Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (2)

Втора глава
Тузарско училище

— Стигнахме ли вече? — попитах, след като прекосихме някакво малко селце и покрай пътя се заредиха поля и дървета.

Мама и татко бяха ходили вече веднъж до Авбъри, за да огледат и да се запознаят с директора. Аз обаче бях виждала училището само в брошурата и не знаех какво точно да очаквам.

Мама кимна с глава.

— Ето го там — каза, като видяхме огромна порта от ковано желязо с тухлени колони от двете й страни на около стотина метра пред нас вляво.

Вляво от портата забелязах внушителна стара сграда с фронтони^[1] и прекрасна градина отпред. На месингова табела на входната врата пишеше: Чирън Хаус. Загледах се в прозорците, докато минавахме, и видях стая, пълна с възрастни жени, седнали на столове. Някои от тях се бяха вторачили през прозорците, а останалите явно гледаха телевизия.

— Но, мамо, това прилича на старчески дом — казах и силно безпокойство сви стомаха ми. Зачудих се къде точно щеше да ме остави. Ако това беше учителската стая, учителите вътре изглеждаха така, сякаш отдавна са си изпели песента.

— Това е старчески дом — отвърна мама, обърна колата, зави през портала и продължи напред. — Училището е малко по-нататък. Мисля, че преди години Чирън Хаус е бил част от училището.

— Може би това е едно от общежитията и настанените тук са остарели преждевременно, защото са били оставени без приятелите и родителите си. Май ще е най-добре веднага да обърнем и да поемем към къщи.

Мама се разсмя. Както обикновено, не схвана, че говорех сериозно.

— А може би учителите живеят тук — отвърна тя, като че ли си разменяхме шеги. — По-вероятно е учителите да са се състарили преждевременно, а не учениците. Не е изненадващо, предвид работата им.

— Щом казваш.

— Имах предвид, че сигурно не е лесно да си учител — отвърна мама, докато карахме нагоре по дългата алея, обградена от евкалиптови дървета.

— Уау! Лелеее! — възкликнах, когато след завоя пред нас се разкри внушителна старинна сграда от червени тухли, заобиколена от акри^[2] градини и паркове.

— Нали? — каза мама, оглеждайки се за място да паркира измежду многобройните Рейндж Роувъри, Мерцедеси и БеЕмВета, които се надпреварваха за свободно място в двора пред главната сграда. — Притеснена ли си?

— Да. Не. Ами, не знам — отвърнах аз и се загледах през стъклото. Не бях сигурна какво чувствах — вълнение, очакване или страх.

— Не е ли страхотна? — възкликна мама, като хвърли бърз поглед нагоре към сградата, след като най-после намери място за колата в дъното на алеята и започна да прави маневри, за да я паркира. — Прилича повече на хотел, отколкото на училище.

Кимнах в знак на съгласие.

— Чудя се дали ще ни сервират закуска в леглото. Аз искам шоколадов шейк и пържени картофки.

Мама се засмя и изгаси колата.

— Готова ли си? — попита и си оправи полата.

Отново кимнах. Умирах да излезем от колата колкото бе възможно по-скоро, защото не можех да се отърва от усещането, че малкият стар Форд Фиеста на майка ми никак, ама никак не се връзваше със скъпите коли наоколо, но изглежда, никой не обърна особено внимание. Врати на коли се отваряха и затваряха, ботуши тропаха, изтощени родители мъкнеха куфари по пътя, докато момичетата се посрещаха една друга с писъци и прегръдки. Някои по-големи момичета се вмъкнаха вътре, придавайки си вид на недосегаеми и равнодушни, сякаш нямаха търпение да се отърват от родителите си. Други, като мен, излязоха от колите и се заоглеждаха притеснено. За пръв път в живота си се усетих страшно нищожна. И макар да не бях точно заек, понеже започвах от осми клас, ми стана ясно, че бях точно като останалите новобранци — ококорена и шашната.

Мама извади някакво писмо от чантата си и го прегледа.

— Така, търсим някого, който е облечен в жълта тениска с надпис „Европа“ — каза тя и заоглежда тълпата наоколо.

— Ето там — казах, щом забелязах едно високо момиче с дълга руса коса, застанало до каменна статуя на ангел в двора, близо до главния вход. Държеше бележник, в който, изглежда, отмяташе учениците, преди да ги изпрати към сградата. — Жълтото е цветът за моето общежитие, Европа.

— Добре! Иди да й се обадиш, че сме тук, а аз ще донеса багажа ти — каза мама. — Вземи от задната седалка малкия куфар с колелцата, че ще можеш да го дърпаш.

Измъкнах куфарчето и се запътих към момичето с жълтата тениска и малката група около нея. Тя погледна първо към тетрадката си, а после към нас.

— Здравейте! Аз съм Фльор Маклийн, един от отговорниците от единайсети клас, и ще ви запозная с по-важните неща. Училището се състои от четири сгради — Европа, Йо, Ганимед и Калисто. Кръстени са на четирите луни на планетата Юпитер. Вие ще сте в същата сграда, в която живея и аз — Европа. Като начало ми кажете имената си, за да ви отметна в списъка. След това тръгвате през централното фоайе, завивате по коридора вдясно и отивате в стая номер трийсет, където ви очаква класната ви ръководителка г-жа Блейн. Тя ще ви покаже стаите.

Прилежно си казахме имената, след което дружно се отправихме към централното фоайе. Набързо огледах останалите пет момичета. До една изглеждаха по-малки от мен, така че най-вероятно бяха седми клас. Бяха точно толкова сащисани, колкото се чувствах и аз. Поне започват заедно, помислих си, оглеждайки се за някого на моята възраст, който също започваше от осми клас. Нямаше да е зле, ако имаше няколко като мен. Дано поне случа на готина съквартирантка. Ясно е, че няма да е Джес или някоя от другите ми приятелки, но се надявах да се сприятелим.

Мама домъкна след мен багажа в централното фоайе и се огледахме наоколо. Стените бяха покрити с ламперия и във всички посоки тръгваха коридори. Огромна стълба се извиваше нагоре и водеше към невероятен стъклопис, на който беше изобразена богоподобна фигура, иззад която сияеше слънцето. Атмосферата тук нямаше нищо общо със старото ми даскало, което се помещаваше в порутена сграда от петдесетте и миришеше на вкиснато мляко и варено зеле. Тук въздухът бе наситен с аромата на пчелен восък и цветя, който идваше от огромните букети, поставени по полираните маси във фоайето.

— Трябва да намеря класната си — казах, сочейки един от коридорите. — Среща пак тук след пет минути.

Мама кимна и за миг ми се видя млада почти колкото някои от седмокласничките.

Бях твърдо решена оттук нататък да се държа като голяма. Днес беше първият ми ден и не исках още от самото начало да ме нарочат за бебе. Не е лесно обаче, мислех си, докато бързах да намеря стая номер трийсет. Толкова много коридори и стаи. Никога няма да се оправя тук. Трябва да кажа на мама, че ще имам нужда от компас, за да се ориентирам, както и сандвичи и манерка за вода, в случай че се изгубя.

Отворих една от вратите, но се оказа килер за метли. Друга пък се оказа тоалетна. Тъкмо излизах от нея, когато Сара Дженкинс мина покрай мен с приятелките си. Всички до една имаха дълги, руси, направени на кичури коси.

— Здравей, Сара — казах аз, усмихвайки се възможно най-дружелюбно.

— Извинявай, познаваме ли се? — попита ме тя, като ме огледа от главата до петите, забелязвайки широката ми униформа (естествено нейната й стоеше перфектно).

— Не точно, живеем близо една до друга. Днес ми е първият ден тук.

— Браво на теб! — отвърна надменно Сара и прошепна нещо на една от приятелките си.

— Ъ, сигурна ли си, че не си объркала униформата? — попита приятелката й иззад кичурите си дълга руса коса.

— Не, същата е като твоята — отвърнах аз. — Размерът е еднакъв за всички ни. Сигурно съм джобно гадже, щом моята ми виси, докато вашите… е, вашите поне ви стоят перфектно, нали?

Момичето се изчерви, а Сара се начумери. Тъкмо се канеше да ми отвърне нещо, когато една руса жена със закръглено лице и огромно деколте се зададе към нас.

— От новите ли си? — попита тя, гледайки към мен.

Сара набързо замени намръщеното лице със слънчева усмивка.

— Точно така, г-жо Блейн, тъкмо й показвахме пътя.

— Браво момичета! В онази стая сме — каза тя, сочейки една от вратите.

Като влязохме, ни провери по имена в списъка си и ни каза кой в коя стая е. Сара и приятелките й полудяха от радост, когато разбраха, че пак ще са заедно.

— А ти си Джема…? — попита ме тя.

— Джема Уайтинг, госпожо.

— Сложила съм те в една стая с друго ново момиче, Рут Паркър — каза тя. — Така заедно ще се ориентирате в нещата тук. Номерът на стаята ви е двадесет и две и е на първия етаж в Европа. А сега, ако се върнете обратно в централното фоайе, един от отговорниците ще ви разведе наоколо и ще ви раздаде листове с програмата, предвидена до края на деня.

Рут Паркър! Чудя се що за птица е?, помислих си. Радвах се, че не ме сложиха в една стая с някоя от приятелките на Сара. По начина, по който ме гледаха иззад г-жа Блейн, ми стана ясно, че ме мислеха за недодялана.