Кати Хопкинс
От смотанячка — богиня (15)

Петнадесета глава
Изключване?

Повелителката на животните е в немилост.

Щеше да е забавно, ако всички не ми бяха така сърдити.

Татко страшно се ядоса, когато се върна и научи какво бях направила. Скъса се от извинения към всички, след което си тръгна по най-бързия начин, отнасяйки Бърти със себе си.

Звъннах на Херми веднага след като се прибрах в училище, но той не вдигна. Всъщност май телефонът нещо отказа. Опитах се да проверя в сайта, но връзката непрекъснато се разпадаше. Когато най-после успях да го заредя, не намерих нищо друго, освен съобщение, повтарящо казаното от Херми в деликатесния ресторант. Меркурий бе ретрограден. За първи път наистина се нуждаех от него, а той се бе покрил.

Г-жа Блейн беше толкова ядосана, че едва говореше с мен. Върна ме обратно в училище и ме заведе право при г-н Кронос.

— Какво, за бога, си мислеше, че правиш? — ме попита той, когато тя му разказа за случилото се.

— Опитах се да помогна, господине. Помислих си, че на някои от тях ще им хареса да се срещнат с мил домашен любимец.

Г-жа Блейн изцъка неодобрително с език при споменаването на „мил“.

— Мил домашен любимец? — възкликна тя. — Ти така ли го наричаш? Да не би да определяш това, което той забърка, като поведение на мил домашен любимец? По-скоро бе като див звяр. Дамите бяха ужасно разстроени. А г-жа Комптън-Грим изглеждаше така, сякаш щеше да получи сърдечен удар. Няма да споменавам старшата. Наложи се да се прибере у дома, за да си полегне. И след всичко, което постигнахме там, сега се заканиха, че няма да ни допуснат повече.

Д-р Кронос ме прониза с поглед.

— Осъзнаваш ли какво означава това за Авбъри, Уайтинг?

— Да, господине. Съжалявам, господине! Нямах намерение да огорчавам когото и да било. Наистина… съжалявам!

— Дано да е така! Но да заведеш диво куче в дом за възрастни хора? Да не си си изгубила ума? Организират специални програми за тези неща, в които обучават животните.

Нямах повече какво да кажа в своя защита, така че наведох глава, забих поглед в земята и зачаках да чуя присъдата си.

Естествено, до понеделник мълвата за моите подвизи бе плъзнала из цялото училище.

— Какво стана? — попита ме Роуз Уотсън на закуска. — Помислихме, че са те изключили, когато не се появи долу снощи.

— Изпратиха ме да си лягам рано, без вечеря — отвърнах. — Д-р Кронос каза хубаво да помисля за постъпката си.

Ненадейно Сара и компания се появиха на масата.

— Е, ще те изключат ли? — попита Сара.

Бас ловя, че й се иска, помислих си и отгризнах бяло от препечената си филийка.

— Остави я на мира! — каза Рут. — Не виждаш ли, че й се струпа достатъчно.

— О, мишката говори… или църка — разсмя се Сара, но се премести.

Таша обаче забави ход, върна се и седна срещу мен.

Рут й хвърли студен поглед, като да й каза: „Чупката!“ Таша се приведе към мен и докосна ръката ми.

— Няма да ти се присмивам — каза тя. — Просто се чудех какво стана? Ще те изключат ли?

Поклатих глава.

— Не мисля. Д-р Кронос каза, че съм се разминала на косъм, но понеже съм нова и това било първото ми провинение, най-вероятно съм щяла да се отърва с отстраняване от училище за седмица. Учителите ще обсъдят случая ми в петък и тогава ще разбера. Междувременно ми е забранено да приближавам Чирън Хаус по-близо от 1000 метра. В противен случай, ще бъда изключена.

— Временно отстраняване от училище — каза Таша, — това би било страхотно! Ще рече — една седмица у дома.

Аз отново поклатих глава. Въпреки че преди седмица си умирах да се върна у дома, осъзнах, че в момента това бе последното, от което се нуждаех. Не и при тези обстоятелства. За една седмица ще изостана с уроците и никога няма да си намеря приятели.

— Нашите направо ще ме убият. Само за това ще ми натякват. Междувременно всяка вечер ще трябва да си стоя в стаята — няма да ме допускат до всекидневната. Не исках да създавам проблеми. Помислих си, че навярно е много скучно да стоиш по цял ден в онзи дом и че срещата с домашен любимец би била добра идея. Бърти по принцип е много послушен.

На масата в другия край на стаята Сара, Мерседес и Луис гледаха ядосано. Не само към мен, но и към Таша.

— Май приятелките ти се затъжиха за теб? — попита Рут.

Таша поклати глава.

— Не ми пука — отвърна тя и се усмихна мило. — Исках да се уверя, че си добре. И… исках да ти кажа, че съжалявам, че ние… аз бях груба с теб. Не го заслужаваш.

Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Покрих с ръце лицето си, така че никой да не забележи.

— Не се дръж мило с мен. Ще се… ще се… разплача!

Таша се засмя.

— Мислех, че плачеше, когато не бях мила с теб.

Аз се разсмях и Таша отново се усмихна.

— Мислиш ли, че… така де… че бихме могли да сме приятелки? — попита тя.

— Ами Сара и Мерседес…?

Таша хвърли поглед към тях и направи физиономия.

— Между нас казано, те не са много забавни. Единственото, което правят, е да говорят за останалите и да се държат ужасно с тях. Малко е досадно да се движиш с хора, които са така негативно настроени през цялото време. Още първия ден като те видяхме да се подаваш от онзи килер, си помислих, че си забавна. И ми стана много гадно, когато не поканиха теб и Рут на онова парти. Предполагам, че до този момент по някакъв начин се страхувах от тях. Като например, че ако не се съглася с тях, те ще се съюзят срещу мен. А сега не ми пука. Когато те видях да се опълчваш на Сара онзи път отвън, осъзнах, че съм била страхливка и че беше време и аз да им се противопоставя.

— Браво на теб! — каза Рут, която беше започнала все по-често да се изказва без притеснение.

— Разкажи ни пак за момента, когато Бърти омота г-жа Комптън-Грим в собствените й прежди — помоли Имогена, идвайки от съседната маса, за да се присъедини към нас.

Споменът за Бърти и вълната ме накара да се усмихна за момент, макар че тогава никак не ми беше до смях.

— А на старата нищо й нямаше — каза Роза. — Веднага след като си тръгна, се изпъна в креслото си като струна. Мисля, че обича да преиграва, за да създава неприятности.

— Сигурно и Сара и приятелките й ще свършат така — каза Таша. — Свадливи бабки в старчески дом. И единственото им удоволствие ще бъде да роптаят и да създават главоболия на останалите.

— Бърти не беше на себе си — казах аз.

— Предполагам — каза Роуз. — Но в крайна сметка нямаше никакви сериозни щети, пък и г-жа Хамилтън каза, че не се била забавлявала така от години, и ни покани да ги посетим отново възможно най-скоро.

— Наистина ли? — попитах. Не можех да повярвам на ушите си. Снощи си мислех, че с мен е свършено. Възрастните жени ме мразеха. Учителите ми бяха ядосани. Никой в училище не ме харесваше, с изключение на Рут, и все пак, ето ме тук, заобиколена от усмихнати лица, закусвам и се забавлявам. Точно както съм си мечтала, помислих си.

Вторник вечер Роуз и Имогена поканиха мен и Рут да преспим в тяхната стая. Всички искаха да слушат историята с посещението на Бърти пак и пак. Дори някои от единайсети клас се отбиха за малко да ме окуражат.

— И все пак — каза Фльор. — Вярно, постъпила си безотговорно, но не заслужаваш да бъдеш отстранена. На всеки се случва да сгреши.

В уебсайта все още нямаше нищо. В телефона — също.

Къде си, Херми?, зачудих се с напредването на седмицата.

В петък вече бях сериозно обезпокоена за бъдещето си. Въпреки че цяла седмица поведението ми беше безупречно и правех точно каквото ми кажеха, учителите се държаха с мен резервирано, а г-жа Блейн, която обикновено беше много дружелюбна, се отнасяше към мен като с изгнаник.

В петък следобед, както обикновено, половината от випуска ни отидоха на репетицията на „Бъгси“, а Рут се приготви да тръгва за сбирката на програмата „В помощ на нуждаещите се“.

— Сигурна ли си, че не можеш да дойдеш? — попита Рут.

Поклатих отрицателно глава.

— Ще обсъждат случая ми този следобед и г-жа Блейн ми каза да стоя настрана, докато училищният съвет не реши какво да прави с мен. Каза ми да напиша хиляда пъти изречението: „Няма да водя домашни любимци в домовете за възрастни хора“. С какво ще се занимавате на събирането днес, след като от Чирън Хаус се заканиха да не ни допускат повече там?

— Предполагам, че ще трябва да направим нов план и да намерим друго място, което да посещаваме — отвърна Рут.

— Не е честно — казах. — Чувствам се ужасно, защото никой друг не беше виновен. Аз единствена създадох главоболията. Още по-гадно ми става, като се сетя, че г-жа Хамилтън очаква да отидем.

— Зная — каза Рут. — Тя ми харесва, но изглежда, г-жа Комптън-Грим диктува положението там.

След като Рут тръгна за събирането, седнах и започнах да преписвам изречението:

„Няма да водя домашни любимци в домовете за възрастни хора“.

„Няма да водя домашни любимци в домовете за възрастни хора“.

„Няма да водя домашни любимци в домовете за възрастни хора“.

Пишех изречението отново и отново. На около стотния път ми стана тъпо. Проверих телефона си — все още никакво съобщение от Херми. Тогава влязох в сайта. Там имаше пет съобщения: „Извинявай, че се изгубих, но напоследък не съм на себе си; грешките могат да бъдат поправени; нищо не е свършило, докато не е окончателно приключило; продължавай да се бориш; вслушвай се във вътрешния си глас. Скоро ще се появя. — Херми“.

Какъв вътрешен глас?, зачудих се аз. Не е ли вслушването във вътрешни гласове леко налудничаво? Но понеже си бях малко шантава, реших да пробвам. Застанах неподвижно и се опитах да се вслушам във вътрешния си глас. В началото се почувствах идиотски, защото през главата ми минаваха какви ли не мисли: „Какво ли ще има за вечеря днес? Дали ще ме отстранят временно и какво ще кажа на мама и татко? А на баба? Въпреки всичко, ще ми е приятно да се видя с Джес и другите момичета. Но те ще са на училище и аз ще съм сама през повечето време. Продължавай да се бориш. Как?“

И тогава нещо се случи и близнаците в мен започнаха да спорят: „Животът е такъв, какъвто си го направя. Пълен провал засега. Стой си тук и си пиши изречението! Бъди себе си! Ти си боец. Не, не съм. Не искам да създавам неприятности. Нищо не е свършило, докато не е окончателно приключило. Аз съм повелителката на зверовете. Рррр. Аз съм Момиче на зодиака. Уф. Какво да правя? Стой си в стаята и си кротувай! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Но ще ме изключат! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Но ще ме изключат! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Отиди до Чирън Хаус и се извини! Отиди до Чирън Хаус и се извини!“

Изглежда, противоречивата ми природа постигна единомислие и двете близначки, които живееха в мен, в крайна сметка взеха единодушно решение. Или едната от тях просто разказа играта на другата.

Трябваше да отида до Чирън Хаус и да се извиня.

Опитах се да се обадя на Херми и да го попитам какво мислеше по въпроса, но все още нямах връзка с него, така че извадих якето и черната си вълнена шапка от гардероба. Реших, че ако си нахлупя шапката напред, докато стигна до дома, дори и някой от учителите да ме видеше да се измъквам, нямаше да ме разпознае.

Всички бяха в час, когато слязох долу. Отправих се към входната врата, а после закрачих с всички сили надолу по шосето.

Когато наближих Чирън Хаус на няколко метра, изведнъж се паникьосах. Какви ги вършех? Д-р Кронос ми каза, че ще ме изключат, ако се приближа до дома на по-малко от хиляда метра, а ето че бях точно отпред. Наистина ли исках да ме изключат? Само преди седмица това щеше да е решението на всичките ми проблеми. Щях да се върна в старото си училище. Щях да се прибера у дома. Но сега не исках това да се случва.

Тъкмо се канех да тръгна обратно нагоре по пътя, когато видях някой да се подава от храстите в задната градина на Чирън Хаус.

— Кой е там? — прозвуча дрезгав старчески глас.

Аз се снижих зад храстите, надявайки се, че все още можех да се измъкна. Дочух стъпки зад гърба си и преди да се усетя някой ме сръга здраво по гърба с бастун.

— Ау! — извиках, без да се усетя.

— Който и да си, веднага излез от храстите! — нареди гласът. — Излез и се покажи!

Бавно изпълзях, изправих се неохотно и видях г-жа Комптън-Грим, която гневно се бе вторачила в мен през плета.

— Ти? Какво, да му се не види, правиш тук? — попита тя. — Казвай веднага!

— Аз… аз дойдох да се извиня — запънах се.

— Да се извиниш, о, небеса! — възмути се тя. — Малко късно си се сетила. Мисля, че им казах да не те допускат на по-малко от хиляда метра от това място.

— Аз… зная… само…

— Никакво „само“, малка госпожице. Явно просто не умееш да спазваш правила. А сега изчезвай оттук! Махай се! И мога да те уверя, че училището много скоро ще узнае от мен за това ти посещение.