Николай Йовчев
По следите на изчезналите животни (3)

Африка. Мадагаскарска зоогеографска област

Безспорно е, че Африка е един от най-богатите континенти във фаунистично отношение. Нейните просторни саванни полета, непроходимите й лесове, склоновете на планините, долините, реките и езерата й просто са гъмжали от дивеч само допреди едно столетие. Днес фауната на африканския континент е значително обедняла, а много видове са напълно изчезнали. Най-много животни са били изтребени след масовата колонизация на континента. Не случайно видният американски писател Хемингуей възкликва в книгата си „Зелените хълмове на Африка“: „С нашето (на белите хора — б.а.) появяване континентите бързо обедняват!“ И наистина белите заселници идвали тук винаги със своето модерно огнестрелно оръжие, избивали безразборно и хищнически дивеча заради месото и кожата, както и за ловни трофеи. Този процес на хищническо изтребване на африканските животни продължава до наши дни вече не само от страна на колонизаторите. Местното население, което страда от недостиг на белтъчна храна, сега също въоръжено с модерно оръжие, с помощта на капани и примки безконтролно преследва и избива дивеча. В резултат на това много видове, особено по-едри животни, се намират на границата на пълното им изчезване.

Измежду големия брой изчезнали животни в Африка ще се спрем само на най-характерните.

Берберският лъв (Panthera leo Leo, Felis leo barbaricus, Leo leo leo) е наистина „цар на животните“. Това мощно и красиво животно е една от най-свидните жертви в поменика на изчезналите африкански животни.

На мнозина е известна историята на „великия“ ловец и „всепризнат герой“ Тартарен Тарасконски, който, жадувайки за подвизи и слава, напуска родния си град Тараскон във Франция и заминава за Алжир, за да се прослави като безстрашен ловец на лъвове. Но независимо от това, че злополучният тарасконец не можал да срещне истински лъв в Алжир, все пак по негово време, т.е. през втората половина на миналото столетие, в Северна Африка имало много лъвове. В Алжир, Тунис и Мароко, известни като Атласки земи, до края на миналото столетие се срещал берберският лъв, най-достойният от всички лъвове за прозвището „цар на животните“. Бербери се наричат група народности, съставящи коренното население на западната част на Северна Африка — оттам и наименованието на лъва, който се срещал в земите на берберите.

Черногривият берберски лъв бил не само най-красивият, но и един от най-едрите представители на африканските лъвове. Не случайно за него Брем пише: „Ще започна с берберския лъв, тъй като именно той се е прославил още от най-древни времена и е получил прозвището цар на животните за своята смелост, храброст и могъщество, за своето безстрашие и сила, за геройството, благородството и великодушието си, за своята сериозност и спокойствие.“

Възрастните мъжки екземпляри на берберския лъв достигали на дължина до 2,80 м, от които 75–90 см се падали на опашката, а височината му при гривата достигала до 80–100 см. Предната част на тялото на лъва вследствие на широката му гръд и по-голямата височина изглежда много по-силна от задната. Масивната му, почти четириъгълна глава завършва с широка и тъпа муцуна. Очите му имат обикновена големина, но, както казва Брем, „са живи и пълни с огън“, а ушите му също не са големи и са закръглени. Краката на лъва са къси и много силни; лапите му са по-големи в сравнение с тези на другите представители на сем. Котки. Дългата му опашка завършва със снопче косми. Гладката къса козина на берберския лъв със светъл ръждиво-жълт или бледокафяв цвят покрива цялото му тяло. Около главата и шията му расте гъста и дълга грива, а по цялото продължение на корема му също има дълги и гъсти косми.

Лъвовете „възмъжават“ и стават полово зрели към третата си година. Берберският лъв се отличава с кроткия си нрав.

Известно е, че през 1892 г. все още се срещали лъвове от този вид по склоновете на планината Идъф край алжирския град Бон. Последният берберски лъв бил убит през 1922 г. в Атласките планини, последно убежище на този красив и силен представител на рода. Смята се, че много зоопаркове и циркове все още притежават лъвове, в които тече кръв от изчезналия напълно берберски лъв.

Капският лъв (Panthera leo melanochaetis, Felis leo capensis) също се смята за един от най-могъщите и най-силните представители на своя род. Този подвид достигнал на дължина до 2,80 м и повече, а на височина до 1 м. С него може да се сравни само тъмногривестият сенегалски лъв, който не му отстъпва по големина и сила.

Капският лъв, както и името му подсказва, обитавал Южна Африка и се срещал най-често в Капската област.

Смята се, че последният екземпляр бил убит през 1865 г.

Преследването и избиването на лъвовете датира от най-дълбока древност. В продължение на хилядолетия хората, водили борба на живот и смърт с тези хищници, които често отвличали добитъка от селищата, а нерядко вземали и човешки жертви. Освен това много от африканските племена ядат месото на лъва, а кожата му използуват за направа на щитове, както и за облекло, постелки и завивки. Специално за берберския лъв една от главните причини за намаляването му още през античната древност е това, че той бил масово ловен и избиван на цирковите арени в древния Рим. Боят с лъвове бил едно от любимите зрелища, устройвани от римските цезари. Известно е, че Помпей заставял да се бият едновременно с 600 лъва, а Цезар — по 400. Император Адриан неведнъж заповядвал да бъдат убивани едновременно на арената по 100 лъва. Марк Аврелий също наредил веднъж да бъдат избити със стрели повече от 100 лъва.

Това е било в древността. А през последните столетия и десетилетия лъвове са били избивани от ловци-„спортсмени“ заради кожата им, която била смятана за ценен ловен трофей.

Квагата (Equus quagga, Hippotigris quagga burchelli) принадлежи към африканските зебри от сем. Коне (Equidae) на разред Нечифтокопитни (Perissodactyla).

Пътешествениците, посетили в началото на миналото столетие Южна Африка, разказват, че между големите стада антилопи, жирафи и щрауси имали възможност да наблюдават и едно твърде интересно животно. То приличало много на зебра, но се отличавало от зебрите по това, че имало напречни ивици само на предната част на тялото си — главно на главата и шията. Към средата на тялото ивиците ставали по-къси, а задната част на тялото изобщо не била раирана. Основният цвят на козината на това животно бил като този на дивото магаре, т.е. жълтеникаво-кафяв, или по-точно землисто-пясъчен. Краката, коремът и дългата му опашка били белезникави, а напречните ивици имали сив цвят. Козината му била къса и прилепнала към тялото като у конете. По външен вид животното приличало повече на кон, отколкото на магаре. Опашката му имала по-голяма прилика с тази на конете, отколкото на останалите видове зебри. На врата си квагата имала къса права грива, като у всички видове зебри. По целия й гръб — от гривата до опашката минавала една тъмнокафява ивица. Възрастните мъжки животни достигали на височина при холката до 1,3 м и на дължина до 2,60 м заедно с опашката. Женското животно приличало напълно на мъжкото, само че било малко по-дребно и опашката му по-къса.

Хотентотите наричали това животно „куа-куа“, а европейските колонисти го прекръстили на квага.

Квагата имала сравнително ограничен ареал и се срещала в югоизточната част на днешната ЮАР в областта между реките Ваал и Лимпопо.

Тези своеобразни зебри били наблюдавани най-често на стада от по 20–30 животни. Те пасели в саваната заедно със стадата на антилопите, щраусите и дори биволите, но избягвали останалите зебри.

Квагата била сравнително кротко животно, но макар и да понасяла леко живота на затворено, все пак мъчно се поддавала на опитомяване. През миналото столетие много зоологически градини притежавали по едно или по няколко от тези интересни животни. В началото на столетието жителите на английската столица могли да се любуват в прочутия Хайдпарк на двойка кваги, запрегнати в малка красива каручка.

Измежду хищните животни врагове на квагата били лъвът, хиените, дивите кучета и чакалите, а освен тях и… човекът. Наред с останалите видове зебри и антилопите квагата била подложена на усилено преследване и унищожаване както от местното африканско население, така и от холандските заселници на Южна Африка — бурите. Месото на животното те използували за храна, а от кожата му приготвяли здрави чували, които много се търсели на световния пазар.

Като последица от усиленото преследване на това кротко тревопасно и красиво животно неговата численост бързо намалявала, а през осемдесетте години на миналото столетие квагата не се срещала вече на свобода. На затворено последното животно намерило смъртта си през 1883 г. в зоологическата градина на Амстердам. Според д-р Инго Крумбигел една квага умряла през 1875 г. в Берлинския зоопарк.

Днес 17 музея в цял свят притежават кожи, кости и цели препарирани животни от този представител на зебрите.

Саванната, или бърчелова зебра (Equus burchelli), наричан в миналото тигров кон, принадлежи към сем. Коне (Equidae) от разред Нечифтокопитни (Perissodactylla). След изтребването на квагата преди сто години днес на Земята са останали 3 вида африкански зебри, от които най-многобройна и най-разпространена е саванната зебра, представена с 4 подвида, които добре се различават един от друг главно по броя и разположението на ивиците на шията и на краката. Тези подвидове са следните: същинска бърчелова зебра (E. b. burchelli), която е вече напълно изчезнала, зебра на Чапман (E. b. antiquorum), селоуска зебра (E. b. selousi) и зебра на Бьоме, наречена още зебра на Грант (E. b. bohme), която е разпространена в най-северните райони от ареала на вида — Южен Судан, Южна Етиопия, Кения, Уганда, Танзания и Замбия.

Брем нарича зебрата на Бърчел „несъмнено най-благородната от всичките си останали родственици“. По външен вид тя прилича най-много на кон. Отличава се със сравнително малките си уши. Меката, гладколежаща козина на гърба е жълтеникава (кулеста), а на корема — белезникава. По средата на гърба минава черна ивица с бели краища.

Саванната зебра, както и името й показва, се придържа към саванните и степните области и се храни предимно с тревиста и храстовидна растителност, като предпочита пасищата на хълмистите райони и полегатите склонове на ниските планини. Тъй като лошо понася безводието, през сезона на сушата тази зебра извършва миграция към по-влажните райони, като навлиза в горите или пък се изкачва в планините.

Саванните зебри образуват постоянни семейни стада — табуни, които наброяват десетина животни и се оглавяват от жребец, не по-млад от 5 години. Мъжкарят — водач на стадото, покрива само женските от своя табун. Обикновено те стават полово зрели на около 2,5 години и запазват способността си да се жребят докъм 15-18-годишна възраст. Бременността продължава от 361 до 390 дни, но най-често е 370 дни.

Кравеподобната антилопа бубал (Alcelaphus buselaphus buselaphus) принадлежи към сем. Кухороги (Bovidae), подсем. Крави антилопи (Alcelaphine). Наричат я още обикновен бубал или конгони. Изчезнал е северноафриканският подвид на антилопата бубал. Обикновеният бубал, или конгони, се среща и до днес, образувайки многобройни стада в тропическите райони на Африка.

Антилопата бубал е доста едро животно и достига до размерите на едногодишно теле. Малката й глава, която животното държи винаги изправена, е увенчана с немного големи, но дебели рога, които могат да имат най-различна форма. Окраската на козината е ръждива, а понякога и по-светла.

Антилопата бубал е типичен жител на африканската савана и се придържа предимно към голите, необрасли с гора местности. Те са много бързоноги животни и когато са преследвани, преминават в галоп и скачат силно напред и нагоре.

Бубалът се храни предимно с тревна растителност и посещава редовно водопоищата.

Бубалите не живеят на големи стада — обикновено образуват групи по 10–20 животни. По време на брачния период се водят борби между мъжкарите за овладяване на женската. Бременността продължава около 8 месеца и в началото на дъждовния период женската ражда само едно малко.

Неприятели на кравеподобната антилопа са лъвовете, хиеновите кучета и някои други животни. Човекът също е враг на антилопата бубал заради вкусното месо и кожата й.

От запазени фрески може да се заключи, че северноафриканският вид на антилопата бубал е бил отглеждан от египтяните като полудомашно животно.

До недалечното историческо минало кравеподобната антилопа бубал била широко разпространена по цялото северноафриканско крайбрежие на Средиземно море. До XVIII в. нейните стада били все още многобройни в Атласките планини и на юг от Алжир. Изтикан от човека от границите на естествения му ареал — равнинните степни райони, северноафриканският бубал потърсил убежище в планинските райони, но и тук не намерил спокойствие от безпощадното преследване.

Докъм 1925 г. той все още се срещал на границата между Мароко и Алжир. Оттогава не е наблюдаван никъде в границите на естественото му разпространение — Сахара и арабските страни, което е дало пълно основание на учените да го включат в списъка на безвъзвратно изчезналите животни.

Червената газела (Gazella rufina) също е станала жертва на хищническото преследване от страна на човека.

Известно е, че последният екземпляр от това беззащитно животно, широко разпространено в степните райони на Африка, е бил убит през 1926 г.

Синята конска антилопа (Hippotragus leucophalus) принадлежи към род Конски антилопи (Bubalinae) от подсем. Саблероги антилопи (Hippotraginae), което обхваща 3 рода и 5 вида.

Най-едрият представител на саблерогите антилопи е конската антилопа (Hippotragus equinos), която достига на височина при холката до 160 см и тежи до 300 кг. Хора, които са я наблюдавали в природата, смятат, че това е импозантно животно, с големина на немного дребен кон. Рогата й са масивни, но остри и извити като турски ятаган. Те достигат на дължина до 90–95 см. Ушите на конската антилопа имат на върха четчици, а черната й муцуна е с характерни бели петна. Конските антилопи често образуват стада по 40–50 животни; сивосинкавата им козина създава впечатление, че животните са сивкавобели, откъдето идва и наименованието им.

Конските антилопи обикновено пасат сутрин и през втората половина на деня, а понякога и нощем. Хранят се изключително с тревиста растителност, а не посягат на храстовидната и дървесната растителност. Когато пасат, образуват общо стадо със зебри, жирафи и други саванни копитни животни.

Нямат определен размножителен период; бременността им продължава 270–280 дни и раждат само едно теленце. Мъжкарите водят брачни борби помежду си. Техните врагове са само лъвът и човекът.

Конската антилопа населява почти цяла Африка с изключение на Сахара и пустинните райони на Сомалийския полуостров, Калахари, тропическата джунгла в басейна на р. Конго и крайбрежието на Гвинейския залив. В най-южната част на африканския континент се срещала синята конска антилопа, която имала ограничен ареал на юг от Капската област — в провинцията Звелендем. Целият й ареал възлизал на около 100 кв. мили, което било основната причина за нейното бързо изтребване. Последният екземпляр от синята конска антилопа бил убит през 1799 г.

За синята конска антилопа сега ни напомнят единствено няколкото препарирани екземпляра, които се пазят в различни музеи — в Париж, Виена, Стокхолм, Упсала и Лейда, а Британският музей разполага с чифт рога и част от череп.

Мадагаскарската зоогеографска подобласт обхваща остров Мадагаскар и редица по-малки острови: Сейшълските, Амирантските, Коморските и Маскаренските (Реюнион, Мавриций, Родригес). Фауната на Мадагаскар е произлязла от древната фауна на Африка. В далечното геологично минало Африка и Мадагаскар представлявали единна земя, но преди около 50 милиона години, т.е. по времето на терциера, Мадагаскар се отделил от континента, и естествено запазил част от фауната на Африка. Сега мадагаскарската фауна се характеризира главно с извънредното си разнообразие от ендемични четинести таралежи, наречени тенреци, и с изключителното си богатство от полумаймуни, представени на острова от ендемичното семейство Лемури. Мадагаскар представлява център на радиация на тенреците и лемурите. Птиците на острова също са своеобразни и около 50 процента от видовете, т.е. 110 вида, са ендемични. Отровни змии в цялата зоогеографска подобласт няма.

Семейство Лемуриди, или лемуроподобни полумаймуни (Lemuridae), обединява същинските лемури, които обитават изключително Мадагаскар и някои други острови от Мадагаскарската зоогеографска подобласт.

Лемурите биват дървесни, полудървесни и наземни форми, а думата „лемур“ ще рече „привидение“ или „дух на мъртвец“. Тези животни притежават гъста космена покривка, оцветена най-различно, като опашката им е дълга и пухкава, а муцунката им е удължена като на лисицата. Лемурите водят нощен начин на живот, а някои и дневен, и привечерен.

Гигантският лемур, който достигал на височина почти до 1,50 м, днес е напълно изчезнал от мадагаскарската фауна.

Хипопотамът-джудже (Choeropsis liberiensis), наречен още либерийски хипопотам, е много по-рядък от своя значително по-едър събрат — обикновения хипопотам.

Първите сведения за съществуването на този своеобразен бозайник датират отдавна. Още през 1668 г. холандският географ и пътешественик д-р Дапер споменава в книгата си „Описания на Африка“ за това животно. Макар и да са твърде неопределени и мъгляви, неговите сведения все пак подсказват за съществуването на някакво необикновено и непознато за науката от онова време животно от рода на хипопотамите. По-късно, през 1840 г., неизвестен пътешественик и изследовател на африканския континент разказва на д-р Мортън, вицепрезидент на Академията на науките във Филаделфия, че в горите на Либерия се среща дребен хипопотам, който не надминава по ръст обикновената дива свиня. Американският учен обаче не искал и дума да чуе за съществуването на подобно животно.

И макар през следващите десетилетия да били натрупани доста сведения и дори събрани в различни музеи много кости, цели скелети и кожи от това животно, никой зоолог не пожелал да се заеме с тяхното проучване. Никой не искал да повярва, че такова животно наистина съществува. Колкото се отнася до костите и кожите, те били приписвани на млади хипопотами или на болни, недоразвити животни от този вид.

Това продължило до 1910 г. Ето защо, когато Карл Хагенбек, най-известният измежду всички доставчици на живи животни за зоопарковете, предложил на Ханс Шомбург да замине за Африка, за да търси там „несъществуващия хипопотам-джудже“, той останал крайно изненадан. Ето как самият Шомбург — пътешественик и изследовател на Африка, описва този момент в книгата си „Биене на пулса в гъсталака на джунглата“:

„Желаете ли да заминете за Западна Африка и да уловите там животното, което не е виждано от нито един европеец — ме запита Карл Хагенбек през есента на 1910 г., а после продължи: — ще трябва да отидете в Либерия, а за кое животно става дума, ще ви кажа, след като дадете съгласието си да отпътувате за тази почти неизследвана страна с нездрав климат.

Аз се съгласих, ала когато този известен специалист по импорт на редки животни ми каза, че предстои да се улови жив станалия вече легендарен хипопотам-джудже, силно се усъмних във възможността да изпълня възлаганата ми задача. Все пак на 25 април 1911 г. отпътувах от Хамбург, снабден с препоръчителни писма до правителството на Либерия…“

Хиляди трудности, големи пречки е трябвало да преодолее смелият пътешественик и натуралист, преди да осъществи поставената му задача. Първата експедиция била неуспешна, обаче все пак Шомбург имал възможност да види с очите си жив хипопотам-джудже. Ето защо през ноември същата година той отново заминава за Либерия. На 28 февруари 1912 г. той застрелва първото животно от този вид.

Няколко седмици по-късно Шомбург пристига тържествено в Хамбург със скъпи ловни трофеи — пет живи и невредими хипопотами-джуджета. Той е неимоверно горд със своя успех, нищо че това му струвало цяла година непосилна борба с негостоприемната джунгла, с москитите и злокачествената треска, с проливните дъждове и непоносимите горещини, с глада и нощния мраз!…

Либерийският хипопотам е „джудже“ само ако го сравняваме с обикновения хипопотам, иначе той е сравнително едро животно. На дължина достига до 185 см, а на височина — до 75 см при холката и тежи 250–300 кг, което означава, че е десетина пъти по-малък от обикновения хипопотам.

Въпреки че хипопотамът-джудже е все още слабо изучен, все пак известни са доста неща от неговия начин на живот. Така например знае се, че той не обича много водата като своя по-голям събрат — речния кон. Подгонен, той не се гмурка в реката или езерото, а предпочита да се скрие в горския пущинак или да се притаи в блатната растителност. Обитава най-девствените гъсталаци на джунглата, като се среща и на по-големи височини. Не се събира на стада като обикновения хипопотам, а живее поединично. Храни се с трева, клонки и грудки на различни растения.

Когато тялото на либерийския хипопотам е покрито с тиня, което се случва често, то има черен цвят, но засъхне ли тинята по него, получава червеникав оттенък, което се дължи на обилно отделяната пот със същия цвят.

В миналото хипопотамът-джудже бил широко разпространен не само почти в цяла Африка, но и дори на острови в континенталните води. Днес се среща само в Либерия и Нигерия, където е поставен под абсолютна закрила. Либерийските туземци го наричат нигбве. Доставените от Шомбург хипопотами-джуджета в Германия дали през 1921 г. потомство в Берлинския зоопарк. Двойка млади хипопотами били изпратени от Берлин във Вашингтон, където също започнали да се размножават в зоопарка. Днес в различни зоологически градини в света се наброяват десетки хипопотами-джуджета, като всички до един са потомци на уловените през 1912 г. от Шомбург животни в Либерия.

При отделянето на Мадагаскар от континента през терциера хипопотамът-джудже попаднал на острова и по това време бил най-едрият бозайник на острова-континент, но по-късно (още преди заселването на белите тук) изчезнал напълно. Сега само намираните от време на време черепи и други кости в културните пластове на Мадагаскар свидетелствуват, че хипопотамът-джудже е обитавал някога острова.

Епиорнисът (Aepiornis maximus) е птица, чието име винаги — от най-дълбока древност до наши дни, е било свързвано с най-фантастични легенди и предания.

Всеки, който е чел „Хиляда и една нощ“, това несравнимо творение на арабския фолклор, не може да не си спомня приказката за чудните и необикновени пътешествия на Синдбад моряка. При едно от своите далечни странствувания Синдбад и другарите му попаднали на пустинен остров сред океана. Тук те видели яйце, голямо колкото купола на джамия. Любопитството накарало безразсъдните другари на прочутия мореплавател да счупят яйцето. Но за тяхна беда малко след това пристигнала птицата, на която било това яйце. Тя била толкова грамадна, че с крилете си закривала слънцето. Уплашените злосторници побързали да се качат на кораба, но и това не ги спасило от отмъщението на гигантската птица. Тя отлетяла нанякъде, ала скоро се върнала, като носела с краката си грамадна скала. Птицата пуснала няколко такива скали върху кораба, докато най-после го потопила. Всички с изключение на Синдбад се удавили.

Тази птица се наричала рук, рок или рух. Известна е не само на арабите, но и на персийците, които я наричат симург. У други народи тя е известна под името анка.

За птицата рук споменава в своята книга и прочутият венециански пътешественик Марко Поло. В главата за остров Мадагаскар той пише: „Разказват, че там има птица гриф, която се появява през известно време на годината, като грифът съвсем не е такъв, както у нас мислят и както го изобразяват. У нас разказват, че грифът е наполовина птица, а това не е истина. Този, който го е видял, разказва, че той е съвсем като орел, но само че, казват, бил извънредно голям. Който го е видял, го описва, както съм слушал, така: разказват, че грифът е много силен и много голям: той хваща слон и го отнася високо-високо нагоре във въздуха, а после го хвърля на земята и слонът се разбива. Грифът почва да го ръфа, да гълта месата му и да се угоява с него. Който е видял грифа, разказва още, че ако той си разпери крилата, те са тридесет стъпки дълги, а перата на крилата са дванадесет стъпки. Според дължината е и дебелината им.“

По-късно (през XIII в.) арабският писател Казуини пише в съчиненията си за някаква грамадна птица, човката на която била толкова голяма, че хората я използували вместо лодка.

През 1300 г. Димишги пише за яйца, големи колкото купол.

Само арабският пътешественик и писател Масуди, който често слушал да се разказва за птицата рук, изказва недоверие относно нейното съществуване: „В многобройните страни, които посетих, пише той, аз постоянно слушах да разказват за птицата рук. Само че навсякъде ми казваха, че чудовището живее в по-далечни страни. Поради това аз се отказвам да вярвам в нейното съществуване, докато не получа явни доказателства за това.“

Минали столетия и хората започнали да забравят за баснословната птица от „Хиляда и една нощ“ и за разказите на такива „лъжливи“ пътешественици като Марко Поло.

Но ето че през 1658 г. Етиен Флакур, френски губернатор на о-в Мадагаскар, който дълго живял на острова, отпечатал „История на големия остров Мадагаскар“. В книгата си Флакур описвал подробно флората и фауната на този трети по големина остров в света. Подобно на Марко Поло и Флакур говори в книгата си за гигантската птица, която живеела в гъстите гори на острова. „Воромпатра, пише той, е голяма птица, която живее на Мадагаскар и която местните жители не могат да хванат, защото тя се укрива в най-пустинните райони на острова.“

По-късно и други пътешественици почнали да разказват за фантастичната птица, която живеела на о-в Мадагаскар. Споменавало се за яйца, които, макар и да не били големи „колкото купол“, все пак били „великански“. Според тези сведения яйцето на тази птица побирало съдържанието на малко ведро. И туземците наистина използувани подобни яйчени черупки за съхраняване на вода за пиене. Във връзка с това Фердинанд фон Хохщетер пише: „Туземци от Мадагаскар пристигнаха на остров Мавриций, за да купят ром; те носеха съдове за рома, които не бяха нищо друго освен черупки от яйца, 8 пъти по-големи от яйцата на щрауса и 130 пъти по-големи от кокоши яйца. Те имаха вместимост два галона (около 8 л — б.а.). Туземците ни разказваха, че от време на време намирали в Тръстиковите гъсталаци такива яйца и че понякога успявали да видят и самата птица.“

Сега обаче никой не искал да вярва вече в подобни измислици. Според специалистите ориенталисти, към които се присъединили и орнитолозите, това били само закъснели отзвуци от легендата за великанската птица рук.

Скоро обаче станало ясно, че разказът на Хохщетер, потвърждаван неведнъж от много моряци и пътешественици, съвсем не бил измислица. През 1834 г. френският пътешественик Гудо намерил на Мадагаскар част от яйце на неизвестна птица, което го удивило с размерите си. Туземците използувани черупката вместо чаша за вода. Гудо нарисувал намерената черупка и изпратил рисунката на френския орнитолог Жул Веро, който по това време се намирал в Африка — в Кейптаун.

Няколко години по-късно, през 1848 г., френският учен Дюмерил попаднал в околностите на Диего Суарец (Анцирани) на напълно запазено яйце от неизвестна птица, което побирало съдържанието на цели тринадесет бутилки ром.

Най-сетне през 1851 г. директорът на Парижкия музей, известният френски натуралист Изидор Жофруа Сент-Илер, получил от капитана на търговския флот Малавуа две яйца на непозната грамадна птица като подарък на музея. Те били дълги 32 см, а диаметърът им бил 22 см. Всяко от тях побирало около осем литра. Заедно с яйцата Малавуа дал на учения и няколко грамадни кости от птица. На 27 януари 1851 г. Сент-Илер свикал заседание на Парижката академия на науките, на което показал на колегите си яйцата и костите и предложил птицата, на която те принадлежали, да бъде наречена Епиорнис максимус, т.е. великанска птица.

По-късно и други природонаучни музеи обогатили сбирките си с много яйца на епиорниси. В днешно време европейските и австралийските музеи притежават около 90 такива яйца. Тяхната вместимост е средно между 9 и 10 л, а средната дебелина на черупката им е около 3 мм. Най-голямото яйце на епиорнис, намерено досега, се пази в Британския музей. Неговите размери са 35 и 24 см, а вместимостта му — цели 11 л. Натуралистът Краузе изчислил чрез измерване на голям брой от откритите яйца на епиорнис, че средната вместимост на едно яйце е около 7 пъти по-голяма от средната вместимост на щраусовите яйца и 184 пъти от тази на кокошите яйца. Едно яйце на епиорнис може да побере съдържанието на 20 308 яйца на червеноглавото кралче или 50 000 яйца на най-малките птици в света — колибрите. Той дори си направил труда да изчисли, че от едно епиорнисово яйце могло да се направи омлет за около 70–80 човека.

По-късно били открити и много различни кости от птицата-великан. Пръв известният изследовател Алфред Грандиде намерил в блатата на Мадагаскар няколко огромни кости, а в края на миналото столетие Парижкият музей успял да се сдобие с цял скелет на епиорнис, въз основа на който е можело да се реставрира външният вид на птицата. Установено било, че епиорнисът трябва да се причисли към групата на бягащите птици (Ratitae), към които спадат и днес живеещите африкански щрауси, казаурът, нандуто, емуто и др.

На ръст епиорнисът достигал до три и повече метра, което означава, че той бил по-висок от всички съвременни нелетящи птици. Шията му била сравнително къса и дебела, главата му не била много голяма, а клюнът му — дълъг и тънък, но як. Тялото на птицата било набито, а краката й дебели. Крилете й били съвсем недоразвити, както на всички нелетящи птици. Гигантската птица била растителноядна. Предполага се, че яката човка й е служела да изравя корени от земята, които съставлявали част от нейната храна.

Има основания да се смята, че именно епиорнисът е бил онази гигантска птица от миналото, чието съществуване е било причина източните народи да създадат легендата за приказната птица рок. И все пак епиорнисът няма нищо общо с грифа на Марко Поло и гигантската хищна птица на моряка Синдбад. Първо, той бил нелетяща и, второ, растителноядна птица.

Но кога и защо е изчезнал епиорнисът?

Най-много останки от гигантската нелетяща птица били намерени в южната и югозападната част на Мадагаскар. Те били откривани най-често в мочурищата и покрай бреговете на големите блата, както и в пясъчните дюни във вътрешността на страната. Най-много находки от яйца и кости на епиорнис били открити в центъра на острова при Анцирабе, на около 120 км от столицата на страната Тананарив и на височина 1500 м над морското равнище. Почти навсякъде находките били намирани в съседство с останки от крокодили и други водни животни. Това означава, че крайбрежията на високопланинските горски езера били любим биотоп на легендарната птица. Тук в тръстиковите гъсталаци край блатата епиорнисът снасял яйцата си.

В далечното минало Мадагаскар бил обитаван от малобройно туземно население. Но постепенно — в продължение на столетия и хилядолетия, приказно красивият и богат остров привличал различни племена и народи, които все по-гъсто го заселвали. Когато през 1509 г. португалците открили острова, той бил вече сравнително гъсто заселен от потомците на старите преселници: бантуанци, малайци, араби и др., които били обединени във войнственото племе ховаси. Отначало жителите на Мадагаскар се занимавали предимно със земеделие, но пришълците били главно скотовъди и те започнали да изсичат горите на острова, за да освободят място за пасища. Като последица от това климатът на острова постепенно се променял, валежите намалявали, блатата едно след друго пресъхвали. Така ареалът на епиорниса все повече намалявал и птиците били принудени да търсят спасение около високопланиските езера и блата на острова, заобиколени с гъсти гори. Там те често ставали плячка на крокодилите, които ги причаквали край бреговете. За това свидетелствуват характерните белези, оставени от зъбите на крокодилите по намерените кости от епиорниси. Разбира се, човекът също е спомогнал за намаляване броя на епиорнисите на острова, което се установява от следите по намерените кости, идентични с тези, характерни за костите на животни, които пещерният човек в Европа употребявал за храна. Има обаче учени, които смятат, че човекът не носи пряка отговорност за изчезването на легендарната птица. Това се потвърждава и от обстоятелството, че в приказките, легендите и преданията на малгашите, съвременното туземно население на Мадагаскар, нищо не се споменава за лов на гигантски птици. Някои учени са на мнение, че великанската нелетяща птица от остров Мадагаскар е изчезнала преди много столетия благодарение на неизвестна за науката катастрофа.

Така или иначе истината е тази, че великанската птица е изчезнала напълно от лицето на Земята в недалечното историческо минало, като за нейното съществуване останали да свидетелствуват само грамадните яйца и костите й, които все още биват намирани на Мадагаскар.

Дронт (Raphus cucullatus, Didus ineptus). На изток от Мадагаскар, недалеч от този остров-континент се намира групата на Маскаренските острови. Мавриций, Реюнион, Родригес и още няколко малки островчета образуват този архипелаг, издигнат сред безбрежните води на Индийския океан. Маскаренските острови били открити през 1505 г. от португалския мореплавател Маскаренас и са били наречени на негово име. Това били необикновено красиви острови с бистри планински потоци и мек климат. Холандските, френските и английските пътешественици и заселници от XVI в. ги сравнявали с райска градина.

Някога, до недалечното историческо минало, на о-в Мавриций, наречен от французите Ил дьо Франс или още Серн (720 кв. мили), живяла птица, за чието пълно изчезване не съществува никакво съмнение дори и сред най-отчаяните оптимисти-орнитолози и защитници на природата. Тази птица се наричала дронт, а още и нелетящ гълъб или безкрил додо. „Мъртъв като дронт!“ — казват англичаните, когато искат да подчертаят за животно или човек, че е постигнат от невъзвратима смърт.

Науката отдавна разполага със сравнително пълни и точни данни относно външния вид на дронта, за някои негови биологични особености, както и за историята на неговото пълно измиране. Тази история е твърде интересна и поучителна, ако бъде свързана с факта, че и днес стотици видове животни са застрашени от изчезване.

Но да започнем с най-старото писмено съобщение, отнасящо се за птицата дронт. През 1615 г., т.е. преди повече от три и половина столетия, във Франкфурт на Майн излязла книгата на Левин Хилсиус „Корабоплаването към ориенталска Индия от холандците Шииф през 1598–1600 година“. В тази книга са дадени следните сведения, почерпени от холандеца Ян ван Нек, за остров Мавриций и неговата фауна:

„… От кротостта на птиците също можехме да заключим, че това навярно е една необитаема земя, защото можехме да ги ловим с ръце.

Споменатият остров е много плодороден и изобилствува с птици, между които има и много гургулици. Разбира се, там се срещат и голям брой други птици, едри колкото нашенски лебеди, с големи глави, на които имат нещо като кожено калпаче. Те нямат крила, защото там, където трябва да са крилата, имат три или четири опашни пера, а където би трябвало да бъде опашката, имат 4–5 малки завити светлосиви пухкави перца. Ние ги нарекохме птици-валх («валхен» значи задавяне), защото колкото повече се вари месото на тези птици, толкова по-жилаво става то, но стомахът и гърдите на птицата са доста вкусни.“

Трябва да се каже обаче, че що се отнася до вкусовите качества на дронта, някои португалски и други европейски моряци били на особено мнение. Те намирали месото на нелетящия гълъб за доста вкусно.

Първите европейци, които слезли на брега на о-в Мавриций в края на XVI в., наистина останали удивени от изобилието на грамадни костенурки, както и на един особен вид едри нелетящи птици, които се срещали на острова. Тези птици не познавали двуногото животно човек и не знаели нищо за неговия лош нрав да унищожава всичко, което може да се яде. Ето защо те никак не се боели от моряците. Заради безкрайната им доверчивост, заради тяхната непохватност и най-вече заради особения им външен вид моряците нарекли тази птица додо (на португалски „додо“ значи глупак). По-късно Линей, който никога през живота си не бил виждал жив дронт, според описанието, което му било дадено, кръстил тази птица дидус (от „додо“) инептус, т.е. „некадърен“. Ученият имал пред вид не толкова доверчивостта на птицата, колкото нейната неспособност да лети и да бяга бързо по земята. Нещо повече, от сведенията, с които видният натуралист разполагал, се разбирало, че птицата изобщо не можела да се приспособява към друг начин на живот. Следователно той съвсем справедливо и основателно я нарекъл „инептус“.

Но какъв бил външният вид на тази птица, заслужила такова обидно прозвище?

Дронтът наистина имал твърде особена, неугледна външност. Той бил едра птица и достигал височина до 75 см, а на тегло — до 25 кг. Тялото му било масивно и тлъсто. Широката му глава била почти наполовина покрита с кожено калпаче, лишено от пух. Клюнът му бил голям, дълъг около 23 см и извънредно як. Той бил силно извит на върха, а на цвят бил „възчерен с малко червено на върха над извитата част“. Челото на птицата, областта около очите и страните (бузите) били голи, при което кожата имала светлопепеляв цвят. Окраската на гръбната страна на дронта била тъмнокафява, а на коремната страна — по-светла, почти бяла. Маховите пера били жълтеникавобели, на мястото на закърнелите крила стърчели няколко тъмни перца, а на мястото на опашката имало само няколко къдрави сивкави пера, изпъстрени с тъмни петна.

Дронтите живеели обикновено на двойки и обитавали главно гористите райони на острова. Женската снасяла едно-единствено голямо бяло яйце в гъстата трева на горските поляни. Гласът на тази своеобразна птица напомнял крясъка на млада гъска.

След откриването им Маскаренските острови станали неизменна спирка на всички кораби, които пътували от Европа за Индия и Малайския архипелаг. Тук след продължителното пътуване моряците, на които консервите и соленото месо били омръзнали, намирали прясна храна. За тях великанските бавно подвижни костенурки и доверчивият додо били лесна и благодатна плячка. Те избивали с обикновени сопи костенурките и злополучния нелетящ гълъб, ядели до насита прясно месо и пълнели трюмовете на корабите с безплатна храна за по-нататъшния път. За разлика от мнението на Ян ван Нек изгладнелият екипаж на корабите намирал жилавото месо на птицата „валх“ за твърде вкусно.

Но бедите на безкрилия додо не свършили дотук. След като през периода 1601–1644 г. екипажите на корабите почти изтребили дронта, първите френски колонисти довършили тяхното безразсъдно дело. Те пренесли на острова свине, маймуни (макаци), котки и плъхове, за което яйцата и малките на нелетящия гълъб били лесна и вкусна плячка. Така „глупавата“ птица била напълно доунищожена от „умните“ хора. Последните сведения за дронта от о-в Мавриций датират към 1681 г. Следователно на хората, свинете, маймуните, котките и плъховете са били нужни 174 години, за да унищожат напълно този огромен нелетящ гълъб.

Остров Реюнион, наречен още Бурбон, е най-големият от групата на Маскаренските острови. Той се намира приблизително около 400 мили от Мадагаскар и площта му е равна почти на 1000 кв. мили. Върховете на неговите планини се издигат до 3760 м и са толкова стръмни, че мъчно могат да се обработват. В замяна на това обаче платото е доста обработено.

Освен дронта от о-в Мавриций е известен и друг вид от това семейство, който обитавал о-в Реюнион. Той бил наречен бял додо (Raphus borbonicus, Raphus solitarius).

Докато от дронта от о-в Мавриций има запазени достатъчно веществени доказателства, включително и цял скелет, белият додо от о-в Реюнион е известен само от описания и рисунки, които обаче били направени от екземпляри, служещи за модели. При това описанията на различните пътешественици и изследователи значително си приличат. Ето защо няма никакво основание да се съмняваме, че на о-в Реюнион някога е живяла птица, подобна на тази от о-в Мавриций. Все пак съществуват известни различия в тези описания и рисунки, които предизвикват недоверие у някои специалисти. Други пък, като например орнитолозите Оудмънз и Ротшилд, смятат, че различията в рисунките на птиците би трябвало да се обяснят със съществуващия полов диморфизъм между мъжките и женските екземпляри.

Гринуей описва мъжкия и женския екземпляр по следния начин. Роговата обвивка на горното подклювие у мъжкия била извита и остра; нейният периферен край бил черен, а проксималната й половина била жълта, с напречни черни ивици; останалата част от човката била бяла. Кълбовидната опашка с пера, подобни на щраусовите, постепенно преминавала в подопашни и околоанални пера. Роговата обвивка на надклювието на женската птица не била извита, а тъпа. Тя имала светложълто-кафяв цвят, а останалата част от човката била сивкава или зеленикава. Опашката се състояла поне от шест бели кормилни пера, които приличали по форма на тези при сребристия фазан.

Берлиоз през 1946 г. твърде резервирано се изказва относно различията в рисунките и описанията на различните художници на белия додо:

„Човек може да помисли, че тези описания, които сякаш се опитват дори умишлено да преувеличават странностите на птицата, са накарали авторите да я смятат за доста различна от истинския дронт от о-в Мавриций, дори в смисъл да ги разделят родово една от друга. (През 1937 г. Хачисука нарекъл вида от Реюнион Pezophas solitaria.) В това отношение подобни намерения не могат да не бъдат рисковани. Така, ако птицата от о-в Мавриций, от която са открити голямо количество кости от всякакъв вид, сега е напълно определена, не е същото с птицата от Реюнион, тъй като според Ротшилд нищо не се е запазило от последната освен стари описания, като се изключат четири скици или рисунки, направени в Холандия приблизително към края на XVII в.“

Гринуей допуска, че в действителност дронтът от Реюнион може да е бил просто албиносна форма. Така или иначе, каквото и да се мисли за своеобразието на белия додо, все пак несъмнено е, че той е съществувал. Предполага се, че е изчезнал към края на XVII в. и когато Бори дьо Сент Винсент посетил острова през 1801 г., птиците били вече изтребени навярно поради същите причини, които са предизвикали изтребването на дронта от о-в Мавриций.

Остров Родригес се намира на 350 мили източно от о-в Мавриций и е най-малкият от Маскаренските острови — площта му възлиза на около 40 кв. мили. Характерен е с ниските си хълмове от вулканичен произход — най-високият връх е около 400 м. Почти целият остров е заобиколен от риф, от който се показват над водата малки островчета. Когато бил открит от европейците, островът бил покрит изцяло с гори, които сега са унищожени. Известни са само девет вида сухоземни и водоплаващи птици, които са обитавали острова.

Додо-отшелник или додо-пустинник (Pezophas solitaria). Така бил наречен третият и последен вид от сем. Дронти. Гринуей обаче е на мнение, че той би трябвало да се нарича Raphus solitaria, тъй като несъмнено е бил родствен с останалите два вида. Той се срещал само на о-в Родригес и бил описан за пръв път към края на XVII в.

Изобщо описанията на дронта от Родригес са откъслечни и не могат да ни дадат ясна представа нито за външния вид, нито за биологията на тази птица. Съвременникът на додо-отшелник Франсоа Легюа е описал един кафеникавосив мъжки и един женски със светъл цвят.

Абе Дюбоа пък описал бяла птица. Някои орнитолози са на мнение, че е възможно да е съществувала бяла разновидност, представена с промеждутъчни звена, а може и да е имало полови и възрастови изменения. Описанието на един анонимен автор от около 1730 г. съвпада с това на другите автори по отношение на външните белези с изключение на цвета на перушината. Той описва птицата така:

„Дронтът е голяма птица, която тежи 20–25 кг. Той има голяма глава и един вид лентовидна ивица, за която човек би могъл да каже, че е от черно кадифе. Има пера, които не са нито пера, нито козина; те са сивкавобели, а горната част на гърба е донякъде възчерна. Човката е много къса, остра и широка приблизително 2,5 см… Има люспести и много силни крака; тича бързо — главно между скалите, където човек, колкото и да е пъргав, трудно би успял да го хване. Той никога не лети, понеже няма пера на крилете си, но с тях той се бори и вдига голям шум, когато е разгневен, като този шум наподобява същински гръм. Според мен дронтът не снася повече от веднъж годишно, и то само едно яйце. Не че аз съм виждал неговите яйца (тъй като не съм могъл да открия къде носи той), но съм виждал само едно малко с него…

Тези птици живеят от семена и листа на дървета, които те кълват на земята. Те имат мускулест стомах, по-голям от юмрук, но невероятното е това, че в него може да се намери камък колкото кокоше яйце, овален и малко плосък, докато това животно не може да глътне предмет, голям дори колкото дребна вишня. Ял съм от тези птици; те са твърде добри на вкус…“

Сигурни данни за това, кога е изчезнал додо-отшелник, няма, но се предполага, че това е станало през втората половина на XVIII в. Следователно той е надживял останалите два вида нелетящи гълъби. Разбира се, съвсем не е трудно да се досети човек, че и за неговото изчезване голям дял имат европейските мореплаватели, а по-късно и заселниците. И все пак не трябва да се забравя най-важното (онова, което вече се каза в увода на книгата) — островната изолация и островната еволюция на видовете.

Днес, само 460 години след като португалският мореплавател Педро Маскаренас открил в Индийския океан островите, които по-късно били наречени на негово име, за тези своеобразни гълъбови птици можем да получим представа само от старинни описания и рисунки. Най-хубавата и най-точната рисунка на дронт ни е оставил средновековният художник Р. Савери (1626 г.). Освен това за съществуването на птицата доказват и малобройните останки, които се пазят като същински реликви в няколко музея в света: крак и глава — в Оксфорд; човка — в Копенхаген; гръдна кост — в Париж; череп — в Прага; крак и още няколко кости — в Лондон. Букурещкият музей също притежава останки от додо. В Дарвиновия музей в Москва се намира цял запазен скелет на дронт. В миналото е имало и няколко препарирани птици, но сега те вече не съществуват.

Качулатият скорец (Fregilupus varius), наречен още борбонски скорец, е изчезнал от о-в Реюнион към средата на миналото столетие.

Тази книга била описана за пръв път през 1658 г. от Етиен дьо Флакур в споменатата негова книга „История на големия о-в Мадагаскар“. На големина тя достигала колкото нашия кос. Краката й били сравнително дълги, човката й също била дълга, леко извита дъговидно нагоре и на върха заострена. Основният цвят на оперението на качулатия скорец бил сивкавобелезникав, крилата му били ръждивокафяви, а гръбната част на тялото и опашката му — ръждивочервени. На главата си имал бяла ветриловидна качулка, напомняща донякъде тази на папуняка. По това бурбонският скорец се отличавал от всички останали видове скорци.

Качулатият скорец живеел на ята. Като островна птица той не бил наплашен и не се боял от човека, което давало възможност на белите преселници да се приближават до него и да го убиват с пръчки.

Качулатият скорец от Родригес е известен от кости и може би от една-единствена кожа, която се пази в музея в Ливърпул. Гънтър и Нютон са определили, че костите принадлежат на скореца Necropsar rodericanus. Те доказват, че тази форма е близкородствена на качулатия скорец от Родригес, но била значително по-дребна от него. Гринуей е на мнение, че според всички описания тя трябва да бъде наречена Fregilupus.

Според едно описание на жива птица, направено преди 1730 г. от неизвестен автор и цитирано от Гринуей, личи, че тя е била близък родственик на качулатия скорец, макар да й липсвала именно характерната качулка:

„Може да се намери една малка птица, която не е много разпространена, тъй като не може да се открие на големия остров (става дума за о-в Родригес — б.а.). Човек я вижда на Islet au-mât, който се намира на юг от главния остров. Аз смятам, че тя се задържа на това островче заради хищните птици, които обитавали големия остров, както и за да се храни по-лесно с яйца и измрели от глад костенурки, които тя добре знае как да измъква от черупките им. Тези птици са малко по-големи от черния дрозд. Те имат бяло оперение, част от крилата и опашката им са черни, а човката и краката им са жълти. Пеят чудесно. Казвам пеят, тъй като притежават много и съвършено различни тонове. Ние отгледахме няколко птици с много ситно нарязано месо, което те предпочитаха пред семената.“

Гринуей се съмнява дали екземплярът от Ливърпулския музей представлява именно този вид, тъй като неговият истински произход не е известен. Форбз го определил като Necropsar leguati, предполагайки, че той бил ограничен на малкия остров ИЛ-О-МА, намиращ се близо до крайбрежието на Родригес.

Последните екземпляри от качулатия скорец били колекционирани между 1835 и 1840 г. През 1835 г. на Парижкия музей били доставени няколко живи екземпляра от тази птица. Смята се, че качулатият скорец е изчезнал към 1858 г., тъй като оттогава той не е наблюдаван сред живата природа. В света е запазен само един-единствен препариран екземпляр, който се пази в Ливърпулския музей.

Трудно би могло да се твърди, че качулатият скорец от о-в Родригес и сродните му форми от съседните на него острови са били унищожени от човека за храна, тъй като те са били твърде дребни, за да представляват обект на усилено преследване. По-скоро се предполага, че са изчезнали в резултат на разчистването на храсталаците, сред които са гнездили, за да бъде използуван теренът за засяване на селскостопански култури. За неговото окончателно изтребване вероятно са спомогнали и котките, пренесени на острова от европейските заселници.

Маскаренският папагал (Mascarinus mascarinus) от о-в Реюнион също е изчезнал през първата половина на миналото столетие, преследван и избиван или улавян жив заради красивото му оперение.

Смята се, че последният екземпляр от тази птица е доживял на затворено до 1834 г.

Земният папагал (Lophopsitacus mauritanicus), който е обитавал о-в Мавриций, също станал жертва на преследването му от страна на човека.

Безкрилият ръждив дърдавец (Aphanipterix bonasia) от Маскаренските острови споделил трагичната съдба на гореспоменатите островни птици, като бил изтребен завинаги от лицето на Земята.

Същата печална участ като на птиците имали и костенурките от Маскаренските, Сейшелските и Коморските острови. Ето защо някои от тях са изчезнали напълно в по-далечното или по-близкото минало, а други са влезли в списъка на изкопаемите на утрешния ден. Известно е, че малки кораби били изпращани от о-в Реюнион на Родригес, който бил използуван като продоволствен склад още през 1730 г. Тук, освен дронта, те събирали и костенурки.

Гигантската костенурка (Testudo vicina) от Маскаренските острови е изчезнала в резултат на дългогодишните набези на моряците, които редовно се отбивали на тези острови, за да напълнят трюмовете на корабите си с прясна храна от птици и костенурки.

Ян ван Нек — същият този, който открил дронта, пише, че видял на о-в Мавриций такива грамадни костенурки, които могли да поберат на корубата си шест човека, и при това да ги „носят“. Легат, който посетил о-в Родригес през 1691 г., съобщава, че заварил там стада от гигантски костенурки, които наброявали по 2000–3000 животни.

Много от тези животни били пренасяни с кораби на о-в Мавриций, където заемали почетно място в рациона на болните в правителствената болница. Съществуват данни за това, че през 1759–1760 г. само за 18 месеца били пренесени с четири кораба 3000 костенурки от о-в Родригес на о-в Мавриций.

Голям брой гигантски костенурки се срещали и на Сейшелските и Коморските острови, на о-в Алдабра и на други острови в Индийския океан, но навсякъде те са силно намалели, а някъде са вече напълно изчезнали. Сега се смята, че от 12-те вида исполински костенурки, които са се срещали по света до недалечното историческо минало, не по-малко от 7 са вече безвъзвратно изчезнали.

Освен споменатата гигантска костенурка на о-в Родригес била изтребена и голата гигантска костенурка (Testudo vosmaeri), която се отличава с недоразвитата си малка коруба.