Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (13)

Тринадесета глава
Проклето куче

Рут изглеждаше ужасена.

— Да оставим Бърти тук? Нали знаеш, че кучета не са позволени? Къде? Как? За колко време?

— Можем да го държим тук. Ще му задигнем незабелязано храна. Става въпрос само за няколко часа.

Рут клатеше глава.

— Не, не! Ще си навлечем сериозни неприятности.

— Ако ни хванат, аз отговарям. Освен това ще е само за малко.

— Но защо? Какво ще се промени толкова, ако остане няколко часа повече?

— Разликата е оттук до небесата. Помисли — програмата „В помощ на нуждаещите се“, посещението в Чирън Хаус.

Рут кимна.

— Да. По-късно ще ходя там.

— То и аз, след като татко изчезна. А и нали си спомняш, че г-жа Блейн каза да занесем нещо, като отиваме на посещение?

Рут остана с отворена уста.

— Тя имаше предвид да вземем нещо като книга или сладкиш, а не животни като Бърти. Да не си полудяла?

— Не. Никога не съм била по-сигурна в каквото и да било. Пък и не виждам нищо лошо в това. През лятната ваканция гледах едно предаване по телевизията за използването на животни за терапия. Беше супер яко. Показаха убийствени резултати при хората в домовете. Някои проговаряха, при положение че никога не бяха произнасяли и дума, а други, които до момента бяха депресирани, се почувстваха щастливи. Нормализираше им се кръвното налягане и други подобни неща.

— Но…

— Няма „но“, Рут. Когато те видях с Бърти преди малко, всичко си дойде на мястото и разбрах какво трябва да направя. Убедена съм, че точно това е целял Херми с неговите приказки за пазителката на зверовете и програмите „В помощ на нуждаещите се“, обяснявайки ми, че навсякъде имало самотни хора, не само в училище. Не разбираш ли? Близко е до ума. Имал е предвид възрастните дами.

Рут поклати отрицателно глава, но липсата й на ентусиазъм не ме обезсърчи. Бях сигурна, че да заведа Бърти в дома за възрастни и да започна своя собствена програма за терапия с животни, беше това, което трябваше да направя. Благодарение на Неса сега вече знаех, че като покровителка на животните, това беше моя отговорност.

— На татко му се наложи да се притече на помощ на закъсалите на пътя хора, така че няма да го има за известно време. Това е чудесно. Сякаш по волята на съдбата онази кола се развали и татко трябваше да остави Бърти тук. Ще е направо страхотно. Ако някой почука, скрий Бърти в шкафа, ако се разлае, започни да кашляш толкова силно, че да ти изхвръкнат очите.

— Уау, Джема. Успокой топката. Помисли малко. Казваш „съдба“, а?

Чувствах се ужасно развълнувана.

— Да. Съдба. Провидението ме зове. Звездите са в подходяща позиция. А аз съм Момиче на зодиака.

Рут отново поклати глава.

— Мисля, че си се смахнала.

— Не, Рут. Това е причината да съм покровителка на животните. Нима не разбираш? Всичко ме е водило към този момент. Предопределено е да постъпя така. Да направя хората щастливи чрез Бърти. Също като Жана д’Арк и Мария Кюри. И двете са били момичета на зодиака. Моята мисия е да служа за утеха на възрастните, като им водя животни на посещение.

Рут продължаваше да ме гледа така, сякаш ми беше пораснала втора глава.

— Но Мария Кюри е открила радиоактивността, а Жана д’Арк повела Франция в битка срещу англичаните. А после са я обвинили в магьосничество и са я изгорили на клада.

— О, нима? Хм. Херми не спомена тази част. Но ми каза, че всяко момиче на зодиака си има своя задача. И аз съм сигурна, че това е моята. А ти не се притеснявай. Никой няма да ме изгори на кладата заради такова нещо.

Рут повдигна едната си вежда, сякаш си мислеше, че тъкмо това щеше да се случи.

Да се отърва от татко беше фасулска работа, понеже нямаше търпение да хукне на спасителна акция. След като ме накара да обещая, че ще претърся навсякъде за Бърти, той каза, че по-късно ще се върне да го вземе, след което отпраши със стария ван.

А сега е време за моята спасителна акция, помислих си и почувствах силен прилив на енергия. Все едно някой ми бе заредил изтощените батерии, включвайки ме към електрическата мрежа. „Бъди боеца в себе си!“, ми беше казал Херми. Да. Почувствах се непобедима. Бях готова да излекувам болните, да утеша възрастните, да развеселя сираците, да спася китовете… Всеки би харесал Бърти. Щях да се превърна в героиня и всички щяха да са щастливи. А двамата с Бърти щяхме да станем известни.

Задигнах няколко бутерки за Бърти. Излапа ги на един залък. После зачакахме да стане време за тръгване към дома.

— Как ще го изведеш навън? — попита Рут. — Няма начин някой да не те забележи. Има ли други родители, които са довели домашните си любимци?

— А, не — отвърнах аз, — но това не е проблем. Ще пъхна Бърти в малкия ми куфар на колелца. Хм, други домашни любимци. Хей, страхотна идея, Рут. Следващата седмица ще закача съобщение, с което ще приканя всички момичета да доведат своите домашни любимци, за да заведем и тях в дома. Дотогава ще са се уверили, че идеята е добра и Чирън Хаус ще ни посрещне с отворени обятия.

— Не! — простена Рут. — Моля те, Джема! Виж първо как ще се справиш днес.

Разбирах какво имаше предвид. Може би наистина беше прекалено да водя повече от едно куче при първите няколко посещения. Но имах планове за бъдещето. Щях да разработя своя собствена програма за терапия с животни, в която момичета щяха да посещават с домашните си любимци възрастните хора по домовете в околността, в страната, в целия свят.

В два часа Рут започна да се приготвя за Чирън Хаус.

— Ще се видим там — казах аз и потупах Бърти по главата. — Ще го дотъркалям с куфара. Пътят не е повече от пет-десет минути. Кажи на г-жа Блейн, че ще дойда пеш.

— Дали ще позволи да тръгнеш сама?

— Разбира се. Виж, ако се притесняваш, кажи й, че съм изпращала татко. Тя ще разбере, като й обясня по-късно.

— Добре. Надявам се да не те изключат или нещо от сорта — каза тя с обичайния си разтревожен тон.

— Едва ли — отвърнах аз. Тя наистина не проумяваше, че вероятно щях да получа отличие или да напишат статия за мен във вестника. Повелителка на животните от плът и кръв живее в околността. После телевизията щеше да се заинтригува, да ми вземе интервю за новините и щях да стана известна. Можеше дори да ме повикат в Лондон за срещна с министър-председателя, а защо не и с кралицата. Почувствах се страхотно, както не се бях чувствала от дълго време.

След като Рут излезе, изчаках в стаята десетина минути и слязох до долу да проверя дали всички, които щяха да ходят в дома, бяха тръгнали, както и повечето от участващите в пиесата, отишли на репетиция.

След като се уверих, че беше чисто, се върнах обратно да взема Бърти.

Свалих от гардероба куфара си на колелца и го отворих.

— Вътре! — дадох команда и посочих куфара.

Бърти завъртя радостно опашка и скочи на леглото.

— Вътре! — повторих и продължих да соча куфара.

Бърти не се и помръдна, като изключим, че продължи да върти опашка. Вдигнах го от леглото и се опитах да го сложа в куфара. За съжаление, той помисли, че си играем, и в момента, в който го пуснах, скочи обратно на леглото.

Реших да опитам отново.

— Влизай в куфара! — казах, а той се опита да ме близне по лицето. — Влизай вътре!

— Баф — отвърна той и скочи, след което се скри под леглото, подавайки муцуната си изпод висящата завивка.

— Бърти, това не е игра — казах аз.

— Баф — отвърна пак той.

Опитах се да го издърпам оттам, но не се даваше и заби предните си лапи в килима.

— Знам какво ще те накара да излезеш — казах и отидох до шкафчето си. Извадих една шоколадова бисквита с парченца шоколад и му я подадох. Той изскочи като куршум и я излапа на мига. Тогава го грабнах и го пъхнах в куфара.

Още малко и сме готови, помислих си, като започнах да закопчавам ципа около него. Почти го бях затворила, когато забелязах, че десният му крак бе все още навън. Пуснах предните му лапи, за да пъхна задния крак вътре, но тогава той изкара левия извън куфара.

— Бърти — извиках раздразнена, — влез най-после в куфара.

Той ме погледна объркано и ме близна по ръката. Грабнах извадения крак с едната ръка, а с другата бързо затворих ципа около него. Докато главата му се изгубваше в куфара, той ми хвърли един от „говорещите“ погледи на Рут: „Какво, да му се не види, пък правиш сега?“ Оставих ципа леко отворен, за да може да диша, а той пъхна лапата си там и започна да прави опити да го отвори.

— Кротко, Бърти — казах, като бутнах лапата му обратно вътре.

Той изскимтя тъжно, но после, изглежда, се поукроти вътре.

Отворих вратата и се огледах наляво и надясно по коридора. Нямаше никого. Отправих се към стълбите. Нямаше как да тегля куфара по тях, така че го вдигнах и се заклатушках надолу. Беше си тежък. Бърти отново се разшава и пъхна муцуната си през отвора.

— Стой вътре — настоях аз, молейки се никой да не излезе и да ме види. За щастие никой не се появи, така че стигнах до края на стълбите и се втурнах към входната врата.

Отвън вече оставих куфара на земята. Дотук добре!, помислих си, като забързано затътрих куфара на колелцата надолу по алеята, опитвайки се да изглеждам колкото бе възможно по-непринудена. Почти бях стигнала края на двора, когато чух нечий глас.

— Уайтинг!

Обърнах се и видях, че д-р Кронос вървеше след мен.

— Къде си тръгнала? — попита ме той, гледайки към куфара ми. — Да не би да бягаме?

Ние, да бягаме? Ние? О, не! Дали знае, че Бърти е в куфара? За миг се паникьосах, но после се усетих, че „ние“ бе образно казано. Имаше предвид дали аз не бягах.

— Не, господине. Отивам в Чирън Хаус по програмата „В помощ на нуждаещите се“, господине — отвърнах. — Г-жа Блейн ме помоли да занеса няколко книги там, но се оказаха доста тежки, та реших да ги занеса с куфара си на колелца.

Д-р Кронос присви очи и ме огледа внимателно. Аз затаих дъх и се надявах, че Бърти бе направил същото.

— Хайде тръгвай тогава — каза д-р Кронос и се запъти обратно към училище.

Когато затеглих куфара напред, Бърти изджафка леко, като да казваше: „Хей, аз още съм тук“. Престорих се, че кашлям, тъй като д-р Кронос се обърна.

— Сенната ми хрема, господине — обясних.

— През септември?

— От евкалиптите ще да е, господине. Всяка година ме хваща.

Д-р Кронос въздъхна с досада.

— Иди при старшата, като се върнеш.

— Да, господине, докторе, господине — казах аз, след което отпраших колкото можех по-бързо надолу по пътя, влачейки след себе си куфара на колелца.

На половината път куфарът започна доста да ми натежава, въпреки че беше на колелца. Разстоянието от училище до Чирън Хаус отнемаше само няколко минути с кола, но пеш беше съвсем друго нещо. Веднага след завоя, където не можеха да ни видят от училището, отворих ципа на куфара, пуснах Бърти навън и му сложих каишката.

Той не можеше да се нарадва, че е на открито, и започна да тича напред, влачейки ме след себе си. Опитах се да го удържа, но беше доста силен за мен и в крайна сметка, издърпа каишката от ръката ми. Хукна надолу по пътя и сви на следващия завой. Втурнах се след него, но докато стигна до завоя, от него вече нямаше и следа.

— О, не — проплаках. — Бърти! Лошо куче. Калпазанин.

Последва само тишина.

Петдесетина метра по-надолу се виждаше Чирън Хаус.

 

 

О, гръм и мълнии!, помислих си. Какво да правя? Сега вече наистина изгубих Бърти. Татко направо ще ме убие, като се върне.

Стоях на пътя и не знаех в коя посока да тръгна. Да се върна обратно, да продължа напред или просто да се просна на земята и да заплача.

Татко беше прав. Проклето куче. Как въобще ми хрумна, че Бърти би могъл да успокои един възрастен човек, след като бе в състояние напълно да подлуди един млад.

„Бърти!!!“