Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (9)

Международният съюз за защита на природата и природните ресурси и неговата „Червена книга“

Природата е неизчерпаем източник на блага. Но нерационалното използуване на почвата от човека, изтребването на дивеча и на останалия животински свят водят до нарушаване на равновесието в природата, до гибелни последици за самия човек и за народното стопанство.

Заплахата, надвиснала над животинския и растителния свят, събра преди 33 години ентусиастите-природозащитници от цял свят, които положиха основите на Международния съюз за защита на природата и природните ресурси. Учредителното му събрание се състоя на 5 октомври 1948 г. във Фонтенебло край Париж. Сега в него членуват 35 държави, 291 национални организации за защита на природата от много страни, както и 18 международни асоциации. Съветският съюз, една от страните, които полага големи грижи за защита на природата, е представен с две национални организации — главното управление за охрана на природата, резерватите и ловното стопанство при Министерството на селското стопанство и Всеруското дружество за охрана на природата. България също членува в Международния съюз за защита на природата, чието седалище се намира в живописното градче Морж на Женевското езеро в Швейцария. Сега президент на този международен съюз е известният холандски радетел на природната защита Д. Кюнен, а един от вицепрезидентите е видният съветски зоолог проф. А. Г. Банников.

Животинският и растителният свят, въздухът, който дишаме, водата, която пием, подземните богатства, енергийните източници, плодородните полета, горите, „зеленото злато“ на планетата — това е основата, върху която се гради не само благополучието, но изобщо животът на хората. Отнасяме ли се безстопанствено към природата, унищожаваме ли я, ние подготвяме собствената си гибел. Пазим ли я, стопанисваме ли грижливо нейните богатства, значи се борим за съществуването на човека, за неговото благоденствие.

Международният съюз осъществява редица интернационални мероприятия по защита на природата. Той ратува за създаването на повече национални паркове и резервати във всички страни, във всички кътчета на Земята, където все още има девствена природа. Това са последните убежища за застрашените от изчезване животински и растителни видове. Съюзът разработва редица международни конвенции за ограничаване на търговията с редки животни и с изделия, изработени от техните кожи, рога и пера. Отдавна е сключена и се поддържа конвенцията между заинтересованите страни, с която абсолютно се забранява преследването и избиването на гренландския и други видове китове, застрашени от изчезване. Разработват се редица мерки за опазване на тюлените, морските лъвове и други видове редки морски бозайници, както на морските костенурки. По инициативата на Международния съюз за опазване на природата и природните богатства СССР, САЩ, Норвегия и Дания подписаха съглашение за спасяването на оцелелите бели мечки в района на Арктика.

През последните години Международният съюз за защита на природата и природните ресурси отделя особено внимание на проблемите, свързани с опазването на околната среда и на природните екосистеми. Подготвя цялостни програми и проекти за преобразяване на природата на екологична основа, работи и за усъвършенствуване основите на природозащитното законодателство.

Една от най-големите заслуги на Международния съюз за защита на природата и природите ресурси е издаването на монументалния труд „Червената книга“. Обезпокоено от изчезването на близо 250 вида животни в света и от това, че в наши дни са застрашени да изчезнат още голям брой птици и бозайници, ръководството на съюза съвместно с ЮНЕСКО и Световния фонд за защита на дивата природа предприе активни действия за издирване и съставяне списък на изчезващите и редките видове животни на планетата. Повече от две десетилетия тези международни организации проучваха фауната на планетата, за да изготвят списък на редките и изчезващите животни и да разработят мероприятия за тяхното опазване. Благодарение на усилията на голям брой учени от цял свят през последните години бе уточнен списъкът на най-редките и застрашени от изчезване животни на всички континенти и отделни страни. По-късно този списък бе оформен в едно своеобразно многотомно издание със заглавие „Червена книга“.

В „Червената книга“ са включени над 600 видове и подвидове животни — редки и изчезващи. В нея се разглеждат накратко някои биологични особености на отделните видове животни, дават се сведения за предишния и сегашния ареал на вида, както и за броя на животните, които се намират в различните зоопаркове в света, като се сочат взетите и предполагаемите мерки за опазването на вида в различните страни, където той се среща.

Впрочем какво трябва да се разбира под рядко или изчезващо животно? Преди всичко тук се отнасят видовете, чийто ареал непрекъснато се стеснява, а числеността на популациите им катастрофално намалява. Разбира се, има животни, които винаги и изобщо са били редки, т.е. разпространението им всякога е било ограничено и броят им извънредно малък или поне малко от тях са наблюдавани, убивани или залавяни живи от хората още от най-дълбока древност. Такова животно е например рибата латимерия — „най-голямото зоологическо откритие на XX в.“. От тази риба са били уловени досега само петнадесетина екземпляра, и то все по източното африканско крайбрежие. Измежду рибите акулата ринодон също е извънредно рядко животно — от нея досега са убити само няколко екземпляра. Южноамериканската анаконда, най-голямата измежду всички познати змии, също е едно от редките животни в света. Въпреки няколкото специални експедиции, организирани за лов на анаконди, малко зоопаркове или природонаучни музеи могат да се похвалят с това, че притежават жива змия или музеен експонат от анаконда. Много бозайници и птици също се срещат извънредно рядко. Такива са например южноамериканският сънливец и гигантският мравоед — животни, наблюдавани съвсем рядко в природата. Никой зоопарк в света не може да се похвали, че е държал зад телените мрежи на своите волиери например кокилоногата врана гборконди. Едва преди няколко години специална експедиция успя да донесе а Европа малки от тази птица.

Нас обаче ни интересуват тук ония редки животни, някои видове от които днес са останали толкова малко, че живите екземпляри от тях, както се казва, се броят на пръсти. Такива са например китайската мечка голяма панда, новозеландските киви и хатерия, тасманийският дявол, африканският слон-джудже Адо, либерийският хипопотам-джудже и много други. В миналото някои от тези животни са били разпространени широко и само благодарение влиянието на човека и изтребването им от него сега са почти на изчезване. Ще се спрем тук именно на животните, и то само на бозайниците, осъдени да станат „изкопаеми на утрешния ден“, ако културното човечество не предприеме енергични мерки за тяхната защита, за опазването им от измиране.

В същност МСОП и ЮНЕСКО не само бият тревога, не само апелират към световната общественост и правителствата на отделните държави за опазване на животинския и растителния свят на планетата. Те са изработили цяла програма във връзка с охраната на живата природа и по-специално на редките и изчезващите видове животни. За тази цел МСОП прибягва до своите организации-членки от различните страни, както и до научните учреждения и специалистите.

Но кои са тези видове животни, по-точно бозайници, поставени под заплахата да станат „изкопаеми на утрешния ден“, ако хората не положат всички усилия за тяхното спасяване?

Историята на американския бизон, завършила благополучно със спасяването на вида след десетилетните усилия на специалистите и най-строгите охранителни мерки, не е безпрецедентна. Американските учени и ентусиазираните природозащитници, подкрепяни от прогресивната общественост, продължават борбата за запазването на такива интересни и ценни бозайници като сивата мечка гризли, най-едрия и най-свиреп хищник на Северна Америка, койота (прериен вълк), северноамериканския благороден елен — вапити, тундровия северен елен, горския северен елен — карибу, ендемичния род вилороги антилопи, лоса, бобъра, червената катерица и др.

Поради това, че Южна Америка е сравнително слабо населена, особено в планинските райони и по поречието на великата река Амазонка, и главно поради доскорошната изостаналост в икономическото развитие на повечето от страните, първичните ландшафти са се запазили на много места в девствения си вид и фауната на континента е малко пострадала. Измежду бозайниците на по-усилено преследване от страна на местното население и белите заселници са били подложени само ограничен брой видове, от които на първо място трябва да се споменат високоспециализираните безгърби камили на Южна Америка — хуанакото и викунята (вигон). Особено е пострадала чинчилата — това красиво животинче с ценна кожа. До откриването на Новия свят по високите склонове на Андите, на сегашната територия на Боливия, Перу, Чили и Аржентина, чинчилата се срещала в милиони екземпляри. Индианците високо ценели кожата на това животно, но макар и да го преследвали, не могли да окажат пагубно влияние върху неговата численост. Испанските конквистадори първи донесли в Европа обработени кожи от чинчила, където те получили най-висока оценка. В резултат на голямото им търсене и скъпо заплащане скоро започнало хищническото изтребване на чинчилата. Всяка година в Европа били донасяни стотици хиляди и милиони кожи, докато в края на XIX в. чинчилата била фактически напълно изтребена. Сега това ценно животно се е запазило на свобода само в някои северни области на Аржентина и в областта Сахама в Боливия, и то в съвсем минимални количества. Навсякъде другаде то е напълно изчезнало. Успокоително все пак е това, че днес в някои страни, включително и у нас, чинчилата се отглежда и развъжда в специални звероферми.

Африка безспорно е най-богатият континент във фаунистично отношение. Тук са се запазили и до днес преките потомци на миоцено-плиоценовата фауна, населявали преди стотици хиляди години огромни пространства на сушата, включително и част от Европа. Просторните саванни полета на Африка, непроходимите й гори, склоновете на планините, долините, реките и езерата й просто са гъмжели от дивеч само допреди едно столетие. Днес фауната на континента е значително обедняла, а много ценни видове са напълно изчезнали. Виновен е пак белият нашественик.

„С нашето появяване континентите бързо обедняват!“ — възкликва Хемингуей в книгата си „Зелените хълмове на Африка“. Белите заселници, дошли в Африка със своето модерно огнестрелно оръжие, избивали безразборно и хищнически дивеча заради месото и кожата, както и за ловните трофеи. Жертва на това безпощадно изтребване, както вече видяхме, станали такива ценни видове животни като берберския лъв от Атласките земи, най-красивия и най-едрия представител на лъвовете, капския лъв, квагата, зебрата на Бърчел, синята конска антилопа, червената газела и много други бозайници и птици, които завинаги изчезнали от лицето на Земята. Този процес на хищническо изтребване продължава и до наши дни, и то вече не само от страна на колонизаторите. Местното население, което страда от недостиг на белтъчна храна, също въоръжено с модерно оръжие и с помощта на капани и примки, безконтролно преследва и избива дивеча. В резултат на това много видове, особено по-едри животни, се намират на границата на пълното им изчезване. Разбира се, все още много животни се преследват само заради ценните трофеи.

Особено обезпокоителна е съдбата на двата вида горили — крайбрежната и планинската. Те са извънредно много намалели и навсякъде са поставени под абсолютната закрила на закона.

Слонът също е намалял навсякъде в Африка, но все пак не може да се каже, че е застрашен от унищожаване. Слонът-джудже Адо обаче наистина се намира пред пълно измиране.

Също извънредно рядък е и водният слон-джудже, който е по-дребен от слона Адо и се отличава с привързаността си към водоемите.

Черният двурог носорог също е вече рядко животно в Африка, но още по-рядък от него е суданският бял носорог, или белият носорог на Котон. Преди десетина години числеността на белите носорози в Судан възлизала на по-малко от 2000, което наложило той да бъде вписан в „Червената книга“.

В миналото хипопотамът бил най-обикновено и много често срещано животно в Африка. Наред с това от най-дълбока древност до днес той бил едно от най-преследваните животни. Туземното население го избивало не само заради щетите, които нанасял на посевите, но главно за месото му, което се отличава с високите си вкусови качества. Освен това кожата на „речния кон“, която е дебела до 3 см, служи на туземците за направата на здрави щитове. Високо се ценят и кучешките зъби на хипопотама, които достигат на дължина средно 60–80 см, а понякога и повече от метър. Специално за изработката на украшения те се ценят наравно със слоновата кост, тъй като са по-твърди от нея, а по-лесно се обработват. Освен от местното население хипопотамът бил преследван безогледно и от белите колонизатори заради кожата и зъбите му.

В резултат на безпощадното му преследване числеността на водния гигант намаляла извънредно много. Той бил изтребен най-напред по долното течение на р. Нил, а днес е напълно изчезнал от цялата територия на Египет. Останали са незначителен брой животни само около Хартум. Не се среща и в Нубия. За да се запази хипопотамът от пълно унищожение, на много места в Конго, Нигерия и някои други страни са създадени специални резервати, където избиването му е напълно забранено.

Още по-рядък и на изчезване е либерийският хипопотам-джудже, който днес се среща само в Либерия и Нигерия, където е поставен под абсолютна закрила.

Нубийското диво магаре и сомалийското диво магаре — в миналото широко разпространени в Африка, днес са извънредно намалели и са заплашени от пълно изчезване. В наши дни от първия вид се срещат само ограничен брой дегенерирали стада, и то главно в Сахара.

Обезпокоителна за зоолозите и природозащитниците е и участта на окапи, тази своеобразна горска жирафа. Окапи се среща главно в екваториалната джунгла на Конго, при което ареалът му обхваща пространство от около 1000 км дължина и 220 км ширина. А животно с такъв ограничен район на разпространение е осъдено на измиране, ако не се вземат строги мерки за неговата защита. Това се отнася толкова повече за окапи, като се има пред вид, че неговата численост по течението на р. Семлики, главния район на разпространението му, възлиза едва на 3000 животни.

Редки са станали и много видове зебри, особено планинската зебра, както и някои антилопи, като например блатната антилопа ситатунга, представена с два подвида — ситатунга Замбези и западноафриканска ситатунга. Пъстрата антилопа от рода бонтбок днес се е запазила само в някои национални паркове. До поставянето й под абсолютна закрила числеността й била по-малка от 100 екземпляра, но през 1962 г. тя нараснала на 600. Белочелата антилопа бубал от същия род до неотдавна също била почти на изчезване, но благодарение на строгите охранителни мерки, числеността й надхвърлила 2000 екземпляра.

Съдбата на животинския свят на Африка и днес вълнува не само зоолозите, но и цялото културно човечество. Радостно е, че независимите африкански държави започват да полагат все по-големи грижи за опазването на природните богатства. Акт на мъдрост и държавническа далновидност е например специалният манифест, подписан от премиер-министъра на Танзания Ж. К. Ниерере във връзка със състоялата се през 1961 г. в Аруша Международна конференция по охрана на природата. В него се казва: „Запазването на нашия див животински свят е дело от огромна важност за всички народи на Африка… Като вземаме под покровителство наши диви животни, ние тържествено заявяваме, че ще направим всичко, което е в наша власт, за да бъдат в състояние правнуците на нашите деца да използуват богато и ценно наследство.“

В Азия положението също е тревожно!

В същност въпреки изключителната пренаселеност на някои страни на континента, особено в известни райони на Китай и Индия, както и на о-в Ява, голяма част от фауната на Азия и на Малайския архипелаг се е запазила в сравнително добро състояние. Това се обяснява преди всичко с обстоятелството, че в много страни на Азия селското стопанство е съвсем слабо развято. В Индия например едва 30 процента от територията на страната е заета със селскостопански култури. От друга страна, джунглата, която покрива значителни райони в южната част на Азия и островите на Малайския архипелаг, осигурява надеждно укритие за голям брой животни. Не е без значение и това, че сред много от азиатските народи, главно по религиозни съображения, съществува известен култ към проявленията на живота във всичките му форми, вследствие на което част от дивечовата фауна, както и други представители на животинския свят на много места изобщо не се преследват, в резултат на което числеността на популациите не се влияе от човека, т.е. запазва се в нормалното си положение.

И все пак като последица от безконтролното ловуване от страна на местните ловци и главно от страна на доскорошните бели колонизатори на някои места — особено в Индия и Индонезия, числеността на много видове животни катастрофално е намаляла. Стигнало се е дори дотам, че някои от тези видове вече се намират на границата на пълното им изчезване.

Така например азиатският лъв може да бъде включен в списъка на най-редките животни не само в Азия, но и изобщо в света. Към началото на миналото столетие индийският лъв обитавал по-голямата част от територията на Индия. Към 1880 г. лъвове останали само в гората Джир (Джир Форест) на п-ов Катхиавар, и то само двадесетина екземпляра. Направени били опити тези лъвове да бъдат поставени под закрила, но те излезли безуспешни. Едва през 1913 г. по решителното настояване на главния лесовъд на Индия Джхунгарха били взети мерки за пълната охрана на няколкото оцелели лъва в Джир Форест. Благодарение на тази мярка през 1969 г. в гората Джир имало вече 177 лъва.

Освен индийските лъвове се предполага, че е възможно в джунглата на Индия да са се запазили и до днес малък брой африкански лъвове, пуснати на свобода през 1920 г. в Гвалиора (Мадхия Бхарат) от известния махараджа-натуралист Мадхо Рао Синхия.

За тигрите на Азия вече говорихме. Както знаем, и те са вече много редки и са поставени под абсолютна защита.

Гепардът, най-бързото четириного животно в света, е едно от най-редките животни в Азия. Дотолкова е рядък, че някои автори го смятат за напълно изчезнал. По-често се среща в Африка.

Голямата панда, наречена още бамбукова или пъстра мечка, е едно от най-редките животни не само на азиатската бозайна фауна, но и изобщо в света. До недалечното историческо минало голямата панда се срещала в много провинции и области на Китай: Бейчуан, Венчуан, Сонгиан, Гуан, Тианкуан и другаде. Безпощадното й избиване от местните ловци заради красивата кожа станало причина ареалът й да се ограничи само в западната част на провинция Шицюан и източните части на бившата провинция Сиканг. Предполага се, че броят на бамбуковите мечки преди двайсетина години е бил не повече от 50, което ще рече, че животното се намира на границата на пълното му изчезване. Сега в КНР убиването и ловът на бамбукови мечки е абсолютно забранен.

Както навсякъде, така и в Азия особено много е пострадала копитната бозайна фауна.

Индийският панцерен носорог, който някога се е срещал във всички области на древната Индийска империя, днес се смята за едно от най-редките животни на Азия. През последните десетилетия неговият ареал непрекъснато се разкъсва и популациите му бързо оредяват. Една от причините за това е усвояването на гористите райони и превръщането им в културни площи. Но главната причина за бързото изтребване на носорозите в Индия и Индокитай е свързана със старинното поверие, че стритият на прах рог на носорога притежава голяма лечебна сила. И до днес в Далечния Изток, особено в Китай, препаратът, приготвен от този прах, се продава в аптеките между другото и като чудодейно средство за подмладяване и засилване на половата потентност.

Броят на индийските носорози днес е по-малък от 1500 екземпляра.

Още по-рядък е суматренският двурог носорог, който в миналото е бил широко разпространен в Асам, Бирма, Тайланд, Виетнам, п-ов Малака и на островите Суматра и Калимантан. В наши дни се е запазил само на отделни места в границите на предишния си ареал и числеността му не надминава повече от 200 екземпляра.

Но един от най-редките копитни бозайници в света е малкият, или явански еднорог носорог. Сега той може да се види само в резервата „Уджонг Кулов“, където през 1975 г. по сведения на пратеника на МСОП Ли Талбот е имало само 40 животни. Предполага се, че отделни екземпляри все още се срещат в джунглата на Бирма.

От малайския гаур, наречен още бик на джунглата, са останали само няколко десетки екземпляра. Бикът на Сувел, бантенгът и якът също са вече редки животни в Азия.

Дивата двугърба камила е вече на изчезване. Само в известна част на Заалтайска Гоби в границите на Монголската народна република понастоящем се срещат известен брой животни. Запазени са малки стада и в някои северни райони на Китайската народна република. В МНР е издаден специален указ, според който ловът на камили е абсолютно забранен. В Китай те също са поставени под пълна закрила.

Положението с коня на Пржевалски е съвсем обезпокоително. Според анкетни данни от 1964 г. в пограничните райони на МНР и КНР е запазено само още едно-единствено стадо от 12–15 животни. За щастие броят на животните във фермите-резервати и в зоопарковете възлиза по данни отпреди няколко години на повече от 150.

Куланът, този своеобразен представител на конете и с известни магарешки белези, също отдавна е вписан в списъка на редките животни.

Но може би най-рядката антилопа в света е бялата антилопа орикс, наречена още арабска антилопа. Това животно е най-дребното и най-малочисленото от трите вида антилопи орикс. От нея се срещат на свобода само няколкостотин животни. В миналото тя била разпространена на голяма част по Арабския полуостров, а днес се среща само в един район на Оман на един участък, дълъг 400 км и широк около 150 км. За щастие няколко антилопи орикс са аклиматизирани и с успех се отглеждат и размножават в Америка. През 1962 г. ловна експедиция, ръководена от А. Гримууд, успяла да улови в Арабската пустиня три живи арабски антилопи и да ги достави в Кения. Може би само благодарение на тази разумна мярка бялата антилопа орикс ще може да се запази напълно от изчезване.

Масовото заселване на Австралия от европейците също оказало своето крайно неблагоприятно влияние върху специфичната, високо специализирана местна фауна. То се изразява, от една страна, в прякото интензивно изтребване на много от животните за месото и кожата им, а, от друга, в усилената земеделска и скотовъдна дейност, чрез която се отнемат огромни пространства от пасищните площи на тревопасните животни и се стеснява техният ареал. Конкуренцията със стихийно размножилия се заек-подземник, който унищожавал останалата част от естествените пасища, също оказала своето влияние за изтикването на по-слабо конкурентните марсупиални тревопасни. Немалък дял за унищожаването на местната континентална фауна се пада и на пренесените от заселниците хищни бозайници: лисици (за борба срещу зайците) и домашни кучета и котки, част от които впоследствие подивели. И едните, и другите станали същинска напаст за торбестите бозайници, особено за по-дребните видове.

Тасманийският, или торбест дявол, в миналото е бил широко разпространен из цяла Австралия, но преследван главно заради щетите, които нанасял на домашните птици и овцете, отдавна вече е изтребен напълно на континента. Сега се среща само на о-в Тасмания, но и там е вече извънредно рядък, поради което е поставен под абсолютна закрила.

Значително са пострадали и тревопасните торбести бозайници на Австралия — преди всичко различните видове кенгура, както и дребните видове — валаби. Намалели са много и коалата (торбеста мечка), бандикутите (торбести язовци), торбестите плъхове и много други.

Европа е един от най-рано заселените континенти и в резултат на това неговата природа е пострадала извънредно много. Изсичането на горите, унищожаването на блатата, усвояването на целинните земи за селското стопанство са все дейности, които са влияели гибелно върху природата, за изтребването на много видове животни и растения.

От хищните бозайници видяхме, че е изтребен напълно европейският лъв, а са намалели извънредно много вълкът, мечката, рисът и др. Пострадали са много и европейските копитни бозайници, такива като зубъра, алпийския козирог, дивата коза и др. Повече или по-малко е намалял и броят на редица представители на европейската орнитофауна. Особено редки са едрите дневни и нощни грабливи птици, както и много представители на ловната фауна.

В наши дни сериозна опасност е надвиснала и върху много видове морски бозайници. Повечето от китовете са вече почти напълно изтребени и понастоящем ловът им е ограничен с най-строги международни конвенции, които установяват режима на сезонния лов. Някои видове, например бискайският кит, са абсолютно забранени за лов.

„Червената книга“ на Международния съюз за защита на природата и природните богатства подтикна някои страни да започнат да водят „Червена книга“ за своята фауна, в която вписват промените в ареала и числеността на популациите на редките видове в собствената си страна. Това винаги ще държи специалистите нащрек и ще се окаже от голяма полза, когато се определят мерките за защита на видовете животни и растения, които доказват тенденция към намаляване. Съветският съюз е една от първите страни, започнали да подготвят издаването на своя собствена „Червена книга“.

През 1974 г. със заповед на Министерството на селското стопанство на СССР бе учредена „Червена книга на СССР“. Централната лаборатория по опазване на природата при същото министерство започна да разпраща специални анкетни листове във всички райони на страната и да събира материали за създаването на тази книга. На 1 януари 1975 г. в нейните списъци на редките и намиращите се под заплаха от изчезване видове животни са включени 62 видове и подвидове бозайници и 63 видове и подвидове птици. Сведенията за животните, намерили място в книгата, са съгласувани и с министерските съвети на всички съюзни републики.

Тук е нужно да се каже, че „оригиналите“ на „Червената книга“ на МСЗП и на СССР в същност не са книги. Те имат „оперативен“ характер, т.е. отделните листове са подвижни и в зависимост от новопостъпилите данни за дадено животно или растение, по-точно за неговата численост и за ареала му, могат да бъдат изваждани или пък прибавяни нови — за други видове, които дотогава не са били вписвани. И още нещо: сведенията за видовете, които са особено застрашени от изчезване, се печатат на червена хартия, а тези за останалите редки видове — на обикновена, бяла.

„Червената книга на СССР“ бе издадена през 1978 г. Председател на главната редакционна колегия е А. М. Бородин — началник на Главното управление по опазване на природата, резерватите, горското и ловното стопанство при Министерството на селското стопанство на СССР, кандидат на селскостопанските науки; заместник-председатели са проф. А. Г. Банников (отговорен редактор) и Е. Е. Сироечковски, член-кореспондент на ВАСХНИЛ. Останалите членове на редакционната колегия са изтъкнати учени на СССР, предимно академици и професори, по специалност зоолози и ботаници.

"Червената книга" на СССР

Книгата съдържа 460 страници и е разделена на 4 части — бозайници, птици, земноводни и влечуги, растения. Животните и растенията, разгледани по класове, съответно по семейства, са обособени в две групи — намиращи се под заплаха от изчезване и редки видове. В книгата са дадени сведения за 25 видове, заплашели от изчезване, и 37 видове редки бозайници; от птиците 26 видове и подвидове, застрашени от изчезване, и 37 редки; от земноводните в книгата са разгледани 8 видове, а от влечугите — 21 видове. Близо две трети от книгата са посветени на растенията. Тук са разгледани като редки и изчезващи 444 видове и подвидове растения от флората на СССР, които се нуждаят от специални мерки за опазване.

В книгата са дадени сведения за отделните видове животни и растения: към кой разред принадлежи разглежданият вид, границите на неговото разпространение на територията на Съветския съюз, местообитанието му и съвременното състояние на вида и числеността му в природата. Дадени са и кратки сведения за размножаването на животното, конкурентите, враговете и болестите, които го нападат, както и причините за изменението на числеността на вида, взетите мерки за опазването му, както и необходимите мерки за възстановяването му. На края на всяка статия за даден вид животно или растение са упоменати и източниците на информация, т.е. имената на изследователите и годините на техните изследвания или публикации.

В предговора към книгата е казано: „През последните десетилетия мисълта за нуждата от опазване на цялото видово многообразие на животните и растенията получи всеобщо признание… Проблемът за опазване на животните и растенията стана особено актуален днес, в епохата на научно-техническия прогрес, който даде в ръцете на хората мощни лостове за въздействие върху природата. В СССР на този проблем се обръща голямо внимание…“

В нашата страна също компетентен колектив от автори и редактори работи върху създаването на „Червена книга на България“.

Искам да завърша книгата си с Всемирната харта за охрана на дивите животни, която зове всички честни и съзнателни хора на планетата:

„Любовта и уважението към живите същества — се казва в нея, — трябва винаги да произтичат от любовта и уважението изобщо като най-висши качества и стремежи, присъщи на човека. Всички онези, които разбират необходимостта от запазването на дивата фауна на Земята — били те приятели на животните, натуралисти, учени, спортсмени или просто хора с добра воля, — ще трябва да положат максимални усилия, за да работят задружно, ръководени от добри намерения. Само ако обединим усилията си, ние ще можем и сме длъжни да спасим дивата фауна на света.

Разединени ли сме, ще загубим това безценно наследство завинаги.“