждивоглавата червеношийка (Erithacus ruficeps) спада към сем. Дроздови (Turdidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).

Тази птичка била уловена за пръв път през 1905 г. от японски колекционери в централната западна китайска провинция Шънси. Трите уловени екземпляра били изпратени в музея Хартфорд шайр, където през 1907 г. били описани от орнитолога Хартър. В продължение на 58 години никой повече не хващал и не видял тази птичка. И естествено тя била сметната за изчезнала.

На 15 март 1963 г. обаче тя наново „възкръснала“. През този ден орнитологът доктор Елиът Маклюр, който живеел и работел в Малайзия, опънал мрежата си против комари на платото на върха на планината Бринчан на височина 2200 м над морското равнище. Голяма била изненадата на учения, когато привечер намерил в мрежата уловена непозната за него птичка, която приличала на дрозд. През нощта той я прибрал в кафез, а на другия ден я фотографирал. Цветният диапозитив бил много сполучлив и бил поместен в сп. „Малайан Нейчър Джърнал“.

Маклюр изпратил описанието на птицата заедно с цветната снимка на най-известните орнитолози на Англия и Америка. Един от тях познал птицата по описанието, а цветната снимка била съпоставена с трите препарирани птици, които вече се намирали в Американския музей по естествена история в Ню Йорк.

Нямало съмнение, че птицата била същата.

Фишър, Саймън и Винсент, които описват тази история в книгата си „Червената книга“, изказват надеждата, че сега специалистите ще се заинтересуват повече и ще разкрият загадката на ръждивоглавата червеношийка.

Цветарката от остров Кауаи (Hemignathus lucidus), наречена още накупуу, е една „възкръснала“ птица от Хаваите. За цветарката от остров Оаху, изчезнала през втората половина на миналото столетие, вече разказахме.

Цветарката от Кауаи е третият подвид накупуу, която се среща на Хавайския архипелаг. Тя имала жълта окраска с бяло коремче. На дължина достигала до 16 см и повече.

Този подвид бил описан от Уилсън през 1887 г. През 1891 г. Мунро уловил екземпляр от нея. През 1898 г. той решил, че трябва да я причисли към редките и дори измрелите видове, но отново я наблюдавал на височина 1300 м край изворите на р. Ханапепе на о-в Кауаи. На следната година той пак имал случай да я наблюдава. След това тя вече била причислена към изчезналите птици, тъй като цели 60 годики никой не я бил виждал.

Но ето че и тя „възкръснала“ като много други видове. През 1960 г. била наново видяна от Ричардсън и Боулс. През 1961 г. били забелязани две птици, през 1964 — три, а на следната година — една.

Сега цветарката от о-в Кауаи е вписана в „Червената книга“ на МСЗП.