Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (6)

Австралия и Тасмания. Океания

Първите европейски пътешественици и заселници, попаднали на австралийския континент, останали безкрайно удивени от чудноватите животни, които намерили тук. Цялата фауна на Австралия, особено бозайната, била коренно различна от тази на Стария свят и изобщо на всички останали континенти. По безкрайните тревисти равнини на континента-антипод не се виждало да пасе нито едно копитно животно. В замяна на това обаче навсякъде се срещали непознати и своеобразни животни, които се отличавали с дългите си задни крайници и дългата си мускулеста опашка.

Както навсякъде по света, така и в Австралия масовото заселване на континента от европейци оказало крайно неблагоприятно влияние върху специфичната, високо специализирана местна фауна. То се изразява, от една страна, в прякото безогледно изтребване на много от животните за месото и кожата им, а от друга — в усилената земеделска и скотовъдна дейност, чрез която се отнемат огромни пространства и се стеснява ареалът на животните. Конкуренцията със стихийно размножилите се зайци, които опустошавали напълно останалата част от естествените пасища, също оказвало своето пагубно влияние за изтикваното на по-слабо конкурентните марсупиални тревопасни. Немалък дял за унищожаването на местната континентална фауна се пада и на пренесените от заселниците хищни бозайници: лисици за борба срещу зайците и домашните кучета и котки, част от които впоследствие подивели. И едните, и другите станали същинска напаст за торбестите бозайници и птиците, особено за по-дребните видове.

Резултатът от всичко това не закъснял. Многобройните дотогава популации на голяма част от торбестите бозайници и нелетящите птици на Австралия силно намалели, а много видове от тях днес са сериозно заплашени с изчезване.

Тасманският торбест вълк (Thylacinus cynocephalus), наречен заради ивичестата му окраска още и торбест тигър, принадлежи към сем. Торбести белки (Dasyuridae) от многорезцовите торбести бозайници.

Торбестият вълк е най-едрото животно измежду всички торбести хищници. Научното му наименование — Тилацинус, дадено му от Линей, ще рече „торбесто куче с вълча глава“. Тази най-кратка характеристика на животното се смята от зоолозите за твърде сполучлива и изразителна.

По външен вид и размери тасманийският торбест вълк прилича на едро овчарско куче или нашенски вълк. Тази прилика се подчертава и от сиво-кафеникавата му козина. На дължина достига до 2 м, почти половината от която се пада на правата му силна мускулеста опашка, лишена от космена покривка. Височината му при холката достига до 60 см. Главата му е голяма и масивна, устата му — широка, със здрави челюсти и се отваря почти до ушите. Краката му са сравнително дълги, като предните му лапи притежават по пет пръста, снабдени със здрави нокти, а задните — четири. Подобно на африканското диво куче тасманийският торбест вълк е лишен от „голям пръст“. Характерни за окраската му са черните или тъмношоколадовите ивици напречно на гърба, чийто брой варира от 12 до 17. Заради тази му окраска именно първите заселници го нарекли „торбест тигър“ или „зебровиден вълк“. „Торбата“ на тасманийския вълк представлява сърповидна кожеста гънка, под която са разположени четири цицки. Тя е отворена назад, към ануса.

Тасманийският торбест вълк обитава планински райони, обрасли с гори, и прави леговищата си в пещери или скални пукнатини. Той е нощно животно — почти целия ден прекарва в леговището си, а щом се здрачи, излиза на лов. Негова предпочитана и лека плячка са различните видове кенгуру, главно дребните — валаби, торбестите язовци и други по-дребни животни. Някои специалисти твърдят, че не се отказва и от мърша. Биологията на торбестия вълк е слабо позната поради скрития му начин на живот. За размножаването му се знае само това, че женската ражда три или четири малки.

Естествен враг на торбестия вълк е дивото куче динго. Предполага се, че именно то го е изтикало твърде много от някогашния му широк ареал на континента. Белите преселници довършили това дело. По време на колонизирането на Австралия торбестият вълк все още бил многоброен тук, но заради щетите, които нанасял на скотовъдството, скоро бил изтребен напълно. След като овцевъдството получило широки размери по безкрайните полета на континента, той започнал да напада стадата, тъй като овчето месо му допаднало на вкус. Започнала ожесточена борба срещу него. За всеки убит торбест вълк била заплащана специална премия. Това продължило до 1909 г., макар фактически към края на миналото столетие той да е бил почти напълно унищожен на континента. На о-в Тасмания торбестият вълк се запазил по-дълго. Преди столетие той бил все още сравнително многоброен тук. Но щом и тук се разраснало овцевъдството, започнало поголовното му изтребване. Последно негово убежище станали западните диви и труднодостъпни области на острова.

От 1933 г. насам торбест вълк вече не бил улавян. През 1961 г. в района на нос Сънди, разположен на западния бряг на Тасмания, случайно бил убит млад мъжки торбест вълк. Има косвени данни, че той се е срещал в Тасмания до 1966 г. По това време един от зоолозите, ангажирани с изучаването на торбестия вълк — Н. П. Лайърд, съобщил, че същият все още се среща на малки групи в някои затънтени райони на Тасмания.

Но макар че от 1938 г. торбестият вълк е поставен под най-строга охрана, изтъкнатият австралийски зоолог Майкъл Шерленд най-категорично твърди: „Той е достигнал точката, от която връщане назад няма. И най-добрите намерения не ще го спасят…“

В миналото някои зоопаркове са притежавали това рядко и интересно животно, но последното от тях е умряло в един от австралийските зоопаркове през тридесетте години на нашето столетие.

Известният австралийски зоолог Дж. Грифит и неговите помощници от години насам полагат неимоверни усилия да открият следи от торбест вълк на о-в Тасмания. Те разпространяват из целия остров плакати, с които се съобщава на населението, че всеки, който открие някакви следи от животното, ще получи награда от 100 долара. Противно на мнението на австралийските зоолози Грифит е оптимист — той смята, че тасманийският вълк все още съществува.

Дори и да се съгласим с него, ние все пак споделяме мнението на М. Шерленд, че рано или късно той е обречен на изчезване.

И така най-разпространените австралийски животни се наричали кенгуру и се отличавали с дългите си здрави крайници и с дългата си мускулеста опашка. Предните крайници на тези животни били съвсем недоразвити, но в замяна на това те били твърде подвижни и служели на животното вместо ръце. С тях то можело да си взема храна, да се почеше при нужда по корема, гърба или главата, да нанася силни удари на враговете си. Когато седяло, това странно животно се опирало на задните си крака и на дебелата си опашка, а когато бягало, правело грамадни скокове със задните си крайници. Ала най-необикновеното било това, че женските носели недоразвитите си малки в специална торба на корема.

Първият европеец, който видял това животно и донесъл сведения за него в Европа, бил холандският капитан Франциско Пелсърт, който през 1629 г. претърпял корабокрушение край островите Валаби по западното крайбрежие на Австралия. Сто и четиридесет години по-късно Джеймз Кук нарекъл това животно кенгуру.

Според изчисленията на зоолозите в продължение само на две столетия, т.е. от времето, когато европейците стъпили на австралийска земя, са измрели или са били изтребени около 40 вида животни. Между тях има 4 вида кенгуру.

Главната причина за намаляване броя на кенгурата и изчезването на някои видове било развитието на животновъдството в Австралия, което постепенно изтиквало дивите животни изобщо в неблагоприятни за тях райони, разкъсвало и стеснявало техния ареал. За това допринесли и зайците, които, както вече се каза, се размножили тук в такива количества, че просто не оставили паша за останалите животни. Лисиците, внесени в Австралия за борба със зайците, също спомогнали значително за унищожаване на кенгурата, тъй като малките им били лакомство за тях. Разбира се, ролята на човека за изтребването на тези животни съвсем не стои на последно място. За професионалните ловци, както и за ловците-спортсмени измежду преселниците ловът на това пъргаво и грациозно животно, което те преследвали с хрътки, било особено любимо удоволствие. Месото на кенгуруто винаги се е ценяло високо заради вкусовите му качества, особено сред гастрономите от много чужди страни. Не случайно до неотдавна Австралия изнасяше тонове месо от това рядко животно. Освен това кожата на кенгуруто намира голямо приложение в кожарската и обущарската промишленост. От нея се изработват много ценни и фини кожени изделия.

Кенгуруто на Грей (Halmaturus Greyii) е една от първите жертви на безпощадното преследване от страна на европейските заселници на австралийския континент.

Това животно имало среден ръст измежду събратята си; заедно с опашката достигало на дължина до 1,5 м. Красивата му козина била кафеникавопепелява, а на коремната страна — белезникава, но за разлика от останалите видове кенгура то имало черни крака (до известна височина) и тъмни напречни ивици на гърба, които достигали на брой до 10–12. От окото до носа имало черна ивица, а над окото — бяло петно.

В миналото това особено красиво животно пасяло на големи стада по просторните равнини на Югоизточна Австралия между реките Мъри и Виктория. Обитавало откритите тревни равнини, заобиколени от солени лагуни и редките стъбла на австралийската пиния.

През 1910 г. кенгуруто на Грей било все още многобройно, но вече след 1923 г. започнало бързо да намалява. Ето защо по инициатива на проф. Джонс били организирани няколко експедиции с цел тези животни да бъдат изловени и затворени в специално организирания за тях резерват. За съжаление резултатът от благородната инициатива бил напълно отрицателен. При преследването на кенгурата загинали 4 екземпляра и което е по-лошо, многобройните статии в пресата насочили вниманието на бракониерите към този вид кенгуру, в резултат на което последните изтребили останалите живи екземпляри. В крайна сметка единствената „полза“ от доброжелателните намерения на проф. Джонс били четири кожи на загиналите животни, които днес имат особено висока музейна стойност. Освен това в зоологическата градина в Аделейд (Австралия) бил прибран последният женски екземпляр от кенгуруто на Грей, който умрял тук през 1937 г.

Сега в различни музеи на света се пазят като голяма ценност 6 кожи, 7 черепа и други кости на напълно изтребеното кенгуру на Грей.

Освен кенгуруто на Грей било унищожено и кенгуруто падемелон (Thylogale porma).

За окончателното изтребване на четирите вида кенгура от австралийската фауна освен бракониерите голяма роля са изиграли и европейските лисици, внесени, както вече се каза, за борба срещу зайците, както и за ловни цели. Това необмислено аклиматизиране на хищниците в области, където те по-рано са липсвали, обикновено води до опасност от нарушаване на екологичното равновесие в дадена биоценоза. Впрочем на континента Австралия съществуват и други многобройни фактори, които са оказали фатално влияние за съдбата на австралийските бозайници, а ги застрашават и за в бъдеще. Това са пренесените от заселниците бозайници, като зайци, лисици, котки, плъхове и свине, както и пожарите, ширещи се на огромни територии, убийствените суши от време на време и други подобни. Освен това голямо значение има и безконтролното употребяване на пестициди при отглеждането на селскостопанските култури.

Разбира се, в много случаи е невъзможно да се установят точните причини за унищожаването на даден вид животно, но така или иначе за изтребването и за рязкото намаляване на числеността на един или друг вид австралийско торбесто животно голяма роля е изиграл човекът, особено преселниците.

Групата на торбестите австралийски животни доскоро наброяваше около 150 различни вида. От този брой днес най-малко 10 вида вече не съществуват — бяха унищожени през нашето столетие.

От кенгурата загинаха „наведнъж“ 2 вида. А няма съмнение, че през близките години ще научим за изчезването на още 4–5 вида, от които до момента са останали по няколко екземпляра. А в такъв случай и най-големите грижи не могат да спасят нито едно животно.

Освен изчезналите кенгура, изчезнали са напълно още три вида торбести плъхове (Potovous gilberti, P. platyops, Betongia gaimardi), както и един вид малка торбеста мишка (Anthechimus apicalis).

Моа или динорнис (Dinornis ingens, Dinornis giganteus) е друга гигантска птица, която подобно на епиорниса от Мадагаскар е изчезнала напълно през историческо време. Днес зоологията причислява гигантската безкрила моа към групата на Бягащите птици (Ratidae) от сем. Новозеландски динорниси (Dinornithidae), в което влизат 27 вида измрели новозеландски птици, които според орнитолога Арчи са обединени в 2 семейства и 7 рода. Други специалисти дават малко по-различна, но приблизителна класификация. От птиците, влизащи в групата на бягащите, моата е сродна както с новозеландската безкрила киви, така и с австралийските, африканските и американските щрауси. По конструкцията си тя прилича на щрауса и епиорниса, по структурата на перата — на казуарите, а яйчната й черупка е сходна с тази на американското нанду.

Далеч, много далеч от нас, някъде „накрай света“ се намира островна страна с богата и величествена природа и с крайно интересен и своеобразен животински свят. Тази страна се нарича Нова Зеландия. Тя се състои от два големи острова — Северен и Южен, и от няколко по-малки — Чатъм, Стюърд, Окланд, Кембъл, Кук и други още по-малки.

Когато първите преселници — маорите, пристигнали тук през 1350 г. от Полинезия със своите първобитни лодки, те заварили безкрайно множество разновидни безкрили птици. Някои видове от най-едрите били вече напълно изтребени от аборигените, но една от тях все още се срещала — тя била особено интересна и импозантна и най-едрата измежду всички останали. На височина достигала до три и половина метра, а дори и повече, а тежала колкото кон — цели 300 кг. Главата на тази непозната за тях птица била малка и сплесната странично. Човката й също била сравнително малка и къса, но изглеждала масивна и здрава. Шията на птицата, както и „слонските“ й крака били твърде дълги, а опашка почти нямала.

Великанските птици обитавали предимно гористите и блатистите райони на островите, а понякога се приютявали и в пещерите. Женските били по-дребни от мъжките. Те живеели на двойки, водели моногамен живот. Били „вегетарианци“ — хранели са се главно с растения, семена и корени. Дебелите коренища на дървовидните папрати и други растения те изравяли от почвата с трите пръста на силните си крака.

Преселниците нарекли тази птица моа. За тях тя била лесна и вкусна плячка. Наистина ударите на яките крака на птицата били твърде опасни, но прикривайки се зад гъстите папрати и стъблата на грамадните дървета, ловецът лесно успявал да се доближи на един хвърлей до нея и да я убие с копието си. Зоолозите и етнографите са на мнение, че наред с растителните корени и рибата птиците моа, каквито в миналото на островите се срещали повече от двадесет вида, били основна храна на най-древното население на тези чудни острови — на мориорите. Не случайно по-късните заселници и съвременни туземни жители на Нова Зеландия — маорите, наричат своите предшественици „Моа хънтърс“, което ще рече ловци на моа. Едрите яйца на гигантската птица, които побират съдържанието на повече от 100 кокоши яйца, също били лакомство за туземците. С перата на главата и опашката главатарите на мориорите и на маорите украсявали главите си. Всичко това се потвърждава от обстоятелството, че при проучването на старите селища често били откривани купища кости и черупки от яйца на моа. Нещо повече, на много от намерените кости личали следи от първобитни сечива на туземното население.

Първите субфосилни останки от гигантска моа били донесени в Европа през 1837 г., а след това и през 1843 г. Получените кости дали възможност на английския учен зоолог, анатом и палеонтолог Ричард Оуен (1804–1892) да реставрира скелета на огромната птица. Той я нарекъл динорнис гигантеус, т.е. птица-гигант.

Към средата на миналото столетие и по-късно започнали да пренасят в много европейски страни и други кости, яйца и пера от динорнис. Само в продължение на три години, от 1847 до 1850 г., английският пътешественик и натуралист Уолтър Мантел, ревностен изследовател на новозеландската фауна, събрал огромен брой кости на моа, както и запазени повече или по-малко черупки от яйца. Една от най-големите сбирки е донесената в Европа от „Наварската експедиция“ на младия виенски учен Фердинанд фон Хохщетер.

Кога е загинала окончателно гигантската птица не се знае, нито пък някой е можал точно да определи непосредствената причина за измирането й. Повечето специалисти са на мнение, че птиците са изчезнали най-напред на Северния остров, и то наскоро след влажния климатичен период, когато голяма част от ливадните земи до голяма степен са били обрасли с гори. Един от изследователите — Оливър, допуска, че хората може да са имали известно влияние върху числеността на птиците. В потвърждение на това той твърди, че всички птици са измрели в продължение приблизително на 300 години след идването на маорите на островите, което приблизително съвпада с времето малко преди колонизирането на острова от европейците.

Все пак се намират оптимисти, които допускат, че някъде из най-недостъпните гъсталаци на островите все още живеят някоя и друга двойка гигантски моа, които рано или късно ще бъдат открити от човека.

Преди десетина години за зоолозите от цял свят дойде като изневиделица съобщението, че гигантската новозеландска птица моа е жива. Тази сензационна новина бързо прелетя по цялото земно кълбо и бе отразена в много списания и вестници. Радиостанциите, включително и Радио София, я разпръснаха по етера. Нашумялото съобщение гласеше, че летци от патрулната авиация на новозеландските въздушни войски фотографирали от въздуха живи моа. Нещо повече, през 1959 г. известното английско списание „Лъндън илюстрейтед нюз“ помести на своите страници снимката, уж направена от летците, на която, макар и не съвсем ясно, но все пак добре личат силуетите на някакви грамадни птици. Разбира се, това се оказа само един вестникарски блъф. На писменото запитване на съветския зоолог И. Акимушкин по този повод директорът на новозеландския Доминион-музей в Уелингтън отговаря:

„Съвсем категорично мога да заявя, че никой не е виждал и фотографирал живи моа. Това съобщение е лъжливо. През настоящата година ние предприехме много експедиции, за да търсим гигантските птици. В резултат намерихме само овъглени останки от не особено едра моа — Megalopteryx didinus, на мястото на стар бивак на маори в долината около езерото Те-Анау.

Възможно е моа от този вид да са изчезнали неотдавна, преди по-малко от сто години, но днес вече не съществува никаква надежда да бъдат открити живи моа.“

Безспорно мнението на големия новозеландски учен по въпроса за съществуването на тези уникални птици не може да не бъде прието за напълно меродавно.

Черното ему (Dromaeius novaehollandiae diemenianus) е единственият от трите подвида птици ему, които са напълно изчезнали. Днес Ему (Dromaeidae) от разр. Ему и Казуари (Casuariiformes) е представено в Австралия от един род с единствен вид — Dromaeius novaehollandiae. Това е едра птица с плътно телосложение — на височина достига до 170 см, а теглото й е 45–55 кг. Оперението й е „къдраво“, а окраската му е еднотонна — кафяво-сивкава.

Ему е предимно моногамна птица. Преди женската да снесе яйцата си — от 7 до 8, а понякога до 21 на брой, мъжкият изгражда гнездо от трева, листа и клонки, което има вид на платформа. Когато яйцата са повече, обикновено и друга женска е снасяла в гнездото. Мътенето поема също само мъжкият, който лежи върху яйцата в продължение на 53 до 60, а според някои сведения дори 66 дни. Разбира се, през това време той напуска за малко гнездото, за да се нахрани. Малките пиленца имат ивичеста окраска.

Ему се храни с плодове и семена, но понякога яде и дребни животни. Когато птиците са в голямо количество в даден район, те нанасят забележими щети на полето. Именно по този причина още през 1923 г. в някои райони на Западна Австралия птиците ему били зачеркнати от списъка на закриляните животни, в който дотогава фигурирали. Нещо повече, в някои области държавата започнала да плаща премия за всяка убита птица. През 1932 г. дори се стигнало до невероятен куриоз. В резултат на силния протест на фермерите и изобщо на земеделските стопани в някои райони били изпратени за борба срещу птиците войници, въоръжени с… картечници.

Сега птицата ему е много рядка и специалистите се надяват, че тя може да бъде спасена само благодарение на резерватите.

Черното ему, което се срещало на о-в Кенгуру и на о-в Кинг в Басовия пролив край Австралия, днес е напълно изчезнало. А по времето, когато о-в Кенгуру бил открит през 1802 г. от Флиндърз, той видял огромно количество от тези птици тук. До 1836 г., когато от Англия пристигнали първите колонисти, на острова нямало никакви едри птици. Тук преди това редовно акостирали със съдовете си ловци на тюлени. Смята се, че черното ему е станало именно тяхна жертва, тъй като те се хранели с месото на тези птици. Но австралийските природоизпитатели Морган и Сатън са на мнение, че най-вероятно горските пожари са станали причина за изтребването на птиците.

Така или иначе сега от тази птица е останал един-единствен препариран екземпляр, който се намира в Националния музей в Париж. Той бил донесен в столицата на Франция от Фраксоа Перон и други природоизпитатели, които участвували в морската експедиция през 1803 г. На о-в Кенгуру те уловили три екземпляра от черното ему и ги донесли живи в Париж, където птиците живели известно време. Кожата на едната от тях се пази оттогава в Националния музей.

Тасманийското ему (Dromaeius novaehollandiae diemenensis) е вторият подвид ему, живял в Тасмания и умрял в началото на XIX в. Точната година на изчезването му не може да бъде определена, тъй като на острова е било внасяно на няколко пъти австралийско ему. Все пак двата екземпляра, по които е определен подвидът, били предоставени на Британския музей през 1838 г. Един трети екземпляр и досега се пази в музея във Франкфурт — Германия.

Малкият ему (Dromaeius novaehollandiae minor) е третият измрял подвид, който е известен само по субфосилни останки. Той се е срещал на о-в Кинг в Басовия пролив на Австралия.

Освен споменатата кожа на черното ему, намираща се в Националния музей в Париж, кости от тази птица се пазят в музея в Сидни, Австралия, а останки от тасманийското ему се намират в Аугсбург, Франкфурт, в Тотенбург, Флоренция и Лондон.

Новозеландското какарики (Cyanoramphus novaezelandiae), наречено още червеноглаво плоскоопашато папагалче (род Cyanoramphus), принадлежи към сем. Папагали (Psittacidae) от разр. Папагали (Psittaciformes). Това е най-многобройното от всички видове какарики, както полинезийците и маорите наричат плоскоопашатите папагалчета, които в сравнение със своите родственици са мигрирали до най-южните острови на Тихия океан, включително и на о-в Макуори, и са спрели до самия праг на Антарктида.

Център на ареала на тези птици е Нова Зеландия, където те са представени с 6 вида. От всички представители на рода Какарики новозеландските са представени с 8 добре обособени подвида, два от които са вече напълно изчезнали.

Подвидът какарики (C. n. sausseti), който обитавал Нова Каледония, единствения остров в Меланезия, където се срещали тези птици, се смята за изчезнал. Докъм 1930 г. той бил твърде рядък, а през 1946 г. вече бил изчезнал и повече не е срещан.

Подвидът C. n. subflavescens в миналото бил обикновен на уединеното островче Лорд-Хау, но впоследствие изчезнал. Последната птица от този вид била наблюдавана през 1869 г., а след това никой повече не я е видял.

Папагалчето какарики от субтропическия подвид, което обитавало малкия Кермадекски архипелаг, намиращ се на север от Нова Зеландия, някога също било смятано за изчезнало, но по-късно било наново открито, и то в такова количество, че била изключена опасността от изчезването му.

Таитянският какарики (Cyanoramphus zealandicus) принадлежи също към сем. Папагали (Psittacidae) от разр. Папагали (Psittaciformes). Той бил хванат за пръв път от натуралистите, които участвували в експедицията на капитан Кук. По това време той обитавал само о-в Таити, но по-късно изчезнал. Последните екземпляри от него били уловени през 1844 г. Оттогава никой не го е виждал на острова.

Храстовидното новозеландско орехче (Xenicus lyalli) принадлежи към сем. Новозеландски орехчета (Xenicidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). За него е известно, че се е отдалечило доста от останалите три представителя на семейството. Смята се, че не е могло да лети, а това е единственият известен случай, когато птица от врабчовите не може да лети.

Храстовидното новозеландско орехче било по-едро от останалите орехчета. Окраската му била кафява отгоре и зеленикавожълта отдолу. Тъмнокафявите краища на перата го правели да изглежда доста пъстро. За него е известно само това, че водело нощен начин на живот и се криело между скалите.

Срещало се само на о-в Стивънс в Нова Зеландия. Тази птица е една от първите жертви от орнитофауната след заселването на белия човек на острова. Тя била особено уязвима за плъховете и другите хищници, тъй като не можела да лети и търсела храната си на земята и върху пъновете. Смята се, че била изтребена за кратко време от котката на фаропазача на островчето. Всички запазени колекционни екземпляри от нея, които били изпратени в Лондон, били жертви на тази котка.

Сега за съществуването на храстовидното новозеландско орехче в миналото свидетелствуват само няколко препарирани екземпляра, намиращи се в музеите на Лондон, Кембридж, Кристчърч, Ню Йорк, Питсбърг и Нова Зеландия. Тези експонати потвърждават факта до какви пагубни последици за някои видове от местната фауна може да доведе пренасянето на хищни животни от човека, особено на по-малките острови.

Разноклюната хуйа (Heterolocha acutirostris) принадлежи към сем. Хуйи (Calleidae) от разр. Врабчови (Passeriformes). Това е друг вид новозеландска птица, изчезнала напълно в началото на нашето столетие. Подобно на четирите вида храстови новозеландски орехчета, един, от които, както видяхме, вече е изчезнал, и на нелетящата птица киви тя също е ендемит за Нова Зеландия.

Разноклюната хуйа е доста голяма птица, която достига на дължина до 45 см. Цялото й оперение е траурно и само в края на опашката има широка бяла ивица. Поради черното оперение местното население я нарича врана. Мъжкият и женската се различават силно по формата на човката — у мъжкия тя е къса и дебела като на нашенския кос, докато човката на женската е почти двойно по-дълга, по-тънка и дъговидно извита. Предполага се, че при търсенето на насекоми под кората на дърветата мъжката птица е пробивала с яката си човка кората на стъблото, а женската изваждала насекомото или личинката с дългата си човка.

Разноклюната хуйа обитавала Северния новозеландски остров, като предпочитан биотоп за нея били гористите райони. Можела да се види на земята или между смесените букови гори. Сезонът за мътене започвал през октомври и завършвал до края на ноември. Гнездото си хуйата изграждала в кухи дървета. Основната й храна били насекомите.

Според специалистите хуйата е изчезнала от Северния остров вероятно през 1907 г. Общото мнение е, че голям дял за това има убиването на птиците за украшение от маорите, както и усиленото им ловене за музейни и частни сбирки от европейците. Големият американски орнитолог Гринуей обаче е на мнение, че тази причина не е била най-важната, тъй като той можал да намери само 65 кожи и скелети от тази птица в различни музеи на света. Но той предполага, че дори и да са 150, не това е решаващо. Според него най-съществената причина за изчезването на разноклюната хуйа е било преди всичко унищожаването на горите чрез пожари и изсичането им за земеделски цели. Освен това Гринуей смята, че значение за унищожаването на птиците са могли да имат болестите, т.е. различните видове акари, внесени от Азия и Африка посредством други птици.

За хуйата днес ни напомня образът й, гравиран върху монетите от шест пенса, както и изображението й върху някои пощенски марки от Нова Зеландия. Препарирани екземпляри от нея, а също кожи и скелети се пазят в музеите на следните градове в света: Ню Йорк, Филаделфия, Ванкувър, Принстаун, Мелбърн, Лондон, Екситър (Англия), Оклънд, Ан Арбър (Мичиган), Бремен, Стокхолм, Нюкасъл на Тайн, Осло, Женева, Кембридж (Масачузетс), Кристчърч (Нова Зеландия), Чикаго, Единбург, Брюксел, Мюнхен, Бремен и др.

Голямата амакихи (Loxops sagittirostris) принадлежи към подсемейството на насекомоядните и зърноядните цветарки (Psittirostrinae) от сем. Хавайски цветарки (Drepanididae).

Голямата амакихи била открита през 1892 г. от колекционера X. Палмерс в долните склонове на вулкана Мауна-Кеа на Хавайските острови. Още по това време тя станала рядка, тъй като гората била изсечена, за да посадят на нейно място захарна тръстика.

Последният екземпляр бил уловен през 1900 г. на запазен участък от гъстата гора в същия район. След това никой не е чул нищо за тази птица, нито пък тя е била видяна от някого.

Предполага се, че е изчезнала през 1900 г. или малко по-късно.

Алаувахио (Loxops maculata) също принадлежи към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки от сем. Хавайски цветарки.

Тази дребна птица, която достига на дължина около 12 см, се отличава с тъмната си окраска и жълтеникавото си коремче. Тя обитавала гористите склонове на планините, където пълзяла по стъблата на дърветата. До недалечното минало на шестте главни острова на Хавайския архипелаг — Мауи, Ланаи, Молокаи, Оаху, Кауи и Хавай, се били обособили отделни подвидове.

Подвидът алаувихио от о-в Ланаи до 1913 г. бил обикновен, но постепенно започнал да намалява и през 1937 г. била уловена последната птица. Оттогава вече повече от 40 години никой не е наблюдавал тази птица.

Акепа (Loxops coccinea) също принадлежи към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки. Тази сравнително дребна птица достига на дължина до 12 см. У нея по отношение на окраската й силно е проявен половият диморфизъм — мъжките от о-в Хавай се отличават с ярката си оранжевочервена окраска, докато оперението на женските отгоре е зелено, а отдолу — жълто. Човката й е къса и светла, макар да се храни с гъсеници и паяци.

Цветарката акепа е представена с няколко подвида на различните Хавайски острови. От големите острови те не са се срещали само на Ланаи и Молокаи. В миналото навсякъде са били обикновени, но днес са силно намалели.

От известните подвидове е изчезнал само този, който обитавал о-в Оаху. Той бил открит и описан през 1825 г., но още тогава бил рядък. Последният екземпляр бил уловен от колекционера Х. Палмерс, а Перкинз я видял около 1900 г. Оттогава никой не е улавял или виждал цветарката акепа от о-в Оаху, поради което тя била включена в списъка на изчезналите птици.

Акиалоа (Hemignathus obscurus) принадлежи също към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки. За нея се смята, че е напълно изчезнала.

Акиалоа била птица със зеленикавожълта окраска с тъмна мантия. Тя достигала дължина около 16 см, от които 4 см се падали на извитата и тънка човка, с която търсела насекоми из пукнатините на дърветата. Обитавала три от островите на Хавайския архипелаг.

Подвидът на о-в Хавай, който бил широко разпространен в западната част на острова през годините 1891–1895, по-късно бързо изчезнал. Били организирани няколко експедиции за търсенето му, но никоя не го открила. През 1940 г. бил открит само един-единствен екземпляр по източното крайбрежие на острова.

Днес птицата се смята за напълно изчезнала.

Подвидът акиалоа от остров Ланаи бил наблюдаван през 1894 г. от колекционера Перкинз, наскоро след като бил описан. Съобщава се, че Мунро уловил такава птица през 1911 г., но поради липса на потвърждение този факт не се приема от специалистите. Днес се смята, че този подвид е окончателно изчезнал.

Подвидът акиалоа от остров Оаху бил наблюдаван за последен път през 1837 г. Оттогава се смята за изчезнал.

Хавайската цветарка (Drepanis pacifica), наречена още хавайска нектарка или мамо, принадлежи към сем. Хавайски нектарки (Drepanididae). Представителите на това семейство са характерни изключително за Хавайските острови. Известни са с голямото разнообразие на човките си — от къса и дебела до дълга и тънка извита човка.

Всичките 22 вида, принадлежащи към това семейство, по всяка вероятност са потомци на един или няколко прилетели на островите видове нектарки, които впоследствие различно са еволюирали съобразно с разнообразните хранителни условия. Подобен случай ни е известен при Дарвиновите чинки на островите Галапагос. Поне такова е мнението на съветските орнитолози.

Така че различните представители на сем. Drepanididae представляват голям интерес от еволюционно гледище. Ето защо ще си позволим да цитираме мнението на видния френски професор Жан Дорст, изтъкнат съвременен еволюционист и природозащитник със световна известност:

„В процеса на еволюцията това семейство е претърпяло адаптивна радиация (приспособително разпадане — б.а.), която е довела птиците до такива форми, които на пръв поглед сякаш нямат родствени връзки. Поради липсата на други птици те са заели всички свободни екологични ниши, принадлежащи на птици от най-различни семейства. Тяхната еволюция наподобява еволюцията на Дарвиновите чинки от Галапагоските острови. Но тук измененията се оказали по-дълбоки, тъй като тази група се отличава с по-високата си степен на диференциация, изразена по-специално във формата на човката — у едни тънка и удължена, у други — яка и тъпа, което се обяснява със специализацията към добиването на съществуващата на островите разнообразна храна.

Някои от тези птици с яркожълто, червено или оранжево оперение били желана плячка за коренните жители на Хавайските острови. Те оскубвали перата на птиците, пришивали ги на тъкани и приготовлявали от тях дрехи и грамадни украшения за главите на вождовете.

Събирането на пера несъмнено е ограничило сериозно числеността на някои видове. Но когато тази практика била премахната, тези видове птици се срещали все още твърде често, така че по всяка вероятност това не е имало пряко отношение към изчезването на който и да било вид от нектарките.

Ето защо причината за постепенното изчезване на тези птици би трябвало да се търси в колонизирането на островите от европейците. Решаваща роля за това е изиграло унищожаването на горските масиви, особено в низините. Повечето от птиците, които имали строго определен набор храна, изчезнали заедно с растенията, с които се хранели. Така че в основата на тяхната гибел лежи извънредно тясната хранителна специализация. Огромна вреда на автохтонните птици била нанесена и от плъховете, които отлично лазят по дърветата.“

Хавайските цветарки се отличават с малките си размери — от 10 до 20 см, а цветът на оперението им е предимно зелен, жълт и червен. У някои видове половият диморфизъм е ярко проявен, а у други липсва. Гнездата им са просто изградени и могат да се видят както в тревата, така и по клоните на дърветата и храстите. Женската снася обикновено 2–3 яйца.

Хавайската нектарка дрепанис пацифика, наречена още хавайска мамо, е ендемичен вид за Хавайските острови. Тя обитавала планинските гори. Била средна по размери птица — стигала на дължина към 20 см. Човката й била много дълга и извита сърповидно. Оперението й било черно, с изключение на жълтите пера по извивката на крилата, на кръста и долноопашните пера.

Както се каза, хавайската нектарка е изчезнала отчасти вследствие на преследването й от ловците на пера, отчасти в резултат на строгата й адаптация към цветовете на определени видове от местната флора, които били унищожени от белите преселници. Както съобщава Жан Дорст, според едно неотдавнашно проучване на Вернер (1968 г.) изглежда, че някои дрепаниди са станали жертва на птичи болести, пренесени от внесените на острова комари.

Хавайската нектарка мамо била наблюдавана за последен път в горите на Каумана, на около 1000 м височина над града Хило, през 1898 г. Смята се, че това е била последната птица.

Препарирани екземпляри от нея се пазят в музеите на Ню Йорк, Лондон, Кембридж (Англия), Кембридж (Масачузетс), Хонолулу, Париж, Виена, Тринг, Лайден.

В забележка към книгата си „Преди да умре природата“ проф. Дорст изказва задоволството си, че положението на хавайските цветарки било по-добро, отколкото може да се очаква. Той съобщава, че редица видове, смятани за измрели, все още съществуват. Не по-малко от 4 вида (Palmeria dolei, Pseudonestor xanthophrys, които никой не е видял от 1890 г., Psittirostra psittacea и Ps. bailleni) са били отново намерени през 1940 г. Запазили са се, както изглежда, още и някои други видове. Освен това въз основа на сведенията на Ричардсън и Боуелс проф. Дорст пише, че всички известни на о-в Кауай птици били открити в запазените участъци гора.

За черното мамо (Drepanis funerea) Гринуей е на мнение, че най-вероятно е измряла. Последният зарегистриран екземпляр бил уловен през 1907 г.

Подобно на хавайската цветарка нейното оперение било изцяло черно с изключение на малката сива ивица по външните краища на маховите пера. Жълти пера по извивката на крилата не е имала.

Биологията й не е добре позната. Известно е само, че била твърде любопитна птица и обитавала долното и средното равнище на горите. Гласът й бил като на другите нектарки. Хранела се с нектар от цъфтящите растения.

Местни жители и природоизпитатели претърсвали най-грижливо последните запазили се местни гори чак до върха на планината Оло-куи, но не успели да открият нито една птица от този вид.

Ето какво пише по този въпрос и орнитологът Пъркинз: „Оо-никууму (черно мамо), изглежда, е най-рядката от всички птици, от които съм се сдобил с екземпляри. Прекарах няколко дни в обиталищата на птиците, като усилено ги търсех, но не видях нито една, и то по време, когато отлично се бях запознал с техните навици.“

Предполага се, че главната причина за изчезването на птицата била тази, че голяма част от горите били унищожени от едрия рогат добитък. Освен това голямо значение са имали и внесените на острова кафяви плъхове и мангусти.

Препарирани екземпляри от черната цветарка са запазени в музеите на следните градове: Молокаи (Хавайските острови), Ню Йорк, Лондон, Кембридж (Великобритания), Кембридж (Масачузетс), Бремен, Хонолулу.

Цветарката апапане (Himatione sanguinea freethii) също принадлежи като хавайската цветарка мамо и черната мамо към подсем. Нектароядни цветарки (Drepanidinae) от сем. Хавайски нектарки (Drepanididae). Наричат я още лайсански медоед.

Цветарката апапане е една от най-обикновените и най-разпространени представители на подсем. Нектароядни цветарки на островите Ниихау, който се намира западно от Кауаи, Мауи, както и на Ланаи и Молокаи, където е по-рядка. Цветарката апапане се среща на Оаху, както и на Кауаи. Преди много години вятърът я отнесъл и на о-в Лайсен. Именно подвидът от този остров е изчезнал напълно.

Лайсанската цветарка апапане била малка червена птица, която достигала на дължина към 12 см. Отличавала се от цветарките апапане на големите острови по това, че окраската им била малко по-бледа. Крилата и опашката й били тъмнокафяви, а долната страна на тялото й — по-бледа.

Остров Лайсан, където се срещала тази цветарка, представлява издигнат коралов риф, дълъг 2 мили и широк 1 миля. Намира се в Тихия океан на около 800 мили от Хонолулу. Според даденото от орнитолога Фишър описание птиците се срещали из целия остров, но най-разпространени били във вътрешността между високите треви и ниските храсталаци, граничещи с открити пространства близо до лагуната на острова.

Гнездото си лайсанската цветарка изграждала от нежни стръкчета трева и коренчета в средата на туфа трева. Отгоре птицата го застилала с пух от млади албатроси. Това ставало обикновено през втората половина на май, а в гнездата били намирани от 1 до 4 яйца. Основната храна, както и на останалите видове от този род, били насекомите и цветният прашец.

До началото на нашето столетие лайсанската цветарка била обикновена на острова. През 1903 г. на острова били внесени зайци по търговски съображения, които за кратко време унищожили естествената среда, необходима за съществуването на птиците. Преди внасянето на зайците Фишър намерил лайсанската цветарка наистина по-малко разпространена от сухоземните птици — водното пастирче и чинката, но „в никакъв случай рядка, тъй като след кратко ходене ние винаги можехме да срещнем много от тях“.

През 1911 г. членовете на друга експедиция от природоизпитатели изчислили, че на острова имало около 300 екземпляра от тази птица. Орнитологът Уетмър, който посетил острова през 1923 г., срещнал само 3 птици. По-късно вече никой не можал да открие следи от тази птица.

Днес от нея са запазени препарати — кожи и скелети, и то само в малко музеи в света: Берлин, Бремен, Чикаго, Кембридж, Ан Арбър (Мичиган), Денвър, Хонолулу, Лондон, Ню Йорк, Пало Алто (Калифорния), Питсбърг, Стокхолм.

Цветарката Ула-аи-хаване (Ciridops anna) принадлежи, както и предходните четири вида птици, към нектароядните цветарки.

Това е дребна, подобна на чинката птица, която достига на дължина до 12 см. Окраската й била предимно в черно и сиво: горната част на главата и горната част на гърба били бледосиви, а крилните пера и кръстът на птицата — червени. На главата имала черно венче, гърлото също било черно, изпъстрено с фини сиви ивици, гърдите на птицата били черни, а коремът червен. Нейната къса човка била приспособена за хранене с плодовете на палмата хавана.

Птицата се срещала изключително на Хавайските острови и била разпространена в планините Хило и Кохала, но се срещала рядко и в Кона.

За биологията на птицата не е известно нищо друго освен това, че била плашлива и свадлива.

Ула-аи-хаване била открита от Палмер, който уловил един екземпляр за Ротшилд на 20 февруари 1892 г. близо до изворите на р. Авини в планината Кохала. Изглежда обаче, че още по това време популацията била съвсем малка. Мунро предполага, че през 1937 г. имал възможност да види една птица от този вид, но сам не е достатъчно уверен в това.

Сега вече се смята със сигурност, че птицата е напълно изчезнала.

Цветарката от Оаху (Hemignathus lucidus lucidus), наречена още накупуу, е друг вид от същия род, за който се смята, че е напълно изчезнал.

Тази птица, която не отстъпва по големина на акиалоа, има също сърповидна човка, но е малко по-къса. Окраската й била зелено-жълта.

Този подвид на накупуу обитавал планинските гори на о-в Оаху и бил разпространен в долния горски пояс, съставен предимно от дървета с големи стъбла. Преживял докъм 1860 г. По-късно гората, където тази цветарка се срещала, била изсечена. Предполага се, че някоя от тези обречени на изчезване птици се е запазила и след това, но не за дълго, тъй като в продължение на десет години — от 1893 до 1902 г., Пъркинз не открил нито една птица на острова. Неуспех претърпели също и много други колекционери и опитни природоизпитатели, които упорито търсили цветарката.

Подвидът накупуу от остров Мауи (Hemignathus lucidus) бил открит в началото на 90-те години от миналото столетие. Той имал жълтеникава окраска. Пъркинз уловил последния екземпляр от този подвид на височина 1300–1500 м през 1896 г. Оттогава тя вече не била наблюдавана.

Третият и последен подвид на тази птица от о-в Кауаи и до днес се среща, макар и да е вече на изчезване.

Голямата цветарка коа (Psittirostra palmeri) също принадлежи към подсемейството на насекомоядните и зърноядните цветарки.

Тя прилича на чинка и е едра птица — дълга е 23 см. Окраската й е оранжева със златисти шарки.

Тази птица обитава горите и се придържа предимно в гъсталаците на акацията коа, чиито зелени бобови шушулки са основната й храна. През периода на гнезденето яде и гъсеници.

Голямата коа била уловена и описана за пръв път от Палмер през 1894 г. в западната част на остров Хавай. Пъркинз обаче ловил тези птици по западните и южните склонове на Мауна-Лоа и смятал, че цялата популация е съсредоточена в плодоносещите горички на акацията коа. Той видял птицата за последен път през 1896 г.

По-късно птицата не била открита никъде на острова, макар и да са я търсили опитни местни хора и добри колекционери.

Малката цветарка коа (Psittirostra fiaviceps) била открита в горичките от коа през септември и октомври на 1891 г., когато Палмер и Мунро събирали колекции. Тя била определена от Уолтър Ротшилд, който я наименувал през 1892 г. След 1891 г. тя повече не била виждана.

Голямоклюната чинкова цветарка (Psittirostra kona) от рода на цветарката коа принадлежи към подсем. Насекомоядни и зърноядни цветарки.

На о-в Хавай се срещат не по-малко от пет вида от този род цветарки, които приличат на чинки, но те не се срещат на никой от другите острови. Голямоклюната цветарка е сравнително дребна птица, достигаща на дължина до 15 см. Оперението й има маслиненозелена окраска с белезникаво коремче. Тази птица притежава най-голяма човка от цялото семейство Хавайски цветарки, откъдето идва и името й. С нея птицата разбива твърдите сухи зърна на дървото наио, с които се храни.

Голямоклюната чинкова цветарка била открита от Уилсън на остров Хавай през 1887 г. По-късно — през 1891 г., Палмер и Мунро уловили по няколко екземпляра от нея, а на следната година, както и през 1894 г. Пъркинз успял да се сдобие с няколко екземпляра. Това били и последните екземпляри от тази голямоклюна птица, тъй като след това вече никой не я е виждал сред живата природа.

Цветарката оу (Psittirostra psittacea) е от рода на голямата и малката цветарка коа, както и на голямоклюната цветарка коа.

Тази птица била най-обикновена на шестте главни острова на Хавайския архипелаг през последното десетилетие на миналия век. На някои острови, като например на Оаху, на Молокаи и на Ланаи, тя е изчезнала напълно. На Мауи или е много рядка, или също е изчезнала. Смята се, че на о-в Кауаи, където най-малко е била преследвана от хората, тя също сега е много рядка. Фишър, Саймън и Винсент, автори на „Червената книга“ или „Дивата природа в опасност“, не я смятат за напълно изчезнала, но изтъкнатият американски орнитолог Гринуей я причислява към изчезналите птици.

Цветарката оу е сравнително едра птица — на дължина достига до 15–17 см. Окраската й на горната страна на тялото, крилете и опашката е маслиненозелена, а долните части са по-светли — зеленикавосиви. Главата на мъжкия е жълта. Клюнът й е светъл и тънък, както на чинките, и е извит, както на папагалите. Основната храна на цветарката оу били цветовете и плодовете, а малките се хранели с насекоми и гъсеници.

За биологията на птицата се знае много малко, а нейно гнездо никога не е намирано.

Гринуей смята, че е напълно изчезнала на островите Оаху (в началото на нашия век), Молокаи (през 40-те години на нашия век), Ланаи (към 1923 г.), както и Кауан (съвсем неотдавна). Главната причина за измирането на птицата били внесените от човека плъхове на островите, както и болестите, предизвиквани от комари. А това, че видът е доживял до наши дни на остров Хавай, изследователите обясняват с обстоятелството, че островът е значително по-голям от останалите и на него има по-подходяща среда за тези птици, както има повече храна.

Хавайският медосмукач (Moho braccatus), наречен още оох, принадлежи към сем. Медосмукачи (Meliphagidae) от разр. Врабчови (Passeriformes).

Семейството на медосмукачите обединява около 170 вида, които принадлежат към 38 рода. Пет вида медосмукачи обитават Хавайските острови, а четири вида от тях са вече напълно изчезнали.

Своеобразната киоеа (Chaetoptila augustipluma) от о-в Хавай е изчезнала към 1859 г.

Хавайската оох (Moho nobilis) е изчезнала през 1934 г.

Молокайската оох (Moho bishopi) от о-в Молокаи се смята, че е изчезнала към 1904 г., но за по-сигурно някои приемат, че е престанала да съществува към 1915 г.

Оох от о-в Оаху (Moho apicalis), която обитавала планинските гори на Оаху, изчезнала през 1837 г.

От хавайските медосмукачи се е запазил до наши дни един-единствен вид на големия остров на архипелага: оох от о-в Кауаи (Moho braccatus). Но и тази красива птица е вече съвсем рядка и е вписана в „Червената книга“ на ВСОП като изчезваща.

Дърдавецът от о-в Уайк (Rallus wakensis) принадлежи към сем. Дърдавци и водни кокошки (Rallidae) от разр. Жеравоподобни (Gruiformes).

Историята, свързана с изчезването на този вид птица, ни дава особено показателен пример за пагубното влияние на човека върху островната фауна.

През годините на Втората световна война атолът Уайк, владение на САЩ, бил окупиран от японците. Малкият гарнизон, откъснат от продоволствената си база и лишен от редовно продоволствие, се изхранвал за сметка на местната фауна. За японските войници безкрилият дърдавец представлявал лесна плячка, в резултат на което бил напълно изтребен.

Съществуват сведения, че последният екземпляр от тази многобройна в миналото птица на острова бил унищожен през 1943 г.

Бонинската нощна чапла (Nycticorax caledonicus crassirostris) принадлежи към сем. Чапли (Ardeidae).

На дължина тази птица достига около 65 см. Темето й е черно, украсено с две дълги бели пера. Човката й също е черна, а краката й са оранжеви.

Обитавала островите Пипл и Никондо Шима и гнездяла на ниски дървета близо до крайбрежието.

Последният екземпляр от бонинската нощна чапла бил уловен на о-в Никондо Шима през 1889 г. и сега се пази в Британския музей.

Оттогава няколко японски експедиции са търсили птицата, но не са могли да я открият. Смята се, че намесата на човека се е оказала решителна за нейното изчезване.

Новозеландската смееща се сова (Sceloglaux albifacies) принадлежи към сем. Нормални сови (Strigidae) от разр. Сови(Striges или Strigiformes).

Смеещата се сова е най-едрата измежду всички новозеландски сови. На дължина тя достига до 35–40 см. Общата й окраска е охреножълтеникава с едри кафяви петна и с ивичести крила и опашка. Човката в основата си е черна, а на върха е с рогов цвят. Очите й са кафеникавожълти.

В миналото обитавала Северния и Южния остров на Нова Зеландия. Гнездела в открити райони и в местности, обрасли с храсталаци. Гнездата си правела в малки вдлъбнатини или пукнатини на варовиковите скали.

Новозеландската смееща се сова се храни главно с плъхове, мишки, гущери и насекоми. Нейни гнезда и яйца са били откривани през октомври. Обикновено женската снасяла три яйца, които мътели и двамата родители, макар женската да била по-често в гнездото. Малките се хранели с червеи.

Смеещата се сова издава твърде своеобразни звуци: понякога кудкудяка като пуяк, мяука като котка, лае като малко кученце и свирука глухо. Зловещият смях на тази птица в среднощна доба кара и най-смелия да потръпне.

От субфосилни останки е установено, че в миналото смеещата се сова населявала отдалечените Чатъмски острови на Нова Зеландия. Срещала се е също така и на Северния остров на Нова Зеландия, където последните екземпляри са били уловени през 1868 г. в района Уаирарапа на около 50 мили от столицата Уелингтън. Предполага се, че е изчезнала от Северния остров през 1889 г.

На Южния новозеландски остров смеещата се сова била уловена за първи път от Перси Ърл от Ваикоуаити по крайбрежието на провинция Отаго. По един от тези екземпляри било дадено през 1844 г. и научното наименование на птицата. До края на миналото столетие птиците не били редки, но вече в началото на нашия век те изчезнали в провинция Отаго и Кентърбъри. По това време и по-късно те все още могли да се открият на ограничена площ по южните планински склонове на Южния остров. Д-р Фал смята, че уловените през 1914 г. в Блу-Клиф в Южен Кентърбъри са били последните. Има обаче сведения, че смеещата се сова била наблюдавана на Южния остров след 1914 г. и дори очевидец твърди, че я е видял през 1939 г. в северните района на провинция Нелсън, намираща се в планината Мауд.

Но въпреки че разглежданата новозеландска смееща се сова не е била улавяла, дори наблюдавана вече от много десетилетия насам, новозеландските зоолози са на мнение, че тя все някъде се е запазила. Не стои обаче така въпросът с един подвид на новозеландската смееща се сова — Sceloglaux rufifacies, която е описана през 1904 г. от новозеландския зоолог Булер. За нея специалистите са единодушни, че е напълно изчезнала.

Следните музеи в света притежават препарирани екземпляри от смеещата се сова: Уелингтън — Нова Зеландия, Ню Йорк, Лондон, Кембридж, Кристчърч, Единбург, Норуич, Тринг, Бремен.